My Mir

"Всички камъни, които са играли някаква роля в живота ми, изникват наоколо." – тези думи изникват, преди 110 години, из страниците на енигматичния роман Голем, може би най-прочутото творение на австрийския писател-мистик Густав Майринк, но ключово тежат на мястото си на символи, обясняващи всичко случващо се не само в Голем, но и във Валпургиева нощ – друг емблематичен роман на Майринк (в случая, с първо българско издание), който танцува сюрреално на ръба между реалност и фантазия; между сатирата на човешките дух и общество и мистичните ритуали, вярвания и традиции; между моменти от живота на самия Майринк и символни портрети на Новото време, настъпващо с Първата световна война...

Да, и двата романа (в откъсите по-долу) са писани в навечерието на Войната (Валпургиева нощ от 1917-а се появява 3 години след Голем), което ги превръща в своеобразни "свидетели" на краха на Австро-Унгарската империя, всред която Прага, като камък, тежи на мястото си и забулва в мистична мъгла всичко случващо се в двете истории... И двата романа използват религиозни ритуали и вярвания (в Голем е Кабала легендата за създаване на човек от глина, а във Валпургиева нощ е нордика мита за отварянето, с вещерски огън и жупел, на портал между земния и отвъдния свят) само като символни камъни, които да преобърнат хода на Историята – досущ както в своя живот Майринк е осъден за използване на спиритуализъм за облаги в банкови операции (да, Густав е бил банкер с дълбоки интереси в теологията, в окултното, Кабалата, будизма, йогата, източния мистицизъм...), като излежава два месеца в затвор, прилежно описани в Голем...

Да, главните герои и на двата романа (Атаназиус Пернат в Голем и Тадеуш Флугбайл във Валпургиева нощ) съществуват на ръба на халюцинацията – хем имат конкретно житие и битие, хем притежават сякаш сънувана, паралелна идентичност, в която една шапка или един барабан от човешка кожа възвестяват едно Ново Време, една Нова История, в която "Миналото и настоящето, прониквайки едно в друго, се бяха слели в някаква ужасяваща, магическа вътрешна и външна реалност, от която нямаше сили да се изтръгне"...

Из Голем | ГЛАВА ПЪРВА

Сън

Лунната светлина пада на края на леглото, върху нозете ми, и лежи там като голям, светъл и плосък камък.

Когато пълният месец намалява своя кръг и лявата му половина почне да тъмнее – също като лицето на застаряващ човек, което съхне и се покрива с бръчки, – тогава през тия нощни часове ме обхваща тежка и мъчителна тревога.

Аз не спя и не бдя и в душата ми се вливат, сред някаква просъница, преживяното с прочетеното и чутото, като поток от различни багри и бистрота.

Преди да си легна, аз четях житието на Буда Гаутама и през съзнанието ми минаваше винаги все отначало, в хиляди образи, едно изречение:

Една врана летяла към някакъв камък, който приличал на къс сланина, и си мислела: тук има сигурно нещо вкусно. Но понеже тя не намерила нищо вкусно там, хвръкнала нататък. Както враната, която приближила камъка, така и ние – търсещите – напускаме аскета Гаутама, щом последният престане да ни се нрави.

И образът на камъка, който приличал на къс сланина, възкръсва в мозъка ми като нещо чудовищно:

Аз вървя низ пресъхналото корито на някаква река и събирам гладки камъчета.

Сивосини, поръсени с лъскав прах, за които мисля, разсъждавам и все пак не зная какво да правя с тях – после черни, със серистожълти петна, като вкаменени опити на някое дете, искащи грубо да изобразят ярко обагрен с капчици дъждовник.

Иска ми се да хвърля тези камъни далеч от мен, но те падат винаги от ръката ми и аз не мога да ги прогоня от моя поглед.

Всички камъни, които са играли някаква роля в живота ми, изникват наоколо.

Някои от тях се мъчат насила да излязат на светлина изпод пясъка – също като големи люспести раци във време на отлив – и желаят сякаш на всяка цена да привлекат погледа ми върху себе си, за да ми разкажат неща с безкрайно значение.

Други – изнемогнали – падат без сила обратно в леговищата си, без да кажат някоя дума поне.

Понякога аз се пробуждам из мрачината на тези просъници и виждам повторно за миг лунната светлина на края на леглото, върху нозете ми, която лежи там като голям, светъл и плосък камък. Но после съзнанието ми гасне отново и аз търся пипнешком, като сляп, камъка, който ме мъчи – който лежи навярно скрит някъде в остатъците от моите спомени и изглежда като къс сланина.

До него, в земята, се изливаше някога една дъждовна тръба, мисля аз – извита в тъп ъгъл, с разядени от ръжда краища – и искам да възкреся насила в душата си тази картина, за да измамя тревожните си мисли и да ги успокоя със сън.

Това не ми се удаваше.

Винаги отново и все отново твърдеше с безумно упорство някакъв неотклоним глас вътре в мен – неуморно, също като капак на прозорец, който вятъра блъска ò стената в равни междини от време: това е съвсем друго, това съвсем не е камъкът, който прилича на къс сланина. И аз не можех да се откъсна от този глас.

Макар да възразявам хиляди пъти, че всичко това съвсем не е важно, след кратко мълчание гласът се пробужда незабелязано пак и почва упорито отначало: добре, добре, така да бъде, но все пак това не е камъкът, който прилича на къс сланина.

Обхваща ме бавно едно непоносимо чувство на безпомощност.

Какво стана по-нататък – не зная. Доброволно ли престанах да се съпротивлявам, или мислите ме бяха победили и сковали?

Зная само, че моето спящо тяло лежи в леглото, че чувствата ми са отделени и не са свързани повече с него.

Кой е сега "Аз", иска ми се да попитам внезапно, но си спомням веднага, че ми липсва органът, с който мога да задавам въпроси: освен това, страхувам се, че глупавият глас ще се пробуди пак и ще започне отново безкрайна реч за камъка и сланината.

И аз се отказвам от всякакъв опит.

Из Валпургиева нощ | ГЛАВА ВТОРА

Новият свят

От веки веков Флугбайловците, сиреч "Летящите брадви", неизменно подвизаващи се като имперски лични лекари, висели като дамоклеви мечове над всички короновани глави в Бохемия и били готови незабавно да се стоварят върху жертвите си, щом у тях се прояви дори най-дребният признак на заболяване – така се говореше в аристократичните кръгове на Храдчани и правотата на тези думи сякаш се потвърждаваше от обстоятелството, че с кончината на овдовялата императрица Мария Ана бе обречен на изличаване и родът Флугбайл в лицето на неговата последна издънка – ергенът Тадеуш Флугбайл, наричан Пингвина.

Ходът на неговия ергенски живот, по който човек спокойно можеше да си сверява часовника, беше неприятно нарушен от нощното приключение със сомнамбула Зркадло.

Стълпотворение от пъстри видения бе изпълнило задрямалото му съзнание, а сред тях не липсваха и чувствени сенки от най-ранна младост, в които немаловажна роля играеха естествено и прелестите на Лиза Бохемската, тогава още красива и прелъстителна.

Дразнещата, причудлива игра на фантазиите, в която преобладаваше странната представа, че държи в ръка туристически бастун, накрая го накара да се събуди в неподобаващо ранен час.

Всяка пролет точно на първи юни господин имперският личен лекар ходеше на санаториум в Карлсбад и използваше за тази цел файтон, тъй като ненавиждаше железницата, смятана от него за еврейско изобретение.

Когато Карличек, впрегнатата кафяво-жълта кранта, подчинявайки се на наставленията на стария файтонджия с червен елек, стигнеше до отдалеченото на пет километра пражко предградие "Холешовиц", всеки път спираха да преспят през нощта, за да продължат на сутринта своето триседмично пътешествие и на по-кратки или по-дълги етапи в зависимост от възможностите на коня все пак да се доберат до Карлсбад, където Карличек можеше на воля да се тъпче с овес, докато не заприлича на розов салам на четири тънки крака, а в същото време господин имперският личен лекар да прави пешком здравословни разходки.

Появата на червената дата "1 май" на календара над леглото му винаги досега бе представлявала за него знак, че е крайно време да стяга куфарите, този път обаче господин имперският личен лекар дори не удостои календара с поглед, а остави да виси датата "30 април" със страховитото напомняне "Валпургиева нощ", отиде до писалището си, взе един от грамадните фолианти, подвързани със свинска кожа и с месингова украса по ъглите, който още от времето на неговите прадеди бе служил на мъжките представители на рода Флугбайл като дневник, и запрелиства онова, което беше вписал през юношеството си, с надеждата по този начин да установи дали, кога и къде може да е срещал вече тоя Зркадло – защото мисълта, че това навярно се е случвало, не го оставяше на мира.

Беше започнал да води дневника си на двайсет и пет години, в деня на кончината на баща му, и всяка сутрин – без изключение – бе поверявал на хартията своите мисли и впечатления, като по примера на блаженопочившите си предци беше слагал пореден номер на всяко свое вписване. Сега сложи цифрата 16117.

Тъй като на младини нямаше как да знае, че ще остане ерген и няма да създаде семейство, всичко свързано с любовните му увлечения – също по подобие на предците си – от самото начало бе обозначавал с изкусен тайнопис, понятен единствено нему, за да не може никой да си вре носа в тази съкровена сфера.

В интерес на истината в дневника имаше съвсем малко такива места, поне триста пъти по-малко от изядените в "При Шнел" порции гулаш, също надлежно отбелязани в хрониката на текущите събития.

И макар че дневникът бе воден най-добросъвестно, никъде не се споменаваше за някакъв сомнамбул, тъй че накрая господин имперският личен лекар разочаровано затвори фолианта.

Но още по време на четенето го бе обзело неприятно чувство: докато прелистваше отделните страници, той – за пръв път – неволно осъзна безкрайното еднообразие, с което всъщност са се точили годините му.

В други времена бе могъл да изпитва нещо като гордост от своя равномерен и предначертан живот, с който надали биха могли да съперничат дори представители на най-изтънченото общество в Храдчани; в самата му кръв – макар не синя, а бюргерска – от поколения липсваше каквато и да било припряност, какъвто и да било плебейски стремеж към напредък. Но ето че сега под все още пресните впечатления от нощните събития в дома на Елзенвангер му се стори, че у него се пробужда някакъв нагон, който би могъл да обозначи с най-отвратителни наименования – например авантюризъм, незадоволеност или любопитство – тласкащи го да опознава необясними процеси, че и повече.

Огледа стаята си и тя му се видя невзрачна. Голите, варосани стени го подразниха. А по-рано не му бяха правили впечатление! Защо изведнъж сега?

Ядоса се на себе си.

Трите стаи, които обитаваше, му бяха предоставени от канцеларията на Негово Императорско Величие след пенсионирането му и се намираха в южното крило на кралската крепост. От един високо разположен парапет, съоръжен с мощен далекоглед, той можеше да гледа надолу към "света" – към Прага и оттатък нея, чак до хоризонта, да различава горите и вълнообразната зелена площ на хълмист ландшафт, а от друг прозорец му се разкриваше сребристата лента на горното поречие на Вълтава, преди тя да се изгуби в далечната омара.

За да успокои поне малко бушуващите в него мисли, той пристъпи към телескопа и го насочи към града, при което по стар навик се остави случайността да направлява ръката му.

Приборът имаше такава увеличителна мощ, че в полезрението му попадаше съвсем малко петънце от пространството, а предметите в него се приближаваха толкова плътно, че сякаш можеше да ги докосне.

Господин имперският личен лекар се надвеси над окуляра със смътната, едва осезаема надежда да зърне коминочистач на някой покрив или някое друго щастливо знамение, но тутакси се отдръпна ужасен.

Лиза Бохемската го гледаше право в очите с коварно ухилено лице и вежди без клепки, сякаш го виждаше и разпознаваше!

Това изпълни господин личния лекар с такъв чудовищен страх, че целият се разтрепери и известно време се взираше слисан встрани от телескопа в осеяното от слънцето празно пространство, очаквайки всеки миг дъртата брантия да долети като призрак, яхнала метлата.

Когато най-сетне дойде на себе си, удивен от играта на случайността, но все пак възрадван, че това си има съвсем естествено обяснение, отново се взря през прибора – бабишкерата вече беше изчезнала, в полезрението му зашариха непознати, странно напрегнати физиономии и той почувства, че тяхната напрегнатост се предава и на него.

Разпозна по жестикулациите им  – като че ли се бутаха и блъскаха един друг – и по припряно отваряните и затваряни уста, сякаш надаваха викове, че става въпрос за някакво народно негодувание, но разстоянието дотам беше твърде голямо, за да установи и причината за него. Леко побутна телескопа – и пред него се появи съвсем друга, отпърво твърде размита картина: някакъв тъмен правоъгълник, който след завъртане на лещата постепенно се превърна в отворен прозорец под самия покрив, чиито счупени стъкла, бяха подлепени с вестник.

Млада жена, загърната в дрипи, с мъртвешки бледо лице и хлътнали очи, седеше в рамката на прозореца с поглед, вперен с тъпа, животинска безучастност в измършавяло като скелет малко дете, което лежеше пред нея и явно бе умряло в ръцете ѝ.

Ярката слънчева светлина, заляла и двете фигури, с ужасяваща отчетливост подчертаваше всяка подробност в тази картина и създаваше непоносимо жесток контраст между човешката скръб и сиянието на пролетния ден.

– Войната. Да, войната – въздъхна Пингвина и отново побутна тръбата на далекогледа, защото нямаше намерение заради тази противна гледка да си разваля апетита за втората закуска. – Това май е заден вход на някакъв театър или нещо подобно – промърмори той на себе си малко преди да му се разкрие нова сцена: двама работници, зяпани от множество улични хлапаци и кланящи се възрастни жени със забрадки, изнасяха от една зейнала врата огромна картина, изобразяваща старец с дълга бяла брада, който беше полегнал върху розови облаци и с неземна кротост в очите въздаваше благослов с десницата си, докато лявата му ръка внимателно обгръщаше глобус.

Недоволен и измъчван от противоречиви чувства, имперският личен лекар се върна в стаята си, изслуша безмълвно съобщението на готвачката, че Венцел чака долу, взе си цилиндъра, ръкавиците и бастунчето с ръкохватка от слонова кост и се спусна по хладното каменно стълбище в двора на замъка, където кочияшът вече вдигаше покрива на файтона, за да може високата фигура на господина да се вмести вътре без особени затруднения.

Возилото вече бе изминало по-голямата част от пътя по стръмните улици, когато Пингвина внезапно бе осенен от мисъл, която го накара да забарабани по клатещото се прозорче, докато Карличек най-сетне не преустанови движението на кафяво-жълтите си крака и не сложи внезапен край на пътуването, а Венцел не скочи от капрата и се втурна към вратичката с отложена шапка в ръка.

Група гимназисти се появиха сякаш изпод земята, веднага наобиколиха файтона и щом съзряха вътре Пингвина, в съответствие с прякора му захванаха някакъв беззвучен полярен танц, като наподобяваха с прегънати ръце движения на недоразвити криле и сякаш се кълвяха един друг с остри човки.

Без да обръща внимание на присмехулниците, господин имперският личен лекар пошепна на кочияша нещо, което накара последния буквално да се вцепени за миг.

– Ваша милост... – продума той най-сетне. – Ама как така?... На улица "Мъртвешка"?... При ония... И то толкова рано?

– А, Лиза Бохемската изобщо не живее там – с облекчение произнесе той, когато Пингвина му разясни по-подробно намерението си. – Тя живее в "Новия свят". Слава богу.

– В какъв свят? Там долу ли? – на свой ред попита имперският личен лекар и хвърли смръщен поглед през прозореца към лежащата в нозете му Прага.

– Да, в "Новия свят" – успокои го кочияшът, – дето уличките пресичат Еленовия ров.  – И вдигна палец към небосвода, за да опише набързо примка във въздуха, сякаш възрастната дама живееше в почти недостъпна местност – тъй да се каже, оттатък облаците, между небето и земята.

Няколко минути по-късно Карличек вече се катереше по стръмната "Шпорнергасе" с премерените бавни движения на привикнал с височината кавказки катър.

Имперският личен лекар се сети, че преди по-малко от половин час беше наблюдавал с далекогледа си Лиза Бохемската из улиците на Прага и че възможността да говори на четири очи с артиста Зркадло, който живееше у нея, му се бе сторила особено благоприятна. Тази среща можеше да се окаже толкова полезна и поучителна, че като нищо си струваше да се откаже от своята втора закуска в "При Шнел".

Уличката, наричана "Нов свят", както господин имперският личен лекар имаше възможност да се убеди малко по-късно, – трябваше да остави файтона, за да не прави неловко впечатление – се състоеше от около седем отделени една от друга къщурки, разположени точно срещу зид с формата на полуокръжност, чийто горен край беше украсен с фриз, надраскан с тебешир от неумела момчешка ръка, но затова пък съдържащ извънмерно драстични намеци за половия живот. С изключение на няколко дечурлига, които сред смях и викове играеха на пумпал из уличката, покрита с бяла варна прах, стигаща до кокалчетата, наоколо не се виждаше жива душа.

Откъм Еленовия ров, чиито склонове бяха осеяни с разцъфнали дървета и храсти, повяваше ветрец, напоен с уханията на жасмин и люляк, а в далечината дремеше летният дворец на императрица Ана, обграден от сребристоструйни фонтани и с патината на своя заоблен, зеленикаво-бакърен покрив приличаше на огромен лъскав бръмбар на светлината на обедното слънце.

Изведнъж сърцето на имперския личен лекар силно заби. Мекият и нежен пролетен въздух, опияняващото ухание на цветята, детският смях, проблясващият в омарата град там долу, извисената в небето катедрала с ятата врани, кряскащи над гнездата си – всичко това отново пробуди в него смътното предобедно чувство на вина, че цял живот е мамил душата си.

Погледа известно време как децата завъртат с помощта на камшик малкия сивочервен пумпал и как от това се вдигат облачета прах; не помнеше дали сам се е забавлявал с тази игра в детството си – сега му се струваше, че по този начин е проспал дълги и щастливи години.

Къщурките, в чиито отворени врати надзърташе, за да узнае как да намери артиста Зркадло, го посрещаха с мъртвешка тишина.

В коридора на една от тях зърна дъсчена преграда с остъклени прозорчета, от които в мирно време навярно са се продавали кифли с маково семе или – както издаваше изсъхнало дървено буренце – разсол от краставици според тукашния обичай: срещу един хелер да прекараш два пъти през устата си кожен ремък, натопен в тази течност.

Над вратата на друга къщурка висеше черно-жълта тенекиена табела с излинял двуглав орел и полуизтрит надпис, който известяваше, че стопанинът има лиценз за търговия със сол.

Всичко това обаче създаваше тягостното впечатление, че вече отдавна не съществува.

Дори един лист с големи, някога черни букви: "Zde se mandluje", което би трябвало да означава: "Срещу предплата дванайсет кройцера можете да гладите тук прането си един час", беше скъсан наполовина и недвусмислено показваше, че стопанинът на това предприятие отдавна се е простил с надеждата за какъвто и да било доход.

Фурията на войната навсякъде беше оставила следи от безмилостния си юмрук.

Имперският личен лекар реши да надзърне наслуки и в последната от къщурките, от чийто комин към безоблачното майско небе се виеше тънко, дълго червейче сиво-синкав дим, и след като дълго почуква на вратата, без да получи отговор, я отвори и – неприятно изненадан – се озова очи в очи с Лиза Бохемската, която, положила на коленете си дървена паница с попара, го разпозна още на прага и го приветства със сърдечно провикване:

– Я, Пингвина! Здрасти! Ти ли си това?

Стаичката, която служеше едновременно за кухня, гостна и спалня – ако можеше да се съди по ложето от стари парцали, сбита слама и смачкани вестници в ъгъла, – беше потънала в мръсотия и паяжини. Всичко – масата, столовете, шкафът, приборите за хранене – се намираше в безпорядък; сияеше всъщност само Лиза Бохемската, понеже неочакваният гост явно много я беше зарадвал.

На прокъсаните червеникави тапети бяха лепнати изсъхнали лаврови венци с бледосини, избелели копринени панделки, на които личаха всевъзможни комплименти, например "На голямата артистка" и т. н., а встрани висеше мандолина, също украсена с панделки.

Лиза Бохемската продължаваше да седи с естествената непринуденост на светска дама, ала все пак удостои госта си с превзета усмивка и му протегна ръка, която силно изчервеният от смущение господин имперски личен лекар пое, но се въздържа да целуне.

Като великодушно не обърна внимание на такава липса на галантност, Лиза Бохемската доизсърба попарата си и подхвана разговора с няколко любезни фрази за хубавото време и че ѝ е извънредно приятно да посрещне в лицето на негово превъзходителство свой добър стар приятел.

И внезапно остави церемониалността и мина на съвсем фамилиарен тон, заменяйки литературния немски с пражки жаргон:

–  Симпатяга си беше, Пингвине, и симпатяга си си останал, готин тип...

Изглежда, че я споходиха спомени, защото за миг дори замълча и затвори очи в прилив на носталгия. Господин имперският личен лекар напрегнато чакаше следващите ѝ излияния.

И наистина, като сви устните си на фунийка, тя изхриптя:

– Къде се губиш? – и разтвори обятията си.

Обзет от ужас, Пингвина отскочи назад, без да сваля от нея потресените си очи.

Тя обаче не се смути, а се втурна към една етажерка на стената, взе оттам една снимка – стара, избледняла дагеротипия, – сложена сред много други, и я обсипа с пламенни целувки.

Господин имперският личен лекар изгуби и ума, и дума: позна на снимката собствения си образ, който явно ѝ беше подарил преди четиридесетина години.

После тя внимателно и нежно я върна на мястото ѝ, свенливо повдигна с връхчетата на пръстите изпокъсаната си пола до коленете и като поклащаше невчесаната си глава сякаш в някаква сластна мечтателност, затанцува причудлив гавот.

Господин имперският личен лекар се вцепени; стаята се завъртя пред очите му; "Мъртвешки танц", му пошушна нещо и същите тези две думи, украсени със завъртулки, се появиха като подпис под старинна медна гравюра, която бе видял навремето у един антиквар.

Не можеше да откъсне очи от костеливите нозе на старицата и от нейните свличащи се черни чорапи със зеленикав оттенък. В уплахата си понечи да хукне към вратата, но още преди да осъзнае това свое решение, то се отмени от само себе си. Миналото и настоящето, прониквайки едно в друго, се бяха слели в някаква ужасяваща, магическа вътрешна и външна реалност, от която нямаше сили да се изтръгне: така и не разбираше дали е още млад, а онази, която танцува пред него, изневиделица се е състарила и се е превърнала от красива допреди малко девойка в беззъбо страшилище с възпалени, сбръчкани клепачи – или само сънува, а както собствената му младост, така и нейната никога не са съществували?

Нима тези плоскостъпи диреци, натикани в някакви останки от протъркани ботуши, които се въртяха и подскачаха в такт пред него, наистина бяха същите изящни крачета с нежните глезени, които някога беше обичал до полуда и от които се бе възхищавал?

"Май с години не ги е изувала, инак кожата им щеше да се разкапе. Сигурно спи с тях", пошепна в съзнанието му някаква полумисъл, мощно изтласкана от друга: "Колко страшно е човек да се разлага още приживе в невидимия гроб на времето!"

– Това помниш ли го, Тадеуш? – дрезгаво възкликна Лиза Бохемската и изхриптя една мелодия:

Като камък си студен,

но и от леда дори

би изтръгнал ти искри.

На това място тя сякаш се опомни, спря да танцува и се хвърли в едно кресло, където се сгърчи като от внезапно пронизала я болка и закри с длани лицето си, по което се стичаха сълзи.

Имперският личен лекар също дойде на себе си, стегна се, за миг възвърна властта над себе си и веднага след това отново я изгуби. Внезапно си спомни съвсем ясно своята неспокойна нощна дрямка, спомни си как само допреди няколко часа, опиянен от любов, е държал в обятията си същото това жалко, запуснато тяло, но като младо момиче, тялото, което сега лежеше пред него, покрито с дрипи и разтърсвано от ридания и мъка.

На няколко пъти отвори уста и отново я затвори, без да изрече нито дума – не знаеше какво да каже.

– Лизел – промълви най-сетне, – толкова ли си зле? – Обходи с поглед стаята и спря очи на дървената гаванка, хм, очевидно. – Лизел... мога ли да направя нещо за теб?

Помнеше я как ядеше със сребърни прибори и – погледна с погнуса ложето ѝ, вкоравено от мръсотия – хм... и спеше в пухени завивки.

Старицата енергично тръсна глава, без да вдига очи.

Господин имперският личен лекар я чу да сподавя риданията в шепите си.

Снимката му от етажерката буквално го гледаше в лицето – кос лъч, отразен от мътно огледало, осветяваше цялата малка галерия: все стройни, млади кавалери, които той до един бе познавал, а някои познаваше и днес като сериозни беловласи князе и барони; самият той – с усмивка в живите очи, в мундир със златни нашивки и с триъгълна шапка под мишница.

Още щом се беше разпознал на снимката, се бе появило изкушението скришом да я отнесе и неволно пристъпи към етажерката, но веднага се засрами от намерението си и спря.

Раменете и гърбът на старата жена още се разтърсваха от прикривания ѝ плач; сведе поглед към нея и почувства дълбоко, искрено състрадание.

Забрави за погнусата си от нейните мръсни коси и предпазливо, сякаш се боеше от собствената си дързост, положи длан върху главата ѝ, дори несмело я погали.

Това явно я успокои и постепенно утихна като малко дете.

– Лизел – почти шепнешком подхвана той след малко, – само не мисли, че... така де... искам да кажа, ако имаш нужда от нещо. Защото – Флугбайл затърси нужните думи – защото, нали знаеш, война е... И всички гладуваме... сега през войната – смутено преглътна няколко пъти, понеже усети, че лъже; никога досега не беше гладувал, изобщо не знаеше какво е да гладуваш; дори прясно опечени соленки от бяло брашно му поднасяха покрай другото всеки ден скришом под салфетката в "При Шнел". – Е, а сега, като вече знам как си, не бива да имаш никакви грижи, Лизел; от само себе си се разбира, че ще ти помогна. Е... а войната – помъчи се да придаде на думите си малко по-безгрижен тон, за да я разведри – утре, вдругиден току-виж свършила... и ти отново ще се заловиш с работата си... – прекъсна се смутен, тъй като внезапно си спомни какво бе работила; пък и в нейния случай надали можеше да се говори за работа, – така де, ще си вършиш работата – полугласно завърши изречението си след кратка пауза, понеже така и не намери по-добра дума.

Тя се притисна към ръката му и безмълвно я целуна с признателност. Флугбайл почувства как сълзите ѝ овлажняват дланта му. "Стига де, недей", му се искаше да ѝ каже, но не го изрече. Озърна се безпомощно.

Известно време и двамата мълчаха. После я чу да мърмори нещо, но не разбра какво.

– Аз, аз, аз... съм ти благодар... – произнесе накрая старицата през сълзи, – благодарна съм ти, Пинг... благодарна съм ти, Тадуеш. Но, за Бога, никакви пари – продължи припряно, сякаш за да изпревари новите му пориви на великодушие, – от нищо нямам нужда. – Изправи се рязко и се извърна към стената, за да не види той разкривеното ѝ от болка лице, ала още по-силно се вкопчи в ръката му. – Много съм си добре. Толкова съм щастлива, че ти... не се гнусиш от мен... Не, не, наистина съм добре... Знаеш ли, ужасното идва само когато си спомня каква съм била едно време... – За миг плачът отново я задави и докосна с длан шията си, като че ли не ѝ стигаше въздух. – От мен да знаеш, човек не бива да остарява, толкова е страшно...

Пингвина се вгледа уплашено в нея и си помисли, че приказва врели-некипели; постепенно обаче, когато тя отново заговори по-спокойно, разбра какво има предвид.

– Когато влезе тук, Тадеуш, се почувствах както преди, отново станах млада – онази, която си обичал. Често ми се случва, понякога едва ли не за четвърт час. Понякога както вървя из улиците, забравям коя съм и си мисля, че хората ме зяпат така, защото съм млада и красива... После обаче, като чуя какво крещят децата подире ми... – И закри лицето си с ръце.

– Не унивай, Лизел  – започна да я утешава имперският личен лекар, – децата са жестоки същества и не знаят какво вършат. Недей да им се гневиш и щом видят, че не им обръщаш внимание...

– Ама ти да не мислиш, че им се сърдя? Никога никому не съм се сърдила. Дори на Господ Бог. А тъкмо на него днес всеки наистина има причина да се сърди... Не, не е там работата. Но това пробуждане всеки път от сладкия сън е по-ужасно, Тадеуш, отколкото ако те горят жива на клада!

Пингвина отново се озърна в стаята и се замисли. "Ако се вкара тук малко домашен уют – рече си, – тогава може би..."

Тя сякаш отгатна мислите му.

– Смяташ, че понеже тук е толкова гадно и понеже напълно съм се занемарила, значи... Боже мой, колко ли пъти вече съм се опитвала да си изчистя стаята! Според мен обаче това може да ме побърка. Щом започна и поместя дори само един стол, всичко в мен започва да роптае, че нищо не може да бъде такова, каквото е било преди... Същото чувстват навярно и много други хора, само че те не могат да разберат какво е да излезеш от светлината и да се озовеш в тъмното. Няма да ми повярваш, Тадеуш, но за мен наистина е нещо като утеха, че всичко край мен, а и самата аз, е толкова запуснато и гадно. – За кратко се втренчи пред себе си, после внезапно възкликна: – И знам защо! Да, да, защо човек да не живее в мръсотия, когато душата му е заточена в разлагащ се труп?! И тогава – едва чуто произнесе тя, – тук, сред тая кал, може и да успея да забравя. – Отново започна да говори несвързано на себе си. – Да не беше Зркадло – лекарят наостри уши, щом чу името, и си спомни, че всъщност е дошъл тук именно заради артиста, – да, да не беше Зркадло!... Мисля, че той е виновен за всичко. Трябва да го изпъдя. Само да ми стигнат силите...

Господин имперският личен лекар шумно се окашля, за да привлече вниманието ѝ.

– Кажи ми, Лизел, що за тип е тоя Зркадло? При теб живее, така ли? – попита я той вече без заобикалки.

Тя прекара ръка по челото си:

– Зркадло ли? Той пък какво ти е притрябвал?

– Ами просто ей така... След онова, което се случи вчера в дома на Елзенвангер... този човек ми стана любопитен. Просто като на лекар.

Лиза Бохемската бавно дойде на себе си, но тогава в очите ѝ се появи ужас. Вкопчи се в ръката на лекаря:

– Знаеш ли, понякога ми се струва, че... че той е дяволът. За Бога, Тадеуш, не мисли за него!... Ама че съм и аз – истерично се засмя тя, – какви глупости плещя само! Никакъв дявол няма. А той, разбира се, само е смахнат. Или... или просто е артист. Или и двете заедно.

Отново понечи да се засмее, ала устните ѝ се разкривиха.

Имперският личен лекар забеляза, че я побиват тръпки и че беззъбата ѝ челюст се тресе.

– Болен е, разбира се – спокойно каза той, – но понякога положително е с ума си. Тъкмо в такъв момент искам да поговоря с него.

– Никога не е с ума си – промърмори Лиза Бохемската.

– Но нали миналата нощ самата ти каза, че обикаля из кръчмите да забавлява хората?

– Да, така прави.

– Е, тогава би трябвало да е с ума си.

– Не. Не е.

– Така ли? Хм... – Имперският личен лекар се замисли. – Но вчера беше гримиран! Да не би да го прави несъзнателно? Всъщност кой го гримира?

– Аз.

– Ти? Защо?

– За да го смятат за артист. И да може да припечели нещичко. И да не го натикат пак в затвора.

Пингвина я изгледа продължително и недоверчиво. "Не ми се вярва Зркадло да е сутеньор", размишляваше той. Състраданието му окончателно се бе изпарило и отново го обзе отвращение. "Вероятно живее от грошовете, които ѝ носи оня. Да, разбира се, точно така е."

Лиза Бохемската също се промени отведнъж. Извади парче хляб от джоба си и навъсено го задъвка.

Господин имперският личен лекар смутено запристъпва от крак на крак. Вътрешно все повече се ядосваше, че изобщо е дошъл тук.

– Ако искаш да си ходиш, тръгвай, не те задържам – процеди старицата след продължително неловко мълчание от страна и на двамата.

Господин имперският личен лекар бързо си грабна шапката и сякаш сваляйки товар от плещите си, каза:

– Да, Лизел, права си, стана вече късно. Хм, да... Е, при възможност ще идвам да те видя, Лизел. – И механично посегна към портмонето си.

– Не чу ли какво ти казах? Не ми трябват пари! – сопна му се старата жена.

Господин имперският личен лекар отдръпна ръката си и тръгна да си ходи:

– Ами тогава, Лизел, всичко хубаво.

– Довиждане, Тад... довиждане, Пингвине.

След миг господин имперският личен лекар вече беше на улицата и заслепен от яркото слънце, забърза с кисела физиономия към файтона си, за да напусне час по-скоро "Новия свят" и да се прибере вкъщи за обяда.

Валпургиева нощ (превод Любомир Илиев, корица Дора П. Иванова, 168 стр, цена 17 лева) е в книжарниците

Голем (превод Светослав Минков, корица Дора П. Иванова, 239 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

Бонус уравнението Валпургиева нощ + Голем = 30 лева е тук до 2 юни

"Беше писала за любовта, чудеше се дали някой ден ще я срещне, това беше преди Ескил. Беше писала и за смъртта." – тези мисли принадлежат на Магни, главната героиня в разказа Любовникът (откъсът по-долу) от сборника Любов, или нещо такова, донесъл номинация за Европейска награда за литература 2020 на норвежката Тересе Тунген... И тези мисли не само са центробежната сила, около която се завихрят чувствата и действията на Магни, открила случайно онлайн вестта за смъртта на своя студентски любовник Ескил, но и поставят Любовта (или нейното отсъствие) в епицентъра на всеки един от петте разказа в сборника Любов, или нещо такова – такава, каквато ще открие Астрид в костюм на мечка; такава, каквато като Ерик се чудиш дали да прегърнеш или да се скриеш от нея или пък да кажеш като Магни: "Мисля, че трябва да го видя за последно, иначе няма да мога да продължа напред."...

Из разказа "Любовникът"

Обажда се Ескил, каза той от другата страна и гласът му прозвуча спокойно и меко. Мислел си за нея, искал да провери дали се е прибрала безопасно вкъщи. Мислех, че се казваш Аскил, отвърна тя. Той се засмя и каза да, и той не бил запомнил нейното име. Добре, че го била записала на бележката, иначе едва ли щял да посмее да се обади. После каза, че е събудила любопитството му, чудел се дали не могат да се срещнат през седмицата. Разговорът беше кратък. Уговориха се да му отиде на гости в сряда. Живеел горе, до склона, почти извън града.

След това отиде директно в стаята си, седна с мокра коса на леглото и се взря в стената. Листчето с адреса му потрепваше леко в ръката ѝ. Трябваше да си купи отоплителна печка, вече започваше да става студено.

Искаше вечерята да е готова, когато Йорген се прибере. Такъв беше планът. Преди той да излезе с децата, двамата бяха направили месната яхния заедно. Запържиха месото, нарязаха лук и моркови, сложиха всичко в голямата тенджера и я оставиха да къкри на бавен огън на котлона. Оставаше само картофеното пюре.

Челото ѝ беше оставило мазно петно по средата на прозореца, макар че дори не помнеше да се е докосвала до стъклото. Опашката пред стопанството вече почти се беше стопила и сега на входа, където мъж, облечен като Дядо Коледа, продаваше билети, бяха останали едва няколко души. Докато те стояха там, под прозореца ѝ отново мина шейната. Силният гюдбрансдалски кон¹ изглеждаше като изваден от миналото и затова беше странно, че отгоре се возят деца с толкова шарени гащеризони. Тя автоматично потърси с поглед Леа и Йенс. Все още бяха някъде в стопанството. Бяха излезли преди почти два часа и сигурно скоро щяха да се приберат.

Наскоро намери дневниците си от онова време. Беше си мислела, че са изчезнали, че са се загубили някъде, докато родителите ѝ са се изнасяли от къщата в центъра. Майка ѝ беше разсеяна и Магни беше подозирала, че заедно с всички неща, които се бяха озовали на боклука, е изхвърлила и кашона с дневниците ѝ. Беше си представяла как тетрадките ѝ стоят захвърлени там, набъбват от влагата и стават нечетими. Но един ден се качи на тавана, за да сортира детските дрехи, и там, в дъното на най-горната лавица, се оказа и кашонът с надпис Студентски години, Трондхайм. Толкова неща забравяме, толкова неща просто се заличават от паметта ни. Сигурно самата тя го беше сложила тук, когато са се местили от Кампен в Сагене. Нищожни малки реликви от едно друго време, боксерки, износена тениска, три-четири касетки, които беше получила за подарък от приятели и момчета. И много изписани тетрадки.

Не изпита очакваното облекчение, въпреки че отдавна ги търсеше.

Мисля, че вече съм по-добре, пишеше на едно място. Сетих се за Ескил само 41 пъти. Няколко дни по-късно следваше: Не мога да спра да мисля за него. Два месеца по-късно: Мисля, че трябва да го видя за последно, иначе няма да мога да продължа напред.

Името му беше навсякъде в тетрадката с червено-черна корица, Ескил, Ескил, Ескил. Между страниците бяха пъхнати листчета и бележки, изрезки от вестници и стари писма. В различни периоди почеркът ѝ изглеждаше различно. На места буквите бяха смели и наклонени напред, на други месести и заоблени и сред всичко това намери пасажи, които сама не можеше да повярва, че е писала. Беше писала за любовта, чудеше се дали някой ден ще я срещне, това беше преди Ескил. Беше писала и за смъртта. За Маргьорит Дюрас. За Маргьорит, която живее в малка къща на село и на свечеряване запалва многото лампи и зачаква любовника си, хомосексуалния Ян Андреа Щайнер². За младата Дюрас със златните обувки и мъжката шапка. И черната кола, която чака пред лицея ѝ, за да отведе слабото бяло момиче при китайския ѝ любовник. Дървените щори на прозореца, които хвърлят сянка, кучетата, които вият на пристанището, миризмата на подправки, градът, който прониква в стаята, където се намират и където са скрити от света. Начинът, по който той нахлува в тялото ѝ, не би могло да е иначе, желанието е изписано на лицето ѝ, една напълно осезаема похот. Момичето е още дете, четири-пет години по-малко от Магни. Когато след време си мислеше за романа, в главата ѝ се беше запечатало едно изречение от самото му начало: "Всички твърдят, че като млада сте била красива, но аз дойдох да ви кажа, че ви намирам по-красива сега, отколкото като млада, и че лицето ви на млада жена ми допадаше по-малко от сегашното ви опустошено лице". ³

Като млада Магни не го беше разбирала напълно, но въпреки това тези думи ѝ бяха послужили като предупреждение, като предсказание какво ще се случи и с нейното тяло и лице. Тогава все още беше млада, по лицето ѝ нямаше белези, а погледът ѝ беше открит, без филтър, не наивен, но не и осъдителен. На лицето ѝ, такова, каквото беше сега, се бяха образували тъмни петна под очите, слоеве и бръчки дълбоки линии около устата, една уста, която придобиваше недоволен вид веднага щом спреше да се усмихва. Синдромът на Бехтерев⁴ оставяше следи и по външната страна на тялото ѝ. Нейният случай не беше най-тежък, мнозина бяха в по-тежко състояние, но дори и така болестта я променяше по начин, по който не би се променяла без нея: сковаността, която беше започнала от кръста и постепенно се беше разпространила нагоре, тромавите ѝ движения, воала на умората над очите ѝ. През добрите си периоди не смееше да се зарадва и винаги се питаше: колко дълго ще е добре този път, колко зле ще стане след това?

Остаряваше по-бързо от Йорген, и двамата го знаеха, макар да се преструваха, че не е така.

В сряда вечерта, четири дни, след като се бяха запознали, излезе от къщи и тръгна към квартала му. Четеше "Към фара", докато почти празният автобус се плъзгаше покрай пожълтелите от есента брези, покрай парка, където възрастен мъж гледаше как едно дете си играе в дъжда, и покрай най-различни сгради, чак докато шофьорът не смени предавката и не продължи по малките улички, които се извиваха нагоре по хълма. В града беше също толкова дъждовно, колкото беше чувала преди да се премести тук, пълна противоположност на климата в долината, от която идваше. Косата и раменете ѝ вече бяха мокри. Магни никога не беше притежавала чадър, а дъждобран не бе носила от дете.

От време на време поглеждаше към листчето, на което пишеше къде трябва да слезе. Автобусът вече бе напълно празен. Бяха останали само тя и шофьорът. Накрая слезе, но когато застана на тротоара, нямаше идея накъде да тръгне, надясно ли беше, наляво ли? Улиците се простираха, широки и дълги, във всички посоки и никоя от тях не носеше името, което си беше записала. Водата се стичаше надолу по врата ѝ, вече ѝ се приискваше да се откаже, да застане на спирката от отсрещната страна и да изчака автобуса обратно към града, но не можеше да го направи.

Малко по-надолу видя синьо-оранжевата табела на една бензиностанция "Статойл" от дясната страна на пътя. Пресече на пешеходната пътека, влезе вътре и попита дали може да използва тоалетната. Усмихнато момче със светла коса, няколко години по-голямо от нея, посочи към ъгъла, където стръмно спираловидно стълбище водеше към подземния етаж. Магни тръгна с нестабилни крака надолу по стълбите и влезе в малко помещение с тоалетна и мивки. Докато се бършеше, усети как хартията подгизва и омеква в ръката ѝ. Божичко, защо все на нея? Представи си, че когато пристигне, от бедрата ѝ ще се стича вода. Забърса се още веднъж, вдигна си панталона и се изми със студена вода.

Обратно горе помоли за карта и за помощ да намери улицата, където трябваше да отиде. Рядко ми искат карта, каза момчето. Изглеждаше мил, лицето му беше открито и ясно. Искаше ѝ се да я погледне в очите и да ѝ каже нещо като "Здрасти, не го прави, не ходи при онзи тип. Прибери се вкъщи, той не е достатъчно добър за теб". Но той не каза нищо такова. Вместо това посочи една точка на картата и доволно отбеляза, че това е мястото.

Сърцето ѝ заби учестено, когато видя къде живее. Не беше далеч, малко по-надолу по улицата и после надясно. Кристално ясно е, помисли си тя. Сигурно всички знаят къде отивам. Накрая си купи един гланц за устни просто защото чувстваше, че трябва да си купи нещо, и излезе.

Навън вече беше спряло да вали.

Когато се изкачи до етажа му, той стоеше на вратата и я чакаше. Изглеждаше точно така, както го помнеше, красив, с къса коса и тесни усмихнати очи. Идваше от северната част на страната, толкова на север, че чак граничеше с Русия. Така ли изглеждаха хората оттам, с толкова жълта кожа и с толкова тъмен поглед?

Значи, тук живееш, каза тя.

Събу си обувките и грижливо ги остави върху една изтривалка с нагреватели.

Тук живея, отвърна той, тръгна пред нея, разтвори ръце и с някаква тържественост, граничеща с ироничност, я покани вътре. Пердета, кувертюра на леглото, снимки по стените, голяма черна маса с много столове. Няколко китари на едната стена, масивна уредба до другата. На колко ли години можеше да е? Никой неин познат не живееше така.

Той изчезна за малко, върна се с една кърпа и ѝ я подаде.

Искаш ли да ти дам и дрехи?, попита.

Тя отказа и докато бършеше мократа си коса, обиколи стаята и разгледа снимките по стените. На много от тях го видя да позира до табелите на различни планински върхове. На една беше заобиколен от други хора с щастливи лица и загар на кожата на фона на някакво море.

Настроението на романа, който четеше, все още не я беше напуснало. През последната седмица всеки ден почиташе по малко. Разказваше се за едно семейство, което се разпада. Майката умира. Не пишеше от какво, а само че се случва бързо. Единият син също умира, във войната, Първата световна, същинска кланица за млади мъже, които целуват майките си за сбогом и отиват да умрат. Лятната къща стои и прогнива, годините си минават. Но после отново се връщат там, младата художничка Лили Брискоу, порасналите деца, старият баща, който не прави друго, освен да се самосъжалява. Всичко в книгата се случваше на фона на тъгата, но за нея и за мъртвите не се говореше много. Сега, докато седеше у тях, Магни имаше чувството, че се отдалечава от живота си, че се отдалечава от човека, който е била, или поне от този, когото другите бяха свикнали да виждат.

Любов, или нещо такова (превод Стефка Кожухарова, корица Капка Кънева, 416 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия

¹ Норвежка чистокръвна порода коне, която за пръв път е била развъдена в долината Гюдбрансдален през 19 век. – Б. пр.

² Историята е разказана в едноименната творба на писателката от 1992 г. – Б. р.

³ Дюрас М., "Любовникът", Колибри, София, 2016, превод Силвия Вагенщайн – Б. пр.

⁴ Форма на артрит, която засяга гръбначния стълб и предизвиква възпаление на прешлените. Болните страдат от тежка хронична болка, скованост и силно чувство на дискомфорт. – Б. пр.

"Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай", ми каза един гадател" – да, когато чува това "пророчество" в Хонконг през 1976-а, италианският журналист (кореспондент на европейската преса в Азия) и писател Тициано Терцани вижда шанса да промени ритъма на живот и мирогледа си, но едва ли е предполагал, че тази авантюра на забавен каданс из Лаос, Тайланд, Бирма, Камбоджа, Виетнам, Малайзия, Сингапур, Монголия, Тибет и Китай ще се превърне в универсална житейска философия (каквато може да откриете и в своеобразната му автобиография The End Is My Beginning, издадена и филмирана посмъртно)... Или както казва Тициано Терцани: "тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих" – на екзистенц ръба между духовното изследване и пътеписа Един гадател ми каза (в откъса по-долу) е нещо повече от пълнокръвен и живописен портрет на (все още) непознатата Азия, именно защото открива, "че миналото, настоящето и бъдещето вече не се различават помежду си и са заедно вътре, в безмилостното течение" на Живота, на Света... И ако днес ще измерим 20 години от смъртта (в края на юли 2004-а) на Терцани (или с 10 години отвъд "пророчеството"... затова следете живописните срещи с един куп азиатски предсказатели в Един гадател ми каза), то "Цялата тайна е в това да се изтръгнем от измерението на времето; времето, каквото сме свикнали да го възприемаме, съставено от години, часове, секунди"...

Лаос: на кой бряг е щастието?

В един от многото прекрасни пасажи от "Сидхарта" на Херман Хесе принцът, който скоро ще стане Буда Просветления, седи на брега на реката и осъзнава, че без измерването на времето миналото и бъдещето са винаги настоящи, както реката е в един и същи момент на мястото, в което я гледаме, но е също и при извора, и при устието. Водата, която тепърва трябва да изтече, е утрешният ден, но нея вече я има горе при извора; тази, която е вече изтекла, е вчерашният ден, но и нея още я има другаде, в долината.

Докато седях на върха на хълма Пуси в Луанпрабанг и в златния покой на залеза гледах впечатляващата делта, която величественият голям Меконг образува с малката и буйна Нам Кан, си припомних образа на Сидхарта и ми се стори, че тези тинести води, които се сливаха и смесваха, наистина са като живота, включително като моя – с много притоци; и че миналото, настоящето и бъдещето вече не се различават помежду си и са заедно вътре, в безмилостното течение: петдесет и пет години, вече изтекли като тази река към устието в Китайско море; другите, които ми остават още, вече избликнали от полите на Хималаите и вече устремени, целенасочени и точни, преброени до последния час, по същия маршрут. Ако можех да седна на още по-високо място от този хълм, щях да виждам по-голяма част от реката в двете посоки. А дали съответно и по-голяма част от миналото, от бъдещето?

Бях сам и, както често става сред природата, в отсъствието на друго човешко присъствие наоколо, когато умът се освобождава от оковите на логиката и въображението препуска, най-абсурдни мисли изникваха в преддверието на съзнанието ми. Да, може би това, което наричаме бъдеще, вече се е случило и единствено понеже гледната ни точка е ограничена, не съумяваме да го съзрем. Може би бъдещето е наистина вече минало и тъкмо затова някои успяват да го "прочетат" със същата лекота, с която всички ние виждаме светлината на звезда,която всъщност от векове е угаснала. Цялата тайна е в това да се изтръгнем от измерението на времето; времето, каквото сме свикнали да го възприемаме, съставено от години, часове, секунди. Психологически Лаос беше съвършена подготовка за решението ми да не летя и така да се поставя по някакъв начин извън времето.

Като държава Лаос инстинктивно години наред е избирал да постъпва по същия начин. Без излаз на море, скътан сред непроходими планини, които го изолират от Китай и Виетнам, защитен от река Меконг, която го разделя от Тайланд, без нито един мост между двата бряга, независимо от войните, набезите и натиска от съседите Лаос е продължил своя отколешен ритъм на затворен живот. Според тамошния календар също сме в двайсети век, но мисленето на лаосците е останало в една тяхна си епоха, от която нямат никакво намерение да излизат. След като са построили големи магистрали, стигащи до техния бряг на Меконг, тайландците по хиляди начини са подсказвали на лаосците, че един мост би бил достатъчен, за да им позволи да се впишат в тайландската пътна система и така да получат пряк достъп до пристанището на Банкок и удобен входен пункт за туристи, вносители на долари. Лаосците не са се съгласили. "Не, благодарим. Не ни трябва мост – са отговаряли всеки път. – Искаме да продължим да живеем по нашему."

За съжаление и този начин на живот е към своя залез. Не защото лаосците внезапно са размислили, а защото днес една държава на кръстопът между модернизирането и изолираността, която би съхранила идентичността ѝ, всъщност няма избор: другите вече са направили избора вместо нея. Бизнесмените, банкерите, експертите от международните организации, служителите на ООН и на правителствата от половината свят вече са все непоколебими пророци на "развитието" на всяка цена; всички вярват в нещо като мисия, в много отношения наподобяваща тази на американския генерал във Виетнам, който изравнил със земята едно окупирано от виетконгците селище и след това казал с гордостта на човек, извършил достойно дело:

– Наложи се да го унищожим, за да го спасим.

В Лаос се случва същото: за да го спасят от изостаналост, новите мисионери на материализма и икономическото благоденствие го унищожават. Най-тежкия удар нанесоха австралийците. С идеята да направи добро дело, правителството в Канбера построи под формата на дарение именно един чуден мост над Меконг и Лаос сега губи заради него и последните останки от своята девственост. С вродената си подозрителност към всичко ново и модерно лаосците вече го наричат "моста на СПИН-а".

По душа те са народ от миналото и само по чиста случайност – случайността, че се намират насред Индокитай – са принудени физически да пребивават в съвременния свят на насилие. Заплатили са прескъпо за това. За да снабдяват партизаните от Виетконг в Южен Виетнам, комунистите от Ханой проправили през лаоските гори пътеката, която станала известна като "пътеката на Хо Ши Мин"; за да затворят тази пътека, между 1964 и 1973 г. американците пуснали – "тайно"– над Лаос повече бомби, отколкото над Германия и цялата окупирана от германците Европа през Втората световна война: два милиона тона експлозив. Пак заради географското си разположение днес Лаос, макар и в мир, не може да живее според волята си и е принуден да стане "модерен", да бъде връзка между Китай и Тайланд, да играе свързваща роля за тези два могъщи съседа, вече завзети от прогреса.

В момента все още е достатъчно да стъпиш там, за да усетиш, че във въздуха на Лаос витае нещо уникално и поетично: дните са дълги и бавни и у хората има една спокойна мекота, която не се среща в останалите части на Индокитай. Французите, които добре познаваха народите на своите колонии, са казвали: "Виетнамците садят ориз, кхмерите ги гледат, а лаосците слушат ориза, който расте."

Аз стъпих там за пръв път през пролетта на 1972-ра. На една от тераските на хотел "Констелейшън" във Виентян стоеше руса хипарка и пушеше толкова силна марихуана, че мирисът се усещаше по цялото стълбище. Като ме видя да идвам, сякаш с желание да сподели тайна формула за разбирането на всичко, ми прошепна: "Помни, Лаос не е място; той е състояние на духа."

Не бях го забравил и исках да видя пак Лаос, преди и той след двайсет години да се превърнеше в "място", място като всички други: осветено от неон, погълнато от бетон и пластмаса. Журналистически претекст бях намерил в две новини: едната се отнасяше до отварянето на пътеката на Хо Ши Мин за туристи; другата – до построяването на голямата Трансазиатска магистрала от Сингапур до Пекин. След направата на моста над Меконг лаоският участък щеше да минава през Луанпрабанг, разделяйки на две старата кралска столица, едно от най-романтичните и спокойни места в Азия, едно от последните убежища на старото очарование на Изтока. С пристигането си заварих Луанпрабанг все така пленителен като в спомените ми, сгушен в своята зелена и влажна долина, заобиколена от върхове, които сякаш са излезли изпод четката на китайски художник, в подножието на хълма Пуси, от който целият разкош на храмовете, построени в мъдър безпорядък по ивицата земя между Меконг и Нам Кан, изглежда предопределен за вечността.

На зазоряване отново видях покъртителната гледка на стотици бонзи, които излизат от своите манастири и минават по главната улица, за да съберат даренията от хранителни продукти от населението, коленичило по тротоарите. Да, същата улица: тази, която трябваше да стане част от Магистралата на Азия! За щастие – научих – някои отдавнашни жители бяха намерили смелост да се противопоставят на проекта и самият губернатор се беше произнесъл в полза на друго решение: околовръстен път, който да минава извън града. Значи Луанпрабанг ще бъде спасен? Нищо подобно. Един друг проект, който никой не оспорва, ще превърне сегашната скромна писта за кацане в голямо летище, годно да посреща пълните с туристи самолети. Какво лошо откритие е туризмът! Една от най-зловредните индустрии! Той е свел земното кълбо до голяма детска градина, до един Дисниленд без граници. Скоро и в старата, отдалечена кралска столица на Лаос с хиляди ще се изсипят тези нови нашественици, войници на потребителската империя, и с фотоапаратите си, с неукротимите видеокамери ще изстържат и онази последна естествена магия, която там все още е навсякъде.

Защо в Азия, когато възрастен човек види насочен срещу себе си фотоапарат, се обръща, съпротивлява, опитва да се скрие, покрива си лицето? Прави го, защото мисли, че апаратът отнема нещо от него, нещо ценно, което не може да си върне. И нима не е прав? Нима десетките хиляди снимки, направени от разсеяни туристи, също не са причина нашите църкви да са загубили своята святост, нашите паметници да са загубили своята патина на величие? За да предпази собствената си духовност, Тибет векове наред е забранявал да се прекрачват границите му и именно по този начин е съхранил така характерната си аура. Там магията беше разрушена от китайската инвазия – и тя, естествено, осъществена в името на развитието. Една от най-смущаващите новини, които прочетох наскоро, е, че за да улеснят – та как иначе – достъпа на туристи, китайците решили да "модернизират" осветлението на "Потала", двореца манастир на Далай Лама, и въвели използването на неон. Сигурно не са го направили случайно: неонът убива всичко, включително боговете. И с тях умира все повече и тибетската идентичност. В един от най-затрогващите откъси, посветени на изчезването на стара Япония, пометена от модерните времена, големият японски писател Танизаки възхвалява сянката, която така много е допринасяла за създаването на атмосферата, а заедно с това и на душата, на някогашните къщи от дърво и хартия. Полумракът на "Потала", храма-резиденция на Далай Лама, имал същата функция: човек трябвало да влезе в дебрите на този изключителен дворец по тъмно и едва тогава бавно да открие на треперливата светлина на маслените лампи физиономиите на огретата и доброжелателните усмивки на Будите. Неонът днес препятства всякакво откритие, подрязва крилете на онези, които все още искат да се оставят на полетите на духа. В началото на века Пиер Лоти пристигнал в Ангкор, Камбоджа, с поклоннически трепет, качен на каруца, теглена от черни волове, за да търси гостоприемство при бонзите, които тогава живеели в храмовете. Двайсет години по-късно вече го имало дружество "Кукс", което организирало екскурзии и нощни танцови спектакли насред руините и продавало камъни сувенири на туристите.

Човекът, който през 1860-а "открива" Ангкор за човечеството – и за туристите, – заплаща това постижение с живота си. Малцина знаят, че гробът му е още там, на изток от Луанпрабанг, и аз поисках да ида да отдам почит на този учен авантюрист Анри Муо, чиято история винаги ме е запленявала. Муо бил френски естествоизпитател, който пътувал из току-що колонизирания Индокитай. Преди да тръгне на експедицията си, с идеята да върви по течението на Меконг до Китай, бил прочел разказа на един монах, който десет години по-рано загатвал за странни руини в джунглата, недалеч от градчето Сием Реап, но нямал представа какво да очаква.Един ден, докато навлизал в гората и за компания си тананикал "Травиата", както разказва в писмата си, внезапно сред гъстия листак под гигантските дървета Муо се почувствал наблюдаван от две, четири, десет, сто каменни очи, които му се усмихвали. Винаги съм се мъчел да си представя какво ли е изпитал в онзи момент; момент, който си струвал пътешествието, както и смъртта му.

Един гадател ми каза (превод Дария Карапеткова, корица Стефан Касъров, 368 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците

"Всяка къща представлява разказ за провал – за банкрут и просрочени плащания, за дългове и ипотеки – и той си беше поставил задачата да документира последните, още незаличени следи от разбития живот на тези хора, за да докаже, че изчезналите семейства са били тук някога, че духът на хора, които никога няма да види, никога няма да познае, продължава да присъства сред изоставените вещи, разпилени в празните им къщи." – тези думи от романа Сънсет Парк на Пол Остър, освен, че чудесно описват дейността на главния герой в него, Майлс Хелър, по времето на кризата от 2008-а, услужливо напомнят, че Паметта и неведомите пътища на Съдбата/Случайността заемат ключово място във всяка "литературна къща" на Остър. Да, в продължение на 7 години Майлс Хелър бяга от спомена и вината за трагичен инцидент (четете откъса по-долу) докато разчиства и снима опустели къщи, когато Съдбата/Случайността го запраща именно в изоставена къща в бруклинския Сънсет Парк, където среща стария си приятел Бинг и две жени... Или "настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето" както гласи друга Остърова класика, а докато маркираме 77-то рождение на Пол Остър, този февруари, и чакаме неговото завръщане (от борбата с рака на белите дробове) с новия роман Баумгартнър, сега се запознайте с Майлс Хелър...

Не ѝ беше казал почти нищо за себе си. Дори в първия ден в парка, когато тя го чу да говори и разбра, че е от някъде другаде, той не ѝ каза, че това "някъде другаде" е Ню Йорк Сити, и по-точно Уест Вилидж в Манхатън, а само ѝ подметна, че животът му води началото си от горе на север. Малко по-късно, когато взе да я подготвя за годишните гимназиални изпити и я запозна с основите на висшата математика, Пилар разбра, че той не е просто един пътуващ разчиствач на празни жилища, а високообразован човек с бърз ум и голяма любов към литературата, както и с такива задълбочени познания за нея, че нейните учители в "Джон Ф. Кенеди" изглеждаха като самозванци. В кое училище е учил, попита го тя един ден. Той сви рамене, тъй като не искаше да споменава "Стайвесънт", нито трите години в "Браун". Но тя не го остави на мира и когато продължи да настоява, той сведе поглед към пода и смотолеви нещо за малък щатски колеж в Ню Ингланд. На следващата седмица, когато ѝ връчи роман от Ренцо Майкълсън, който всъщност бил негов кръстник, тя забеляза, че е публикуван от издателство, наречено "Хелър Букс", и го попита дали няма някаква роднинска връзка с него. Никаква, отговори ѝ той, просто съвпадение. Хелър било доста разпространено име. Което пък ѝ подсказа простичкият и съвсем логичен следващ въпрос, а именно към кои Хелър принадлежи той. Кои са неговите родители и къде живеят? И двамата не са живи, отвърна ѝ той. Както се казва, отдавна вече не са сред нас. Също като при мен, обади се тя и очите ѝ изведнъж се напълниха със сълзи. Така е, отвърна ѝ той, също като при теб. Братя или сестри? Не. Единствено дете съм.

Като я лъжеше по този начин, той си спестяваше неудобството да ѝ казва неща, които от години гледаше да премълчава. Той не иска тя да знае, че шест месеца след като се е родил, майка му е напуснала баща му, развела се е с него и се е омъжила за друг. Не иска тя да знае, че нито е виждал баща си Морис Хелър, основател на издателството "Хелър Букс", нито е говорил с него от лятото след третата му година в "Браун". Най-малко пък иска тя да знае каквото и да било за неговата мащеха, Уила Паркс, която се бе омъжила за баща му двайсет месеца след развода, и нищо, нищо, ама нищичко за мъртвия му доведен брат Боби. Всички тези неща нямат нищо общо с Пилар. Те са си лични негови работи и докато не намери изход от ада, в който живее вече седем години, няма да ги сподели с никого.

И досега не е наясно дали го беше направил нарочно, или не. Няма съмнение, че той блъсна Боби, че двамата се бяха скарали и обзет от гняв, той го блъсна, но не беше наясно дали го е блъснал преди, или след като чу шума от задалата се насреща им кола, което ще рече, че не знае дали смъртта на Боби е злополука, или пък тайничко се е опитал да го убие. Цялата история на живота му зависеше от случилото се през онзи ден в Баркшърските възвишения и той все още няма представа от истината, все още не може да е сигурен дали носи вина за това престъпление, или не.

Беше лятото на 1996-а, приблизително месец след като беше получил "Великият Гетсби" като подарък от баща си за шестнайсетия си рожден ден заедно с още пет книги. Боби беше на осемнайсет и половина, току-що едва успял да завърши гимназия с големи напъни и не без усилията на доведения си брат, който му беше развил темите за годишния изпит срещу силно занижената цена от два долара на страница, тоест за общо седемдесет и шест долара. Родителите им бяха наели къща в покрайнините на Грейт Барингтън за през месец август и двете момчета вече пътуваха нататък, за да прекарат уикенда с тях. Той още нямаше години за шофьор, но Боби разполагаше с книжка и затова именно той трябваше да провери бензина и да напълни резервоара, преди да тръгнат – което, разбира се, той не беше направил. На около петнайсет мили преди да стигнат къщата, докато пътуваха по хълмист черен път с много завои, бензинът свърши. Той може би нямаше да се ядоса, ако Боби беше показал с нещичко, че съжалява, ако този тъпоумен лентяй си беше направил труда да се извини за пропуска, но верен на стила си, Боби намери ситуацията за страшно забавна и първата му реакция беше да избухне в смях. По онова време вече имаше мобифони, но никой от тях нямаше такъв у себе си, което означаваше, че трябва да зарежат колата и да тръгнат пеш. Беше непоносимо горещ и влажен ден с пълчища мушици и комари, които кръжаха около главите им; той беше в гадно настроение, вбесен от идиотския непукизъм на брат си, от жегата и насекомите, от това, че трябваше да трамбува по един неравен тесен път, и не след дълго взе да си го изкарва на Боби, наричаше го какъв ли не, опитваше се да го предизвика да се сбият. Боби обаче само свиваше рамене, без да отвръща на обидите му. Що се натягаш за едното нищо, така му каза, животът е пълен с неочаквани обрати, може би пък точно на този път ще ни се случи нещо интересно, може би, просто може би, ще попаднем на две хубави момичета ей тук, зад следващия завой, на две съвършено голи красавици, които ще ни завлекат в гората и ние ще ги любим на воля в продължение на най-малко шестнайсет часа. При нормални обстоятелства би избухнал в смях; винаги, когато Боби започне да разправя небивалици, той слушаше с удоволствие шашавите му измислици, но точно тогава в обстоятелствата нямаше нищо нормално и изобщо не му беше до смях. Всичко беше толкова идиотско, искаше му се да забие юмрук в мутрата на Боби.

Сега, когато се сеща за онзи ден, винаги си представя колко различно би могло да е всичко, ако беше вървял от дясната страна на Боби, а не от лявата. Тогава, след като го блъсна, той щеше да падне извън пътя, а не по средата на пътя, и това би било край на историята, тоест нямаше да има история, цялата работа щеше да е безинтересна – кратко спречкване, което щеше да е забравено за нула време. Но ето ги двамата, неизвестно защо подредени точно в този тандем ляво – дясно, той от вътрешната страна, Боби от външната, крачат рамо до рамо по пътя срещу насрещното движение, каквото всъщност нямаше, нито една кола, камион или мотоциклет не бе минал за десетте минути, в които той не беше спрял да ругае Боби, но изведнъж присмехулният непукизъм, с който доведеният му брат гледаше на тази злополучна неволя, бавно се превърна в раздразнителност, после във войнственост и след около две мили, откакто бяха тръгнали пеш, двамата вече си крещяха неистово един на друг, колкото им глас държи.

Колко често се бяха карали в миналото? Безброй пъти, повече пъти, отколкото можеше да си спомни, но в това нямаше нищо необичайно, така смяташе, тъй като всички братя се дърляха, и макар Боби да не му беше брат по плът и кръв, той все пак винаги е бил край него, през цялото време на съзнателния му живот. Беше на две годинки, когато баща му се бе оженил за майката на Боби и четиримата започнаха да живеят под един покрив, което значи откакто се помни – период, сега напълно заличен в ума му, затова имаше право да каже, че Боби винаги му е бил брат, въпреки че, стриктно погледнато, не беше такъв случаят. Съществуваха обичайните кавги и конфликти, а и защото беше по-малкият с две и половина години, тялото му беше вечна жертва на сбиванията помежду им. Смътно си спомняше как през един дъждовен ден някъде в провинцията баща му се втурна да ги разтървава или как мащехата му се кара на Боби да не се държи грубиянски, или как веднъж, когато Боби издърпа играчка от ръцете му, той го срита по кокалчетата. Но невинаги всичко беше войни и битки, имаше и периоди на временно затишие и примирие, както и хубави моменти; спомняше си, че когато беше на седем или осем, тоест когато Боби е бил на девет, десет или единайсет, той започна наистина да харесва брат си, дори да го обича, както и че в отговор беше също така харесван и може би дори обичан от него. Но никога не станаха близки, не и по начина, по който обикновено братята са си близки, дори конфликтни братя, които често се джафкат, и без съмнение това имаше нещо общо с факта, че двамата бяха част от едно изкуствено изградено семейство и всяко от момчетата пазеше най-дълбоката си преданост към своя родител. Не че Уила се държеше зле с него, нито че баща му се държеше зле с Боби. Точно обратното. Двамата възрастни бяха като верни съюзници, бракът им беше стабилен и забележително безоблачен, като всеки от тях отстъпваше пред детето на другия и само гледаше как да го оправдае. Въпреки това съществуваха невидими линии на разделение, микроскопични пукнатини, които им напомняха, че представляват скърпено единство, нещо като незавършена цялост. Например името на Боби. Уила си беше Уила Паркс, но името на първия ѝ съпруг, който беше умрял от рак на трийсет и шест години, беше Нордстром и затова Боби също беше Нордстром, и тъй като това беше името му през първите четири и половина години от живота, Уила отказваше да го смени на Хелър. Защото смяташе, че това ще разстрои Боби, но най-вече защото не искаше да заличи и последните следи от първия си съпруг, който я беше обичал и нямаше вина за смъртта си, лишавайки сина им от неговото име, което на свой ред щеше да я накара да се почувства, сякаш той е умрял за втори път. Така че миналото беше част от настоящето и призракът на Карл Нордстром беше петият член в семейството им, отсъстващ дух, който беше оставил отпечатъка си върху Боби, защото той беше брат и не беше брат, беше син и не беше син, едновременно приятел и враг.

Живееха под един покрив, но настрана от факта, че родителите им бяха съпруг и съпруга, почти нищо друго не ги свързваше. По темперамент и външност, по пристрастия и поведение, по всички други стандарти за кой какъв е те бяха различни, дълбоко и непреодолимо различни. С течение на годините всеки пое по собствения си път, а когато изживяваха неспокойните години на юношеството, пътищата им вече рядко се пресичаха, с изключение на места като семейната трапеза и семейните излети. Боби беше лъчезарен, схватлив и забавен, но ужасно слаб ученик, който ненавиждаше училището, и тъй като на всичкото отгоре беше дързък и безразсъден в поразиите, които вършеше, бяха му лепнали етикета "проблемен". За разлика от него по-малкият му доведен брат неизменно получаваше най-високите оценки в класа си. Хелър беше кротък и затворен в себе си, Нордстром беше екстровертен и непокорен; всеки от тях смяташе, че другият е поел по погрешен път в живота. А нещата се влошаваха още повече и заради майката на Боби, която беше професор по английска литература в Нюйоркския университет, жена, страстно отдадена на книгите и идеите, и колко ли трудно е било на сина ѝ да слуша как тя хвали Хелър за училищните му успехи, как се радва, когато го бяха приели в "Стайвесънт", и как по време на вечеря разговаря с него за шибания гаден екзистенциализъм. На петнайсет години Боби се беше превърнал в истински гамен, един от онези гимназиални кретени с изцъклен поглед, които се скъсват от повръщане по време на събиранията в края на седмицата и продават малки количества дрога, за да си набавят повече джобни. Задръстенякът Хелър и лошото момче Нордстром – нямаше начин да си паснат. Словесни престрелки прелитаха от време на време и от двете страни, но физическите сбивания бяха престанали – главно поради загадките на растежа. Когато двамата се озоваха на онзи път в Баркшър преди дванайсет години, шестнайсетгодишният Хелър беше висок сто осемдесет и два сантиметра и тежеше седемдесет и седем килограма. По наследство Нордстром беше от по-слабите, тоест метър и седемдесет и два сантиметра и тежеше шейсет и шест килограма. Именно тази разлика беше предотвратила всякакви евентуални сбивания. За известно време точно в този момент принадлежаха към различни категории.

За какво толкова бяха спорили през онзи ден? Коя дума или изречение, коя серия от думи или изречения го беше вбесила до такава степен, че не успя да се сдържи и блъсна Боби на земята? Не можеше ясно да си спомни. Толкова много неща бяха изречени по време на тази свада, толкова много обвинения бяха разменени помежду им, толкова много потискани вражди изплуваха на повърхността сред яростни изблици на агресия и отмъстителност, че той не беше в състояние да посочи само една фраза, която да го е изкарала от релси. Отначало всичко започна съвсем по детински. Беше се раздразнил от тази немарливост от страна на Боби, тоест още едно нехайство в дългата поредица негови нехайства – как е възможно да е толкова глупав и толкова небрежен, виж сега какво ни докара до главата. От страна на Боби раздразнението му беше провокирано от дребнавата реакция на брат му по отношение на едно толкова незначително затруднение, от вечната му лицемерна правота и от надменната му компетентност по всички въпроси, с която вече години наред му триеше сол на главата. Момчешка му работа, невъздържана юношеска глупост, нищо кой знае колко тревожно. Но после, продължавайки да се нападат взаимно, Боби взе все повече да се разпалва и караницата им стигна до едно по-дълбоко и по-оглушително ниво на огорчение, до пъклената, злобоносна жила на лошите чувства. Вече и семейството беше на прицел, а не само те двамата. За това колко неприятно му било на Боби да бъде черната овца сред святата четворица, как не можел да понася привързаността на майка си към Майлс, как му дошло до гуша от подценяване и наказания, с които едни безсърдечни, отмъстителни възрастни го заклеймяваха, как вече не искал и дума да чуе за академични конференции и издателски спогодби и защо тази книга била по-добра от онази – писнало му било от всичко това, писнало му от Майлс, от майка му, от втория му баща, писнало му от всички в това гадно семейство и вече нямал търпение да се махне, да постъпи в колеж следващия месец, дори ако се провали в колежа, пак вече е приключил с всички тях и за нищо на света не би се върнал. Чао, задници. По дяволите Морис Хелър и проклетият му син! По дяволите целият шибан свят!

Сънсет Парк (превод Иглика Василева, корица Стефан Касъров, 280 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците