My Mir

Днес, 3 в 1 паролата е... Electro Class Women – 3 Electro Lovin' жени, от 3 различни випуска, но от една класа – Висша Електро Класа...

Emika vs Marie Davidson vs Kittin

Кой? – Ема Джоли, заслужила героиня и виден фемина-бас активист; Мари Дейвидсън, канадска електро-дива с Essaie Pas брак; Каролин Ерве, френската Кралица на електроклаша.

Какво? – Electro Class Women – да, и трите албума тук – Falling In Love With Sadness на Emika, Working Class Womаn на Marie Davidson и Cosmos на Kittin – говорят на електро език от първо Фемина лице...

След като опита почти всички формули в независимия музикален бизнес (от собствения лейбъл Emika Records до Kickstarter-финансираната съвременна симфония Melanfonie), Ема Джоли реши да пробва и с ко-продуцент (да, Ема и преди е играла в тандем, но никога за цял албум) – играта е с Роберт Витшаковски от немския електро проект The Exaltics (с когото делят ремикс минало и общи лайв изяви, като на фестивала Krake в Берлин, например), а синт тандема им се върти между DVA и DREI емоции със спомени като ехо от дебютния Emika албум в Run, Killers и Falling (Reprise)...

Да, Ема винаги е обичала електро поп и това си личи в Close, Promises, Escape и в заглавното Falling In Love With Sadness (неслучайно албумът бе издаден на World Mental Health Day), но това което винаги ù е резервило място в Electro Class Women елита са откровения като Run и Eternity...

Мари Дейвидсън, от своя страна, винаги е обичала шепнати референции в музиката си – неслучайно, последния ù Essaie Pas албум със съпруга ù Пиер Герино си играе с романа A Scanner Darkly на Филип К. Дик, както тук заигравката е с Working Class Hero на Джон Ленън...

Working Class Womаn е портрет, къде цинично-ироничен (Work It, Workaholic Paranoid Bitch, The Tunnel), къде болезнено-интимен (Your Biggest Fan, The Psychologist, Day Dreaming и La Chambre Intérieure), но най-вече толкова So Right-електро портрет на Жената в окото на циклона, наречен музикален бизнес... И героинята на Мари, като Lara (да, онази Лара Крофт) разчита само на себе си (и на електро-напомпани трикове), за да излезе от The Tunnel като победител... като Истинска Electro Class Womаn...

Каролин Ерве, или просто Kittin, отдавна е заслужил лауреат на Electro Class Women елита... от времето, когато комбината между ню уейва и техното роди електроклаша... Всъщност, Каролин е живо олицетворение на закъснялата дискусия за равноправие на половете в музикалния бизнес и на актуалната фемина р|еволюция – едва сега, тя изоставя представката "Miss", наложена ù с години, за да бъде отново просто Kittin...

Точно толково символно, колкото и думите в откриващото тук Cosmic Address – "I'm Exactly where I should Be / Exactly where I always Wanted to Be" и последващите електро-фемина-откровения в Are You There и Question Everything... Да, настоящия ù Cosmos албум може и да се разглежда сай-фай-буквално като тематично продължение на предшестващия Calling From The Stars, но по-скоро иде реч за вътрешния Multiverse Космос на една Жена, която няма какво повече да доказва, а просто иска да бъде себе си – с всичките ù Atoms клетки, Scanner емоции и Question Everything тръпки до Last Day on Earth... Нещо, за което всяка жена би искала да каже #MeToo, нали...

Кога? – на топлината на есенното слънце, когато Electro Class Women цъфтят най-Добре...

Защо? – защото в Cosmos-а на всяка Жена, това да бъде Working Class Womаn е като да Falling In Love With Sadness...

Днес, 3 в 1 паролата е... Strings of Piano – 3 албума, които поставят фокуса дотолкова върху пианото, че дори струнните аранжименти звучат като пиано акорди...

Robot Koch  vs  Daniel Brandt  vs  Luca D'Alberto

Кой? – Роберт Кох, берлински бас герой с Ел Ей страст към пианото; Даниел Бранд, 1/3 от нео-класическия колектив Brandt Brauer Frick във втора соло акция; Лука Д'Алберто, италиански нео-класически виртуоз както на пианото, така и с цигулката;

Какво? – Сферата на Пианото – И трите албума тук – Sphere на Robot Koch, Channels на Daniel Brandt и Exile на Luca D'Alberto – играят с широк спектър от музикален инструментариум, но над всичко се откроява Ореола на Пианото...

Албумът Hypermoment бе онзи преломен момент за Роберт Кох – в него, за пръв път, Кох се осмели да пее, както го прави и тук, в парчетата Numb и All In Your Mind; за пръв път, игра в комбина с пианиста Julien Marchal, както го прави и тук, в Movement III, Crystal Grid, Psychic (с хоровата игра на Fiora и Delhia de France), в Blurry и Dark Water – пиано аранжименти се усещат навсякъде, дори в цигулката на Savannah Jo Lack в Numb, в Dark Water и в техно-ориентираното Black Hole или в дъб епоса Monolith...

Всъщност, Hypermoment беляза и онзи момент, в който Кох откри най-добрата визуална реплика на музиката си, в лицето на Микаел Льо Гоф – неслучайно, двамата в комбина са разработили Sphere като аудио-кинематографичен трип, специално за по-добрите планетариуми по света (а защо не и у нас) – резултатът, наистина, е като разходка из Сферата на вътрешния и външен мир...

В Космоса на Даниел Бранд пианото също играе важна роля – доказано е както в Brandt Brauer Frick албумите, така и в миналогодишната му соло акция Eternal Something или в пърформансите му по творбата Six Pianos на Стив Райх... Пианото е във фокуса и на втория му соло албум, само дето Channels (както подсказва заглавието) далеч не е соло акция – Бранд вече е заформил ново трио Eternal Something (с бас китариста Паскал Бидо и тромбониста Флориан Юнкер) и това си личи в Channels...

Тракове като Flamingo, Sailboats III, Cherry Dream, Daze, Ltd и Twentynine Palms превръщат интимната пиано медитация от Eternal Something в техноркестров ескейпизъм за Душата... и приближават Даниел към носталгията по Brandt Brauer Frick звука... а това приближава нас към нов Brandt Brauer Frick албум, както обеща и Паул Фрик...

Италианецът Лука Д'Алберто, от своя страна, също владее идеално размиването на жанровите рамки в клишето, наречено нео-класицизъм – направи го чудесно в дебютния албум Endless (не без помощта на маестро Хенрик Шварц), но сега, с Exile, превръща любимите си пиано и цигулка в "кеф-изгнаници" на дансинга...

Да, Pianodiscoteque е достатъчно красноречиво по въпроса (и за комбината с Патрик Кристенсен/PC Nackt от берлинското студио Chez Chérie), но всъщност, всички тракове тук като Exile, Like We Were, Consequences, Grace, Astronaut In The Rising Sun и The Truth About Us са сънища на двама любовници (пианото и цигулката), които копнеят да се срещнат някъде завинаги, докато все още са заточени в Exile-а на реалността... Идеална Love Song за пиано и цигулка, които шепнат Wait For Me един на друг...

Кога? – в следобеда на есенната меланхолия, докато звездното небе не открие най-красивия планетариум пред очите ти...

Защо? – защото The Truth About Us се крие All In Your Mind, който сънува Twentynine Palms...

"Аз виждам Луната, Луната вижда Мен" – така започва стара приспивна песничка, но, може би, всеки от нас вижда Луната по различен начин, от различен ъгъл, от различна гледна точка... Особено, близо 50 години (на 20 юли 2019 стават точно 50) след първото кацане върху Нея – именно този различен ъгъл и поглед в биографичната история на Нийл Армстронг (разказана на екран за пръв път) улавя в кадър Деймиън Чазел в Първият човек като доказва, че успехите и Оскар-ите на Камшичен удар и La La Land никак не са случайни... Като тези на Първият човек...

Неслучайно, един от първите кадри, които ще видиш е близък, едър план на очите на Нийл Армстронг (Райън Гослинг в поредна роля за Историята на киното) – очи, които виждат Нещо, което не са виждали Преди – едър план, който ще виждаш достатъчно често в течение на историята, така че неусетно и подсъзнателно всичко ще се е превърнало в... лично, интимно преживяване, а не в исторически факт (изписан, изговорен и документиран предоволно), факт, оспорван от стотици мистификации и конспиративни теории...

А тя, историята, тече съвсем хронологично за Армстронг – от тестовите полети на прототипните Х-15 самолети и личния апокалипсис със смъртта на невръстната му дъщеря Карън, през кандидатстването и опитите за нов Живот в НАСА, мисиите Джемини и Аполо до емблематичната "малка стъпка за човека, но голям скок за човечеството"...

Само че Всичко е разказано (по биографичната книга на Джеймс Хенсън) в едри, близки планове, снимани предимно от ръка (е, и с IMAX камери), така че да ти влиза подкожно и да го усещаш с всички сетива... също както беше в Камшичен удар... Забавно е, наистина, че Деймиън Чазел използва Линус Сандгрен (Оскар-отличения оператор на La La Land) за да кадрира ала Камшичен удар...

Особено се усеща при полетите в стратосферата/Космоса – нещо, което сме виждали хиляди пъти в киното, сега изглежда съвсем ново, интимно, почти натуралистично преживяване, хващащо есенцията на летенето – пълна разхерметизация на тялото, дезориентация, хаос на сетивата и... тотална Тишина на Самотата... брилянтно смесена със Самотата в семейството на Армстронг на Земята, където за съпругата Джанет (Клер Фой) и двамата сина Рик и Марк, Нийл е като Луната – колкото близо, толкова и далеч...

Усещане, уловено чудесно от композитора Джъстин Хървиц (с когото Чазел играе комбина от първите им късометражки заедно до La La Land насам) – приспивната песен за Луната на Мередит Уилсън, интимни звуци от теремин, Whitey On The Moon (хващащо протестния Дух на Времето) на Гил Скот-Херън и... всепоглъщаща тотал Тишина – моменти, в които да останеш насаме с мислите и емоциите си... или моменти, в които въобще да не мислиш, а да съзерцаваш... Очи, които виждат Нещо, което не са виждали Преди...

Именно това е най-зрялото решение на Деймиън Чазел – просто да следва (възможно най-правдиво) пътя на един Човек до Луната и обратно... Без да изпада в гол патриотизъм (този порок на съвремието ни), какъвто сме виждали в стотици американски спейс блокбъстъри... без да коментира (или като го прави е с финес), а просто да върви Заедно с един човек, за когото е по-лесно да стъпи на Луната, отколкото да се сбогува с любимо дете... или стъпва имено За Да се сбогува...

Защото зад всеки поглед към Луната стои лична гледна точка, лична мечта, лична фикс идея, лична мисия... А във всяко такова преживяване, най-трудното не е осъществяването му, а... връщането Обратно... Обратно, в онзи момент Преди да Погледнеш, когато (сякаш) имаш Всичко на Света...

Първият човек каца в IMAX и 4DX кината на 12 октомври

Неслучайно, първо ще чуеш Безкрайната градина преди да я видиш – дебютният филм на Галин Стоев започва със звук на сърдечен пулс, за да се превърне не толкова в кардиограма на съвремието ни, колкото в кардиограма на вътрешния свят на Човека... Онзи свят, в който търсим спасение от Хаоса и Ада наоколо... Онзи свят, в който вътрешният Глас определя правилата... В Безкрайната градина правилата са осем, а осмото гласи: "Измисли нови правила" – затова тук ще последват няколко нови, защото всяка наша любов следва свои собствени (неписани) правила...

Вдъхни Живот на Думите – да, Думите понякога са враг на Киното, а режисьорът Галин Стоев и драматургът Яна Борисова изградиха дотолкова силен театрален тандем (Приятнострашно, Малка пиеса за детска стая, Хората от Оз), че съзнават идеално това, колкото са наясно, че Киното не понася театралността... Само, че в кинодебюта им Безкрайната градина (разцъфнала от пиесата Приятнострашно) Театърът и Киното не само не се мразят, ами се обичат... По един приятен начин, така че Думите да се превръщат във вътрешни светове (мечта за всеки разказвач на истории), които да коментират деликатно външния свят...

Онзи външен свят, който превръща месец юни в най-големия враг на братята Виктор / Димитър Николов и Филип / Мартин Димитров... Онзи външен свят, който кара голямата им любов Ема / Елица Матева да не използва Думи (дори не броим излишната ù една реплика), а вътрешния си Глас за съхранение и изграждане на Безкрайната градина – онова място, което всеки от нас търси и строи, за да избяга от Хаоса и Ада наоколо... онова място, където се срещаме, когато се изгубим... Ескейпизъм като (на)Кино...

Не бързай... Сродните души се намират – както избираш внимателно най-подходящите сортове, които да засадиш в твоята Безкрайна градина, така и в Киното с години се търсят най-подходящите образи, които да разкажат една история – Галин Стоев и продуцентите на филма са ги намерили – клишето за противоположностите сработва при събирането на двамата осиротели братя Виктор и Филип (Димитър Николов и Мартин Димитров) с двете приятелки Ема и Соня (Елица Матева и Глория Петкова)... Неслучайно, обаче, именно Филип и Ема водят вътрешни монолози (добре оформени от писателя Георги Тенев), както и страстта към мюзикълите събира онези, които не знаят как да изразят своите чувства – Виктор и Соня...

Това, обаче, което наистина събира двете разменящи се двойки е... Едмонд Гарабедян – образът на Никола Анастасов (Мир на Душата му), достатъчно живял тихата мъдрост на Живота, за да знае, че както "Всеки има своите странности", така и Безкрайната градина има своите различни форми – веднъж може да е песен, изпята пред празен стадион, друг път да е счупена декоративна роза, веднъж може да е картина на стената, друг път да е танц в парка, веднъж може да е съобщение на телефонен секретар, друг път да е къща с призраци, които срещаш за последен път... Въпросът е да не смесваш Градината с Любовта и да имаш очите и ушите, които да правят разликата...

Не пипай – докосвай с очи, слушай със сърце – да, Безкрайната градина започва със звук на сърдечен пулс, но една от основните причини да влезеш в нея е визуалния свят, постигнат ювелирно от фотографския тандем (оператори тук) Борис Мисирков и Георги Богданов, и художника Юлиян Табаков (изпипал макета на Градината до най-малкия изкусен детайл) – триото не само е превърнало местата, по които често ходиш в пълноценен главен герой със собствен Глас и реплики, но и тотално е размило границата между реално и сюрреално, превръщайки Града в макет и макета в Град/ина...

Друг такъв герой е музиката на Саша Карлсон (с когото Галин Стоев не само работи по театралните си спектакли, като Танцът Делхи например, но и основава арт компанията Fingerprint) – звуците във филма наистина се превръщат в отпечатък, в кардиограма на емоциите на главните герои... Емоции, които, обаче, не са отпечатък на времето, в което живеем, защото в Безкрайната градина не времето и пространството определят Правилата...

Нещо което Галин Стоев и Яна Борисова са забравили, опитвайки се да съберат три събития, разделени от по няколко години (кризата с боклука, изрисуването на Паметника, самозапалванията...) в една история... Ефектно, но ненужно, защото Хаоса и Ада винаги са наоколо под една или друга форма, но причината да влезеш в Безкрайната градина винаги е една и съща... И така до следващата среща в Градината...

Безкрайната градина е в кината и на фестивала CineLibri 2018