My Mir
Литература
Литература (341)
Ако попитате някого днес "Кои са най-известните дъблинчани?", вероятно бързо ще получите отговора "Боно и U2, естествено", но преди поп културата да залее и удави света, Дъблин и Ирландия са синоними на едно име и то е Джеймс Джойс – писател-гражданин на необятния свят на думите, чийто емблематичен епос Одисей, романите Портрет на художника като млад (тази година маркира 100 години от издаването му), Бдение над Финеган и неговите Дъблинчани (сборник с 15 разказа, които проследяват детството, юношеството и зрелостта на своите герои) живеят адски дълъг живот... просто защото и хората, и светът оттогава до днес не са се променили особено, нали!? Затова сега се запознайте с Евелин (откъс от едноименния разказ в Дъблинчани), която броди по ръба на дилемата "Тук или Там"... дилема, пред която стоят хиляди българи днес, 100 години по-късно.
Евелин
Тя седеше до прозореца и гледаше как вечерта нахлува в улицата. Главата си бе опряла на пердето, а в ноздрите си чувстваше дъх на прашен кретон. Беше уморена.
Минаваха малко хора. Мина на път за дома си мъжът от последната къща. Стъпките му отекнаха нататък по бетонния плочник, а след това заскърцаха по сгурията пред новите червени къщи. Едно време там имаше ливада и всяка вечер те си играеха на нея със съседските деца. Сетне някакъв човек от Белфаст купи ливадата и построи на нея къщи – не като техните, малки и кафяви, а яркочервени тухлени къщи с лъскави покриви. Децата от улицата често играеха заедно на ливадата – Девиновите, Уотърсовите, Дъновите, Кьоу Сакатото, и тя с братята и сестрите си. Ърнест обаче никога не играеше: вече бе много голям. Баща им често ги разгонваше от ливадата с дебелия си трънчен бастун; но обикновено Кьоу Сакатото стоеше на пост и зададеше ли се баща ѝ, биеше тревога. Все пак доста щастливи трябва да са били. Баща ѝ още не беше чак дотам лош; при това и майка ѝ беше жива. Всичко беше толкова отдавна; и тя, и братята и сестрите ѝ бяха порасли до един; майка ѝ умря. И Тизи Дън умря, а Уотърсови се върнаха в Англия. Всичко се променя. Сега и тя щеше да замине като другите, и тя щеше да напусне своя дом.
Своя дом! Тя огледа стаята, огледа и всички добре познати предмети в нея, от които толкова години бе бърсала праха веднъж в неделята и всеки път се бе питала отгде извира тоя прах. Може би никога вече нямаше пак да види тия тъй познати предмети, с които и през ум не ѝ бе минавало, че ще се раздели. И все пак през всички тия години не успя да научи името на свещеника, чиято пожълтяла снимка висеше на стената над повредения хармониум, досам литографията с обещанията пред блажената Мария Маргарет Алакок. Бил приятел на баща ѝ от училище. Когато показваше фотографията на някой гостенин, баща ѝ обикновено казваше мимоходом:
– Сега е в Мелбърн.
Съгласила се бе да замине, да напусне дома си. Умно ли постъпваше? Опита се да прецени всички доводи за и против. Така или иначе, в тоя дом тя имаше подслон и храна; край нея бяха и ония, с които бе живяла цял живот. Разбира се, налагаше ѝ се да работи здравата и вкъщи, и в магазина. Какво ли щяха да кажат за нея там, като узнаят, че е избягала с мъж? Може би ще я нарекат глупачка; и на нейно място ще назначат друга чрез обявление. Госпожица Гавин ще се радва. Винаги ѝ бе имала зъб и го показваше най-вече пред хора:
– Госпожице Хил, не виждате ли, че тия дами чакат?
– Моля, гледайте по-весело, госпожице Хил!
Нямаше да пролее нито сълза за магазина. Но в новия ѝ дом, в оная далечна и непозната страна, всичко щеше да бъде различно. Тогава тя, Евелин, ще бъде омъжена. Хората ще я уважават. Няма да се мъчи като майка си. Дори сега, макар да бе прехвърлила деветнайсетте, тя често се боеше от грубостта на баща си. Знаеше, че тъкмо това бе причината за сърцебиенето ѝ. Когато бяха още малки, той никога не бе налитал да я бие, както се спускаше връз Хари и Ърнест, понеже беше момиче; но напоследък бе почнал да я заплашва и казваше, че само паметта на майка ѝ го спира. Сега нямаше и кой да я защити – Ърнест беше умрял, а Хари, който работеше по украсата на църкви, почти винаги беше някъде в провинцията. При това вечните дрязги за пари събота вечер бяха почнали да ѝ додяват донемайкъде. Тя винаги даваше цялата си седмична плата – седем шилинга, – а и Хари винаги изпращаше каквото може, но цялата беда бе как да измъкне нещичко от баща си. Той казваше, че тя прахосва парите, че няма ум в главата, че няма да ѝ даде своите спечелени с пот пари, та тя да ги пръска по улиците, и още какво ли не, защото обикновено в събота вечер си идваше съвсем насмукан. Накрая ѝ даваше парите, а след това я питаше възнамерява ли изобщо да купи нещо за обяд за неделя. Тогава трябваше от бързо по-бързо да хукне по пазар, здраво стиснала в ръка черното си кожено портмоне, докато с мъка се провираше през тълпата, сетне да се завърне по никое време с цял товар провизии. Много труд ѝ струваше да поддържа къщата в ред и да гледа двете малки деца, които ѝ бяха поверени, редовно да ходят на училище и редовно да се хранят. Това бе тежък труд – и тежък живот, – но сега, когато бе дошло време да скъса с него, тя не го намираше съвсем неприемлив.
С Франк ѝ предстоеше да опита друг живот. Франк беше много мил, мъжествен и чистосърдечен. Щяха да отпътуват заедно с вечерния параход, да му стане жена и да живее с него в Буенос Айрес, където я чакаше неговият дом. Колко добре си спомняше кога го видя за пръв път; той бе наел стая в една къща на главната улица, където тя ходеше на гости. Като че ли бе преди няколко седмици. Той стоеше пред вратата, килнал фуражката си назад, а перчемът му се вееше над бронзовото лице. После се опознаха. Той я чакаше всяка вечер пред магазина и я изпращаше до къщи. Веднъж я заведе да види "Циганката" и тя ликуваше, седнала до него на непривично за нея място в театралния салон. Той страшно обичаше музиката и дори сам пееше понякога. Хората знаеха, че я ухажва, и щом той запееше песента за девойката, залюбила моряк, тя винаги изпитваше някакво приятно смущение. Наричаше я булче на шега. Мисълта, че има връзка с мъж, отпърво я ласкаеше, после той почна да ѝ се харесва. Толкова неща ѝ разказваше за далечни страни! Беше започнал като юнга с една лира на месец на параход по линията за Канада. Казал ѝ бе имената на корабите, на които е плавал, и названията на различните корабни длъжности. Беше плавал през Магелановия проток и ѝ бе разправил какви ли не чудесии за страшните патагонци. После стъпил здраво на краката си в Буенос Айрес, а в старата родина дошъл само тъй, за почивка. Разбира се, баща ѝ се бе научил за тая връзка и ѝ забрани дори да мисли за него.
– Тия моряци са ми ясни – рече той.
Един ден се скара с Франк и подир това трябваше да се срещат тайно.
Улицата потъваше в тъма. Белите пликове в скута ѝ вече се губеха в мрака. Едното писмо беше за Хари; другото – за баща ѝ. Някога Ърнест беше нейният любимец, но тя обичаше и Хари. Баща ѝ напоследък видимо се беше състарил; тя щеше да му липсва. Понякога той биваше и мил. Неотдавна, когато беше болна, той ѝ чете някакъв разказ за призраци и ѝ препече филийки хляб на огъня. Друг път, когато майка им беше още жива, всички бяха отишли на излет до Хоут6. Тя си припомни как тогава баща ѝ си сложи на главата майчината ѝ шапка, за да разсмее децата.
Времето летеше, а тя все още седеше до прозореца, опряла глава на пердето, вдишвайки мириса на прашен кретон. Дочуваше свирнята на латерна някъде далече долу по улицата. Мелодията ѝ бе позната. Странно, че я дочуваше тъкмо тая вечер, за да се подсети за обещанието, което бе дала на майка си, за обещанието колкото може по-дълго да крепи тоя дом цял и сплотен. Припомни си и последната нощ от боледуването на майка си: и тогава тя се намираше в душната тъмна стая от другата страна на къщата, а отвън до ушите ѝ долиташе някаква тъжна италианска мелодия. Тогава дадоха на латернаджията шест пенса и му заръчаха да си върви. Спомни си, че после баща ѝ влезе важно в стаята на болната и каза:
– Проклети италианци! Чак тук да се домъкнат!
И както седеше унесена, тоя тъжен спомен за майчиния ѝ живот я прониза до дън душа – живот на всекидневни жертви, завършил накрая с лудост. Тя потръпна, дочула отново майчиния си глас да нарежда с безумно упорство:
– Derevaun Seraun! Derevaun Seraun!
Тя скочи внезапно, обзета от ужас. Да бяга! Трябва да бяга! Франк ще я спаси. Ще ѝ даде живот, може би и любов. Тя искаше да живее. Защо да е нещастна!? Имаше право на щастие. Франк ще я вземе на ръце, ще я притисне към гърдите си. Ще я спаси.
.................................................................................
Тя стоеше сред разлюляната тълпа на Северния кей. Той я държеше за ръка и тя усещаше, че ѝ говори и непрекъснато повтаря как ще прекосят океана. На пристанището се тълпяха войници с кафяви раници на гръб. През широките врати на чакалнята тя зърна за миг тъмната грамада на парахода, прилепен до стената на кея, със светнали прозорчета. Тя мълчеше. Усещаше, че бузите ѝ са бледи и хладни, и в тоя сложен лабиринт от отчаяни мисли замоли Бога да я напъти, да ѝ посочи къде я зове дългът. Корабът изсвири тъжно и проточено в мъглата. Тръгне ли, утре ще бъде с Франк в открито море на път към Буенос Айрес. Билетите им бяха купени. Можеше ли все още да се откаже, и то след всичко, което той бе сторил за нея? От отчаяние започна да ѝ се гади и тя продължи да шепне нечута гореща молитва.
Заби камбанка и звънът я прониза в сърцето.
– Ела!
Всички морета на света забушуваха край сърцето ѝ. Той я теглеше в бездната: щеше да я удави. И с двете си ръце тя се вкопчи в железните перила.
– Ела!
Не! Не! Не! Невъзможно. Ръцете ѝ стискаха железата до полуда. Изсред вълните тя нададе вик на отчаяние.
– Евелин! Еви!
Той се втурна зад бариерата и ѝ извика да го последва. Креснаха му да върви, но той продължаваше да я зове. Тя извърна побелялото си лице към него, безволна като безпомощно животинче. В очите ѝ той не съзря нито любов, нито сбогом: тя не го познаваше.
Дъблинчани (превод Асен Христофоров, 296 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Етикети
"Писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина." казва Харуки Мураками, а в неговата японска "градина", наречена Мъже без жени са пораснали седем разказа, в които мъжете и жените се движат по тънката граница между любовта и самотата, музиката и тишината, сънищата и реалността... там, където всеки детайл е важен и променя цвета и уханието на всяка "градина на живота". А сега се запознайте с (откъс от разказа) Кино – бивш бегач и продавач на маратонки, и настоящ собственик на бар, който "поема самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда", докато преживява изневяра, срещи с мистериозен мъж на име "Полето на Бога" (иначе казано Камита), с една котка, три змии и...
КИНО
Мъжът сядаше неизменно на едно и също място. На стола в самия край на барплота. Ако, разбира се, не е зает, но той беше почти винаги свободен. Защото, освен ако барът не се напълнеше, мястото изобщо не се хвърляше в очи, пък и не можеше да се нарече приятно. Таванът над него бе скосен и нисък, понеже отзад имаше стълба и човек трябваше да внимава да не си удари главата, като става. Мъжът беше висок, но обичаше само това сбутано място.
Кино си спомняше отлично първия път, когато този мъж дойде в бара. Отчасти защото беше с идеално обръсната глава (синкава, сякаш машинката бе минала преди малко по нея), а и защото, макар и слаб, беше широкоплещест и блясъкът в очите му бе някак остър. Скулите му изпъкваха, челото му бе широко. На възраст да беше около трийсет и две-три. Дори да не валеше, дори да нямаше и признаци, че ще вали, той носеше дълъг сив дъждобран. Първоначално Кино го взе за мафиот, притесни се донякъде и беше нащрек. Минаваше седем и половина през една хладна априлска вечер и в бара нямаше други посетители.
Мъжът си избра мястото в сами края на барплота, седна, съблече се, закачи дъждобрана на куката на стената, поръча си тихо бира, след което се зачете мълчаливо в една дебела книга. По физиономията му личеше, че е дълбоко погълнат от четенето. След трийсетина минути си изпи бирата, вдигна леко ръка, повика Кино и поръча уиски. На въпроса коя марка предпочита, отвърна, че му е все едно.
– Възможно най-обикновен скоч. Двойно. Добавете същото количество вода и малко лед, ако обичате.
Възможно най-обикновен скоч ли? Кино наля "Уайт Лейбъл", добави същото количество вода, разби лед и пусна в чашата две малки хубаво оформени кубчета. Мъжът отпи глътка, опита го, присви очи и изрече:
– Така е добре.
После чете още около половин час, стана и си плати в брой. Извади дребни и ги преброи, та да не е нужно да му се връща ресто. Щом си тръгна, Кино си отдъхна. Но и след като мъжът си отиде, присъствието му остана известно време да витае наоколо. Докато се суетеше зад бара, Кино все поглеждаше към мястото, където допреди малко онзи бе седял, защото имаше чувството, че някой там ще вдигне леко ръка и ще поръча нещо.
Мъжът започна да посещава редовно бара – горе-долу веднъж, най-много два пъти седмично. Първо пиеше бира, после си поръчваше онова уиски ("Уайт Лейбъл" със същото количество вода и малко лед). Понякога поръчваше и втора чаша, но обикновено изпиваше само една. Случваше се и да разгледа написаното на черната дъска меню за деня и да си вземе нещо леко. Беше неразговорлив. Дори и след като зачести да идва, отваряше уста само колкото да поръча. А ако погледите им се срещнеха, кимваше едва-едва, сякаш да каже: "Помня ти физиономията". Пристигаше сравнително рано вечер с книга под мишница, слагаше я на бара и четеше.
Неизменно дебела книга. Не го видя да чете джобни издания. Измореше ли се (или поне Кино предполагаше, че се е изморил), вдигаше очи от страницата и изучаваше една по една наредените на рафта пред него бутилки с питиета, сякаш изследваше редки препарирани животни от далечни земи.
Но щом свикна с мъжа, Кино престана да се чувства неловко дори да останеха само двамата в бара, понеже и самият той беше по характер неразговорлив и не му тежеше да си мълчи в присъствието на други хора. Докато мъжът четеше вглъбено, Кино вършеше онова, което би правил и ако е сам – миеше съдовете, приготвяше сос, подбираше и пускаше плочи или сядаше и преглеждаше сутрешния и вечерния вестник.
Не знаеше името на мъжа. Онзи знаеше неговото, защото и барът се казваше "Кино". Мъжът не си каза името, а и Кино не го попита. Онзи беше просто редовен клиент, който идва, пие си бирата и уискито, чете мълчаливо, плаща си сметката в брой и си тръгва. Не притесняваше никого. Какво повече беше нужно да знае за него?
Кино бе работил седемнайсет години във фирма за спортни стоки. В университета беше превъзходен бегач на средни разстояния, но в трети курс получи травма на ахилесовото сухожилие, прости се с идеята да влезе в някой ведомствен отбор и с препоръката на своя треньор постъпи като редови служител във въпросната фирма. Основен дял в производството ѝ заемаха маратонките и задачата на Кино беше да убеждава колкото се може повече магазини за спортни стоки да ги продават. Както и колкото се може повече състезатели да изпробват качествата им. Фирмата, средно предприятие със седалище в Окаяма, не беше известна като "Мидзуно" и "Асикс". Нито пък толкова икономически мощна като "Найки" и "Адидас", че да сключва ексклузивни договори с най-прочутите състезатели по бягане в света. Не разполагаха дори с бюджет за обяди, вечери и други развлечения за изявени спринтьори. Можеше да поканиш такива хора на угощение само за сметка на командировъчните си или със свои пари.
Предприятието обаче изработваше прецизно маратонки за най-добрите в този спорт – на ръка и без да гони печалба, и немалко състезатели оценяваха добросъвестния им труд. "Работи съвестно и резултатът ще е налице" бе девизът на основателя и президент на фирмата. Подобна непретенциозна и леко анахронична тактика очевидно подхождаше на характера на Кино. Дори мълчалив и необщителен човек можеше да върши някак тази работа. Или може би тъкмо защото бе такъв по характер, имаше треньори, които му вярваха, и състезатели (макар и не чак толкова много на брой), които го обичаха и уважаваха. Изслушваше внимателно всеки бегач от какви точно обувки се нуждае и предаваше информацията на шефа на производствения отдел. Работата му беше посвоему интересна, а и си заслужаваше да я върши. Заплатата не можеше да се нарече добра, но го задоволяваше. Самият той вече не бе в състояние да бяга, но му беше приятно да наблюдава как младите, пълни с енергия състезатели в красиви спортни екипи спринтират жизнерадостно на пистата.
Напусна фирмата не поради неудовлетвореност от работата, а заради неочаквана неприятност в семейството – разбра, че колегата, с когото бе най-близък, има връзка с жена му. Кино прекарваше повече време в командировки из страната, отколкото в Токио, и натъпкал огромна чанта с мостри, обикаляше спортните магазини, местните университети и фирмите с отбори по лека атлетика. Жена му и колегата бяха започнали връзката си в негово отсъствие. Кино не беше човек, който лесно се досеща за подобни работи. Мислеше си, че всичко в брака му е наред, и никога не се бе усъмнявал в думите или поведението на жена си. Тъй че никога нямаше и да разбере какво става, ако случайно не се бе върнал по-рано от командировка.
Същия ден, още щом пристигна в Токио, веднага отиде в апартамента си в Касай и завари жена си и своя колега голи в леглото. Един върху друг в тяхната спалня, в съпружеското им легло. Нямаше място за илюзии. Жена му беше отгоре и затова, когато Кино отвори вратата, двамата с нея се оказаха лице в лице един срещу друг. И той видя как прекрасните ѝ гърди подскачат лудешки нагоре-надолу. Тогава беше на трийсет и девет, а жена му на трийсет и пет.
Нямаха деца. Кино наведе глава, затвори вратата на спалнята и с пълната със събралите се за седмица дрехи за пране чанта на рамо напусна и никога повече не се върна в апартамента в Касай.
***
Кино имаше неомъжена леля – красива жена, по-голяма сестра на майка му, на която още от малък беше галеник. Дълги години тя поддържаше връзка с по-стар от нея свой приятел (може би "любовник" би било по-точно), който бе проявил щедростта да ѝ купи малка къща на "Аояма". Отдавна отминали чудни времена. Леля му живееше на втория етаж, а на първия държеше кафене. Отпред имаше малка градина и великолепна върба с увиснали до земята листати клони. Къщата се намираше в дъното на тясна уличка зад музей "Недзу", тоест не на най-прекрасното място за привличане на клиенти, но леля му притежаваше удивителна способност да омайва хората и заведението ѝ преуспяваше посвоему.
След като навърши шейсет обаче, тя получи болки в кръста и ѝ беше все по-трудно да върти сама кафенето. Затова реши да го затвори и да се премести да живее в един курорт с минерални извори в Идзу Коген, където щеше да има и възможност за рехабилитация, и се обърна за съвет към Кино:
– Какво би казал да поемеш ти заведението?
Този им разговор се състоя три месеца преди той да разкрие изневярата на жена си. Тогава Кино отвърна, че оценява предложението ѝ, но за момента е доволен от положението си.
Подаде молба за напускане, а след това позвъни на леля си, за да разбере дали все още не е продала кафенето. Стана ясно, че го била регистрирала в агенция за недвижими имоти, ала засега нямало сериозен купувач. Тогава той ѝ каза, че мисли да направи там нещо като бар, и я попита не би ли му дала къщата под наем, който да ѝ плаща всеки месец.
– Ами работата ти?
– Тези дни напуснах.
– А жена ти не е ли против?
– Сигурно скоро ще се разведем.
Кино не обясни причината, а и леля му не попита. Последва само кратко мълчание. После тя каза колко е месечният наем. Сумата беше далеч по-ниска от онази, която той очакваше.
– Мисля, че ще мога да се справя. Ще получа, надявам се, компенсация от фирмата, тъй че няма да ти създам неприятности.
– Това изобщо не ме притеснява – отсече категорично леля му.
