My Mir
TRIGAIDA – ELATE
Кой? – Иван Шопов, Георги Horhe Маринов и Ася Пинчева (на корицата на албума)... или етнотроника триумвиратът TRIGAIDA
Какво? – на Вито Оро Елате – да, повече от 10 години се изтърколиха от дебютния Бalkansky албум Кукер през 2009-а, а оттогава до днес Иван Шопов опита, меко казано, всевъзможни формули за естетско сливане на български фолклор в мозайка от електроника жанрове... Сега дойде времето за друг триумвират (след Бalkansky триото с Иво Христов и Теодосий Спасов) като този път в етнотроника уравнението влизат Георги Horhe Маринов и Ася Пинчева, които, от своя страна, също знаят две и двеста по въпроса за сливането на фолклор със счупени бас ритми като част от проекта ORATNITZA...
Всъщност, за Иван Шопов музиката сякаш винаги е била въпрос на споделено удоволствие (достатъчен е дори бърз скрол из дискографията му), така че не е изненада, че в етнотроника играта ELATE с Георги и Ася влизат и доста гост-музиканти, играли и в предишни негови етнобас проекти – да, композиции като Momina Myka, Nidelyo и Konyo ще извикват Оренда и Канатица вибрации не само заради кавала на Теодосий Спасов, пианото на Димитър Бодуров и двугласа (в Yano и Konyo) на Ася с Мария Димитрова;
да, тромпетът на Нейко Бодуров (в Maichinko), китарата на Аце Вапцаров и саксофонът на Акира Ушида в Yano може и да водят към еклектизма на InFusion проекта, но съчетанието на каба гайда (от Horhe) и брекбийт в Zalibih Si или ударните Sluntseto Trepti и Verba пренареждат фолкибас формули, а Vito Oro направо ви приканва да се хванете на него с ювелирното съчетание на глас, Horhe диджериду, ней от Бурак Малчок, перкусии от Тайфун Атеш и... есенцията в този албум – как споделянето на вибрации, усещания и емоции може да накара различни Души да затрептят на една честота, на една вълна... на една Trigaida...
Кога? – когато Слънцето трепти и под стара Верба Вито Оро вие се, а на него Майчинко, Яно Залибих си... или на 12 юни в парка на Военна академия
Защо? – защото на хората, които трептят на една честота, им е нужна и една дума, за да се разбират... та, ELATE...
Lost Girls 
vs Pierce with Arrow 
Кой? – Джени Хвал и Хявард Волден, норвежко джемсешън дуо в търсене на Lost Girls; Трой Пиърс и Наталия Poison Arrow Ескобар или концептуалната комбо игра между американски техно минималист и колумбийски визуален артист.
Какво? – вървят ли Двама... – да, и двата албума тук – Menneskekollektivet на Lost Girls и Shatter на Pierce with Arrow – са резултат от споделените емоции и енергии на две Души... казваме емоции, защото и двата албума са крайно сензитивни, превръщайки "разговорите" между глас, синтезатори, дръм машини и китари в игра на усещания... и двата албума използват импровизацията като основен инструмент, все едно си поел на роуд мууви, в което достигаш крайната цел без да знаеш към какво си тръгнал в началото... и двата албума успяват да превърнат интимно и минималистично усещане в колективна и епична емоция...
"Together... Together..." шепне Джени Хвал в откриващия и заглавен епос Menneskekollektivet сякаш не само за да оправдае заглавието му (Menneskekollektivet се превежда от норвежки като човешки колектив, общност), но и да загатне, че Хявард Волден вече десетина години е част от нейния тур бенд и двамата имат зад гърба си акустичния проект Nude on Sand и Lost Girls EP-то Feeling, което дебютираха преди 3 години...
А Lost Girls разкрива не само две Души, които се познават идеално, но и знаят как да споделят усещания, идеи и емоции – споукън уърд естетиката, вокалната акробатика и мантра напевите на Джени се сливат ювелирно с китарни откровения и дръм машинен пулс в Love, Lovers, Real Life и Losing Something или със синт полета в Menneskekollektivet и Carried by Invisible Bodies, така че в края на джемсешън разговора да различиш едно неделимо цяло и тяло с колективна емоционална памет.
Подобно е усещането и в комбо играта Shatter на Трой Пиърс и Наталия Poison Arrow Ескобар – двамата не само съчетават идеално имената си в сценичното Pierce with Arrow, но и концептуално разказвайки мита за нимфата Ехо и самовлюбения Нарцис в Shatter превръщат колективната памет в изключително интимно преживяване за всички сетива – въздействащите визуални импресии на Poison Arrow в синхрон с окултни вокални мантри, броукън пулс от парченцата на разбитото сърце в рамките на дъб техно съдбата на фона на ембиънт дрон пейзаж (и компанията на Konrad Black в Obsidian Glass и на dBridge в It's A Love Story, After All)...
Да, картинката е повече от живописна и от нея дори се носи аромат на ноар-обреченост (дизайнерът на парфюми Марк Бъкстън създава специален Shatter парфюм под формата на черно листо в лимитиран брой от винил изданието), което превръща теми като Dissolving to a Voice, She Pined Away, A Tight Passage, His Rejection, The Night is Ending, In the Depths of His Eyes в идеално отражение на разбития на парченца пандемичен живот...
Кога? – когато денят целува нощта и в едно се изгубят и слеят...
Защо? – защото вървят ли Двама ЧовеКолектив става...
Mogwai – As The Love Continues
Кой? – Стюърт Брейтуейт, Доминик Етчисън, Мартин Бълок и Бари Бърнс, шотландски бойци в епична построк одисея.
Какво? – Here We, Here We Go For 25 години – да, датата на издаване на юбилейния 10-ти албум As the Love Continues съвпадна с 25-тата годишнина от излизането на първия официален Mogwai сингъл Tuner/Lower, наред с факта, че 2021-а маркира 20 години от албума Rock Action (да, на него Mogwai са кръстили лейбъла си) и 10 години от албума Hardcore Will Never Die, But You Will... Да, за 25 години Стюърт Брейтуейт и компания имат в актива си собствена марка скоч и ром, няколко награди за най-епичен (и мелодичен) китарен дисторшън тийм на годината (ако сте ги слушали на живо, знаете за какво говорим), няколко саундтрака (последно за сериала ZeroZeroZero) и десети албум As the Love Continues, с който любовта към тях продължава и ще продължи да расте...
Пандемично записан, в колаборации от дистанция, с Atticus Ross (и епичния оркестров аранжимент в Midnight Flit), с Колин Стетсън (в сакс-задъханото Pat Stains) и сънувано-прошепнатите думи от Бенджамин Джон Пауър (да, Blanck Mass агентът и половината от Fuck Buttons дуото) в откриващото To the Bin My Friend, Tonight We Vacate Earth...
този юбилеен албум събира най-доброто от Mogwai построк одисеята – редките вокал акции на Стюърт Брейтуейт (като в Ritchie Sacramento) или вокодерно-закодирани в Here We, Here We, Here We Go Forever, което заедно с Dry Fantasy и Supposedly, We Were Nightmares напомнят със синт-груува си за Rave Tapes времената.
Всичко това, естествено, на фона на гига вълна от китарен дисторшън, запазената Mogwai марка, в It's What I Want to Do, Mum, Ceiling Granny, Fuck Off Money и Midnight Flit, което обещава, че As the Love Continues ще отеква юбилейно дълго в съзнанието ти...
Кога? – върви идеално с бутилка отлежал скоч, марка Mogwai... чист, без лед...
Защо? – защото както казват Стюърт Брейтуейт и компания:"It's What I Want to Do, Mum"...
Pauline Anna Strom – Angel Tears in Sunlight
Кой? – Полин Анна Стром (1946 – 2020), незрящият синт шаман Trans-Millenia Consort от Фриско...
Какво? – Trans-Millenia-Tears – Животът е пълен с истории, които и Музиката не може да измисли по-добре... като тази на Полин Анна Стром – родена незряща, сензитивно-сприятелена с аналоговите синтезатори, които да превръщат звуците от съзнанието и душата ù в спиритуални-транс-ритуали... Да, седем такива (записани от 1982-а до 1988-а) и преиздадени под формата на компилацията Trans-Millenia Music преди 4 години, дълго след като Полин Анна е продала синт-оборудването си, зарязала е музиката и се е отдала на живот с игуаните Little Soulstice и Ms Huff, и спиритуални-Рейки-лечебни сеанси... Да, Angel Tears in Sunlight идва близо 40 години след дебютния албум Trans-Millenia Consort (превърнал се в сценично име за Полин)... Да, Angel Tears in Sunlight е посветен на загубата на близкия ù приятел Джон Дженингс (фотографиите му са на корицата на албума), но самата тя губи живота си преди издаването му и сензитивно сякаш предчувствала го с посвещението "Until we renew our friendship in another lifetime to come"...
Да, Angel Tears in Sunlight наистина е се(нзи)тивен албум, който в The Eighteen Beautiful Memories и с The Pulsation сякаш разказва живота на Полин Анна – Marking Time, I Still Hope и The Eighteen Beautiful Memories разкриват философията на синт-минималистичната ù вселена; Equatorial Sunrise и Temple Gardens at Midnight са идеален фон за лечебните Рейки сеанси, които провежда, а Small Reptiles on the Forest Floor, Tropical Convergence и Tropical Rainforest сякаш пресъздават живота ù с игуаните Little Soulstice и Ms Huff ... но в друго Trans-Millenia измерение...
Кога? – идеален пандемичен саундтрак... или иначе казано, когато душата ти търси мир, трансформация и телепортация...
Защо? – защото най-важното е невидимо за очите, нали знаете...
