My Mir

"В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката."... тези думи принадлежат на романа Саботаж, номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз 2019, от люксембургския писател и журналист Джеф Шинкер и всъщност разкодират до голяма степен този пъзел от 4 новели (написани на френски, люксембургски, английски и немски), изграждащ романа и хвърлящ светлина върху дебрите и капаните, дебнещи Човека в неговия трудов Свят... 4 новели, 4 езика и 16 персонажа на ръба на абсурда (като в откъса по-долу), които саботират живота си и живота на другите...

През покрития със завеси прозорец прониква синя светлина. Важно е работният екип по никакъв начин да не бъде разсейван отвън. Колегите трябва да останат с впечатлението, че всички са съсредоточени единствено и само върху моята реч, върху моите жестове. Затова е и оскъдната мебелировка в залата. Дъска, парче тебешир, избелели стени, по които няма нито едно от ония безцелно окачени и произволно избрани копия на творби, отпечатани милиони пъти в книгите по история на изкуството, няколко стола, чисти като в клиника и сиви като в столова, правоъгълен ораторски пулт, върху който небрежно, но и съвсем точно пресметнато бях оставил папката си.

В залата се вмъква група служители – мутиралата до граждани работническа класа, – изкачили се няколко стъпала по-нагоре в стълбицата на заплатите, но също така огорчени, унизени, обезсърчени, потиснати, поддаващи се на манипулация. Не полагам дори минимално усилие да запомня физиономиите им. Те са заменими, следобеда ще ми бъде сервирана следващата порция човешка маса, аз ще изстрелям същите думи, ще изиграя същите действия в същия ред, в точния момент ще предложа възторг, на друго място ще симулирам сериозност.

Раздавам цветни листове, окуражавам участниците с помощта на ножица да ги пригодят към собствената си индивидуалност – кръг, правоъгълник, за най-смелите ромб, трапец, шестоъгълник, повечето обаче избират кръга или правоъгълника, – след което да напишат името си върху предпочетената геометрична форма и да я прикрепят към ревера си.

Изборът на костюма също показва липсата на фантазия у служителите – международното знаме на бюрокрацията, най-безутешната страна на земята, е синьо-сиво-черно. Човек се пита защо капитализмът, който пее възхваляващи химни за индивидуализма, точно тук, в епицентъра си, иска да изглади неравностите. Свободният пазар – широко разпространена измамна опаковка. Като същински хамелеон той за всяка сфера се сдобива с идеологията, която му харесва, според предпочитанията си я нагъва в различните форми на уникалността или я превръща в ода на възможността за приспособяване. Когато бях дете, в една видеоигра, наречена "Текен", имаше персонаж, който във всяка част приемаше стила на воюване на противника си. Няма по-добра притча за късния капитализъм.

Всички изрязват с тъжно старание фигурите от листовете си. Според работния протокол това трябва да е една от първите задачи – разпускаща, лесна за изпълнение, тя позволява на служителите да се измъкнат от анонимната маса, сякаш има някаква разлика, сякаш не ми е безразлично дали ще нарека плешивия мъж пред мен Херберт или Джон. Факт е обаче, че по този начин участниците биват превръщани в инфантили. На тях косвено им се казва, че тук нямат думата. Докато металните крака на ножицата навлизат в твърдия картон на цветните листове, в главите напират болезнените спомени от първите учебни дни, боязливото измъкване от пашкула на семейството, жестокостта на другите малчугани, сбиванията, предупрежденията от учителите. Униженията: така си осигурявам внимание, авторитет. Поглед по редиците ми издава, че с изключение на вечния бунтар, който гледа надменно-непокорно към групата – в случая сърдит, критично наблюдаващ тип с очила с рогови рамки и къса къдрава коса, – всички останали са готови да ми се подчинят. Мога да започна.

Сърдечно ви поздравявам. Както знаете, днешната ви задача е да се обедините още по-здраво с колегите си. Сигурен съм, че вие сте вече екип от съмишленици, мога да си представя, че след първия ви работен ден са се появили нови приятелства. Те са обаче като островна група, като диворастящи растения. Не са централизирани. Днес ще работим за централизирането на това сближаване. Да започнем с едно познато ви упражнение. Трябва ми доброволец, за да го демонстрирам.

Равнодушният ми поглед се плъзва из помещението. Не бива да се закачи за нито една анатомична неравност, нужно е с академична обективност да претърси залата за някой доброволец, не трябва да издава, че вече знам, че никой няма да се обади, поради което отдавна съм избрал първата си жертва. След кратко, незабележимо колебание решавам да извикам не самозвания бунтар, а французойката от предпоследния ред. Защото да седнеш назад, означава липса на интерес, равносилно е на отхвърляне; скатаваш се на сигурно място, като при това вярваш, че си достатъчно далече от случващото се. Обикновено избирам жертвите си от тази зона на страхливост и скованост. Младата жена, блондинка, облечена с пола и блуза, застава пред мен.

Да започнем с вероятно познатия ви тест на доверието. Ако обичате, госпожо...? Мелани Помие.

Ако обичате, госпожо Помие, застанете с гръб към мен, затворете очи и след това се отпуснете, така че да паднете назад.

Задачата ми е да я хвана. Целта е госпожа Помие да се научи да преценява колегите си. Да разбере, че понякога може да се отпусне, да се откаже от контрола.

Моля ви, госпожо Помие, падайте бавно назад.

Черепът на Мелани Помие изтрещява на облицования с плочки под с кух, силен звук, който не се различава много от този на зряла диня. От един отвор шурва гъста кръв, бавно си проправя път през плътната, тъмноруса грива, преди да оцвети в червено квадратните вдлъбнати очертания на плочките. В залата настава ужасена, летаргична тишина.

Умолявам ви да останете по местата си. Който създава паника или пък напусне помещението, ще изгуби работата си. Заповед от господин Лазар, уверявам ви. Това, което исках да ви демонстрирам с първото упражнение, ми се струва много ясно: само глупак може да се отнесе със сляпо доверие към напълно непознат човек. В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката.

*

Седя тук и гледам в празното. Тиймбилдинг. Потискащо е. Но какво друго да правя? Хората или се разбират, или не се разбират. Нещата или стават, или се разпадат, парченце по парченце. Натрошават се, блъскат се едно в друго, накрая остава само облак прах, купчина кости. Точка. И след обед трудно ще мога да издържа Джонатан. Дори ще бъда принуден да правя упражнение с тоя идиот. Гади ми се от него. Напразно се надявах, че ще попадна в друга група. Като например тази, в която е Мелани.

Саботаж (превод Жанина Драгостинова и Росица Ташева, корица Капка Кънева и Андрея Димитрова, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците от 20 декември с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Да отпразнуваш 90-ия си рожден ден с дебютен роман – да, това е подарък по възможностите на малцина, но напълно се вписва в способностите на сър Майкъл Кейн... След като се упражни стилово с три мемоарни книги (помните последната му Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци, нали), сега сър Кейн, със солидна доза хумор и ирония (познати от мемоарните му книги), се впуска в дебрите на художествената фикция с крими-трилър пъзела Смъртоносна игра (в откъса по-долу), в който има място за мистериозна кутия с радиоактивен материал; място за английски аристократи, руски олигарси и брит гангстери ала филмите на Гай Ричи; и, естествено, място за упорит детектив, който (може и да споделя черти с част от филмовите образи на сър Кейн) и да подреди парченцата от пъзела... И така, запознайте се с Хари Тейлър...

Хари Тейлър се опитваше да се поизлежава за пръв път (по негови пресмятания) от шест седмици насам. Само дето не беше убеден, че си го е заслужил.

Ако имаше нещо, което да мрази, то бе недовършена работа. А снощната вечер със сигурност попадаше в тази адски дразнеща категория. При тази мисъл болката в пострадалия му крак веднага се обади.

Всеки път, щом затвореше очи, чуваше свистенето на куршуми и съскането на димни гранати, виковете на сърдити и ранени мъже, свирещи гуми на автомобили. Хаос. Накратко, провалена операция. В продължение на близо година той и екипът му бяха преследвали мишена от първа величина: синдиката Крик. Тези трето поколение лондонски разбойници държаха приличен дял от охранителния бизнес, проституцията и търговията с наркотици в столицата. Двамата братя Лайънъл и Рей Сладура и по-малката им сестра Брен бяха превърнали старомодната си кокни фирма в международен концерн, който вероятно би могъл да излезе на стоковата борса. Но след бог знае колко ареста през годините срещу нито един от тези тримата не бе повдигнато обвинение, камо ли да бъде пратен на топло.

Вярно, че някои от хората им доста по-надолу в хранителната верига вече излежаваха немалък срок зад решетките. Но нито един не бе отворил уста да пропее за синдиката и това бе разбираемо – бояха се от последствия срещу семействата им. Убийства, побой, трафик на хора, присвояване, нахлуване с взлом, заговор за измама... списъкът на престъпленията нямаше край. Но организация като Крик можеше да си позволи да изгуби от време на време шефове с по-нисък ранг, стига да не свидетелстваха срещу нея. А те никога не го правеха.

