My Mir

"Знам, че няма да си спазя предварителната програма, че всичките ми решения, дето съм си наумил за сегашните проблеми, ще бъдат неуспешни, понеже истинските проблеми ще се окажат други, за които не съм и подозирал, но въпреки всичко много ми се иска да си направя план за деня." – да, 35-годишния адвокат Антонис добре знае, че животът е всичко онова, което се случва докато си правим планове за него, но в случая на романа В дните живеем на кипърския писател (номиниран за Европейската награда за литература през 2020-а) Хрѝстос Китреотис става дума за един-единствен ден – 20 юни – ден, в който Антонис ще празнува своето рождение, ще решава фамилни ребуси и любовни загадки, ще се изправя пред морални избори и екзистенц решения... ден, който ще се превърне във филма В дните живеем на гръцкия режисьор Сотѝрис Горѝцас... ден, който ще отговори на въпроса (от откъса по-долу): "Да, ама какво ще стане със самия теб?"...

ДВЕ

В този час на улица "Вулгароктону" се е възцарило измамно спокойствие, а северният ветрец, който подухва откъм високото по "Мавромихали", носи мириса на пресен асфалт (оправят две тесни преки по-нагоре), стъпкани черници и разни боклуци. Един мъж, малко по-млад от мен, слиза към центъра с раница на гърба, облечен в риза и платнен панталон, с мокасини в същия кафяв тон като колана му и сребърен часовник на дясната китка – комбинация, която ме кара да се запитам дали не ми е колега. Тъй или иначе, има много адвокати, които са избрали да се установят в квартала, понеже вероятно ги устройва финансово – само в моята кооперация живеят трима. Настанили са се и безброй студенти по право и от Педагогическия факултет, държавни чиновници, много пенсионери и доста идеолози по въпроса на местоживеенето: хора, които в някакъв момент са решили, че кварталът отива на техните идеи, дори да не знаят какви точно са тия идеи, а после са го обикнали по съвсем други причини. Или между нас казано – по една и съща причина: според тях хубавото на квартала е, че ти позволява да се смяташ за всякакъв – от човек със свободна професия, който предпочита да се разхожда из центъра, до такъв, който обича да създава бъркотии, или живее там, където все възниква някаква бъркотия; от някой театрал, който яде киноа и участва в йогистка група, където се учи на смях, до някой млад татко, който редовно ходи в wine bar, докато децата му ги гледа тъщата в Егалео, и се фука, че сервитьорите от заведенията, дето ги рекламират в Lifo, знаят малкото му име. Някога, когато ми се струваше, че да не съм нещо конкретно е най-достойният начин да си изживея живота, щях решително да отрека, че принадлежа към някоя от тези категории – но вече няма смисъл да крия, че май попадам в първата. Аз съм сътрудник (тоест чиновник) в адвокатска кантора, който живее в Ексàрхия, понеже така му е удобно, и нито иска, нито може да изтегли заем и да си купи собствено жилище, за да се премести в по-спокоен квартал с жена си и децата си, които, така или иначе, не ми се очертават на хоризонта. Това е моят живот и макар че не ме въодушевява, в общи линии съм си окей – а да съм окей не е малко, както все си повтарям, докато минавам по "Зоодоху Пигùс" по пътя за съда, правя го и сега и пред мен възниква въпросът, формулиран от неизвестен философ на стената до кинкалерията: Да, ама какво ще стане със самия теб?

Представям си как тоя тип ми се хили хитро, защото знае, че няма да му кажа пълната истина и защото, така или иначе, нямам отговор на въпроса. И понеже ако беше така и аз наистина бях онзи, който твърдя, че съм, тогава защо в средата на идния октомври, тоест след по-малко от четири месеца, ще се преместя на място, много по-различно от сегашното, където не само не ще познавам никого, но няма да мога и да твърдя, че познавам някого, както все пак мога да си го позволя тук, и където ще започна друга работа – толкова различна от сегашната, че и днес, след двата писмени изпита и интервюто, на което отидох, не зная в какво точно ще се състои тя.

Според официалното ù название новата ми професия ще е нещо средно между адвокат и лингвист, макар че всъщност няма да е нито едно от двете и по-скоро ще съм преводач – термин, който повечето адвокати избягват, понеже го смятат за понижение в ранг, така че някой е измислил непреводимия евфемизъм lawyer linguist. А аз ще бъда точно това от октомври нататък, и то поне за следващите две години, колкото трае договорът, който подписах преди месец в един светъл офис на булевард "Аденауер" в сърцето на Люксембург. Досега така и не съм разбрал какво точно ще означава тази промяна в живота ми (освен че ще го промени изцяло), не мога да си помисля за това, та дори и да го сънувам като хората – понякога ми се мярка насън, но то е нещо съвсем различно. Между нас казано, дори не съм се осмелил да го обсъдя с някого, понеже си мисля, че едва ли на някого му пука за това, така че във всички случаи предпочитам да подготвя тайно бягството си, сякаш е дезертьорство, въпреки че не е, понеже никой не се е засилил да ме задържа тук.

