My Mir
Литература
Литература (341)
Неслучайно аржентинският писател Гийермо Мартинес е първият лауреат на новоучредената (през 2014) награда на името на Габриел Гарсия Маркес за най-добър испаноезичен разказ – неговият сборник Отблъскващо щастие като че ли гледа през калейдоскоп вътрешния свят на герои, близки до въображението на Маркес. 11 разказа, движещи се на ръба между магията на фантастичното и абсурда на реалността, между еротични съновидения и кошмарите на любовта, между щастието от живота и ужаса на всекидневието или пък между лични неволи и семейни митове като в разказа Тайната (откъс от него ви чака по-долу), където тайната в едно семейство се превръща в нещо, което... Гийермо Мартинес ще ви разкаже най-добре при срещата с него на 19 ноември.
ТАЙНАТА
Не ми се играе повече, казвам на брат ми, отивам да разглеждам снимките на татко. Брат ми мълчаливо и бавно пристъпва към мен, тупкайки топката; никога не знам кога ще ме удари. Педал, ми изкрещява, и започва да рита топката в стената.
Влизам в стаята на мама. С терлици. В стаята на мама се влиза с терлици. Качвам се на стол и изваждам от шкафа албума със снимките. Отивам в дневната, там печката е запалена. Чувам как се блъска топката в стената на гаража, брат ми никога няма желание да гледа снимките.
Разтварям албума на килима и започвам да го разглеждам от началото. Татко като малък с къси панталони, досущ като брат ми. Татко с дядо, държи рак на плажа. Татко в седми клас – снимката е малко размазана – с училищния футболен отбор. Татко на пикник в деня на ученика с целия клас. Броя главите – трийсет и осем, – всички те са познавали татко. Татко с крак върху топката – голмайстор на междуучилищното първенство. Татко със сако и вратовръзка получава дипломата си за средно образование. Татко на мост, прегърнал девойка с дълга коса, която трябва да е мама. Прескачам снимките от сватбата, много са скучни. После следва татко с брада измерва корема на мама. След това се появява Лаура. Татко приспива Лаура. Татко я храни. Мама отново бременна. Снимка в родилния дом – татко с Лаура прав, а мама в леглото с новородените близначки – по една от всяка страна. Зареждат се снимки с близначките.
Стената на гаража продължава да кънти. Брат ми е в състояние с часове да блъска топката в стената. Един добър нападател трябва да умее да рита с двата крака. Така го учел татко.
Свършват снимките с близначките и започват снимки на брат ми. Снимките на брат ми са цели тонове, някъде около половината албум. Всички са надписани на гърба с почерка на татко. Не ги гледам, не искам да ги гледам. Стигам почти до края.
Както всеки път, гледам онази снимка – снимката на плажа. Некочеа, януари 68, пише отзад. Брат ми седи на раменете на баща ми. Лаура е хванала пеперуда и я показва; близначките се усмихват прегърнати, мама е седнала под чадъра с огромен корем, преливащ извън стола. Това е последната снимка, на която присъства татко.
Чувам звук на ключове във вратата. Мама се връща от работа. Пак с тези снимки, ми казва. Но не се кара. Приближава малко; единствената снимка, на която сме всички, добавя. Всеки път казва същото.
Мама отива да приготви вечерята. Аз прибирам албума в шкафа. Когато слизам от стола, виждам брат ми на вратата. Препречва ми пътя. Опитвам се да го избутам, за да изляза, но той ме хваща за раменете и изведнъж се оказвам на пода. О сото гари, ми казва.
Усещам как сълзите ми започват да се стичат. Тичам в кухнята. Сега пък какво има, пита мама. Разказвам ѝ как Хулиан ме обижда, бие, прилага ми хватки от джудо. Мама извръща поглед настрани, знам, че няма да му се скара. Никога не му се кара. Мама прави сладолед от праскови. Дава ми една лъжица кондензирано мляко. Но не се кара на Хулиан.
Отивам да си взема пижамата, за да се изкъпя. Хулиан ме чака в стаята. Така, значи, педалчето се оплаква на мамчето. Извива ми ръката отзад на гърба и ме принуждава да му се извиня. Извинявай какво. Извинявай, скъпи Велики Хулиан. Прави се, че ме пуска, но тъкмо да изляза, ме спъва и блъска. Усещам, че неспасяемо падам. О сото-грума, ми казва.
При падането си охлузвам лактите и на левия се показва капка кръв. Хвърлям се на леглото разплакан. Звъни се. Не е Лаура. Близначките се връщат от солфеж. Лаура пак излезе с философа, съобщават близначките на мама и се смеят. Мама ме вика за вечеря. Не искам да вечерям. Има сладолед от праскови. Искам да се самоубия. Лаура най-сетне се прибира. Чувам как пита за мен. Чувам стъпките ѝ в коридора. Отваря вратата и сяда на леглото ми. Кара ме да ѝ разкажа. Показвам ѝ охлузените лакти. Разплаквам се отново. Питам я защо, защо мама никога не му се кара. Казвам ѝ, че ще се самоубия.
Лаура хваща лицето ми в ръцете си. Много е сериозна. Знаеш ли какво приказваш? Имаш ли представа какво говориш, повтаря. Лаура отива до кухнята и ми донася малко сладолед. Докато ям сладоледа, ме гледа със странно изражение. Ще ти разкрия една тайна, ми казва, но трябва да ми обещаеш нещо. Лаура отново става много сериозна. Че това, което ще чуеш, никога няма да го разкажеш на Хулиан. Никога. Абсолютно никога. Обещаваш ли?
Кимам утвърдително. Лаура ми разказва.
Било в годината на онова лято в Некочеа. Наели къща, която се намирала срещу просторен парк. Хулиан бил на пет години и понякога пресичал, за да си поиграе в парка. Една вечер, когато мама го извикала за вечеря, се оказало, че го няма в къщата. Излезли на улицата, започнали да го викат, но Хулиан никъде не се виждал. Тогава татко пресякъл, за да го потърси в парка. Лаура тръгнала с него. От време на време викала брат ми, татко мълчал. Вървял безмълвен, дума не проронвал. Едва в полунощ склонил да се приберат. Хулиан вече бил вкъщи; намерила го някаква госпожа, докато играел сам в другия край на парка.
Татко много силно го прегърнал. Не му се скарал, нищо не му казал. Все едно бил онемял.
Същата нощ получил инфаркт. Починал на другия ден в болницата.
* * *
Лаура свършва разказа си и ме кара да се закълна още веднъж, че никога, при никакви обстоятелства няма да разкажа това на Хулиан. Не знаем до каква степен помни, ми казва. Преди да си тръгне, Лаура ме поглежда, като че ли обзета от съмнения. Разбираш ли, даваш ли си сметка, пита ме, колко би му навредило, ако разбере.
Лаура си отива. Аз се замислям за татко. За мъртвия си татко. Брат ми влиза и пали лампата. Повдигам мъничко възглавницата и го гледам как се съблича. Той е виновен, заради него се е случило. Гледам голите му ръце, безсърдечното му тяло. Обзема ме страх, но различен. Утре отново ще ме бие. Колко ли удара още ще мога да понеса, без да му кажа, без да му изкрещя всичко от пода.
Отблъскващо щастие (превод Маня Костова, 184 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците
Срещата с Гийермо Мартинес е на 19 ноември от 19:00 часа в литературен клуб Перото - НДК
Животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове за него, раздвояваме се в избори и си мислим, че създаваме своя идентичност – това важи и за живота на писателя Дъглас Кенеди (който ще гостува на фестивала CineLibri), но лепва идеално като втора кожа и за живота на неговия герой Бен (или филмовото му алтерего Пол/Ромен Дюри) от романа The Big Picture, превърнал се във филма Живот назаем. Откъсът (по-долу) от книгата, която Дъглас Кенеди ще представи лично (заедно с едноименния филм) на 9 и 10 ноември в София, ни връща към онези моменти на кръстопът, пред които животът често ни изправя – да бъдем това, което искаме или това, което другите искат да бъдем, което е и разковничето на неслучайния избор, който Бен/Пол прави, когато убива любовника/фотограф на своята съпруга и взима назаем неговата самоличност и... живот.
"Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент – пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: – Дълбоко състрадание и... да се навеждаш бързо."
Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).
"Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам", беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на "Уърлд Нюз Тунайт" по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името ѝ се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата "Еми" за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.
"Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение – казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. – За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него..."
Боже мой! Ето така се печели "Пулицър". Способността да бъда съпричастна?... Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?
Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата ѝ. Завистливо ли звучи? Да, наистина ѝ завиждам. И винаги съм ѝ завиждал. Особено след като завършихме "Боудън" през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа – хвана се като момиче за всичко в местния офис на "Нюзуик". Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.
Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по- късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите – не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.
"Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено – каза ми фоторедакторът на "Интернешънъл Хералд Трибюн", след като му показах портфолиото си. – И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарват прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока."
Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.
Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина "Уилъби" на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като "GQ", "Ескуайър" или "Ролинг Стоун", само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на "Уилъби", ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: "Знаете ли, Аведън пазарува лентите си "Три-X" от мен."
Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждаш.
Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.
Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.
Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.
Четири месеца след като бях започнал работа в "Уилъби", баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.
– Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? – попитах.
– Дошъл съм да те заведа на обяд – отвърна.
Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.
– Няма ли да ме заведеш в "Индийският клуб", татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?
– Правиш се на голям умник, както винаги – констатира той.
– Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен...
– Не ме харесваш особено, нали? – попита баща ми.
– Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.
– Стига глупости...
– Не са глупости, а факт.
– Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя...
– Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.
– Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб. Вгледах се внимателно в него.
– Не го мислиш сериозно.
Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.
– Прав си – отвърна накрая, – наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.
Настъпи мълчание. Поръчахме.
– Но... Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка...
– Забрави!
– Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен – парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.
– Наистина ли можеш да си го позволиш?
– Разбира се, и ти го знаеш.
Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на "Прес-Хералд" от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на "Уилъби" не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше "Никон"/ "Пентакс" ме премести на щанда за фотоленти.
Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти "Три-X". Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД Аведън.
– Вие онзи Ричард Аведън ли сте? – попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.
– Може би – леко отегчено отвърна той.
– Боже мой! Ричард Аведън! – повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. – Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви "Тексаски скитници". Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст – това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам...
– Приключихме ли с това? – прекъсна развълнувания ми монолог Аведън.
Беше като кроше право в челюстта.
– Съжалявам – извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.
Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.
– Какво искаше този? – чух я да го пита.
– Поредният вманиачен любител – отвърна той.
Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и – за моя голяма изненада – получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право – Нюйоркския университет, "Бъркли" и "Вирджиния". Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:
"Толкова се гордея с теб! Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето."
И така, осребрих чека, напуснах работата си в "Уилъби" и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на "Литъл Фийт", която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в "Индийският клуб". Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.
Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Грийнуич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън...
Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.
Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.
Живот назаем (превод Невена Дишлиева-Кръстева, 368 стр, цена 12 лева) е в книжарниците
Филмът Живот назаем на Ерик Лартиго, представен от Дъглас Кенеди е на 9 ноември (Дом на киното, 20:30 часа) и 10 ноември (Одеон, 18:30 часа)
Новият роман на Дъглас Кенеди Специални връзки (превод Надя Баева, 480 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Творческият и брачен тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини работи безотказно – тя пише романи, които той превръща във филми. Първо беше Чуй ме, после Да дойдеш на света, а сега идва ред на Никой не се спасява сам – историята на Делия и Гаетано не се различава особено от тези на милиони двойки по света, преживели мечти и разочарования заедно 10 години, но развели се наскоро и превърнали двете си деца в заложници на своята изнизала се любов. Откъсът от Никой не се спасява сам (книгата и филмът, които ще бъдат представени на фестивала CineLibri, 2-11 ноември), обаче, ни връща към онези първи срещи на Делия и Гае, онези мигове на магия, в които всеки търси спасение в другия, защото... никой не се спасява сам, нали!?
Дните на Делия минаваха в опипване на наднормени кореми и пощипване на затлъстели талии в този кабинет в покрайнините на града, недалеч от малка гара. При всеки профучаващ влак стъклата трепереха, една ябълка падаше на пода. Майка ѝ веднъж дойде да я види. Вдигна падналата ябълка.
Пациентите ѝ бяха деца, затлъстели поради родителска небрежност, жени с проблеми с алкохола. Трябваше не толкова да им предписва диети и да ги вкарва в установени схеми, колкото да ги научи на самоуважение. Делия знаеше, че тялото може да се превърне в неприятел. В кофа за смет, в задръстен умивалник. В пресъхнал кладенец. Сега носеше бяла престилка и се усмихваше. Като някой бивш наркоман, приемащ деца, които се дупчат. Познаваше лъжите на пациентите си. Познаваше болката зад тези лъжи.
Харесваше ѝ там, на периферния фронт. Имаше нужда да се отдалечи от квартала, където беше израсла. С малките кученца, с банките. Сградите от четиресетте години изглеждаха без душа, също като обитателите им. Нищо искрено или полезно за живота не беше открила в къщите на тези мекушави и гостоприемни семейства, които ходеха на нашумелите изложби и на концертите в зала "Аудиториум". И нищо не забраняваха на децата си от страх да не се окажат очи в очи с черните им дупки.
Една приятелка, с която бяха смъркали кокаин два-три пъти в кенефа на гимназията, се беше самоубила. Отишла да гледа "Титаник" с Леонардо ди Каприо от осем часа и към полунощ се хвърлила от терасата. Родителите ѝ си били вкъщи, имали приятели на гости и си говорели под една лампа "Арко" на Кастильони.
Гае идваше от спортната зала в съседство, в същия двор. Някой от залата го бе насочил. Беше се засмял под пещерното си чело. Място за богати особняци. Изглеждаше му абсурдно този център тук, където дребнобуржоазни семейства като неговото съжителстваха с отрепките от новия свят, със скандалите между транссексуални, китайската мафия, продажбата на дрога посред бял ден.
Седна с ръце, отпуснати между разтворените крака. От тавана висеше лампа от оризова хартия. Майка му имаше подобна в спалнята, беше я донесла от едно от пътуванията си.
Серена бе от поколението на ексцентричните антиконформистки, но беше бедна (имаше значение). Като млада се беше дрогирала в продължение на няколко месеца, колкото да хване хепатит. На четиресет и шест претърпя присаждане на черен дроб. Гае се грижеше за нея, редуваха се с баща му. Беше лятото на дипломирането. Учеше с маска на лицето, да не я зарази с нещо (една хрема бе достатъчна, за да я прати на оня свят).
Беше ученик в класическия лицей, един от малкото наблизо. Ходеше с автобус, а на третата година с мотопед, в тази сграда, прилична на казарма, в квартал, който се считаше за по-добър, но съвсем малко се различаваше от неговия. Беше си набавил скромна библиотека от книги на старо, задължителни заглавия – "Сидхарта", "Чужденецът", "Тотем и табу". Имаше много стремежи и сребърен пръстен. Зимно време караше на филми и на екстази (да си пуснеш филм нощем с хапче под езика беше върхът). През лятото свиреше с една група технопсихари и доставяше изстинали пици по домовете.
Движеше се по ръба, в очакване на галактическа трансформация подобно на воините със суперсили от японските анимации, по които си падаше като дете.
Естествено, имаше комплекси. Не можеше да реши дали да се опита да навлезе в по-добрия свят, или да се откаже тържествено. Беше се опитал да влезе в Центъра за експериментално кино, но дори секретарката не му обърна внимание. Взе книжка за шофьор на камион. Почна да обикаля Италия от горе до долу. Червени тегели по магистралата като кръв от диня. Кефеше се да говори нощно време на контролния пункт с другите откачени шофьори като него. Не беше истинска работа, приличаше му на американски филм, на "Конвой".
Беше доволен, обаче имаше колит. Каквото и да хапне, коремът му ставаше като сметище, което бълва газ.
Отиде да го прегледа нутриционистка.
А стига бе, млада е и направо си е хубава. Само с една златна верижчица под престилката. И стари гуменки "Суперга". Дългата ѝ коса е сплетена на плитки, и лицето ѝ е малко индианско.
– Била ли си в индиански резерват в Америка?
– Не.
– Изглеждаш като излязла оттам.
Но нямаше намерение да забива индианката. Не будеше такива мисли, видът ѝ не подтикваше към нещо такова. А и го болеше коремът. Докато блъскаше боксовата круша в залата, пърдеше като катър, ала не се оправи.
Седеше там, потен, пред нея. Беше облечен с един суичър с отрязани ръкави, много изтъркан и доста як. Изопнал рамене с леко напрягане, за да изпъкнат мускулите, винаги сядаше така. Чувстваше се по-сигурен.
– Легни.
Главата му се оказа под лампата от оризова хартия, подобна на тази на майка му, която сега работеше в една бинго зала.
Делия натискаше корема му с ръце. Разсмиваше го, дявол да го вземе.
– Отпусни се.
Гае стискаше задник от страх да не се изпусне. Нутриционистката го натискаше с острите си пръстчета. Все едно котка ходеше отгоре му. Полазиха го тръпки.
Пак се засмя.
И нутриционистката се засмя.
Той забеляза наниза от зъби в устата ѝ, малки и еднакви. Но несиметрични по краищата, като разядена от плъхове завеса.
Тя веднага затвори уста, сякаш беше направила грешка да се засмее.
Гае се изправи и си облече якия суичър. Прокарваше език по зъбите си зад устните, опитваше се да си представи усещането от онези зъби.
– Май напипа нещо. Тумор ли е?
Тя не го погледна повече. Беше заета да му предписва нещо. Забраняваше му газираните напитки, пицата, пресните сирена. Той я погледна безутешно.
– И какво да ям?
В този момент мина влак. Търкулна се поредната ябълка. Гае я догони и я захапа.
– Ето, това яж.
Беше отхапал голямо парче. Така започна магията.
Първия път, когато правиха любов, Гае си помисли правя го с господа. Почувства се, все едно внезапно се е намерил на небето, но не за да умре, а за да се чука пак и пак. Направо като японски трансформър. Това и правиха месеци наред в кабинета в обедната почивка (докато в съседната зала тренираха тайдзи). Тя го запозна с мюслито, сока от нар и с "Героят с хиляди лица".
Тя беше тази, която му каза махни се от тоя квартал, не ти действа добре, задоволява те само временно, като пицата и бирата. А след това ти остават тежестта и газовете. Не ти дава повече сигурност от някое друго място. Погали го по гърдите. Предпочитам мъже без мускули.
Той престана да взема анаболи и амфетамини. Занесе ѝ да чете нещо, което беше написал (докато чакаше мнението ѝ, си гризеше ноктите до кръв), малки историйки, разказчета от една-две странички най-много. Изгълта "Героят с хиляди лица", почувства се точно като главния герой, спрял на прага. Готов да посрещне изпитанието.
И тя бе готова. Беше умряла и възкръснала. Изправиха се като мокри жребчета. Подадоха си ръка. Излязоха от стаята кабинет.
Никой не се спасява сам (превод Вера Петрова, 216 стр, цена 12 лева) е в книжарниците
Филмът Никой не се спасява сам, представен от режисьора Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини е на 5 ноември (Люмиер, 19:00 часа)
На 6 ноември (в Дом на киното, 18:00 часа) имате среща с филма и книгата Да дойдеш на света, отново представени от Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини
И последно, турът на двойката Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини завършва на 7 ноември (в Одеон, 20:00 часа) с представянето на филма и книгата Чуй ме
Живот? Или Театър? се нарича автобиографичната серия от 769 картини с гваш на Шарлот Саломон, с които тя (между 1941 и 1943 година) рисува бурната история на краткия си живот на немска еврейка през Втората световна война. Същата история, но в свободен стих рисува писателят Давид Фоенкинос в романа Шарлот, спечелил миналата година престижната награда Рьонодо – неслучайно, защото думите на Фоенкинос винаги са оживявали живописно както на белите страници, така и на филмовия екран, също като в кино адаптациите (писани от самия него) на предишните му хитови романи Деликатност и Спомените...
Семейство Саломон обядва мълчаливо.
На вратата се чука.
Шарлот поглежда баща си.
Всеки шум е заплаха.
Не би могло да бъде иначе.
Те остават около масата.
Не мърдат, вцепенени от страх.
Отново се чука.
По-отчетливо от първия път.
Трябва да се направи нещо.
Иначе ще разбият вратата.
Алберт най-сетне става.
На вратата се показват двама мъже с тъмни костюми.
Алберт Саломон?
Да.
Моля, последвайте ни.
Къде отиваме?
Не задавайте въпроси.
Мога ли да си взема някои неща?
Няма нужда, побързайте.
Паула се опитва да се намеси.
Алберт ѝ прави знак да замълчи.
По-добре да не усложняват нещата.
Способни са да стрелят при най-малкото раздразнение.
Добре поне, че са дошли само за него.
Сигурно става дума за разпит.
Няма да трае дълго.
Те ще видят, че е герой от войната.
Че е пролял кръвта си за Германия.
Алберт си слага палтото и шапката.
Връща се да целуне жена си и дъщеря си.
Стига сте се мотали!
Целувките му са бегли, откраднати.
Излиза, без да се обърне назад.
Шарлот и Паула се притискат в обятията си.
Не знаят защо са го отвели.
Не знаят къде го водят.
Не знаят за колко време.
Не знаят абсолютно нищо.
Кафка го е описал в "Процесът".
Главният герой Жозеф К. е задържан без причина.
Също като Алберт, той предпочита да не се съпротивлява.
"Единственото разумно поведение е да се нагодиш към обстоятелствата".
Значи, така.
Това са "обстоятелствата".
Нищо не може да се направи срещу тях.
Но докъде ли могат да се разпрострат?
Процесът изглежда необратим.
Всичко вече е описано в романа.
Жозеф К. ще бъде убит като куче.
Сякаш срамът е трябвало да го надживее.
Хвърлят Алберт в "Заксенхаузен", концентрационен лагер на север от Берлин.
Без никакво обяснение.
Вкарват го в тясна стаичка заедно с други мъже.
Алберт разпознава някои от тях.
Разменят по няколко думи, за да се успокоят.
Отново разиграват жалката сцена на оптимизма.
Но вече никой не я приема на сериозно.
Нещата са стигнали твърде далеч.
Оставят ги да пукнат без храна и вода.
Защо никой не идва да ги види?
Как може техни съотечественици да се отнасят така с тях?
След дълги часове пристигат няколко полицаи.
И отварят бараката.
Тук там се надигат протести.
Полицаите незабавно хващат роптаещите.
И ги отвеждат в другия край на лагера.
Повече никой няма да ги види.
Казват на затворниците, че ще бъдат разпитани.
Трябва да се наредят на опашка.
Чакат прави в студа с часове.
Най-старите и болните не издържат.
Откарват падналите някъде другаде.
Тях също няма да ги видят повече.
Нацистите все още не екзекутират отявлено.
Застрелват непокорните и слабите в задния двор.
Алберт застава по средата на опашката от достойни мъже.
Да, достойни.
Волята да запазят поне болката за себе си е осезаема.
Това е единственото, което остава.
Когато нямаш нищо друго.
Желанието да стоиш изправен.
Неговият ред идва.
Озовава се лице в лице с млад мъж, който може да му е син.
Лекар, а, изсмива се той.
Да.
Не се учудвам, типично еврейска професия.
Тук повече няма да въртиш палци, безделник мръсен!
Как може да го нарече безделник? Него!
Цял живот е работил като грешен дявол.
За напредъка на медицината.
Ако този сополанко не умре от язва, то ще е благодарение на него.
Алберт навежда очи, това е прекалено.
Гледай ме!, развиква се младият нацист.
Гледай ме, като ти говоря, гадино.
Алберт машинално вдига глава.
Взема листа, който му подават.
И прочита номера на общата спалня и затворническия си номер.
Повече няма право да носи името си.
Първите дни са непоносими.
Алберт не е свикнал на физически труд.
Напълно изтощен е, но знае, че трябва да се държи.
Ако падне, има опасност да замине.
Към онова място, от което никой не се връща.
Умората му пречи да мисли.
Понякога му се случва да забрави всичко.
Къде е, кой е.
Както когато се събуждаме от кошмар.
Трябват ни няколко секунди, за да се ориентираме в реалността.
Алберт остава с часове в тази зона.
Където съзнанието блуждае.
Шарлот и Паула пък са изтощени от ясното си съзнание.
И изтормозени от липсата на вести.
Подобно на стотици жени, те отиват в полицията.
Около сградата се е оформила огромна женска манифестация.
Къде са мъжете ни?
Къде са бащите ни?
Молят се за информация.
Просят някое доказателство за живот.
Шарлот успява да влезе в един кабинет.
Дошла е с едно много топло одеяло.
Бих искала да го занеса на баща ми, умолява тя.
Полицаите едвам се сдържат да не се разсмеят.
Как му е името?, най-сетне я пита един нацист.
Алберт Саломон.
Добре, можеш да си вървиш, ние ще се погрижим.
Но аз искам да му го занеса, моля ви.
Не е възможно.
Засега не се разрешават посещения.
Шарлот знае, че не бива да настоява.
Ако иска одеялото да стигне до баща ѝ, трябва да си мълчи.
Тръгва си безмълвна.
Няколко секунди след това полицаите се забавляват.
Ах, че мило!
Еврейско момиченце, което иска да се погрижи за скъпия си татко.
Ах... Ох... Ах..., подиграват се те.
Изтривайки калните си ботуши в одеялото.
Шарлот (превод Анна Ватева, 232 стр, цена 14 лeва) е в книжарниците
Срещата с Давид Фоенкинос е на 20 август във Френския културен институт в София от 19:00 часа, а на 23 август от 17:00 часа във Фестивален и конгресен център – Варна в рамките на кинофестивала Любовта е лудост и прожекцията на филма Деликатност
Паоло Джордано познава уравненията на човешката душа, така както е наясно със Самотата на простите числа. Вторият му роман Човешкото тяло разкрива анатомията на душата, попаднала в центрофугата на войната – тази, която военният лекар Алесандро Еджито нарича "мирна мисия" в Афганистан, до момента, в който неговият взвод не се сблъсква с безумно насилие; или тази война, която водим ежедневно срещу себе си, срещу семейството си, срещу своите интимни илюзии, страхове, комплекси, демони и...
Тя винаги беше предпочитаната. Забелязах го много рано, когато бях още твърде малък и родителите ни се задоволяваха да прикриват само проформа нееднаквите си чувства. Погледът им инстинктивно се спираше на Мариана и чак след това, сякаш внезапно сетили се, че и аз съм там, се обръщаха към мен, компенсирайки ме с усмивка, по-широка от необходимото. От тяхна страна не ставаше въпрос за сляпо подчинение на някаква заповед, дадена им от природата с нашето идване на света, нито – още по-малко – за мързел или невнимание. И не беше вярно, че първо забелязваха Мариана, понеже беше по-висока, както се залъгвах по едно време. Присъствието на момиченцето с бретон, придържан от диадема, седнало на масата, скрито в пяната на ваната, наведено над бюрото в часовете за домашните, беше това, което ги омагьосваше и сякаш ги изненадваше всеки път отново и отново. Отваряха широко очи едновременно и някакъв глуповат проблясък на удовлетворение и умопомрачение експлодираше в центъра на зениците им, същият, който трябва да се е запалил, когато са присъствали треперещи на чудото на нейното раждане. "Ето я!", извикваха в унисон, когато тя внезапно се появяваше, и заставаха на колене, за да премахнат затруднението, причинявано ѝ от разликата в ръста.
После, забелязвайки ме, заключаваха: "...а ето и Алесандро", с глас, който звучеше изтощено, изговаряйки последната сричка. Това, което беше предназначено за мен, дошъл на света три години по-късно и изваден със спешно цезарово сечение – докато упоената Нини спяла, а Ернесто контролирал работата на колегата в операционната зала, – не беше друго освен частично и разсеяно повторение на вниманието, получено вече от сестра ми.
Например: знаех, че за нея колата на баща ми имаше име – Муцуната – и че тя ѝ говореше всяка сутрин, докато я возеха до училището. В трафика по крайбрежния булевард, където петнистите стволове на платаните ритмично закриваха светлината на утрото, Муцуната оживяваше и приемаше вида на животно – страничните огледала ставаха уши, воланът се превръщаше в пъп, колелата в тежки лапи. Ернесто си променяше гласа, като писукаше с фалцет с подчертана носова нотка.
Криеше носа си зад ревера на шлифера и произнасяше помпозни фрази:
– Къде желаете да ви заведа днес, госпожице?
– На училище, благодаря – отговаряше Мариана с изражение на принцеса.
– А какво ще кажете, ако вместо това отидем на лунапарк?
– Но не, Муцуно. Аз трябва да ходя на училище!
– Ох, каква скука е това училище!
Години по-късно започнах да колекционирам белезите на слънчевото минало, което ме беше предхождало, чрез епизодите, често споменавани от Ернесто с цел отново да спечели за няколко мига обичта на дъщеря си, някога явна, впоследствие едва забележима. Носталгията, която прозираше в думите му, ме караше да си представям пълно и неповторимо щастие, изчезнало по странен начин след моето идване на бял свят. В други случаи си мислех, че става въпрос само за един от неизброимите начини, по които нашият баща проявяваше бляскавото си въображение. И наистина, той сякаш повече държеше да припомни собствените си подвизи на родител, отколкото да събуди отново задрямалата обич на сестра ми.
– Да видим дали Мариана си спомня още името на фиата – казваше той.
– Муцуната – Мариана провлачаше гласните и бавно притваряше клепачи, защото тази игра отдавна ѝ бе станала скучна.
– Муцуната! – извикваше доволен Ернесто.
– Точно така, Муцуната – повтаряше след него Нини бавно, усмихвайки се искрено.
За да се убедя напълно, че Мариана заемаше специално място в сърцата на родителите ни, би било достатъчно да вляза в килера на стария ни апартамент, да запаля слабата крушка, която Ернесто никога не се реши да смени (и досега виси рахитична на електрическите кабели), да преброя кашоните с надпис Мариана и веднага след това тези с надпис Алесандро, моите. Седем на три. Седем препълнени със спомени кутии от славното детство на моята по-голяма сестра – тетрадки, рисунки с темперни бои и акварели, ученически бележници с удивителни оценки, сбирка от стихотворения, които и днес би могла да рецитира – и на най долния рафт само три други, пълни с моите дреболии, глупави фетиши и смачкани играчки, които от болезнена чувствителност реших да не изхвърлям, когато дойде времето за това. Седем на три – това беше в общи линии пропорцията на обичта, неволно установена в дома на Еджито.
Не се оплаквах все пак. Научих се да приемам неравностойната любов на нашите като неизбежно и дори справедливо неудобство. И ако понякога се оставях да ме завъртят тайните спирали на самосъжалението – неодушевените предмети никога не бяха пожелавали да говорят с мен, – много скоро се отърсвах от тази ревност, защото и аз като моите родители имах определено предпочитание към Мариана и я обожавах повече от всеки друг.
Тя беше преди всичко красива с тесните си рамене и лукаво смръщеното носле, с тъмнорусите коси и безбройните очарователни лунички, които обсипваха лицето ѝ от май до септември. В нейната стаичка, на колене в средата на килима, заобиколена от дрехите на Барби като балерина и Барби като посланичка на мира, и от три минипонита Хасбро с многоцветни гриви – всеки елемент, поставен точно на определено място, – тя изглеждаше господарка не само на себе си, но и на всичко, което ѝ принадлежеше. Като я наблюдавах, виждах какво значи да се грижиш за малките предмети, нещо, което така и не се научих да правя. Начинът, по който ги гледаше, по който придаваше индивидуалност и значение на един или на друг само като ги докосваше, и цялото опияняващо розово, което я обграждаше, ме убедиха, че светът на жените е по-очарователен, по-цветущ и пълноценен от нашия. И виж, това ме караше да изгарям от завист.
А и Мариана беше наистина невероятна. Тънка и издръжлива тръстика на уроците по класически балет, преди Ернесто да я принуди да ги прекъсне заради ужасните увреждания, които палците можеха да причинят на краката ѝ, като например артроза, сериозно засегнати сухожилия и различни травми на костите; брилянтна събеседничка, с която с удоволствие разговаряха ерудираните приятели на нашите (на един обществен обяд получи комплиментите на главния лекар на Ернесто за това, че е използвала термина лъст); но преди всичко истинско чудо в училище, до такава степен, че Нини с мъка избягваше комплиментите, които валяха отвсякъде, от преподавателите, от завистливите родители и дори от хора, които не подозираше, че познава, и до които беше достигнала мълвата за изумителните резултати на сестра ми. Не съществуваше предмет, който да не се удаваше на Мариана, а тя се подготвяше за всеки винаги по един и същи начин – дисциплинирано, сериозно и без никаква страст.
Свиреше и на пиано. Всеки вторник и четвъртък в пет часа следобед вкъщи се появяваше Дороти – внушителна жена с издут бюст и корем и демодиран начин на обличане, с който като че искаше да наблегне на своя английски произход по бащина линия. От мен се изискваше да съм на входа да я посрещна и час и половина по късно да я изпратя.
– Добър ден, госпожо Дороти.
– Дороти е повече от достатъчно, съкровище.
И после:
– Довиждане, Дороти.
– До скоро, скъпи.
Тя беше първата жертва на спотаения гняв на Мариана. Съюзът със сестра ми, който аз дълго време и погрешно смятах за нерушим, бе създаден на базата на една жестока подигравка. Веднъж, докато чакаше преподавателката по музика, Мариана каза:
– Знаеш ли, че Дороти има дъщеря, която пелтечи?
– Какво означава това?
– Това означава, че г-г-г-говори т-така. И не може да казва думи, които започват с М. Когато се обръща към мен, казва Ммм-ммм-мм-ариана.
Изкриви личицето си и започна силно да мучи. Беше чудовищна, очарователна и злорада имитация. Нини би я укорила – тя прекарваше голяма част от времето си да се притеснява за невидимите начини, по които нашите обноски биха могли да наранят другите, и в разговорите си внимателно избягваше всякаква връзка със собствените си деца, за да не би да създаде впечатление – неправилно, напълно погрешно, – че се хвали или че прави сравнения. Ако, говорейки за съученик, Мариана кажеше: "Той е много по-назад от мен, получава само четворки", тя веднага се разтревожваше: "Мариана! Не бива да правиш сравнения".
Човешкото тяло (превод Юдит Филипова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците
