My Mir

"Човек не живее сам, а с отсъствието" казва Давид Фоенкинос в романа с елементи на автофикция Семейство Мартен, а неговото алтерего в книгата живее с отсъствието на творческо вдъхновение, което го предизвиква да напише книга за... първия човек, когото срещне на улицата... Това се оказва 80-годишната Мадлен Трико, а Фоенкинос започва да подрежда пъзела на нейния живот (ала друг негов роман-автофикция като Спомените) с идеята, че Животът е най-добрия сценарист... Иначе казано, "Човешкото създание е концентрат от самоизмислица" ще умозаключи Фоенкинос (който навършва 50 тази година) докато криволичи между реалност и фантазия (което умее ювелирно добре и във филмите с брат му Стефан Фоенкинос, и в другите му книги), а сега ви оставяме с част от живота на Мадлен Трико или както се казва: "Приключението е зад ъгъла"...

5

Мадлен живееше в квартала от четиресет и две години. Може би вече съм я бил срещал някъде, но лицето ѝ нищо не ми говореше. Всъщност аз все още бях сравнително нов тук, но обичах да бродя с часове по улиците и да размишлявам. Бях от онези, за които писането е нещо като приобщаване на дадена територия.

Мадлен сигурно познаваше историите на доста от обитателите в квартала. Би трябвало да е виждала как децата растат и съседите умират; би трябвало да знае зад кой нов магазин се е криела някоя изчезнала книжарница. Със сигурност доставя известно удоволствие да прекараш цял един живот на едно и също място. Това, което на мен ми изглеждаше като географски затвор, бе свят на ориентири, очевидности, закрили. Необузданото ми желание за бягство често ме подтикваше да се местя (освен това бях от онези, които никога не си свалят палтото в ресторанта). Честно казано, обратно на Мадлен, която всеки ден е трябвало да върви по следите на своето минало, аз обичах да се отдалечавам от декора на моите спомени. Когато минаваше край училището на дъщерите си, вероятно ги виждаше да тичат към нея, да се хвърлят на врата ѝ, викайки "Мамо!".

Макар и все още да не бяхме близки, разговорът ни започна с голяма лекота. Мисля, че след няколко минути и двамата бяхме забравили причината за нашата среща. Това само потвърждава правилото, че хората обичат да се говори за тях. Човешкото създание е концентрат от самоизмислица. Усещах, че Мадлен е възхитена от идеята, че някой се интересува от нея. С какво можехме да започнем? В никакъв случай не исках да я насочвам в йерархията на нейните спомени. Накрая ме попита:

– Най-напред за детството си ли трябва да ви разкажа?

– Ако желаете. Но не сте длъжна. Можем да започнем и с други периоди от живота ви.– ...

Изглеждаше леко объркана. За предпочитане бе аз да я водя из лабиринта на миналото. Но точно когато щях да започна с въпросите, тя извърна глава към една малка снимка в рамка.

– Можем да поговорим за Рене, съпруга ми – каза. – Той почина отдавна... Ще му хареса най-напред да говорим за него.

– Добре... – отговорих, отбелязвайки си пътьом, че освен живите читатели ще се наложи да удовлетворявам и мъртвите.

6

Тогава Мадлен си пое дълбоко дъх и го задържа като гмуркачка, все едно спомените се криеха дълбоко под водата. И разказът започна. Бе срещнала Рене в края на шейсетте по време на бал за 14-и юли, който се провеждал в казарма на пожарникари. Заедно с една приятелка си била наумила да открие някой здравеняк, с когото да танцува. Но към нея се приближил един по-скоро мършав силует. Мадлен внезапно била трогната от този мъж, за когото усещала, че нямал навика да заговаря непознати. Което било и самата истина. Вероятно е доловил нещо особено необичайно в тялото или сърцето си, за да дръзне подобна волност.

По-късно Рене ѝ споделил причината за своето вълнение. Според него тя приличала едно към едно на актрисата Мишел Алфа. Точно както и аз, Мадлен не знаела коя е тя. Трябва да споменем, че тя не бе участвала в много филми след войната. Откривайки снимката ѝ в някакво списание, младата жена била изненадана – приликата била доста бегла. В най-добрия случай можело да се говори за някакво далечно сходство. Но за Рене Мадлен била почти двойничка на загадъчната актриса. Вълнението му придобивало едно друго измерение. Връщало го към ужасяващ епизод от детството му по време на войната. Майка му участвала в Съпротивата. Преследвана от милицията, тя скрила момченцето си в едно кино. Рене, обзет от страх, се бил вкопчил в лицата на екрана. Мишел Алфа се превърнала в закриляща и успокояваща сила. И ето че малко повече от двайсет години по-късно той откривал едно от подобните ѝ изражения в погледа на жена, срещната на бала на пожарникарите. Мадлен го попитала как се казва филмът. "Приключението е зад ъгъла", отговорил Рене. Прикрих изумлението си: в това имаше някакво странно намигване към моя проект.

Мадлен тогава била на 33 години. Всички нейни приятелки вече били омъжени и с деца. Казвала си, че може би било крайно време и тя да "стане порядъчна". Уточни, че употребявала тази дума, позовавайки се на книгата на Симон дьо Бовоар "Мемоари на едно порядъчно момиче", излязла няколко години по-рано. Не искаше да прояви неуважение към съпруга си, но предпочиташе да ми каже истината: по онова време тя се вслушвала повече в порива на разума, отколкото на страстта. Било толкова приятно да бъде обичана от вдъхващ доверие и сигурен в чувствата си мъж; толкова приятно, че истината за собствените чувства можела да бъде забравена. С годините деликатността на Рене надделяла. Вече нямало никакво съмнение – Мадлен го обичала. Но никога не изпитала към него опустошителните чувства от първата си любов.

*

Тя млъкна за миг, явно разколебана дали да сподели тази без съмнение болезнена история. Помислих си, че някои рани никога не зарастват. Естествено, бях заинтригуван от намека за очевидно трагична страст. Това ми се струваше сериозна линия за моя роман. Споделяше вече толкова непринудено, че не ми се искаше да я подтиквам към подробности относно споменатото. Към това щеше да се върне по-късно. Макар и да не мога още отсега да разкрия онова, което щях да науча впоследствие, мога само да отбележа, че със своята драматична същност тази история ще има определящо място в разказа.

*

Засега да останем при Рене. След срещата на бала си обещали скоро пак да се видят. Няколко месеца по-късно вече били женени, а няколко години по-късно станали родители. Стефани се родила през 1974 г., а Валери – през 1975-а. По това време било по-скоро рядко да станеш майка, наближавайки четиресетте. Мадлен го отлагала най-вече по професионални причини. Майчинството ѝ харесвало, но изживяла зле последствията за кариерата си. Според нея това бе несправедливост спрямо жените, наложена от едно мъжко общество. "А мъжът ми работеше все повече. Много често оставах сама с малките..." – каза ми с все още известна горчивина. Но излишно бе да се упреква мъртвец.

Рене очевидно не си е давал сметка за притесненията на жена си. Гордеел се с кариерата си в Парижкото метро. От обикновен водач на влак той стигнал до един от най-високите и отговорни постове в компанията. За него това било второ семейство и затова пенсионирането му дошло като гилотина. Мадлен се озовала с един напълно сломен съпруг. "Не понесе бездействието" – повтори три пъти, все по-тихо. Бе починал преди двайсет години, но разговорът ни придаваше на миналото съвсем жива емоция. Рене ставал сутрин като войник без война. Жена му го подтиквала да учи нещо, да се занимава с доброволен труд, но той отклонявал всяко предложение. В действителност бил дълбоко наранен от начина, по който бившите му колеги постепенно го загърбили. Дал си сметка за пълната нищожност на изградените връзки и всичко вече му изглеждало абсурдно.

Рухването било съпроводено от рак на дебелото черво с разсейки из цялото тяло. На неговото погребение, едва година след пенсионирането, дошли много ръководители и служители от метрото. Мадлен ги огледала мълчаливо един по един. Казали по няколко думи по време на церемонията, възхвалили го като почтен и добросърдечен човек, но той вече не бил там, за да чуе закъснелите свидетелства за неувяхващо приятелство. Съпругата намирала поведението им за откровено патетично, но нищо не казала. По-скоро се отдала на спомена за благостта между тях, за онова спокойно разбирателство. Толкова неща бяха свършили заедно, бяха преживели радости и болки, а сега всичко бе приключило.

Мадлен говореше за Рене като за жив (човек почти можеше да повярва, че ще влезе при нас в хола). За мен това бе най-красивата вечност – да продължиш да живееш в нечие сърце. Замислих се как би могла да се преживее любовта на един живот. Да прекараш четиресет или петдесет години с един човек, понякога да имаш чувството, че е твое отражение в огледалото и изведнъж един ден вече няма нищо. Протягаш ръка, за да докоснеш празното, усещаш странни помръдвания в леглото или отронваш думи, които се превръщат в осиротял разговор. Човек не живее сам, а с отсъствието.

Семейство Мартен (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 9 февруари 

"Обикновено се учим много от животните, с които съжителстваме, включително и от рибите. Те са нещо като огледало, отразяващо заровени емоции или поведения, в които нямаме смелост да се взрем." – тези думи принадлежат на разказа Брачната двойка червени рибки от мексиканската писателка Гуадалупе Нетел и идеално подсказват истинския обект на изследване в двутомния сборник с разкази Брачната двойка червени рибки / Венчелистчета и други неудобни истории. Да, хората и техните ексцентрични мании са на фокус в тази антология, обединяваща разкази от различни периоди (сборникът Брачната двойка червени рибки е от 2013, а Венчелистчета и други неудобни истории са от 2008-а), за да изникне един пълнокръвен и живописен портрет на човешката Душа, което е и една от причините Гуадалупе Нетел, със своя роман Still Born, да попадне в миналогодишния шортлист на международната Букър награда.

Всички животни знаят от какво се нуждаят, само човекът – не. (Плиний Стари)

Човекът принадлежи към онези животински видове, които, наранени, истински освирепяват. (Гао Синдзян)

Из Брачната двойка червени рибки

Вчера следобед почина Обломов, нашата последна червена рибка. Усетих интуитивно, че това ще се случи още преди дни, когато забелязах, че той почти не се движи в кръглия аквариум. Не скачаше, както преди, за да получи храната си или за да гони слънчевите лъчи, които внасяха радост в неговия хабитат. Приличаше на жертва на депресия или на неин еквивалент в неговия живот на риба в плен. Много малко неща успях да опозная в това животно. Доста рядко бях надничала зад стъклото на аквариума и надзъртала в очите му, а когато това се случваше, не се задържах дълго. Мъчно ми беше да го гледам сам в стъкленото му обиталище. Силно се съмнявам, че е бил щастлив. Тази мисъл най-много ме натъжи, когато вчера следобед го видях да се носи като венчелистче от маков цвят на повърхността на малко езеро. Затова пък той бе имал повече време, повече спокойствие, за да наблюдава нас – Винсент и мен. И съм сигурна, че вероятно и той по свой начин е изпитвал жал към нас. Обикновено се учим много от животните, с които съжителстваме, включително и от рибите. Те са нещо като огледало, отразяващо заровени емоции или поведения, в които нямаме смелост да се взрем.

Обломов не беше първата риба в дома ни, а третата. Преди него бяхме имали други две със същия цвят и да, тях ги бях наблюдавала и изучавала с голям интерес. Появиха се една съботна сутрин, два месеца преди да се роди Лила. Донесе ни ги нашата обща приятелка Полин в същия, наследен от Обломов съд, в който те бяха издъхнали. Винсент и аз посрещнахме подаръка с голяма радост. Коте или кученце биха били някой трети, нехармоничен, и биха се пречкали в апартамента ни. Но мисълта да делим дома си с друга двойка ни допадна. Освен това бяхме слушали, че червените рибки носят късмет, а по онова време търсехме всякакви амулети – предмети или животни, – за да смекчим несигурността, която бременността пораждаше у нас.

Отначало поставихме аквариума върху масичка в един ъгъл на хола, огряван от следобедното слънце. Струваше ни се, че с бързите движения на своите опашки и перки те разведряваха тази стая с изглед към задния двор на сградата. Нямам представа колко ли часове бях прекарала да ги наблюдавам. Месец по-рано бях излязла в отпуск по майчинство от адвокатската кантора, където работех, за да подготвя раждането на дъщеря ми. Нищо окончателно, нито необикновено, но мен това ме объркваше. Не знаех какво да правя вкъщи. Излишъкът от свободно време ме изпълваше с въпроси относно моето бъдеще. Беше най-неприятният период от зимата и само при мисълта да се облека, за да се изправя срещу мразовития вятър, се отказвах от каквато и да е разходка. Предпочитах да си стоя вкъщи, да чета вестник или да подреждам нещата за посрещане на Лила в малката стая, която преди бе служила за кабинет, а сега щеше да стане нейна. Винсент, напротив, прекарваше много повече часове в работата си, отколкото преди. Искаше през тези последни месеци да придвижи напред проектите, които раждането на дъщеря ни щеше да забави. Това ми се струваше разумно, но той ми липсваше дори когато бяхме заедно. Усещах го далечен, изгубен в ежедневния му график и в служебните грижи, където за мен нямаше място. Често следобед, докато го чаках да се прибере, сядах да гледам как рибите сноват напред-назад, понякога бавно и ритмично, друг път френетично, преследвайки се. Научих се ясно да ги различавам – не толкова по цветовете на люспите им, които бяха сходни, колкото по поведението и движенията им, по начина, по който търсеха храната си. Освен тях в аквариума нямаше нищо друго. Никакъв камък, никаква кухина, в която да се скрият. Рибите бяха видими през цялото време и всяко действие на едната – издигане на повърхността или обиколки покрай стените на аквариума – неизменно се отразяваше на другата. Оттук онова усещане за диалог, което изпитвах, докато ги гледах.

За разлика от Обломов, тези риби си останаха без имена. Наричахме ги "мъжкия" и "женската". Въпреки голямата им прилика можеха да бъдат разпознати благодарение на силното тяло на първия и на по-лъскавите му в сравнение с тези на неговата другарка люспи. Винсент ги наблюдаваше много по-малко, но и у него те будеха любопитство. Аз му разказвах за нещата, които смятах, че бях открила у тях, а той слушаше доволен, като за случки в нарасналото семейство, каквото сега имахме у дома. Спомням си, че една сутрин, докато правех кафе зад бара в кухнята, той ми обърна внимание, че едната риба, вероятно мъжката, бе отворила хрилете си, те изглеждаха по-големи, сякаш удвоени, и бяха обагрени в цветове.

– А женската? – попитах аз с кафеварка в ръка. – И тя ли е днес по-красива?

– Не. Тя си е същата, но почти не се движи – отвърна Винсент, залепил лице в стъклото на аквариума. – Може би той я ухажва.

Същия ден отидохме на обичайния уличен пазар на булевард "Ришар Льоноар". С удоволствие ходехме там всеки уикенд. Снегът бе изчезнал и вместо безконечния дъжд в небето прозираше слънце. Всичко беше добре, докато пазарувахме, но предобедът не завърши така. Когато почти стигнахме у дома, натоварени с продукти, ми хрумна да купим портокали, а Винсент се противопостави толкова категорично, че се почувствах оскърбена.

– Много са скъпи по това време на годината  – обясни лицемерно той. – Не можем да си го позволим. Ти като че ли не си даваш сметка за разходите, които ще ни се стоварят, след като се роди дъщеря ни. Не може повече да пилееш пари както досега.

Не знам дали беше от хормоните. Бременните жени се разстройват от дреболии. За по-малко от пет минути усетих как над живота ми надвисват черни, заплашителни облаци. Всички мъже изпълняват прищевките на съпругите си, когато са бременни, си казах. Някои смятат, че необяснимите капризи отразяват всъщност хранителните потребности на бебето. Какво му ставаше на Винсент? Как беше възможно да откаже да купи едни най-обикновени портокали? Реших, че ще се приберем, без да спорим. Но след няколко крачки изпитах необходимост да седна да си почина на една пейка. Палтото ми вече не се закопчаваше и под черните му ръбове се подаваше пуловер, който ми се стори стар, ужасен. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Винсент забеляза това, но не прояви намерение да отстъпи.

– На теб никога не може да ти се угоди – каза. – Дойдохме на пазара за твое удоволствие, а ти се цупиш заради някаква дреболия. Не мога да повярвам.

Направих усилие да се сдържа и да не купя портокалите с мои пари, успях да се овладея, но радостта не се върна повече до края на уикенда. У дома мъжкият продължаваше да се перчи с щръкнали перки. Поведението му на прелъстител ми се стори арогантно. Женската в това време плуваше с клепнали перки, а движенията ѝ, забавени на фона на неговите, някак ме натъжиха.

В понеделник излязох рано. Отидох в кафенето на ъгъла и си поръчах двоен портокалов сок. Заедно с café crème и croissant. Платих цялата сметка с общата ни карта. После се отбих в книжарницата и купих книга. Прекарах един час в пробване на дрехи в магазина за големи номера на Рю де Пиренè, където намерих пуловер, с който да заменя стария.

Прибрах се у дома в дванайсет, точно за обяд. От вратата отидох направо в хола при аквариума като при оракул – мъжкият си стоеше с разперени перки, но сега и у другарката му се забелязваше физическа промяна – по протежение на тялото ѝ се бяха появили две кафеникави черти. Сготвих си паста с патладжани и я изядох права, загледана през кухненския прозорец в двама работници, които ремонтираха отсрещната сграда. След като свърших, измих грижливо тенджерата и съдовете, които бях изцапала. После излязох да се поразходя из квартала и стигнах до библиотеката. Прииска ми се да вляза, но в понеделник следобед тя бе затворена, така че се върнах у дома и в очакване на Винсент се зачетох в новозакупения роман.

Когато си дойде, му показах с известен страх линиите по тялото на женската, но той не им отдаде значение.

– Тези линии едва се забелязват и не мисля, че означават нещо. Дори не съм сигурен, че не ги е имало и преди – каза.

Вечеряхме мълчаливо притоплен ориз, престоял няколко месеца във фризера. Винсент изми чиниите, след това се настани в хола и остана да работи там до сутринта. Без да му кажа нищо, се заех да поставя декоративните лентички с мечета по стените на бебешката стая – задача, висяща от няколко седмици, без нито един от двама ни да я изпълни. Исках просто да отметна едно от безбройните неща за вършене. Вярно, резултатът се оказа не толкова блестящ, колкото очаквах, но не беше и провал. Винсент обаче прие това като провокация. Според него нарочно не бях напаснала безупречно лентичките, за да го накарам да се почувства виновен.

– Можеше да ме извикаш. Не разбирам какво те прихваща напоследък да се правиш на жертва.

Във вторник закусихме вкъщи чай с препечена филийка като двама непознати, отнасящи се мило един към друг, но щом той излезе за работа, аз злобно слязох до кафенето и изпих един портокалов сок.

После се отправих под дъжда към библиотеката. В студентските ми години често я посещавах, но отдавна не бях се отбивала там. Адвокатската кантора се намираше на левия бряг и когато се налагаше някаква неразрешима в интернет консултация, отскачах до Националната библиотека. За разлика от нея, където почти никога не виждах жив човек, кварталната библиотека беше пълна с младежи, подобни на мен, докато следвах – пораснали деца, които си подвикваха на висок глас, гръмко се смееха, хранеха се в студентски столове и бяха загрижени единствено да изкарат изпитите и да разтегнат родителската или държавната субсидия до края на месеца. Обикновено хората на тази възраст събуждаха у мен, поне допреди няколко години, известна снизходителност и затова се изненадах, когато в онази сутрин изпитах завист. Канех се да бутна входната врата, когато един младеж с червено-бяла кърпа около врата се блъсна в корема ми.

Брачната двойка червени рибки / Венчелистчета и други неудобни истории (превод Маня Костова, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Докато глобалната политика и политиците се опитват да намерят Разединението на Света, кинофестивали като Sofia MENAR Film Festival, вече 16-та година поред, търсят онова, което ни Обединява (от 12 до 28 януари, пълната програма е тук)... Затова, неслучайно, фокусът тази година пада върху немски филми с близкоизточни герои. Естествено, паралелно ви очаква онлайн MENAR издание на платформата Neterra TV+, късометражната селекция пък се завръща в кината, където ви очакват и фотоизложбите Мигове от живота и Безкрайност, а в нашата изборна панорама от 16 филма ще може да потърсите своите допирни/обединяващи точки с:..

MENAR Откриване | 12 януари, 19:00, Дом на киното

Див лук

Казахстан, 2022, 90 мин

режисьор: Елдар Шибанов

с участието на: Куантай Абдимади, Есил Амантай, Амина Газиева, Санджар Мади

Светът, гледан през детски очи, винаги е забавен и осигурява комични моменти – такъв е и случаят с малкия Джабай и сестра му Саня, които берат див лук и го продават по Пътя на коприната, за да помагат на семейството си или пък търсят виагра, за да спасят брака на родителите си Ласта и Айбек... или пък се забъркват в куп комични приключения из казахстанските степи...

С мирис на пелин – 13, 16 и 21 януари

Киргизстан, 2022, 90 мин

режисьор: Айбек Дайрбеков

с участието на: Дастан Айбек, Канат Дилдедосов, Жанара Барманова, Руслан Орозакунов

Една разведена жена позор ли е за едно киргизко селце или да – Гулиза се завръща в бащината къща с трите си деца, с идеята за развод, но и кметство, и съседи ще вложат всичките си сили, за да променят тази скверна мисъл...

Недоволни – 13, 26 и 28 януари

Иран, 2023, 80 мин

режисьор: Мехди Фард Гадери

с участието на: Хомаюн Ершади, Бабак Карими, Парса Пирузфар, Негар Джавахерян

Още с дебютния си филм, хитовият Кръговрат, Мехди Фард Гадери доказа, че умее да преплита брилянтно различни истории в едно енигматично цяло – в случая на Недоволни, историите са три и са все "режисьорски", тоест героите (с намигване) са режисьори (Азар, Адел и Сепанта) и всеки от тях иска да заснеме филм като знак на протест срещу абсурдните закони, насилието и смъртта.

Пакистанска гълъбица – 14, 17 и 22 януари

Иран, 2022, 115 мин

режисьор: Наргес Абяр

с участието на: Бахрам Радан, Елназ Шакердуст, Хутан Шакиба, Геларе Абаси

И в други свои филми, като Дъх и На пълна луна, Наргес Абяр дава сила на Гласа на жените, но в Пакистанска гълъбица борбата е безмилостно жестока – една жена се опълчва на един мъж, чийто бизнес крепи живота на цяло едно предградие...

Опасно бреме – 14, 18 и 24 януари

Иран, 2023, 81 мин

режисьор: Мостафа Танабанде

с участието на: Тумадж Данешбехзаади, Раха Ходаяри, Емад Дарвиши, Моджтаба Шафие

Рисково и нелегално минаване на граници е сред често срещаните сюжети в MENAR филмите, но когато се намесят ревнив съпруг, излежавал присъда за убийство и тайни, носени от няколко кандидат-бегълки, задачата на Афшин да преведе групата бегълци става почти непосилна.

Всички пътища водят към Рим – 16, 17, 19 и 21 януари

Ливан, 2022, 89 мин

режисьор: Лара Саба

с участието на: Шади Хадад, Синтия Карам, Юлия Касар, Мирна Мукарзел

Лара Саба доказа, че владее ритъма на комедията с Обрат за секунди, а когато в картинката тук са замесени аварирала кола с актьор, подготвящ се за амплоато на папа от голяма филмова продукция и отбор монахини (все фенки на сериала му) от женски манастир, то всички пътища водят към... Смеха.

Газа, моя любов – 21 януари

Палестина/Франция, 2020, 87 мин

режисьори: Араб Насер, Тарзан Насер

с участието на: Хиам Абас, Салим Дау, Манал Ауад, Джордж Искандер

Къде може да е пресечната точка между окупацията и една статуя на Аполон – в любовта, естествено, която не се предава нито пред бедността, нито пред свенливостта, нито пред режима на тока, нито пред режима на бомбардировките...

Дъщерите на Абдулрахман – 24, 26 и 28 януари

Йордания, 2021, 112 мин

режисьор: Заид Абу Хамдан

с участието на: Саба Мубарак, Мариам Баша, Ханан Хило, Фара Бсиесо

Дъщерите на Абдулрахман са четири, но всяка една е коренно различна от другата като противоположните части на деня и нощта – Амал, Зейнаб, Самах и Хитам отдавна не живеят заедно, но какво ли може да се обърка когато неволята ги поставя под един покрив!? Всичко, естествено...

Златни рибки – 25 януари

Мароко, 2022, 90 мин

режисьор: Абдеслам Келаи

с участието на: Джалила Талемси, Нисрин Еради, Фарида Буазауи, Мохамед Шуби

Дори и Златната рибка не би могла да помогне на лежалата в затвора Хаят, на буйната Амал и болната ѝ сестра Худа, но затова пък и трите имат сили да се справят сами, заформяйки странен и симпатичен триумвират.

MENAR Фокус | Дойче МENAR – да, тазгодишният MENAR се фокусира върху Германия като земя на имигранти от близо и далеч, и ако сте пропуснали филми като Алмания: Добре дошли в Германия от предишни MENAR издания, то сега може да наваксате, а ние се спираме на:..

Любов, дойче марки и смърт – 13, 24 и 26 януари

Германия/Турция, 2022, 96 мин, документален

режисьор: Джем Кая

Да, документалният филм на Джем Кая е от секцията MENAR Бийт, но идеално влиза в Дойче МENAR фокуса на фестивала тази година като проследява няколко поколения турски имигранти до превръщането им в част от пълнокръвната попкултурна картинка на съвременна Германия – от сватби, нишови събития и стелажи със самиздат касетки до влиянието върху хип-хоп и техно сцената, неслучайно Любов, дойче марки и смърт грабва наградата на публиката за най-добър документален филм на Берлинале 2022.

Жената на пилота – 16 и 25 януари

Германия/Ливан/Франция, 2021, 118 мин

режисьор: Ане Зохра Берахед

с участието на: Джанан Кир, Роджър Азар, Азиз Диаб, Йозай Фехт

История от детството крие разковничето на всичко онова, което превръща живота на младата Аслъ в кошмар след изчезването на любимия ѝ Саид, някъде из Хамбург.

Любов x 3 – 23 и 28 януари

Германия, 2020, 92 мин

режисьор: Фараз Шариат

с участието на: Бенямин Раджайпур, Банафше Хурмазди, Ейдин Джалали, Кнут Бергер

Историите за любовни триъгълници са често срещани във филмовата тригонометрия, но уравнението тук намира афтърпарти решение в думите: "Тя го смята за приятел, а той си пада по брат ѝ".

MENAR Кервансарай – да пътешестваш с кинобилет е една от най-старите MENAR традиции и епични роуд авантюри като Петото слънце (или пътят от Хелзинки до Кернс, Австралия в преследване на пълно слънчево затъмнение) и велотрипа През Памир към Каракорум показват защо това е така тачена традиция, но ние избираме:..

Места на душата – 19 и 20 януари

Катар, 2022, 73 мин, документален

режисьор: Хамида Иса

Пустинята на Живота може да бъде и от пясък, и от лед – за Хамида Иса, първата катарка на експедиция в Антарктика, тя е сътворена и от двете в търсене на агрегатното състояние на Душата.

MENAR African Biting Docs – тазгодишните предложения от документалната селекция се фокусират върху необятната Африка със социо-културните Амука и Животът за мен, но ние се спираме на монохромните етнографски търсения в:..

Един ден в Етиопия – 14, 25 и 27 януари

Белгия/Етиопия, 2021, 45 мин, документален

режисьор: Фредерик Фурнел

Едно изолирано етиопско село, един фотограф, една жена, която всеки ден изминава 7 километра, за да донесе вода за двете си дъщери и двамата си синове... или просто непосилната лекота на монохромното битие...

В Кабадио времето тече на бос крак – 18 и 27 януари

Бразилия/Сенегал, 2017, 97 мин, документален

режисьор: Даниел Лейте

Под глухия тътен на ритуални барабани и култът към марабути магията всички са равни в сенегалското село Кабадио – и мюсюлмани, и християни, и контрабандисти, и светски миряни...

MENAR Бийт – да, който е пропуснал ще може да поправи (или пък повтори) с класиките Клуб Нублу и Искам да съм различен: Метъл в Таджикистан, а ние гласуваме с очи и уши за:..

Рокерката от пустинята – 17, 19 и 22 януари

Алжир, 2022, 75 мин, документален

режисьор: Сара Насер

Хасна Ел Бешария, единствената жена в изцяло мъжкия свят на гнава музиката – един филм за печеленето на уважение в една музикална, почти култ-религиозна, общност, един интимен портрет на берберското битие в Пустинята на живота.

Sofia MENAR Film Festival | 12 – 28 януари 2024 | е в Дом на киното, Културен център G8, Евро Синема и Влайкова

Да, четвъртият роман Мери на нидерландката Ане Ейкхаут носи подзаглавието Раждането на Франкенщайн и фикционално разкрива появата на това митично създание, първо във вътрешния свят на невръстната Мери Годуин (а и във вековните гори на Шотландия, където "Нямаше нещо, което не би расло тук"), а после и раждането му в литературния свят... Или както пише Ане Ейкхаут (в откъса от Мери по-долу): "Ум, който свързваше онова, което никога не е било свързвано, което вероятно не биваше да бъде свързвано" – именно затова свързваме тази фикционална биография на Мери Годуин/Шели с кадри от филма Клети създания (адаптиран също от роман, но на шотландеца Алистър Грей), където фемина произхода на Франкенщайн и имената Годуин и Изабела/Бела Бакстър са оплетени така, както в романа Мери "под вековните дървета съжителстваха страх и любов, фантазии и действителност"...

12 юни 1812 г.

И изведнъж – едноседмично пътуване с кораб, а цял живот не си бях подавала носа извън Лондон и вълни, вълни, вълни. Така копнеех да видя морето, но на този недодялан плавателен съд то се превърна в любим, когото проклех. Разболя ме, отне ми жизнеността и надеждата. Ала всеки път, когато се почувствах достатъчно добре, за да се кача на палубата, и се загледах в белите гребени на вълните отвъд перилата, а морето посипеше солените си пръски по лицето ми и вятърът завееше в тялото ми, за да продуха всичко с нови и нови сили, откривах, че морето е най-красивото, най-невероятното, най-страховитото нещо на света, и усещах, че приключението ми, животът ми с него тепърва започва.

В момента, в който се спуснах по трапа крачка по крачка, почувствах, че тук ще открия каквото търся, макар още да не знаех какво е то. На кея нямаше много хора. Мъж със светли бакенбарди, по-млад от баща ми и с кротка усмивка, ми кимна.

– Мис Годуин, добре дошли. Аз съм Уилям Бакстър.

За късмет разбирах шотландския му. Господин Бакстър пое куфара.

– Как беше пътуването ви?

Плаването беше преминало като кошмар. Денем някак търпях, щом впиех ръце в перилата – тънка ивица сигурност над дълбините на Северно море, за която връзвах мислите си: за игрите с ръце, които играехме с Клер, за дъха на Фани в гърба ми, докато лежахме в леглото и слушахме татко да свири на пиано на долния етаж, а навън да реве бебе, коли да трополят по паважа, конски подкови да тракат в ритъма на кораба. Ала нощите на борда бяха невъобразимо мъчителни. Ничия земя от плътен мрак, в която "долу" и "горе" се превръщаха в думи без значение, в която всяко полюшкване клокочеше в стомаха ми, в която ме обземаше съмнение дали съществувам. И се чувствах самотна, така ужасно самотна!

Колебаех се дали да споделя всичко това, когато посрещачът ми продължи:

– Това е синът ми Робърт. Останалите ни чакат вкъщи. Не е далеч.

Докато пътувахме, се загледах в Робърт, който седеше насреща ми. Видя ми се с около пет години по-голям от мен; в изражението му имаше някаква сериозност. В този миг той ми се усмихна. Красива усмивка, без скрити намерения.

– Живеем в центъра на Дънди, близо до пристанището. Домът ни е известен и като "Къщурката" – обясни господин Бакстър. – Малката ни обител.

Робърт се разсмя. Постепенно пристанището отстъпи място на ниски къщи, църква, магазини. Минахме покрай аптека, дюкян за платове, шивашко ателие и книжарница.

– Колко книжарници имате в Дънди? – попитах.

– Четири – отговори ми Робърт. – Тази тук е отлична. "Ръмптън" малко по-нататък – и тя. Някой ден ще те заведа.

– Първо да си почине от пътя – намеси се господин Бакстър. – Обещах на баща ти, че освен забавления, подобаващи на една млада дама, ще ти осигурим и покой. Все пак целта е да оздравееш възможно най-бързо, нали?

Кимнах. Макар да беше доста топло, носех рокля с дълги ръкави, но не толкова от срам заради кожното си заболяване, колкото за да си спестя въпросите, погледите. Всичко беше започнало година по-рано: лющеща се кожа, зачервени и раздразнени петна, сърбеж, кошмарен сърбеж, но само по ръцете. Лекарят ми беше предписал балсам, ала той не помогна. Мери Джейн пък ми беше забранила да се чеша и макар да знаех, че е права, отказвах да призная правотата ѝ. Пък и беше невъзможно да не се чеша. Денем се сдържах някак, но вечер, когато си легнех и освободях ръцете си от стегнатите ръкави, жадувах за утешението на ноктите. Като минело – ако въобще минело, – щели да останат белези, предупреди ме Мери Джейн. Но вероятно белези ще останат и без да се чеша.

Баща ми не се тревожи особено. Никога не се е интересувал кой знае колко от външното. Може би няма представа каква роля играе красотата в живота на едно момиче, на една жена. А може и да има, но да не одобрява подобно гледище. И въпреки че го разбирам, се дразня на безхаберието му. Никоя жена не може да си позволи лукса да пренебрегне външността си. Дори само фактът, че единствено мъж може да твърди, че красотата не е важна и не бива да е важна, показва, уви, колко е различна истината.

Господин Бакстър ми се усмихна.

– Много се радваме, че ще ни гостувате, млада госпожице Годуин.

– Моля ви, наричайте ме просто Мери – прекъснах го аз.

Той кимна и се засмя, сякаш криеше тайна. Сега забелязах, че се е прошарил, предимно по бакенбардите, които се спускаха ниско по челюстта му.

– Майка ми се възхищаваше на твоята майка, Мери – добави Робърт. – Изабела впрочем – също. Може би с нея ще намерите време да си поговорите за книгите на майка ти. Напоследък Изабела е толкова мрачна; имам чувството, че...

– Робърт.

Не беше изречено силно. Не и както повишаваше тон баща ми. По-рано коремът ми се свиваше от гласа му. При все това ефектът беше незабавен: Робърт тутакси замлъкна. Обърна очи към баща си. Не успях да разшифровам изражението му. Гледаше укорително и същевременно като в унес, сякаш баща му го беше накарал да се замисли за нещо. Безшумно, почти без да усетя кога, в мен се беше разляла глуха меланхолия.

– Стигнахме! – провикна се в тоя миг господин Бакстър и чернилката напусна тялото ми.

Возилото спря пред внушителна къща, която беше поне тройно по-голяма от нашето жилище в Лондон. Отвори ни млада жена. Представиха ми я като Грейс, икономката. Тя пое куфара от Робърт. Господин Бакстър ме поведе към салона. Слънцето нахлуваше през високите прозорци; лъскавият под от тъмно дърво беше застлан с дебели килими, а около камината бяха подредени дивани и фотьойли. Накъдето и да се обърнех, виждах книги. Разбира се, книги имаше най-вече по рафтовете, които се изкачваха до тавана, но лежаха и на купчинки и по масички, первази, дори върху облегалките на столовете. В ъгъла на стаята лъщеше черен роял, който излъчваше такова достолепие, че за един кратък миг ми се стори, че диша.

Отидохме в кухнята, където ме представиха на Елизе, готвачката. След това Робърт ме заведе горе, за да си почина. Четирите големи южни прозореца на стаята ми гледаха към отсрещните постройки, към улицата и река Тей в далечината. Западните прозорци бяха по-тесни и през тях се виждаха хълмовете, които се простираха мили напред. Бяха обрасли с храсти и с трева, зелена, жълта, а по-нататък и кафеникава. По хълма препускаше кон; мяркаха се и къщи. Този пейзаж беше като излязъл от миналото. От историите в моите книги. Истории за водни духове, тритони и чудовища, спотайващи се из хълмовете. За потоци, в които огладени, покрити с мъх камъни чакаха някой да премине по тях. Пейзаж, в който край реката, в храсталаците, под вековните дървета съжителстваха страх и любов, фантазии и действителност. Нямаше нещо, което не би расло тук. Нямаше нещо, което не би виряло тук.

Вдигнах куфара на леглото, окачих роклите и корсажите в гардероба. Кюлотите, чорапите и шапчиците подредих на рафта. Носех си девет книги, сред тях – Хорас Уолпоул, Самюъл Колридж и писмата на Абигейл Адамс редом с произведенията, които ми беше дал баща ми – предимно философия и един публикуван наскоро разбор на Френската революция. Не че не се интересувах от света около мен, Бог ми беше свидетел, че се интересувах. Но изпитвах все по-дълбоко влечение към вътрешния си свят. Към сънищата, които ме спохождаха, към кошмарите и бляновете. Забелязвах, че умът на писателите от моите книги работи съвсем като моя. Ум, който свързваше онова, което никога не е било свързвано, което вероятно не биваше да бъде свързвано.

Мери (превод Мария Енчева, корица Стефан Касъров, 344 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Срещата с Ане Ейкхаут е на 14 декември | 17:00, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024