След улиците "Франдзù" и "Хрисолора", "Вулгароктону" става стръмна и ходът ми се ускорява. Малко преди да изляза на булевард "Александрас", трябва да внимавам, за да не взема да се подхлъзна, понеже улицата е много стръмна. И за шофьорите изкачването ù е трудно: те се навеждат напред и натискат газта с напрегнати лица, само някои от тях умеят да се качват бавно, на първа скорост, двигателите на колите им бучат, а очите им стават безизразни, като така създават впечатлението, че животът е по-лек, отколкото е всъщност, и че трябва само да научиш хитрите номера. На "Александрас", където имам чувството, че ме е изплюла "Вулгароктону", се спирам на светофара и се заглеждам в една жена на около шейсет, добре облечена, прегърнала рунтаво кученце. После светва зелено и пресичаме отсреща към "Мустоксиди". Тук вече почти всички сме адвокати и се разпознаваме с поглед; аз слизам за малко на пътното платно, за да мина покрай оградата на сградата, която вечно е в ремонт. Денят е добил нормалния си ритъм, колите летят, шумът нахлува и насочва повечето ми мисли, докато накрая стигам до горичката откъм задния вход на съда. Обикновено влизам оттам, но днешната ми среща с фамилията Димитриадис е в "При Делиянис", така че продължавам напред, доближавам се до обширната циментова площадка на моста на "Мустоксиди", минавам отвъд и накрая се озовавам на "Евелпидон".

Не е и нужно да се питам дали е дошъл синът на Димитриаду – пред кафетерията виждам колелото му, вързано с дебела верига, като че точно тук, пред съда, някой ще рискува да го арестуват за кражба на велосипед. Пресичам улицата и го забелязвам още преди да съм влязъл – седнал е в дъното и се е втренчил в чашката с кафе, сякаш не знае какво да прави с нея. За момент, както го гледам да чака, си мисля, че всъщност не желая, че ми е непоносимо досадно да се срещна с този човек и да разговарям с него, да му кажа какво трябва и какво не трябва да направи, ако иска майка му да има някакъв шанс да спечели делото и да не я оберат до шушка банките. Но няма как, така че бързо се съвземам и надявам маската на професионалиста още преди да кажа "добър ден" на Костас Димитриадис и със служебен тон да му заявя горе-долу следното: Говоря ти, но така и няма да научиш онова, което не искам да узнаеш. И никакви възражения! Лошото е, че изражението ми му казва съвсем същото...

В дните живеем (превод Иван Б. Генов, корица Капка Кънева и Маргарита Василева, 488 стр, цена 30 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"Чувал съм, че преди шейсет години в Япония имало много силен тайфун, който причинил огромни разрушения, но тогава още не съм бил роден." – да, в романа Октопод на руската писателка с арменски произход Анаит Григорян се вихрят тайфуни, както се надигат и силно земетресение, и апокалиптична цунами вълна..., но друг е епицентърът на страстите, който преживява руския банков служител Александър в Япония. Да, начина чрез който японската култура, бит и традиции са пречупени през погледа на чужденеца (като в откъса от Октопод по-долу) силно напомня Амели Нотомб-изживяванията и трепетите (самата Анаит счита Япония за свой "втори дом"), докато, в същото време, озовавенето на Александър в рибарския остров Химакаджима и сюрреалистичното вникване в японската митология намигат енигматично към специалитетите на класика Мураками...

Младежът и момичето си тръгнаха чак когато навън се стъмни съвсем. Томоко, както изглежда, така и не се стопли напълно; след като любезно се сбогува с Кишо и Александър, тя бавно се отправи към изхода, като се загръщаше в дънковото яке. Акио я изпревари, отвори вратата пред нея и като излязоха, нежно я прегърна през раменете.

Сервитьорът си погледна часовника:

– Скоро затваряме, Арекусандору сан. Ще желаете ли още нещо?

– Не, Кишо, благодаря. – Александър разсеяно почука с кутре по чашата – искаше му се да каже нещо хубаво на сервитьора и се чудеше какво да бъде. – Латето беше чудесно.

– Мм... – японецът помълча, докато подреждаше чистите съдове на масата и оглеждаше мястото с критичен поглед – не трябва ли да прибере още нещо или да го избърше отново. – Вие май че живеете в Набуто?

Александър се помъчи да си спомни кога е казал на Кишо къде е отседнал, но той обясни сам:

– Тези дни ви видях да купувате сладкиши в "Судзуме". Едва ли бихте влезли в сладкарница в друг квартал, тъй че предположих, че сте наели стая в Набуто или в Нишихама. Споменах Набуто наслуки.

Александър се усмихна:

– Трябвало е да станете детектив.

