My Mir

"Роман за удоволствието от четенето на романи. Главен герой е Читателят, който десет поредни пъти начева нова книга, но по независещи от него обстоятелства не успява да я завърши. Затова написах началата на десет романа от въображаеми автори, различни от мен и един от друг... " – да, с такива думи Итало Калвино описва своето експериментално творение Ако пътник в зимна нощ, чиито следи, неслучайно, се крият в присъствието на Калвино в литературния кръг Oulipo, изкушен от Реймон Кьоно и неговата класика Упражнение по стил (съдържаща една история, разказана по 99 различни начина)... И ако на този 15 октомври светът ще отбележи 100 години от рождението на Калвино, маркирани подобаващо и от издателство Колибри с ново издание на Ако пътник в зимна нощ (с илюстрация на Теодор Ушев и твърди корици), то, както добре знаете, удоволствието от Четенето се крие... между редовете или както казва Калвино: "Светлините на гарата и изреченията, които четеш, сякаш имат за цел повече да те размият, отколкото да откроят нещата, които се задават изпод булото на мрака и мъглата."...

Романът започва на железопътна гара, изпухтява локомотив, задъхване на бутала заглушава встъпителните думи, валмо пушек скрива част от първото изречение. През гаровата миризма изведнъж лъхва на гаров бюфет. Някой гледа през изпотените прозорци, отваря остъклената врата на бара, всичко се вижда полуразмазано, дори вътре, като наблюдавано през късогледи очи или очи, подлютени от сажди. Самите страници на книгата са замъглени като стъклата на стар влак, валмото пушек е кацнало над фразите. Дъжделива вечер, мъжът влиза в бара, разкопчава мокрото си палто, обвива го облак изпарения, свирка огласява прострелите се докъдето стига погледът релси, лъснали от влага.

Локомотивно изфъстяване и струя пара изригват откъм машината за кафе, която старият барман задейства, сякаш за да прати сигнал. Поне така изглежда от подредбата на изреченията във втория абзац, където играчите по масите захлупват ветрилата от карти върху гърдите си и се извръщат към новодошлия с тройно завъртане на вратове, рамене и столове, докато клиентите на бара вдигат чашки и духват повърхността на кафето с присвити устни и очи или сръбват от пяната над халбите бира, излишно съсредоточени, за да не я съборят. Котката извива гръб, касиерката хлопва чекмеджето на касата със звучно "дзън". Тези знаци дружно оповестяват, че става дума за малка провинциална гара, където всеки, който пристига, бива незабавно забелязан. Гарите, без изключение, си приличат и не е кой знае колко важно, че лампите не смогват да огреят по-далеч от собствения си разкривен ореол – ти тази обстановка я знаеш наизуст, знаеш и мириса на влак, който остава дори след като всички влакове са заминали, особения мирис на гарите след отпътуването на последната композиция. Светлините на гарата и изреченията, които четеш, сякаш имат за цел повече да те размият, отколкото да откроят нещата, които се задават изпод булото на мрака и мъглата.

Днес слязох на тази гара за първи път през живота си, а вече имам чувството, че съм тук от векове и не спирам да влизам и излизам от бара, да минавам от миризмата на пероните към миризмата на мокър талаш в тоалетните, смесени в един-единствен дъх – дъх на очакване, на телефонна кабина, където единственото, което ти остава, е да си прибереш жетоните, защото търсеният номер не дава признаци на живот. Аз съм мъжът, който снове между бара и телефонната кабина. Тоест този мъж се нарича "аз" и друго не знаеш за него, така, както и тази гара се нарича просто "гара" и извън нея не съществува друго, освен безответния свободен сигнал на телефона, който звъни в една тъмна стая в далечен град. Пак затварям слушалката, изчаквам желязното издрънчаване надолу до металното отверстие, отново бутвам остъклената врата и се отправям към струпаните порцеланови чаши да се суша в облак от изпарения.

Еспресо-машините в гаровите кафенета се перчат с известно родство с локомотивите – вчерашните и днешните еспресо-машини с вчерашните и днешните локомотиви. Не спирам, обикалям насам-натам, щурам се, въртя се: попаднал съм в клопка, в една от онези клопки безвремие, които гарите неизменно залагат. Въглищен прашец още витае из въздуха им толкова години, след като линиите бяха поголовно електрифицирани, та роман, в който се говори за влакове и гари, не може да не мирише на пушек. Напреднал си поне две-три страници в четенето и е редно вече да ти се каже недвусмислено дали гарата, на която съм слязъл от един закъснял влак, е от някогашните или от днешните. Но изреченията продължават да се движат в неопределеност, в сива зона, в ничията земя на опита, сведен до най-малко общо кратно. Бъди нащрек: това без съмнение е способ да бъдеш въвлечен неусетно, да бъдеш грабнат от историята, без да се осъзнаеш – капан. Или може би авторът още се колебае, както впрочем и ти, читателю, не си твърде уверен какво ще ти е по-приятно да прочетеш – дали пристигането на стара гара, която да създаде у теб усещане за скок в миналото и връщане към изгубени епохи и места, или вихър от светлини и звукове, който да ти напомни, че си жив днес, по начина, по който днес се смята, че е приятно да си жив.

Може пък само моите очи, късогледи или раздразнени, да са видели този бар (или "гаров бюфет", както още го наричат) смътно-мъгляво. Нищо чудно той всъщност да искри от светлина, излъчвана от тръби с цвят на мълния и отразена в огледалата до степен да запълни всички пролуки и междини, а пространството без сенки да се пръска от надута до отказ музика, трещяща откъм вибриращата уредба за убиване на тишината. Нищо чудно да работят всички флипери и други електронни игри, симулиращи конни надбягвания и лов на глави; пъстри видения да плуват в прозрачностите на телевизора и на аквариума с тропически риби, веселени от една вертикална струя въздушни мехурчета. И нищо чудно ръката ми, вместо да държи тази издута и поожулена тумбеста кожена чанта, да побутва квадратен куфар от корава пластмаса, снабден с колелца и управляван с помощта на хромирана сгъваема дръжка от метал.

Ти, читателю, бе склонен да помислиш, че там, под навеса на сградата, погледът ми се е насочил към изрязаните като алебарди стрелки на кръгъл часовник на старинна гара, в напразно усилие да ги накарам да се завъртят наобратно, да се върнат по стъпките си през гробището на изтеклите часове, безжизнено отпуснати в своя объл пантеон.

Но кой ти каза, че цифрите на часовника не се появяват в правоъгълни отвори и аз не наблюдавам всяка минута рязко да се стоварва върху ми като острие на гилотина? Така или иначе, разликата не е голяма. Дори да се движеше в един по-гладък и леснопроходим свят, ръката ми, вкопчена в лекия рул на куфара с колелца, пак би изпитвала вътрешна съпротива, сякаш нехайно направляваният багаж за мен е нежелано, изнурително бреме.

Някъде сигурно е станала засечка: я недоглеждане, я закъснение, я изтървано прекачване. Вероятно при пристигането ми някой е трябвало да ме посрещне заради този куфар, който явно ме притеснява, неизвестно защо – дали от страх да не го изгубя, или от нетърпение да се отърва от него. Единственото що-годе ясно е, че това не е какъв да е багаж, който може да се остави на гардероб или ужким да се забрави в чакалнята. Безполезно е да се взирам в часовника – ако някой ме е чакал, отдавна вече си е тръгнал. Няма смисъл да се самоизмъчвам с налудното желание да върна назад часовниците и календарите до мига, преди да се случи нещо, което не е бивало да се случва. Ако на тази гара е трябвало да се видя с някого (който по всяка вероятност няма нищо общо с тази гара и е щял само да слезе от един влак и да се качи на друг, както впрочем и аз) и един от двамата е трябвало да предаде нещо на другия (да речем аз да връча на другия куфара на колелца, дето сега е у мен и ми пари ръцете), значи единственият изход е да опитам да възобновя прекъснатата връзка.

Ако пътник в зимна нощ (превод Нева Мичева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 288 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 13 октомври

100 години Итало Калвино е на 15 октомври | Casa Libri, 17:00 - 21:00

Да, за деветте си живота фестивалът CineLibri (тази година от 6 до 29 октомври, пълната програма е тук) претърпя какви ли не метаморфози, но за щастие, нито една не бе толкова фатална, колкото на Грегор Замза, иконичния герой на Франц Кафка, чиято 140-годишнина от рождението отбелязва символно и CineLibri 2023... Отвъд метаморфозите отново ще има паралелно онлайн издание на платформата Neterra TV+, отново CineLibri жури ще раздава награди, но преди да се трансформираме в CineLibri режим, ето ги и нашите фаворити:..

+ Церемониално – когато провеждаш деветото издание на CineLibri под мотото Метаморфози, в чест на 140-годишнината от рождението на Франц Кафка, няма как да не започнеш с история, заиграваща се със сюрреални Франкенщайн транс|формации... разбира се, говорим за:..

Клети създания – 6 октомври, зала 1 НДК | Откриване

САЩ/Ирландия/Великобритания, 2023, 141 мин

режисьор: Йоргос Лантимос

с участието на: Ема Стоун, Уилем Дефо, Марк Ръфало, Маргарет Куоли, Джерод Кармайкъл, Кристофър Абът, Рами Юсеф, Сузи Бемба, Катрин Хънтър

Наречи го фемина трибют версия на Франкенщайн и неговия чудовищен Създател, наречи го модерна неопънк притча за равноправието.., но както и да описваш новия тандем (след Фаворитката) между Йоргос Лантимос и Ема Стоун, няма да е случайно – както не е случайно, че Ема и Уилем Дефо отново влизат в акция в следващия проект на Лантимос... както не е случайно, че фемина Франкенщайн-а тук носи името Бела, а нейния Създател (Дефо) си играе на God|win... както не е случайно, че Клети създания събира най-доброто от визуално-абсурдно-поетичния пъзел от жанрове със запазената Лантимос марка на фона на неопънк вибрации... както не е случайно, че Клети създания вече си тръгна със Златен лъв от Венеция...

Дворецът – 20 октомври, зала 1 НДК | Церемония по награждаване

Италия/Швейцария/Полша/Франция, 2023, 100 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Фани Ардан, Оливер Мазучи, Мики Рурк, Джон Клийз, Лука Барбарески, Жоаким де Алмейда, Милан Пешел, Фортунато Черлино, Ирина Кастринидис

Не знаем кое е по-любопитно – това че Роман Полански навъртя 90 години (този август) и все още продължава да прави филми... това че Фани Ардан, Мики Рурк и Джон Клийз участват заедно в новия му филм, или че Александър Деспла записва музиката (ала Гранд Хотел Будапеща) за Дворецът – все неочаквани случки, каквито Светът апокалиптично очакваше при посрещането на новия милениум, точно като във въпросния енигматичен бутиков хотел-дворец в Гщаад...

+ Конкурсно – да, менюто на конкурсната CineLibri програма изкушава с Кан-призирания за режисура кулинарен романс Страсти в кухнята, фемина преклонението Плитката и албанския социо-политически специалитет Възходът и падението на другаря Зило (представен лично от режисьора Фатмир Кочи и сценариста Майк Дауни), но ние избираме:..

Капитанът – 7, 9, 12, 13, 18, 22, 24 и 29 октомври

Италия, Белгия, 2023, 125 мин

режисьор: Едоардо де Анджелис

с участието на: Пиерфранческо Фавино, Паоло Боначели, Артуро Музели, Йоханес Вирикс, Лукас Таверние, Лука Чиковани, Силвия Д'Амико, Адриана ди Клаудио, Йохан Хелденберг, Джулио Греко, Марио Русо, Масимилиано Роси

Истинската история на Салваторе Тодаро/ Пиерфранческо Фавино, капитан на подводницата Капелини, който в началото на Втората световна спасява екипажа на вражеския търговски кораб Кабало, който е потопил преди това, е идеално олицетворение на идеята как във военно време може да останем Хора – метафора, точно като за Света, в който живеем... метафора, перфектно озвучена от Робърт Massive Attack Дел Ная.

Чума – 14 и 18 октомври

България, 2023, 100 мин

режисьор: Иван Владимиров

с участието на: Свежен Младенов, Велислав Павлов, Евелина Бибова, Матей Мичев, Добрин Досев, Любомир Бъчваров, Станислав Пеев, Людмила Сланева

След като ко-режисира Кецове и разкри Сцени от живота на една актриса, сега Иван Владимиров се обръща към разказа През чумавото на Йордан Йовков – да, чумата е върлувала по българските земи в началото на XIX век, точно както ковид пандемията се вихри няколко години, за да разкрие, че хорските страхове, мисли и инстинкти не се променят, само вирусът се мени...

Прекрасно лято – 20, 23, 24, 26, 27 и 29 октомври

Италия, 2023, 111 мин

режисьор: Лаура Лукети

с участието на: Дева Касел, Йил Яра Вианело, Андреа Боска, Алесандро Пиавани, Анна Белато

Фемина версията на Призови ме с твоето име (двата филма дори споделят велосипедни сцени), ситуирана в Торино, в навечерието на присъединяването на фашистка Италия към Тристранния пакт – както и да наречеш фината адаптация на едноименния роман (издаден през 1978-а и у нас) на Чезаре Павезе, не може да отречеш, че бохемията на Амелия (първородната дъщеря Дева на Венсан Касел и Моника Белучи) не е единственото изкушение пред невинната ù приятелка Джиния, нали...

Копенхаген не съществува – 25 и 29 октомври

Дания, 2023, 99 мин

режисьор: Мартин Скоуберг

с участието на: Анджела Бундалович, Йонас Холст Шмид, Златко Бурич, Кристофър Лесо, Вилмер Трир Брьогер

Датското кино винаги е разказвало неортодоксални истории – част от актуалните такива (като Най-лошата личност на света, например) се дължат на сценариста Ескил Фогт, който тук развихря романа Сандър от Тере Холтет Ларсен, за да се получи мистъри пъзел от парченцата изолиран живот на двойката Ида и Сандър, разпилян от изчезването на Ида, разследвано от баща ù и брат ù... мда, Истината за Другия отсреща не съществува...

+ Биографично – както е логично за един кино-литературен фестивал голяма доза от CineLibri програмата е запазена за биографични моменти и периоди от живота на писатели като Данте (неслучайно CineLibri 2021 бе посветено на неговата Божествена комедия), или като на Нобеловия лауреат Луиджи Пирандело в сицилианската му авантюра Странност, но ние залагаме на:..

Първо танцувай – 7, 16, 21, 22 и 28 октомври

САЩ, 2023, 100 мин

режисьор: Джеймс Марш

с участието на: Ейдън Гилън, Гейбриъл Бърн, Брона Галахър, Максин Пийк, Сандрин Бонер, Фион О'Шей, Бари О'Конър, Грейн Гуд

"Първо танцувай, после мисли" гласи крилатата фраза на ирландския титан Самюъл Бекет, но когато играе в зоната на биографичното (като в Теорията на всичко и Милост) режисьорът Джеймс Марш винаги обмисля нещата прецизно – затова и разказът е монохромен като прозата на Бекет; затова и ирландски икони като Бекет и Джойс са въплътени от класически ирландски актьори като Гейбриъл Бърн и Ейдън Гилън; затова и драматургията тук следва лабиринтите на абсурда като в пиеса на Бекет...

Мария Монтесори: Новата жена – 11, 17, 19, 20, 21, 28 и 29 октомври

Франция, 2023, 100 мин

режисьор: Леа Тодоров

с участието на: Жасмин Тринка, Лейла Бахти, Емили ди Ронза

В днешно време и родители, и деца злоупотребяват с името на Мария Монтесори, но филмът на Леа Тодоров ще хвърли деликатно светлина върху митовете и легендите, обграждащи и авангардния ù педагогически метод, и основите на феминизма, и неволите на самотното майчинство... както документалното изследване България в мен на Леа ще осветли житието и битието на нейния баща, философът/лингвист/литературовед Цветан Тодоров.

+ Паралелно – да, сигурно се вълнувате от предпремиерните прожекции на новия епос от Мартин Скорсезе, а именно Убийците на цветната луна или от поредната визитация (този път екранна) на Джон Малкович в Господин Блейк на вашите услуги, но ние залагаме на:..

Звярът – 7, 11, 12, 13, 15, 19 и 23 октомври

Франция/Канада, 2023, 145 мин

режисьор: Бертран Бонело

с участието на: Леа Сейду, Джордж Маккей, Даша Некрасова, Джулия Фор, Тифани Хофстетър, Лоти Андерсен, Том Нийл

Пътуването във времето е стар киберпънк трик, почти колкото новелата Звярът в джунглата на Хенри Джеймс, появила се преди 120 години, върху чиято основа тук Бертран Бонело развихря разточителна вакханалия – залогът е пречистването на човешкото ДНК от всякакви чувства, "бойното поле" се простира от 2044-а назад през 2014-а до 1904 година, а Габриел/ Леа Сейду и Луи/ Джордж Маккей ще се срещат отново и отново, за да докажат, че Душата човешка е неподвластна нито на генетиката, нито на законите на физиката...

Престъплението е мое – 7, 8, 10, 11, 12, 14 и 15 октомври

Франция, 2023, 102 мин

режисьор: Франсоа Озон

с участието на: Надя Терешкевич, Ребека Мардър, Изабел Юпер, Фабрис Лукини, Андре Дюсолие, Феликс Льофевр, Дани Буун

Всеки нов филм на Озон го преизмисля като режисьор – новото му творение жонглира умело и кабаретно с 30-те години на миналия век (в свободна адаптация на пиесата Моето престъпление от Жорж Бер и Луи Верньой от1934-а), с изобилие от театрални и филмови препратки, обвързващи убийството и славата в любовна прегръдка, изиграна блестящо от няколко поколения френски актьори.

Филип – 12, 13, 14, 19, 20, 22 и 25 октомври

Полша, 2022, 124 мин

режисьор: Михал Квецински

с участието на: Ерик Кулм, Виктор Мейтеле, Каролин Хартиг, Зоуи Щрауб, Сандра Джималска, Богдан Грачик, Габриел Рааб

"Колкото по-близо до врага, толкова по-безопасно" е максима, която работи безотказно за полския евреин Филип, който избягва от геноцида във Варшавското гето с облика на френски келнер от луксозен хотел във Франкфурт. Филмът на Михал Квецински също работи безотказно на няколко кинематографични нива (всред които е и музиката на Robot Koch), но както добре знаем, всяко нещо в Живота си има край...

Човек – 24, 27 и 28 октомври

Япония, 2022, 121 мин

режисьор: Кей Ишикава

с участието на: Сатоши Цумабуки, Сакура Андо, Масатака Кубота, Нана Сейно, Шинсуке Като

"Никой никого не (о)познава напълно" е фраза, която може да бъде ключова за медитативната адаптация на романа Човек от Кейчиро Хирано – след смъртта на съпруга си, Рие наема стария си приятел адвокат Акира, за да осветли някои неясноти в живота на покойния Дайсуке, докато не изплуват подробности по-енигматични и от сюрреалните картини на Рене Магрит.

+ Документално – CineLibri селекцията от документално кино по традиция е силна и разнообразна, като отвъд политически ангажираните премиери на Ваймар Експрес и Между революциите, се спираме на:..

Анселм – 8, 13, 17, 22, 23 и 29 октомври

Германия, 2023, 93 мин

режисьор: Вим Вендерс

с участието на: Анселм Кифер, Даниел Кифер, Антон Вендерс

Докато чакаме новата игрална авантюра Съвършени дни на Вендерс, в зоната на документалното (овладяна до перфекционизъм от Вим), визуалният пир е 3D-сервиран – да, 3D приключението на Вендерс в документалното кино започна с Оскар номинирания Пина, продължи с архитектурната антология Катедрали на културата, за да достигне истински апогей с трибют преклонението пред творчеството на визуалния артист Анселм Кифер, с когото тук Вим постига нереално истинско гмурване във Вселената на един артист, "който може и не се страхува да изобрази Всичко" според думите на самия Вендерс.

Умберто Еко: Библиотеката на света – 10, 16, 17, 18, 20, 21 и 25 октомври

Италия, 2022, 80 мин

режисьор: Давиде Ферарио

с участието на: Умберто Еко, Джузепе Седерна, Карлота Еко, Емануеле Еко, Пиетро Еко, Стефано Еко, Рикардо Федрига, Николо Фереро, Анита Еко Парини

Да, всички помним библиотеката на манастира от Името на розата, криеща "тайната" на Света, но личната библиотека на Умберто Еко, ревностно съхраняваща 30 000 съвременни книги и 1500 тома редки и антични четива е, меко казано, Вселена, съдържаща цялото познание за Света – затова и режисьорът Давиде Ферарио работи със самия Еко, една година преди смъртта му (мир на праха му), по видеопроект за Венецианското биенале на изкуствата през 2015-а, така че тази епохална библиотека да бъде съхранена като "Паметта на Света".

Фестивалът CineLibri 2023 е от 6 октомври до 29 октомври в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Арена The Mall, Cine Grand Park Center, Топлоцентрала, Френски институт, Чешки център, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

"Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням." – да, много мисли бушуват в главата на главния герой Итън Алън Холи от последния роман Зимата на нашето недоволство, затвърдил получаването на Нобеловата награда за литература от американския класик Джон Стайнбек. Мисли, които изправят Итън пред морални дилеми и безсънни нощи (като в откъса от романа по-долу), мисли, които водят до съдбовни избори в името на добруването на династия Алън Холи... Мисли, определяни от чувства, изживявания, талисмани и спомени, които ни карат, 55 години след смъртта на Стайнбек (навършват се този декември), да си припомним защо крилати фрази като "Зимата на нашето недоволство" са и ще бъдат, от Шекспир до днес, вечно актуални и описващи състоянието на Нещата от Живота...

Из Глава 3

Жена ми Мери заспива така, както се затваря врата на килер. Колко пъти съм я наблюдавал със завист. Красивото ѝ тяло изшавърква, сякаш се намества в какавида. Въздиша веднъж, в края на въздишката очите ѝ се затварят, а устните ѝ, необезпокоявани, застиват в мъдрата и отнесена усмивка на древногръцките богове. Усмихната е през цялата нощ, докато спи, дъхът ѝ пърха в гърлото – не е хъркане, а поскоро мъркане на коте. За миг температурата ѝ се вдига и усещам топлината ѝ до себе си в леглото, после спада и тя се изгубва в съня. Къде ходи, не знам. Казва, че не сънувала. Това, разбира се, е невъзможно. Просто значи, че сънищата не я тревожат или я тревожат тъй малко, че докато се събуди, ги е забравила. Обича да спи, затова сънят я посреща с разтворени обятия. Де и с мен да беше така. Боря се със съня дори докато копнея да дойде. Мислил съм си да не би разликата да идва от това, че моята Мери знае, че ще живее вечно, че ще пристъпи от живота в друг живот с онази лекота, с която преминава от сън към будно състояние. Усеща го с цялото си тяло, при това тъй цялостно, че не ѝ се налага да мисли за него, както не ѝ се налага да мисли и за дишането си. Това ѝ дава време да спи, да си почива, да престане за кратко да съществува. От друга страна, аз усещам в костите и плътта си, че някой ден, рано или късно, ще престана да съм жив, затова се боря със съня, но и го моля, дори се мъча да го прилъжа да дойде. Краткотрайният миг сън за мен е могъща болка, агония. Знам, защото в същата тази секунда съм се пробуждал, все още усещайки размазващия удар. Но дори да заспя, пак съм безкрайно зает. Сънищата ми са проблемите от деня, засилени до абсурд, нещо като танцуващи мъже с животински рога и маски.

Много по-малко време прекарвам в сън, отколкото Мери. Тя твърди, че имала нужда от много сън, при което се съгласявам, че на мен ми е нужно далеч по-малко, но никак не съм убеден. Тялото съдържа някакъв определен обем енергия, подсилвана, естествено, с храна. Можеш да я употребиш набързо, така както някои деца нагълтват бонбони, или да я разгръщаш бавно. Винаги се намира някое момиченце, което е запазило парченце от бонбона и то си е нейно дълго след като лапачите са приключили. Затова смятам, че моята Мери ще живее много по-дълго от мен. Няма начин да не е запазила част от живота си за след това. Като се замислиш, повечето жени наистина надживяват мъжете.

Разпети петък винаги ме е безпокоял. Още в детството ми ме обземаше някаква мъка – не от агонията на разпятието, а от усещането за безнадеждната самота на Разпънатия. Така и не успях да се отърся от тази мъка, посята от Матей и четена ми със стегнатата, отчетлива интонация на пралеля ми Дебора от Ню Инглънд. Тази година май бе по-зле от всякога. Склонни сме да приемаме историята лично и да се идентифицираме с нея. Днес за пръв път успях да проумея урока, изнесен ми от Маруло, за естеството на бизнеса му. Веднага след това ми предложиха първия подкуп в живота ми. Може и да звучи странно предвид годините ми, но не си спомням друг такъв случай. Трябва да мисля и за Марджи Йънг-Хънт. Проявление на злото ли е тя? Какви цели преследва? Знам, че ми предложи нещо и ме заплаши какво ще стане, ако не го приема. Следва ли човек да обмисля живота си, или му стига просто да се влачи подире му? Сума ти нощи съм прекарал буден, заслушан в тихото мъркане на Мери до мен. Забиеш ли поглед в мрака, пред очите ти започват да плават червени петна и времето се удължава. Мери така обича да спи, че съм се старал да я пазя в съня ѝ дори когато сърбежът изгаря като ток кожата ми. Щом стана, тя се разбужда. Притеснява се. Понеже безсъние я е мъчило единствено когато е била болна, решава, че и на мен не ми е добре.

Но през онази нощ ми се налагаше да стана и да изляза. Дъхът ѝ мъркаше нежно и съзирах архаичната усмивка върху лицето ѝ. Сигурно сънува какъв късмет ме чака, какви големи пари ще ми дойдат. Мери иска да е горда жена. Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням. Това е едно сигурно място – всеки явно си има своето, макар да не съм чувал никой да си го признава. Спящият обикновено се събужда от направеното крадешком потайно движение, но не и от умишлено, нормално действие. Освен това съм убеден, че докато спи, мозъкът се скита сред чужди мисли. Принудих се да ми се приходи по нужда, после станах и отидох. А след това, с дрехи в ръце, се изнизах полека до долния етаж и се облякох в кухнята.

Ако питате Мери, мен ме измъчват несъществуващите проблеми на други хора. Може и да е права, но действително в слабо осветената кухня ми се яви следната възможна сценка: Мери се събужда и ме търси с разтревожен израз из цялата къща. Драснах ѝ бележка в кухненския тефтер: "Не ме свърта, миличко. Излизам да се поразходя. Няма да се бавя". Оставих я в средата на кухненската маса, та да ѝ се набие в очите в мига, в който щракне ключа на лампата до вратата. После отворих безшумно задната врата и вкусих въздуха. Беше леден, с аромата на глазура от бяла слана. Увих се в дебело палто и нахлузих плетена моряшка шапка до под ушите. Електрическият кухненски часовник изръмжа. Показваше три без петнайсет. От единайсет досега бях наблюдавал легнал червените петна.

Нашият град, Ню Бейтаун, е стилен стар град, един от първите ясно изявени цялостни градове на Америка. Първите му заселници, включително и моите предци, са били, доколкото знам, синове на онези непокорни, коварни, несговорчиви и алчни мореплаватели, които причинявали куп главоболия на Европа по времето на кралица Елизабет, завзели Западните Индии при Кромуел и накрая свили гнездо на северния бряг благодарение на грамотите, издадени им от завърналия се на престола Чарлз Стюарт. Съчетавали са успешно пиратството с пуританството, които, ако се вгледаш хубаво, не се различават особено помежду си. И двете не търпят опозиция и имат шавръклив поглед за чужди имоти. Там, където са се слели, са създали упорити, способни на оцеляване маймунски племена. Знам за тях, понеже баща ми настояваше да ме учи. Той беше нещо като любител родолюбец, а ми прави впечатление, че у хора като него по принцип липсват качествата, които тъй хвалят у онези, които славят. Баща ми бе кротък, добре осведомен, зле съветван, но понякога великолепен глупак. Без капка чужда помощ успя да изгуби земите, парите, престижа и бъдещето; с две думи казано, затри почти всичко, натрупано от родовете Алън и Холи в продължение на няколкостотин години; всичко, с изключение на фамилните имена – но пък него друго не го и интересуваше. Баща ми ми изнасяше така наричаните "уроци по родолюбие". От него знам всички тия неща за старците. И вероятно по същата причина сега съм продавач в сицилианска бакалница в квартал, който навремето е бил собственост на рода Холи. При това ние не бяхме жертва на някаква депресия или труден период...

Зимата на нашето недоволство (превод Венцислав К. Венков, корица Иво Рафаилов, 336 стр, цена 28 лева) е в книжарниците

"Знам, че няма да си спазя предварителната програма, че всичките ми решения, дето съм си наумил за сегашните проблеми, ще бъдат неуспешни, понеже истинските проблеми ще се окажат други, за които не съм и подозирал, но въпреки всичко много ми се иска да си направя план за деня." – да, 35-годишния адвокат Антонис добре знае, че животът е всичко онова, което се случва докато си правим планове за него, но в случая на романа В дните живеем на кипърския писател (номиниран за Европейската награда за литература през 2020-а) Хрѝстос Китреотис става дума за един-единствен ден – 20 юни – ден, в който Антонис ще празнува своето рождение, ще решава фамилни ребуси и любовни загадки, ще се изправя пред морални избори и екзистенц решения... ден, който ще се превърне във филма В дните живеем на гръцкия режисьор Сотѝрис Горѝцас... ден, който ще отговори на въпроса (от откъса по-долу): "Да, ама какво ще стане със самия теб?"...

ДВЕ

В този час на улица "Вулгароктону" се е възцарило измамно спокойствие, а северният ветрец, който подухва откъм високото по "Мавромихали", носи мириса на пресен асфалт (оправят две тесни преки по-нагоре), стъпкани черници и разни боклуци. Един мъж, малко по-млад от мен, слиза към центъра с раница на гърба, облечен в риза и платнен панталон, с мокасини в същия кафяв тон като колана му и сребърен часовник на дясната китка – комбинация, която ме кара да се запитам дали не ми е колега. Тъй или иначе, има много адвокати, които са избрали да се установят в квартала, понеже вероятно ги устройва финансово – само в моята кооперация живеят трима. Настанили са се и безброй студенти по право и от Педагогическия факултет, държавни чиновници, много пенсионери и доста идеолози по въпроса на местоживеенето: хора, които в някакъв момент са решили, че кварталът отива на техните идеи, дори да не знаят какви точно са тия идеи, а после са го обикнали по съвсем други причини. Или между нас казано – по една и съща причина: според тях хубавото на квартала е, че ти позволява да се смяташ за всякакъв – от човек със свободна професия, който предпочита да се разхожда из центъра, до такъв, който обича да създава бъркотии, или живее там, където все възниква някаква бъркотия; от някой театрал, който яде киноа и участва в йогистка група, където се учи на смях, до някой млад татко, който редовно ходи в wine bar, докато децата му ги гледа тъщата в Егалео, и се фука, че сервитьорите от заведенията, дето ги рекламират в Lifo, знаят малкото му име. Някога, когато ми се струваше, че да не съм нещо конкретно е най-достойният начин да си изживея живота, щях решително да отрека, че принадлежа към някоя от тези категории – но вече няма смисъл да крия, че май попадам в първата. Аз съм сътрудник (тоест чиновник) в адвокатска кантора, който живее в Ексàрхия, понеже така му е удобно, и нито иска, нито може да изтегли заем и да си купи собствено жилище, за да се премести в по-спокоен квартал с жена си и децата си, които, така или иначе, не ми се очертават на хоризонта. Това е моят живот и макар че не ме въодушевява, в общи линии съм си окей – а да съм окей не е малко, както все си повтарям, докато минавам по "Зоодоху Пигùс" по пътя за съда, правя го и сега и пред мен възниква въпросът, формулиран от неизвестен философ на стената до кинкалерията: Да, ама какво ще стане със самия теб?

Представям си как тоя тип ми се хили хитро, защото знае, че няма да му кажа пълната истина и защото, така или иначе, нямам отговор на въпроса. И понеже ако беше така и аз наистина бях онзи, който твърдя, че съм, тогава защо в средата на идния октомври, тоест след по-малко от четири месеца, ще се преместя на място, много по-различно от сегашното, където не само не ще познавам никого, но няма да мога и да твърдя, че познавам някого, както все пак мога да си го позволя тук, и където ще започна друга работа – толкова различна от сегашната, че и днес, след двата писмени изпита и интервюто, на което отидох, не зная в какво точно ще се състои тя.

Според официалното ù название новата ми професия ще е нещо средно между адвокат и лингвист, макар че всъщност няма да е нито едно от двете и по-скоро ще съм преводач – термин, който повечето адвокати избягват, понеже го смятат за понижение в ранг, така че някой е измислил непреводимия евфемизъм lawyer linguist. А аз ще бъда точно това от октомври нататък, и то поне за следващите две години, колкото трае договорът, който подписах преди месец в един светъл офис на булевард "Аденауер" в сърцето на Люксембург. Досега така и не съм разбрал какво точно ще означава тази промяна в живота ми (освен че ще го промени изцяло), не мога да си помисля за това, та дори и да го сънувам като хората – понякога ми се мярка насън, но то е нещо съвсем различно. Между нас казано, дори не съм се осмелил да го обсъдя с някого, понеже си мисля, че едва ли на някого му пука за това, така че във всички случаи предпочитам да подготвя тайно бягството си, сякаш е дезертьорство, въпреки че не е, понеже никой не се е засилил да ме задържа тук.

След улиците "Франдзù" и "Хрисолора", "Вулгароктону" става стръмна и ходът ми се ускорява. Малко преди да изляза на булевард "Александрас", трябва да внимавам, за да не взема да се подхлъзна, понеже улицата е много стръмна. И за шофьорите изкачването ù е трудно: те се навеждат напред и натискат газта с напрегнати лица, само някои от тях умеят да се качват бавно, на първа скорост, двигателите на колите им бучат, а очите им стават безизразни, като така създават впечатлението, че животът е по-лек, отколкото е всъщност, и че трябва само да научиш хитрите номера. На "Александрас", където имам чувството, че ме е изплюла "Вулгароктону", се спирам на светофара и се заглеждам в една жена на около шейсет, добре облечена, прегърнала рунтаво кученце. После светва зелено и пресичаме отсреща към "Мустоксиди". Тук вече почти всички сме адвокати и се разпознаваме с поглед; аз слизам за малко на пътното платно, за да мина покрай оградата на сградата, която вечно е в ремонт. Денят е добил нормалния си ритъм, колите летят, шумът нахлува и насочва повечето ми мисли, докато накрая стигам до горичката откъм задния вход на съда. Обикновено влизам оттам, но днешната ми среща с фамилията Димитриадис е в "При Делиянис", така че продължавам напред, доближавам се до обширната циментова площадка на моста на "Мустоксиди", минавам отвъд и накрая се озовавам на "Евелпидон".

Не е и нужно да се питам дали е дошъл синът на Димитриаду – пред кафетерията виждам колелото му, вързано с дебела верига, като че точно тук, пред съда, някой ще рискува да го арестуват за кражба на велосипед. Пресичам улицата и го забелязвам още преди да съм влязъл – седнал е в дъното и се е втренчил в чашката с кафе, сякаш не знае какво да прави с нея. За момент, както го гледам да чака, си мисля, че всъщност не желая, че ми е непоносимо досадно да се срещна с този човек и да разговарям с него, да му кажа какво трябва и какво не трябва да направи, ако иска майка му да има някакъв шанс да спечели делото и да не я оберат до шушка банките. Но няма как, така че бързо се съвземам и надявам маската на професионалиста още преди да кажа "добър ден" на Костас Димитриадис и със служебен тон да му заявя горе-долу следното: Говоря ти, но така и няма да научиш онова, което не искам да узнаеш. И никакви възражения! Лошото е, че изражението ми му казва съвсем същото...

В дните живеем (превод Иван Б. Генов, корица Капка Кънева и Маргарита Василева, 488 стр, цена 30 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия