My Mir
Литература
Литература (341)
Първата любов не се забравя, така сме чували, но "Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции." – така твърди ирландският писател Джон Банвил в романа Древна светлина (откъс от него ви очаква по-долу), в който на фокус е "вътрешното обзавеждане" на театралния актьор Алекс Клийв. Неочаквана покана за главната роля във филм и опит за самоубийство на снимачната площадка запращат Алекс в центрофугата на спомените – спомени за първата и (вероятно) единствена любов с майката на най-добрия му приятел; спомени за непрежалимата, нелепа смърт на единствената му дъщеря... спомени, които се отразяват като ехо в стените на "вътрешното обзавеждане" в дома на нашия живот.
ГОСПОЖА ГРЕЙ И АЗ имахме нашата първа – как да я нарека? Нашата първа среща? Това май звучи твърде интимно и прибързано – тъй като в края на краищата не беше лична среща, – но в същото време и твърде прозаично. Както и да звучи, случи се през един акварелен априлски ден с пориви на вятър и дъжд и с огромно, измито небе. Да, още един април; в известен смисъл всичко в тази история става винаги през април. Аз бях неопитно петнайсетгодишно момче, а госпожа Грей – омъжена жена в зрелостта на своите трийсет и няколко години. В нашия град, така си мисля, никога не е имало подобна връзка, въпреки че сигурно греша, тъй като няма нищо, което вече да не се е случвало, освен онова, което е станало в райската градина в катастрофалното начало на всичко. Градът дълго време не научи нищо и можеше да продължи да не знае, ако не бяха мръснишката постъпка на едно дрънкало и гръмогласният шум, който вдигна. Но ето какво си спомням, какво е останало у мен.
Колебая се, притеснявам се, сякаш целомъдреното минало ме подръпва за ръкава, за да ми попречи. Все пак лекият флирт – да, това е думата! – от онзи ден се оказа детска игра в сравнение с онова, което щеше да последва.
Както и да е, започвам. Божичко, чувствам се отново на петнайсет. Не беше събота, със сигурност не беше и неделя, значи, трябва да е било или почивен ден, или някакъв празник – може би Денят на свети Приап, – но във всеки случай не бяхме на училище и аз се бях отбил в къщата да извикам Били. Имахме план да се запилеем нанякъде, да правим нещо. На малкия, покрит с дребен чакъл площад, където живееше семейство Грей, черешовите дръвчета се поклащаха от вятъра и къдрави цветчета се търкаляха по тротоара като безброй бледорозови перца, изпопадали от дамска боа. Препускащите облаци, опушеносиви или като разтопено сребро, имаха големи пробойни, през които проблясваше синевата на влажното небе, малки неспокойни птички се стрелкаха насам-натам или пък стояха строени в гъсти редици, накацали по билата на различни покриви, чоплеха перата си и не спираха да вдигат врява с тяхното чуруликане и писукане. Били ме покани да вляза. Не беше готов, както винаги. Беше се облякъл наполовина с риза и пуловер, но надолу все още беше по раираната си пижама и бос; лъхна ме спарената миризма на измачкано, неоправено легло. Поведе ме нагоре към гостната.
В онези дни, когато никой друг освен само най-богатите можеха да си позволят централно отопление, къщите ни през пролетни сутрини като тази излъчваха специална студенина, която придаваше особена, сякаш лакирана острота на всичко, сякаш за една нощ въздухът се беше превърнал във водно стъкло. Били отиде да се дооблече, а аз останах да стърча по средата на стаята като едно нищо, сякаш не бях аз. Има моменти като този, когато човек придобива някаква неутралност, така да се каже, нищо не го интересува, често нищо и не забелязва, сякаш изобщо не съществува, поне в екзистенциалния смисъл на думата. Настроението ми тази сутрин обаче не беше на подобно отсъствие, или поне не съвсем, а по-скоро на пасивна наблюдателност, както смятам сега: състояние на не докрай осъзнато очакване. Тук продълговатите прозорци с метални рамки, целите сияние и небе, блестяха твърде ярко, за да задържат погледа ми, затова извърнах глава и очите ми започнаха да блуждаят нехайно из стаята.
Колко бързо се изпълват със знамения предметите в стаи, които не са наши: тапицираното с басма кресло сякаш се стегна, готово да тръгне сърдито на четирите си крака; лампионът не помръдваше, само криеше лицето си под шапка като на индийско кули; пианиното, капакът му посивял от девствен слой прах, се беше облегнало на стената с небрежен и враждебен вид, като голям и тромав домашен любимец, който семейството отдавна е престанало да обича. Отвън съвсем ясно чувах онези похотливи птички, които подсвиркваха като подир момиче. Започнах да усещам нещо неясно, нещо трепетливо от едната ми страна, сякаш слаб лъч светлина се целеше в мен или топъл дъх едва-едва бръсна бузата ми. Хвърлих бърз поглед към вратата, но там нямаше никого. А преди малко дали пак нямаше? Не прозвуча ли пронизителен заглъхващ смях, от който дочух само остатъчни нотки?
Рязко се приближих до вратата. Коридорът отвън беше празен, но ми се стори, че долових следа от нечие присъствие, една гънка във въздуха, където преди миг някой е стоял. От Били – ни вест, ни кост. Нямаше да се учудя, ако отново се бе върнал в леглото да си доспи.
Престраших се и тръгнах по коридора, килимът – какъв цвят, какъв цвят имаше? – приглуши стъпките ми; не знаех къде отивам, нито какво търся. Вятърът шептеше в комините. Как само светът си говори сам, мечтателно и потайно! Една врата стоеше наполовина открехната, не я бях забелязал, преди почти да я отмина. Ето ме, виждам се как поглеждам встрани и назад и всичко изведнъж забавя ход с нещо като залитане, последвано от тъп удар.
Килимът, сега си спомних, беше бледосин или синьосивкав, продълговат, от онези, на които май им викаха пътека, а дъските отстрани бяха лакирани в неприятен тъмен нюанс на кафявото и лъщяха като сдъвкан, лепкав карамел. Вижте как нещата изплуват, всевъзможни неща, когато човек се съсредоточи.
Но Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции. Убеден съм, че това, към което надникнах през отворената врата, беше баня, защото съвсем ясно си спомням студения блясък на порцелан и цинк, но на практика онова, което погледът ми улови, беше огледало, от онези, които навремето често се срещаха над тоалетните масички в женските спални: с извит като дъга горен край, с две странични крила и дори – това възможно ли е? – малки триъгълни "уши" над крилата, които седналата пред тоалетката дама би могла да намести под такъв ъгъл, че да се вижда как изглежда отгоре. Още по-смущаващо се оказа едно друго огледало, в цял ръст, закрепено от външната страна на вратата, която се отваряше навътре, и именно в него видях отразена стаята, по средата с тоалетката, или каквото е било, със собственото си огледало, или по-правилно е да кажа огледала. Следователно излиза, че онова, което съзерцавах, не беше гледка от баня или спалня, а техни отражения, както и самата госпожа Грей не беше отражение, а отражение на отражението.
