My Mir

Rob Clouth – Zero Point

Кой? – Робърт Клут, IDM мастер (с Vaetxh-дъбстеп минало), който цепи атома на бийт-заредени частици...

Какво? – Физика на Музиката – неслучайно, дебютният албум на Роб Клут се материализира във вълните на Mesh лейбъла на Макс Купър – там, Наука и Музика живеят във вселенска бийт симбиоза... И ако Zero Point се гмурва дълбоко в бийт дебрите и теориите на квантовата физика – от заглавието, намигащо към точките на нулева енергия (вакуума) в квантовата теория на електромагнитното поле, през откриващото Dirac Sea Birth (където направо може да чуеш движението на електроните до превръщането им в позитрони в "морето" на Пол Дайрък) и нано експериментите на Хендрик Казимир в Casimir... то Роб не се ограничава с теория, ами направо семплира данни от QRNS (Quantum Random Number Server, който онлайн вади измервания от различни точки на нулева енергия по света) и ги превръща в... бийт пъзели – да, такива като в A Shiver Sequence, който позволява 100 различни версии, според алгоритъма по който е подреден...

Да, Роб и преди е използвал собствения софтуер алгоритъм Reconstructor (Transition EP-то семплира части от цялата му дискография досега), за да пренарежда бийт пъзели и да рециклира звуци, както прави тук с гласа си (в Into, в A Shiver Sequence и в A Pareidolic Sequence) и с пианото (в Casimir, Emerging From, The Vacuum State, Tunnel Through, Into и A Flickered), но бийт реконструкцията на данните от точките на нулева енергия (която не може да бъде нулева дори в условия на абсолютен вакуум... също като Музиката) дава на Роб онзи звуков образ (и контекст), който подрежда Хаоса във Вселената, в Живота и в Човека...

Кога? – когато подредиш нанопъзела и чуеш... Себе си...

Защо? – защото в Zero Point се ражда Живота... и в Zero Point свършва...

Филмите за Войната са като черешите – повечето хора мислят, че са само един вид, а те са много и различни сортове... Има и филми като 1917, чийто вкус обединява всички тях в една наслада за всички сетива, която, вероятно, 20 години след Американски прелести, отново ще донесе Оскар за режисьора Сам Мендес.

Но не това е най-важното... особено когато живеем в настръхнали, озъбени времена, в които Страхът лесно се засажда и ражда плодовете на... Войната – да, може би няма по-подходящо време, от днешното, в което Сам Мендес да се завърне към военната тематика (след Снайперисти-те преди 15 години)... и да, този път историите в 1917 са му лично разказани (и/ли дори преживени) от неговия дядо, ефрейтор Алфред Мендес, участвал в Първата световна...

И да, няма по-добър антидот за отровата на Войната от военен филм, който говори (буквално и метафорично) за отмяна на бойни действия – в случая иде реч за заповед от генерал Еринмор/Колин Фърт до полковник Макензи/Бенедикт Къмбърбач за отмяна на самоубийствена атака...

Заповед, с чието крайно рисково доставяне през цялата фронтова линия, са натоварени ефрейторите Блейк/Дийн-Чарлс Чапман и Скофийлд/Джордж Маккей (в още един катарзисен образ след този на Нед Кели в Бандата на Кели)...

И като всяка история, развиваща се в рамките на 24 часа, и историята в 1917 е решена в един "безкраен" кадър (помните Бърдмен, нали) – неслучайно, всичко започва и завършва с образа на дърво, на което морно е облегнал глава Скофийлд... Също като онова дърво, чиито плодове умират, за да разцъфнат отново на следващата година...

Също като цикличността, която редува Смъртта с Живота в Ада на Войната, така и в 1917 отнемането на животи се преплита със спасяването на животи, звуците на Смъртта се превръщат в плач за нов Живот на новородено, тръбния зов за атака и изтребление до last man standing се заменя от идеи за НеВоюване и призиви "Върни се у дома... върни се при мен"...

Въобще, превръщането на гниещите плодове на Войната в черешовия цвят на Живота е постигнато брилянтно в 1917, с помощта на визуалния ас Роджър Дийкинс (заснел с Мендес Снайперисти, Път на промени и Скайфол, и за когото тук се очертава нов Оскар за кинематография след заслужения за Блейд Рънър 2049) и композитора Томас Нюман (абониран за филмите на Мендес)...

Грохотът на Войната тук е заменен от медитацията на Притчата (като перфектното използване на песен-метафората Wayfaring Stranger), което превръща 1917 в символно предупреждение за цикличността на Историята, на Живота, на всичко онова, което се повтаря, защото както казва капитан Смит/Марк Стронг: "Просто някои хора обичат да воюват."

Останалите обичат череши... а други пък просто обичат Оскари...

1917 е в кината

"Кръвта не винаги е най-важна" – когато тези думи прозвучат в епицентъра на Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър вече ще знаеш, че... епичния "финал" на една поколенческа сага се е превърнал в... клишето, което си ти – произведение от гените и произхода ти, умножено по Изборите, които правиш всеки ден... Да, не можеш да избираш Семейството, в което да се появиш, но винаги можеш да избираш как да живееш... или как да гледаш на онази вечната среща между Доброто и Злото... каквато е Животът... каквито са Междузвездните (семейни) войни...

"Никой не си Отива Завинаги" – помните тази реплика на Скайуокър от Последните джедаи, нали... Е, сега тя е по-ключова и по-буквална от всякога – сбогуването с "нашата принцеса" (както Лукасфилм мило я нарекоха във финалните надписи на Последните джедаи) Лея|Кари Фишър вече се случи, но сега е и кинофакт...

Не си отиват завинаги и куп емблематични образи, които (подобаващо за "финал") тук се изреждат като в превъртане на "семейни" спомени – Люк/Марк Хамил, Хан/Харисън Форд и гласът на Йода имат какво още да кажат, Δ-Вейдър шлема и разлагащата се Звезда на смъртта говорят повече и без думи, а моментната загуба на C-3PO памет (иронията е, че актьорът Антъни Даниълс е единственият, играл във всички епизоди на сагата) е глътка свеж въздух в атмосферата на прекалена носталгия и сантимент...

Сантимент като завръщането на Били Дий Уилямс (отново след Завръщането на джедаите) в образа на Ландо Калризиан или като емоциите от прибързаните сбогувания...

Да, прибързано се сбогувахме с император Палпатин/Иън Макдиърмид, който се обажда от вдън-вселенски Ексагол в търсене на още власт, мракобесие, омраза и... малко инфантилност... Прибързано се "сбогувахме" и с режисьора Джей Джей Ейбрамс (надявахме се да не се завръща след Силата се пробужда)... 

Ейбрамс взима всичко изградено в Последните джедаи ("Никой не си Отива Завинаги", нали), разпилява новите герои оттам, натъпква тук, като диверсия, с нови и излишни образи (срамежливия дроид D-O, загадъчната Зори/Кери Ръсел, Джана/Наоми Еки, генерал Прайд/Ричард Грант...)...

... Заменя Първият Ред с Последният Ред и... превръща една спейс-поколенческа-епопея в интергалактик семеен раздор, при който роднините вече не се понасят и... всяко поколение се обръща срещу предишното...

Все пак, Ейбрамс е прав за едно – и в Живота, и в Междузвездни войни Семейството е най-важно... така или иначе, Междузвездни войни е семейна сага и като такава Възходът на Скайуокър е моментна (независимо дали добра или лоша) снимка на едно семейство – неслучайно, ще чуваш реплики като "В теб живеят няколко поколения"...

Да, и в Живота, и в Междузвездни войни не може да избираш Семейството, в което да се родиш, но може да избереш Семейство, с което да живееш – питайте Рей/Дейзи Ридли по въпроса...

И в Живота, и в Междузвездни войни Семейството е въпрос на протегната ръка (толкова важна в Последните джедаи) – питайте Кайло Рен/Адам Драйвър (на когото му се събират доста семейни драми след Брачна-та история със Скарлет Йохансон) за втория шанс и семплирането (отново от Последните джедаи) на идеята, че "Побеждаваме не като Убиваме това, което Мразим, а като Спасяваме онова, което Обичаме"...

И в Живота, и в Междузвездни войни наистина "Кръвта не винаги е най-важна"... а Кръвообращението... Онова, което циркулира и постоянно ни връща там, където започва всичко – като във Възходът на Скайуокър...

Онова, което циркулира и постоянно ни поставя пред Избори – между Добро и Зло, между Светлина и Мрак, между Любов и Омраза, между Гените и Силата...

Изборът е ваш и нека Силата бъде с Изборите, които правите... Бъдете...

Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър е в близката галактика в 3D, IMAX 3D и 4DX кината

Amek 039 – Vanishing Standards

Кой? – говорим за лейбъл компилация, значи почти цялото Amek съзвездие, тоест бийт-дрон плеяда начело с Mytrip, Cyberian, ate, LATE, Иван Шопов, Valance Drakes, Максим Анокин, V-stók, Ergomope...

Какво? – Бийт Съм в Зимна Нощ – не е за вярване, но чак в 11-тата година от Amek Collective екзистенца дойде време за първата им лейбъл компилация... Не, не е защото компилацията е изчезващ стандарт в музикалния свят, дори напротив, този сорт селективни издания изживяват истински Ренесанс...

По-скоро става дума за намерено споделено удоволствие в точното време с точните хора – неслучайно, в центъра на Vanishing Standards играят колаборациите – Amek ко-основателят Ангел Mytrip Симитчиев влиза в цели три комбо акции (ако броим и Vague Voices комбината му със Cyberian в трип-ефектното Damage Field) като ембиънт-глич стандарта с Valance Drakes излиза от контрол в етно-IDM-брейнденс удара Eastern Squad Strike с Crosspolar...

Петър ate Петков и Randomorb задават здрачния тон със Sequence 01, Валентин V-stók Дойчинов и Nicola Serra със Static Transmission продължават комбо-Духа на приемане на нови Amek агенти, а Максим Climaxim Анокин и Иван Шопов (които и преди са играли комбо, помните Controlled Perception, LOOH и One Man Party-тата, нали) сякаш събират няколко бийт емоции в една перфектна Angela-симбиоза...

Най-важното е, че компилации като Vanishing Standards са чудесен начин за привличане на нови играчи в Amek отбора – епичната акция на румънското ENVIRONMENTS трио (с толкова брилянтното Gradient, че да не ги изпускате от ухо), родните броукън творения Mind Over Heart, The Wish Someone Made In The Dark и Immobility на Стоимен Nocktern Стоянов, NIANDRAZ, и Phlp., респективно...

Стари и нови Amek агенти тук се допълват като Емил LATE Митов и българката Yuzu в перкусивните Unwavering и Catcher или ембиънт преливат като родните проекти Ergomope (с Отблъсквам се II) и krāllār (с Recovery) в сръбския Zhe Pechorin със Silently Gone... Въобще, бийт симбиозата играе на всички нива тук и вместо еклектична компилация, представи си силует, който здрачно броди по широки жанрови алеи, докато не изчезне в... зимната мъгла...

Кога? – Столична община препоръчва Vanishing Standards за борба с (или отдаване на) зимната мъгла...

Защо? – защото призраците на годината така потъват и изчезват в декемврийската мъгла...