И това, както Хари отново и отново изтъкваше пред началниците си в Ню Скотланд Ярд, никак не беше добре. Годините му като войник го бяха научили, че за да унищожиш мишена, била тя банда, екип убийци или престъпна държава, трябва да се целиш в главата. Да елиминираш управата, където и да бе (а най-често тя кротуваше в сенките). В този случай това означаваше Лайънъл, Сладура, Брен и още неколцина от вътрешния им кръг, а всички те сега имаха постоянно местожителство в Монако, но често прескачаха до родния си град, за да държат операциите под око. Докато най-високопоставените не бъдеха прибрани от улицата, синдикатът щеше да си процъфтява.

Висшестоящите полицаи, след като отнесоха въпроса до политическите си господари, дадоха на Хари зелена светлина. Крик трябваше да бъде сринат до основи с всички налични законни средства. "Почистете оборите, детектив старши инспектор Тейлър", наредил бе един от заместник-началниците, който имаше слабост към сензационните вестникарски заглавия и амбиция за най-високата длъжност в полицията.

То се знае, по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. В операцията бяха вложени много месеци денонощно следене (и реално, и дигитално), безброй часове ровене в документи и бази данни. Хари със сигурност не се колебаеше да използва всички средства, предлагани в управлението; нямаше лошо да разчиташ на лаптопа, за да ти улесни живота, казваше често, стига да не очакваш от него да задържи психопат и да му сложи белезници. И да, използваха изобилие от сигнали, дошли от разузнаването, понякога и от служби в други страни. Ала тъкмо старомодният полицейски стил на работа с пускането в действие на агенти под прикритие, много обикаляне по улиците и изтръскване на сведения от информатори – или "убедителни дискусии", както Хари ги наричаше в докладите до началството – в крайна сметка бе довел до следите, които им бяха нужни. Ченгета, а не алгоритми им бяха предоставили възможност да се спуснат като ястреби срещу ръководството на синдиката Крик.

Бяха се съчетали три фактора: информация, че са наети за чартър хеликоптер и частен самолет, при това много дискретно, в последния момент, за да превозят група на "Фърнивал Комодитис" от Монако до Ница, а оттам до Лондон. Както се разбра, "Фърнивал" бе куха компания, формално притежавана от двама парижки адвокати, но в действителност служеше като параван за операциите на Крик.

Второ, Националната агенция срещу престъпността (НАП) имаше сведения, че в Лондон ще се проведе някакъв вид търг, на който водачи на заинтересовани групировки от подземния свят или най-доверените им представители щяха да пристигнат в столицата, за да инспектират обектите, каквито и да бяха те, и да наддават за тях. Не се знаеше нито за какво е търгът, нито кой ще дойде на него, но съвпадението с визитата на важни клечки от Крик в града правеше нещата още по-интересни. Какво преследваха и срещу кого щяха да наддават?

И трето, корумпиран митнически служител беше пропял, че на следващия ден в Дувър се очаква пристигането на голяма пратка висококачествен хероин в контейнер. Той беше включен в операцията срещу заплащане от петдесет хиляди лири (щеше да си изчисти с тях дълговете от хазарт), в замяна на което щеше да съдейства за разтоварването на стоката от кораба и прекарването ѝ през границата.

Това отведе Хари и екипа му към контакта на митничаря, известен само като "Джерико" – пласьор от средна величина, който се бе стаил във Фолкстън и чакаше заповеди. Беше и сутеньор гадняр с много престъпления зад гърба си. Но по-същественото бе, че самият той бе наркоман, останал чист в продължение на две години, но неотдавна се беше поддал отново на порока си и отчаяно си търсеше дрога, когато двамата най-близки сътрудници на Хари – инспектор Джон Уилямс и сержант Айрис Дейвис – се добраха до него.

Най-сетне имаха слабо звено и знаеха нещо, неизвестно на Крик. Имаха пункт, върху който да приложат натиск – як натиск при това.

След три години с Хари – първо като сержант, преди да го повишат в инспектор – Джон вече бе свикнал с прословутата зрелищна избухливост на Тейлър при най-бегъл знак за немарливост и нехайство. Без значение как изглеждаше за страничния наблюдател, това си беше част от маниера на действие на Хари, неговият начин да се справя с непосредствената задача и с хората, за които отговаряше. Когато предишната година съпругата на Джон бе решила, че ще има по-пълноценен живот с добре платен експерт-счетоводител вместо с постоянно отсъстващ полицай и бе отвела децата със себе си, Хари не каза нищо, само шляпна окуражително инспектора по гърба, но вече го наблюдаваше по-бдително и от време на време го водеше на мач на "Стамфорд Бридж" или на боксова среща в "Йорк Хол" в Бетнал Грийн.