– Надявам се, че не съм ви обидил? Може да вървим заедно, ако ме изчакате да изключа всичко. Живея в Нишихама, недалеч от светилището на Хачиман.

– Красиво място.

Господин Фурукава излезе от кухнята и започна да мете пода с проскубана метла с дълга дръжка, като от време на време поглеждаше неодобрително към Александър.

– Фурукава сан, ще затворите ли заведението? Бих искал да изпратя нашия гост.

На Александър му се стори, че Кишо говори с готвача като със свой връстник, макар че можеше да му бъде и син. Фурукава изгледа мрачно по-младия си колега:

– Както искате. Щом ви се ще да се мотаете в тая влага...

– Рибата цял живот живее във вода, Фурукава сан, и пак не се оплаква – отвърна Кишо с едва доловима ирония в тона. – А вие се сърдите на един най-обикновен дъжд.

В отговор готвачът само изсумтя пренебрежително и продължи работата си, като най-често размахваше метлата напразно и само чупеше и без това редките ѝ клонки. Кишо усмихнато поклати глава и загаси лампата над работното си място.

Като излезе навън, Александър пое с пълна гръд влажния въздух: от морето се носеше йоден мирис от водораслите, но беше несравнимо по-свежо, отколкото в ресторантчето. Дъждът беше спрял и здрачът беше изпълнен с гъста студена мъгла: в светлината на кръглите лампи кръжаха безчет водни капки. Японците биха казали, че "здрачът е обвит в мъгла".

Александър разсеяно прокара пръсти по мократа гипсова риба балон, поставена до входа на ресторанта. Скулптурата бе в стила на традиционната фигурка тануки: рибата балон беше изправена на опашката си, на главата си носеше кръгла сламена шапка, на мястото, където би трябвало да е шията ѝ, бе завързана червена кърпа, а с един от плавниците си тя държеше бутилка саке.

– Вечерта е подходяща за разходка, Арекусандору сан.

Кишо излезе на улицата с топло пухено тъмносиньо яке от "Юникло" – Александър бе останал с впечатлението, че тук почти всички младежи носят такива. По рижата коса и смуглото лице на сервитьора вече проблясваха капчици влага. Той се протегна с наслада, наведе се наляво и надясно, сключил ръце зад главата си, за да раздвижи гърба си, и няколко пъти пое дълбоко въздух. Беше тихо; отнякъде прошумоля бавно движеща се по асфалта кола, чуваше се как от листата на дърветата и от електрическите жици от време на време падат едри капки, как проскърцват риболовните корабчета и лодки на пристанището, как водата се плиска между вълноломите.

– Направо си е чудо, че дъждът спря. Мислех, че ако е тайфун, няма да спре няколко дни...

– Утре ще почне пак, не се съмнявайте. Сега вървят един след друг като пасажи от риба тон: десет, двайсет тайфуна, някои носят само кратък дъжд, други пречупват бамбук с дебелината на човешка китка.

– Виждали ли сте такива, Кишо?

– Амии... – Сервитьорът се замисли за миг. – Чувал съм, че преди шейсет години в Япония имало много силен тайфун, който причинил огромни разрушения, но тогава още не съм бил роден.

Той пъхна ръцете си в джобовете и без да бърза, пое надолу по улицата. Преди да го последва, Александър постоя малко пред ресторанта, в който още светеше: като си тръгваха, Фурукава, вместо да се сбогува, само изръмжа нещо. Кишо май изобщо не обръщаше внимание на мърморенето му: освен него и готвача в ресторанта работеха още няколко жени – въпреки че обикновено мълчаха, Александър бе забелязал, че се отнасят с голяма симпатия към младия сервитьор. Навярно някои от тях нямаха деца, или пък децата им, вече пораснали, бяха заминали да учат и да работят в големите градове.

– В такава тиха вечер ти се иска да забравиш за работата – обади се замислено Кишо.

Беше спрял до един стълб с лампа и гледаше някъде нагоре. Тук улицата правеше завой, от едната ѝ страна нямаше сгради и през деня добре се виждаше каменистият бряг, покрит с изхвърлени от морето водорасли и дребни отпадъци.

– Кишо...

– Да?

– Отдавна ли работите тук? В "Тако"?

Вместо отговор сервитьорът изсумтя и повдигна рамене, като не преставаше да разглежда нещо на стълба.

Александър се приближи и също погледна нагоре: на височина примерно три човешки ръста върху обелената боя бе драсната черта – дебела черна линия с едва различим надпис на нея. Той присви очи, опитвайки се да разчете йероглифите.

– Това е височината на вълната цунами през две хиляди и единайсета година – обясни Кишо.

– Леле... бива си я...

– Да, приблизително шест метра. Страшно е да се помисли колко риба е умряла тогава.

– Риба ли? – Александър се обърка.

Пристъпвайки от пети на пръсти, Кишо стоеше пред стълба със сключени зад гърба ръце и вдигната нагоре глава и не се разбираше шегува ли се, или говори сериозно.

