My Mir

"А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан – две лица с отпечатък на буйна страст – и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми." – тези думи от дебютния за Франсоаз Саган роман Добър ден, тъга (писан от нея точно на възрастта на главната героиня в него Сесил) сякаш въплъщават интригата и циклона от страсти в него, но и сякаш пускат нишка, която може да свърже съдбата на Сесил с тази на Пола, героинята от по-късната (с 5 години) творба Обичате ли Брамс? на Саган... Нишка, която неслучайно обвързва тези две ранни новели за Саган в това специално издание (откъсът от Добър ден, тъга ви очаква по-долу)... Нишка, която води две, на пръв поглед различни, жени (Сесил в изгрева и Пола в зноя на Живота) към Кръстопът... Такъв пред какъвто се е озовавала неведнъж и самата Саган... Такъв пред какъвто се изправяш с искреност и чувственост... за да може, след това, да изплува интимен и верен портрет на Жената...

Из ВТОРА ГЛАВА

Ан щеше да пристигне най-рано след седмица. Оползотворих последните дни за истинска почивка. Бяхме наели вилата за два месеца, но си знаех, че щом Ан се появи, пълна отмора няма да има. Ан придаваше на нещата очертания, а на думите – смисъл, който баща ми и аз на драго сърце оставяхме да ни се изплъзва. Тя въвеждаше норми за добър вкус и приличие и човек, без да ще, ги осъзнаваше от начина, по който тя рязко се отдръпваше и засегнато се смълчаваше, от израженията ѝ. Беше и възбуждащо, и уморително, но в крайна сметка унизително, понеже чувствах, че е права.

Решено бе в деня на идването ѝ баща ми и Елза да я посрещнат на гарата във Фрежю. Аз твърдо отказах да участвам в начинанието. Баща ми вдигна ръце от мен и изпокъса всички гладиоли от градината, за да ѝ ги поднесе. Само го посъветвах Елза да не държи букета. След като тръгнаха, в три часа слязох на плажа. Легнах на пясъка и вече се унасях, когато ме разбуди гласът на Сирил. Отворих очи: небето беше бяло, размито от жегата. Не откликнах на Сирил, нямах желание да говоря с него, нито впрочем с когото и да било. Бях прикована към пясъка от цялата мощ на лятото, с натежали ръце и пресъхнала уста.

– Да не сте мъртва? – попита той. – Отдалеч изглеждахте като изхвърлена от морето отломка, самотна и изоставена...

Усмихнах се. Той седна до мен и сърцето ми затуптя отсечено, глухо, защото при движението ръката му докосна рамото ми. През изминалата седмица моите блестящи ветроходни маневри десетократно ни бяха преобръщали прегърнати във водата, без да изпитам и най-малкия смут. А днес бяха достатъчни горещината, просъницата, непохватността му и нещо в мен тихо се раздираше. Извърнах глава към него. Той ме наблюдаваше. Започвах да го опознавам: беше уравновесен и по-нравствен, отколкото е обичайно за възрастта му. Ето защо го шокираше нашата особена семейна троица. Беше твърде добър или твърде плах, за да ми го каже, но го долавях по неприязнените коси погледи, с които стрелкаше баща ми. Би му допаднало да се разкъсвам душевно от положението. Аз обаче не изпитвах нищо подобно и единственото, което ме разкъсваше в този миг, бяха очите му и лудешките удари на сърцето ми... Той се надвеси над мен. Припомних си последните дни, упованието и спокойствието, та съжалих за порива на тези широки, доста плътни устни.

– Сирил – казах, – беше ни тъй хубаво...

Той ме целуна нежно. Взрях се в небето, а после престанах да виждам друго освен червени искри, които избухваха под стиснатите ми клепачи. Топлината, шеметът, вкусът на първите целувки и въздишките запълниха дълги минути. Прозвуча автомобилен клаксон и ние отскочихме един от друг, като че вършехме престъпление. Оставих Сирил, без да продумам, и се изкачих към къщата. Бързото завръщане ме изненадваше: навярно Ан бе изпуснала влака. Но я заварих на терасата, току-що бе слязла от колата си.

– Та това е замъкът на Спящата красавица! – възкликна тя. – Колко сте черна, Сесил! Радвам се да ви видя.

– Аз също – отвърнах. – От Париж ли идвате?

– Предпочетох да пътувам с кола и съм капнала.

Заведох я в стаята ѝ. Отворих прозореца с надеждата да зърна лодката на Сирил, но тя бе изчезнала. Ан седеше на леглото. Под очите ѝ забелязах леки сенки.

– Вилата е прелестна – въздъхна тя. – Къде е стопанинът?

– Отиде да ви посрещне на гарата с Елза.

Тъкмо поставях куфара ѝ на един стол и обръщайки се към нея, се сепнах. Лицето ѝ беше разстроено, устните трепереха.

– Елза Макенбург? Той е довел тук Елза Макенбург?

Не намерих какво да ѝ отговоря. Гледах я слисано.

Лицето ѝ, което не познавах другояче освен спокойно и овладяно, сега се разголваше пред моето изумление. Тя бе втренчена в мен през образите, породени от думите ми. Най-сетне ме съзря и изви глава.

– Трябваше да ви предупредя – рече, – но бързах да потегля, бях толкова уморена...

– А сега... – допълних машинално.

– Сега какво? – отрони тя.

Погледът ѝ беше въпросителен и презрителен.

Нищо не беше се случило.

– Ами сега сте тук – казах глупаво и потрих ръце. – Знаете ли, много съм доволна, че сте тук. Чакам ви долу, ако ви се пие нещо, барчето е заредено.

Излязох, като продължавах да мънкам неразбрано, и слязох по стълбата с объркани мисли. Какво означаваха смутеното изражение, развълнуваният глас, мимолетната ѝ слабост? Разположих се на един шезлонг и затворих очи. Помъчих се да си представя всички непоклатими, успокоителни образи на Ан: ирония, непринуденост, тежест.

Новооткритият ѝ уязвим образ ме трогваше и същевременно ме дразнеше. Дали беше влюбена в баща ми? Възможно ли беше? Нищо у него не съответстваше на нейните вкусове. Той беше безхарактерен, лекомислен, понякога дори малодушен. А може би всичко бе плод на умората от пътуването и възмущение от морално естество. Прекарах цял час в догадки.

В пет часа баща ми пристигна с Елза. Наблюдавах го, докато слизаше от колата. Опитах се да прозра дали е допустимо Ан да го обича. Той крачеше към мен бързо, леко отметнал глава назад. Усмихваше се. Помислих си, че е съвсем възможно Ан да го обича, че е обичлив за всекиго.

– Ан я нямаше – подвикна ми той. – Дано не е паднала от вагона.

– Тя си е в стаята – рекох. – Дойде с кола.

– Така ли? Чудесно! Тогава ѝ занеси букета.

– Купили сте ми цветя? – обади се гласът на Ан. – Колко мило!

Слизаше по стълбата да го пресрещне, естествена, усмихната, облечена в рокля, която сякаш не бе лежала в куфар. Печално си казах, че идва едва след като е чула колата, а можеше да го стори малко по-рано, за да си поговорим, та дори и за изпита, на който впрочем ме бяха скъсали. Като се сетих за последната подробност, се утеших за пропуска на Ан.

Баща ми се завтече към нея, целуна ѝ ръка.

– Четвърт час стоях на перона с букета в ръка и с глупава усмивка на лицето. Слава богу, че сте тук! Познавате ли Елза Макенбург?

Извърнах очи.

– Мисля, че сме се виждали – каза Ан, от любезна по-любезна. – Стаята е прекрасна, много мило от ваша страна, че ме поканихте, Ремон, бях страшно уморена.

Баща ми се окопитваше. В неговите очи всичко беше наред. Бъбреше, отваряше бутилки. А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан – две лица с отпечатък на буйна страст – и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми.

Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс? (превод Мария Коева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

"Той бе леглото на бебето и неговият Бог. Дългата постепенна раздяла вероятно бе същността на бащинството и отсега му бе невъзможно да си я представи." – в петолинието на живота на Роланд Бейнс, главният герой на най-новия роман Уроци на Иън Макюън, Раздялата играе ключова роля – първо, като 11-годишен хлапак, Роланд се разделя с родителите си, за да срещне живота в английски интернат, уроците по пиано и Любовта (но не по ноти)... След което, възмъжал и начеващ поет (като в откъса по-долу), открива Музиката на мерената реч, но не и Хармонията с жената, която мистериозно изчезва от нотната линия, оставяйки го с няколкомесечния им син в ръце... Да, като повтарящ се рефрен, Раздялата и едно репетитивно до безкрай чувство за вина, сякаш изсвирват сонатата на живота на Роланд, но ако си припомните творенията на (и срещите с) Иън Макюън, то знаете, че не всичко звучи така, както изглежда по петолинието на Живота...

За Роланд Бейнс, лишеният от сън мъж в люлеещия се стол, събуждащият се град не бе нищо повече от далечен, забързан звук, който се усилваше с всяка изминала минута. Забързан час. Прогонени от сънищата си, от леглата си, хората се движеха из улиците като вятъра. Тук той нямаше какво друго да прави, освен да бъде легло за сина си. На гърдите си усещаше сърдечния ритъм на бебето – малко под два пъти по-бавен от неговия собствен ритъм. Пулсовете на двамата ту влизаха, ту излизаха от фаза, но един ден щяха постоянно да се разминават. Никога нямаше да бъдат толкова близко един до друг. Той щеше да познава сина си по-малко, после дори още по-малко. Другите щяха да познават Лорънс по-добре от него, щяха да знаят повече къде се намира, какво прави и какво говори, как се сближава с някой приятел, после как се влюбва в някого. Как понякога плаче самичък. От баща си щеше да има редки посещения, искрена прегръдка, по някой разговор за работата, за семейството, малко политика, после сбогуване. Но засега той знаеше всичко за него, къде се намираше във всяка минута, на всяко място. Той бе леглото на бебето и неговият Бог. Дългата постепенна раздяла вероятно бе същността на бащинството и отсега му бе невъзможно да си я представи.

Бяха изминали много години от момента, когато се бе освободил от eдинайсетгодишното момче с тайния овален белег от вътрешната страна на лявото бедро. През онази вечер той го бе огледал след гасенето на лампите – бе си смъкнал пижамата в клозета, навеждайки се да го види отблизо. Там бе отпечатъкът от палеца и показалеца ѝ, нейният подпис, писменото доказателство за момента, който го бе направил истински. Нещо като фотография. Не го заболя, когато прокара своя пръст по линията, където бледата кожа преливаше от зеленикаво в синьо. Натисна силно точно по средата, там, където бе почти черно. Не го заболя.

* * *

През седмиците, последвали изчезването на жена му, посещенията от полицията и запечатването на къщата, той често се опитваше да си обясни натрапчивите спомени през онази нощ, когато ненадейно бе останал сам. Умората и стресът го бяха върнали към първопричината, към основните принципи, към безкрайното минало. Щеше да е още по-лошо, ако знаеше какво му предстоеше – много посещения в един неприветлив офис, много чакане със стотици други като него по пластмасови, занитени в пода пейки, докато извикат номера му, многобройни интервюта, в които да обяснява и да се защитава, докато Лорънс Х. Бейнс скимти, бърбори в скута му. Накрая получи някаква държавна помощ, стипендия за самотен родител, лепта за вдовец, макар че тя не беше мъртва. Когато Лорънс навършеше една година, щяха да му дадат място в яслите, докато баща му щеше да седи на стол – в някой кол център или нещо подобно. Професор в катедра по услужливо слушане. Напълно резонно. Можеше ли да остави другите да се трудят, за да го издържат, докато той по цял следобед чезне над сестините си? Тук нямаше противоречие. Това бе споразумение, договор, който той приемаше и ненавиждаше.

Случилото се преди много време, в малката стая до лечебницата, бе също тъй бедствено, както и настоящото му трудно положение, но той външно продължаваше да се държи – и сега, както и тогава, сякаш всичко бе почти наред. Това, което можеше да го унищожи, бе вътре в него – чувството, че нещо бе сгрешил. Ако тогава е бил заблудено дете, за да се чувства така, защо и сега се поддаваше на чувството за вина? Виновната трябваше да е тя, не той. Беше научил пощенските ѝ картички и бележките ѝ наизуст. Подобни бележки обичайно се оставяха на кухненската маса. Тя бе оставила нейната на възглавницата му – като хотелски битер шоколад. Не се опитвай да ме намериш. Добре съм. Ти нямаш вина. Обичам те, но това е завинаги. Живея сбъркан живот. Моля те, опитай се да ми простиш.

Откъм нейната страна на леглото бяха ключовете ѝ от къщи. Каква любов бе това? Сбъркан живот ли бе да родиш дете? Той обикновено се съсредоточаваше с ненавист над последното ѝ, недовършено изречение, след някое яко напиване. Моля те, опитай се да ми простиш, така както съм си простила аз – това трябваше да му каже. Самосъжалението на бегълката срещу горчивата яснота на изоставения, подчинилия се на реда. Тя се засилваше с всеки следващ пръст скоч. Още един невидим пръст, който го зовеше. Той я намразваше все повече и повече и всяка мисъл бе повторение, вариация на темата за нейното самовлюбено дезертьорство. След час анализиращи размишления, той осъзнаваше, че повратната точка – краят на вечерното му умствено напрежение, не бе далеч. Почти си там, налей си още едно. Мислите му се забавяха, после внезапно спираха, без никаква причина, както влакът в стихотворението, което всички в класа му трябваше да научат наизуст за назидание. Горещ ден на спирка в Глостършър и тишина, сред която някой се изкашля. И тогава отново го озаряваше ясното, бистро и ревностно като пееща наблизо птичка осъзнаване. Най-после бе пиян и освободен да я обича отново и да я иска пак до себе си. Сдържаната ѝ, херувимска красота, крехкостта на дребните кости на ръцете ѝ и едва доловимия акцент от германското детство в леко дрезгавия ѝ, сякаш от викане глас. Но тя никога не викаше. Тя го обичаше, затова вината трябваше да е негова и беше мило от нейна страна, че в бележката си му казваше, че не беше така. Той не знаеше коя несъвършена част от себе си да обвини, затова трябваше да е виновен в целостта си.

Пиянски разкаян в тъжно-сладостен облак, той се придвижваше, размишлявайки, нагоре по стълбите, наглеждаше бебето, заспиваше напряко върху леглото, понякога напълно облечен, за да се събуди в сухите малки часове, изтощен и тревожен, разярен и ожаднял, пресмятайки в тъмното достойнствата си и несправедливото отношение към него. Печелеше почти толкова, колкото и тя, бе допринасял своя половин дял в грижите за Лорънс, включително и през нощта, бе верен и любящ, никога не се бе държал като гениалния поет, живеещ по специални правила. Значи беше глупак, мухльо и поради тази причина тя го бе зарязала, може би заради някой истински мъж. Не, не, не беше така, той си беше добър, добър беше и я мразеше. И това беше завинаги. Беше се върнал на изходна позиция – отново. Най-близкото нещо до съня, което можеше да постигне сега, бе да легне по гръб със затворени очи и да се ослушва за Лорънс, иначе изгубен в спомени, желания, измислици, дори сносни редове, които нямаше волята да запише в продължение на час, после два, после три, до зори. Скоро щеше отново да проиграе посещението от полицията, подозрението, което тегнеше над него, отровния облак, срещу който бе уплътнил къщата и дали трябваше да го прави отново. Този безполезен процес една нощ го бе отвел назад към урока по пиано. Ехтящата стая, в която бе попаднал и където бе принуден да гледа.

Благодарение на латинския и френския той бе научил за времената. Те винаги си бяха съществували – минало, сегашно, бъдещо, но той не бе забелязвал как езикът разделя времето на части. Сега знаеше. Учителката му по пиано си служеше със сегашно продължително, за да изрази близкото бъдеще. "Седиш изправен, държиш брадичката си вдигната. Държиш лактите си под прави ъгли. Пръстите ти са готови, леко закръглени, и постоянно внимаваш китките ти да бъдат гъвкави. Гледаш право към страницата."

Уроци (превод Радосвета Гетова, корица Иво Рафаилов, 608 стр, цена 35 лева) е в книжарниците от 5 май

"Писането на книга е не само въпрос на оцеляване, а опит да бъде възстановен престижът на самата фраза" казва Фредерик Бегбеде в новия си роман Бараж срещу Атлантика (откъсът по-долу) и именно това той се опитва да направи, изписвайки всяко изречение като отделна сентенция... крилата фраза, която той отделя (но и свързва) смислово – "Също като рамката на картина, белите полета между фразите им придават величавост"... Получава се нещо като вернисаж на словото, нещо като реквием за Смисъла от Литературата – "От първостепенно значение е да внесем обновление в начина на писане, ако не искаме през XXI век литературата да изчезне" – нещо като втора равносметка след Апокалипсиса (пандемичен) за нещата, които си струва да бъдат спасени било то с дига, бент, преграда или с... Фрази... нещо като искрено и ли(ри)чно продължение на автобиографичния Един френски роман (неслучайно, такова е и подзаглавието на Бараж срещу Атлантика), изпълнено с океан от препратки (заглавието намига към Бараж срещу Пасифика на Маргьорит Дюрас) и острови на паметта, изплуващи в срещи с приятеля на Бегбеде Беноа Бартерот, живеещ край Атлантика, за да се очертае на хоризонта Възкресението на един Литературен Живот... или по думите на Бегбеде – "Идеята е съвсем проста: за да бъдат спасени фразите, може би трябва да се пожертва романът"...

Всяка фраза би трябвало да бъде кремък.

Кремъкът хвърля искри само ако се удари в друг кремък.

По същия начин дигата Бартерот представлява камара от камъни, електрически стълбове и железопътни траверси.

От 1985 до 1995 година Беноа е стоварил там един милион тона строителни отпадъци, за да защити Поент.

На Поент всички спят с изключение на мен.

През нощта не пиша фрази; пиша: "Фрази".

Ерик Шевийяр е измислил друг принцип.

Неговият "Автофиктивен дневник" е същинско чудо, съставено от несвързани помежду си фрази.

Все пак е достойно за съжаление, че съм бил изпреварен от един толкова талантлив човек.

В Шарлот Давид Фоенкинос представя автобиографичен разказ, където всяко изречение започва на нов ред.

Целта му е аналогична: да направи четенето по-интензивно.

Става ми смешно, като си представя физиономията на Шевийяр, когато разбере, че го сравнявам с Фоенкинос.

Съпоставям ги единствено с цел да обясня ситуацията: много съвременни автори изпитват нужда да отделят една от друга фразите, които пишат.

Вината е на Шамфор, който имитира Библията, следвайки образеца на Притчи Соломонови.

От първостепенно значение е да внесем обновление в начина на писане, ако не искаме през XXI век литературата да изчезне.

Не, Туитър, вие не притежавате монопол върху апофтегмите; нищо подобно.

В Линкълн в бардо Джон Сондърс вмъква фрази на духове от едно гробище.

Александър Лабрюф подражава на откъслечните фрагменти в Хладни спомени на Бодрийяр: конструкция от пунктири, подобна на рисунките, при които на петгодишна възраст свързвах отделните точки, за да се появи Мики, който кара самолет.

Съвременните писатели вече не знаят как да възкресят фразите.

Фразите се множат в дигиталните мрежи: писателите не само са принудени да се справят с конкуренцията на други писатели, а и с тази на имейлите, на есемесите, на съобщенията, на постовете, на ретуитовете...

Все едно е налице бягство на фрази, които напускат книгите и влизат в облак.

Те отлитат от хартията към виртуалния свят.

На това кръвотечение трябва да бъде сложен край.

Писането на книга е не само въпрос на оцеляване, а опит да бъде възстановен престижът на самата фраза.

Дори Доналд Тръмп не успя да дискредитира туитовете; трябва да бъде нанесен смъртоносен удар.

Ето как куп празни приказки могат да бъдат превърнати в политически манифест.

Идеята е съвсем проста: за да бъдат спасени фразите, може би трябва да се пожертва романът.

В литературен смисъл, инак не съм еколог.

Този подход позволява също така да се увеличи броят страници на книгата.

Очаквам да напиша най-прекрасната фраза от тази книга.

Вероятно читателят е в същото състояние като мен: все по-унило очакване, все по-осезаема демотивация, нарастващо нетърпение, което не след дълго ще го накара просто да вдигне рамене.

Подобно на джазов тромпетист, диря синя фраза.

Няма свят отпреди и свят след това.

Преди имаше свят, а днес вече няма свят: през 2020 година вече няма нищо, няма никого, никъде.

Светът се затваря в черупката си.

Бяхме щурци и сега не ни остава нищо друго, освен да станем мравки – ще пълзим, ще се заровим в земята, ще се сгушим и ще съжаляваме.

Човекът е познал възходи и падения:

В зимник дълбок ще слезе сам

и дълго ще остане там

Бараж срещу Атлантика (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 296 стр, цена 20 лева) е в книжарниците 

Помните ли Армията на 12-те маймуни и тяхната екотерористична акция за освобождаване на животните от зоопарка в антиутопичната филмова класика 12 маймуни на Тери Гилиъм? Е, в еко-трилър романа Адам отпреди грехопадението на Жан-Кристоф Рюфен има Фронт за освобождение на животните... има и опити за намаляване на свръхнаселеността на планетата с всички средства на биотероризма и радикалната екология... има и герои като докторът под прикритие/агент на ЦРУ Пол Матис (запознайте се с него в откъса по-долу), който ще се опита да овладее ситуацията извън контрол... има и глобални екзистенц въпроси, които 15 години по-късно отново са на дневен ред... Именно на такива въпроси ще се опита лично да намери отговори Жан-Кристоф Рюфен при срещата с него на 27 април, както и да разкрие пресечните точки между това да си един от първите членове на Лекари без граници и двукратен лауреат на наградата Гонкур... А защо да не поговорим и за това как нарочно провокираните хуманитарни кризи са новите Войни в съвременния свят... Но отговорите по-късно, а сега да се върнем към грехопадението...

II

Атланта, Джорджия

Пациентът стоеше седнал, приведен напред. Двете облечени в ръкавици ръце полека опипваха долната част на гърба му, докато не намериха вдлъбнато място между две ребра. Тънката, дълга десетина сантиметра игла бавно проникна в плътта му. Нямаше вик, нито потръпване. Гръбначномозъчната течност, прозрачна като изворна вода, започна да се стича капка по капка в епруветките, поднасяни от сестрата. Щом изтеглянето свърши, д-р Пол Матис бавно извади иглата, хвърли я в картонено бъбрековидно легенче и се изправи. Свали латексовите си ръкавици и хвърли и тях в легенчето. С ръка на рамото на болния, той приятелски натисна мускулите му. Колкото предпазлив беше по време на прегледа, толкова енергичен и грубоват ставаше сега, когато всичко бе приключило.

– Хайде, Нат. Всичко ще е наред. Лежане по корем и почивка през целия ден. И главно, пий много вода.

Пациентът беше двайсетинагодишен порториканец с матов тен и черни рошави коси. Усмихна се, но като си спомни за инертните си крака, погледът му помрачня. Отново го порази мисълта, че най-вероятно ще остане параплегичен през целия си живот. След малко щяха да го приберат в стаята му и все по-трудно щеше да бъде да си затваря очите за очевидното. Тримата му съседи по легло бяха като него: жертви на произшествия с автомобили или мотори, на инциденти в спортната си дейност, на всякакви травми.

Пол Матис погледна часовника си: единайсет и четвърт. Времето минаваше. Прелисти тетрадката за визитациите – оставаха още двама болни.

– Повикай някой да се качи, ако обичаш – каза той на сестрата. – Трябва да тръгвам веднага. Извикай Милтън или Елмер, мисля, че са тук днес.

В клиниката бяха петима лекари, петима съдружници, които след дипломирането си се бяха впуснали в това лудо приключение – да създадат ултрамодерен център за лечение на неврологични патологии, като лекуват безплатно младите "изпочупени" без социална осигуровка и без средства. За по-малко от три години бяха постигнали главозамайващ успех. Пациенти прииждаха от целите Съединени щати. Поради което трябваше непрекъснато да търсят пари, за да не затворят клиниката. Начинанието им просперираше от медицинска гледна точка, но ставаше рисково във финансово отношение. Всеки месец бяха на ръба на фалита. Поради своята предишна квалификация Пол практически изпълняваше и функциите на директор. Налагаше му се да обикаля администрациите, да се среща с кредитори и меценати, което никак не му харесваше. Все по-трудно му беше да задели време за медицината.

Отвори вратата на секретариата с раздразнен вид.

– Къде беше тази среща? – попита Лаура, секретарката си, докато си сваляше престилката.

– В бара на хотел "Медисън".

Пол сви рамене и закопча две копчета на якето си.

– Този тип можеше да дойде дотук – измърмори той, докато завързваше обувките си за велосипед с автоматични щипки за пръсти.

– Опитай се да бъдеш мил. Това очевидно е много голям дарител.

– Той твърди така. Но след като дори не си каза името...

Пол се изправи и погледът му спря за миг на ъгъла на бюрото. Добре познаваше тази червена пластмасова кошница – в нея Лаура държеше неизплатените фактури. Беше пълна догоре. Определено не трябваше да се изпуска и най-малката възможност.

– Ще се върна в два часа, ако всичко е наред – подхвърли той, напускайки малкия кабинет.

Клиниката заемаше четвъртия етаж на стара тухлена сграда. Под нея се намираше редакцията на почти фалирал вестник за безплатни съобщения. Вероятно до няколко седмици щяха да освободят помещенията. Това щеше да е уникална възможност да разширят клиниката. Уви, финансовото положение даваше малки надежди за осъществяване на този проект. Настроението на Пол се разваляше всеки път, когато се сетеше за това. Той слезе в гаража и яростно яхна планинския си велосипед.

Много добре знаеше, че е рисковано да се придвижваш с велосипед в град като Атланта. Но не той би устоял на това изкушение. Физическата му енергия абсолютно трябваше да намери излаз. Когато даваше консултации, въздържаността му успокояваше пациентите. Биха се учудили, ако го видеха как бясно върти педалите, приведен над кормилото, с гръб, залепнал за дрехата му от пот. Пол се отнасяше еднакво хладнокръвно към всяка ситуация. Но успяваше да го направи само ако бясно изразходваше вътрешната си енергия по два часа на ден.

Нямаше нищо изключително във физиката му. Беше със среден ръст, не особено широкоплещест. Ако не внимаваше, лесно можеше да напълнее. Една странност правеше впечатление в лицето му – в европейските му черти се долавяше дискретно африканско влияние. Кожата му беше матова. Черните му коси, почти ситно къдрави и ниско подстригани, очертаваха два големи полукръга около челото му. Въпреки усилията да бъде добре обръснат, гъстата му брада сякаш растеше с часове. Отстъпил ù бе бакенбарди, които стигаха почти до средата на бузите му. С което приличаше на Белмондо от "Сирената на Мисисипи". Както и актьора, той си беше чупил носа в първия си живот и не беше напълно скъсал с юношеския си вид. Пак като на актьора, лицето му беше лишено от истинска хубост. Но можеше да излъчва сила и опасен чар. Умееше да бъде дискретен, дори невидим. Ако го забелязваха, то със сигурност беше когато сам решеше да използва оръжията си.

С каска на главата, сведен над планинското си колело, Пол се промъкваше между автомобилите, качваше се на тротоарите, навлизаше в насрещното движение. Обичаше градовете, обичаше всички американски градове, в които бе живял. В тях винаги се бе чувствал като в истинска джунгла, но джунгла, обитавана от човешки същества. Обичаше сложната им география, горите им от къщи, обширните равнини на площадите им, долините, издълбани от потока от автомобили между бреговете на сградите. С велосипеда си прокарваше в тези савани свои собствени тайни пътеки.

Адам отпреди грехопадението (превод Росица Ташева, корица Капка Кънева и Неда Ангелова, 696 стр, цена 26 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия

Срещата с Жан-Кристоф Рюфен е на 27 април | 19:00, Френски институт