Ако Джон би проявил някога глупостта да обяви шефа си за "емоционално интелигентен", наградата му би била юмрук в устата. Хари мразеше психотерапевтични дрънканици, вглеждане в себе си и фразата "душевно благополучие" толкова силно, колкото мразеше престъпниците. Но пък имаше голямо сърце, не че това личеше в обичайното му поведение.

Смъртоносна игра (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Винаги сме казвали, че Животът е най-добрия сценарист, а писателят и автор на документално кино Елица Георгиева явно също споделя тази идея – може би я познавате чрез документалните филми Всяка стена е врата и Нашето тихо местенце (гостували на фестивала CineLibri), а може би сте споделили съзряването на невръстната ѝ героиня от дебютния ѝ роман Космонавтите само минават. Именно Животът като сценарист е на фокус и във втория ѝ роман (отново написан на френски) Одисея на момичетата от Източна Европа (в откъса по-долу), който пресича пътищата на нейното алтерего, изучаващо кино в Лион (Елица живее от две десетилетия във Франция) с изборите на Дора, събирателният образ на други български момичета зад граница, чиято съдба често грубо се обобщава с три думи... Но стига толкова думи (повече лично от Елица Георгиева при гостуването ѝ), а сега се запознайте с Дора, с "вълшебната лампа" на баба ѝ Арифе и с Живота като сценарист...

Седем причини да не излизаме с момичета от Източна Европа

1. Момичетата от Източна Европа не остаряват красиво и не са в добро здраве. Фигурата на руските (румънските, българските и пр.) жени е природен парадокс. Колкото на млади години успяват бързо да ви завъртят главата, толкова скорострелно погрозняват с напредване на годините. И винаги са болнави. Малко да ги духне вятърът, вече са на легло и се наливат с билкови чайове, подсладени с мед.

www.hommesdinfluence.com

Три думи

Стана ясно, че Димитър скоро нямаше да се появи. Една вечер беше телефонирал в къщата с фалшивия мрамор до гората. Имал работа в България, не можел веднага да тръгне. Дора му беше креснала, че не е проститутка и не може да..., но точно тогава връзката се беше разпаднала, както ставаше винаги при повдигане на този въпрос.

Дните идваха и си отиваха и Дора се връщаше отново и отново при своя дъб. Щом стигнеше до него, го обгръщаше с поглед. На места дънерът беше почти оголен от тежестта на нейното тяло и това на клиентите ѝ. По гърба ѝ се бяха появили много зеленикави следи, които ѝ беше все по-трудно да заличи. Ден след ден гората оставяше своя отпечатък върху плътта ѝ, вечер Дора отнасяше вкъщи миризмата ѝ, а влагата ѝ я преследваше и насън.

Дора си беше изработила нов ритуал по време на работа. Затваряше очи, за да не среща погледа на мъжете по време на акта. Колкото по-силно ги стискаше, толкова по-кратък трябваше да е той. И наистина мъжът се отдръпваше, преди Дора да е вдишала и издишала десет пъти, един пълен презерватив тупваше върху окапалите листа. Есента беше красива, короните на дърветата наоколо все още бяха обагрени в жълто и червено, този септември обещаваше плодоносна година, различна и окъпана в нова светлина, все едно беше преминала през филтъра на вълшебната лампа на Арифе. Когато ритуалът "секс експрес" не действаше, ужасът от младежките кошмари я заливаше и сковаваше цялото ѝ тяло в една отминала, но незабравена болка.

Дора смяташе, че е стигнала до етап в живота, в който да нямаш вече тяло или по-скоро да имаш прекалено много от него си има своите предимства. Преди няколко години без чужда помощ беше успяла дори да държи магазин за осветителни тела. Тя, малката туркиня без висше образование и майка на две копелета. Тия не си говорят на български вкъщи, шушукаха клюкарите в селото. Но всеки имаше нужда от лампа и Дора най-сетне придоби материална независимост. Докато не дойдоха кризата и обезценяването на парите, което я принуди да затвори магазина с всички непродадени лампи. Тогава се появи Димитър. Нисък, набит, разведен. Дора си спомни, че има тяло, когато той ѝ каза, че е хубава. Отношенията им бяха приятелски или по-скоро рационални – и двамата имаха деца в пубертета. В началото той я покани с децата на ресторант, после ги заведе в Морската градина във Варна. Парите идваха от Белгия, но в това нямаше нищо лошо. Най-много да трябва да се сменят на черно. Димитър рядко поглеждаше тялото на Дора. Освен веднъж, когато дойде да я кани да замине с него за Брюксел, а защо не и за Франция. Беше се доближил плътно, притисна я до кухненската врата, целуна я бегло, после разкопча панталона си и постави ръката ѝ върху набъбващия си член.

Последвалите събития припомниха на Дора, че има тяло. То ѝ се струваше отпуснато и огромно, нямаше нищо общо с двайсетгодишната ѝ плът, жадувана, желана, понякога насилвана. Дори доста често. Бащите на двете ѝ деца се появяваха отново в мислите ѝ като двама садистични ангела, раздаващи морални плесници. Понякога дори и физически. Дали ѝ минаваше през ум какво ще преживее във Франция? Едва ли. Една мрачна мисъл, затрупана под други, по-утешителни, които я бяха заглушили. Въпреки че нейното село беше начело на статистиката, беше сочено с пръст като източник на тази национална язва, като развъдник на момичета, лесни за подчиняване, пращани да проституират в чужбина, това срамно петно върху репутацията на България, и без това не особено блестяща след историята с отровните чадъри. Само че от доста време никой не забелязваше тялото на Дора, тази торба плът, за която в момента един французин плащаше, за да си направи кефа в зеленикавия мъх. Това тяло не е чак толкова грозно, си мислеше Дора. Закръглено, да, но на мъжа насреща му харесваше. А неговото тяло? Дора отваря очи. Кльощав и сбръчкан, по-нисък от нея, с отпуснати устни, несръчни ръце, нищо особено, тяло, движено от сексуално желание, възбудено, удовлетворено.

Четиресет и пет евро, беше казала в заключение Дора. Три думи.

Винаги Мария обявяваше цената и прибираше парите, преди да прати клиента при Дора. Но този път Дора си припомни изначалната и непреодолима нужда: тя да има последната дума.

Одисея на момичетата от Източна Европа (превод Румяна Мл. Станчева, корица Стефан Касъров, 168 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Елица Георгиева е на 21 ноември | 18:30, Френски институт - зала "Славейков"

12 месеца кино в една панорама... Да, време е за Киномания (от 13 ноември до 1 декември, пълната програма е тук)... Да, време е за киноравносметка в годината, която маркира 100 години от рождението на Марлон Брандо, 100 години от рождението на Марчело Мастрояни... Годината, в която Цветана Манева отпразнува 80-годишнина... Годината, в която светът се сбогува с Ален Делон... Годината на многото контрасти, кризи и хаос, но и на много Кино... Годината, в която, като контрапункт на глобалната война, е време за Оскар 2025 претенденти и за нашите/вашите лични фаворити от Киномания 2024...

Стадото – 13 ноември | Откриване | 19:00, Зала 1 НДК

България/Германия/Люксембург, 2024, 86 мин

режисьор: Милко Лазаров

с участието на: Весела Вълчева, Захари Бахаров, Иван Савов, Иван Бърнев, Валерия Върбанова, Христос Стергиоглу

Героите във филмите (Отчуждение, Áга) на Милко Лазаров винаги живеят с гордо вдигната глава в маргинална изолация от интереса на Обществото/Стадото към тях и може би, затова, техните истории винаги уцелват точно, сензитивно и алегорично в десетката на проблемите на съвременното ни общество – този път на прицела на Страха пред непознатото и суеверната ксенофобия стои невръстната Тарика/Весела Вълчева, развила костно заболяване, познато като "крила на пеперуда" (оттам, от вида пеперуди тарика, идва и екзотичното ѝ име), докато сурово-грижовния ѝ баща Али/Захари Бахаров предпазливо я изолира от суеверията на малкото им погранично селце, но не може да изолира Светът/Животът от същността на Тарика...

МелоМания – да, Музиката винаги е играла ключова роля в сценария на Киномания, а в селекцията тази година изобилства от филми, уловили ритъма на Живота като фестивалния хит Kneecap (за бунтовното хип-хоп трио от Белфаст), като документалните Джо Бонамаса китарист и Let's Get Lost starring Chet Baker, като симпатичния В музиката, но нашите очи и уши се спират на следните, отброяващи сърцетупа и на меломани, и на киномани с:..

Болéро – 15, 16, 17, 18, 20, 28 ноември и 1 декември

Франция/Белгия, 2024, 120 мин

режисьор: Ан Фонтен

с участието на: Рафаел Персонас, Жан Балибар, Дория Тилие, Венсан Перес, Еманюел Девос

"Желанието не само като продуцент на моите филми, а и като лудост, епифания и закон, на който сме длъжни да се подчиним като герои в текст на болеро." – тези думи на Педро Алмодовар от своеобразната му автобиография Последният сън може и да паснат идеално на този епичен портрет на композитора Морис Равел. Естествено, на фокус е най-прочутото му творение Болéро, а животът на Равел е изграден тук, като мелодията на Болéро, търпеливо и методично в реминисценциите и пресечните точки между три жени – руската танцьорка Ида Рубинщайн, покровителката Мизия Серт и пианистката Маргьорит Лонг, а четвъртата жена, режисьорът Ан Фонтен, идеално знае (след Коко преди Шанел) как да превръща сухите факти в чувствена, живителна и магична биография.