Те никога не бяха разговаряли кой знае колко много (майка му не одобряваше особено това той да се привързва към леля си), но открай време двамата се разбираха удивително добре. Леля му знаеше прекрасно, че не би нарушил обещанието си.
Кино похарчи половината от спестяванията си, за да преустрои кафенето в бар. Закупи възможно по-просто оборудване, скова от дебели дъски дълъг барплот и разположи красиво столовете. Облепи стените с тапети във вдъхващи спокойствие цветове и промени осветлението, така че да те накара да се отпуснеш и да си изпиеш с наслада питието. Пренесе от къщи скромната си колекция от плочи и ги подреди на една полица. Имаше и прилично стерео грамофон "Торенс", усилвател "Луксман" и малки двуканални тонколони "JBL", които си беше купил още като ерген и които тогава не бяха никак по джоба му. Само че той открай време обичаше да слуша стар джаз на плочи. Това бе единственото му хоби, което никой край него не споделяше. Освен това в студентските си години беше работил като барман в едно заведение на "Ропонги" и можеше да забърква коктейли "наизуст".
***
Нарече заведението "Кино", защото не можа да измисли по-подходящо название. Първата седмица не влезе нито един посетител. Кино обаче бе вътрешно готов за това и не се разтревожи особено. Не беше казал на никого от познатите си, че е отворил бар, не го рекламира, нито закачи хвърляща се в очи табела. Просто зачака търпеливо ексцентрици да се натъкнат на малкото, сгушено в дъното на задната уличка заведение. Все още не беше изхарчил напълно парите от обезщетението, а жена му не предяви никакви финансови претенции. Тя вече живееше при онзи негов колега, тъй че апартаментът им в Касай се оказа ненужен и решиха да го продадат, да изплатят дълга към банката и да си разделят остатъка от парите. Кино се настани на втория етаж, затова в крайна сметка можеше известно време да свързва двата края.
В очакване на първия посетител Кино най-сетне успя да си достави удоволствието да слуша до насита музика и да се потопи в книгите, които искаше да прочете. Поемаше напълно естествено самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда. Често си пускаше плочите със соловите парчета на пиано на Арт Тейтъм. Те отговаряха на настроението му в момента.
Не беше сигурен защо, но не изпитваше никаква обида и яд към жена си и колегата, с когото тя му изневери. В началото шокът бе несъмнено жесток и известно време не можеше да разсъждава трезво, ала не след дълго започна да мисли, че явно така е трябвало да стане. Че в крайна сметка сам си е виновен да му се случи подобно нещо. Не беше постигнал каквото и да било, не беше извършил нищо полезно в живота си. Не беше успял да направи никого щастлив и разбира се, не направи щастлив и себе си. Не можеше и да проумее точно що е то щастие. Вече не възприемаше ясно и чувства като болка, гняв, отчаяние, примирение. Можеше най-многото да намери място, за да завърже здраво сърцето си, което, лишено от дълбочина и тежест, да не се понесе нанякъде безцелно. Малкият бар "Кино", заврян в дъното на задната уличка, се превърна в това конкретно място. Както и – най-вече като атмосфера – в удивително уютно пространство.
Преди хората уюта на бара откри една сива бездомна котка. Самка с красива дълга опашка. Хареса си очевидно извита навътре лавица за дреболии в ъгъла на бара и спеше там свита на кълбо. Кино се стараеше да не ѝ обръща внимание, защото предполагаше, че тя вероятно иска да бъде оставена на спокойствие. Хранеше я веднъж дневно и ѝ сменяше водата, но само толкова. Освен това ѝ направи вратичка, за да може да влиза и да излиза когато си пожелае. Ала неизвестно защо и тя като хората предпочиташе да използва предната врата.
Мъже без жени (превод Дора Барова, 256 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международния панаир на книгата в НДК
"Тази книга е кутия с цвят махагон и позлатена ключалка в средата... Вътре има друга, този път от слонова кост, украсена с нежни филиграни. И с едно име върху капака: Соледад. " – така започва романа Тетрамерон. Историите на Соледад от испанския писател Хосе Карлос Сомоса, чийто живот (роден в Куба, но веднага отведен в Испания, лекар по образование, но писател по призвание) наподобява кутиите с истории, за които говори в Тетрамерон. Откъсът (който ви чака по-долу) отключва част от фантастичния свят, в който попада 12-годишната Соледад (толкова самотна, че не само името ѝ означава "самота", ами се чувства и невидима), когато отива на екскурзия до готически манастир и намира... Тетрамерон – четири "кутии с истории", които крият (с архаичен, разговорен език и на принципа "разказ в разказа" като в Декамерон) символи и отговори не само за живота на Соледад, а ключовете за разгадаването на цялата мистерия ще дава самият Хосе Карлос Сомоса на 8 декември като гост на Софийския литературен фестивал.
Там, в Кавен, истории да искаш. Има ги във всички села, но в Кавен са толкова много и са такива небивалици, че съсипват истината, сломяват я от изтощение. Накрая човек започва да мисли, че истината и лъжата не съществуват в Кавен. Защото – там си го знаят – и двете са само още две взаимозаменяеми и дори, стига да мине достатъчно време, еднакво правдоподобни истории.
Ето защо отидох в Кавен преди две зими и прекарах една нощ в слушане на истории. Повечето, разбира се, за Люстюкрю.
– Люстюкрю бил много оправно момче, госпожа – ми разказваше един от моите най-добри информатори, байчо с набраздена от бръчки пепелява кожа, сива шапка и малки очички, докато отпиваше глътчици вино, което нямаше свършване. – От ония свестни момци, каквито вече почти няма, щото сегашните повечето заминават да учат в столицата.
Но Люстюкрю бил от ония предишните, госпожа, от ония от Кавен, дето не напущали, щото селото и полето им били на сърце. Всичките съседи говорели какъв късмет били извадили близките му с него.
Късмет, късмет, докато не видял оная смачкана фотография.
Та се питам, госпожа, кой ли, по дяволите, я е оставил там насред пътя между вадите. Щото била страница, откъсната от някакво списание, по това нямало никакво съмнение, но кой ли я оставил и за какъв дявол?
На мене ми го разправиха едни, на които пък други, дето го видели, им разправили това: едно слънчасало пладне, кога Люстюкрю се връщал от работа на полето, съдбата поискала да намери оная смачкана хартишка и да я вземе, не за друго, ами щото клетото момче хич не обичало да се хвърлят нечистотии по пътя.
– Ей, Люстюкрю! – подвикнали му другарите му.
Той обаче не им отвърнал, вторачен в оная смачкана и черновата хартишка.
– Какво е това, Люстюкрю? – попитали те. – Какво гледаш?
И го видели как прибрал хартишката в джоба и се отдалечил, смълчан като гьол зимъска, госпожа, или като малко камъче.
На другия ден майката същото го разправяла на мегдана. На тоя каже, на оня каже, дип не знаела към кого да се обърне:
– Каква муха му е влязла на моя Люстюкрю? Вчера, идва си от полето, отиде и се залости в сайванта, хапка не тури цял ден, аз го викам, а той ми вика, че не бил гладен, питам го глава ли го боли, а той: "Да, майко, боли ме главата от това слънце". Не дай боже да ми легне болен сега!
Баща му и той същите ги приказва:
– Не дай боже наш Люстюкрю да го налегне некоя болест!
А пък бил единственото мъжко и им трябвал да помага в полските работи. Но другарите на Люстюкрю рекли на баща му, че къде ти, нищо му било нямало, видял бил някаква откъсната хартишка от списание и се захласнал по нея.
– Моят Люстюкрю не чете – казал бащата.
– Но онова ще е било снимка – му отвърнали. – Сигур на някое моме. Лапнал е нашият Люстюкрю! – разкикотили се те с пълно гърло.
На добрия човек не му трябвали повече подигравки, за да разбере всичко. Върнал се вкъщи оклюмал, без да посмее дори да повика сина си, който още бил под сайванта.
– Момчето е на шеснаeсе и свят още не е видяло! – ожалил го той.
– Как да не е видял! – опряла му се жена му. – Може да е на шеснаeсе, ама вече е виждал списания, слушал е радио, ходил е на кино. Казвам ти, че на моя Люстюкрю му има нещо.
– Има му – няма му, утре да е на полето, щото инак ще я скъсам аз тая снимка – решил въпроса бащата.
– Виновно е момичето от снимката – намесила се щерката, любимката на семейството, една малка на всяко гърне мерудия и лудетина с мелодично гласче. – Казва се "Женифебоски" и свети през нощта!
Оказва се, че хубостницата била влязла в сайванта на свечеряване, провирайки се през една дупка между дъските, и се заела да шпионира брат си. Люстюкрю седял по гащи на земята, гледал хартишката и повтарял с гърлен глас онова име. Тя, която била кралицата на Всемира, му закрещяла.
– Люстюкрю, дай да я видя! Покажи ми Женифебоски, Люстюкрю, или ще кажа на всички, че свети през нощта!
Люстюкрю я погледнал, сякаш не я познавал, повторил още веднъж онова име, ако изобщо било така, и без да ѝ я покаже, стиснал хартишката в шепа и се изкатерил по една стълба до най-тъмната част на сайванта, където момиченцето го било страх да иде.
– Вярно ли е това, дето светела нощем? –попитал бащата.
– Свети ами, и още как! – закимало момиченцето и замяткало вързаната си на опашка коса, която бащата толкова харесвал. – Свети като звезда!
– Като звезда, ама от киното! – обяснил им на другия ден с добро чувство за хумор мосю Гаспар, докторът на Кавен, едно любезно и учено човече, когото родителите били извикали да говори с Люстюкрю. Това е цялата загадка: Люстюкрю бил намерил страница от списание със снимка на холивудска актриса и се влюбил. Една от онези невъзможни любови, които всички сме изпитвали, когато сме били на неговите години. Няма място за безпокойство, ще му мине. Този днешен свят ни изкушава все по-често с фалшиви и съвършени видения, а момчето е на възраст да се заплесва по тия работи. Баща, майка и щерка го слушали, изумени от учеността му.
– Всичкото това той ли го рече? – попитал бащата.
– Не, къде ти! Ние обаче, които вече имаме известен опит, умеем да си вадим изводи. Отначало дори не искаше да ме пусне да вляза. Казвах му: "Люстюкрю, отвори, аз съм – мосю Гаспар!". Никаква реакция. Само повтаряше онова шантаво име отново и отново, докато накрая схванах какво казваше. Усмихнах се и го попитах: "Това нейното име ли е, Люстюкрю? Дженифър Будовски?". Не отговори, но след малко ми отвори вратата и ей го нa, поразмъкнат и попребледнял, но иначе все същия Люстюкрю, какъвто си го знаем. "Така се казва, нали? – му казах. – Това е името на момичето от снимката, нали?" Той кимна утвърдително. "Коя е? Актриса ли е? На мене не ми звучи познато, но аз съм вече на години и не познавам и половината от днешните знаменитости. Холивудска актриса ли е?" Той отново кимна. Тогава, след като бях спечелил доверието му, добавих по-спокойно: "Люстюкрю, синко, може ли да ти обясня нещо?". И му говорих в продължение на половин час.
Той ме изслуша много внимателно. Казах му, че не бива да влага толкова страст в един блян. Че холивудските актриси и актьори са химери, че аз на неговата възраст бях влюбен в една, която се казваше Бет Дейвис, и че ако се случи лично да се запознае с онази Дженифър, със сигурност ще се разочарова. Много е хубаво човек да си фантазира, му казах, но трябва да стъпва здраво на земята. Добавих, че държането му много ви е разтревожило, и го помолих да излезе от уединението си и да се върне към живота. Той склони, както сами ще се убедите. Не след дълго пак ще си е предишният Люстюкрю. Де да се разрешаваха всички младежки проблеми така!
– Снимката обаче свети в тъмното! – настоя на своето момиченцето.
– Откъде го измисли това, малката! Ти си по-голяма фантазьорка и от брат ти!
– Вие видяхте ли я?
– Не, не ми я показа. И не мисля, че трябва да го принуждавате да го прави. Тази снимка си е неговата малка невинна тайна.
Лесно е да си представим с какво щастие посрещнали почти всички, във и вън от семейството, здравомислието на доктор Гаспар. А като казвам "почти всички", искам да кажа "не всички". Ще рече: имало някой, който продължавал да е нещастен, и това била майката. Онези, които я чули заранта на мегдана, разказали на други, които после ми разправиха на мене, че била казала:
– Моят Люстюкрю е излъгал доктора.
Същото повтаряла и вкъщи, докато бащата, който вече си бил наумил да върне отново сина си на работа, не изгубил търпение.
– Много ти разбира на тебе главата!
– Разбира ми, и още как! Моят Люстюкрю не е влюбен. Спомни си, когато се влюби в Симон, тая на Жонфретови. Съвсем различно беше!
– Ти пък да не разбираш повече от доктора!
– Аз съм му майка и го познавам!
– Тогава кажи ми какво му е?
Известно време се чувала само течащата в мивката вода и търкането на чиниите с парцала. Ведно с тези шумове се разнесло и хлипане.
– Нещо ужасно – изрекла тя най-подир.
Накрая обаче и майката се съгласила, че докторът е прав, когато още същата вечер Люстюкрю напуснал сайванта и вечерял със семейството. Вярно, говорел малко, но пък лапал здравата, а да види сина си да яде така, действа успокояващо на всяка майка. Тази вечер добрата жена се почувствала толкова добре, че дори кандисала на врънканията на мъжа си, който ѝ имал мерак от дни. Разправят, че били насред работата, когато виковете ги секнали. Били тъй ужасяващи, че цялата къща се тресяла. Всички изтърчали ни живи, ни умрели до стаята на Люстюкрю и намерили клетото момче голо-голеничко, свито върху леглото, обгърнало краката си с ръце и треперещо.
– Майко! – хленчело, уплашено до смърт. – Майко! Майко! Майко!
– Моят Люстюкрю! – крещяла женицата, прегръщайки го. Синчето ми! Моят Люстюкрю!
Разправят го ония, които са разбрали какво е ставало половин час преди момчето да може да върже две свестни думи. Така тракало със зъби, че баща му усукал единия крайчец на чаршафа и му го тикнал в устата, за да не си прехапе езика. А когато било в състояние да говори, разказало нещо много странно.
Присънил му се бил сън, казало. Сънувало, че отишло с влак в Холивуд да види Женифер Будоски. А Холивуд бил някакво поле, пълно със статуи под лунната светлина, из което мълчаливо се разхождали хора. Когато погледнало тези хора, го побили тръпки, защото очите им блестели като сълзите на издяланите от дърво светци в църквата.
Тук той отново закрещял и всичко, което изрекъл от този момент нататък, никой не го разбрал. Че хората си били съблекли дрехите и вече не били хора, ами кучета. Кучетата се докосвали едно друго по срамотиите си и се гонели като свирепа ловна глутница, от онези, дето вдигат дивеча в горите, и шиите им били целите в скъпоценности, зъбите им докарвали на изкуствени, лапите им били като живака на огледалата, пишокът – като отровна гъба, а оная работа на женските – раззината и кървяща като срез от бръснач по кожата на бебе. После изведнъж не били вече и кучета, а нещо много различно. Нещо, дето нямало нищо общо ни с животни, ни с хора. А сред тях стояла Женифер Будоски и щом я зърнал, тутакси разбрал, че ще полудее. В мига, в самия миг, в който Женифер Будоски го погледнела, мозъкът му щял да се пресече като престояло мляко и да прелее вкиснат през ушите му. Затова и се събудил с викове.
– А, хубаво – рекъл баща му. – Било е само сън.
Но и той самият бил впечатлен от разказаното от Люстюкрю.
("Всеки би бил – мисли си потресена Соледад. – Що за сън било това? Дори не мога да го преразкажа!")
Тетрамерон. Историите на Соледад (превод Захари Омайников, 244 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците
Срещата с Хосе Карлос Сомоса е на 8 декември от 17:00 часа в Мраморно фоайе на НДК, ет. 2, в рамките на Софийски литературен фестивал
"В Америка няма независим режисьор, който да се радва на слава като неговата. Хуморът му винаги е не точно черен, по-скоро някак тъмносив. А това му придава известна дълбочина, която иначе не би притежавал. Хуморът на Алън винаги създава усещане за крехкостта на връзките, за непредвидимостта на живота. И това никак не е весело, но той извлича нещо от него. Не стига прекалено далеч със своя магически реализъм. Знае къде да спре. Добре е човек да има такава мярка." пише американският журналист и писател Дейвид Еваниър в Уди. Биография, най-новото изследване на комедийната енигма, наречена Алън Стюърт Кьонигсберг, който на 1 декември навърши 80 години. Откъсът от Уди. Биография ни връща към ключов момент в живота на Уди Алън – отказът от изключително успешната кариера на телевизионен сценарист (да се откаже от онова, в което е успявал, е повтарящ се мотив при Алън) и дебютът му на сцена като стендъп комик – нещото, без което Алън Кьонигсберг нямаше да се превърне в Уди Алън или както самият той твърди: "Защото без него нямаше да съм тук".
И така, Уди дебютира в "Блу Ейнджъл" през лятото на 1960 година. Издънва се и ще го прави отново и отново още дълго време. "Винаги съм смятал, че самия материал го бива – припомня си Алън. – Но у мен нещо куцаше. Гледах на себе си като на автор и докато бях на сцената, успявах да мисля единствено как искам да приключа с изпълнението и да си отида у дома. Не харесвах публиката; вцепенявах се. И все пак нямаше причина публиката да не хареса мен; бяха платили да ме гледат... Но после се качих на сцената с по-добро отношение и разбрах, че докато не поискаш да си там, не се слееш с изпълнението и не спреш да бързаш да си тръгнеш, няма да излезе добро шоу." По думите на Чарлс Джофи "в началото Алън беше арогантен и враждебен. Ако публиката не схванеше нещо, не проявяваше търпение... Онези първи години бяха ужасно мъчителни". "Това беше най-ужасната година в живота ми – спомня си Алън. Всеки ден, в мига, щом се събудех, стомахът ми се свиваше от страх и този страх не ме напускаше до единайсет вечерта."
"Всяка вечер Джак стоеше отзад и слушаше шоуто на Уди – припомня си Гордън. – През почивката отвеждаше Уди до някоя от гримьорните. Чувах Джак през вратата. Викаше ме и аз да се намеся. "Кажи му, кажи на Уди, че се справя добре – молеше ме Джак. – Той мисли, че е ужасен. Готов е да се откаже. Справяш се страхотно, чуваш ли? Страхотно. Хайде, кажи му го." Уди не се справяше чак толкова страхотно, факт, който не намирах за уместно да посоча точно в този момент. Още не се беше научил как да поднесе материала. Само изтънчени вкусове, на които беше дошло до гуша с тях да се гаврят комиците от нощните клубове, приемаха с готовност унилото му представяне. Но се учеше. Задържахме го три месеца."
В продължение на две години кара със 100 долара на седмица. Да замени успешна кариера (макар и неудовлетворителна) и заплащане от 1700 долара на седмица с позицията на неизвестен изпълнител, търпящ неодобрение вечер след вечер, е истинско мъчение. Прекарва дните в тревоги за вечерните изпълнения, разходки из града и писане. Не е в състояние да се храни, докато не мине шоуто. Това, че в крайна сметка довежда нещата докрай въпреки неувереността и страховете си, е чист пръст на съдбата и плод на решимостта му. И не става дума за скрито желязно самочувствие. По настояване на Джери Епстийн в този период започва да посещава психоаналитик.
По това време на напрегната битка създава приятелство за цял живот с Дик Кавет. Кавет работи за Джак Паар и Паар го е пратил да хвърли око на този нов комик, за когото е чувал. "В минутата, когато влязох онази вечер – разказва той пред Ерик Лакс, – усетих колко е високо нивото на материала. Не можех да повярвам, че успя да го поддържа с това добро качество цели двайсет минути." След представленията вечер Алън води Кавет по билярдни клубове. "Разни типове, наподобяващи гангстери, приближаваха и подхвърляха: "Хей, Уди, излязъл си да поиграеш, а?"." Алън също така участва в игри на покер. "Присъствах на няколко игри – припомня си Кавет. – Бяха много сериозни. Не беше шега. За мен беше плашещо." Две години по-късно Кавет гледа Алън на представление в Лос Анджелис. Публиката седи смълчано, без никой да се смее и скоро Алън млъква. После изтърсва: "Ако раздавах награди за най-лошата публика, която някога съм виждал, вие бихте спечелили". При друг случай в клуб "Хънгри Ай" в Сан Франсиско Алън обръща гръб на присъстващите и говори на стената.
Лари Гелбарт присъства на премиера в "Блу Ейнджъл". Пише: "След изпълнението му отидох при него в гримьорната. Минути преди мен в същата гримьорна бе влязъл кабаретният критик на "Дейли Нюз", за да напише отзивите си за играта на Уди, и беше изхвърлил индигото в кошчето за боклук. Уди не беше на себе си, като го прочете. Критикът го определяше като интелектуален Менаша Скълник, комедиен актьор от онова време, известен с идиш акцента си, но определено не с интелекта си. Уди се беше трудил така упорито да звучи стилно и изтънчено (какъвто си беше), а изведнъж беше сравняван с просташки комик имигрант (какъвто определено не беше)".
И после внезапно всичко се преобръща.
Публиката се устремява към него и го приема радушно. През 1964 г. критикът Вивиан Горник го гледа в клуб "Битър Енд". "Тревожността беше енергията, която го зареждаше, това, което го караше да излезе на сцената и да не се отказва. И хиляди от нас поглъщаха тревожността му също като адреналин, защото за нас беше същото. Наполовина част от културата, наполовина извън нея, ние също бяхме неспокойни. Тревожността му – пише Горник – се преплиташе така идеално с най-дълбоките подводни течения в чувствата на нацията ни, че правеше всички ни аутсайдери."
Няколко години по-късно Гелбарт отново вижда изпълнение на Алън на митинг на Демократическата партия във Вашингтон:
Трансформацията беше пълна. Беше се превърнал в изпълнител, който излъчва самоувереност и авторитет, редеше шега след шега колко му липсват въпросните качества... След порядъчна доза упражнения и одобрение той вече не беше мъжкият вариант на Илейн [Мей], или на мен като млад, или на когото и да било друг. Беше Уди Алън. И авторът Уди осигуряваше на комика Уди абсолютно главозамайващ материал, изтъкващ дарбата му за противопоставяне и опровергаване на онова, което го смущава най-много: секс, никакъв секс, недостатъчно секс, твърде много секс и старата резерва – смъртта. Това е дарба, която му дава възможност да се справя със страховете, преследвали го през живота му, да ги побеждава с всяка следваща шега.
Успехът – триумфът – като стендъп комик е ключов завой в живота на Алън. Вече е успял като автор, който е в състояние да извади прекрасен материал за други изпълнители. В този си облик остава невидим, слуга за другите. Сега вече е на показ пред света и вместо да се преструва на нещо, което не е – корав тип, мачо любовник, завоевател – той се преструва на нещо друго, което също не е: неудачник, смотаняк, човек, което се проваля във всичко. Вярно, видът му е на неудачник; звученето му е като на неудачник и той изравя тези характеристики от затънтено кътче у себе си. Но това не е истинският той.
Никога не е бил. Силен е и най-сериозната му сила се състои в способността да погледне към самия себе си, да разпознае нещата извън него и у него, които го определят, и да си каже: по дяволите, защо пък да не ги използвам, щом на публиката ѝ харесва? Докато хората се смеят, той прави милиони, печели момичетата и поддържа самодисциплина, която го прави способен да свърши безкраен поток от работа и да изгради невероятна кариера, която устоява на всяка спънка – всъщност една от най-успешните кариери в историята на американския шоу бизнес. В Манхатън, излегнал се на дивана, мисли за идолите си, онези, които карат живота да си струва да се живее: Триумфът му има много общо с Джак Ролинс, истинския Дани Роуз от Бродуей. Уди никога не го забравя. Робърт Уейд, режисьор на документален филм за неговия живот, му казва: "Джак Ролинс не е припарвал до твой филм от десет години. Вече не прави нищо за теб. Защо още му плащаш като на продуцент?". Уди отговаря: "Защото без него нямаше да съм тук".
© Уди Алън с Джак Ролинс
През април 2013 г. се натъкнах на дребно напомняне в блог на Джонатан Д. Коен, който беше работил с Ролинс през 1989 година. Коен насочваше вниманието към бурните преживявания на Ролинс с Хари Белафонте и удовлетворяващата му работа с поредица от знаменити клиенти. После пишеше:
Това ме отвежда до отношенията му с Алън, едни от най-дълготрайните и лоялни отношения между талант и агент. Като продуценти и мениджъри господин Ролинс и партньорът му Чарлс Джофи получават дял от брутните постъпления от филмите. Идва момент, когато Ролинс и Джофи отиват при Уди и му предлагат да намали процента им, а Уди категорично отказва. Обяснява, че не би имал кариера, ако Джак и Чарли не са го убедили да се пробва да представя част от нещата си на сцена като стендъп комик. Както става ясно, проливали са се сълзи; толкова е дълбока връзката.
Написах на Алън да го попитам дали твърдението е вярно. Настоявал ли е пред Ролинс и Джофи те да делят приходите от филмите му със същия процент, както винаги преди.
Той отговори: "Историята е вярна; парите бездруго никога не са стояли на дневен ред за мен. Когато започвах, Джак не вземаше комисиона от мен. Всичко най-добро. Уди".
Уди. Биография (превод Надя Баева, 456 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
Новият филм Почти нормален на Уди Алън е в кината
Къде е пресечната точка между младостта, старостта, киното, музиката, страстта, страха, Мис Вселена и Диего Марадона... може би, в луксозен спа хотел в швейцарските Алпи, но най-вече в новия филм на италианския режисьор и сценарист Паоло Сорентино по неговия роман Младост (откъс от него ви чака по-долу), в който абсурдът на съвремието ни (подобно на капка, образуваща концентрични кръгове във вода) разтваря екзистенц емоциите на двама стари приятели (композиторът Фред Болинджър/ Майкъл Кейн и режисьорът Мик Бойл/ Харви Кайтел) в залеза на техния живот... или както казва Мик Бойл: "Младостта е когато всичко ти изглежда близо, а при старостта всичко изглежда далече."
Сред гостите на хотела цари вцепенение, сякаш са под упойка. В непривичната тишина група богати руснаци се движат като рояк пчели на забавен ритъм в ранната утрин, настанявайки се на шезлонгите за слънчеви бани, семейство чернокожи американци пък като че е застинало в басейна.
В един ъгъл, под сянката на навеса, има масажна маса на открито. Двама подрастващи, в плен на хормонална буря, се помайват наоколо и надничат изкосо към отпуснатото тяло на красива жена, по което пробягват умелите ръце на масажиста.
Клиентите са малко на брой и всички са заможни. В далечината, в небето над грейналите горделиви Алпи се реят парашутисти.
Двама мъже в напреднала възраст дремят в моторните си инвалидни колички. Болногледачките им, емигрантки, са дискретни и невидими като мишки.
Мъж на около петдесет изпълнява гимнастически упражнения с престарелия си баща, който едва се държи на крака.
В дъното на градината огромният южноамериканец, отделен от външния свят посредством живия плет, раздава автографи на разнородна група хора, всички омаяни от присъствието на този герой. До него жена му, преливаща от разбиране и желание да му служи, организира бързото протичане на процеса. Някой успява да направи скришом снимка с телефона си. Тя се ядосва и налага наказателна възбрана за автографи на тези, които си позволяват да снимат.
Излегнал се на един шезлонг, в бял халат, Фред Болинджър смуче бонбон и наблюдава с вял интерес ритуала по раздаване на автографи. С ръка, увиснала от шезлонга, мачка на неравномерни интервали хартийката от бонбона, създавайки завършен ритъм. Джими Трий се е разположил в съседство и също следи южноамериканеца, но неговото внимание е насочено главно към бастуна му от бриар, имитация на антика, крив и възлест. Отегчен, Джими се озърта наоколо и погледът му е привлечен от една майка, която маже с плажно масло тринайсетгодишната си дъщеря.
Момичето, бледо до прозрачност, е забило очи в земята, сякаш обзето от патологична срамежливост. Изведнъж, без причина, вероятно изнервена, започва да гризе ноктите си с необичайно ожесточение. Изглежда, майката ѝ казва да престане, защото тя се намръщва, развиква се, после става и забързано се отдалечава. А Джими, с висяща от устата загасена цигара, продължава да наблюдава сцената като ентомолог.
Опрян на жена си и на бастуна, южноамериканецът крачи към хотела. Минават покрай пуст тенискорт и погледът на мъжа се спира върху един детайл: на корта е останала една забравена топка.
* * *
Фред и Мик стоят редом на щанда в една аптека. Фред невъзмутимо изчаква приятеля си, който с очила на върха на носа е зает да контролира дали фармацевтът изпълнява всичко както трябва.
Мъжът в бяла престилка натрупва пред Мик различни лекарства така, че те образуват истинска планина от кутийки.
– Това е всичко.
– Добре.
Мик се обръща към Фред и едва сега установява, че той не е взел нищо за себе си. Пита го, обзет от съмнение:
– Ти нищо ли няма да купиш?
Фред се преструва, че се колебае, озърта се и погледът му попада върху първия изпречил се рафт. На него са подредени различни видове лейкопласт. Посяга към една кутийка и я поставя пред аптекаря. Мик проследява всеки негов жест с внимание.
– Ама за какво са ти лепенки?
– За нищо. Вземам ги от солидарност с теб.
Приятелят му поглежда отново към своята купчина от церове и през стиснати устни, сякаш на себе си, но всъщност насочено към Фред, с тон, едновременно сериозен и шеговит, промърморва:
– Върви на майната си. На лицето на Болинджър цъфва язвителна усмивка.
* * *
Увлечени в разговор, Фред и Мик се разхождат в красивата долина по ливада, граничеща от едната страна с редица от дървета, а от другата – с китно алпийско селце.
– Според теб защо идваме да почиваме все тук от години? – пита Фред.
– Защото човек винаги иска да се връща на местата, където е бил щастлив.
Фред се усмихва.
– Това го казва сценаристът.
– Де да беше! Това са думи на Джон Чийвър.
– Помниш ли Гилда?
– Филмът Гилда ли?
– Не, Гилда Блек. Онази, в която се бяхме влюбили и двамата.
– Гилда Блек???
– Да, Гилда Блек.
Мик се разсмива.
– Гледай ти за какво си се сетил! Има цял век оттогава.
– На мен ми изглежда, като да беше вчера. Бях готов да дам двайсет години от живота си, за да легна с нея.
– И щеше да сториш голяма глупост. Гилда Блек не си струваше двайсет години живот. И един ден не струваше.
Фред изведнъж е обзет от силно разочарование, а и от любопитство.
– Ти откъде знаеш? Спа ли с нея?
Мик заеква, усеща, че е направил гаф.
– А? Какво казваш?
– Много добре разбра. Преди шейсет години ми се закле, че не си я свалил от уважение към любовта, която изпитвах към нея. А излиза, че...
– Виж, трябва да ти призная нещо.
– Браво, давай, признай ми!
– Истинска трагедия е, повярвай ми, наистина е трагедия, че не помня дали съм спал с Гилда Блек.
– Сериозно ли говориш?
– За съжаление, да. Заклевам се.
– Е, това променя нещата.
– В какъв смисъл?
– Ако беше сигурен, че си спал с нея, приятелството ни щеше да свърши на мига. А така, да кажем... че мога да живея със съмнението.
– Тъй или иначе, ако съм спал с нея и не си го спомням, значи, че не си е струвала двайсет години от живота, не мислиш ли?
– Да, прав си. Гилда Блек е затворена глава между нас.
– Олекна ми. Децата заминаха ли?
– Синът ти е решил да играе на едро, отиват в Полинезия.
– Знам, голям прахосник е. От кого ли го е наследил?
– Със сигурност не от теб.
Мик се засмива. И двамата замлъкват. Внезапно Фред издава неспокойна въздишка, която не убягва от вниманието на приятеля му.
– Какво? Още ли мислиш за Гилда Блек?
– Не. Мисля си за нещата, които с времето човек забравя. Аз не си спомням вече родителите си. Как изглеждаха, как говореха. Снощи гледах Лина, докато спи, и се замислих за всички хиляди дребни неща, които съм направил за нея като баща. И съм ги направил с ясното намерение, когато порасне, да ги помни. Обаче тя след време няма да помни нито едно от тях.
Мик го гледа и не знае какво да каже след тази затрогваща откровеност.
Фред също вдига поглед към приятеля си и с немного настоятелен, но все пак неприсъщ за него порив хваща ръката му и процежда през зъби с променен глас:
– Огромни усилия, Мик. Огромни усилия за скромни резултати. Все така се получава. Мик е изненадан, очите му се навлажняват.
– Този разговор взе да става интересен. Имам нужда от цигари, а ги оставих в хотела. Изчакай ме тук, ще отида да си купя.
Фред тъжно кима с глава като победен. Приятелят му се отдалечава в посока към селцето.
Внезапно се разнася свирня на щурец. Болинджър се обръща натам, откъдето идва звукът, и се приближава като в транс.
* * *
Навлязъл е сред дърветата, а тук щурците са стотици. Изведнъж се чува птица, чието странно, подигравателно чуруликане взема превес над свирнята. Фред бива погълнат от този нов звук. Оставя щурците и се взира нагоре в короните на дърветата, за да съзре птицата, но тя е сгушена нейде сред клоните. Когато приближава края на гората, нова хармония от звуци се прибавя към предишните: наблизо подрънкват хлопатари на крави.
Фред се отправя натам и пред очите му се открива един голям полегат хълм, облян в слънчева светлина. Петдесетина крави, пръснати по ливадите, пасат и тръскат безразборно звънци. При тази гледка погледът му засиява. Съзерцавайки животните, сяда на един камък. Заслушва се в това нестройно наслагване на звуци: крави, щурци, птица.
Запленен, той се съсредоточава и затваря очи. Започва нежно да движи ръка, точно като диригент на оркестър, и някои от хлопатарите замлъкват като по магия. Останалите продължават да звънят, но вече не творейки звукова анархия, а разгърнати в мелодичен ред. С още един жест Фред мислено спира други и остават само два, звучащи като последователни ноти.
Широк замах с ръка назад и горската птица се присъединява към хлопатарите. После той с две ръце изисква намесата на внушителния хор: стотици щурци пригласят на птичето соло и на контрамелодията на кравешките хлопатари. Лее се една природна симфония.
Фред застива със затворени очи и се усмихва сам на себе си. За пръв път от доста време изглежда щастлив.
Подбирайки наличните звуци, извършва наум нещо прекрасно. Той композира.
Младост (превод Вера Петрова, 176 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците
Филмът Младост е в кината
