My Mir

Да, четвъртият роман Мери на нидерландката Ане Ейкхаут носи подзаглавието Раждането на Франкенщайн и фикционално разкрива появата на това митично създание, първо във вътрешния свят на невръстната Мери Годуин (а и във вековните гори на Шотландия, където "Нямаше нещо, което не би расло тук"), а после и раждането му в литературния свят... Или както пише Ане Ейкхаут (в откъса от Мери по-долу): "Ум, който свързваше онова, което никога не е било свързвано, което вероятно не биваше да бъде свързвано" – именно затова свързваме тази фикционална биография на Мери Годуин/Шели с кадри от филма Клети създания (адаптиран също от роман, но на шотландеца Алистър Грей), където фемина произхода на Франкенщайн и имената Годуин и Изабела/Бела Бакстър са оплетени така, както в романа Мери "под вековните дървета съжителстваха страх и любов, фантазии и действителност"...

12 юни 1812 г.

И изведнъж – едноседмично пътуване с кораб, а цял живот не си бях подавала носа извън Лондон и вълни, вълни, вълни. Така копнеех да видя морето, но на този недодялан плавателен съд то се превърна в любим, когото проклех. Разболя ме, отне ми жизнеността и надеждата. Ала всеки път, когато се почувствах достатъчно добре, за да се кача на палубата, и се загледах в белите гребени на вълните отвъд перилата, а морето посипеше солените си пръски по лицето ми и вятърът завееше в тялото ми, за да продуха всичко с нови и нови сили, откривах, че морето е най-красивото, най-невероятното, най-страховитото нещо на света, и усещах, че приключението ми, животът ми с него тепърва започва.

В момента, в който се спуснах по трапа крачка по крачка, почувствах, че тук ще открия каквото търся, макар още да не знаех какво е то. На кея нямаше много хора. Мъж със светли бакенбарди, по-млад от баща ми и с кротка усмивка, ми кимна.

– Мис Годуин, добре дошли. Аз съм Уилям Бакстър.

За късмет разбирах шотландския му. Господин Бакстър пое куфара.

– Как беше пътуването ви?

Плаването беше преминало като кошмар. Денем някак търпях, щом впиех ръце в перилата – тънка ивица сигурност над дълбините на Северно море, за която връзвах мислите си: за игрите с ръце, които играехме с Клер, за дъха на Фани в гърба ми, докато лежахме в леглото и слушахме татко да свири на пиано на долния етаж, а навън да реве бебе, коли да трополят по паважа, конски подкови да тракат в ритъма на кораба. Ала нощите на борда бяха невъобразимо мъчителни. Ничия земя от плътен мрак, в която "долу" и "горе" се превръщаха в думи без значение, в която всяко полюшкване клокочеше в стомаха ми, в която ме обземаше съмнение дали съществувам. И се чувствах самотна, така ужасно самотна!

Колебаех се дали да споделя всичко това, когато посрещачът ми продължи:

– Това е синът ми Робърт. Останалите ни чакат вкъщи. Не е далеч.

Докато пътувахме, се загледах в Робърт, който седеше насреща ми. Видя ми се с около пет години по-голям от мен; в изражението му имаше някаква сериозност. В този миг той ми се усмихна. Красива усмивка, без скрити намерения.

– Живеем в центъра на Дънди, близо до пристанището. Домът ни е известен и като "Къщурката" – обясни господин Бакстър. – Малката ни обител.

Робърт се разсмя. Постепенно пристанището отстъпи място на ниски къщи, църква, магазини. Минахме покрай аптека, дюкян за платове, шивашко ателие и книжарница.

– Колко книжарници имате в Дънди? – попитах.

– Четири – отговори ми Робърт. – Тази тук е отлична. "Ръмптън" малко по-нататък – и тя. Някой ден ще те заведа.

– Първо да си почине от пътя – намеси се господин Бакстър. – Обещах на баща ти, че освен забавления, подобаващи на една млада дама, ще ти осигурим и покой. Все пак целта е да оздравееш възможно най-бързо, нали?

Кимнах. Макар да беше доста топло, носех рокля с дълги ръкави, но не толкова от срам заради кожното си заболяване, колкото за да си спестя въпросите, погледите. Всичко беше започнало година по-рано: лющеща се кожа, зачервени и раздразнени петна, сърбеж, кошмарен сърбеж, но само по ръцете. Лекарят ми беше предписал балсам, ала той не помогна. Мери Джейн пък ми беше забранила да се чеша и макар да знаех, че е права, отказвах да призная правотата ѝ. Пък и беше невъзможно да не се чеша. Денем се сдържах някак, но вечер, когато си легнех и освободях ръцете си от стегнатите ръкави, жадувах за утешението на ноктите. Като минело – ако въобще минело, – щели да останат белези, предупреди ме Мери Джейн. Но вероятно белези ще останат и без да се чеша.

Баща ми не се тревожи особено. Никога не се е интересувал кой знае колко от външното. Може би няма представа каква роля играе красотата в живота на едно момиче, на една жена. А може и да има, но да не одобрява подобно гледище. И въпреки че го разбирам, се дразня на безхаберието му. Никоя жена не може да си позволи лукса да пренебрегне външността си. Дори само фактът, че единствено мъж може да твърди, че красотата не е важна и не бива да е важна, показва, уви, колко е различна истината.

Господин Бакстър ми се усмихна.

– Много се радваме, че ще ни гостувате, млада госпожице Годуин.

– Моля ви, наричайте ме просто Мери – прекъснах го аз.

Той кимна и се засмя, сякаш криеше тайна. Сега забелязах, че се е прошарил, предимно по бакенбардите, които се спускаха ниско по челюстта му.

– Майка ми се възхищаваше на твоята майка, Мери – добави Робърт. – Изабела впрочем – също. Може би с нея ще намерите време да си поговорите за книгите на майка ти. Напоследък Изабела е толкова мрачна; имам чувството, че...

– Робърт.

Не беше изречено силно. Не и както повишаваше тон баща ми. По-рано коремът ми се свиваше от гласа му. При все това ефектът беше незабавен: Робърт тутакси замлъкна. Обърна очи към баща си. Не успях да разшифровам изражението му. Гледаше укорително и същевременно като в унес, сякаш баща му го беше накарал да се замисли за нещо. Безшумно, почти без да усетя кога, в мен се беше разляла глуха меланхолия.

– Стигнахме! – провикна се в тоя миг господин Бакстър и чернилката напусна тялото ми.

Возилото спря пред внушителна къща, която беше поне тройно по-голяма от нашето жилище в Лондон. Отвори ни млада жена. Представиха ми я като Грейс, икономката. Тя пое куфара от Робърт. Господин Бакстър ме поведе към салона. Слънцето нахлуваше през високите прозорци; лъскавият под от тъмно дърво беше застлан с дебели килими, а около камината бяха подредени дивани и фотьойли. Накъдето и да се обърнех, виждах книги. Разбира се, книги имаше най-вече по рафтовете, които се изкачваха до тавана, но лежаха и на купчинки и по масички, первази, дори върху облегалките на столовете. В ъгъла на стаята лъщеше черен роял, който излъчваше такова достолепие, че за един кратък миг ми се стори, че диша.

Отидохме в кухнята, където ме представиха на Елизе, готвачката. След това Робърт ме заведе горе, за да си почина. Четирите големи южни прозореца на стаята ми гледаха към отсрещните постройки, към улицата и река Тей в далечината. Западните прозорци бяха по-тесни и през тях се виждаха хълмовете, които се простираха мили напред. Бяха обрасли с храсти и с трева, зелена, жълта, а по-нататък и кафеникава. По хълма препускаше кон; мяркаха се и къщи. Този пейзаж беше като излязъл от миналото. От историите в моите книги. Истории за водни духове, тритони и чудовища, спотайващи се из хълмовете. За потоци, в които огладени, покрити с мъх камъни чакаха някой да премине по тях. Пейзаж, в който край реката, в храсталаците, под вековните дървета съжителстваха страх и любов, фантазии и действителност. Нямаше нещо, което не би расло тук. Нямаше нещо, което не би виряло тук.

Вдигнах куфара на леглото, окачих роклите и корсажите в гардероба. Кюлотите, чорапите и шапчиците подредих на рафта. Носех си девет книги, сред тях – Хорас Уолпоул, Самюъл Колридж и писмата на Абигейл Адамс редом с произведенията, които ми беше дал баща ми – предимно философия и един публикуван наскоро разбор на Френската революция. Не че не се интересувах от света около мен, Бог ми беше свидетел, че се интересувах. Но изпитвах все по-дълбоко влечение към вътрешния си свят. Към сънищата, които ме спохождаха, към кошмарите и бляновете. Забелязвах, че умът на писателите от моите книги работи съвсем като моя. Ум, който свързваше онова, което никога не е било свързвано, което вероятно не биваше да бъде свързвано.

Мери (превод Мария Енчева, корица Стефан Касъров, 344 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Срещата с Ане Ейкхаут е на 14 декември | 17:00, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024

Да, в последните години Светът все повече започна да вижда своя Край, а новинарските хроники все по-малко убеждават в противното... Третият роман на Румаан Алам Забравете за света (и едноименния филм по него) също не убеждава в противното, а обяснява тихото идване на Апокалипсиса в три фази (по думите на Джордж Х., един от главните герои тук) – две семейства споделят (по неволя) съществуването си в луксозна къща на Лонг Айлънд, изолирани от Света наоколо след (дез)информационно затъмнение, но обградени от стада елени, ята фламинго и странни феномени... И ако хакването на дигиталния свят (в който живеем) поставя героите тук на ръба на Апокалипсиса от Неведението, то аналоговите предразсъдъци и екзистенц дилеми, които живеят в тях, им залагат по-страшен капан и от липсата на информация... Откъсът от Забравете за света по-долу ни потапя в Света и мислите на Аманда и Клей Санфорд, и техните деца Арчи и Роуз, току-що нанесли се в наетата за ваканцията луксозна къща, малко преди да се сблъскат със Света на собствениците на къщата, чернокожото семейство Скот, за да стане ясно, че в генотипа на Човека и Света са закодирани и гените на... Самоунищожението...

3

АМАНДА ПРЕДЛОЖИ ДА ОТИДЕ ЗА ПРОДУКТИ. На идване бяха минали покрай един магазин и тя стигна дотам по памет. Караше бавно, със свалени прозорци. Магазинът бе прохладен, лампите светеха ярко, пътеките бяха широки. Аманда купи кисело мляко и боровинки. Купи пуешко филе на резени, пълнозърнест хляб, зърнеста горчица с цвят на кал и майонеза. Купи картофен чипс, тортила чипс и салса с кориандър в бурканче, въпреки че Арчи отказваше да яде кориандър. Купи органични хот-дози и евтини хлебчета, както и същия кетчуп, който купуваха всички. Купи студени твърди лимони, газирана вода, водка "Титос" и две бутилки червено вино от по девет долара. Купи сухи спагети, масло и глава чесън. Купи нарязан на едро бекон, килограм брашно и кленов сироп за дванайсет долара във фасетирана стъклена бутилка в каквито обикновено слагат евтини парфюми. Купи половин килограм толкова силно кафе, че го надушваше през вакуумираната опаковка, и филтри за кафе четвърти размер, направени от рециклирана хартия. "Важно ли е за вас"? Да, за нея беше важно! Купи три пакета салфетки, слънцезащитен спрей и алое, защото децата бяха наследили бледата кожа на баща си. Купи от онези ефектни крекери, които слагаш на масата, когато идват гости, и крекери "Риц", които всички харесваха много повече; купи натрошено бяло сирене чедър, силно чеснов хумус и шпеков салам, и от онези моркови, които, докато ги изчистиш със стъргане, остават с големината на детски пръстчета. Купи пакети с курабийки от марката "Пеперидж Фарм", три големи кутии от политически осъзнатия сладолед "Бен енд Джери", готова смес за бисквитена торта "Дънкан Хайнс" в кутия, буркан шоколадова глазура, също "Дънкан Хайнс", с червен пластмасов капак, защото родителството я бе научило, че в дъждовните дни по време на почивката им – каквито със сигурност щеше да има – могат с лекота да се запълнят няколко часа с направата на торта от готова смес. Купи две сочни зелени тиквички зукини, пакет грах и зеле кейл, което бе толкова зелено, че изглеждаше почти черно. Купи бутилка зехтин и кутия с понички "Ентенман" с различна глазура и поръска, и връзка банани, и торба бели нектарини, и две пластмасови тарелки с ягоди, дузина кафяви яйца, пластмасова опаковка с предварително почистен спанак, маслини в найлонов плик, няколко зелени домата, увити в намачкан целофан в необичайни цветове – мраморнозелен и яркооранжев. Купи килограм и половина смляно говеждо и две опаковки питки за хамбургери, чиито дъна бяха изцапани с брашно, и буркан с туршия местно производство. Купи четири броя авокадо и три лайма, и връзка кориандър с изцапани с пръст стръкове, въпреки че Арчи отказваше да яде кориандър. Сметката беше повече от двеста долара, но все тая.

– Ще ми е нужна помощ.

Хлапакът, който прибираше покупките в кафяви хартиени пликове, вероятно учеше в гимназията, а може би не. Жълта тениска, кестенява коса, самият той някак си квадратен, сякаш са го изрязали от едно парче дърво. Имаше нещо предизвикателно в начина, по който се движеха ръцете му, но ваканцията влияе така на хората, нали, наелектризира ги, прави всичко възможно, сякаш казва: Ето, можеш да имаш живот, напълно различен от този, който обикновено обитаваш.

Тя, Аманда, можеше да е майка изкусителка, засмукала горещия език на постюношата на паркинга на магазина "Спри и купи". Или можеше да е просто поредната жена от града, харчеща твърде много пари за твърде много храна. Момчето, или може би все пак младият мъж, сложи торбите в количка и последва Аманда на паркинга. Натовари ги в багажника и тя му даде банкнота от пет долара. Двигателят работеше на празен ход, а тя остана в колата, за да провери дали телефонът ѝ улавя сигнал, и изпита прилив на ендорфин от пристигащите имейли – Джослин, Джослин, Джослин, директорът на тяхната агенция, един от клиентите, две писма, изпратени до целия офис от главния проектен мениджър. Усещането бе почти толкова сексуално, колкото онова припърхване по момчето с торбите. На работа не се случваше нищо особено, но беше облекчение да го знае със сигурност, вместо да се притеснява излишно. Аманда включи радиото. Смътно си спомняше песента, която звучеше. Спря на бензиностанцията и купи на Клей пакет "Парламент". Бяха на почивка. Тази вечер, след хамбургерите, хот-дозите и тиквичките на скара, след купите сладолед с натрошени бисквитки и – защо не? – няколко нарязани ягоди, може би ще се чукат – нямаше да правят любов, това е за вкъщи, шибането е за ваканциите, тогава хората са потни и влажни, и съблазнително непознати в чуждите чаршафи от "Потъри Барн", а след това ще излязат навън, ще се потопят в отопляемия басейн и ще оставят водата да ги измие, ще изпушат по една цигара и ще разговарят за това, за което си говорят двойките, когато са женени толкова дълго, колкото те: финанси, деца, страстната им мечта за недвижими имоти (колко хубаво би било да имат къща като тази!). Или няма да говорят за нищо, другото удоволствие на дългия брак. Ще гледат телевизия. Тя потегли обратно към боядисаната тухлена къща.

4

КЛЕЙ ЗАВЪРЗА ХАВЛИЯ НА КРЪСТА СИ. Жестът, с който се отваряха двойните врати, бе грандиозен сам по себе си. Вътре беше студено, а навън много горещо. Дърветата бяха подрязани, за да не хвърлят сянка върху басейна. От цялото това слънце на човек му се замайваше главата. Мокрите крака на Клей оставиха следи по дървения под, които изсъхнаха за секунди. Той мина през кухнята и излезе през страничната врата. Извади цигарите си от жабката и се намръщи заради малките камъчета от чакълестата алея, забили се в стъпалата му. Седна на предната поляна в сянката на едно дърво и запали цигара. Може би трябваше да се почувства зле заради прегрешението си, но тютюнът бе в основата на американската нация. Пушенето го свързваше със самата история! Това беше патриотичен акт, или поне някога е бил такъв, като притежанието на роби или убийството на индианци.

Беше му приятно да седи навън, почти гол, слънцето и въздухът върху кожата му напомняха, че е просто едно обикновено животно. Можеше да седи там и напълно гол. Наоколо нямаше други къщи, нямаше признаци за човешки живот, с изключение на една фермерска барака на около километър назад по пътя. Имаше моменти, когато всички от семейството бяха голи заедно и кльощавият и кикотещ се Арчи споделяше ваната с родителите си, но хората надрастват такива неща, освен ако не са хипита. Не чуваше децата да се движат в басейна. Къщата между него и тях не бе особено голяма, но дърветата поглъщаха шума им, както памукът попива кръвта. Клей се чувстваше в безопасност, обичан, приласкан, валът от жив плет държеше света на разстояние. Представи си сцената така, сякаш се разиграваше пред очите му: Аманда, носеща се върху надуваемия дюшек, опитваща се да изглежда достолепно (което бе трудно, дори на патиците не се удава; носенето по вълните по някакъв начин винаги е смешно), докато чете списание "Ел". Клей развърза кърпата и се отпусна. Тревичките под гърба му го бодяха. втренчи се в небето. Без да се замисля – но също така и отчасти мислейки за това, – усети как дясната му ръка се спуска към предната част на банските му "Джей Крю" и опипва измръзналия му и свит от водата пенис. Ваканциите винаги действат възбуждащо.

Клей се чувстваше лек, свободен, макар че и по принцип не беше особено окован от някакви свръхтежки отговорности. Трябваше да прегледа една книга, за да напише рецензия за "Ню Йорк Таймс", и си бе донесъл лаптопа. Нужни му бяха само деветстотин думи. След няколко часа ще сложи семейството си да спи, ще напълни чаша с лед и водка, ще седне без риза на верандата, светлината от лаптопа ще осветява нощта, той ще изпуши няколко цигари, мислите ще нахлуят в главата му и тези деветстотин думи ще дойдат. Клей беше усърден, но и (той бе наясно) малко мързелив. Искаше да бъде помолен да пише за "Ню Йорк Таймс", но всъщност никак не му се пишеше. Той бе на пълен щат, а Аманда имаше титла "директор", но в дома си нямаха такива идеални подове и централен климатик. Ключът към успеха беше да имаш преуспели родители. Все пак сега можеха да се престорят, че са собственици на тази къща поне за една седмица. Пенисът му рязко се насочи към слънцето, йога поздрав, подскочи, след което се втвърди, очарован от привлекателността на къщата. Мраморни плотове и пералня "Миеле" и ерекцията му вече бе пълна, а членът му се преметна над корема му като търсещата игла на компас. Виновно загаси цигарата си. Никога не оставаше без ментови бонбони или дъвка за по-добър дъх. Завърза отново хавлията около кръста си и влезе в къщата. Кофата за боклук бе на колелца под кухненския плот. Клей постави фаса под струята на чешмата (представяте ли си да изгори къщата?), след което го зарови най-отдолу в боклука. В стъклен дозатор до мивката имаше лимонов сапун. През прозореца Клей виждаше семейството си. Роуз се беше унесла в някаква своя игра. Арчи правеше набирания на трамплина за скачане и кльощавото му тяло се издигаше непохватно към небето, костеливите му рамене бяха порозовели като недопечено месо.

Понякога, гледайки семейството си, Клей изпитваше онова желание, сещате се, да направи нещо за тях. Ще ви построя къща или ще ви изплета пуловер, каквото е необходимо. Преследват ни вълци? Ще направя мост от тялото си, за да преминете това дере. Те бяха най-важното нещо за него, но разбира се, не го осъзнаваха, защото такъв е родителският договор.

Клей намери някакъв бейзболен мач по радиото, макар да не се интересуваше от бейзбол. Описанията му действаха успокояващо, все едно водещият му четеше приказка за "лека нощ". Хвърли два пакета сурово месо в голяма купа – Арчи щеше да изяде три хамбургера – и наряза на кубчета бял лук, сложи и него и щипка сол, и черен пипер, добави и капка сос "Уорчестър" така, както човек си слага парфюм на китката. Оформи месото за бургерите и го подреди в чиния. Наряза сирене чедър, разряза питките на две. Хавлията падаше от кръста му, затова отми суровото месо от ръцете си и я завърза по-здраво. Напълни стъклена купа с картофен чипс и изнесе храната навън. Всяка стъпка му се струваше позната, сякаш цял живот бе приготвял летни ястия в тази кухня.

– Вечеря след няколко минути! – провикна се той. Никой не реагира. Клей включи газта и използва дългата запалка, за да разпали пламъка. Полугол, наблюдаваше суровото месо и си мислеше, че сигурно прилича на пещерен човек, някакъв отдавна забравен човешки прародител. А кой може да каже със сигурност дали точно на това място някога, в древни времена, не бе стоял наистина друг човек? Хилядолетия по-рано или дори само преди векове – ето, гол до кръста ирокез, с кожена препаска на бедрата, разпалва огън, за да може плътта от неговата плът да се нахрани с плът. Тази мисъл накара Клей да се усмихне.

Забравете за света (превод Паулина Мичева, корица Стефан Касъров, 280 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

"И въпреки това, дори в стаята с изглед към океана, оставаше едно чувство на изчерпване между нас, най-вече в разговорите, сякаш се беше разтворила някаква пукнатина дори по време на най-силната физическа наслада. Нашата лична озонова дупка." – да, в миналогодишния роман Тасмания на Паоло Джордано човешките чувства и емоции често ще са пъпно обвързани с епикризите на боледуващата ни планета. И това никак не е случайно – Паоло Джордано идеално познава Самотата на простите числа, за да знае, че в уравненията на човешката душа личния Апокалипсис е правопропорционален на колективния Край... Затова, както в откъса от романа по-долу, спасяването на един брак ще се преплита с екологични катастрофи, съвестта и емоциите на героите ще рикошират в ядрен Апокалипсис, а един остров ще се превърне в метафора за Обетована земя и Оцеляване... Или по думите на Джордано: "Обясняваше как цивилизациите, които всички смятаме, че неотклонно вървят към благоденствие, понякога дееволюират в обратната посока, създавайки несъзнателно условията за собствения си край."

Докато бях в Париж, Лоренца беше обмислила идеята за ваканция на някой остров, като една много съвременна форма на семейна терапия. Според западната мъдрост няма болка, която да не може да се излекува за една седмица на тропиците. След конференцията за климатичните промени, да се качиш на самолета за Карибите, и то в разгара на зимата, не беше най-разумното действие: като сложим по един тон въглероден двуокис на човек, отиване и връщане, щяхме да отделим в атмосферата около четири тона въглероден двуокис, за да преодолеем тъгата, обхванала нашия брак. Заслужаваше си, естествено. А що се касае до моята екологична съвест, трябваше за момент да престана да ѝ обръщам внимание.

Разправят, че остров Гваделупа имал формата на пеперуда. Ако това е вярно, нашето ваканционно селище се намираше върху дясното крило, в центъра на едно малко заливче. Щом пристигнахме, ни връчиха малки, навити на руло хавлиени кърпи, напоени с някаква тоалетна вода, за да избършем лицата си. Големите аквариуми по земята във фоайето бяха пълни с омари, които мързеливо помръдваха антенките си. Настанихме се на белите дивани и все още замаяни от пътуването, изслушахме безбройните варианти за почивка и съответните начини на плащане. Тъй като си бяхме заплатили допълнително, имахме право на стая с изглед към океана, която щеше много да ни хареса, както и стана.

След като разопаковахме багажа, с последните слънчеви лъчи слязохме до плажа. Лоренца имаше нова плажна рокля, с някакви геометрични фигури, която бързо остави върху един дънер, който страшно много се връзваше с околния пейзаж, така че едва ли беше довлечен там случайно от течението. Влязохме във водата и веднага една морска котка мина на два метра от нас, като предзнаменование за късмет. Имаше съвсем тихо вълнение, вълните едва се забелязваха.

Лоренца се хвърли върху мен и обви краката си около кръста ми, а аз навлязох бавно навътре във водата, като лекичко се поклащах. Не е лошо да станем отново старата нормална двойка, ми пошепна тя в ухото. У дома вечно някой ни прекъсваше: работата, Еудженио, вечният звън на телефоните. Тя ме притисна до себе си с цялата сила на ръцете си, усетих я някак си по-млада и за първи път от седмици насам почувствах как се пропуква моето неудовлетворение, сподавената ми неприязън към нея. Лоренца погали лицето ми с влажна ръка, като че ли искаше да сложи край на вътрешния ми монолог. Целунахме се и се откъснахме един от друг, но продължихме да повтаряме колко великолепно място е островът с формата на пеперуда и как нямаше да искаме никога повече да си тръгнем оттук.

Това съвършенство се удържа само до вечерта, когато я последвах в ресторанта, където се хранехме на шведска маса, проклинайки абсурда да имаме три различни менюта, включително и едно с японски меса. Наистина ли на тропиците имаше нужда от пресни ягоди? От минерална вода "Сан Пелегрино" в пластмасови бутилки? Възможно ли е тук наоколо да няма прясна вода, не казвам съвсем наблизо, но пък внесена от шест хиляди километра разстояние? В един момент Лоренца се обърна към мен, с чиния в ръка, сякаш обмисляше дали да не ми я запрати в лицето, или да я хвърли на земята, и ми заяви:

– Ти си против разхищението. Разбирам мнението ти и го уважавам. Но аз съм против нещастието, следователно...

Следователно релакс: паролата на хотела. Релакс, релакс, релакс...

СПА процедурите в хладка вода и пиня колада в четири следобед дадоха резултат. Сексът се възобнови и освежи, още повече че беше истинската причина да отидем чак на Карибите. След това Лоренца започваше да чете, легнала по корем, все още гола, и изглеждаше много спокойна. Аз можех да избирам дали отново да потърся близостта ѝ, или да лежа до нея и да си подчертавам най-важните откъси от книгата, която Джулио ми беше дал, отлагайки удоволствието. Ето какъв трябва да бъде винаги семейният живот, мислех си аз: трябваше да е постоянно изпълнен с такава чувственост. Може би беше права Лоренца, че очакванията ми да стана баща бяха прекомерни, бях станал жертва на някакво идеализиране. Имаше безкрайно много бездетни двойки, които пак се чувстваха реализирани и бяха щастливи, като останалите. И въпреки това, дори в стаята с изглед към океана, оставаше едно чувство на изчерпване между нас, най-вече в разговорите, сякаш се беше разтворила някаква пукнатина дори по време на най-силната физическа наслада. Нашата лична озонова дупка.

В книгата си "Колапсът" Джаред Даймънд описваше един вид парадокс. Обясняваше как цивилизациите, които всички смятаме, че неотклонно вървят към благоденствие, понякога дееволюират в обратната посока, създавайки несъзнателно условията за собствения си край. Най-красноречивият пример бе с Великденските острови. Дълго време се е смятало, че туземните жители са били изтребени от епидемиите, донесени от европейците, най-вече сифилис и вариола, но една нова теория подсказваше, че намаляването на техния брой е свързано с гигантските статуи, които бяха оставили в наследство, тези огромни загадъчни квадратни бюстове, обърнали гръб на океана. За да пренесат тези огромни монолити, туземците е трябвало да ги плъзгат по дънери и заради това бяха изсекли горите на острова. Лишена от дървесната растителност, местната екосистема беше "полудяла" и предизвикала свлачища, глад и граждански войни. В последния период жителите дори са прибягнали до канибализъм.

– До канибализъм, представяш ли си? – казах аз на Лоренца.

Тя докосна крака ми с показалец, без да отмества поглед от книгата си. Помръдвайки краката си, свити като ножица във въздуха, подобно на омарите в аквариумите в хотелското фоайе, тя промълви:

– Нищо друго ли не си донесъл за четене?

Тасмания (превод Десислава Шопова, корица Стефан Касъров, 296 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Да, на 5 март 2022 светът отбеляза 100 години от рождението на емблематичния режисьор, писател и поет Пиер Паоло Пазолини, но тази годишнина, за скъпа негова приятелка като писателя и драматург Дача Мараини, се превръща в интимна дилема "между неприятната задача да ти напомня, че си умрял, и радостта, че те виждам жив" – да, нейните своеобразни "писма" към идващия в сънищата ѝ Пазолини, събрани в книгата Скъпи Пиер Паоло (откъсът по-долу), не само съживяват образа на емблематичния поет, писател и режисьор, но и се превръщат в истински триумф на Живота над Смъртта (случила се за Пазолини по брутален начин на 2 ноември 1975)... Или както казва Дача Мараини: "Всичко започна около година след смъртта ти" (а са изминали само 2 години откакто Мараини и Пазолини написват сценария за Арабски нощи, удостоен с Голямата награда на журито в Кан 1974-а) – да, тези сънувани наяве разговори под формата на писма приличат на самото Кино във вида му на сънуване наяве, но повече за "скъпоценната кутия с нашите общи спомени" и мислите, потичащи като река, ще разкаже самата Дача Мараини при визитата си на Софийския международен литературен фестивал, а сега ви оставяме със:..

Скъпи Пиер Паоло,

Любопитно е, че присъствието ти в сънищата ми отприщва река от спомени и мисли, които отказват да се подредят в редица и да образуват стройна и постоянна картина, а се разпиляват във всички посоки. Не знам дали появата ти в сънищата ми прави мислите ми неясни и замъглени, но пък става така, че когато реша да запиша спомена, мислите потичат като река.

Когато Роберто Котронео ми предложи да напиша книга със спомени за теб, веднага отказах. Толкова много вече е изписано за книгите ти, за личността ти, Пиер Паоло, пък и не ми се искаше да отварям скъпоценната кутия с нашите общи спомени от страх да не би да избледнеят, а и от свенливост да ги изложа на показ. Но когато за пореден път неочаквано ме посети в съня, а после така ненадейно изчезна, че не можах да ти отправя и дума, си казах: може би ще съумея най-после да си поговоря с него, без да се притеснявам, че ще избяга. Ще мога да поема по тайнствената пътека през гората на спомените, по която толкова пъти се отправях, а после отстъпвах назад, уплашена от силата на онези потайни и недостъпни места, които Юнг нарича "вътрешното аз".

Всичко започна около година след смъртта ти.

Една нощ чух по покрива на римското ми жилище да потропват токовете на каубойските ти ботуши. Същия звук, който долавях в къщата в Сабаудия, когато ходеше напред-назад в кабинета си над онази част от хола, където пишех с лице към морето. Винаги съм имала нужда от отворен прозорец, в който да впивам поглед в паузите от писането, макар и в идеалния случай светлината да трябва да идва отзад, а не отпред, защото може да те заслепи. Но за мен е важно да усещам свободно пространство пред мислите си. Една стена отпред би ме парализирала.

Стъпките ти ми съобщаваха, че си се прибрал след нощ на приключения, и се успокоявах. Ние с Алберто ставахме рано. А ти, когато не се налагаше да ставаш рано за снимки, често закъсняваше нощно време и на сутринта си поспиваше. В нощта, когато чух потропването на токовете ти на покрива на римския ми дом, станах, отворих остъклената врата към малката тераса, покатерих се по стръмната желязна стълбичка към покрива на сградата и там, под непълната, но светла и съучастническа луна, те видях да се разхождаш напред-назад. Толкова се изненадах да те видя, че не посмях да продумам. Погледнах те, както се гледа някакво явление – религиозният термин би бил "чудо", – и се зарадвах, когато извади човешки глас и ми каза: "Дача, знаеш ли, искам пак да започна работа. Измислил съм чудесен сюжет за филм. Обаче тия не искат и да чуят". "Тия кои?", попитах, и ти ми показа група сенки, застанали встрани. Сенките пристъпиха напред и се появиха телата на хора, които познавах. Алесандро, Марчело, Лучано, твоят технически екип, който те следваше навсякъде.

"Опитай и ти да ги убедиш", продължи ти, и аз, подтикната от живата ти реч, тъкмо да започна да ги убеждавам, когато един от тях ме изпревари и заяви доста напористо: "Ама не може да работи, Дача, кажи му, че е умрял и няма как да работи". Само че аз не исках да те обидя, като ти разкрия ситуацията, за която очевидно нямаше представа, и се взирах объркана в теб, за да спечеля време. Какво да направя? Ти обаче, сякаш разгадал мислите ми, побърза да ме предупредиш: "Знам, че съм умрял, заради тая смърт пропилях години без работа, но сега ще се върна към живота и искам пак да снимам филми".

Забелязах, че помощниците ти нещо се съветват, мърморят и се противят – никак не възнамеряваха да те послушат. Аз се разкъсвах между неприятната задача да ти напомня, че си умрял, и радостта, че те виждам жив. Толкова беше уверен в себе си, Пиер Паоло, че ме убеди в доводите си.

Но точно когато понечих да отхвърля енергично колебанията на Алесандро, Марчело и Лучано, сив облак закри луната и ти изчезна, а после изчезнаха и те; събудих се с тежко, накъсано дишане.

Ето, подобно на топка, която се удря в отсрещната стена и се връща към мен с весел подскок, в съзнанието ми се върна споменът за един определен изгрев в град Хартум. Кой месец беше? Като че януари. Сух месец, в който бързеите на Африка се отдръпват, а червената земя изсъхва. В онази гореща и пресъхнала януарска утрин дойдох да те събудя в пет часа – лендроувърът ни чакаше, за да ни закара на седемдесет километра оттам. Ти отвори вратата със съкрушено от безсъние лице и се почувствах виновна, макар че тъкмо ти бе взел решението да тръгнем рано заради жегата.

Зад изтерзаното ти, разбуждащо се лице от тъмната стая долиташе мирисът на тялото ти. Добре познавах тази миризма – беше доказателството, че точно ти, с цялото си същество и тайния си нощен живот, си застанал на вратата. Миришеше на горчилка в устата, но и на сапун с виолетки и крем за след бръснене с аромат на тютюн. Ти не пушеше, но харесваше лекия дъх на тютюн и често го усещах да лъха от теб. Пресният, току-що накълцан и изсъхнал на слънцето тютюн има фина миризма, едновременно сладка и горчива, леко резлива, навяваща спомена за сушави поля, бръснати от тропически вятър.

Събудила те бях внезапно, измъкнах те от уюта на тъмнината. Тогава се запитах дали най-дълбокото ти желание не е да се върнеш в утешителния мрак на майчината си утроба, да се свиеш, както понякога правеше от болка, причинена от язвата, и да потърсиш мир за тялото си.

Ти обаче не се оплака. Даже не сви устни, както би направил всеки друг, чийто възстановителен сън е бил прекъснат. Толкова благ беше, Пиер Паоло, така сговорчив, че всеки път ме оставяше в недоумение. Никога не те чух да произнесеш ядна дума, не те видях да направиш жест на нетърпимост. Хората обаче имаха друга представа за теб. Повечето те мислеха за сръдлив, непреклонен, яростен във възмущението и в идеологическата си избухливост. Отчасти беше вярно. Но само когато пишеше или участваше в публични дебати. Целеше да провокираш, много те биваше да предизвикаш гняв, раздразнение и ядни реакции. Доволен беше, когато успееше да възпламениш някого от бликнала ярост и неотложно желание за мъст. Мисля, че твоят социален гняв беше причина за омразата, която будеше. А в отношенията си с приятелите и в частния си живот беше най-търпеливият, покорен и кротък човек, когото някога съм познавала.

И онзи път в Хартум, когато отвори вратата с набраздено от съня лице и ме лъхна мирисът на виолетки, тютюн и горчив дъх, ми се усмихна нежно и ми каза с обичайния си мек глас и акцента от Фриули, който така и не те напусна: "Да, Дача, идвам ей сега". После изчака с безконечно търпение да се отдалеча, за да не затвориш твърде бързо и рязко вратата зад гърба ми. Ето грижовни жестове като този ме изпълваха с нежност и засилваха обичта ми към теб. Твоята деликатност и душевна благост ме трогваха.

В нощта, когато изчезна от римската ми тераса, след като твърдеше пред сътрудниците си, че ще започнеш пак да снимаш филми, забелязах на сините плочки да се стрелка гущер. Беше същият от предишния сън, в който ми се яви и пусна на пода бледоморавата си жилетка. Геконите живеят сред растенията и доближа ли ги, бягат, също като теб в сънищата ми.

Тези животинки ми напомнят за един много хубав разказ на Монтале от "Пеперудата на Динар". Там пише за едно създанийце, което тича по стените и влиза в спалнята му, а той му заговаря, все едно е баща му. Да си кажа честно, Пиер Паоло, не знам дали разказът е написан наистина от Монтале, или аз съм си измислила, че го е написал, но не пожелах да проверя – харесваше ми идеята той да разговаря с превъплътения си в гущер баща.

Нали знаеш, че написах кратки пиеси по разказите на Монтале. В една от тях се разказва за пътуване до Франция, когато една нощ той и жена му намерили прилеп в спалнята си. Великият Еудженио като рицар в битка взел да размахва един пешкир, все едно е меч, за да го изгони. Накрая се предал и решил да извика нощния портиер. Но когато след дълго чакане успял да се свърже с него по телефона, забравил как е на френски прилеп. И тук диалогът между полузаспалия портиер и поета рицар става комичен поради затруднената комуникация.

Как ли е прилеп на френски? Монтале си спомня едва след безсънната нощ, когато малкият крилат плъх най-после си е отишъл през прозореца. "Казва се chauve-souris", въздъхва с облекчение, както всеки път, щом забравим някоя дума и тя подмолно се появи, когато вече не ни трябва.

Скъпи Пиер Паоло (превод Вера Петрова, корица Стефан Касъров, стр. 184, цена 23 лева) е в книжарниците

Срещата с Дача Мараини е на 6 декември | 18:30, НДК, етаж 2, мраморно фоайе | Софийски международен литературен фестивал