Господин Азнавур – 23 ноември | 17:00, НДК - Зала 1

Франция/Белгия, 2024, 133 мин

режисьори: Гран Кор Малад, Мехди Идир

с участието на: Тахар Рахим, Бастиен Буйон, Мари-Жюли Бо, Лионел Сесилио

Да, тази година (на 22 май) светът отбеляза 100-годишнина от рождението на Шарл Азнавур, един бард, без когото френския шансон нямаше да бъде това, което е – творческото дуо на Гран Кор Малад (алтерегото на slam поета Фабиен Марсо) и Мехди Идир се отнася с нужния респект към Азнавур ореола, но и с голяма доза импровизация и кураж забърква вакханалия от истории, които през призмата на музиката на Азнавур (а и на пианиста му Пиер Рош) пресъздават френското (а и на света) битие през последните 6 десетилетия, в което има място и за Едит Пиаф, и за Жилбер Беко, и за Франк Синатра, и за Джони Холидей... и за една La Bohème завинаги...

Мария – 24 ноември и 18 декември | НДК - Зала 1

Италия/Германия/САЩ, 2024, 123 мин

режисьор: Пабло Лараин

с участието на: Анджелина Джоли, Пиерфранческо Фавино, Алба Рорвахер, Халук Билгинер, Коуди Смит-Макфий, Валерия Голино

И Пабло Лараин, и Анджелина Джоли имат опит в превръщането на биографично кино в магия – една от първите роли (а и награди) за Джоли е в кожата на енигматичния модел Джия, а след въздействащите Джаки и Спенсър, Лараин поставя тук триумфално гранд финале на своеобразната си трилогия за животите на емблематични за ХХ век жени с Мария, ювелирния портрет на оперната прима Мария Калас. Кинематографично изпипан (олé и за оператора Едуард Лакман), стилистично богат (олé и за костюмографията, и за сценографията) образът на Калас сякаш е създаден за Джоли – от взискателността и подхода ѝ (като на актриса) към оперните персонажи, през преследванията от папараци и скандали до загубата на тегло – всичко тук се слива като на магия, така че, към финала, дори гласът на Джоли да звучи една октава по-близо до La Divina, както неслучайно наричат Калас.

ДокуМания – да, винаги сме казвали, че Животът е най-добрият сценарист, а тазгодишното меню на Киномания предлага истински пир от филми, базирани на реални събития или такива, символно звучащи като случаи от действителността... Дори късометражните, удостоеният с награда от Кан 2024, Човекът, който не можеше повече да мълчи (със силно родно участие, с което ще се срещате преди всяка прожекция) и изцяло българския И това е за тази Коледа, дори те са хапки от реалността... Може да изберете и такива на ръба на натуралното като скандинавския Момичето с иглата, италианските Една безкрайна неделя и Вермилио или норвежкия диптих Сексът и Любовта (част от трилогията, включваща и Мечтите на режисьора Даг Йохан Хаугеруд), но ние Избираме:..

Моят Марчело – 15, 17, 23, 24, 30 ноември и 1 декември

Франция/Италия, 2024, 120 мин

режисьор: Кристоф Оноре

с участието на: Киара Мастрояни, Катрин Деньов, Стефания Сандрели, Фабрис Лукини, Никол Гарсия, Мелвил Пупо

Моят Марчело не е първият филм, който събира Майката Катрин Деньов с Дъщеря ѝ Киара Мастрояни, но е първият филм, в който двете открито говорят за съпруга и Бащата Марчело Мастрояни, дотолкова че Киара започва да се облича като него, да говори като него, да диша като него... Да киноизживее своя Марчело 100 години след неговото рождение.

Любов. Лъжи. Кръв – 15, 16, 20, 26, 27 и 28 ноември

Великобритания/САЩ, 2024, 104 мин

режисьор: Роуз Глас

с участието на: Кристен Стюарт, Кейти О'Брайън, Дейв Франко, Анна Баришников, Джена Малоун, Ед Харис

Ако има образ, в последните години, който да "лепва" перфектно на бунтарската, queer натура на Кристен Стюарт (не че не се справи блестящо в амплоато на лейди Даяна в Спенсър), то това е Лу, управляваща фитнес в забравено от Бога градче в Ню Мексико, стероидно хлътнала по чаровната културистка Джаки/Кейти О'Брайън и оказала се забъркана в роднинска кървава баня с непрощаващ-баща-престъпен бос Лу Старши/Ед Харис, а когато всичко е озвучено от корифея на саундтрака Клинт Мансел жанровата наслада от прашен уестърн с осемдесетарска ноар естетика е неизбежна.

