My Mir

Винаги сме знаели, че нещо липсва в нашия подкаст сериал... Може би, малко Errorbeauty... но ето, че Error-ът е поправен – Христиана Радева | Errorbeauty живее на границата между електро и техно от 2003 година насам, последва fade in към Лондон през 2012-а, а миналата година влезе с акция и на фестивала Berlin Atonal. Преди да я чуем/видим в действие на 24 февруари на джойнт-венчър-партито Erotomania 2.0, говорим с Христиана за най-новата ù авантюра, лейбълът ARKADA, за тънкия и остър ръб между електро и техно и за...

Защо точно Errorbeauty?

Името всъщност е парче от първата ми плоча. Знаех от момента, в който го видях изписано, че това е името определящо най-добре музиката, която пускам.

Най-важното нещо в света на Errorbeauty е...?

Най-важното в моя свят e любовта... като едно цяло!

Кое те накара да оставиш зад гърба си София?

В София бях заобиколена от добри приятели и талантливи артисти, които ме подкрепяха и ми дадоха платформа да се развивам, но по това време в България този тип електро все още не беше популярен и бе трудносмилаем, така да го кажа.

А и, като цяло, причината да започна да се занимавам с музика като диджей беше свързана с посещение в Лондон през 2003-а. Оттогава още знаех, че ще се върна един ден за дълго...

Каква е историята на скоро стартиралия лейбъл ARKADA? Защо точно ARKADA и как решихте с XOR12 да се впуснете в тази авантюра? Какъв звук и каква цел ще гоните с ARKADA?

Аркада е проект, който заедно с XOR12 планирахме от 2 години и за цел имаме да дадем платформа и да издаваме нетолкова добре познати артисти, но и такива, чиито саунд заслужава да бъде чут. Стилът към който се стремим не е точно определен... Важното е да ни хареса, но, разбира се, имаме и някакви граници между техно, електро, електроника...

Ако сравниш първото и последното парче, което записа – как и защо се промени подхода ти към създаването и записването на музика?

Основното нещо, което промени музиката, която правя, беше купуването на хардуер и набавянето на една уникална за мен машина от компанията Elektron, която даде напълно нов живот на саунда, който търся.

Как се отнасяш към лозунги от типа: "Future Is Female"... В последните години дискусията (малко позакъсняла) за равноправието на Жените в Музиката достигна своя апогей, зачестиха, обаче, и случаите на сексуална агресия, крити понякога с години – какво е отношението ти по темата? Някога чувствала ли си се жертва на злоупотреби (физически/психически)... и какъв е изходът, според теб, от лицемерното публично говорене по темата и достигане до истински промени?

Oтносно този въпрос, мисля, че всичко зависи от това доколко насериозно вземаш музиката и това, което представяш пред публиката, както и с профила, който си изграждаш като музикант, без значение дали си мъж или жена... Аз, лично, никога не съм се сблъсквала с такива нападки или обиди.

Кои са Жените в електронната музика, чийто път споделяш или би следвала?

Тези към които се отнасям с голямо уважение и към това, което са направили за развитието на музиката, и които бих споменала – Andrea Parker, Björk, Magda...

Според теб, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И доколко се различава борбата за диджей участия в Берлин, Лондон и София, например?

Принципно всичко е възможно... Важното е да продължаваш да правиш това, което обичаш и никога да не се отказваш. От моя опит, засега, Берлин заема първо място като платформа за развитие на артисти. Мисля, че диджей борбата за участия е голяма навсякъде като все повече нови и млади артисти излизат на фронта да си извоюват място на сцената.

Историята, която ти се въртеше в главата, докато записваше микса е...?

За история точно не мога да кажа, но имах идея да включа тук и двете страни по ръба между електро и техно – целта беше един по-разнообразно скроен микс. Подбрала съм плейлист, включващ няколко доста стари парчета, които ме бяха завладели през прохождащите ми години на диджей...

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Аз съм винаги някъде по средата, тьрсеща баланса във всичко... и затова, може би, крещейки шепнешком бих се изразила.

Къде се намира вътрешния мир според Errorbeauty? И как се стига до него?

Вътрешният мир, сигурно, най-лесно се намира когато спиш, хахаха... но аз много обичам да мечтая, все още като малко дете, както и да сънувам много... и точно това са местата, където се намира моят мир.