– Кажете, Арекусандору сан, Ясуда Томоко ви хареса, нали?

– Да, много красиво момиче.

– Не, не говоря за това. – Кишо се обърна и погледна Александър в упор, но понеже лицето му бе в сянка, очите му приличаха на влажно проблясващи в тъмното черни камъчета.

– Естествено, Ясуда сан е много красива, за това няма спор. Но красиво момиче и момиче, което си харесал, не е едно и също.

Александър се смути. Разбира се, Кишо не е глупак – веднага е схванал, че чужденецът е висял цяла вечер във вмирисаното на риба ресторантче, тихомълком разглеждайки красавицата студентка. При това професията му предполагаше наблюдателност, иначе много скоро би пукнал от скука, а на него работата явно му харесваше.

– И вероятно смятате, че приятелят ѝ не ѝ подхожда особено, нали? – Кишо говореше спокойно, почти равнодушно, сякаш продължаваше разговор за отдавна минали събития. – Или дори че изобщо не ѝ подхожда, а?

– Слушайте, Камата сан... – Александър се прокашля, като се мъчеше да измисли най-подходящия отговор, и вече съжаляваше, че се е съгласил да се прибират заедно. А Кишо чакаше търпеливо, леко наклонил глава на една страна. – Слушайте, ако си мислите, че само защото съм чужденец... – Разбра, че сега ще сбърка и ще каже нещо не на място. – Естествено, този неин Акио... с две думи, те наистина са странна двойка: тя учи във "Васеда", а той, допускам, едва е завършил гимназия.

– Е, възможно е... – Сервитьорът най-сетне престана да се взира в Александър и продължи нататък по банкета на пътното платно. – Но може би наистина я обича. Трудно е да си ги представим като семейство, но сега са щастливи.

Александър вървеше подире му и оглеждаше асфалта под краката си – целият в пукнатини и дупки, въпреки че тук непрекъснато ремонтираха улиците. Нямаше желание да отговаря на разсъжденията на Кишо: изпитваше неприятното чувство, че японецът, неизвестно с какво право и по каква причина, постоянно го обвинява в нещо.

– Да не се обидихте? – Кишо погледна бегло събеседника си. – Не исках да кажа нещо, което би ви засегнало.

– Защото Акио ви е приятел, нали?

– Ами... – Кишо се усмихна. – Ние с него сме по-скоро добри познати.

– Така значи...

– Запознахме се наскоро. Игараши сан и негови приятели ремонтираха една лодка на брега, а аз спрях да погледам, защото един градски жител не може да види всеки ден такова любопитно занимание. Игараши сан ме забеляза и се приближи...

– За да ви предложи екскурзия из техния риболовен флот ли?

– Не, всъщност смяташе да ме замери с намасления парцал, с който си изтриваше ръцете, защото съм ги зяпал прекалено дълго – разсмя се сервитьорът. – Но се разговорихме и в края на краищата Игараши сан се оказа толкова любезен, че ми помогна да си намеря квартира, и аз наех скромна стая у негови познати. Много мили хора и не вземат скъпо.

Стигнаха до кръстовището и Кишо спря.

– Тук ще се сбогувам с вас. Ще намерите ли пътя в тъмното?

– Че той и без това е един. Тук ли живеете?

– Малко по-нататък. Вечер винаги се отбивам в светилището на Хачиман, хвърлям монета за ками сама. Мислех да ви поканя да дойдете с мен, но не съм сигурен, че това е добра идея в тая влага.

Привързаността на японците, дори на онези от тях, които се смятат за атеисти, към традицията да посещават храмовете продължаваше да учудва Александър, както и навикът им да съчетават несъчетаеми вкусове. Докато работеше, той неведнъж беше виждал как по-възрастните му колеги от банката се отбиваха в светилището на Инари през улицата, оставяха на пода дипломатическите си куфарчета, кланяха се на забавните лисичи фигурки, пляскаха с ръце като деца и хвърляха дребни монети на лисиците. Шефът му Канагава сан също ходеше често в светилището и всеки петък освен монетите оставяше на лисиците от евтиното саке "Одзеки" и онигири с умебоши, купени в 7-Eleven, а по празниците – цяло обенто.

Веднъж господин Канагава покани Александър да отидат заедно в светилището и той, за проклетия, изтърси, че през нощта някой бездомник взима сакето и онигирито – всички го знаят, тъй че защо вие, Канагава сан, всеки петък давате напразно по триста и осемдесет йени? В отговор господин Канагава само поклати глава и отвърна, че Александър ще разбере сам, стига да помисли. Тогава той дори малко се обиди на шефа си.

– Между другото, в светилището има стара котка, преживяла онова страшно цунами – сякаш случайно вметна Кишо.

– Котката е преживяла цунамито? – учуди се Александър.

– Ами да – кимна Кишо. – Не ви се вярва, нали? Когато цунамито дошло, котката се шмугнала в сандъчето за волни пожертвования. Забравили да го затворят, затова не се задушила в него. Вероятно е имало достатъчно въздух. Когато водата спаднала, намерили котката и я измъкнали от сандъчето. Била тежко пострадала – и двете ѝ очи ослепели, напълно оглушала, но останала жива. Такива работи. – Той махна залепналите по челото му кичури. – Вече е почти нощ, имате още ходене до вкъщи, а може да завали отново. До скоро, Арекусандору сан, тези дни непременно се отбийте в "Тако".

– Със сигурност ще мина.

– Говоря сериозно.

Като тръгна към дома си, Александър не се сдържа и се обърна, но японецът вече не се виждаше и пътят към светилището на Хачиман бе погълнат от непроницаемия мрак.

Октопод (превод Ася Григорова, корица Стефан Касъров, 352 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

"Не сме от поколението на милениумите и никога не ни е скучно. Ние сме деца на апокалипсиса... Онова, което героите на Алекс Гарланд търсеха в "Плажът", ние го бяхме открили още на двайсет години, без дори да прекрачим прага на дома си. Ние сме прегазеното поколение" – неслучайно подзаглавието на сборника с Разкази с часовников механизъм на босненския автор (и лауреат на Европейската награда за литература 2013) Фарук Шехич гласи "Предапокалиптична песен"... Неслучайно и разказът по-долу Желязната приказка говори за "прегазеното поколение" – всеки един от петнайсетте Разкази с часовников механизъм е късче живот, белязано от насилие (намигането е и към Портокал с часовников механизъм, и към бруталната война през 90-те, раздробила Югославия), но изживяно с поетичен сюрреализъм и магически реализъм, защото личния Апокалипсис винаги е по-силен от колективната памет за него, нали...

ЖЕЛЯЗНАТА ПРИКАЗКА

Ако човек е способен да напише красива история, би могъл да приеме с отворени обятия това, което не съществува. Ако човек може да приеме с отворени обятия това, което не съществува, би бил способен да обича.

                                                                                                                                                       Паскал Киняр, "Малки трактати"

Реших да излекувам махмурлука с писане. Помислих си, че началото на тази история трябва да бъде: "Всички хора, които познавам, са нещастни, включително и аз". Затова реших този епизод да е за щастието. Трябва да сме щастливи. Човечеството е щастливо, така че защо да не бъдем и ние?! Имаме всички предпоставки за щастие – огряна от слънце земя, изпъстрена с реки, езера, планини, гори, морски брегове и вечен лед. Имаме субтропичен пояс, където растат южни плодове. Имаме мандарини, палми, кивита, смокини, портокали и отлични вина. Географията и гастрономията до голяма степен определят количеството хормони на щастието. Трябва да сме щастливи. Имаме всички предпоставки за щастие. И нищо повече от това.

Първо: Денят в Сараево бе клинично луд. Такъв е начинът на живот в този град. Докато се обърнеш, и пет години живот са минали.

Второ: Нямах пукната пара в джоба си.

Трето: Не бях ял нищо през целия ден.

Четвърто: Имах полупразна кутия цигари.

Пето: Надявах се да взема пари назаем от някой друг. Това е моят стил на живот.

Шесто: Не искам да се оплаквам от бедността.

Седмо: Духаше сироко и седяхме в "Юпитер".

Осмо: Бяхме под тентата, валеше пролетен дъжд. Мезето беше прошуто, солено сирене, маслини и кисели чушки.

Девето: След кафето си поръчах една бира.

Десето: Нищехме клюки от литературния свят. За издателите, които се възползват от авторите си, и за това, че нищо не си е на мястото, защото земното кълбо е навлязло във фаза на демонично въртене.

Единайсето: Влюбих се в прилагателното "демоничен".

Дванайсето: Покрай нас в черна лимузина мина иранският посланик с прясно подстригана брада. Това изречение и пет пари не струва.

Тринайсето: Облаците придобиваха контурите на нашите мисли и тяхната тежест. Мислите ни бяха цепелини над Париж.

Четиринайсето: През първата седмица при въздушните нападения над Сталинград са загинали 40 000 души.

Петнайсето: Неликс каза, че цялата история на Русия всъщност е низ от мъки и страдания.

Шестнайсето: Звучи познато.

Седемнайсето: В една такава Съветска Русия Анна Ахматова е написала следното изречение: "С какво е този век по-лош от всички други?".

Осемнайсето: Към Ахматова мога да изпитвам единствено възхищение.

Деветнайсето: Сервитьорът ни донесе още бутилки, с помощта на които да се превърнем в зашеметени небесни тела.

Двайсето: Пътят към Рая ще бъде постлан с бирени чаши.

Двайсет и първо: Заля ме вълна от щастие, но не можех да си спомня защо.

Двайсет и второ: Неликс си тръгна и неговото място зае Феликс.

