My Mir

Днес, 3 в 1 паролата е... Комбо Микс – 3 компилации, мастер селектирани и микс балансирани от дуо комбини, които доказват, че Съединението прави Силата...

Steffi+Martyn vs Kode9 & Burial vs Mount Kimbie

Кой? – Щефи Домс и Мартин Дейкерс, холандско-виа-Берлин комбо, сервиращо техно и бас в сос холандез; Стив Гудман и Уил Бийвън, властелините на UK bass кралството; Доминик Мейкър и Кай Кампос, бритстеп дуото Mount Kimbie в DJ-Kicks акция.

Какво? – Вървят ли Двама... – да, и трите компилации тук – Air Texture VI на Steffi и Martyn, FABRICLIVE 100 на Kode9 & Burial и DJ-Kicks на Mount Kimbie – са комбо-микс резултата от споделената естетика и артистичните търсения на двама души... Да, вярно че Доминик и Кай от Mount Kimbie са свикнали да играят комбина, без соло акции, но Steffi и Martyn, и Kode9 и Burial неведнъж са доказвали, че именно Съединението прави Силата...

Всъщност, холандците по паспорт и берлинчани по техно орбита, Щефи Домс и Мартин Дейкерс не за пръв път влизат в комбо акция – под името Doms & Deykers, преди две години, излезе дебютния им албум Evidence From A Good Source, в който споделената им рецепта за технобас коктейл се усеща като послевкус и тук, в селекцията им от 26 неиздавани парчета за концептуалните компилации на нюйоркския лейбъл Air Texture. Идеята им е да играят в ниските граници на ВРМ-а...

Да съберат наистина From A Good Source техно пристрастия (от Answer Code Request, Barker, Actress, As One | Kirk Degiorgio, Total Science, Mesak, Herron, Afik Naim, Late Night Approach, Novocanemusic и родния KiNK в Tal Atonal акция) с хибридни брекбийт фаворити (Shed с две влизания, Stingray, FaltyDL, Mosca, Appleblim, dBridge & Lewis James, Synkro и Tracing Xircles)...

Да разменят в двата диска като реверанс собствените Between Form And Matter (на Steffi) и Moves (на Martyn), но без да се отклоняват от общата мисия – превръщането на звука на толкова разнородни артисти в една цялостна, въздушна структура (приляга ù заглавието Air Texture), която да се рее с есенните облаци на меланхолията...

Доминик Мейкър и Кай Кампос, от своя страна, идеално знаят какво е да се подчиниш на цялостни, споделени визия и цел – правят го вече близо 10 години и три албума поред като Mount Kimbie, а DJ-Kicks компилацията им разкрива как и защо го правят – ретрошик-синт-попа на Marco Bernardi и Severed Heads (в Always Randy и Lamborghini (Petrol 1982)) обяснява откъде идва тяхната пост-пънк естетика... Страстта към перкусивния ритъм е емблематична (в микса на Rupert Clervaux & Beatrice Dillon с Aleksi Perälä и De Leon с Efdemin класиката America или в брака между Timelapse (Walrus) на Oliver Coates с N.Y House'n Authority и Computer Says No), но най-големият жокер за тяхното модус операнди идва с начина, по който създават актуалното Southgate (трибют или да към треньора на английските футбол национали) – специално за микса, като опорна връзка или къс пас между траковете Chatter на Via App, Blue Mood на Stanislav Tolkachev и Saboter La Machine на Watching Airplanes... Едно е сигурно, Дом и Кай дирижират 23-те трака тук като играчи на един отбор, устремен към шампионска титла.

И заедно, и поотделно, Уил Бийвън и Стив Гудман са носители на Голям шлем от шампионски титли – Уил с жанровополагащите Burial албуми и Стив като Kode9 главата на жанровоналагащото Hyperdub семейство... Значи Дуо, идеално за гранд финале на FABRICLIVE микс сериите, тачещи всичко UK броукън и бас ефикасно... Дуо, изградено върху симбиоза (да си припомняме ли Kode9 сетовете с изцяло Burial материал...)... Дуо, изграждащо хайп манипулации (като пускането на FABRICLIVE 100 траклиста в нощта на издаването ù или пускането на слуха за DJ-Kicks компилация от Burial и завъртането, по-късно, на такава, но от Kode9...)... Дуо, чиито правила на играта гласят, че... няма правила – затова, съвсем по правилата, Burial поема първата част на FABRICLIVE 100 микса (с емблематични семпли, здрач ембиънт пейзажи и темпо|рални скокове) до Black Acid хардкора, откъдето Kode9 поема по добре познатите footwork и juke-образни улици за среща с jungle | grime | drum & bass лица от близкото минало и настояще... Или както гласят вокалите във финалното Wicked'Bu на RP Boo – "There is No You Without Turntable Like Me" – да, Burial и Kode9 ги няма в този микс... има я фрагментарната UK bass картина, но и нея нямаше да я има, ако ви нямаше Вас, които въртите плочите...

Кога? – когато есента ти покаже, че не е време за соло еготрип, а за топли Комбо Микс акции...

Защо? – защото Съединението наистина прави Силата... или иначе казано: "There is No You Without Turntable Like Me"...

Max Cooper – One Hundred Billion Sparks

Кой? – Макс Купър, британски мастер-доктор на броукън техно науките.

Какво? – Гено-Бийт-Фонд на Човека – да, когато си говорихме с Макс Купър за бийт-формулите на баланс между генетика и музика, неслучайно се питахме дали определени звуци могат да провокират проявлението на определени гени у Човека и да определят неговите начини на мислене, поведение и дори еволюция...

Неслучайно, в третия си албум Макс Купър се завръща към дебютния Human и бийт-теорите за това, което ни прави Хора – One Hundred Billion Sparks е Гено-Бийт-Фонд речник за (техно, брекбийт, ембиънт) проявления на определени гени, които ни превръщат в това, което Сме – първо сме Incompleteness и отговаряме с бурен Reflex на хаоса наоколо, преди да разберем, че сме Emptyset от възможности и избори, който трябва да открие своята Identity чрез Volition и Rule 110...

Дори тогава, когато сме натрупали обилно Platonic и Lovesong емоции, и достатъчно Memories, все още не сме наясно, че всичко е въпрос на Reciprocity, докато не открием златното сечение Phi (гръцката буква φ отбелязва именно него) в отношенията си с околния свят, като ни остава само да имаме Hope, че в утрешния ден ще се роди и по-Добрата Наша Версия...

Кога? – докато чакаш Утрешния Ден...

Защо? – защото всеки един от нас е сбор от One Hundred Billion Sparks...

Днес, 3 в 1 става... 4 в 1 – паролата е сменена на Фючър-Поп от 4 дуо формации, които разкриват как звучи настоящето и бъдещето на Поп музиката...

Jungle vs Maribou State

                                                                                    vs The Blaze vs Bob Moses

Кой? – Джош Лойд-Уотсън и Том Макфърленд, британски буги хулигани и тяхната Jungle банда за неосоул поразяване; Крис Дейвидс и Лиъм Айвъри, британски портретисти на Душата на дансинга; Гийом и Джонатан Алрик, парижки братовчеди по паспорт и The Blaze-братя по видео-електро-поп орбита; Том Хауи и Джими Валънс, канадските пазители на ключа за Клуба на самотните денс сърца.

Какво? – Поп-минало в Бъдеще време – да, Jungle, Maribou State, The Blaze и Bob Moses имат различен бекграунд и различна мисия, но в албумите For Ever, Kingdoms In Colour, Dancehall и Battle Lines, всички използват поп (да се чете соул, фънк, аренби, рок...) трикове в бъдеще време; Всички залагат на модулирани вокали и мъжки фалцето ефект; Всички (с изключение на The Blaze дебютантите) носят бремето на втория, по-труден албум; Всички (с изключение на диджей сета на Maribou State) са ни разказвали своята история наживо, която звучи като... пищно Поп-минало в Бъдеще време...

Да, ако сте слушали великолепната буги седморка на Джош Лойд-Уотсън и Том Макфърленд край морето, Right on Time, Back by the Beach, то сте наясно, че слънчевата им буги история е Heavy, California, сякаш родена под палмите на House in LA, в която живее Happy Man в ритъма на Beat 54...

Да, вторият албум на Джош и Том започва със Smile препратка към дебютната Jungle авантюра, за да е ясно, че в картинката отново има море, слънце и Cherry | Cosurmyne емоции, които да си припомняш когато в края на лятото се завърнеш у Home... Истината, обаче, е в Mama Oh No и Pray – два носталгични бисера, които (заедно със саморежисурата на Jungle клиповете) вещаят на винтидж-буги-шик естетиката на Джош и Том светло бъдеще време... или както се казва, Jungle 4 Ever!

Иначе, братовчедите Гийом и Джонатан Алрик дължат част от звездната поп орбита, в която навлязоха с космическа скорост, на саморежисираните си (също като Jungle) брилянтни видеоклипове – Virile зададе тона, после набраха Territory (вайръл подплатено с Cannes Lions награда), за да стигнат до Heaven-а на електро-попа – да, само последното играе и в дебютния им албум Dancehall, който продължава формулата за комбо кръстоска на вокодерно-модулирани вокали с епичен синт-поп ала Justice...

Всъщност, на живо, Гийом и Джонатан Алрик (също като парижките им Justice съграждани) застават един срещу друг (разделени от аналогов инструментариум), а видеоклиповете се превръщат в епични видеостени (с кадри, режисирани пак от самите тях), които да подсилят хит въртележката в Queens, Breath и Places или да компенсират липсата на такава The Blaze яркост в бийт-цветовата гама.

Крис Дейвидс и Лиъм Айвъри, от своя страна, никога не са имали проблем с мултиколорния бийт калейдоскоп за портретиране на Душата на дансинга – доказаха го с дебютните Portraits, доказват го и с настоящия Kingdoms In Colour – дали ще е с мед-гласа на абонираната за техните акции Холи Уокър (в Nervous Tics и Slow Heat)...

... Дали ще е с гост-вокали (Kingdom, Part Time Glory) или в ювелирни комбо игри (Feel Good одата с Khruangbin) и изкусно семплиране на акустични инструменти (в Beginner's Luck, в Bonobo-оцветеното, посветено на едноименния лондонски клуб Turnmills, в Kāma и в Glasshouses), картинката за Крис и Лиъм вече не е Part Time Glory, а фул спектър от цветовете на даунтемпо хауса, който обрисува най-добрия портрет на Душата на дансинга, който Maribou State са постигали.

Том Хауи и Джими Валънс също умеят да скицират живописни портрети на клубния романтизъм за самотни денс сърца (убедили сте се на живо, може би) – иначе, дебютния им албум Days Gone By така и не успя да надскочи (поне за нас) All in All сборника им с хитове, но колкото повече дни (и концерти) отминават, толкова повече китарата на Том надига глас и се засилва неговия поп фалцет – заглавното Battle Lines и The Only Thing We Know са идеални доказателства, а прогресив хаус миналото на Джими изплува на повърхността в Heaven Only Knows, Enough To Believe и Listen To Me ... Така или иначе, Том и Джими са екстра комбина за самотни денс сърца, която в Back Down и Selling Me Sympathy играе почти перфектно Поп-минало в Бъдеще време.

Кога? – докато Припева на Лятото ехти в съзнанието ти... което може да продължи For Ever, Ever...

Защо? – защото миналото държи козовете и на настоящето, и на бъдещето...

Orbital – Monsters Exist

Кой? – Пол и Фил Хартнол, братята в иконична рейв орбита от 30 години насам.

Какво? – Legends (Like Monsters) Exist – да, 2019-а ще маркира 30 години откакто във въздуха се разнася Chime – синт-мантра с простичка, но хипнотична до заразителност мелодия... от онези мелодии, превърнали се в запазена Orbital марка... Такива мелодии (наречени Tiny Foldable Cities, P.H.U.K., Vision OnE, The End Is Nigh), каквито има и в деветия албум на братята Хартнол...

В Monsters Exist съществува и другата Orbital емблема – хитро семплираните речи и вокални семпли в комбина с IDM брекбийт за разкош като The Raid и There Will Come A Time (с думите на професор Брайън Кокс), което не е Hoo Hoo Ha Ha-сюрприз за всички запознати със социалната ангажираност на братята Хартнол (неслучайно откриха Параолимпийските игри в Лондон със Стивън Хокинг, нали)... Неслучайно и дизайнерът Джон Грийнууд се завръща в орбитата на братята Хартнол с артуърк, който очебийно да плъзва във визията на класическите Orbital албуми – да, играем си на носталгия (без много нови трикове като в Wonky), но играта се нарича Fun With The System...

Всъщност, 2019-а ще маркира и 20 години от албума The Middle of Nowhere и именно там се намират братята Хартнол – там, в средата между зоната на иконичен рейв ореол, в която няма нужда да до|по|казват каквото и да било (чудим се дали през 2020-а няма да обявят пореден разпад) и зоната на дискомфорт, в която трябва да балансират по ръба на носталгията и новите трикове, така че да не се превърнат в пародийна версия на себе си като The Prodigy и The Chemical Brothers, например... Все пак, колкото и приказките за чудовища да са по братя Хартнол, а не по братя Грим, чудовищата съществуват само докато има и някой, който да вярва в съществуването им, нали...

Кога? – когато на екрана блесне надписа Monsters Exist (точно като във видео-The Box-класиката)... или сънят на носталгията те изпрати в нощта на 7 септември 2001 в София... или в горещата юнска вечер през 2009-а в Барселона... когато братя Хартнол ни разказваха чудни приказки с чудовища за лека нощ...

Защо? – защото Orbital са по-вечни от Чудовищата (и политкоректните приказки за тях)...