Ако имаше възможност да изпратиш обект (представящ човечеството като форма на живот) в Космоса, то това ще е...?

Ах, това ще е труден избор, но... хаха... да кажем, малка музикална кутия + карта на планетата Земя.

Според теб, като продуцент и диджей, кой е звукът, който въздейства най-емоционално върху Човека?

Мисля, че това е много индивидуално нещо, тъй като всяко ухо възприема и му влияе различно музиката. Аз, лично, намирам красота на звука почти във всичко, което, обаче, може да действа по различен начин на настроението.

Три неща, които обичаш и три, които не харесваш в съвременната електронна сцена?

Ще започна с това, което не харесвам и то е: комерсиализацията с цел промотиране и създаване на продукт от артисти; също така, не ми допада дигиталното заменяне на грамофони с компютри (при диджейството).

Хубавата страна намирам в създаването на много нов хардуер за правене на музика. Отварящите се възможности на музикалната сцена, както и едно по-сплотено единство между артистите в сьвременната електронна сцена.

В дневника на Errorbeauty следващите няколко месеца са отбелязани като...?

Следващите няколко месеца са свързани основно с музика, пътувания и... ще се видим на 24 февруари в ONE Gallery.

Парти девиз за финал?

Get Your Party Shoes and See You on the Dancefloor!

Evitceles – Anuket

Кой? – Етиен Славчев, родният бийт-пъзел-подреждащ агент на лейбъли като Opal Tapes, Noorden и SEAGRAVE.

Какво? – Ритуален Бийт Калейдоскоп – след една дузина ЕР-та, сред които особено успешните Imperfect Charm и Risingvanity, беше време Етиен Славчев да тества и най-дългия албум формат – експериментът ни отвежда към заиграване с вокални семпли (така обичани от Етиен) в Broken August, June, Don't Know, Between и Rippling the Spectra до специфични бийт колажи в Anuket, Above, lft и епичното hllf, така че да се получи микс калейдоскоп от емоции, кръстосващ lo-fi хауса (на канадката RAMZi, например), бас мутирало брит-техно и нойз ембиънта на лейбъли като Posh Isolation.

Само че подобно описание на Anuket е все едно да я наречеш просто богиня от египетската митология (каквато Anuket е), а ритуалните плавания по Нил (реката е един от символите ù) в нейна чест да опишеш като... разходка с лодка. С Anuket по-скоро, Етиен Славчев тепърва тръгва на дълго ритуално бийт плаване.

Кога? – в ритуалните следобеди за изпращане на зимата и hllf-посрещане на задаващите се на хоризонта June и Broken August до пълно Rippling the Spectra.

Защо? – някъде там, между Above и hllf, може да видиш/чуеш бъдещето на Evitceles, предсказано (off the record) от Anuket.

Rhye – Blood

Кой? – Майк Милош, онзи канадски Wo(W)Man-Глас и почетен гост-вокалист в албуми на DJ Koze, Bonobo и сие...

Какво? – Синдрома на Милош – да, блусоул дуото Rhye вече не е дуо, но раздялата между Майк и продуцента Робин Ханибал може би бе леко предвидима, особено след като в края на годината, в която излязоха с дебютния Woman, Милош влезе със соло микстейпа Jetlag (с любовното участие на жена му Алекса), а после се впусна в комбо авантюри с DJ Koze, Bonobo...

Така или иначе, 5 години по-късно, ефектът от раздялата си личи още в красноречиво-откриващото тук Waste (с припева I'm Going Through The Changes, Baby), както и в повтарящите Woman-формулата Taste, Feel Your Weight, Please и Count To Five.

Промяната, обаче, се усеща във втората част на Blood (напомняща Jetlag времената), заявена с реплики като "I Can Do This On My Own", а сърцетуптящите Blood Knows, Stay Safe, Softly, Sinful и особено Phoenix доказват, че всички с кръвната група на Милош страдат от неизлечимия (слава богу) синдром на еротичния романтизъм и ще припяват под свещите на нощта докрай: "This Kind Of Love Is Stable"!

Кога? – когато кръвната група ти подскаже, че е време за "Make Love All Day"...

Защо? – неслучайно Майк Милош шепне: "This Kind Of Love Is Stable" – вярваме му.