Двайсет и трето: Феликс беше скулптор и правеше изящни телени птици, опитвайки се да ги доближи до визията си за райски птици с метални пера. С помощта на скулптурите Феликс изпраща съобщения до родния си град, станал иреален сред ужаса на военните престъпления. Градът обаче изглежда реален за онези, които все още живеят в него, сякаш дали обет за мълчание, безчувствени към чуждото страдание, независимо от високия процент самоубийства, който не доказва ничия невинност.

Този друг град беше прогонен от живота му, оттеглен в паметта, защото нямаше избор.

Птиците от алуминиева тел летят до действителната географска родина, изтъкана от бодлива тел. Размахът на крилете им е тежък, изглежда, че целта им е недостижима. Заклел се е, че никога няма да посети родния си град, където концентрационните лагери и престъпленията процъфтяваха през 90-те години. И дори днес животът не е по-добър.

Двайсет и четвърто: Феликс обичаше алкохола не по-малко от изкуството.

Двайсет и пето: "Нищо не е нещо друго", пише Никита Станеску.

Двайсет и шесто: Мислех си: ако се прибера вкъщи, ще бъда гневен, ако пък се напия, определено ще бъда гневен.

Двайсет и седмо: Това не е история за гнева, защото това е неуместна емоция за днешния читател.

Двайсет и осмо: Това може да е само история за това колко много обичам една жена. О, всички вие хамбари по света, където сеното мирише на медени момичешки тела! Или беше обратното.

Двайсет и девето: Тези числа приличат на онези от Библията, само че нямам нищо пророческо, което да съобщя на града и света.

Трийсето: Ценя топлината на женското тяло повече от поезията, не ме е срам да си го призная. Обичам феромоните в косата, в ямката на ключицата, вкуса на чуждия език, сладостта на чуждата слюнка. Между жената и поезията стои знак за равенство.

Трийсет и първо: Феликс пъхна в джоба ми трийсет марки, разделихме се при будката, откъдето си взех кутия цигари.

Трийсет и второ: Тук срещнах Аеликс, той беше поет и също бе пиян.

33: Свещено число в исляма. Толкова зърна има броеницата. Всеки пиян човек разсъждава за религията.

Трийсет и четвърто: Нищо не е нещо друго.

Трийсет и пето: Секс, Библия, ислям, цигари. От тези думи би могло да се направи смислено стихотворение.

Трийсет и шесто: Дъждовните капки весело падаха по асфалта. Дъждовните капки са кръгли водни астронавти, длъжни да хранят земята със своите трупове.

Трийсет и седмо: Алън Гинзбърг, вземайки пример от повторенията на Уитман, в "Бележка под линия към "Вой" безброй пъти пише: "Свято! Свято! Свято! Свято! Свято!".

Трийсет и осмо: Дъждът ме намокря.

Трийсет и девето: Въздухът е чист и очите ми попиват цветовете на светещите реклами.

Четиресето: Човечето, това месесто божество.

Четиресет и първо: "Жена! Жена! Жена! Жена! Жена! Жена!", дереше се уличният Алън Гинзбърг. Всъщност крещях аз в мислите си.

Четиресет и второ: Химн, ода, апология, панегирик, трактат – нищо от това не може да направи жената безсмъртна, единствено докосването.

Четиресет и трето: Крача бързо по шосето до следващото кафене. Това е междинната станция, потопена в отчаяние. О, сладки и зелени долини от детството, в чието небе жадувахме да видим блестящи космически кораби!

Четиресет и четвърто: Единствено едно сочно тяло (mundi imperatrix2) би могло да победи отчаянието.

Четиресет и пето: Зеленооката Селикс бе млада, красива и привлекателна. Обичах нейното твърдо и горделиво дупе.

Четиресет и шесто: И двамата бяхме алкохолни мечтатели.

Четиресет и седмо: Затова се и запознахме. Някои нощи съществуват само за да намалят всеобщата тъга.

Четиресет и осмо: Селикс обичаше да пие не по-малко от мен.

Четиресет и девето: Яхнахме водката като запорожките казаци на Гогол и се озовахме голи на килима до газовата печка в моята наемателска килия.

Петдесето: Нейният венерин хълм бе жълт и гъст триъгълник, приличащ на официалния герб на Босна и Херцеговина.

Петдесет и първо: Дъждът навън показваше как изглежда растерът на тъгата в една безполезна нощ.

Петдесет и второ: Нейното pussy бе ароматно и влажно.

Петдесет и трето: Пъхнах два пръста в нея и ритмично я чуках.

Петдесет и четвърто: Каза: "Искам да ме желаеш".

Петдесет и пето: Желаех я.

Петдесет и шесто: Започна да плаче в момента, в който ерекцията ми бе стабилна като златно кюлче.

Петдесет и седмо: Думата "ерекция" прилича на термин от биологията, например на вивисекция на жаба.

Петдесет и осмо: Прегърнах я и я целувах по косата.

Петдесет и девето: Плакахме, превити като водорасли под удара на тежка водна маса.

Плакахме и поради бъдещи епохални събития, за които не искахме да вярваме, че ще се случат. Нощта засилваше пророческата ни способност да предусещаме тектоничните движения на световния дух. Не сме от поколението на милениумите и никога не ни е скучно. Ние сме деца на апокалипсиса. Ентропията, която възниква след упадъка на гражданското общество с утвърдени норми. Онова, което героите на Алекс Гарланд търсеха в "Плажът", ние го бяхме открили още на двайсет години, без дори да прекрачим прага на дома си. Ние сме прегазеното поколение. И никога не съм обичал да правя секс с някого, когото наистина не обичам. Търсехме любовта навсякъде, преобръщахме всеки камък през всяка една пропиляна нощ. Онова, което бе отнето от живота ни през четирите военни години, искахме да го наваксаме по какъвто и да е начин, без да знаем дали изобщо може да бъде наваксано.

"Виж", показах ù паяка, който спокойно спеше на края на своята паяжина до газовата печка. И двамата се загледахме в паяка, все едно беше нашият личен спасител. Тя престана да плаче и видях нейните големи очи, които бяха още по-големи от сълзите. Светлосините и жълтите пламъчета на газовата горелка танцуваха от другата страна на защитното стъкло на печката. Мракът беше гъст като сирене. Хладилникът бръмчеше в кухнята. И първобитните хора са плакали така в своите пещери до огъня, сами в целия свят, точно както и ние двамата.

И така, престанахме да хлипаме, загърнати в домашен халат от тежък брокат.

Разкази с часовников механизъм (превод Соня Андонова, корица Капка Кънева, 176 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"... трябва да намериш място вътре в теб, около теб. Място, което съответства на теб. И прилича на теб, поне отчасти" – тези думи на майката Анджелина към сина ù Вито от романа Утринно море на Маргарет Мацантини (помните CineLibri срещите с нея и съпруга ù Серджо Кастелито, нали) не само завихрят есенцията на романа (в откъса по-долу), но и намигват към огледалната двойка майка и син в историята тук, либийката Джамила и сина ѝ Фарид – две майки, два свята, едно море и една пустиня, които ги разделят, но и събират... да, Маргарет Мацантини неведнъж е разказвала въздействащи до дъно истории за изгнаничество и шанс за втори живот (в случая, между Италия и Либия), както идеално знае, че в Пустинята на Живота и в Морето на Битието никой не се спасява сам...

Из ЦВЯТ БЕЗМЪЛВИЕ

Вито върви по скалите, спуска се надолу към пясъчните ивици. Оставил е зад гърба си селото, шумът от включеното радио, жената, викаща на диалект. Само вятър и вълни, които скачат, удрят се в скалите като освирепели зверове, слагат лапа отгоре им, пенят се, после се отдръпват. Вито харесва бурното море. Като момче скачаше вътре в него, оставяше се да го зашлеви. Майка му Анджелина оставаше без глас на плажа. Виждаше я такава мъничка, да ходи напред-назад като кукла сарацин в марионетния театър, с роклята, която се увиваше около краката ù. Но безпокойството ù нямаше значение. Морето беше по-силно. Засилваш се, яхваш бързата вълна, плъзгаш се като върху сапун и после се оставяш да те погълне, да те захвърли долу, в разгневеното гърло на въртопа. Преобръщаше се по мръсното дъно, премятан от пясъка и големите камъни, които го зашеметяваха. Морето го удряше в носа, в корема. Вълната го засмукваше назад, плашещо упорита.

Но всяка истинска радост таи вътре в себе си страх.

Банският пълен с пясък, очите разранени, зачервени, косите като водорасли. Това бяха най-хубавите спомени. Да се превърнеш в безтегловен парцал. Да трепериш от щастие и страх. Устните сини, пръстите безчувствени. Излизаше за малко, на бегом. Хвърляше се в топлината на пясъка, трепереше и се блъскаше като агонизиращ барбун. После се гмуркаше отново. Не мислеше за нищо. Чувстваше се повече риба, отколкото човек. И ако не се върнеше, какво от това? Какво го очакваше на брега? Ядосаната му майка, която пушеше цигара след цигара. Октоподчетата със сос на баба му. И домашните за лятото. Гадост. Защото през лятото няма нищо по-лошо от книгите и тетрадките. А него все го късаха на изпитите. Вечно имаше да учи.

Веднъж, когато дойде да го прибере, Анджелина настъпи таралеж и изгуби слънчевите си очила. Тогава го беше подула от бой. След като го измъкна на пясъка за косите. Тогава я мразеше най-много. Тогава усети, че тя го обича повече от всичко. Онази нощ го остави да спи в нейното легло, в белите измачкани чаршафи заедно с нея, с нейния мирис, с нейните движения. Майка му беше разведена. Нощем заставаше под палмата пред вратата, пушеше права с ръка на корема, стиснала пакета цигари. Говореше си сама, мърдаше устни беззвучно. С коси, прилепнали на челото, правеше странни физиономии. Приличаше на маймуна, готвеща се да скочи.

Сега Вито е пораснал. Не живеят в Катания, връщат се на острова само през лятото и понякога за Великден. Текат последните дни от ваканцията, майка му трябва да се върне в училището. Вито е свършил с училището. Свършил е кошмарът с преписаните теми, с лъжите. Събуждането в седем с лош дъх в устата. Взел е зрелостния изпит, трудно, с повторно явяване, но го е взел. Даже е бил добър. Сторил се е симпатичен на комисията. Написал е реферат за триполитанците, италианците от Триполи, изгонени от Кадафи през 1970 година. Тръгнал е от онзи касапин генерал Грациани и е стигнал чак до своята майка.

Говорил е за болката по Африка. За носталгията, гъста и черна като катран. За пътуването обратно, което са направили заедно. Към Либия. Било е абсолютно облекчение. На следващия ден е празнувал в дискотеката и е целунал едно момиче. Макар и после тя да му е казала, че се е объркала, Вито все пак е усетил как устата ù набъбва и е потреперил. Както във вълните като дете.

Вито гледа морето, бос е. Има хватателни стъпала, твърди като на моряк. Както винаги в края на лятото. Стъпалата му са готови да останат, да живеят голи върху крайбрежните скали и камъните.

Лятото е било отморяващо, наистина волно. Спал е до късно, къпал се е рядко. Слизал е до морето като замаян. Прочел е няколко книги в пещерата, докато раците са се показвали и са се оттегляли.

Днес е с блуза и панталон, духа вятър.

Гледа отломките, части от лодки и други неща, изхвърлени на брега. Плажът прилича на морско сметище. От другата страна на морето има война.

Лятото е било трагично за острова. Все същата трагедия, тази година още по-голяма. Вито рядко е ходил в селото. Видял е бежанския център – препълнен, вонящ като зоопарк. Видял е онези върволици от клетници пред кухненската шатра, пластмасовите кабини на нужниците. Видял е полята нощем, осеяни със сребристи платнища. Видял е Тиндара, тяхната съседка, да вика и почти да умира от страх, защото един тунизиец се е вмъкнал в дома ù да краде. Видял е момчета, които е познавал като дете, а сега дори не ги поздравява, да приготвят големи тенджери с кускус за арабския обяд на несретниците.

Вито не знае какво ще прави занапред, би искал да учи живопис, идеята му е дошла това лято и още не е казал на никого. Рисува добре, това е единственото нещо, което винаги му се е удавало лесно, вродено му е. Вероятно защото не трябва да се разсъждава, достатъчно е да гледаш нещата и да следваш движението им. А може би защото е прекарал толкова време да драска по тетрадките и чиновете, вместо да учи.

Гледа отломката от лодка, борд на сини и зелени ивици, арабска звезда и луна. Това лято не е хапнал дори парче тон, дори някой сребрист пагел. Само яйца и спагети. Не му харесва да мисли за това, какво ядат рибите. Една нощ го е сънувал – тъмно дъно и ято риби, които се промушват в човешка глава като в пещера с полюшващи се актинии.

До миналата година ловеше риба, слагаше пликче с черупки от миди и рибешки останки във водата, завързани за някоя шамандура. Призори отиваше да прибере октоподите, които се залепваха за плика и се опитваха да го пробият с пипалата си. Когато бяха големи, трябваше да се бори с тях, вкопчваха се в него, той ги откъсваше със сила. После ловеше калмари със светлина през нощта. С въдица на пристанището. С харпун в пещерите. Много му харесваше да измъква месо от морето.

Това лято дори не си помисли за гмуркане. Остана върху хамака. И в селото ходеше само при необходимост. Цялото страдание там, целият безпорядък. Има една част от острова, където светът не достига. Достатъчно е да се отдалечиш малко и си извън зоната на акостиращите лодки и телевизионните новини.

Вито гледа морето. Веднъж майка му каза трябва да намериш място вътре в теб, около теб. Място, което съответства на теб. И прилича на теб, поне отчасти.

Неговата майка прилича на морето, същият бистър поглед, същото спокойствие отвън и буря вътре.

Тя никога не слиза до морето, понякога само по залез, когато, докато се скрива, слънцето зачервява скалите до виолетово, а небето до кръв, и наистина изглежда като сетното слънце на света.

Вито е гледал Анджелина, когато върви по скалите, косите, разнищени от вятъра, в ръката изгаснала цигара. Гледал я е да се катери като рак по време на прилив. Беше само за миг, за малко. Изплаши се, че повече няма да я види.

Майка му е била арабка единайсет години. Гледа морето като арабите, както се гледа някое острие. Вече кървящо.

Утринно море (превод Иво Йонков, корица Капка Кънева и Димитър Илчев, 144 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия