My Mir
"Използвам думите като усилватели – нещо като инструмент на границата между музиката и езика, между човешкото и електрониката" ще каже 24-годишния инструменталист, композитор и продуцент Артур Клеес от Люксембург и наистина, достатъчно е да чуеш няколко акорда от новия му албум All of the Days That Go By, за да усетиш, че Артур жонглира музикално-ювелирно между няколко Свята... От една страна, музикалното джаз образование в консерваториите на Дрезден и Осло, свиренето на вибрафон, чело и пиано му осигурява място без жанрови рамки в проекти като Kravchenko Clees, Jambal, Anima, Das Vertikal и Wolf Clees (в релийз графика му за 2026-а празно няма), от друга страна колаж-бийт продуцирането му го отвежда до успешния соло дебют Stay, Temporary Home и емблематичния втори, актуален албум All of the Days That Go By... Затова, на микс фона от соло/комбо продукции и тракове на Джеймс Блейк, Jameszoo и Oli XL, си говорим с Артур за всичко, което се случва в All of the Days That Go By, за човешкия глас като усилвател и проводник, за еднорози, за Едвард Мунк и за вътрешния Мир като огледало на външния Хаос...
Най-важното място в Света на Arthur Clees, днес, е...?
Еш-сюр-Алзет – градът в Люксембург, където съм роден и където израснах... Сега съм в постоянно движение – току се завърнах от учебен семестър в Осло, а вече съм на гости с най-добрия ми приятел в Амстердам, докато съм на турне с различни банди, а в същото време си търся и нов апартамент в Германия – и идеята за Дом придоби нов смисъл и тежест... Еш-сюр-Алзет е единственото място, което познавам из основи и където Всичко забавя своя ход и намирам покой отново.
Какво се случва в All of the Days That Go By? Защо избра точно това заглавие? С какво ще запомниш процеса по създаването на албума и какво го различава от дебютния ти албум, Stay, Temporary Home, например?
All of the Days That Go By е нещо като личен дневник на изминалите две години – само че не в буквален или хронологичен вид. Вместо да документира определени събития, албумът по-скоро изследва състояния на съществуването – емоции, усещания, вибрации, които определяха този период от моя живот. Нещо като колаж от семпли, вокални изрезки и синт текстури, които да уловят много специфични състояния, превръщайки се в моментна снимка на самия процес на създаване.
Текстовете не водят към наратив или скрито послание, а по-скоро използвам думите като усилватели – нещо като инструмент на границата между музиката и езика, между човешкото и електрониката... Думите по-скоро съществуват като звук и текстура, отколкото с идеята да разказват история.
Заглавието отразява това намерение – от една страна, то просто отчита всички дни, изминали в създаването на албума, а от друга страна се стреми да консервира едно усещане във времето, докато се изгуби съвсем представа за хода на Времето... Това противопоставяне лежи в основата на идеята за албума като изследване на вечни емоционални състояния, вместо документирането на конкретни мигове и събития.
Процесът на създаване на албума беше от ключово значение за развиването на Звука, който търся и на нови музикални техники. В сравнение с по-ранни записи, се получи албум с обща звукова цялост и концептуална прецизност. Във всеки трак са вплетени гласови бележки или лични записи – репетиции с различни банди, разговори с приятели или просто мигове, в които свиря и пея сам с пианото... Търсех да уловя специфични текстури, звуци или настроения, които да се превърнат в основа, върху която да изградя всяка композиция, като получените семпли преминаваха през редица ефекти или просто наслагвания, така че взаимодействието помежду им да излезе, отчасти, извън контрол...
Финалната стъпка беше да оформя този поток от Звук в нещо завършено с драматургична цялост. Фокусирах се върху детайли, които обикновено остават незабелязани – като резонансът на звука в една стая, отколкото върху звука от свиренето на самото пиано; върху скърцането на пода, вместо върху гласа на певеца или върху мелодии, които се получават само след като аудиото бива пускано наобратно... Такива дребни, фини моменти са онова, което придаде на този албум характер и личност.
Имаш ли любима композиция от All of the Days That Go By? Каква е нейната история?
For All the Chaos бе първата композиция, която завърших и тя се превърна в определяща посоката на целия албум. Иначе, емоционално погледнато, усещам заглавния трак като най-наситен и прецизен, именно той се доближава най-много до онова, което се опитах да уловя в този албум.
Свиренето на вибрафон, пиано и чело открива доста възможности в музикалните ти соло авантюри, но като че ли, в All of the Days That Go By, предпочиташ да изследваш човешкия глас... Защо?
Истина е... Сред всякаквите видове синтетични и електронни музикални форми, човешкият глас е най-познатият елемент за мен – превръща се в посланик на човечността, на красотата и крехкостта... И въпреки, че в албума има известно свирене на вибрафон и перкусии, така съм ги семплирал, че са почти недоловими и неузнаваеми...
Какво търсиш при използването на вокали и каква роля изиграва семплирането за създаването на All of the Days That Go By?
Използвам вокалите повече като инструмент, отколкото да ги фокусирам върху силно текстово послание... Използвам ги по-скоро за постигане на текстура, ритъм и специфичен тембър, или за да подсиля определено настроение като изпявам специфични думи и изречения...
В този смисъл, семплирането играе ключова роля в All of the Days That Go By – както споменах, става дума за гласови бележки, лични bootleg записи и звуци от семпъл архиви, които съм събирал през годините... В същото време, повечето от синтезаторните и перкусивни елементи са изсвирени на живо, така че балансът между семпли и живо изпълнение винаги да съществува.
Част си от дуета Kravchenko Clees, бандите Anima и Jambal... до каква степен влиянието им се усеща в соло музиката, която правиш и обратното? Има ли гост-музиканти в All of the Days That Go By?
Споменатите проекти определено ми влияят и на музикално, и на лично ниво... Възхищавам се на музикантите, с които работя, повечето от тях са ми много близки приятели, някои пък са част от живота ми много преди започването на музикалното ми пътешествие. Определят и вкусовете ми, и усещането ми за естетика, и характера ми като цяло...
И въпреки че създадох All of the Days That Go By основно сам и споделях музика от него чак след като е завършена, тяхното влияние все още се усеща в начина, по който мисля и се отнасям към Звука.
В известен смисъл, може да се каже, че има гост-участия в албума, защото част от семплите идват от репетиции с групите ми, както споменах – фрагменти от гласове и мелодии играят ранни великденски жокери, хаха... В Pillow, например, семплирах студио версията на Sleep композицията, която написахме с Катерина Кравченко, и която ще бъде част от дебютния ни албум FACES, който излиза през април.
Кой е отговорен за артуърка на All of the Days That Go By? И каква е ролята на еднорозите на корицата?
Дизайнът е на Wynt, щатният дизайнер на лейбъла sowasvon... Всичко е базирано на архива от снимки, който моят добър приятел и визуален колаборатор, Ерик Матиас, направи когато ме посети в Дрезден – малък колаж от впечатления, в началото на 2025-а, когато започнах да събирам композициите и да оформям цялостната структура и атмосфера на албума. Wynt просто обработи този колаж в специфичния си стил и го адаптира към визуалния език на лейбъла, който издава албума.
Еднорозите са закачка и намигване – носят толкова кич и ретрошик, че придават странно усещане за мимолетност и меланхолия, което идеално пасва на албума.
Доколко визуалната страна е важна за музиката, която правиш?
Не мисля картинно, докато правя музика... Обикновено визуалната част идва след като албумът бъде завършен и приеме своя собствена идентичност. Определено, обаче, съм отворен към съвместна работа с визуален артист или по създаването на музика към филм... Винаги много ме е интригувала идеята за създаването на нещо имерсивно, където Звук и Визия съществуват и се развиват в естествена симбиоза.
Като говорим за "визуална музика"... има ли филм или друго произведение на изкуството, което те е впечатлило напоследък?
Докато бях в Осло, отидох в музея на Мунк и нещо наистина трепна в мен. Определено Мунк е откровен и смел в опита да изрази своята субективна реалност... Не е странял от грозното и плашещото... Наистина може да усетиш колко мъчителен е бил опита му да осмисли света наоколо – от една страна, по един гневен и язвителен начин, но от друга страна, без да отстранява надеждата в опита да открои Красотата всред целия Хаос...
Какво се въртеше в главата ти докато правеше микса? Някоя скрита история в него?
Исках да събера песни, които ме вдъхновяват... Тук и там, вплитах и композиции от собствения ми албум, за да ги поставя в определен контекст и естетика... Други от селектираните тракове пък са доста далеч от звука на All of the Days That Go By, но ме вдъхновяват по ред причини – заради структура, хармония или начин на композиране... Този микс отразява идеята за това кой съм аз като продуцент, инструменталист и композитор, отколкото да описва звука на един конкретен албум.
След всичко изброено, кой е Звукът, който въздейства най-емоционално върху Човека?
Струва ми се, че човешкият глас е от най-силните емоционални посланици в Музиката... Всеки го има, всеки го познава... Чрез него може да изразиш и най-съкровеното, и най-неудобното, и най-оглушителното, и то по много непосредствен и органичен начин... Също така ми се струва, че техническите и звукови несъвършенства се крият в основата на това хората да се припознават и да усещат Музиката... Тези несъвършенства са особено важни за джаза и импровизираната музика, например, където отварят възможност за диалог на мига и много личен изказ, които никой, въобще, не знае докъде ще го отведат... Тази непредсказуемост е в основата на емоционалната Мощ.
© Erik Mathias
Възможен ли е Мира (пък бил той и вътрешен) в тези абсурдни времена, в които живеем?
Труден въпрос... Усещам, че вътрешният ми свят може да се променя също толкова светкавично, колкото и външния свят... В мига когато си помисля, че съм открил Баланса, точно тогава се появява ново предизвикателство и внезапно трябва да правиш преоценка на Всичко уж разрешено...
Нервността е моя втора природа, но намирам покой в нещата, които познавам – получена и отдадена любов, мигове на щастие, които са били също толкова истинно изживени, колкото и моментите на самота, тъга и гняв... Не спирам да си напомням, че това са споделени, колективни изживявания, а не индивидуални аномалии...
Не бих казал, че познавам пътя към вътрешния мир, нито че все съм живял съобразно с личните ми морални стандарти, но ми се струва, че трябва да приемаш Промяната и Предизвикателството... И да подхождаш към тях по-скоро смирено, отколкото да се стремиш към някакво безкрайно, вечно състояние на Мир – говоря както в личен, така и в разширен, глобален план...
Следващите месеци в дневника на Артур Клеес са отбелязани като..?
В момента завършвам музикалното си образование и нямам търпение да се посветя на музикални проекти и инициативи извън Академията... Усещането е като скок с главата напред в ледени води и... определено се вълнувам...
И за финал, мото или философия за живота, която следваш?
Само Красотата може да спаси Света!
Apparat – A Hum Of Maybe
Кой? – Саша Ринг, Moderat-ен бард и емблематичен берлински IDM лорд.
Какво? – A Hum Of Yes – "If We Start Again/ Don't Call It Again/ Just Start" изповядва Саша Ринг в ембиънт закриващото Recalibration, слагащо поан финала на актуалната A Hum Of Maybe епопея и наистина тук сякаш reset-а започва оттам, където финишира триумфалното LP5 турне...
Шлифованият Apparat лайв бенд, заформен от Саша с Филип Йохан Тим, Кристоф Хаман, Йорг Вянер и Кристиан Колхаас е достигнал електро-акустично съвършенство още в откриващите Glimmerine, A Slow Collision и Gravity Test, които намигат, че Саша и компания знаят и две, и двеста по въпроса за лайв еуфорията и драма амплитудите в името на електросоул съспенс за масово поразяване...
Да, шестият албум A Hum Of Maybe звучи като ритуална прегръдка между всички Apparat духове (и светове) в едно ювелирно цяло – да, Enough For Me (с Hallo-Hallo-поздрав от невръстната дъщеря на Саша) и Lunes могат сладко да ви подхлъзнат към близо 20-годишна Walls носталгия;
Да, An Echo Skips A Name ще намигне към последните Moderat акции (вокодерният alternate take, обаче, е друга бира), докато Hum Of Maybe, Williamsburg, Recalibration и Pieces, Falling (Apparat комбото с Ян-Филип Bi Disc Лоренц) определено ще съживят панорамната The Devil's Walk отпреди 15 години (неслучайно, може би, защото Carsten Aermes отново е "виновен" за ювелирния артуърк на албума)...
Както неслучайно, Tilth, или Apparat симбиозата с KÁRYYN, ще опреснява (но само ментално, звуково е на друго ниво) друга Apparat-комбо класика, а именно Goodbye със Soap&Skin... Така или иначе, "There's No Men/ But The Ground Remembers Us/ We've Never Left/ Just Changed Rooms"... или иначе казано: In Apparat|us Veritas...
Кога? – когато Животът е на кръстопът, просто бъди A Hum Of Yes...
Защо? – защото In Apparat|us Veritas...
© Carsten Aermes
Етикети
Кой? – Джейкъб Алън, британски бард, сънуващ акустичен соул в сатенена прегръдка с електроника и Гласът на Големия бариерен риф на соула, Никълъс Джеймс Мърфи, когото познаваш като Chet Faker.
Какво? – Blue Нèга – да, Puma Blue и Chet Faker споделят сънуването на акустичен соул в любовна среща с броукънбийт електроника... Да, тези "сънища" звучат като любовна нèга/блаженство между глас, пиано и китара, но сантименталната тригонометрия на актуалните им, трети албуми – Croak Dream на Puma Blue и A Love for Strangers на Chet Faker – включва и меланхолично-сърцераздиращи сакс/офон партии, които намигат, че когато Светът е за двама меланхолията може да бъде блаженство... Истинска Blue Нèга...
Да, едва 5 години изминаха от триумфалния дебютен In Praise Of Shadows албум на Puma Blue, а Джейкъб Алън вече доказа, че освен дзен-естетиката на сумрачния соул (да, In Praise Of Shadows е вдъхновен от класическо есе на Джуничиро Танизаки), той владее перфектно и сантименталната тригонометрия на соула с последвалите Holy Waters и специалните микстейп/филми antichamber и A Late Night Special...
Да, Нощта е времето на Puma Blue, както Раздялата следва Любовта като Сянка, без която и двете не могат, а 5 години по-късно соул "сънят" в Croak Dream е хиперколоритен – "Shared Beds, Shared Truths"-лирики, записи в Real World студиото на Питър Гейбриъл с The Smile-продуцента Сам Петс-Дейвис и абонат-триото (Харви Грант, Камерън Доусън и Елис Дюпюи), с което Джейкъб играе неизменно от In Praise Of Shadows насам...
И, този път, "прегръдката" на баритон-сакс-изповедите на Майлс Спилсбъри със сънувани акорд-епизоди ала Portishead и Massive Attack, така че емблематични "сънища" като Desire, Croak Dream, Hold You, Mister Lost, (Fool), Hush, Jaded, Cocoons, Yearn Again и Silently да разкрият, че Blue Нèга е възможна в един свят, където винаги търсиш Другия...
От своя страна, Никълъс Джеймс Мърфи винаги е търсел Другия... в себе си – дузина години след ювелирния Built On Glass дебют, A Love for Strangers звучи като прегръдка между всички алтерего-Chet Faker-персони – има я емблематично-разтапящата Глас-пиано симбиоза (Just My Hallelujah, Can You Swim? и Over You са от лукса на Chet Faker-марката); има ги инди-рок-фънк отклоненията на Ник Мърфи, когато реши да се подвизава с рожденото си име (Far Side of the Moon, Inefficient Love и The Thing About Nothing с aLex/София Инсуа)...
Има го и комбо-алтерегото му, носещо своя отпечатък от броукънбийт-соул игрите му с Flume и Marcus Marr, в This Time For Real, 1000 Ways, OH NO OH NO и A Level of Light, които намигат към момента на "завръщане" към Chet Faker-алтерегото с Hotel Surrender...
Неслучайно, обаче, A Love for Strangers ще завърши с Just My Hallelujah-намигане към класиката на Ленърд Коен/Джеф Бъкли, както Remember Me събира емблематично в прегръдка всички Chet Faker-персони (в идеалната компания, както из целия албум, на сакс-влизанията от Себ Борковски и струнната епопея на Джейк Фолби) – все пак, за да изпиташ A Love for Strangers, първо трябва да (за)обичаш... себе си – така гласи първият Blue Нèга закон, когато Светът е за Двама...
Кога? – в здрачния час, когато Blue Нèга изплува на хоризонта в любовна прегръдка с Луната...
Защо? – защото Животът е игра за Двама...
"Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията." – да, когато тази реплика от театралната адаптация на романа Жената конбини прозвучи на сцената, вече ще е ясно, че съзнанието ти сканира баркода на "нормалността" на Света, който обитаваме, подредени като стоки по унифицираните стелажи на денонощен конбини магазин.
Да, много метафори (и любимите на Мураками двойни метафори) лежат в основата на романа Жената конбини от Саяка Мурата, който дефинира "нормалното" и сканира баркода на "нормалността" в Света, подобен на добре зареден 24/7 конбини магазин, който обитаваме... И всички тези метафори, лежащи по унифицирано-подредените рафтове на конбини магазин, са намерени от актьора/поет/режисьор Марий Росен и са адаптирани на театрален език по превъзходен начин (о, да, почти целият текст на Мурата "оживява" на сцената)...
Да, различни изразни форми на японски театър (без Но маските, но с обилен кумадори грим и с елементи на кабуки и бунраку-куклен пърформанс) живеят на сцената в симбиоза с абсурд ноар ирония ала Дейвид Линч, сякаш за да маркират перфектно сюрреалната граница между рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света, която обитават главните герои тук, конбини служителите Кейко и Шираха (Боряна Йовчева и Александър Тонев са превъзходни и неуморни в хиперболизираната версия на множеството персонажи, които въплътяват, дори някои само с глас)...
"Моделът не се променя" ще изповяда Шираха сан, за да маркира желанието му "да се скрие" от земната Фабрика на принудите (термин, използван от Мурата в романа ѝ Земляни), която обитаваме "от Джомон периода насам", но всъщност, също като идеално намерената от Петя Боюкова хем минималистична, хем експанзивна сценография (от рамките на конбини стелажи "играещи" неоновия бездна-силует на мегаполиса и обратно, до кукла, вана и биоразградими костюми), всичко в Жената конбини преминава от една форма в друга, под деликатно-перфектния музикален фон от японски ембиънт на Александър Евтимов-Шаманчето, за да усетиш и чуеш накрая Гласът на... Конбини... Онзи Глас, който те води към Твоето място сред унифицирано-подредените стелажи на Живота.
Естествено, най-ключова роля тук играе самият текст на Саяка Мурата – неслучайно, също като героинята си Кейко Фурукура, и тя отдава 18 години от живота си на конбини магазин, както неслучайно всички творения на Мурата се фокусират върху екзистенц отвъд рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света. А 10 години след издаването на Жената конбини и преди гостуването на Мурата през април, тази неконвенционална адаптация от Марий Росен и компания сякаш е идеалния момент да преминете през баркода на "нормалността"...
Или както казва Кейко: "Заповядайте!"
Жената конбини е в Народен театър Иван Вазов на 18, 26 февруари и 22 март; 5, 22 април и 3, 16 май, 3 и 19 юни, 4 юли, 26 септември, 16 октомври, 7 и 20 ноември | 19:30, Сцена "Апостол Карамитев"
Романът Жената конбини е в книжарниците
Саяка Мурата гостува на Литературни срещи/ Literary Talks | 23 април, 20:00, City Stage