Историята помни само смелите или както казва Уинстън Чърчил:"Success is Not Final. Failure is Not Fatal. It is the Courage to Continue That Counts." – неслучайно шесткратно-номинирания за Оскар 2018 биографичен филм Най-мрачният час завършва именно с този цитат. Неслучайно само един от двата филма, посветени на Чърчил, през 2017-а, ще остане в киноисторията. Неслучайно, за юбилейния му шейсети рожден ден (21 март), Гари Олдман може да получи най-накрая подарък във формата на Оскар за най-добър актьор.

Да, и друг път сме разглеждали съдбата на два филма, които в една и съща година се случва да се фокусират върху едни и същи герои и образи, върху едни и същи теми и събития... Прилича на момента, в който на Уинстън Чърчил е предложен премиерския пост и сформирането на военновременно правителство, когато обсъжда с жена си Клемънтайн/Кристин Скот Томас точно коя версия на себе си да представи пред обществото (и света)... И причината, след години, никой да не помни едноименния Чърчил за сметка на Най-мрачният час, далеч не се крие в тоновете грим върху Олдман/Чърчил и неговите прецизни актьорски трикове (вече отплатили му се със Златен глобус 2018)...

Всъщност, за нас по-интересни са съвпаденията между Най-мрачният час и Дюнкерк (един от другите претенденти за Оскар 2018), които приличат на две различни части/гледни точки на един и същи филм/исторически момент – и двата разказа се фокусират върху операция Динамо (инициативата на Чърчил за евакуация на британските войски, окупирани край бреговете на Дюнкерк), само че в Най-мрачният час самата операция е показана бегло, докато в Дюнкерк решаващата фигура на Чърчил просто е скицирана...

Прилича на голямата картина на политиката (и на Живота), в която винаги има повече от една версия на Истината... също както жестът за Victory на Чърчил може да има различен прочит и символно значение... също както Лицето на Войната може да има повече от два профила на разделение на Победили и Загубили...

В това отношение Най-мрачният час прилича повече на филми като Речта на краля и Игра на кодове (не само заради историческите моменти, в които се развива)... Няма епични сцени, батален героизъм и реализъм... Войната се води в интимни, тихи като мрака места, където се усамотяваш със себе си и Изборите, които правиш – именно тези камерни Чърчил моменти, когато е сам или с личната стенографка мис Лейтън/Лили Джеймс, са най-важни, а визуален маестро като Бруно Делбонел (заслужена Оскар 2018 номинация, калена във филми на Жан-Пиер Жьоне, братя Коен и Тим Бъртън) идеално знае как се гради такава атмосфера...

Режисьорът Джо Райт също знае две и двеста по темата как се сблъсква интимен, личен, човешки калейдоскоп от емоции с центрофугата на войната – все пак най-оцененото му постижение е Изкупление – история, чиято фабула се върти спираловидно именно около Втората световна и плажовете на Дюнкерк. Райт е наясно, че в подобни истории най-важен е балансът между историческа действителност ("Blood, toil, tears and sweat" речите на Чърчил са предадени с прецизна тържественост) и щипка фикция (Уинстън в метрото, сред Народа "воден, а не подвеждан"), за да вкара зрителя във "филма" и да му спести "просто-документалната-наслада" – нещо, което сценаристът Антъни Маккартън вече е правил в Теорията на всичко.

Райт е наясно, че въпреки очебийната не-прилика (или именно заради нея), Гари Олдман е способен да предаде ювелирно всеки характерен жест, всеки несъзнателен тик и навик, и специфично-хриптящия говор до най-малкия детайл във фигурата на Уинстън Чърчил, но... знае и, че ще му трябва образ като на заекващия крал Джордж VI (Бен Менделсън далеч от Колин Фърт-осанката в Речта на краля), който "се плаши от Уинстън, но въпреки това го подкрепя докрай" – идеален начин цитатът на Чърчил за "Смелостта да Продължиш" да не увисне на финала, а да обобщи най-важното когато настъпи Най-мрачният час.

А когато в един филм реплики като "Европа е загубена" и думи като война и мирни преговори звучат така сякаш са взети от ежедневието ни, то Светът наистина има нужда да намери смелост, за да продължи... В противен случай, ще се обърнем като Чърчил към Рузвелт с думите: "Мисля, че нямате представа колко късно е... наистина. "

Въпросът е дали Най-мрачният час за Европа (и Света) е далечно отминал или напротив, тепърва предстои... Хубавото е, че Мракът не може без Светлина...

Най-мрачният час е в кината