My Mir

Неслучайно, освен четири романа (сред които Тръпка-та, удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2019-а) Марта Джидо има в актива си и няколко документални филма, като Downtown и Solidarity According to Women (разгърнат в книгата Women of Solidarity) ѝ носят също няколко награди – още дебютния ѝ роман Мида (в откъса по-долу) е образец както за фрагментарен, кинематографичен език, който следва дословно диханието на Живота, така и за феминизъм, който не се затваря в себе си като мида... И ако главните герои Магда и Матеуш са като всяка двойка, живееща Съвременността, а двете половини на Мида-та на Живота откриват пред Магда два възможни финала/края, то Перлата, която се крие между двете половини е само една – самият Живот с целия му спектър от абсурден хаос и непосилна красота...

Матеуш e гаджeто ми, работехме заедно и понеже съкратиха персонала, се получи така, че той остана, а аз не, и сега той работи двойно повече, а аз изобщо не работя. Беше ни добре. Всичко беше уредено, планирано, подготвено, обсъдено, всичко беше като по график, работа от толкова до толкова, в тези и тези дни, и в този или онзи почивен ден се правеше онова, което беше планирано няколко дни по-рано: среща с приятели, разговори за работа, ходене на кино или на басейн, или на ресторант, плащане с карта, връщане вкъщи с такси, съвместно пазаруване, избор на цвета на боята за стените на спалнята, избор на спално бельо в подобен нюанс, ядене на кестени в кленов сироп, пиене на коняк, гледане на новините на дивиди.

Не знам, говорим си все по-рядко, той твърди, че това е период, който ще премине, но не знам дали ще премине, може би за него ще премине, а за мен не? Все по-често му оставям на кухненската маса бележки в следния стил:

"Скъпи, чаках те до два часа. Защо не вдигаше телефона? Ако имаш желание, събуди ме".

"В хладилника има вечеря, стопли я, защото ще си лягам, какво става с телефона ти, може би ще го заредиш някой път?"

"Звънях, но чух, че абонатът е временно недостъпен, няма да те чакам, вече минава един часа, по дяволите, можеше поне да се обадиш и да кажеш: ще дойда по-късно, ще дойда сутринта, ще дойда след три дни."

"Какво става, дявол да го вземе, защо не се преместиш в работата? Опакованата раница те чака в коридора.

"Една вечер не издържах, чаках, той не ми отговаряше, затова му писах: "Забравил ли си къде ти е домът, или членът ти е заседнал някъде?"

– Ставаш вулгарна.

– Вулгарна? Вбесена съм. Все те няма, звъня и чувам, че абонатът е временно недостъпен, какво става?

– Поканих родителите си у нас в неделя. Знаеш ли, нека да се опознаем малко по-добре преди сватбата ни. Можем да поканим и вашите.

– И какво? Трябва да сготвя вечеря? Да се облека добре? Може би ще искаш да им изпържа малко свински пържоли, а?

Дойдоха. Майката на Матеуш притисната в прекалено тясна пола, татко му с вратовръзка.

– О... пирожки, сама ли ги направи? Не, усещат се като купешки. Купешки са, нали?

– Мамо, престани – моли Матеуш.

– Но нали знаеш, сине, ние никога не ядем купешка храна... Ама твоите родители биха могли да посетят дъщеря си в неделя.

– Те не обичат събирания – излъгах, защото дори не ги бях поканила.

– Какви събирания? Все пак скоро ще бъдем семейство.

– Вярно – намеси се бащата на Матеуш, – брачните халки купени ли са вече?

– Още не.

– Е, докога ще чакаш, сине? Сватбата е след два месеца, а ти още не си купил брачните халки. Или може би нямате пари? Може би да ви дадем пари за тези брачни халки – продължаваше господин свекърът.

– Няма нужда – възразих.

– Матеуш, не се стеснявай, взимай, Магда не работи, стои си вкъщи и не прави нищо, ясно е, че само с една заплата...

– Но татко...

Бащата на Матеуш извади от портфейла си пачка банкноти и я натика в ръката му.

– Татко, престани – заекна Матеуш не особено убедително.

– Не дрънкай, просто ги вземи, защото ще се обидим.

– Можеш да си купиш пердета – каза госпожа свекървата.

– Мамо... стига.

– Е, не знам, след като не се справяте... Просто искаме да ви помогнем. Като гледам това, ми идва да се разплача... спят на матрак, нямат пердета на прозорците, купешки пирожки, не знам, не знам, като ви се роди детето, то също ли ще спи на пода? Наистина...

– Може би вече да си тръгваме, а? Какво става с работата ти, Магда?

– Уреждам.

– Уреждай, дете, уреждай, защото наистина е трудно с една заплата, Матеуш така го е закъсал.

– А може би да ти помогна с нещо, да се обадя тук-там?

– Не е необходимо.

– Фирмата ми има нужда от секретарка – предложи таткото на Матеуш. – Ще попитам.

Не е необходимо.

Ще попитам.

Попита. Намъкнах взети назаем обувки с високи токове и пола до коленете и се качих с асансьора до осемнайсетия етаж.

С нулата имаш достъп до града, с девятката имаш достъп до сградата. Когато се обаждаш по мобилен телефон, набираш два пъти нула. Ето документите, които ще ти трябват. Хартия за писма, използваш я като печаташ нещо важно, така че слагай нормалната, факсът е там, знаеш как се работи с факс, няма да ти го обяснявам, имаш адресите в алтлука, паролата на компютъра, натискаш ентър, ще ти се обаждат клиенти от сградата, имат най-различни проблеми, я дръжката на вратата им се е счупила, я тоалетната не работи, тогава се обаждаш на техниците, за да поправят, аварийният изход е там, ако нещо се случи, знаеш какво имам предвид, всички тук са малко параноици след единайсети септември, знаеш, аха, тогава не може да се ползва асансьорът, стълбището се отваря автоматично, но какво да ти говоря сега, аз съм в стая седемстотин и три, ако има нещо, ела или се обади.

Или ела, или ако не, обади се. Обади се в съседната стая. Тя е в 703, аз съм в 702. Можеш да прекараш целия си живот така. Аз нямам прозорци. Но тя има. Прозорците ù гледат към двореца и част от централния площад, но вече строят нов небостъргач, така че ще ù скрива централния. И запомни, не идвай със сандали, само затворени обувки, дори когато е горещо, трябва да спазваме определени правила. Цветове: сив, графитен, тъмносин, бежов, може и черен, но не твърде често. Печатите са в лявото чекмедже. Всичко окей ли е? Е, тогава успех.

Обувките ме убиват. Може би ще ги сваля, никой няма да забележи, виждат ме от кръста нагоре, но не и надолу, тук е малко клаустрофобично, ако утре нося същия взет назаем костюм, няма да е добре.

– Госпожо Магда, две кафета, едното с мляко, другото без.

– А бисквитки, защо не донесохте бисквитки? Е добре, сега ни оставете сами.

Телефонът звъни, ало, звъня от шестнайсетия, тук е много горещо, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Вече го предавам на техниците, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Ало, на двайсет и трети ни е студено, да се вдигне с един градус, когато отговаряш на телефона, казвай: главен офис. Ало, главен офис, госпожо, какъв е този главен офис, вече звънях два пъти заради вратата, че не се затваря, мокетът е твърде дебел и вратата не се затваря, да... звъня от осемнайсети, вратата не се затваря, да, намалете температурата с два градуса, защото на госпожата от световната банка ù е твърде горещо, да, ало, тя вече се обажда три пъти и все още ù е твърде горещо, три пъти се обажда по този въпрос, децата в Африка умират от глад, а госпожата от световната банка вече се обади три пъти по телефона, да, много ви моля, не може да се издържа при такива условия, в Южна Америка децата работят дори и в производството на кокаин, търговията с оръжие, сглобяването на кутиите за компютри, свят мейд ин чайна, но госпожата от световната банка се обажда, климатикът е развален, това е скандал, ние сме в Европа, а климатикът не работи, такава жега е, че не се издържа, моля, направете нещо, госпожо, вие сте в главния офис. В Санкт Петербург децата зимуват в канализацията, лепило, ябол, може да се изрита възрастна жена, да се пребие с тръба пиян дядо и така си осигуряват лепилото.

Ще ни донесете ли тези бисквитки, или не? Е, защо трябва да ви се напомня... Госпожо Магда, принтерът е повреден. Може би няма мастило? Има? Може би трябва да го изключите и включите отново?

Как да разпечатвам! Това е скандал! Клиентът чака, а принтерът не работи, принтер мейд ин чайна, но не работи, а това е много важен клиент, този принтер в Китай са го сглобили деца, защото там е най-евтино, полските деца, които също имат училищни тетрадки, чанти и тебешири мейд ин чайна, не са отишли на лагер, удрят топката в стената на блока, къпят се в Черняковското езеро, деветгодишно момче се е удавило, чета новините на страницата на онет, защо принтерът не работи? Можете ли да ми отговорите на този въпрос?

Не мога, защото не знам, мога да се обадя в сервиза, за да дойде някой, който да ремонтира принтера. Това и аз мога да го направя, клиентът чака и какво да му обяснявам сега? Какво става с климатика, вие там всичките ли се печете?

Вратата не се затваря, чакам от два часа, той е много важен клиент, много важен, тези деца работят в производството на кокаин, дилърите продават стоките на улицата за сума, осемдесет пъти по-голяма, отколкото дават на децата, печалба осемстотин процента, но децата и така са доволни, госпожата от световната банка има други проблеми, на кого му пука за децата от Колумбия. А, на кого?

Госпожо Магда, още две кафета. Със или без бисквитки? Що за въпрос, разбира се, че с бисквитки, това е много важен клиент. От този клиент, госпожо, зависи дали ще си купите нови бикини, или не.

Бикини мейд ин чайна.

А че са от Китай...

Е, на кого му пука за децата...

Колумбия или Китай, същата абстракция.

Мида (превод Васил Велчев, корица Капка Кънева и Благовеста Нейчева, 184 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"От лошо семе си, лоша вест те чака..." шепне като проклятие един от героите на романа Денят, в който реката замръзна, спечелил на кипърския писател Стàврос Христодýлу Европейската награда за литература през 2020-а, а именно въпросът за произхода и идентичността е ключов за този пъзел от престъпления от страст (в откъса по-долу), в който има място за пророчества, жигола, журналистически разследвания, видни политици и художници, комплексирани полицаи и...

Кракът му за първи път стъпваше в болница. Майка му все повтаряше: "Здрав си като кон, същински бащичко!". Добре си спомняше – макар да беше на седем години тогава, – когато я откараха спешно с линейка и после той настояваше да я види в интензивното. Баща му го спря. "Стой далече от болниците и болестите, за да не те подмятат насам-натам", съветваше го. Досега не му се беше случвало. Да де, но съдбата се обръща...

Бутна тежката дървена врата на болница "Свети Рокуш" и се озова, с Андреа на ръце, в приемна, твърде малка за такава огромна болница. Вдясно, в дървена будка, седеше руса жена на средна възраст. Широката ù усмивка му се стори съвършено неуместна.

– Вашите документи! – посрещна ги с леко глезено гласче, което съвсем не подхождаше на обстановката. – Документите! – повтори, този път по-скоро нетърпеливо, на младия мъж, който я гледаше като изгубен.

Истината беше, че дори да не се напъва много, на ден можеше да пренесе и сто тежки кашона в склада, без да ги разсипе. Но се паникьосваше пред всичко, свързано с бюрократични формалности. Положението спаси старият Габор, който се появи в най-критичния момент и се погрижи нещата да станат както трябва. Всичко това изглеждаше съвсем естествено на възрастния мъж. Той познаваше от деца Андреа и Ласло, по-малкия ù брат. Само един етаж делеше апартаментите им. А с баща им, с когото работеха заедно като пожарникари, продължаваха да се срещат, вече като пенсионери, и се наслаждаваха на някоя добра партия шах с по две чашки леденостудена водка. След половин час, като попълниха документите, нещата най-сетне поеха по реда си.

– Лекарите ще се погрижат за момичето. Обадих се на брат ù и той ще дойде. Аз ще тръгвам, а ти го изчакай, не вярвам да се забави – рече му старият пожарникар и го потупа насърчително по рамото.

Щом остана сам, той осъзна, че на етажа цареше неестествена тишина. Сякаш някой бе натиснал някакъв бутон и бе изключил всички звуци. Седеше на един от пластмасовите столове, завинтени за пода в дълъг коридор, застлан с червеникави плочки. Теракотени са – помисли си. Това момиче вечно го допълваше и поправяше – имаше манията да изразява по възможно най-изискания начин и най-простите неща... "Зеленото ти отива", беше ù направил комплимент последния път, когато се видяха. "Неее, това е цвят петрол", поклати глава тя. Какъв е тоя петролен цвят, по дяволите? – беше се запитал. Но предпочете да си замълчи.

Умът му потъна в спомени за цветове със странни имена, докато медицинският персонал сновеше мълчаливо и безизразно из стаите. Минутите се изнизваха мъчително бавно. Трябва да бяха минали два часа, когато усети как клепачите му натежават и тялото му плава в някакво тюркоазено море – да, точно такова, нито синьо, нито зелено – и то го отвличаше към безбрежния хоризонт.

Писклив женски глас го върна рязко в действителността и той скочи ужасèн от мястото си. Сякаш отвратителният глас бе отровил въздуха, който дишаше. Нещо не е както трябва... – помисли си и седна неспокойно на стола.

– В стая 22. Бързо! – заповяда гласът.

Настана пълен хаос. Лекари тичаха насам-натам, следвани от сестрите, а някаква лампа светеше на пресекулки, подавайки тревожен сигнал, че е възникнало нещо спешно. Когато се появи, Ласло ужасено взе да разпитва какво, по дяволите, става и защо всички са така паникьосани.

Братът на Андреа никога не го бе понасял. Дори не го наричаше по име – викаше му "оня любовник от "Шкала", като на лицето му се изписваше гримаса на отвращение.

С Андреа се запознаха в "Шкала". Тя бе току-що назначена за продавачка на щанда със сирената и колбасите. А той работеше от по-отдавна в склада. Все изтъкваше, че го е запленила още преди да разгледа лицето ù като хората. Спечели го със звънкия си смях. Без да подозира нищо, минаваше пред щанда ù и дочу омайващия звън, подобен на птиче чуруликане, понесло се над водите на ручей. Веднага пусна кашона на пода и се обърна към нея. И се влюби. Със страст, на каквато не подозираше, че е способен. "Не мога да те обичам цялата – все повтаряше, а тя се смееше, сякаш от нея извираха бълбукащите ручеи на едно непресъхващо щастие. – Затова обичам веждите ти, носа ти, бузите..." И с всяка дума я целуваше с обожание на съответното място.

Станаха неразделни. Сутрин той оставяше цветенце на стола ù, а тя го закичваше в пазвата си. През обедната почивка Андреа крадеше малко руска салата и пушено сирене, понеже знаеше колко ги обича, и двамата се срещаха в склада. Ядяха набързо и после потъваха един в друг върху кашоните. И всеки път сякаш им беше първи.

Децата на "Шкала". Така ги нарекоха в супермаркета. Макар той да беше с шест години по-възрастен от нея, изглеждаха създадени един за друг, по едно и също време. Никой не оспорваше правото му да я обича истински.

Никой освен Ласло с объркания си мозък. Той се появи в склада точно преди една година и се опита да го сплаши. Застана пред него със свити юмруци, като че готов за бой, и го предупреди:

– Остави на мира малката, чуваш ли, иначе...

– Иначе какво? – отвърна му насмешливо. Дори не благоволи да стане от мястото си. Не повдигна глава да го погледне. Можеше да смаже с малкия си пръст такива като него.

На етажа, на който се намираше клиниката по акушерство и гинекология, се долавяше напрежение. Сякаш очакваха всеки момент да се случи нещо лошо, но никой не се осмеляваше да продума за това. Хората от персонала влизаха и излизаха безмълвни с нервни жестове от стаите, а ръцете му стискаха със сила пластмасовия стол при всяко проскърцване на някоя врата, която се отваряше. По дланите му се очертаха дълбоки червени бразди, но той оставаше неподвижен на мястото си, със стиснати крака и леко приведен напред. Усещаше вдървените си мускули и капките пот, които попиваха в яката на ризата му.

– Какво става тук? Казвай де! – Ласло го сграбчи за раменете и силно го разтърси. А той го изгледа с празен поглед, без да може да обясни с думи защо седи като прикован за стола. Промърмори нещо за сутрешното обаждане, за трабанта, превърнал се в спасителна лодка, и за странната тишина, която цареше, преди да започнат виковете и търчането насам-натам. Говореше като замаян, със сведена глава. Враждебният поглед на Ласло никак не помагаше в тази ситуация.

– За Ковач! Вие съпругът ли сте?

Чули въпроса на лекаря, и двамата мъже едновременно извърнаха глави към него.

– Няма съпруг. Аз съм брат ù – отвърна Ласло и гневът в гласа му не можеше да прикрие уплахата. Сякаш усещаше злото, устремило се към него.

Лекарят се приближи. По изражението му личеше, че не носи хубави новини.

– Съжалявам – промълви смутено. – Детето е добре... Момче е.

– А сестра ми?

– Съжалявам... – повтори тихо, като че тонът му можеше да смекчи болезнената новина.

Ласло се довлече до един стол, а лекарят се надвеси над него. Утешителните му думи, примесени с медицински термини, изсмукваха всичкия кислород от въздуха.

Младият мъж несъзнателно отстъпи няколко крачки назад, слушайки как двамата, лекарят и брат ù, повтарят "усложнение" и "кръвоизлив", за да избегнат челния сблъсък с неумолимия факт. Той остана още малко, като ги гледаше мълчаливо, и за първи път се почувства толкова чужд. Толкова сам. Така невидим. Прекоси с бавни крачки коридора, повтаряйки наум ужасната вест за смъртта: усложнение, кръвоизлив, сърдечен арест... Отново и отново. И с всяка дума риташе стената, докато не се очерта цяла поредица черни петна, които водеха към изхода. На стълбището залитна и се опря; сетне издишваше рязко на всяко стъпало, за да изхвърли бремето от дробовете си.

На партера се поспря и се доближи до будката, в която жената сега прелистваше някакво списание. Изгледа я с насълзени очи, сякаш тя беше първият и единствен човек в цялата сграда, който можеше да разбере болката му.

"От лошо семе си, лоша вест те чака...", промълви той. Жената му отвърна с насилена усмивка. Балдахинът ù бе тесен и в него нямаше място за чуждите скърби.

Денят, в който реката замръзна (превод Иван Б. Генов, корица Капка Кънева, 392 стр, цена 24 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"Не само ще можеш да слушаш прекрасна музика и интелигентни разговори, но и ще имаш предимството да можеш да шпионираш какво говори за теб цялото ти семейство, а това трябва да е много забавно." – тези думи принадлежат на сюрреалистичния роман Слуховият рог от Леонора Карингтън и някак магично-реалистично намигат към целия живот на техния автор, художникът, писател и най-вече заклет сюрреалист Леонора Карингтън... Да, нейната героиня Мариан е неостаряваща, но недочуваща 92-годишна фурия (сякаш предсказваща, че Леонора ще доживее 94-те), която живее в Мексико (досущ като самата Карингтън) със своя син Галахад, жена му Мюриел и внука си Робърт, а тяхното желание да изпратят Мариан в мистериозен старчески дом дори леко да напомня престоя на Леонора в психиатрична клиника и бунта ѝ срещу семейство Карингтън, то по-важното е, че в тази сюрреалистична одисея, наречена Слуховият рог (отбелязваме 50 години от изданието ѝ с откъса по-долу) има място за много магически реализъм от "тръбен" характер, за куп анималистични метафори (така любими и на Леонора в нейните картини и скулптури, и на нейния любим сюрреалист Макс Ернст), има място и за манифест на феминизма и отношението към женското тяло и остаряването...

Една прекрасна понеделнишка сутрин отидох на обичайното си посещение при Кармела, която вече ме чакаше на прага. Веднага видях, че тя е в състояние на силно вълнение, тъй като беше забравила да си сложи перуката. Кармела е плешива. Обичайно никога не би излязла на улицата без перука, тъй като е доста суетна, а червената ѝ перука е нещо като кралски жест към отдавна изгубената ѝ коса, която беше почти толкова червена, колкото и перуката ѝ, ако не ме лъже паметта. Този понеделник Кармела не носеше като корона обичайната си гордост, но бе силно развълнувана и мърмореше на себе си, което изобщо не ѝ е навик. Носех ѝ едно яйце, което кокошката бе снесла същата сутрин, но го изпуснах, когато ме стисна здраво за ръката. Много жалко, защото яйцето вече не можеше да се поправи.

– Чаках те, Мариан, закъсня двайсет минути – каза тя, без да обръща внимание на счупеното яйце. – Някой ден ще забравиш изобщо да дойдеш.

Гласът ѝ звучеше като далечен писък и това беше, общо взето, казаното от нея, защото, разбира се, аз не чух всичко. Тя ме издърпа в къщата и след няколко опита ми обясни, че има подарък за мен.

– Един подарък, един подарък, един подарък.

Кармела ми е давала подаръци няколко пъти и те понякога са плетени, а друг път – тестени, но никога не съм я виждала толкова развълнувана. Когато разопакова слуховата тръба, изпаднах в недоумение дали това нещо се използва за ядене или пиене, или просто за украса. След сума ти сложни жестове тя най-накрая я опря в ухото ми и това, което винаги бях чувала като отдалечен писък, премина през главата ми като рев на разгневен бик.

– Чуваш ли ме, Мариан?

Наистина чувах, беше ужасяващо.

– Чуваш ли ме, Мариан?

Кимнах безмълвно, този страшен шум беше по-лош от мотоциклета на Робърт.

– Тази великолепна тръба ще промени живота ти.

Накрая рекох:

– За бога, не викай, че ме изнервяш.

– Чудо! – извика Кармела, все още развълнувана, но продължи по-тихо. – Животът ти ще се промени.

Седнахме и засмукахме виолетки, които Кармела харесва, понеже според нея ароматизират дъха; аз вече свиквам с доста неприятния им вкус и започвам да ги харесвам благодарение на симпатиите си към Кармела. Обсъдихме всички революционни възможности на тръбата.

– Не само ще можеш да слушаш прекрасна музика и интелигентни разговори, но и ще имаш предимството да можеш да шпионираш какво говори за теб цялото ти семейство, а това трябва да е много забавно.

Кармела беше приключила с виолетката и бе запалила малка черна пура, която пазеше за специални случаи.

– Разбира се, трябва да си много потайна по отношение на тръбата, защото може да ти я отнемат, ако решат, че не искат да чуваш какво си говорят.

– Защо да крият нещо от мен? – попитах аз, мислейки си за неизлечимата страст на Кармела към драмата. – Не им създавам никакви проблеми и те почти никога не ме виждат.

– Никога не знаеш – каза Кармела. – Хората под седемдесет и над седем са много ненадеждни, освен ако не са котки. Не можеш да прекаляваш с вниманието си към тях. Представи си вълнуващата сила да подслушваш другите, когато те си мислят, че не ги чуваш.

– Едва ли ще пропуснат тръбата – усъмних се аз. – Сигурно е биволски рог, а биволите са огромни животни.

– Разбира се, не бива да ги оставяш да те видят с него, трябва да се скриеш някъде и да слушаш.

Не бях се сетила за това, със сигурност обещаваше безкрайни възможности.

– Е, Кармела, мисля, че е много любезно от твоя страна, а този флорален дизайн е наистина безкрайно красив, изглежда якобински от епохата на Джеймс I.

– Ще можеш да чуеш и последното ми писмо, което още не съм изпратила, защото чаках да ти го прочета. Откакто откраднах парижкия телефонен указател от консулството, увеличих обема на работата си. Не можеш да си представиш всички красиви имена в Париж. Това е адресирано до мосю Белведер Оаз Ноази, Рю де ла Решт Потен, Париж, Втори район. Едва ли някой може да си измисли нещо по-звучно, дори и да се мъчи. Представям си го като доста крехък стар господин, все още елегантен, със страст към тропическите гъби, които отглежда в гардероб в стил ампир. Носи бродирани жилетки и пътува с лилав багаж.

– Знаеш ли, Кармела, понякога си мисля, че би могла да получиш отговор, ако не налагаш въображението си върху хора, които никога не си виждала. Мосю Белведер Оаз Ноази несъмнено е много хубаво име, но да предположим, че е някой дебелак и колекционира плетени кошници. Да предположим, че никога не пътува и няма багаж или пък, че е млад мъж, който копнее за морето. Мисля, че трябва да бъдеш по-реалистична.

– Понякога си много негативно настроена, Мариан, макар да знам, че имаш добро сърце, но това не е причина бедният господин Белведер Оаз Ноази да прави нещо толкова тривиално, като например да събира плетени кошници. Той е крехък, но безстрашен, и възнамерявам да му изпратя гъбени спори, за да обогати видовете, които си е набавил от Хималаите.

Нямаше какво повече да се каже, затова Кармела прочете писмото. Тя се правеше на някой известен перуански алпинист, загубил ръката си, опитвайки се да спаси живота на мече гризли, заклещено на ръба на пропастта. А после майката мечка безмилостно отхапала ръката ѝ. Продължи с най-различна информация за гъбите, растящи на голяма надморска височина и предложи да изпрати проби. Струваше ми се, че залага твърде много на предположенията си.

Когато излязох от къщата на Кармела, беше станало почти обед. Носех мистериозния си пакет под шала, като вървях много бавно, за да пестя енергия. По това време се чувствах доста развълнувана и почти бях забравила, че за обяд ще има доматена супа. Много обичам да ям доматена супа от консерва, но ние не си я купуваме често.

Лекото ми вълнение ми внуши идеята да вляза през входната врата, вместо да заобиколя по задния път, което е обичайният ми ход. Обмислях да открадна един-два шоколада от Мюриел, която ги криеше зад шкафа за книги. Мюриел е много злобна по отношение на сладките неща и нямаше да е толкова дебела, ако беше по-щедра. Знаех, че е отишла в центъра да купи антимакасар, за да скрие мазните петна по столовете. Самата аз не харесвам антимакасари и предпочитам миещи се плетени столове, които не са толкова депресиращи, колкото плата, когато се замърсят.

За мое съжаление, Робърт забавляваше двама свои приятели с коктейли в салона. Всички ме погледнаха и бързо отвърнаха поглед, когато започнах да им обяснявам, че съм била на обичайната си понеделнишка разходка. Дикцията ми не е добра като едно време, защото вече нямам зъби. Монологът ми едва започваше, когато Робърт ме хвана грубо за ръката и ме изхвърли в коридора, водещ към кухнята. Явно беше ядосан. Както казва Кармела, човек никога не може да се довери на хора под седемдесет и над седем години.

Слуховият рог (превод Гергана Гълъбова, корица Теодора Югова, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

"И искам да приема своята свобода, без да се замислям за това, което мнозина считат: че съществуването е работа за луди хора, пристъп на лудост. Защото така изглежда. В съществуването няма нищо логично." – така ще каже писателят Родриго, алтер его герой на бразилката Кларисе Лиспектор от нейния роман Мигът на звездата, сякаш за да загатне, че няколко месеца след издаването му, току преди 57-ия ѝ рожден ден, Кларисе ще срещне неочаквано... Смъртта... Досущ като Момичето от Североизтока, Макабеа, главната героиня в Мигът на звездата (откъсът от романа е по-долу), с която Кларисе Лиспектор споделя не само автобиографични моменти (за границата между фикция и реалност четете послеслова от Пауло Гуржел Валенте, синът на Кларисе); споделя не само украинско-еврейски произход (името Макабеа е намигане към древните юдейски бунтовници Макаби, една от малкото еврейски препратки в творчеството на Лиспектор), но и споделя Съдба, определена от един Миг, описан в 13 възможни заглавия – да, самата Кларисе Лиспектор дава 13 имена на историята на Макабеа, която прилича на фрагментарен разговор за философията на екзистенца между Създател и неговото творение (досущ пост-мортем романа A Breath of Life на Лиспектор), който също като самия Живот задава повече Въпроси, отколкото Отговори дава... Или както казва Кларисе: "Кълна се, че тази книга е съградена без слова. Това е една няма снимка. Тази книга е мълчание. Тази книга е въпрос."

С тази история ще се разчувствам, а ми е добре известно, че всеки ден е ден, откраднат от смъртта. Аз не съм някакъв интелектуалец, пиша с тялото. И това, което пиша, е влажна мъгла. Словата са звуци, предавани чрез сенки, които се преплитат в своята нееднаквост като сталактити, дантела, преобразена органова музика. Едва дръзвам да призовавам слова в тази богата трептяща мрежа, вяла и мрачна, която има за свой опониращ тон плътния бас на болката. Алегро с плам. Ще се опитам да извадя злато от въглена. Знам, че в момента отлагам историята и че си играя на топка без топката. Дали фактът е акт? Кълна се, че тази книга е съградена без слова. Това е една няма снимка. Тази книга е мълчание. Тази книга е въпрос.

Ала подозирам, че цялата прелюдия се ниже само за да отложи нищетата на историята, понеже се страхувам. Преди да се появи в живота ми тази машинописка, аз бях мъж дори изпълнен с леко задоволство, въпреки злощастния успех в моята литература. Нещата бяха по някакъв начин толкова добри, че можеха и силно да се влошат, защото добре узрялото би могло и да загние.

Идеята обаче да пристъпя отвъд своите собствени граници изведнъж ме заплени. И тъкмо тогава се замислих над възможността да пиша за действителността, след като тя надхвърля съществото ми. Каквото и да означава думата "действителност".

Дали това, което ще разкажа, ще бъде сладникаво? Прозира склонност към подобно нещо, но сега какво – да втвърдя тона, за да стане сух ли? Поне това, което пиша, не търси сметка от никого и не умолява за неотложна помощ: държи се в своята тъй наречена болка с достойнството на барон.

Така е. Изглежда, че се променя начинът ми на писане. Ала работата е там, че пиша единствено това, което искам, не съм професионалист – а имам нужда да разкажа за тази девойка от Североизтока, иначе ще се задуша. Тя ме вини и средството да се защитя е да пиша за нея. Пиша с живи и груби мазки. Предстои ми да се боря с факти, сякаш те са незаобиколимите камъни, за които споменах. Макар да ми се иска, за да се посъживя, камбани да бият, докато предугаждам действителността. И ангели да пърхат като прозрачни оси около пламналата ми глава, защото тя в крайна сметка цели да се преобрази в предмет, в обект, така е по-лесно.

Дали наистина действието надхвърля словото? Но по време на писането нека нещата биват назовавани с действителните им имена. Всяко нещо е дума. А когато няма такава, измисля се. Този там ваш Бог, който ни накара да измисляме.

Защо пиша ли? Преди всичко защото съм уловил духа на езика и така понякога тъкмо формата прави съдържанието. Пиша следователно не заради девойката от Североизтока, а по сериозна причина от "форсмажорен" характер, както се казва в официалните прошения, от "законов" характер.

Така е, моята сила е в самотата. Не се страхувам нито от дъждовните бури, нито от силните и буйни ветрове, тъй като аз също съм мрак в нощта. Макар да не понасям да слушам свирене в мрака и стъпки.

Тъмнина ли? Спомням си за една емоционална приятелка: беше съвсем млада девойка, а колко тъмнина носеше в тялото си. Така и не я забравих: човек никога не забравя някого, с когото е спал. Случката остава като белег от жигосване в живата плът и всички, които предугадят стигмата, след това побягват ужасени.

В този миг искам да разкажа за девойката от Североизтока. Искам да споделя следното: тя, подобно на улична кучка, беше направлявана като чрез телепатия, но само и изключително от самата себе си. Понеже се бе свела до самата себе си. Аз също, провал след провал, съм се свел до самия себе си, но поне се опитвам да срещна света и неговия Бог.

Искам да добавя, за да допълня информацията за младото момиче и за себе си, че живеем изключително и само в настоящето, като се има предвид, че винаги и вовеки веков властва днешният ден, а утрешният ще бъде чисто и просто поредното "днес", вечността е състоянието на нещата в този момент.

Но ето че ме обзеха съмнения сега, когато започнах да редя слова за девойката от Североизтока. А въпросът е: Как пиша? Установявам, че пиша по слух, също както съм научил английски и френски по слух. Дали имам предишен опит в писането? Аз съм мъж, който разполага с повече пари от тези, които гладуват, което по някакъв начин ме превръща в непочтен човек. И лъжа единствено в самия миг на лъжата. Ала когато пиша, не лъжа. Какво друго? Вярно е, че не принадлежа към никоя социална класа, тъй като съм маргинал. Висшата класа ме счита за странна, чудовищна твар, средната гледа на мен с недоверие, че мога да наруша равновесието ѝ, нисшата класа дори не се сеща за мен.

Не, не е лесно да се пише. Тежко е, като да се трошат скали. Ала хвърчат искри и парчета, подобно на гладка и лъскава стомана.

Ох, как се страхувам да започна, а все още не знам дори името на девойката. Да не говорим, че историята ме отчайва, защото е прекалено проста. Това, дето възнамерявам да разкажа, изглежда просто и по силите на всеки. Но изработването му е много трудно. Тъй като трябва да проясня нещо, което е почти угаснало и което едва съзирам. С ръце с вкочанени окаляни пръсти да опипвам невидимото в самата кал.

За едно нещо обаче съм сигурен: този разказ ще се докосне до тънкото занимание по творенето на пълноценен човек, който със сигурност е толкова жив, колкото и аз. Грижете се за него, понеже моите възможности стигат само дотам да го покажа, за да го разпознаете вие след това на улицата, докато крачи полека заради ефирната си слабост. А дали ще бъде тъжен моят разказ? По-късно със сигурност ще напиша нещо весело, макар че защо трябва да бъде весело? Защото аз също съм човек, който обича да възпява, и някой ден, кой знае, ще пея хвалебствени химни вместо песни за затрудненията на девойката от Североизтока.

Засега искам да крача гол или дрипав, искам да опитам поне веднъж липсата на вкус, която казват, че има хостията. Да изяде човек хостията, би означавало да усети безвкусието на света и да се окъпе в отрицанието. Това би било проява на смелост от моя страна – да изоставя стари, вече удобни чувства.

Сега нищо не е удобно: за да пиша за девойката, трябва да не се бръсна в продължение на дни и да добия тъмни кръгове около очите от малкото сън, просто да придремвам от чисто изтощение, аз съм работник, занимаващ се с ръчен труд. Освен че се обличам със стари разпрани дрехи. И всичко това, за да се принизя до нивото на девойката от Североизтока. Със знанието обаче, че може би и аз трябва да се представя по по-убедителен начин пред общественото мнение, което е твърде взискателно спрямо хората, които точно в този миг удрят по клавишите на пишещата машина.

Всичко това, точно така, историята си е история. Ала по-скоро със знанието, което никога не бива да се забравя, че словото е плод на словото. Словото трябва да си прилича със словото. Да се докосна до него, е моето най-първо задължение. А словото не може да бъде разкрасено и творчески изпразнено, то трябва да е просто себе си – слово. Е добре, вярно е, че бих искал също така да постигна и някакво усещане за изтънченост и че въпросната извънредно изтънчена нишка не бива да се къса по линеарната протяжност на разказа. Същевременно обаче искам да включа и най-дебелия и най-нисък тромбон, плътен, идващ изпод земята, така не намясто, като че заради напрегнатия порив в писането съм имал неудържим пристъп на смях, избликващ из гърдите. И искам да приема своята свобода, без да се замислям за това, което мнозина считат: че съществуването е работа за луди хора, пристъп на лудост. Защото така изглежда. В съществуването няма нищо логично.

Мигът на звездата (превод Илияна Чалъкова, корица Люба Халева, 112 стр, цена 19 лева) е в книжарниците