Бъдете търпеливи с мен, докато минавам през този кристален лабиринт. Стоя там, заковал съм се на място, зазяпан под ъгъл в огледалото в цял ръст, закрепено, колкото и да е невероятно, от външната страна на вратата, която стоеше отворена навътре. В първия миг не осъзнах какво точно виждам. До този момент единственото тяло, което бях наблюдавал отблизо, беше собственото ми, но дори и с този мой реално съществуващ обект не бях в особено интимни отношения. Не съм никак сигурен как по-точно съм очаквал да изглежда една жена без дрехи. Съмнявам се и дали някога съм зяпал превъзбудено репродукции на стари картини, дали съм точил лиги по розовите бедра на натруфена дама у старите майстори, която се съпротивява на фавн, или по класическа матрона, възкачена на трона си сред пищно великолепие и заобиколена – според сполучливото определение на мадам Жофрен – от фрикасе от деца, но знаех, че дори и най-голата от тези излъчващи здраве фигури, с техните напращели гърди, със съвършено обезкосмени и гладки венерини хълмове, съвсем не дава реална представа за жената в естествения ѝ вид. В училище от време на време се появяваше стара пощенска картичка и поемаше от една опипваща се под чина ръка към друга, но най-често дагеротипните кокотки, които показваха голите си цици, бяха зацапани с пръстови отпечатъци и филигран от бели гънки. Всъщност моят идеал за зряла жена беше дамата на Кайзър Бондър – висока един фут, изрязана от картон красавица, подпряна на щанда за трикотаж в магазина за галантерийни стоки на госпожица Дарси, който се намира в близкия край на Мейн Стрийт, облечена в светлолилава рокля, под която вълнуващо и целомъдрено се подава краят на фуста над чифт красиви и невероятно дълги крака, покрити с найлонови чорапи с плътност петнайсет процента, стройна и изискана, която нахлуваше властно в многобройните ми нощни фантазии.
Коя простосмъртна жена би могла да се мери с подобно присъствие, с такава величествена самоувереност?
Древна светлина (превод Иглика Василева, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
"Животът. Между другото. Между крачките."... или пък между поезия и проза, между сън и реалност, между миналото на скритите семейни тайни и настоящето на неизречените житейски истини – това е екзистенц пъзелът в съдбата на три поколения жени от едно семейство в романа Часовниците в стаята на мама (получил наградата за литература на Европейския съюз през 2016) на Таня Ступар Трифунович. Откъсът от този, колкото интимен, толкова и универсален роман, ще ви срещне с Ана (жена-майка-дъщеря) във важен етап от живота ú – един от онези моменти "между", които идват неповикани и без предизвестие на няколко пъти в живота, за да изградят и определят, тук и сега, Всичко онова, което Сме... между раждането и смъртта.
Ана стана рано. Среса се, събра назад косата си. После стисна с ръце глава и се загледа в огледалото.
Това не съм аз, рече тя на отражението си. То не отвърна нищо. Помисли, че мълчанието му е добре дошло, тъй като има дни, когато и отраженията говорят.
Вдигна рамене и реши да живее. Може би не точно така и не точно в този момент, може би в някой предишен или малко по-късен. Реши да живее – такава. Променена. С едно Аз, малко по-различно от онова, което гледа всяка сутрин в огледалото.
Излезе на улицата. Тръгна към работата. Поздравяваше пътьом познатите. Влезе в кафенето до офиса, където почти винаги се отбиваше. Келнерът донесе кафето ú. Засмя се и отбеляза, че дълго време не е идвала.
Сега съм тук. Прозвуча странно и на самата себе си, решително и някак смешно.
Сега съм тук, повтаряше си наум, докато влизаше в сградата и се изкачваше по стълбите, които водеха към офиса. Сега съм тук, докато отваряше вратата и поздравяваше хората, които не забелязваха, че е една по-различна Тя. Или се правеха, че не забелязват.
Тук съм.
И ще ми трябва време да свикна с това.
Вещите ú бяха разхвърляни в чекмеджетата и по бюрото. Събра ги, напъха ги в някакъв плик и ги хвърли. Не изпитваше никакви чувства към документите, книгите, забележките, снимките. Остави на празната маса само календара, на който бяха отбелязани датите на съответните задължения.
Задължения. Това са спасителните останки от един потъващ кораб, за които се хващаш, за да не се удавиш. След корабокрушението ти остават малко неща и само една ясна мисъл – трябва да преживея.
Това стана правило, което повтаряше.
Трябва да преживея.
И тук се заформя кръгът от ужасни въпроси, които започват винаги с как.
Как, след като онова нещо е умряло и се е търкулнало нанякъде?
Как след толкова дълга и упорита празнота, в която няма нищо друго освен ехото на собственото ти име, напомнящо, че в известен смисъл това все пак си ти, което е и най-ужасната от всички мисли?
Как, когато повече не знаеш какво е онова, което трябва да призовеш у себе си, което трябва да се опиташ да бъдеш през всички онези дни, които идват отнякъде към теб?
Децата сигурно не се раждат като празна плоча, но аз съм се родила такава. Празна.
Така мислеше, докато прокарваше ръка от единия до другия край на изпразнената маса. Празна плоча. Имаше нещо утешително и страшно във всичко това. Може да я изпише отново от самото начало. Сама.
Кой знае чие е било написаното преди, достигнало тук от предците, от нещо по-старо дори и от тях.
Тя беше видяла как всичко се разпилява – безброй богове, ангели, демони, живи и мъртви хора. Не беше сигурна дали това е нейният край, или начало.
Не знаеше колко ще продължи това състояние, не знаеше дали след него съществува нещо по-различно, при което от едната страна стоиш ти, а от другата няма нищо, абсолютно нищо.
Нищо, измърмори тя и включи компютъра.
Сега ще дойдат хората. Ще отварят уста. Ще търсят нещо.
Ще отбелязва новите дати на календара.
Задълженията.
Тънкият червен флумастер ще се плъзга заедно с ръката по гладката хартия.
Таблицата се попълва, мислеше Ана. Изпълва се с нови безсмислици, със стари и нови хора, с копнежи и страхове.
Повтаряше неизменно дневните ритуали.
Днес изглеждате много добре, рече сервитьорът.
Благодаря, отвърна Ана, засмя се и се улови как гледа лицето му и си мисли, че е красиво. Откога не бе помисляла за някой мъж, че е красив, от година, две, пет.
Откъсна поглед от лицето му с мисълта, че преди тези пет години все още е била млада, а сега – вече не е. Не е млада вътрешно. Не е млада онази, чието отражение я гледа от огледалото. Не е старо лицето ѝ, все още може да се каже, че е хубава. Очите ú, нейните очи, не са млади и това я нервира. Още не е свикнала с погледа от огледалото. Но един ден и това ще стане. Може дори да се срасне с нея, този чужд поглед в очите.
Някога. Може би.
Наред е, жива съм. Обхвана с ръце раменете си и здраво ги стисна.
Жива съм.
Само това. И то е достатъчно.
Дори в това не беше сигурна понякога, когато мислите ú изведнъж се плъзгаха в онзи процеп между живота и смъртта, в който се задържа твърде дълго.
Свали дрехите си една след друга и загледа тялото си в огледалото. Почти е същото.
Избягваше срещата с очите. Легна във ваната. Само да не мисли.
Не отново.
Водата успокоява.
Следобед. Обяд. Спане. Разходка. Телевизия или книга. Понякога двамата разговарят, тя и мъжът ú. За политическата ситуация. За икономическата криза. Нищо лично. Избягват личното. То боли.
Сутрин детето се вмъква до нея в леглото. Отпуска я ароматът на детската коса и мекотата под пръстите ú.
Светлината нахлува в стаята рано сутрин, неочаквано. През лятото слънцето се промъква през завесите, винаги открива някакъв малък отвор. Светлината се разлива по лицето ú. И я събужда. Гледа тялото му до своето. Плаши я пропорционалността на формите, на чертите на лицето му, на ръцете, които лежат отпуснати. Настръхва при мисълта, че не знае кой е той. След толкова години. Нещо далечно и отсъстващо сякаш спи у него. Нещо, до което не може да стигне. И започва да извлича един след друг купища общи спомени. Той е тук. Той е последователен. Той е любезен. Излети, пътувания, обяд, който е приготвил. Радостта, когато тя прави сладкиши. Детето, което двамата държат за ръка. Летуванията. Има още и още. Не ме е обиждал. Никога не е бил неприятен. Любезен, повтаря Ана. Любезен. Кой е той? Иска ѝ се да го разтърси и да го попита едновременно уплашено и сърдито:
Кой си ти? Глупаво е да се поставя такъв въпрос на човек след толкова прекарани заедно години. Да, старала съм се, но може би не е било достатъчно. Старала съм се да го опозная. Може би не съм била достатъчно упорита. Кой е този мъж? Любезен е. Ще пием заедно кафе преди работа. Тази сутрин ми трябва кафе. Трябва да престана с това. Това е той, моят мъж. Това съм аз. Той е моят живот. Сега от стаята ще се чуе трополенето на стъпките ú и тя ще се вмъкне между нас. Това трополене успокоява. Омъжих се за него, защото беше приятен. Каква глупава причина. Не е истина, беше умен и внимателен. Не е истина.
Беше самотен и ти беше самотна и знаеше, че няма да те остави дори ако пожелаеш да си отиде. Ти си отиде. И... Не. Не. Не искам да мисля за това. Когато беше в процепа, между двата свята, той протегна към теб силните си ръце, за да те подкрепи. А ти уплашено повтаряше кой си ти. Това трябва да престане.
Тя сложи вода за кафе на печката. И завъртя крана, за да се напълни ваната. Във водата тялото олеква и по-лесно се мисли.
Задължения. Изброи наум всички дневни задължения.
Чу трополенето на стъпки и мамо, къде си, и мамо, ти вече си станала. И мъжки глас остави мама на мира да си вземе един душ.
И двамата продължиха да разговарят на фона на включения телевизор. Шумове. Ана чувстваше как мислите я заливат и я отнасят някъде другаде. Но аз трябва да бъда тук. Излезе от ваната и с резки движения изтри тялото си.
Отвори вратата, помисли – така изглежда семейството на всички реклами. Висок и силен мъж, хубаво момиче на тринайсет-четиринайсет години и жена с прическа като нейната сега, нито много къса, нито много дълга, старателно вчесана. Рекламата се извъртя пред очите ú. Кафе или прах за пране, или някакъв пастет, не, на масата все още няма нарязани филии хляб.
Добро утро, каза Ана и целуна и двамата.
Кафето се стичаше в гърлото. Разговаряха. Стана. Целуна ги отново.
Надолу по стълбите, по улиците, до офиса.
Ритуалите са важни, за да преживее човек, защо ли не съм помисляла за това преди. Всъщност аз ги презирах. Тези повторения. Тази нота, която натрапчиво удря ушите. Има нещо в тях, което привлича и плаши. Погрешна мисъл. Отново. Призови музиката на ритуалите. Повторения, нежни повторения.
Сутрин градът е хубав. Сменят се хора, и зеленина, и сякаш всички имат идеи и знаят какво правят.
А знам ли аз какво ще правя? Ще измисля пътьом нещо.
Тази мисъл ú хареса. Идеята за това, че цял живот може да се измисля. Да се преправя, да се чертае, да се оформя.
Животът. Между другото. Между крачките.
Върви забързано по улицата, спира на кръстовищата.
Гледа.
Озърта се.
Продължава.
Часовниците в стаята на мама (превод Ася Тихинова-Йованович, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Срещата с Таня Ступар Трифунович е на 11 април в литературен клуб Перото от 19:00
"Нещата живеят свой собствен живот" казва финландската писателка Селя Ахава в романа, получил наградата за литература на Европейския съюз, Неща, които падат от небето (откъс от книгата ви очаква по-долу), а в него от небето падат... гигантски ледени късове, двойно ударен джакпот от лотарията, непорочно заченати русалки, мълнии, четирикратно нацелили шотландски рибар... – в центъра на този метафоричен пъзел за естеството на нещата от живота стои симпатично-любопитното момиченце Сара, но повече за начина, по който обикновеното и абсурдното/думите и смисъла съжителстват ще ви разкаже самата Селя Ахава на 30 март (в книжарница Сиела Ректората от 19:00), а сега...
В приказките зазиждат девойки в стените, а после от тях израства бреза. Мама ми е казвала, че веднъж се случило наистина.
В стените със стружките не се побират момичета. Веднъж сред стърготините на тавана намерих самоделна дървена лодка, а друг път – солница с формата на момиче. Пъхала съм в процеп в стената ябълкови семки, но от тях не поникна нищо.
Откакто надзърнах в контакта, разбрах, че макар от семките да не поникна нищо, вътре в стените все пак се случват какви ли не други неща. В тях има канали и жици, които се вият нагоре откъм долния етаж и от стая в стая, наподобявайки кръвоносни съдове. Жиците са сини и кафяви и се простират между ключовете за лампите, контактите и лампите, освен това са опасни, понеже може да ги улучиш с бормашината. Водопроводните тръби са сини и червени и могат да замръзват, дори и да са червени. Освен електрическите кабели в стените с дървените стружки има места, където са се помещавали врати и призраци на стаи – познават се с почукване. Малко приличат на белези по къщата. На стената в антрето личи място, където в миналото е свършвала къщата, но сега оттам започва коридорът за банята. На горния етаж се вижда плоскост с формата на врата, откъдето преди се е излизало на балкона. Тапетите са скъсани според местата за вратите, понеже зимата кара талашита да се движи.
Веднъж по бедрото на татко изби червен обрив и той си помисли, че сме донесли дървеници от почивката. Изнесе всички дюшеци, завивки, възглавници и дрехи в сауната и хубаво я затопли. Напръска обилно пролуките в спалнята с отрова за комари и намаза краката на леглото с дебел слой вазелин. Целия ден и цялата нощ дюшеците се пържиха в сауната, а от стените изпълзяха замаяни паяци, които се залутаха по тапетите и закапаха по оголените легла. Мама се разгневи на татко, а дървеници така и не намерихме.
ГЛАСЪТ НА МАМА. Когато мама беснее, гласът ѝ се надига от корема и целият ѝ гръден кош кънти. Веднъж дори успя да разтърве боричкащи се кучета, като изкрещя с цяло гърло.
Мама кашля. Такъв е гласът ѝ, когато е сама. Според татко тя има алергия към прах, но мама не смята така. Маминият говор е нисък и мек, особено в случаите, когато разказва приказки. Веднъж моя приятелка я взе за мъж по телефона. Понякога мама мънка. Тогава в ъгълчетата на устата ѝ има топлийки.
Такъв е гласът на мама.
Понякога някой раздвижва дървените стърготини и те се посипват от пролуката на тавана върху възглавницата, понеже на много места ни липсват лайстни. Нощем се случва да се чуе как стружките шават. Нещата живеят свой собствен живот. Цъкат ларви, дращят катерички, оси стържат по повърхността на боята. Зиме мразът кара дъските да се свиват, а снегът затиска вратата на килера. Напролет покривът започва да пука и да щрака, понякога минава не една нощ, без да се случи нищо. Покривът се приготвя за нападение като армия, тихичко си шава и капе. Накрая настъпва нощта, в която ледената маса, която се е образувала върху него, се отделя, тръгва да се движи под формата на плоча, тежаща стотици килограми, и се плъзва с грохот по ламаринения покрив. Късовете падат по земята пред прозорците. Шумът е толкова мощен, че за миг си представям края на света.
Отделянето на леда е последвано от тишина. Къщата е изпълнена с пролет, стените се надигат от тежестта на зимата, вратата на килера пак се отваря. Дворът е осеян с камари ледени трупове, които татко отива да насече с лопатата.
МАМА НА ЯБЪЛКОВОТО ДЪРВО. Есенно време трите ябълки на Къщата с дървените стърготини се отрупват с плод. Всяка сутрин мама излиза на двора с купа и събира окапалите по земята. После ме извиква да стоя на пост, докато тя самата се покатерва на дървото. Мама застава в основата на някой клон и клати. В началото изглежда тромава, но след известно време на клатене си припомня как да стои на дървото. Усмихва се и става по-лека, а силата ѝ сграбчва клоните на дървото. Ливадата казва "туп, туп", когато ябълките тупкат по земята, а аз трябва да гледам къде падат. Дървото се люлее и шумоли, а под мама трополи.
В кухнята ухае на ябълки. Мама ги бели и реже на парченца, пълни сушилнята и тъпче резенчета ябълки в пликове, вари сладко и замразява пюре.
По прозорците жужат оси, едри и бавни. Безшумен облак от плодни мушици се издига във въздуха всеки път, когато някой открехне кофата за компост.
Вечер, когато вече лежа в леглото си, а мама ме гали по бузата, ръцете ѝ ухаят на ябълково сладко.
Такава е мама на ябълковото дърво.
МАМА ПРИЖИВЕ. Мама чисти в градината. Иска да накара земята да се стопли колкото се може по-бързо, обръща почвата с лопатата и полага отгоре ѝ покривала, макар според татко да може просто да почакаме две седмици. На главата си мама е сложила широкопола сламена шапка, маха ни, когато двамата с татко потегляме, за да купим нови летни гуми за колата. Облегнала се е на лопатата, шапката леко накривена, маха. В ръката си държи мръсни градински ръкавици.
Такава е мама приживе.
Такава беше мама приживе.
Ние хапваме сладолед, докато сменят гумите на колата. Старите не ги изхвърлят на боклука, а ги накамаряват на задната седалка, понеже мама възнамерява да построи пирамида на ръба на градината, да напълни гумите с пръст и да насади в тях ягоди. Тъй като задната седалка е затрупана с гуми, аз имам възможност да седна отпред.
Влизаме в двора.
Татко грабва две стари гуми от задната седалка и ги отнася в градината. Аз вървя подире му. Смятаме да почистим гумите и после да помогнем на мама да ги напълни с пръст. Мама ни е показала снимка на ягодова пирамида във вестника.
В ъгъла на къщата има пет каменни стъпала.
– Виж, тате, лед – казвам му и посочвам строшения лед на стъпалата.
– Не може да е лед – отвръща татко. – Да не би мама да е счупила някое стъкло?
Вземам едно парче в ръка, студено е, мокро и синеещо.
Точно в този момент татко стига до най-горното стъпало и надава вик. Автомобилните гуми падат на земята и тръгват да се търкалят по стъпалата към мен. Татко поглежда към двора, после към мен, а очите му са бели и ококорени, устата му е отворена и виждам зъбите му, когато крещи:
– Не, Сара! Не гледай!
Първата гума ме улучва в коляното, втората ме подминава, татко се хвърля върху гумите и отгоре ми, кракът ме заболява, и дупето, и лакътят.
– Не гледай, Сара, не гледай, не гледай, Сара, не-не-не...
Стряскам се от очите на татко. Плача, но той не ме утешава, татко крещи, татко вика за помощ, падаме по стъпалата и изпитвам болка, татко ме дърпа за китката: марш, марш, марш, макар под мен да няма крака, а и подмишницата ми сякаш ще се сцепи на две.
– Не бива да гледаш! – крещи татко, не знам какво е, но татко крещи това отново и отново, още малко и ще ми откъсне ръката. Бягаме, не знам накъде, но татко крещи, продължава през целия ден и цялата нощ, и цялата следваща седмица.
– Не-не-не! – крещи татко и когато пристигат полицаите, идват и други хора, не знам къде сме, защо татко продължава да крещи, някой го разтърсва толкова силно, че накрая татко повръща.
В училище ни говориха за семейството на Лот, комуто ангелите казали:
– Вървете, но не поглеждайте назад. Сега ще сторим на тези хора Някакво Зло. Вас ви спасяваме, но не бива да виждате това.
След тези думи семейството на Лот побягнало оттам, ала жена му не повярвала на ангелите и погледнала назад. Тогава съзряла онова ужасяващо Зло, което ангелите причинявали на хората, и се превърнала в стълб от сол. Жената на Лот се превърнала в стълб, понеже не издържала на гледката. Учителката каза, че стълбът бил ангелска магия, но аз вече знам, че можеш да се вкамениш в стълб и без магия. Достатъчно е да видиш нещо, което не ти понася.
Има неща, които не отминават с времето. Не избледняват, не се смекчават, нито се превръщат в спомени. Винаги са еднакво жестоки и огромни, заседнали са като паметник в корема и гърдите на човека и тътнат оттам. Може и да бъдат забравени, но когато се върнат в съзнанието, винаги са тук и винаги еднакво огромни, каквито са били в мига на случването си.
Неща, които падат от небето (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Срещата със Селя Ахава е на 30 март в книжарница Сиела Ректората от 19:00
"Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?" се пита Велислав Д. Иванов (или по-скоро неговият герой) в разказа Позорът (който ви очаква по-долу) от дебютния му сборник Образи и отражения и именно една криволичещо-свързваща нишка минава през осемте разказа, събрани тук – нишката на огледалния образ, който позволява на героите на тези разкази да усетят своята същина едва след като са видели своята собствена история като отражение на чуждите, които срещат по пътя... А не е ли това и самият живот – игра на Образи и Отражения!?
Из разказа Позорът
Когато дългият ми полет бе отменен поради неизправност на самолета и бе заменен с два по-къси, трудно можех да си представя странната история, която щях да изживея и след това да разкажа. Тогава просто почувствах пропиваща тялото ми умора, обтягаща болка от недоспиване в слепоочията; и нищо – нито възможността да нощувам в луксозен летищен хотел, нито дори обещанието, че ще пътувам в бизнес класа по време на втория полет – не можеше да ме утеши, че губя ден приятно безвремие, което щях да прекарам с приятелите си у дома. Исках да се оплача някому, не – да го наругая или да се сбия, но нямаше с кого, нямаше всъщност и как, не и при тези мерки за сигурност и постоянното наблюдение.
Ще пропусна безсънния полет, прекаран в обкръжението на гръмогласни тригодишни тризнаци, отпускащата нощ в уютна хотелска стая, унизителните проверки – те нямаше как да имат въздействие върху епизода, който преживях по време на втория полет.
Той всъщност бе по-късият и пътниците го ползваха предимно за връзка с дестинацията, към която пътувах и аз и която бе мой дом. За да ме настанят, служителите от самолетната компания бяха принудени да ми предложат пространството за избрани, зад завеските – на мен, бедния учен, облечен с протрити джинси и с евтина риза. Смутено заех отредената ми седалка – далеч по-широка и по-удобна от сбутаните в задната част на корпуса, – надзърнах през стъклото към пистата и умислено се загледах в тънките бели накъсани ивици.
Унесът ми беше прекъснат от мъж в безукорно елегантен костюм, който зае мястото си до мен и ме поздрави с усмивка и ненатрапваща се учтивост. Стори ми се бегло познат, но откъде – не можех да кажа; дали не се бъркам? Толкова рекламни и филмови кадри и толкова страници на списания възпроизвеждаха вездесъщия образ на красив, поддържан, усмихнат и успял мъж – всъщност рядък тип извън тях – и не знаех дали господинът до мен бе един от тези, които съм виждал там, или дотолкова слят с лицата им, че не бих могъл да го отлича. Не ми се бе случвало често да срещам подобни хора, което ме накара да се представя с чуждо име, по-подобаващо, сметнах, на пътник в първа класа; и все пак се чувствах неловко в своето семпло облекло и със скромните си възможности – като натрапник на трапезата на величавите божества от Олимп. Спътникът ми обаче явно не ме възприемаше по същия начин, защото сам поде разговор за това колко досадни са инструкциите за затягане на коланите, наблюдавайки симпатичната стюардеса, която нагледно показваше как да ги обтегнем за собствена безопасност. Докато разменяхме подобни безсмислени фрази, самолетът набра скорост, отлепи се от земята и започна изкачването си, обратнопропорционално на моето кръвно налягане. Събеседникът ми явно не обичаше да пътува в тишина, защото продължаваше да празнослови, задавайки въпроси за очевидни неща. Когато счетох за любезно да му върна един от въпросите – откъде всъщност се връща с този свързващ полет, – той отвърна, че лети от Япония. Без да се замислям особено, тъй като досадното главоболие заемаше по-голямата част от вниманието ми, отбелязах:
– Далечна командировка?
Той ме погледна безучастно и с равен тон отговори:
– Не бях там по работа. Отидох в Япония, за да се самоубия.
Не знаех какво да кажа. Помислих си, че това може да е шега, но той би трябвало да има прекалено странно чувство за хумор, за да пробва подобна подигравка с някого, когото познава от десет минути. Ако, каквото усещане имах, това не бе неловък опит да се шегува, какво тогава го накара да сподели това с мен? Просто изчаках секунди, които ми се сториха часове. Най-сетне той продължи:
– Виждате ли, Йожен – именно с това име бях се представил, – изправен съм пред позор. Отидох в Япония да умра, но се случи нещо, което ме възпря; нещо, което не мога никому да разкажа, а така силно искам! Още като ви видях, осъзнах колко щастлива случайност е това – истински, нормален, непринуден човек в първа класа; някой, на когото мога да разкажа историята си! Знам, че се натрапвам и изглеждам безумно, но бихте ли ме изслушали? Надявам се да съм събудил вашето любопитство и обещавам, няма да ви е скучно.
Мъжът наистина ме беше заинтригувал. Мислите ми нахлуваха прекалено бързо, затова просто кимнах и зададох първия въпрос, който ми хрумна:
– Защо в Япония?
– Добър въпрос. "Защото е далеч" не ви звучи правдоподобно, нали? И не е вярно, или поне не изцяло. Всъщност идеята покълна преди няколко месеца, когато случайно попаднах на странен документален филм за самоубийствата в Япония. Тогава и през ум не ми мина, че сам ще искам да сложа край на живота си в тази страна. Но когато косъмът, на който висеше дамоклевият меч на позора, се скъса, незабавно се сетих за това пленително място и още на същия ден се отправих натам.
Спътникът ми замълча за секунди, колебаейки се как точно да продължи.
– Виждате ли – продължи той, – ставаше дума не просто за Япония, а за една странна местност – необикновена гора в подножието на върха Фуджи, която се казва Аокигахара и привлича самоубийци като магнит. Макар и да звучи невероятно, ролята на граница, на портал между живота и смъртта напълно съответства на това фантастично място. Вече споменах, че гората е твърде особена. Фуджи, всъщност вулкан, преди повече от хилядолетие изригнал яростно и залял местността с лава. В следващите векове там поникнали с изключителна гъстота високи вечнозелени дървета, които се извисяват и днес. От върха на планината гората, казват, приличала на спокойно носещи се води; затова и сред хората е известна като Джукай – "море от дървета".
Но това не е най-странното – оживи се мъжът, – изригването на вулкана има една много по-важна последица. Поради вулканичната почва там няма развита растителност и почти никаква фауна. Дърветата, лишеите и случайните насекоми са единствените форми на живот; рядко в небето се забелязва някоя плаха птица от съседните местности. Досещате ли се, Йожен, колко безкрайно тихо е там? Властващото спокойствие е по-съвършено откъдето и да било; невъобразимо е да си в тази дива гора, без да чуваш нищо освен тихия шепот на планинския вятър във висините. Когато погледна назад, всичко това ми се струва все по-нереално и все повече мисля, че съм бил в Чистилището.
Именно това сюблимно спокойствие – тази идеална тишина – е причината гората да привлича към себе си самоубийците. Виждате ли, всъщност самоубиецът не е човекът, който е твърдо решен да приключи със себе си – ако някой окончателно е взел такова решение, той на място си пръска мозъка или се хвърля от първата сграда. Така че това е, да кажем, труп. Самоубиец е този, който има сериозни колебания за своето съществувание; който играе на въжето на живота със сериозен риск да пропадне, ако щете. Аокигахара дава на самоубийците спокойствие и време за вглъбяване в себе си – ден, седмица, месец, без значение; така или иначе, там времето не тече както другаде, – в което те окончателно да вземат решение за съдбата си.
В близкото село – продължи след кратка пауза той – има и ангели, и демони. Наред с последователите на разни религии, които се опитват да утешават на елементарен английски, бродят и тези, които изстискват облаги от самоубийците. Човечета с угодническа усмивка, които предлагат брошури със саморъчно направени карти на гората – впрочем съвсем безполезни: поради особения магнетизъм на вулканичната скала компасите не работят, – палатки и спални чували, провизии, въжета, сънотворни, отрова, оръжие. От един подобен лешояд се сдобих с всичко необходимо за своето пътешествие, както и със старомоден револвер. Но най-важни бяха лентите.
Знаете ли, поради необичайната гъстота на дърветата в Аокигахара всъщност няма пътеки – това са десетки квадратни километри дива гора – и е изключително лесно да се изгубиш. Затова всеки, който влиза, за да търси отговор на въпроса за собственото си съществуване, носи дебела ролка найлонова лента, която връзва на дърво на входа и която следи неговия път в гората. Ако човекът се откаже от намеренията си, проследява нишката и се връща обратно. Напомня ви за нещо, нали? Макар японците да не са добре запознати с гръцката митология, приликата с преданието за Тезей и Минотавъра е очевидна. Тезей връзва лентата на входа на лабиринта и тръгва да търси Минотавъра, за да го срази. Само че за разлика от мита тук Минотавърът е в самия теб, а Джукай е спускане в мрачния лабиринт на душата ти.
В този миг необикновеният разказ на моя спътник бе прекъснат от симпатичната стюардеса, която с горещ чайник в ръка и с витринна усмивка се обърна към двама ни с неизменното "Кафе, чай?". Последва обилен обяд, подбран от богато меню – префинените наименования напълно съответстваха на ястията, така различни от моите хранителни навици, – отлежал дижестив, чиито достойнства не бях дорасъл да оценя, и топящ се десерт. По време на въздушния ритуал мъжът отвръщаше с усмивка на стюардесата при всяко поднасяне и при всяко прибиране на остатъците. Замислих се колко естествено му се удава това, колко механично учтиви са мимиките му и в този момент ми просветна, че бях виждал този човек точно така – да се усмихва. Мъчех се да се сетя откъде ми беше познат и кой всъщност бе той, но напразно. Интересът ми към странната му история обаче бе по-силен, така че се въздържах от въпроса за самоличността му и изчаках да продължи след десерта.
– И така – поде отново историята си той, – вързах сребристата лента на дърво в началото на гората, изключих мобилния си телефон и бавно, без посока навлязох в дебрите на Джукай и на своите страхове. Почти веднага изгубих представа за времето – като погледнах часовника си, разбирах, че са изминали часове, без изобщо да ги усетя. Вървях, докато слънцето залезе, и едва тогава избрах къде да опъна палатката. Понякога срещах табели, които на полуграмотен английски ме приканваха да размисля – като че не правех точно това – и посочваха номер за спешен съвет. Мислех си колко излишни, чужди бяха те тук, в Чистилището.
След като направих своя импровизиран бивак, се приготвих за сън. Докато се унасях, гледах сребристата лента, която блещукаше на лунната светлина като слузеста следа на охлюв. Ако съм имал надежди освободеното подсъзнание да ми подскаже насън верния път, то те бяха се пропилели – в трите нощи, които прекарах в Аокигахара, спях като твърдата вулканична скала, върху която бях разстлал своя чувал, и нито за миг сънят ми не излезе от безпределната чернота.
Опитвах се да стигна до някакъв смисъл на съществуването си след позора – продължи своята изповед спътникът ми, – но се оказвах в затворена стая без врати, без прозорци, без процеп за лъч светлина. Мислех си как ще изгубя всичко, как жена ми никога няма да ми прости, как децата ми ще се извръщат от срам всеки път, когато някой спомене за баща им; как няма да имам нови познанства и как старите ми приятели – дори тези от детството ми – ще се отвърнат с погнуса от мен. Не стигах до отговор, нито до друг избор. Едно по едно в ума ми изникваха имена на роднини, на близки и далечни приятели, на мимолетни познати. Като листчетата на крехко цвете те падаха, отвратени от моя позор. Преобръщах възможностите да отида далеч, безкрайно далеч, където никой не е чувал за мен или за страната ми. Съставих списък от тези места; дори мислех, че е възможно да остана в някое затънтено село в Япония. Прекарах около ден, градейки фантазия, в която започвам на чисто в екзотична страна, прекарвам години в учене на езика и в приобщаване към културата ѝ, тоест живея. Но след това ясно си дадох сметка, че навсякъде, където съм бил напоследък – досещате се, налага се да посещавам далечни места, – съвремието рязко е сринало романтичната ми представа за екзотични страни. Съжалих, че не живея десетилетия по-рано, когато аз, животът и моят позор няма да са електронно достъпни за всеки довчерашен абориген; когато щях да мога с фалшиви книжа да се кача на отвлечен кораб, да достигна далечен остров и да съградя личността си наново. Знаех обаче, че тази фантазия от години вече бе единствено материал за блудкави романи и филми.
Прекарвах дните в гората в разходки; разсъждавах по-ясно, докато крача. Понякога по неутъпканите пусти пътеки забелязвах и други ленти освен моята. Винаги потръпвах, когато ги видех; има нещо свръхестествено в тези преплитащи се жизнени нишки, в тези органични следи; също като охлювите самоубийците ги отделят от себе си, докато стигнат до края – независимо дали това е Джукай, или продължилите години живот след това. Пред погледа ми се явяваше всяка трагедия, оставила диря, а откакто излязох от гората, си представям всеки, когото видя – дори и вас! – да тегли подобна лента. Какво са животите ни, ако не криви нишки, втъкани в несъвършеното вселенско платно?
Образи и отражения (112 стр, цена 12 лева) е в книжарниците
Срещата с Велислав Д. Иванов и премиерата на сборника е на 7 март в литературен клуб Перото, НДК от 19:00
"Родителите ми танцуваха непрекъснато, навсякъде. С приятелите си нощем, двамата сутрин и следобед. Понякога и аз танцувах с тях." – да, дебютният роман В очакване на Боджангълс на френския писател Оливие Бурдо се впуска във вихъра на танца на живота на щура бонвиван двойка и невръстния им син по същия начин както виниловата плоча разказва истории с 33 оборота върху грамофона на света. Плочата е Мистър Боджангълс на Нина Симон (въпреки че оригиналът е на Джери Джеф Уокър) и е посветена на степ танцьора Бил Боджангълс Робинсън, но тук, Оливие Бурдо по-скоро разказва съдбата на Мисис Боджангълс – лудо танцуваща на ръба между фантазията и реалността (откъсът от романа по-долу ще ви разкрие няколко от стъпките на този танц) на дансинга на живота, където "тя танцуваше, докато очакваше да се върне Мистър Боджангълс. Затова танцуваше непрекъснато. В очакване на Мистър Боджангълс. "
Родителите ми танцуваха непрекъснато, навсякъде. С приятелите си нощем, двамата сутрин и следобед. Понякога и аз танцувах с тях. Танцуваха по наистина невероятен начин, разблъскваха всичко по пътя си, баща ми изстрелваше майка ми някъде в атмосферата, хващаше я за ноктите след един, два, понякога три пируета. Залюляваше я под краката си, завърташе я около себе си като ветропоказател, а когато я пуснеше, не го правеха нарочно, но Мама се озоваваше по задник на пода с роклята разпростряна около нея, също като чаша в чинийката си. Когато танцуваха, винаги си приготвяха безумни коктейли – с чадърчета, маслини, лъжички, и цели колекции от бутилки. Върху скрина в салона, на една огромна черно-бяла снимка на Мама как скача в басейн с вечерна рокля, стоеше красив стар грамофон, на който се въртеше винаги една и съща винилова плоча на Нина Симон с една и съща песен: "Мистър Боджангълс". Това беше единствената плоча, на която ѝ бе позволено да се върти на този апарат, другите песни бяха приютени в една по-модерна и малко безлична хайфи уредба. Въпросната песен беше наистина безумна, едновременно тъжна и весела, и докарваше майка ми до същото тъжно-весело състояние. Беше дълга, но винаги свършваше бързо и майка ми се провикваше: "Да пуснем пак "Боджангълс"!", и пляскаше с ръце.
Тогава трябваше отново да поставим диамантената игла на ръба на плочата. Само диамант можеше да възпроизведе такава музика.
За да можем да приемаме възможно най-много хора, апартаментът ни беше много голям. На пода в антрето големите черни и бели плочки образуваха гигантска игра на дама. Баща ми бе купил четиресет черни и бели възглавници и в сряда следобед разигравахме дълги партии под погледа на пруския конник, който ни служеше за съдия, но никога нищо не казваше. Понякога Мадмоазел Пето колело нарушаваше играта ни, като блъскаше белите възглавници с главата си или ги кълвеше с клюна си, винаги белите, понеже не ги харесваше или прекалено ги харесваше, не знаехме, никога не узнахме защо, и Мадмоазел като всички си имаше тайни. В един ъгъл на хола имаше планина от поща, издигната от родителите ми, които трупаха там, без да ги отварят, всички писма, които получаваха. Планината беше толкова внушителна, че можех да се хвърля отгоре ѝ, без да се нараня, беше весела и мекичка планина, част от мебелировката. Понякога баща ми казваше:
– Ако не слушаш, ще те накарам да отвориш писмата и да ги сортираш!
Но никога не го направи, не беше лош човек.
Салонът беше наистина откачен. Имаше две кървавочервени ниски кресла, та родителите ми да могат да си пият удобно седнали, стъклена масичка с разноцветни пясъчни зрънца в стъклото, огромно, тапицирано в синьо канапе, върху което по мнението на майка ми бе препоръчително да се скача, такива съвети ми даваше. Тя често скачаше заедно с мен, скачаше толкова високо, че докосваше кристалната топка на старовремския полилей. Баща ми беше прав – ако пожелаеше, тя наистина можеше да говори на "ти" със звездите. Срещу канапето, върху стар пътнически сандък, облепен със стикери на различни столици, бе поставен малък мухлясал телевизор, който не работеше много добре. По всички канали се появяваха сиви, черни и бели точки. За да го накаже за лошите му програми, баща ми го бе увенчал с шапка с магарешки уши, от онези, които слагат на двойкаджиите. Понякога ми казваше:
– Ако не слушаш, ще пусна телевизора!
Истински ужас бе да те карат да гледаш телевизора в продължение на часове. Но той рядко го правеше, не беше лош човек.
Майка ми бе засадила върху салонния бюфет, който намираше за грозен, бръшлян, който намираше за красив. Така че бюфетът се бе превърнал в гигантско растение, от време на време губеше листата си и трябваше да се полива. Странна мебел, странно растение. В трапезарията имаше всичко необходимо за хранене, голяма маса и столове за гостите и разбира се, за нас, оставаше и да няма. Към спалните водеше дълъг коридор, в който биехме всички рекорди по бързо бягане – хронометърът го показваше. Баща ми винаги печелеше, а Мадмоазел Пето колело винаги губеше – състезанието не ѝ беше по вкуса, а и се боеше от ръкоплясканията. В моята стая имаше три легла, малко, средно и голямо, бях решил да си запазя старите легла, в които бях прекарвал хубави мигове, така имах възможност за избор, макар Татко да намираше, че изборът ми прилича на килер. На стената висеше плакат на Клод Франсоа в евтин костюм, който Татко бе превърнал в мишена за стрелички. Хвърляше ги с един пергел, смяташе, че онзи пеел като тенджера, но слава богу, казваше той, Френската електрическа компания била преустановила всичко това, така и не можах да разбера нито как, нито защо. Понякога, не мога да го премълча, трудно му се разбираше. Подът на кухнята беше отрупан с всякакви саксии със засадени ядливи растения. Обикновено Мама забравяше да ги полее и тогава стъпвахме върху изсъхнали листа. Когато пък ѝ се случваше да ги полее, винаги им сипваше твърде много вода. Тогава саксиите се превръщаха в цедки, а кухнята в продължение на часове – в пързалка. Истинско мазало. Това траеше, докато пръстта изхвърлеше излишната вода. Мадмоазел Пето колело много се кефеше, когато кухнята се наводнеше, това ѝ припомняло предишния ѝ живот, казваше Мама, тогава тя разтърсваше крила и издуваше шия в знак на задоволство. От тавана, посред тиганите и тенджерите висеше сушено свинско краче, противно за гледане, но великолепно за ядене. Когато бях на училище, Мама приготвяше разни хубави неща за ядене, които поверяваше на ресторантьора, а той ни ги носеше, когато имахме нужда от тях, и гостите направо се шашкаха. Хладилникът бе твърде малък за всичките ни, затова все стоеше празен. Мама канеше тълпи от хора да ядат по всяко време на деня: приятели, някои съседи (тези, които не се бояха от шума), бившите колеги на баща ми, портиерката, съпруга ѝ, пощаджията (когато минеше в подходящо време), бакалина от далечен Магреб, който битуваше точно под нас в магазина си, и дори веднъж един дрипав старец, който миришеше много лошо, но въпреки това изглеждаше доволен. Мама беше скарана с часовниците, затова понякога се прибирах от училище за следобедна закуска, а тя бе приготвила печено, друг път се налагаше да чакам до среднощ, за да започнем да вечеряме. Тогава, докато чакахме, танцувахме и гълтахме маслини. Случваше се да танцуваме толкова много, че да ни се отяде, и тогава, късно през нощта, Мама се разплакваше, за да ми покаже колко съжалява, прегръщаше ме и ме целуваше, като притискаше към мен мокрото си лице и мириса си на коктейл. Такава беше майка ми и това беше добре. Гостите се смееха много и високо, и понякога прекалено се уморяваха от смях и тогава прекарваха нощта в едно от двете ми легла. Сутрин се будеха от крясъците на Мадмоазел Пето колело, която не проявяваше благосклонност към излежаването. Когато имахме гости, винаги спях в голямото легло, така, като се събудех, ги виждах нагънати като хармоники в бебешкото ми легло и това винаги много ме забавляваше.
Имаше един гост, който идваше три нощи в седмицата. Сенаторът напускаше района си в Централна Франция, за да отседне в двореца си. Баща ми го наричаше нежно Боклука. Никога не узнах как се бяха запознали, версиите бяха различни, според коктейла, но двамата лудо се забавляваха. Боклука се подстригваше на каре. Не момичешко каре, а канадска ливада с прави ъгли отгоре, която увенчаваше червена и кръгла физиономия, прорязана от красив мустак и очила с тънки стоманени рамки, придържани от странни уши във формата на скаридени опашки. Беше ми обяснил, че ушите му приличали на скаридени опашки заради ръгбито, не разбрах много добре, но във всеки случай реших, че "гим-тоникът" е спорт, по-малко опасен, поне за ушите. Цветът, фасонът, счупеният хрущял приличаха на скарида, така беше и толкоз по-зле за него. Когато се смееше, тялото му се тресеше и понеже все се смееше, раменете му непрекъснато трептяха. Говореше силно и гласът му пукаше като стар транзистор. Винаги имаше огромна пура, която никога не палеше. Държеше я в ръка или в устата си, когато идваше, и я прибираше в калъфа ѝ, когато си тръгваше. Щом прекрачеше прага, захващаше да вика:
– Кайпировска, Кайпировска!
Дълго време мислех, че вика руската си приятелка, но тя никога не идваше, затова баща ми, за да го накара да чака търпеливо, му поднасяше леден коктейл с мента и сенаторът все пак оставаше доволен. Майка ми харесваше Боклука, защото той беше забавен, отрупваше я с комплименти и ни беше позволил да спечелим ужасно много пари, и аз го харесвах по същите причини, ни повече, ни по-малко. По време на големите нощни танци той се опитваше да целува всички приятелки на майка ми. Баща ми казваше, че се опитвал да се възползва от всички представили му се случаи. Понякога му се получаваше и тогава отиваше да се възползва в стаята си. Няколко минути по-късно излизаше щастлив и по-червен от всякога, крещейки името на приятелката си от Русия, понеже със сигурност усещаше, че нещо не е както трябва.
– Кайпировска, Кайпировска! – викаше той весело, докато си наместваше очилата на скаридените уши.
През деня отиваше да работи в Люксембургския дворец, който всъщност се намираше в Париж по причини, които трудно разбирах. Казваше, че ще работи до късно, но се връщаше много рано. Сенаторът имаше странен начин на живот. Като се прибереше, казваше, че занаятът му бил много по-забавен преди падането на стената, защото тогава нещата се виждали по-ясно. От това заключавах, че са ремонтирали кабинета му, разбили са една от стените и са запушили прозореца с нея. Разбирах защо се прибира рано, това не бяха добри условия за работа, дори за един боклук. За него Татко заявяваше:
– Боклука ми е най-скъпият приятел, защото приятелството му няма цена!
Виж, това прекрасно го разбрах.
С парите от гаражите Татко купи красив малък замък в Испания далеч на юг. Малко кола, малко самолет, после пак малко кола и много търпение. Разположен в планината над едно съвсем бяло село, в което нямаше никой следобед и имаше много народ през нощта, замъкът гледаше само към борови гори или почти. В един ъгъл вдясно имаше тераси, засадени с маслини, портокалови дръвчета и бадеми точно над млечнобялото езеро на величествен язовир. Татко ми беше казал, че той го бил построил и че ако не бил той, водата щяла да се оттече. Обаче на мен не ми се вярваше, защото в къщата нямаше никакви инструменти, така че хайде да не прекаляваме, мислех си. Имаше и море не много далече и бреговете му бяха изпълнени с хора по плажовете, в сградите, в ресторантите, в задръстванията, беше наистина учудващо. Мама казваше, че не разбира отпускарите, които напускат града, за да отидат в друг град, обясняваше, че плажовете били замърсени от хора, които си слагали дебели пластове мазило, за да почернеят, въпреки че и без това били мазни и дебели и че всичко това вдигало много шум и миришело много лошо. На нас това не ни пречеше да почерняваме на малките плажове край езерото, не по-големи от три хавлиени кърпи, беше много по-готино. На покрива на замъка имаше голяма тераса с истински облаци от жасмин, които имаха предимството да миришат много хубаво. Изгледът беше наистина зашеметяващ. От него родителите ми ожадняваха и пиеха вино с плодове вътре, така че ядяхме много плодове, денем и нощем, и пиехме много плодове, танцувайки. Разбира се, Мистър Боджангълс пътуваше с нас, а Мадмоазел Пето колело се присъединяваше към нас по-късно, вземахме я от летището, защото имаше много особен статут. Пътуваше в кутия с дупка, от която излизаха главата и врата ѝ, та тя, разбира се, врещеше твърде силно и този път с право. За да ядат плодове, да танцуват и да почерняват на брега на езерото, моите родители канеха всичките си приятели, които намираха, че тук наистина е раят, и ние нямахме никаква причина да мислим другояче. Ходех в рая, щом поисках, но главно, щом родителите ми решеха.
Мама често ми разказваше историята на Мистър Боджангълс. Историята му беше като музиката му – красива, танцувална и меланхолична. Затова родителите ми обичаха да танцуват слоу с Мистър Боджангълс, това беше музика за чувствата. Той е живял в Ню Орлиънс, макар и отдавна, в старите времена, в това нямаше нищо ново. Отначало пътувал с кучето си и със старите си дрехи из Юга на един друг континент. После кучето му умряло и вече нищо не било както преди. Тогава тръгнал да танцува по баровете, все със старите си дрехи. Танцувал Мистър Боджангълс, наистина танцувал непрекъснато, като родителите ми. За да танцува, хората го черпели с бира и тогава той танцувал с прекалено широкия си панталон, подскачал твърде нависоко и се приземявал съвсем леко. Мама ми казваше, че танцувал, за да се върне кучето му, знаела го от сигурен източник. А тя танцуваше, докато очакваше да се върне Мистър Боджангълс. Затова танцуваше непрекъснато. В очакване на Мистър Боджангълс.
В очакване на Боджангълс (превод Росица Ташева, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
