My Mir
"Този мъж и тази планина. Карат те да мечтаеш за скромен живот. За живот, дребен като изящно камъче. За живот, който се побира в джоба. За живот като пръстен, като лешник. Не ти казват, че можеш да избираш и по-големи неща." – да, в романа Пея аз, а планината танцува (удостоен с Наградата за литература на Европейския съюз през 2020-а) на каталонската писателка и художник Ирене Солà малки късчета (побиращи се в джоба) реалност и планински фолклор рисуват магично голямата картина на Живота... Да, семейните истории на планинския поет Доменек и градската самодива Сио намигат към традициите на южноамериканския магически реализъм, изпъстрен в случая (като в откъса по-долу) с каталонски легенди от Пиренеите, на границата между Испания и Франция, между магията и реалността, между Живота и Смъртта...
Из БЯЛАТА ПОКРИВКА
Децата ми са като мухи. Откъдето минат, оплюват. Цвък, цвък, цвък. Може да проследиш стъпките им. Скринът е отворен. Хубавият скрин. Този, който ми подариха за сватбата баща ми и леля ми. Където си пазя красивите вещи. Малкото си красиви вещи. Добре подредени. Сгънати и разделени с копринена хартия. И торбички с розмарин. Едно от чекмеджетата е отворено. Дрехите и хартията са намачкани и разхвърляни. Знам, без да проверявам, просто по височината на купа, че липсва бялата покривка. Бялата покривка е толкова красива, че не може да се яде върху нея. Паля се като кибритена клечка и си мисля как, ако бяха пред мен, щях да им скъсам ушите.
Оправям салфетките, хартията и другата покривка и затварям чекмеджето.
– Къде са децата?
Дядо Тон седи кротко на пейката. Ако преди не говореше, сега нито приказва, нито мърда.
– Навън – отвръща той.
– Навън – повтарям аз. Навън може да означава навсякъде оттук до Франция. – Искаш ли вода? – питам го, а той поклаща глава.
Понякога от ръцете му, когато взема чаша и пие, когато реже с ножа, когато поставя децата на коленете си, сърцето ми се преобръща, защото ръцете му са като на Доменек. Друг път гледам стареца, тъй мълчалив, тъй посърнал, тъй тъжен и студен, че не мога да повярвам, че е баща на Доменек. Устата на дядо Тон е изсъхнала. Като стафида. На някои хора езикът им се заклещва и изсъхва в устата и не могат да я отворят дори за да кажат нещо мило на децата си или на внуците си, и така семейните истории се губят, такива хора познават единствено сухия хляб, който ядат днес, и дъжда, който пада днес, и болката, която им причиняват костите днес. Планинска тъга. Отнеха ми Доменек тези планини. Моя Доменек. Една мълния го прониза като заек. Два месеца след като се роди Илари. Така беше по-добре, мисля си. Защото чрез кръвта си не предадох на детето скръбта, нито сълзите, както би станало, ако Доменек беше умрял, докато бях бременна. Тогава Илари щеше да е лабилен, посинял от траур. Не. Плаках сама. Изплаках наведнъж всички сълзи, които ми беше дал Господ. И пресъхнах като пустиня. А Илари беше най-щастливото сиротно дете на света. Имах най-щастливите сиротни деца, които някога са съществували. Все едно нямаха нужда от втори родител. Истински късмет. Но понякога ти се отщява да живееш.
Когато мъжа ти го прониже мълния като заек. Когато клон прободе сърцето ти, но не те убие. Не ти се живее повече. И тъкмо тогава те принуждават да живееш. Децата плачат и те принуждават да живееш. Старецът е гладен и те търси. Хората от селото ти носят фасул и тиквички само за да те принудят да живееш. И ти преставаш да бъдеш жена, и се превръщаш във вдовица, в майка. Вече не си център на собствения си живот, преставаш да бъдеш жизненият сок и кръвта, защото си длъжна да се откажеш от всичко, което си желала. Ето тук, насред пътя, в тази канавка, захвърли всичко, всичко, за което си мечтала, всичко, за което си мислила. Нещата, които си обичала. Нищо че са били скромни, почти никакви. Този мъж и тази планина. Карат те да мечтаеш за скромен живот. За живот, дребен като изящно камъче. За живот, който се побира в джоба. За живот като пръстен, като лешник. Не ти казват, че можеш да избираш и по-големи неща. Не ти казват, че дребните камъчета се губят. Че изпадат през дупката в джоба. И че ако се изгубят, не можеш да ги замениш. Че изгубеното камъче си е изгубено камъче. Захвърли и сърцето си, тук, насред пътя, сред калта и къпинаците. Захвърли радостта си. Захвърли душата си и прегръдките, и целувките, и брачното ложе. Насила, насила. И сега стани и виж това утро, тъй леко и синьо. И слез в кухнята, и сложи храна в устата си и след това в устата на децата, и след това в устата на стареца, и след това в устата на кравите, и на телетата, и на свинята, и на кокошките, и на кучето. Насила, насила. Докато забравиш всичко от толкова груба сила.
Не кърмих Илари. Защото млякото ми беше солено. От воднистото краве мляко и от млякото от аптеката се получи дете като цвете. Не прекалявах с поливането и подрязването. Любимият ти син трябва да израсте вдървесен. Обичам децата си въпреки осакатената си душа. Въпреки бремето, обезсърчението и теглото. Въпреки че това го нямаше в обещанията, които бях дала, които ме бяха накарали да дам – да ги отглеждам сама. Исках съпруг, своя съпруг, а ако след това се появяха деца – добре. Ама само деца и нищо повече? За какво са ми деца и нищо повече? Нямах време дори да опитам. Още не бях допряла меда до устните си, когато пронизаха Доменек като заек.
Най-напред ми хареса косата му. След това стиховете. И колкото повече гледах останалото, толкова повече ми харесваше и то. Ръцете. Краката. Ушите. И бръчките около очите, подобни на птича опашка. Раменете. Гласът му, когато шептеше, сякаш гущер се катери по гърба ти, как ме влудяваш, Сио, как ме влудяваш!, казваше той. Онзи поглед като копие, като стрела. Главата му, пълна с мистерии, пълна с приказки, какви сини очи имаш, Сио, риби да плуват в тях.
Аз бях от хубава по-хубава. Най-сините очи в Кампродон. Знаех си го. Бях красива като майка си, която идваше от род, на който викали разкошните – толкова разкошни и красиви били всички жени в този род. Оженила се за баща ми и заживели в града, защото баща ми работел като отговорник във фабриката за бисквити. Но аз исках мъж, който да обича земята, а и идеите. Мъж, който да разбира от дървета и от растения, и от животни. Майка ми умряла, когато съм се родила, защото трябвало да я срежат сериозно, а била дребна. Но баща ми и леля Карме, сестрата на баща ми, ми казваха като кукла, като кукла, от всички, от всички най-хубавата и ми купуваха анасонови бонбони и панделки, и книги, и въжета за скачане и не тъгувах, че нямам майка. Леля ми ме сплиташе и ми казваше ще си намериш мъж и той ще те обича много, и ти ще го обичаш много, а аз я питах как ще изглежда този мъж. И тя започна да налива отрова в невинните ми вени. А баща ми повтаряше, че не може да се ожени повторно, защо никоя жена няма да бъде красива като майка ми. Само ти, само аз, Сио, принцесо. И хайде, още отрова във вените. Къщичка за кукли. Ще те научим да шиеш, тайно ще те научим да четеш на каталонски, ще те научим да готвиш и да бършеш прах. А колко се ядоса Доменек първия ден, когато ме качи във фермата и откри, че не съм хранила крава. Че баща ми е работел във фабриката за бисквити. Никога не бях хващала вила. За нищо не те бива!, крещеше той. Кой ме накара да се женя за момиче от града, а не от планината?! Беше бесен като бик. Ти обаче знаеше, че ще науча всички селски неща. Кой ме накара?!, викаше той. А аз плачех ли плачех, бяхме женени от седем дни и шест от тях бяхме прекарали във Франция.
Пея аз, а планината танцува (превод Венцислав Иков, корица Капка Кънева и Теодор Мирчев, 240 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
"Моя Луна, мой верен приятел в нощта, това е любовно писмо за Теб, нарисувано с калиграфията на моята душа върху Твоята повърхност. Всички думи, които никога не Ти казах, фиксирани по слоевете на нашите недоизречени тайни, които светят с отразената светлина на изгарящото желание на деня. Това е за Теб..." – да, тези думи ще ви посрещат когато влизате в Атриума на Национална галерия Квадрат 500, където е "кацнал" Портрет на Луната в Черно... Тези думи на художника, фотограф и визуален артист Михаела Михайлова – Misha Mar разкриват защо в по-голямата част от нейните творби (включително и в наскоро издадената фотокнига MAR) фокусът пада върху неЖивата природа... Присъствието на Човека в нейните творби е по-скоро Отражение, рефлексия на Вселената наоколо, тя предпочита да дава Глас и Душа на Всичко онова, което не говори нашия език, но ни говори повече без Думи... Да, творбите ù приличат на разговор между Човека и Вселената, затова и сега даваме думата на Луната – Тя пита, Misha Mar отговаря, а вие... елате на близки срещи от Лунен вид...
Защо точно моя портрет?
Още преди няколко години образът ти започна да ме привлича... Експериментирах с различни бои и основи, от течен въглен и флуоресцентни бои, през кръгли платна и дъбови дъски, докато стигна до най-монументалното ти "отражение" върху стена.
И защо в Черно... Цялата тази Черна пустота в Космоса ми е дошла до гуша, знаеш ли?
Самотно ли ти е там? Мислех, че и ти усещаш топлината на черното. В последните години намирам комфорт в черното и бялото, а и нали знаеш, че звездите светят най-ярко, когато е най-тъмно. Исках да подчертая вътрешната ти светлина...
Нали знаеш, че отразявам светлината, а не светя, какви са тези флуоресцентни бои?
Хахаха, знам, да... Тези бои, флуоресцентните, също светят само след като бъдат огрени от слънчевата светлина, цветът им напомня твоя – деликатно пастелно сияние, затова ги избрах да подчертават белотата ти. А и зрителите обичат подобни "трикове", добавяли стойност, казват. Aз и Ти, подозирам, знаем истината:
I can shine even in the darkness, But I crave the light that he brings...
И защо така сте се вторачили в мен, вие, Хората... имах спокойствие милиони години докато не се появихте и не ми хвърлихте Око... то не бяха оправдания на вашите действия с моите фази... Аз съм имала фази, моля ви се!?.. Ами вие с вашата цикличност – война-мир-война-мир-война-мир – не си научихте урока и все другите обвинявате... не си оправихте Живота, ами все моя гледате – обърквала съм ви я гравитацията, я приливите... тайни съм имала, Тъмна страна съм имала...
Да, изглежда, че ние (хората) май сами сме виновни за всички проблеми на Земята, че и в Космоса плъзваме като инвазивен биологичен вид. Спокойствие няма, но пък Ти ни действаш успокояващо... Защо ли? От необятните вселени, които ни заобикалят Ти си най-близо и всеки търси познатата светлина в нощното небе... двойните метафори са най-опасни, нали? Ние си обясняваме живота, а и както Ти го отбеляза, и Теб, с цикли, защото нашият живот е такъв безкраен цикъл... Ти имаш 8 фази, а ние колко ли имаме от раждането до последния залез?
И аз се чудя тези екзистенциални уроци кога ще ги научим, за да живеем в мир, най-вече със себе си, но както изглежда още цикли ще се изредят, докато стигнем хармонията... Остава ни само утехата, че след всеки край има ново начало, така както Ти изгряваш...
Да, разбирам какво имаш предвид, но все пак ме наричате ваш естествен спътник, а виж как ме нарича един ваш писател, Харуки Мураками в своята книга Спутник, моя любов, ето чета: "Груба каменна топка с наядена от безпощадното време повърхност. Зловещите сенки с различни очертания по нея бяха слепи ракови клетки, протягащи пипалцата си към топлината на живота. Лунната светлина изопачаваше всеки звук, разводняваше всеки смисъл, хвърляше в хаос всяко съзнание."... е, това ли си мислите за мен!?
"Безпощадно" описание, а? Всеки вижда в теб своето отражение, но така е с хората... Обясняваме си всичко през собствената призма. За мен лично си притегателна сила... затова и не спирам да те рисувам. Формите и "белезите" ти за мен са красиви, самотни океани, игра на светлина и сянка. За последното ми произведение Портрет на Луната в черно, казват че сенките ти са живи и се движат, като мъдрите септоподи на Вилньов в Arrival.
Вие все гледате нещата както искате да ги видите, а не такива каквито са... това не е ли изопачаване, а?
Да, изглежда, че само така можем да възприемаме всичко, но аз пък вярвам, наивно или не, че хората, които правят изкуство "изопачават" нещата по възможно най-искрения начин. Поне при мен е така... А Ти влезе дълбоко под кожата ми. Затова и портрета ти е едно от най-личните ми произведения.
Защо въобще ви е притрябвал мой портрет на Земята, така ли иначе си пеете приспивни песнички като "Аз виждам Луната, Луната вижда Мен"?
Сигурно защото бихме искали да се приближим до теб. Всеки иска да те "има". От лампи-луни, принтове, детайлни фотографии... сега и портрет. Доста претенциозно, но всъщност всичко май идва от... любов.
Искаш ли да ти кажа една тайна? Колекционирам цитати за Луната. Написани са много красиви неща теб, не се смей... и от гореспоменатия Мураками също. Ще ти ги прочета някоя нощ.
Я ми разкажи за онези хора, обсебени от мен... как им викахте, селенофили ли, лунатици ли..?
Хахахаха, знаеш ли, те са страшно много, и аз бях изненадана. Не съм си мислела, че съм единствената, но и не очаквах да има толкова много обсебени от теб. В голяма степен това произведение е и за тях...
Портрет на Луната в Черно изгрява в Атриума на Национална галерия Квадрат 500 на 30 юни под музикалния фон на Musical Statues | 20:30 | юни 2023 – май 2024
Темата за емиграцията "на живот и смърт" е близо до сърцето на Исабел Алиенде – неслучайно се среща както в едни от последните ѝ творби като Виолета, Цвят продълговат в морето и Дневникът на Мая, така и в мемоарната Моята измислена страна – така че закономерно в най-новия ѝ роман Вятърът знае името ми (откъсът по-долу) отново ѝ е отредена ключова роля. Да, осем десетилетия разделят 6-годишния Самуел Адлер от 7-годишната Анита Диас, но ги събира все същото емигрантско бягство "на живот и смърт" от брутални режими (Самуел от нацизма, а Анита от авторитарния хаос в Салвадор), за да намерят Музиката, магическия реализъм и убеждението, че... никой не се спасява сам...
Из Цигуларят
Виена, ноември-декември 1938
Рудолф Адлер така и не се прибра вкъщи и никога повече нямаше да види Ракел, нито сина си Самуел. В нощта на 9-ти срещу 10-ти ноември 1938 г., Кристалната нощ, или Нощта на разбитите стъкла, не се стъмни. Кладите и пожарите осветяваха небето до разсъмване.
Петер Щайнер успя да си намери лента със свастика и въоръжен с вече раздраното и покрито с прах и пепел знаме, обиколи квартала във всички посоки, отчитайки мислено разрушенията и жертвите. Накрая, към три часа призори, чу, че няколко линейки са откарали най-тежко ранените. Тогава се отправи към болницата, където се представи за водач на паравоенна бригада, за да го пуснат да влезе. Жертвите се трупаха в коридорите, докато персоналът от лекари и сестри се стараеше да прегледа възможно най-много от тях, защото още не им беше наредено да връщат или да издават евреите. В суматохата един санитар му обясни, че все още няма официален списък на новопостъпилите, но го посъветва да погледне в залите за спешна помощ и коридорите, където се подреждаха носилките.
Изтощен, Щайнер обиколи залите една след друга. Вече беше напът да се откаже, когато чу гласа на своя приятел да го вика. Беше минал покрай носилката му, без да го познае. Рудолф Адлер лежеше по гръб с окървавена превръзка на главата и толкова подуто лице, че чертите му се губеха в отока, прорезните рани и синините. Щайнер трябваше да доближи ухо до устата на ранения, за да долови, че шепне:
– Ракел...
– Шшшт, Руди, не говори. Семейството ти е добре. Почивай си, в болницата си, тук си в безопасност – отвърна Щайнер, просълзен от умора и вълнение.
През следващите часове той не се отдели от своя приятел; клюмаше седнал на пода до носилката, слушайки го как стене и бълнува. На няколко пъти една или друга сестра спираше, за да провери дали пациентът още диша, без обаче да се опитва да разбере кой е той, нито какво прави там другият мъж, седнал на земята. Лентата със свастиката беше достатъчна, за да не задава въпроси. Когато слънцето се показа, Петер Щайнер се изправи с мъка; всички мускули го боляха и беше ожаднял като камила.
– Ще съобщя на Ракел, че съм те намерил. Ще се върна и ще остана с теб, докато те изпишат – каза той на приятеля си, но не предизвика никаква реакция.
Вкъщи жена му го чакаше будна, тя също не си беше лягала тази нощ и стоеше залепена за радиото, по което съобщаваха, че безредиците са предизвикани от евреите. Между глътките кафе, подсилено с бренди, Петер ѝ разказа истината. После се изми, облече чиста риза и отиде в сградата, където живееха Адлерови. Като пристигна, видя как група от страховитите кафяви ризи охранява няколко жени на колене, принудени да почистват петната от боя и кръв по паважа под любопитните погледи и подигравките на шепа зяпачи. Разпозна госпожа Розенберг, редовна клиентка на неговата аптека. За миг изпита желание да се намеси, но спешната нужда да говори с Ракел, надделя и той се измъкна, опитвайки се да не привлича вниманието.
Стъклата на входната врата на сградата бяха изпочупени, а по стените с едра четка бяха изрисувани черни свастики, но вече бяха почнали да метат и някакъв мъж взимаше мерки за подмяна на стъклата. Като се качи, установи, че вратата на апартамента на първия етаж срещу този на Адлерови е избита и виси само на една панта; надникна и видя, че той също е опустошен. На номер 20 на втория етаж го посрещна Теобалд Фолкер, прясно обръснат и с още влажна коса, в униформата си с медалите.
– Трябва да говоря с госпожа Адлер – каза му Щайнер.
– Боя се, че няма да е възможно – отвърна полковникът, който никак не беше склонен да дава информация на когото и да било, а още по-малко на мъж, който предната нощ бе размахвал нацистко знаме.
– Знаете ли къде е тя? – настоя Щайнер.
– Не мога да ви кажа.
– Вижте, господине..., искам да кажа, полковник, можете да ми имате доверие. Познавам Рудолф Адлер от двайсетина години, аз съм най-добрият приятел на семейството, Самуел ми е като син. Трябва да говоря с Ракел. Мъжът ѝ е в болницата и е тежко ранен.
– Ще ѝ предам съобщението, но не знам какво може да стори тя при тези обстоятелства – отвърна военният.
– Кажете ѝ да се подготви за емиграция възможно най-скоро. Щом успеем да измъкнем Рудолф от болницата, трябва да заминат за чужбина. Хиляди евреи вече са на път, Рудолф също се канеше да тръгва. След случилото се снощи, никой от тях не е в безопасност тук. Трябва да заминат, бъдещето на Самуел зависи от това. Разбирате ли?
– Разбирам.
– Трябва да я убедите, полковник. Ракел е много привързана към баща си и дома си, но въпросът вече е на живот и смърт. Не преувеличавам, уверявам ви.
– Не е нужно да ми го казвате, господин Щайнер.
– Кажете ѝ също, че няма да загубят апартамента, нито кабинета. Тя не знае, но те са на мое име и не могат да бъдат реквизирани.
Щайнер се върна в болницата. На дневна светлина разрушенията изпъкваха в пълния им мащаб. Улиците бяха заринати от боклуци, стъкла и отломки, въглените на кладите и пожарите още тлееха, по фасадите на магазини и къщи зееха огромни дупки от удари с чук. Агенти от Службите за сигурност преравяха къща след къща и хвърляха в автомобилите си документи и архиви, конфискувани от канцеларии и синагоги, преди да ги подпалят. Имаше заповед за депортиране на мъжете евреи. Дълги редици от пленници се точеха към камионите, които щяха да ги откарат в някой концентрационен лагер, а близките им се прощаваха през сълзи с тях от тротоарите. Повечето хора си бяха останали по къщите, но имаше и такива, които от расова омраза или за да се докарат на нацистите, плюеха и ругаеха шествието от задържани.
Като пристигна в болницата, Щайнер завари ситуацията променена. Среднощната суматоха бе отстъпила място на военна дисциплина и ред, никой не влизаше, нито излизаше, без да мине през контролните постове. Властите изготвяха списък на пациентите и отделяха евреите, които можеха да се държат на крака, за да ги депортират заедно с другите. Не успя да установи дали Рудолф Адлер е сред тях, но допусна, че раните му няма да позволят да бъде преместен.
През следващите дни животът потече сравнително нормално. Огнената и кървава оргия бе оставила у обитателите на Виена усещане за срам. Еврейската общност беше заставена да плати прескъпо за "щетите, нанесени на германската нация" и както Рудолф Адлер се страхуваше, жилищата и другото им имущество бяха конфискувани от властите или присвоени от арийци. Затвориха магазините, предприятията и училищата на евреите, а децата им нямаха право да посещават други. Когато се разбра, че вкараните в концентрационните лагери може да бъдат освободени, в случай че веднага емигрират, пред граждански канцеларии и консулства се образуваха безкрайни денонощни опашки за получаване на паспорти и визи. Хиляди и хиляди семейства, изгубили всичко, заминаха само с побраното в един куфар.
Предупредиха Ракел Адлер да не ходи в болницата да пита за мъжа си, защото може да я арестуват. Наложи ѝ се да разчита на Петер Щайнер и на жена му, които ходеха на смени по два пъти на ден да попълват един и същи формуряр за свиждане с пациента без никакъв успех. Тя дори не опита да оправи хаоса, останал след нахлуването в апартамента им; събра най-необходимото, заключи го и се настани временно със сина си в дома на Фолкер, защото искаше да бъде наблизо, когато мъжът ѝ си дойдеше. Семейство Щайнер ѝ бяха предложили подслон, но те живееха натъпкани в малка къща с шест деца и една баба. Беше успяла да убеди Леа да отиде в едно извънградско убежище, организирано от синагогата, докато успеят да напуснат страната всички заедно. Щеше да остане там за кратко и да бъде горе-долу на сигурно място, макар че в действителност никой евреин не беше в безопасност.
Вятърът знае името ми (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 16 юни
Ако понякога се чудите, също като португалския писател Фредерико Педрейра, как работи паметта, то нейните ритуали доста напомнят жанра автофикция в романа Урокът на лунатика, с който Педрейра стана лауреат на Наградата за литература на Европейския съюз през 2021 година – от една страна са пъзел парчетата Живот, подредени на лавиците на реалността като книги в библиотека, "изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух" (както споделя Педрейра в откъса от романа по-долу), от другата страна е художествено украсената, сънуваната наяве, лунатична реалност, в която (за Фредерико) се преплитат образите на "зелената къща" на неговите баба и дядо, любимия футбол, плажовете на летните ваканции, презокеанските пътешествия с майка-стюардеса, университетските коридори на Роял Холоуей в Лондон и... приятелството на прадядо му с прочутия португалски писател Фернанду Песоа... Повече за лабиринтите на Паметта и Урокът на лунатика ще разкаже лично Педрейра на 16 юни, а сега се запознайте със "зеленото" лято на малкия Фредерико...
Г-Н ПЕСОА
Дълги бяха вечерите, които прекарвахме пред телевизора след вечеря, поглъщайки бавно сънотворната смесица от разкош и предсмъртен хлип, която бразилските сериали излъчваха с несравнима щедрост в средностатистическия португалски дом под безразличното, обсипано със звезди лятно небе, пулсиращо все още от горещина. Отдавах се на това занимание не точно по собствен избор, а защото не можех да измисля по-добър начин да се възползвам от заслужената почивка след цял един следобед, прекаран в ритане на гумена топка в зида, покрит с бръшлян и сухи листа на двора, където си представях, че виждам лунатичен вратар, който ме предизвикваше с хладни заповеднически думи; след това неизменно идваше ред на душа във ваната, където лежеше някакъв леген със съмнително предназначение под почернелия от влага купол, какъвто представляваше напръсканият като с черни мушици таван на банята, и на грубото докосване на пижамата до изгорялата от слънцето ми кожа, което ме караше да се отпусна в люлеещия се стол във всекидневната като някой Дикенсов сирак, комуто са дали подслон и сложили пълна купа в изпълнените му с благодарност ръце. Телевизията, която аз избирах, винаги беше друга и не можеше да мине без видеозаписващото устройство, с което си служех, за да гледам безброй много пъти мача от финала на купата на шампионите на Европа от 1990 г., която си оспорваха "Милан" и "Бенфика".
Дори не съм си представял, че някога мога да се върна в същата тази всекидневна на моите баба и дядо, обект на толкова любезни посещения, за да наобикалям многобройните етажерки (в гостната и в коридора на първия етаж, пазен от светицата, която баба ми и съседките си разменяха от ръка на ръка, взета назаем от енорийската църква), които през годините започнаха да ме изненадват с толкова много разкрития. Ако в определен период от своя живот съм прокарвал поглед по тези етажерки, без едно или друго странично гръбче да е събуждало у мен интерес, години по-късно същите тези пренебрегнати гръбчета щяха да ме накарат да задържа стъпките си в миг на почуда и на безмерно преклонение, да започна да оставям на заден план някогашните реликви и да разглеждам с пръст, залепен за брадичката, и бдителност, на която сбърченото ми чело придаваше доста театрален вид, старите, но за мен непознати томове, които ми се струваше, че са били там през цялото време, изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух. Не можех и да подозирам, че в стаята на леля ми Луиза, сред многобройните томове с крещящи корици на пренебрегвани автори както в миналото, така и сега, мога да попадна на книга от Жоао Мигел Фернандеш Жорже или на литературна класика от издателство "Улисея" като "Дневникът на един гений" от Салвадор Дали; щях да попадна на тях, но не от неподправено любопитство, а с натежало съзнание, изпълнено с багаж от думи, който вече ме караше да се прозявам повече от благоприличното, докато разговарях с хора от плът и кръв.
Ала насладата, която изпитах по-късно от тези и много други книги, така и не се съизмери с усещането за лекота, изпитано, когато сядах във всекидневната следобед, след четири часа игра на футбол на двора, посрещнат от умиротворяващата усмивка на леля ми Мария, която отмяташе нагоре бретона ми с върха на пръстите си, освобождавайки го от петното пот, което отблъскващо покриваше челото ми, нежни и внимателни пръсти, посочващи ми след това телевизора, този непроницаем елемент, който рядко достигаше до ушите ни в дома на баба ми и дядо ми и около който се водеха толкова много разговори, особено в празнични дни, когато по-младите и по-старите (малките, проглушаващи ушите на дядо ми, изпуснал дистанционното на мокета, а също и леля Кандида и прадядо Алберто, докато все още беше жив), на които всякакви тържествени привички им бяха естествено чужди, се опитваха да пуснат звука на устройството възможно най-силно, за да могат да продължат с всекидневните практики в живота си, за които излъчването на някои предавания имаше смисъла на емоционален барометър.
Рождените дни се разтягаха във все по-сложни обреди с разрастването на семейството и когато идваше ред на моя, винаги чичо Енрике със своя пищен мустак и своя леко сладникав парфюм ме вземаше в скута си; а дойдеше ли моментът да духаме свещичките, аз, все още детенце, потапях върха на носа си в бялата боядисваща пяна на тортата за радост на присъстващите, която не можеше да се мери с ръкоплясканията и подсвиркването на баща ми, а той се смееше с простичък и лек смях, сантиментален ориентир за голямата любов, която изпитваше към нас, към мен и към брат ми, и като виждаше семейството толкова сплотено, както винаги беше предвиждала в пророческото си старание баба ми, не можеше да стори друго, освен все така да се смее и да разменя разпалени прегръдки с останалите си братя, поздравявайки специално чичо Енрике, задето му беше хрумнала блестящата мисъл да увековечи по все същия начин (винаги неочакван, защото беше извънредно непринуден) кисело-сладникавото тържество за моя рожден ден.
Единствено леля Витория не можеше да ни почете с присъствието си; спомням си за тази сестра на моята баба все по един и същи начин: безформена старица на легло, неспособна да произнесе нито дума, лежаща и смучеща през сламка малкото количество течна храна, приготвяно за нея от леля Кандида с отдаденост, която сръчността в жестовете ù на възрастна жена караше да изглежда като граничеща с божественото. За мен, и съжалявам, че го казвам, беше наказание ходенето до дома в Оейраш, където леля Витория живееше в леглото си, защото знаех, че съгласно добродушните нареждания на баща ни както аз, така и брат ми нямахме друг изход, освен да се превием пред проснатата посред гостната госпожа и да целунем бледите страни на лицето ù, с плътността на чуплива безцветна хартия, с пълно отсъствие на живот, толкова действителна и присъстваща в безсрамието на своята отблъскваща миризма на смърт с бавното изгасване на едно заличено тяло, което аз така и не свикнах да възприемам дори в параклисите на църквите в дните на бдения.
Урокът на лунатика (превод Илияна Чалъкова, корица Капка Кънева и Ванеса Александрова, 256 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
Срещата с Фредерико Педрейра е на 16 юни | 18:30, Casa Libri