Още съм тук/Аinda Estou Aqui – 16, 18, 29 ноември и 1 декември

Бразилия/Франция, 2024, 136 мин

режисьор: Валтер Салес

с участието на: Фернанда Торес, Фернанда Монтенегро, Селтон Мело, Антонио Сабоя, Маеви Жинкинс, Камила Мардила, Маржори Естиано

Във времена на ширещи се диктаторски режими по света, няма как да не се обърнем за поука към миналото, а в случая на Валтер Салес (който е на "ти" с биографичното кино след Мотоциклетни дневници и По пътя), той се обръща към изчезването на депутата Рубенс Пайва/Селтон Мело, отявлен критик на диктатурата в Бразилия през 1971-а – всичко е изживяно през лицето, фигурата, жестовете и борбата за истина на неговата съпруга Юнисе Пайва/Фернанда Торес, описано е в мемоарите на техния син Марсело Рубенс Пайва/Антонио Сабоя, озвучено е от Уорън Елис,"братът по оръжие" на Ник Кейв и неслучайно е бразилското предложение за Оскар 2025.

Слухове – 16, 24 и 26 ноември

Германия/Канада, 2024, 104 мин

режисьори: Гай Мадин, Евън Джонсън, Гейлън Джонсън

с участието на: Кейт Бланшет, Алисия Викандер, Роладно Равело, Чарлс Данс, Ники Амука-Бърд, Рой Дюпюи, Дени Меноше, Такехиро Хира, Златко Бурич

Глобалната политическа криза и хаос е ювелирно-алегорично пресъздадена чрез мъгливата гора, в която се превръща годишната "среща на върха" на световните лидери от Г-7 в новата черна комедия на творческия триумвират от Гай Мадин, Евън Джонсън и Гейлън Джонсън, но е нищожна част от бруталната им политическа и социална сатира, където властват Невежеството, гигантски Мозък на Некомпетентността, мумиите и... брилянтен актьорски ансамбъл.

Веществото – 16, 17, 20, 23, 24 и 30 ноември

Франция/Великобритания/САЩ, 2024, 140 мин

режисьор: Корали Фаржа

с участието на: Деми Мур, Маргарет Куоли, Денис Куейд, Хуго Диего Гарсия

Историите за вечна младост са почти толкова стари, колкото Света (или поне колкото литературни класики като Шагренова кожа и Портретът на Дориан Грей), но в тази ювелирна сатира на съвременното общество на Опаковката гротеската е брилянтно изпипана до най-малкия детайл – и визуално перфектно стилизирана от Корали Фаржа и оператора Бенджамин Крачун, и звуково внушена от саунд дизайна на Raffertie, и актьорски въплътена (да не кажем преродена) от Деми Мур и Маргарет Куоли в брилянтното им общо амлоа на Елизабет Спаркъл, и наградена за най-добър сценарий в Кан, така че не забравяйте: "You're One with..."...

Бруталистът – 17 и 30 ноември

САЩ/Великобритания/Унгария, 2024, 215 мин

режисьор: Брейди Корбей

с участието на: Ейдриън Броуди, Фелисити Джоунс, Гай Пиърс, Джо Алуин, Рафи Касиди, Исак де Банколе, Алесандро Нивола, Ариан Лабед

Също като предишния филм Vox Lux на Брейди Корбей, и Бруталистът "живее" на ръба между фикция и реалност, като тук архитектурното течение брутализъм (скоро маркиращо 70 години съществуване) служи по-скоро като трибют-трамплин за разкриване на опорните точки в историята на втората половина на ХХ век, разказана през призмата на фикционалния живот на унгарския архитект от еврейски произход Ласло Тот/Ейдриън Броуди, от бягството от Холокоста до постигането на Американската мечта. Амбициозно, но и солидно подкрепено от béton brut изпълненията на Броуди, на Фелисити Джоунс (като жена му Ержебет Тот) и на мецената Харисън Лий Ван Бюрен/Гай Пиърс, епично разказано в три части (с антракт помежду им, да, и епилог) и визуално зашеметяващо, неслучайно донесло на Корбей приза за режисура от фестивала във Венеция 2024.

Отговор на всички въпроси – 17 и 22 ноември

България, 2024, 97 мин

режисьор: Димитър Коцев – Шошо

с участието на: Анастасия Жовтодид, Велина Георгиева, Сара Драгулева

"Сара, Велина и Настя са толкова различни една от друга. Всяка от тях желае нещо важно за себе си – адреналин, любов, слава. И трите търсят кой ще им помогне да го постигнат. И той се появява – отговорът на всички въпроси. Зарежда ги със самоувереност. И те му се отдават напълно. Докато смъртта ги раздели." гласи мистично синопсиса на новия филм на Димитър Коцев - Шошо (който ще разкаже повече лично при срещите с екипа на филма), но всъщност всичко е в търсене на натуралност и искреност... Е, и в търсене на Отговор на всички въпроси...

Queer – 21, 23, 24, 25 и 29 ноември

Италия/САЩ, 2024, 135 мин

режисьор: Лука Гуаданино

с участието на: Даниъл Крейг, Дрю Старки, Лесли Манвил, Джейсън Шуорцман, Дейвид Лоуъри, Енрике Зага, Omar Apollo

Да, много му се иска на Лука Гуаданино (а и на нас, признаваме си) да повтори триумфа, атмосферата и вибрациите от Призови ме с твоето име и като че ли с тази адаптация на едноименния роман от Уилям С. Бъроуз ще успее – Даниъл Крейг изненадващо (или не) е алтерегото на Бъроуз, Уилям Лий, съкрушително уязвим и търсещ емоциите до дъното на чашата в преследване на този неясен обект на Желанието в младото, моряшко лице на Юджийн Алъртън/Дрю Старки в Мексико през 50-те, а Гуаданино сякаш отново (пак с оператора на Призови ме с твоето име и пак със звуковото дуо на Трент Резнър и Атикъс Рос) е открил "магията" след разочароващите Bones and All и Challengers.

Берлингуер. Голямата амбиция – 22 ноември | 19:00, НДК - Зала 1

Италия/Белгия/България, 2024, 122 мин

режисьор: Андреа Сегре

с участието на: Елио Джермано, Роберто Читран, Паоло Пиеробон, Светослав Добрев, Николай Данчев, Владимир Люцканов, Огнян Симеонов, Леарт Докле, Борис Мисирков

Да, по всичко изглежда тази година, в италианското кино, е годината на Елио Джермано след наградите за участието му в Доверие и предстоящите такива за вълнуващия му портрет на Енрико Берлингуер, секретарят на Комунистическата партия в Италия през 70-те, опълчил се на Брежнев, преживял таен атентат не къде да е, а в София, при визитата му на Живков, през 1973-а... Да, филмът на Андреа Сегре (който ще разкаже повече лично при гостуването си) е амбициозен като заглавието си (и със солидно българско участие, архивни кадри и възстановка на Кремъл в Зала 1 на НДК) и в тон с политическите машинации, рулиращи съвременното ни общество.

Анора – 23 ноември | 20:00, НДК - Зала 1

САЩ, 2024, 139 мин

режисьор: Шон Бейкър

с участието на: Майки Мадисън, Марк Ейделщейн, Карен Карагулян, Юра Борисов, Алексей Серебряков

Да, в повечето филми на Шон Бейкър (като Starlet, Мандарина, Проектът Флорида, Червената ракета) изглежда така сякаш Животът имитира Изкуството, а не обратното – може би тази натуралност се дължи на историите, които разказва (сякаш стоящи пред очите ни в ежедневието) или такива, заиграващи се с жанрови клишета, като тази тук (на ръба на Хубава жена), хумор-калейдоскопичната авантюра на компаньонката Ани/Майки Мадисън и Ваня/Марк Ейделщейн, разглезения син на руски олигарх, в която "каквато се случи във Вегас, остава във Вегас", а в ръцете на Шон Бейкър остава... Златната палма от Кан 2024.

Стажантът – 24 ноември | 19:45, НДК - Зала 1

Канада/Дания/Ирландия/САЩ, 2024, 120 мин

режисьор: Али Абаси

с участието на: Себастиан Стан, Джеръми Стронг, Мария Бакалова, Мартин Донован, Катрин МакНали

Да, Тръмп спечели (уви) втори президентски мандат; да, сатиричното изследване (по сценарий на политическия репортер Гейбриъл Шърман) от Али Абаси на живота на Доналд Тръмп ни връща към 70-те, 80-те и 90-те години, в "бизнес" зародиша на империята от недвижими имоти на баща му, може да осветли процеса по създаването на Trump Tower, на бизнес шоуто Стажантът, на обсесията му по Рейгъновия лозунг "Make America Great Again", на психопатското отношение към първата му жена Ивана/Мария Бакалова, но и да отговори на въпроса как се ражда един политически Звяр с два президентски мандата, следващ неотклонно 3 правила: "1. Атакувай, атакувай, атакувай. 2. Не признавай нищо, отричай всичко. 3. Винаги настоявай, че победата е твоя, никога не признавай поражението си"...

Киномания | 13 ноември – 1 декември | е в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема, Влайкова, Cine Grand Park Center и културен център G8