My Mir

Нищо в Природата не се губи, само преминава от една форма в друга... Да, и Литературата е подвластна на Закона за запазване на Енергията или поне това е така в сборника с разкази Мутациите, донесъл Европейска награда за литература през 2020 година, на люксембургския писател Франсис Кирпс – седем разказа и една поема, в които Историята и героите мутират (също като нещата от Живота), за да се превърнат в изцяло нови (или не съвсем) – така както разказът (в откъса по-долу) Мечката е тук! е "ремикс" версия на сатирата Лъвът избяга! на Курт Тухолски, по същия начин Петното на стената от Вирджиния Улф мутира в Охлювът на стената, а насекомото от Преображението на Франц Кафка приема образа на домашна муха, докато поемата Призоваване на Голямата мечка на Ингеборг Бахман е миксирана от Кирпс с мита за Ктхулу на Лъвкрафт, за да се получат стихове, напомнящи тези на Готфрид Бен... А сега се запознайте с Роалд Бьорнсон, белият мечок, който ще се разходи с балони из модерен Берлин и...

Из разказа МЕЧКАТА Е ТУК!

Беше Ден на отворените врати в Берлинската зоологическа градина и тъкмо днес гледачът на животни Пфлайдерер – може би се дължеше на джойнта, който по случай празника сподели с господин Йозгюнтюрк от къщата с хищниците и с госпожа Зюскинд от секретариата – забрави да заключи зад себе си вратата на клетката на бялата мечка. Което Роалд Бьорнсон, най-старият бял мечок, разбра като покана да се смеси с хората навън. Може би това се очакваше от него. С тези пъстри балони наоколо!

Бьорнсон пристъпи навън. От Пфлайдерер нямаше и следа. Затова пък посетителите веднага изпаднаха в силна възбуда. Всички хукнаха да бягат, децата пищяха, жените крещяха, мъжете плачеха, сякаш "Бийтълс" току-що бяха слезли от самолета. Но в момента Бьорнсон нямаше време за феновете, цялото му внимание беше насочено към един син балон, който летеше към него. Вдигна предната си лапа и го спука.

Прекрасно! Един друг балон прелетя встрани, този път червен, и мечокът тръгна да го преследва, минавайки между застаналите в шпалир хора, които уважително му правеха път, по протежение на широката алея и навън през голямата врата. И изведнъж се озова на улица "Курфюрстендам". Балонът се носеше над главата му, между фасадите на къщите, все по-високо, преди да бъде отвян горе над покривите.

Докато Бьорнсон все още гледаше след балона, около него настана пълен хаос. Автомобилите бибипкаха. Автобусите бибипкаха. Такситата бибипкаха. Свистяха спирачки, виеха сирени. Вадеха се мобилни телефони, минувачите се барикадираха зад преобърнатите маси на заведенията и паркираните коли, като снимаха от безопасно разстояние.

"Мечката е тук!" – ехтеше по широките улици на Берлин и празните коридори на интернет. Във Фейсбук и Инстаграм бяха публикувани стотици неясни снимки и десетки клатушкащи се видеа с мечката.

Фейсбук страницата "Боби, дръж се!" в разстояние на час беше последвана от 100 000 души. (Защо на някой му беше хрумнало да кръсти бялата мечка Боби, не беше ясно, но името бързо се наложи.)

Онлайн редакциите на големите вестници работеха трескаво. "Хорър с мечки в Берлин!" написа "Билд" в 13.52 ч., като твърдеше в статията си, че най-малко сто бели мечки са нападнали Берлин и са опустошили цели квартали."Бели мечки в Берлин! А тази Грета ни разказва нещо си за глобалното затопляне!?" – пусна туит Улф Пошард в 14.04 ч. от волана на новия си джип, с който от часове стоеше в задръстването. "Шпигел" подходи по-разумно и писа за евентуално избягало от зоопарка животно.

От видеоклиповете можеше да се заключи, че мечката е добре хранена, дори леко закръглена, със снежнобяла козина и блестящи очи. Следователно това не би трябвало да е живееща в дивата природа бяла мечка, тъй като всички такива животни изглеждат като самоходни скелети, с пожълтяла сплъстена козина, обречени на изчезване по топящите се ледени блокове, прекалено изтощени, за да изминат дългия път до Берлин.

"Фокус онлайн" успокои своите читатели/инвеститори, че борсата приела със спокойствие новината и засега пазарите били спокойни. В обществено-правните медии настъпи оживление, каквото отдавна не се беше случвало. Още същата вечер в програмата на АРД беше вмъкнато специално издание на предаването "Гореща точка" със заглавие "Има ли Берлин проблем с мечките?". ЦДФ пък дори планира следобеден сериал "Здрасти, Боби", в който трябваше да се разказва за бяла мечка, която живее в едно хаотично, но симпатично семейство ветеринари в берлинския квартал Кройцберг, и която поради своята несръчност непрекъснато предизвиква най-различни забавни и бурно протичащи ситуации. Изпратени от телевизията разузнавачи бяха тръгнали да търсят Бьорнсон, за да му предложат главната роля. Те се състезаваха кой първи ще го намери със скаутите от клуба по хокей на лед "Бели мечки – Берлин", които възнамеряваха да вземат животното като талисман на отбора (а ако първата тренировка се окажеше многообещаваща, и да го наемат като втори вратар).

Полицията и военните както винаги бяха нащрек: светкавично беше сформиран отряд за борба с терора на белите мечки и колегите вече се радваха, че ще могат да изпробват най-новото си оръжие върху по-жилав материал от мърлявите демонстранти с левичарски и зелени убеждения или техните деца. Бундесверът изпрати батальон арктически ловци, рота от кавалерията на кънки и пет бронирани снегорина от типа "Полярна лисица". Спешно бяха заредени с гориво три хеликоптера "Кугър" и пуснати в небето над Берлин.

Политиците също реагираха бързо. Още в ранния следобед те залепиха по рекламните колони и стълбовете на уличните лампи яркосини плакати с надписа:

"Мечката е тук!

И кой е виновен?

Мигрантите!

Изберете Алтернатива за Германия!"

От редиците на ХДС дойде предложението да се построи стена около Арктика. Или около Берлин. Повечето училища останаха затворени следобед и бялата мечка стана много симпатична на учениците и учителския персонал. Строителните работи на берлинското летище бяха преустановени за неизвестно време, за да се гарантира сигурността на работниците, гласеше официалното съобщение. Но не всички вярваха в съществуването на бялата мечка. В прессъобщение на "Криптозоологично общество на Централна Европа" се казваше, че това било фейкнюз, най-вероятно е някой побъркан, който тича насам-натам в костюм на бяла мечка. По-добре би било да се концентрираме върху наистина важните новини: тази година вече имало три потвърдени появи на дракон в Ерцгебирге, да не говорим за колонията на плезиозаврите в Боденското езеро. А какво стана междувременно с бялата мечка? Объркан от суматохата, Бьорнсон беше свил в една странична улица и оттам бе хукнал безцелно напред. Къде ли се беше дянал червеният балон?

Където и да отидеше, с изненада установяваше, че хората го отбягват, да, дори изглеждаше, че истински се страхуват от него. Накрая се озова в квартал на име Кройцлауер Пренцберг. Там вече беше очакван от нещо като комитет. Но това не беше комитет по тържественото му посрещане. А бяха загрижени майки, направили барикада от детски колички и постелки за йога. Те се бояха, че ранимите души на техните деца могат да бъдат травмирани от внушителния вид на бялата мечка. (Бяха същите, които през 2015 г. облепиха плакатите на "Айрън Мейдън" с бележки, които уведомяваха минувачите, че наблизо има детски градини.) Те призоваваха Бьорнсон, ако обича, да се приведе в приличен за пред децата вид, преди да влезе в техния квартал. Бяха му подготвили голяма клоунска маска, освен това четири огромни розови меки пантофи и пъстра шапка със звънчета. Щом зърна обаче лилавото седло, Бьорнсон се обърна и тръгна обратно. Вярно, че не беше човекоядец, но това съвсем не означаваше, че ще се остави на тези хора да го правят за посмешище.

Мутациите (превод Жанина Драгостинова, корица Бояна Павлова и Капка Кънева, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго. На стари години Дориго Еванс не беше сигурен дали го е прочел някъде, или сам си го е измислил." – тези думи от удостоения с наградата Букър за 2014-а роман Тесният път към далечния север на австралийския (роден в Тасмания) писател, сценарист и филмов режисьор Ричард Фланаган не само държат ключа към Историята тук (смесваща преживяванията на собствения му баща във военнопленнически лагер с образа на прочутия хирург Едуард Дънлоп, също участвал, като пленник на Далекоизточния фронт на Втората световна, в строежа на Бирманската железница, свързваща днешните Тайланд и Мианмар), но и кода към собствения път на Фланаган между фикция и реалност... Да, неслучайно неговият герой Дориго Еванс (запознайте се в откъса по-долу) е сборен образ от преживения Абсурд на Войната от баща му и от Дънлоп, както вторият му роман (превърнат от Фланаган и във филм) The Sound of One Hand Clapping говори за неволите на словенски имигранти в Австралия, също като тези на семейството на собствената му жена... Да, неслучайно и двата романа взимат заглавията си от творби на японски поети – в случая, Тесният път към далечния север е от поетично-метафоричния пътепис на Мацуо Башо – но и как иначе да преживееш Абсурда на Войната, ако не откриеш Поезията (и магията) на ежедневния Живот – нещо подобно ще се опита да направи този април и минисериалът Тесният път към далечния север, вече заснет от Джъстин Кърцъл, в годината, в която Фланаган получи и голяма награда за нехудожествена англоезична литература... Такъв е Животът, нали, на ръба между фикция и реалност...

1.

Защо в началото винаги има светлина? Първите спомени на Дориго Еванс бяха от озарена от слънцето църква, в която стои с майка си и баба си. Дървена църква. Ослепителна светлина, а той щапука насам-натам, ту пристъпва в неземната ѝ ласка, ту се връща обратно в женските ръце. Ръце на жени, които го обичат. Все едно влиза в морето и после отново изскача на брега. И пак, и пак.

Бог да те благослови, казва майка му, прегръща го и го пуска. Бог да те благослови, син.

Трябва да е било хиляда деветстотин и петнайсета или и шестнайсета. Бил е на една-две годинки. Сенките дойдоха по-късно под формата на вдигната ръка, черно очертание в мъждивата светлина на газената лампа. Джаки Магуайър седеше в малката тъмна кухня на семейство Еванс и плачеше. По онова време плачеха само бебетата. А Джаки Магуайър беше възрастен мъж, най-малко на четирийсет, бършеше с длан сълзите от сипаничавото си лице. Или пък с пръстите си?

Единствено риданията бяха запечатани ясно в паметта на Дориго Еванс. Отекваха като откъртени. Глъхнещият им ритъм напомняше на тупкането на задните крака на хванат в примка заек, само на това можеше да го оприличи. Беше дотичал да покаже на майка си кървавия мехур на палеца си и на девет години с нищо друго не можеше да сравни този звук. Беше виждал възрастен да плаче един-единствен, смайващ път, когато брат му Том се върна от голямата война във Франция и слезе от влака. Том беше хвърлил войнишката си торба на напечения прахоляк край коловоза и изведнъж се беше разплакал.

Докато го гледаше, Дориго Еванс се чудеше какво ли може да накара един мъж да заплаче. Години по-късно сълзите станаха просто израз на чувства, а чувствата – единственият компас в живота. Чувствителността излезе на мода и чувствата се превърнаха в театър, в който хората бяха актьори и извън сцената те вече не знаеха кои са. Дориго Еванс щеше да доживее да види тези промени. И щеше да помни времето, когато хората се срамуваха да плачат. Когато се страхуваха от слабостта, която плачът издаваше. И от неприятностите, до които водеше. Щеше да доживее да види как незаслужено хвалят някого само защото е твърде чувствителен и истината ще го засегне.

Онази вечер, когато Том си дойде, изгориха кайзера на клада. Том не говореше за войната, за германците, за газа, за танковете и окопите, за които толкова бяха слушали. Не каза нито дума. Чувствата невинаги са равни на живота. Понякога не са равни на нищо кой знае какво. Той само се взираше в пламъците.

2.

Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго. На стари години Дориго Еванс не беше сигурен дали го е прочел някъде, или сам си го е измислил. Измислил, омешил, раздробил. Безжалостно раздробил. Скала, камък, прах, кал, скала, така върви светът, отговаряше майка му, когато я преследваше с въпроси защо това е така или иначе. Светът е, казваше тя. Просто е, син. Беше се опитал да откърти камък от канарата, строеше укрепление, но отгоре се срути друг, по-голям, стовари се върху палеца му и под нокътя се наду парещ кървав мехур.

Майка му го вдигна на кухненската маса, където беше най-светло, и без да обръща внимание на необичайния вид на Джаки Магуайър, завъртя палеца на сина си към лампата. Джаки Магуайър хлипаше и току проронваше по някоя дума. Миналата седмица жена му била отишла с влака в Лонсестън с най-малкото им дете и още не се била върнала.

Майката на Дориго взе ножа за месо. По острието се точеше жълтеникава ивица овнешка лой. Пъхна го в жарта в печката. Вдигна се дим, изпълни кухнята с мириса на печено овнешко. Тя извади ножа, по искрящия червен връх блещукаха искрици бяла пепел, гледка едновременно пленителна и плашеща за Дориго.

Не мърдай, заповяда майка му и стисна ръката му с изненадваща сила. Джаки Магуайър се бил качил на влака и отишъл да я търси в Лонсестън, ала не я намерил. Дориго Еванс гледаше как нажеженият до червено връх докосва нокътя и той започва да пуши, майка му прогаряше живеца.

Джаки Магуайър каза:

Потънала е вдън земя, госпожо Еванс.

Димът се разсея и от палеца бликна тъмна кръв, болката и страхът от нажежения нож отминаха.

Изчезвай, рече майка му и го бутна от масата. Върви, син.

Ни вест, ни кост, каза Джаки Магуайър.

А в онези времена светът беше голям и Тасмания все още беше целият свят. От многото затънтени и забравени селца в покрайнините, малко бяха по-затънтени и по-забравени от обитавания от четирийсетина души Кливланд, където живееше Дориго Еванс. Стара спирка на каторжническите конвои, изпаднал от хода на прогреса и от хорската памет, Кливланд оцеляваше като запасен коловоз на железницата, шепа грохнали тухлени сгради и разпилени дървени къщи, опасани с веранди, подслон за тези, понесли един век заточение и лишения.

Сред разкривените евкалипти и сребристи акации, които се полюшваха и трепкаха в маранята, беше непоносимо горещо през лятото и само непоносимо през зимата. Електричеството и радиото още не бяха стигнали до тук и макар че беше през двайсетте години на двайсети век, като че ли нищо не беше мръднало от осемдесетте, даже от петдесетте години на деветнайсети. Много години по-късно Том, който не беше предразположен към образно мислене, навярно подтикнат, според Дориго, от наближаващия край и от идващия със старостта страх, че животът е само метафора и истината е някъде другаде, каза, че животът там е бил като дългата есен на един загиващ свят.

Баща им беше кантонер и семейството им живееше в осигурена от Тасманийските държавни железници дървена къща. През лятото, когато изворите пресъхнеха, пълнеха кофи от цистерната с вода за парните локомотиви. Завиваха се с кожи от хващани с примки опосуми и се хранеха с уловени с капани зайци, понякога с кенгуру, ако успееха да застрелят някое, с отгледани в градината картофи и изпечен у дома хляб. Баща им, който беше преживял депресията в края на миналия век и беше видял как хора умират от глад по улиците на Хобарт, не смееше да повярва на късмета си, че е попаднал в този работнически рай. В по-мрачните си моменти той казваше: "Живееш като псе и умираш като псе".

Дориго Еванс познаваше Джаки Магуайър, тъй като понякога прекарваше почивните дни при Том. За да стигне при него, се качваше на талигата на Джо Пайк в Кливланд и слизаше на разклона за Фингал Вали. Старият кон, който Джо Пайк наричаше Грейси, крачеше спокойно, а отзад Дориго се полюшваше и си представяше, че е някой от извиващите се като змии евкалипти, които стърчаха в безбрежното синьо небе над главите им. Вдъхваше аромата на влажна кора и съхнещи листа, гледаше ятата зелени и червени папагали, които врещяха във високите клони. Вслушваше се в цирикането на дроздовете и чуруликането на орехчетата и медоядите, накъсвано от равномерното потропване на Грейси и от проскърцването и потракването на кожени ремъци, дървени сглобки и железа, цяла вселена усещания, които после се появяваха отново в сънищата му.

Напредваха по стария коларски път, минаваха покрай спирката на дилижанса и странноприемницата, която беше затворила след появата на железницата и сега в полусрутената сграда живееха няколко бедни семейства, включително и това на Джаки Магуайър. Веднъж на няколко дни ненадейна пушилка оповестяваше пристигането на автомобил и децата наизскачаха от стаите и от полето и хукваха след пърпорещия облак прах, докато гърдите им не пламнеха и краката им не натежеха като олово.

На разклона за Фингал Вали Дориго Еванс скачаше от талигата, помахваше на Джо и Грейси и продължаваше пеша към Лъуелин, чиято единствена отличителна черта бе това, че беше по-малък и от Кливланд. Щом подминеше Лъуелин, свърваше на североизток през пасищата и като се ориентираше по извисяващия се заснежен връх на Бен Ломон, поемаше през шубрака към белия скалист рид, където работеше Том, две седмици ловеше опосуми, една седмица почиваше. По следобедно време стигаше в дома му, пещера, сгушена в закътана долчинка под един хребет. Пещерата беше колкото кухнята в къщата им и там, където таванът беше най-висок, Том едва можеше да застане прав с вдигната глава. В двата края се стесняваше като яйце и над отвора имаше козирка, която позволяваше отпред да гори огън цяла нощ и да ги топли. Понякога Том, който беше в началото на двайсетте, взимаше Джаки Магуайър за помощник. Том имаше хубав глас и вечер често пееше. А след това, на светлината на огъня, Дориго четеше от някой стар "Бюлетин" или "Смитс Уикли" – това беше цялата библиотека на двамата ловци на опосуми – на Джаки Магуайър, който не можеше да чете, и на Том, който твърдеше, че може. Те обичаха да слушат колонката със съвети на леля Роуз и баладите от пущинака, повечето от които обявяваха за "добре натъкмени", а някои даже и за "много добре натъкмени". Постепенно Дориго започна да учи наизуст и други стихотворения от една антология в училище, "Английския Парнас", за да им ги рецитира.

Любимото им беше "Одисей" на Тенисън.

С усмихнато, грейнало лице, което лъщеше като току-що изваден от печката сливов пудинг, Джак Магуайър току въздъхваше: Виж какви са били поетите едно време! Нанизвали са думите по-здраво и от медна жица за заешка примка! Дориго така и не проговори пред Том за това, което беше видял седмица преди да изчезне госпожа Магуайър: брат си, бръкнал под полите ѝ, а тя – дребна, чувствена жена с екзотично смугла кожа – облегнала гръб на кокошарника зад старата странноприемница. Том беше заровил лице в извивката на шията ù.

Дориго се досещаше, че брат му я целува. В продължение на дълги години Дориго често си мислеше за госпожа Магуайър, чието име като че ли никога не беше знаел, то беше като храната, за която бленуваше всеки ден във военнопленническия лагер, хем беше там, хем го нямаше, напираше да изскочи на езика му и винаги изчезваше, щом Дориго посегнеше към него. Постепенно тя започна да се появява все по-рядко в мислите му и накрая той почти напълно я забрави.

3.

От всичките си братя и сестри единствено Дориго издържа изпита в края на основното училище, щом навърши дванайсет, и спечели стипендия за гимназията в Лонсестън. Беше по-голям от съучениците си. Първия ден, в голямото междучасие за обяд, той излезе в горния двор, където имаше прашно игрище с отъпкана повехнала трева, обсипана с дървесна кора и листа, с няколко големи евкалипта в единия край. Гледаше как по-големите момчета, някои вече с наболи мустаци и с мускули на мъже, се подреждат в две неравни редици, боричкат се, бутат се и се ръгат като в някакъв племенен танц. След това започна магията на подаването. Някой от едната редица риташе топка към другите в отсрещния край на игрището. Момчетата там се струпваха да я посрещнат и ако тя беше високо, скачаха във въздуха да я хванат. И макар че битката беше оспорвана, спечелилият изведнъж ставаше неприкосновен. А печалбата му, наградата му беше да ритне топката към другата редица, където всичко отново се повтаряше.

Това продължи цялото междучасие. Естествено, по-големите момчета се налагаха, грабваха повечето топки, получаваха правото да бият повечето шутове. Един-двама от по-малките хванаха няколко топки и ритнаха няколко пъти, малко повече се разписаха по веднъж, а някои нито веднъж.

Цялото междучасие Дориго не откъсна поглед от тях. Едно момче от неговия клас му каза, че трябва да си поне за втора година в гимназията, за да те допуснат да участваш в подаването, големите били твърде силни и бързи, без да се замислят, ти отпервали лакът в главата, юмрук в лицето или коляно в гърба, за да те отстранят от надпреварата. Групичка дребосъци обикаляха отзад, на няколко крачки зад двете редици, и дебнеха да докопат ритнатите твърде силно топки, прелетели над боричкащите се момчета.

На втория ден той се нареди сред дребосъците отзад. На третия се озова непосредствено зад гърбовете на играчите и над раменете им видя летящата високо в небето топка. За миг тя застина в ослепителния блясък на слънцето и той осъзна, че е негова. Втурна се напред, долавяше киселия мирис на плъпналите по евкалиптите мравки, усещаше как преплетените сенки на клоните остават назад. Времето забави ход, Дориго намери пролука в тъпканицата, където се бяха скупчили най-едрите, най-силните момчета. Знаеше, че увисналата в слънчевия блясък топка е негова и е необходимо само да протегне ръка. Не отделяше очи от топката, ала му беше ясно, че с тази скорост няма да успее, той скочи, краката му намериха опора в гърба на едно момче, коленете му се опряха в раменете на друго и така Дориго се изкатери до ослепителното слънце. И в ожесточеното боричкане протегна ръце и усети топката в тях, вече можеше да падне обратно на земята.

Сграбчил топката здраво, той тупна тежко по гръб, изкара си въздуха. Пое си хрипливо дъх, надигна се и се изправи отново на слънчевите лъчи, готов да пристъпи в един по-голям свят.

Олюля се, боричкащите се момчета се отдръпнаха почтително.

Ти пък кой си и откъде се взе, попита едно едро момче.

Казвам се Дориго Еванс.

Браво, Дориго! Ти риташ.

Миризмата на евкалиптова кора, ясната синева на тасманийското пладне, тъй ярка, че заслепява очите и те кара да зажумиш, топлината от слънцето по стегнатата му кожа, нетрепващите къси сенки на другите момчета, усещането, че стои на прага на нещо, че с радост пристъпва в нова вселена, но без да губи миналото, което си остава достижимо и достъпно, всичко това Дориго долавяше ясно, наред с мириса на момчешка пот, смеха наоколо, неописуемата чиста радост да си сред себеподобни.

Ритай, извика някой. Ритай, преди да е бил звънецът!

И в най-дълбоките недра на съществото си Дориго Еванс усети, че целият му живот е бил пътуване към този момент, когато за миг полетя към слънцето и оттогава насетне той завинаги ще се отдалечава от него. Нищо друго нямаше да му се струва тъй реално. Животът никога повече нямаше да има такъв смисъл.

Тесният път към далечния север (превод Владимир Молев, корица Живко Петров, 432 стр, цена 25 лeва) е в книжарниците 

"Няма нужда да го казвам, но ако някой реши да заживее в обезлюдено село, то е, защото иска да загърби период от живота, в който са се случили някакви неща." – тези думи от миналогодишния роман Черно сърце на италианската поетеса и писател Силвия Авалоне дават ключ за отваряне на любовната история (и за тайните, криещи се в "черните сърца") на двама самотници – Емилия и Бруно – озовали се в пустото селце Сасая, сгушено в подножието на Алпите покрай Биела (роден град и за самата Авалоне)... Откъсът от Черно сърце по-долу ни връща към деня на първата среща между Емилия и Бруно, денят, в който "сърцето и спомените ми се разбунтуваха срещу правилата ми", както ще каже Бруно, а въпросите за миналото, определящо настоящето и загатващо бъдещето ще изкачат "мазето на паметта", за да влязат в Черното сърце...

Тази година Сасая наброяваше всичко на всичко двама жители.

Единият, Базилио Раймонди, бе на седемдесет и четири, но изглеждаше на много повече. Никога не се бе женил или сгодявал, винаги бе живял тук горе самичък, бе изговорил толкова малко думи, че спокойно минаваше и за глухоням. В долината го наричаха Базилиото – по тези места името е винаги придружено от определителен член – и макар да се отнасяха добре с него, всички бяха убедени, че не е с ума си.

Другият обитател, в някои отношения не много по-различен от Базилио, бях аз.

И двамата не знаехме, че към нашата тишина ще се присъедини трето лице. Жена, все още млада, с лунички и червена коса. Ако бяхме научили, кой знае какво щяхме да измислим, за да се защитим от това нашествие. Може би нищо, може би само щяхме да сме по-подготвени и изненадата ни нямаше да е така травмираща.

Няма нужда да го казвам, но ако някой реши да заживее в обезлюдено село, то е, защото иска да загърби период от живота, в който са се случили някакви неща.

В който определени събития са преобърнали всичко с главата надолу, изтръгнали са те от дома, променили са те. Ако знаехме за пристигането на Емилия, нямаше да спим през нощта. И наистина, от този ден – както казват, че става когато се роди дете – си изгубих съня.

Онази сутрин бях на гробищата. Слязох до Алма към седем, за да избегна среща с хора, позабърсах с парче кожа овалните снимки и смених старите пластмасови цветя, целите прашасали, със свежи хризантеми.

Сестра ми не дойде. И тази година не се бе постарала поне да измисли някакво читаво извинение с обичайното кратко съобщение, но не бях учуден. Вече дори не знаех къде живее. От колко време не бе идвала? Да сподели с мен товара на мъртвите, наредените една до друга ниши, стълбата, фенерите. Да ми се обади.

Да бъде далече – това бе силната ѝ страна.

Към осем и половина се прибрах. Помня с подробности всичко от този ден. Ето, закусих с едно сурово яйце, разбито със захар. Трябваше да си взема душ, да си подстрижа брадата, че вече стигаше до ключиците, но нямах желание. Ако щат, нека ме наричат "мечка".

И без това децата знаеха, че не съм лош.

Веднъж Офелия вдигна ръка и ме попита пред всички:

– Учителю, ама вие на колко години сте?

В този случай брадата ми послужи да скрия усмивката си.

– Защото Микеле казва на трийсет, а Марко – на петдесет.

Останалите ѝ зашъткаха от чиновете:

– Шшшт, глупачке!

Стана ми много забавно и отговорих:

– На осемдесет съм.

Този 2 ноември бе неработен ден и се възползвах да пресадя цикламите в по-големи саксии и да чета до късно. Едва следобед реших да поправям домашните: съчинение на тема "Най-добрият ми приятел". Качих се в стаята си на първия етаж и седнах на бюрото, където ме чакаха акуратно подредените един върху друг листове. Първо беше съчинението на Мартино Фиуме и веднага изпуфтях и вдигнах очи към небето.

Момчето бе на дванайсет години и повтаряше пети клас за втори път. Първото изречение звучеше обещаващо: "Най-добрият ми приятел е Небия, моето куче". Второто обаче ме опроверга. "Намерих го в един трап, беше мъничко, изоставено и бавкаше отчаяно". Въздъхнах, извадих от кутията синия молив за по-сериозните грешки и оградих бавкаше.

– Не се изразяваме така на италиански, Мартино – казах на висок глас. Защото когато човек живее сам, това е един от навиците, които правят поносима тишината. – Знам, че по пасищата в планината няма да ти трябва италианския, обаче въпреки това държа да го научиш.

Отбелязах в бялото поле: "Спрегни глагола лая в сегашно и в минало несвършено време и го препиши петдесет пъти." Едва бях отделил молива от листа, когато чух гласове – не бяха нито моят, нито на Базилио.

Обърнах се рязко към прозореца.

Бяха мъжки и женски глас: разменяха си шеги и се смееха. Идваха насам към мен, спряха точно под прозореца ми. Шум на ключове, на врата. Усетих сърцето си, орган, за който почти не се сещах, да бие в гърдите ми толкова силно, все едно бях хванат в капан.

Не се чуваха много гласове в Сасая.

С изключение на дните между началото на юли и Ферагосто, когато роднините, получили в наследство някоя от къщите – и неуспели да я продадат, – идваха да си починат на чист въздух, през другото време тишината тук е абсолютна. Насам не се вясваше никой освен яребиците, бухалите, сръндаците, дивите свине и елените. Вече и свещеникът не се качваше, нито човекът от чистотата, нито дори пощальонът. Писмата отиваш сам да си ги вземеш в офиса в Алма и се стараеш да хвърляш възможно по-малко боклук, та да го отнесеш на гръб веднъж седмично. От време на време някой минаваше да провери дали къщите не са се срутили след отминал порой, но се качваше сам – не говореше, не се смееше.

Станах от бюрото, приближих се до прозореца и надникнах през пердето.

Не видях никого. Останах разочарован или облекчен – не можех да реша кое от двете. Стоях там като закован, надавайки ухо да чуя нещо, и изведнъж ми мина през ума как ли изглеждам отстрани – някакъв саможив, асоциален тип. Чувствах се уязвим, едва ли не застрашен от присъствието на двама непознати, с тия лекьосани дрехи, прорасла брада, миришещ на гора. Срамувах се, че шпионирам по този начин. Все пак дръпнах пердето и се понаведох към пътечката. Забелязах, че вратата на отсрещната къща бе разтворена, а на прага ѝ бяха подпрени два големи куфара.

Изведнъж не знам как се присетих, че съчинението "Моят най-добър приятел" не го бях измислил аз, а навремето в четвърти клас моята учителка Ирене ми бе дала същото домашно. Тогава написах буквално следното: "Моят най-добър приятел е сестра ми. Тя тича по-бързо от момчетата и се катери по дърветата по-бързо от катерица. Има мускулести крака, целите в синини, но ако се нарани, не обръща внимание, защото тя е скалà и печели всички състезания по смелост".

Получих 9¹. Винаги ми пишеха 9. Навремето всички бяха убедени, че имам гениален ум и ми предстои изключително бъдеще. Както бяха казвали и за Базилио като дете, че ще бъде велик художник, а той после станал бояджия.

Прогоних съчинението и сестра ми в мазето на паметта ми, където им беше мястото, на студено и тъмно. Дръпнах се от прозореца и седнах отново зад бюрото, наложих си да поправям грешки и да оценявам почерци и синтаксис въпреки долитащите гласове. Но фактът, че сърцето и спомените ми се разбунтуваха срещу правилата ми, бе ясен сигнал какъв обрат на събитията щеше да настъпи с пристигането на Емилия.

Черно сърце (превод Евгения Атева, 400 стр, цена 25 лeва) е в книжарниците от 7 март

¹ В италианските училища системата за оценяване е десетобална. 8 и 9 са много добри оценки, под 6 е незадоволителна.

"Да пишеш, значи да сънуваш наяве" често казва Харуки Мураками, а Иън Макюън не само може да се съгласи с него, но и да превърне сънуването наяве в естествено състояние на детското съзнание във втория си "детски роман" Сънища наяве (откъсът от издадената преди 30 години книга ви очаква по-долу) – да, в "сънуващото съзнание" на 10-годишния Питър Форчън няма нищо по-лесно от това той да размени тялото си с това на котка или на бебе, куклите на сестра му Кейт да оживеят и да го нападнат или семейството му да изчезне с "изчезващ крем", но и как иначе, след като Сънища наяве е вдъхновен от анимационен мюзикъл за живота и приказките на Андерсен (The Daydreamer от 1966-а, да), а сега ви оставяме с Питър, Кейт и...

КУКЛИТЕ

Откакто се помнеше, Питър винаги беше живял в обща стая с Кейт. През повечето време това го устройваше. Кейт си беше наред. Разсмиваше го. Освен това понякога нощем Питър се събуждаше от кошмари и беше доволен, че в стаята имаше и друг човек, макар и това да беше седемгодишната му сестра, която нямаше да може да му помогне в борбата с червенокожите слузести същества, които го преследваха в съня му. Когато се събудеше, чудовищата се скриваха зад завесите или се шмугваха в гардероба. И понеже Кейт се намираше в стаята, му беше малко по-лесно да стане от леглото и да притича през площадката на стълбите до стаята на родителите си.

Имаше обаче моменти, в които му беше противно да дели една стая с нея. И на Кейт ѝ беше противно. Имаше дълги следобеди, когато взаимно си късаха нервите. Най-малкият спор водеше до кавга, а кавгата – до бой, до истински бой с удари, дращене и скубане на коси. Тъй като Питър беше с три години по-голям, той очакваше да печели тези ожесточени битки. И в известен смисъл ставаше точно така. Винаги можеше да разчита, че ще накара Кейт да се разплаче първа.

Но истински победи ли бяха това? Кейт можеше да задържа дъха си и да се надува така, че лицето ѝ да почервенява като зряла слива. Тогава беше достатъчно да изтича долу и да покаже на майка си "какво ѝ е направил Питър". Или можеше да легне на земята и да издава хъркащи звуци, все едно, че умира. Тогава той трябваше да тича надолу по стълбите, за да вика майка си. Кейт можеше и да крещи. Веднъж, по време на едно от бурните ѝ изпълнения, една минаваща край къщата кола беше спряла и от нея беше излязъл разтревожен мъж, който се беше вторачил в прозореца на стаята. По това време Питър точно гледаше навън. Мъжът се втурна през градината и зачука по вратата, сигурен, че вътре става нещо ужасно. И наистина беше така. Питър беше взел нещо от Кейт назаем и тя си го искаше. Веднага!

В подобни случаи Питър го загазваше, а Кейт се отърваваше. Така стояха нещата в очите на Питър. Ядосаше ли се на Кейт, трябваше добре да си помисли, преди да я удари. Често поддържаха мира като прокарваха въображаема граница, която започваше от вратата и минаваше през цялата стая. Пространството на Кейт беше оттатък, а на Питър – отсам. Отсам бяха рисувателната маса на Питър, единствената му плюшена играчка – жираф с прегънат врат, комплектът му по химия, комплектът му по електротехника и комплектът с пъзели, които никога не бяха толкова забавни, колкото обещаваха картинките по капаците, както и тенекиеното сандъче, в което той пазеше тайните си неща и което Кейт постоянно се опитваше да отвори.

Оттатък бяха рисувателната маса на Кейт, телескопът ѝ, микроскопът ѝ и магнитният ѝ комплект, които бяха точно толкова забавни, колкото обещаваха картинките на капаците им, а всичко останало от нейната половина на стаята беше заето от куклите. Те бяха насядали по дължината на перваза на прозореца с безделно висящи крака, крепяха се върху скрина ѝ, накачени около огледалото, мъдреха се в една количка за играчки, натъпкани като пътници в метрото. По-любимите ѝ кукли се търкаляха по-близо до леглото ѝ. Те бяха във всички възможни цветове – от лъскаво черно като вакса за обувки до мъртвешко бяло, макар че повечето от тях бяха сияйно розови. Някои бяха голи. Други имаха по себе си само по една дреха – чорап, тениска или шапка. Няколко бяха пременени в бални тоалети с лъскави широки колани, в украсени с дантели рокли и дълги поли с влачещи се панделки. Всичките бяха различни, но имаха една обща черта: неизменния зяпнал, безумен, немигащ, гневен и втренчен поглед. Направени бяха да изглеждат като бебета, но очите им ги издаваха. Бебетата никога не гледаха към никого по този начин. Когато минаваше край куклите, Питър чувстваше, че го наблюдават, а когато излизаше от стаята, подозираше, че говорят за него – и шейсетте.

И все пак те никога не му бяха причинявали нищо лошо и той изпитваше истинска неприязън само към една от тях. Лошата кукла. Дори Кейт не я обичаше. Страхуваше се от нея – толкова се страхуваше, че не смееше да я изхвърли, да не би тя да се върне посред нощ и да ѝ отмъсти. Лошата кукла веднага се познаваше. Беше розова – толкова розова, колкото никое човешко същество никога не е било. Левият ѝ крак и дясната ѝ ръка отдавна бяха изтръгнати от ямките си, а от върха на хлътналия ѝ череп излизаше един-единствен гъст кичур черна коса. Създателите ѝ бяха искали да ѝ придадат миловидна усмивка, но сигурно имаше нещо сбъркано в калъпа, понеже Лошата кукла винаги презрително присвиваше устни и се мръщеше, сякаш се опитваше да си спомни за най-противното нещо на света.

Сред всички кукли само Лошата кукла не беше нито момче, нито момиче. Тя беше просто кукла бебе. Беше гола и се намираше колкото можеше по-надалеч от леглото на Кейт, на една етажерка с книги, откъдето гледаше отвисоко към другите. Понякога Кейт я взимаше в ръце и се опитваше да я утеши, шепнейки ѝ нещо, но не след дълго неизбежно потръпваше и бързо я връщаше на мястото ѝ.

Невидимата граница вършеше добра работа, когато се сещаха за нея. Трябваше да си искат разрешение, за да преминават в половината на другия. Кейт не биваше да наднича в тайното сандъче на Питър, а Питър не биваше да докосва микроскопа на Кейт, без да пита. И така нещата вървяха, докато през един дъждовен неделен следобед не се скараха – и това бе една от най-ужасните им кавги – за точното място на границата. Питър беше сигурен, че е по-далеч от леглото му. Този път на Кейт не ѝ потрябва да става мораво червена, да се прави на умряла или да пищи. Фрасна Питър по носа с Лошата кукла. Беше я хванала за единствения ѝ дебел розов крак и замахна към лицето му. Така че Питър беше този, който се завтече надолу разплакан. Всъщност носът не го болеше, но кървеше и той искаше да се възползва максимално от това. Бързайки надолу по стълбите, той размаза кръвта по лицето си с обратната страна на ръката си, а когато влезе в кухнята, се хвърли на пода пред майка си и зарида, застена и се загърчи. Разбира се, Кейт го загази. Сериозно го загази.

Сънища наяве (превод Радосвета Гетова, корица/илюстрации Антъни Браун, 120 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 28 февруари