My Mir
Литература
Литература (341)
"Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението Биограф на Камински" – да, това е простичкия бизнес план на арт критика/фрийленсър Себастиан Цьолнер за съдбата на възрастния сляп художник Мануел Камински от романа Аз и Камински (откъс от него ви чака по-долу, а екранизацията му от режисьора на Сбогом Ленин Волфганг Бекер може да гледате на фестивала CineLibri 2016). Наглед също толкова простичка е и литературната игра на немския писател Даниел Келман в измислянето на фиктивна биография (изследвана и разказвана от Себастиан Цьолнер) за живота на съчинено артвеличие (творчеството на Камински е създадено специално за екранизацията на романа от художника Манфред Грубер), докато с всеки нов щрих не става ясно, че полагайки основните цветове на иронията, сатирата и черния хумор върху платното на артвселената, Келман всъщност рисува метафора за картината на света ни в размерите на живота, тук и сега...
Книгата започваше с непохватните рисунки на дванайсетгодишния Камински: хора с криле, птици с човешки тела, змии и зареяни в простора мечове, в които липсваше дори най-бегъл признак за талант. Въпреки това великият Рихард Риминг, живял две години с майката на Мануел в Париж, включва няколко от тях в стихосбирката си "Думи от крайпътието". Когато избухва войната, Риминг е принуден да емигрира, качва се на един кораб за Америка и по пътя умира от бронхопневмония. Две снимки от детинство показват възпълничкия Мануел в моряшко костюмче, в единия случай с очила, които гротескно уголемяват очите му, а в другия – замижал така, сякаш е изложен на прекалено силна светлина. Не е красиво дете. Прелиствам, а от влагата хартията става на вълни.
Следват символистичните му работи. Рисувал е стотици – непосредствено след завършване на училище и след смъртта на майка си, сам в една парижка квартира, под закрилата на швейцарския си паспорт по време на германската окупация. По-късно изгаря повечето, но и малкото, които остават, са достатъчно лоши: златен фон, несръчно нарисувани соколи над дървета, от които израстват тъпо втренчени човешки физиономии, грубовата конска муха на едно цвете, което прилича на направено от бетон. Кой знае какво го е накарало да рисува такива неща. За миг книгата ми потъна в пяната; искрящата белота сякаш пропълзя по хартията и аз я изтрих. С едно старо препоръчително писмо от Риминг заминава за Ница и показва картините си на Матис, той обаче го съветва да си смени стила, тъй че се връща у дома без успех. Година след края на войната влиза в една солна мина край Клеранс, изгубва водача и се лута цели часове из изоставените галерии. Когато го откриват и изваждат, се затваря вкъщи в продължение на пет дни. Никой не знае какво точно е станало. Но от този ден започва да рисува по напълно различен начин.
Неговият приятел и меценат Доминик Силва му обзавежда ателие, където той работи, изследва перспективата, изграждането на картината и теорията на цветовете, унищожава направени вече етюди, започва наново, пак унищожава и пак започва. Две години по-късно Матис му урежда първата изложба в галерията "Теофраст Ренонкур" в Сен Дени. Там той за пръв път показва, обръщам страницата, новата си серия картини: "Отражения".
Днес цялата серия бе изложена в музея "Метрополитен" в Ню Йорк. Картините изобразяваха огледала, поставени едно срещу друго под различен ъгъл. Разтваряха се сребристосиви коридори към безкрайността, леко изкривени, изпълнени с призрачна студена светлина. Детайли от рамките или замърсявания върху стъклото се умножаваха и подреждаха в еднакво смаляващи се копия, докато не изчезнеха от полезрението някъде в далечината. На някои от картините, сякаш от недоглеждане, личаха и детайли от самия художник, ръка с четка, ъгъл на статив, като че ли случайно хванати от едно от огледалата и размножени от него. Веднъж някаква свещ предизвикваше пожар от успоредно виещи се пламъци, друг път осеяна с хартии маса, на чийто ъгъл бе сложена пощенска картичка с репродукция на "Придворни дами" от Веласкес, се разтягаше между две огледала, които се срещаха под прав ъгъл, а отраженията на едното в другото огледало създаваха трето, което обаче не показваше предметите отразени, а такива, каквито си бяха, в странно симетричен хаос: невероятно сложен ефект. Андре Бретон пише възторжена статия, Пикасо купува три картини, по всичко личи, че Камински ще се прочуе. Това обаче не се случва. Никой не знае защо; просто не се случва. След три седмици изложбата е закрита, Камински се прибира с картините си вкъщи и е точно толкова неизвестен, колкото е бил и преди. Две фотографии са го запечатали с необичайно големи очила. Оженва се за Адриен Мале, собственичка на процъфтяващ магазин за хартия, и в продължение на четиринайсет месеца живее в нещо като благоденствие. После Адриен го напуска, като взема със себе си новородената Мириам, и бракът им се разтрогва.
Врътнах крана за топлата вода; твърде рязко, понеже едва не извиках от болка; леко го намалих, сега стана добре. Подпрях книгата на стената на ваната. Имаше много неща, за които трябваше да говоря с него. Кога бе узнал за заболяването на очите си? Защо бракът му се беше разпаднал? Какво се бе случило в солната мина? Разполагах със записи на други лица, но ми трябваха цитати и от самия него; неща, които никога досега не беше казвал. Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението "Биограф на Камински". А това щеше да ми донесе длъжност в някое от големите издания за изкуство.
Сега вече книгата бе доста мокра. Прескочих следващите "Отражения" и запрелиствах по-малоформатните картини от следващото десетилетие, рисувани с масло и темперни бои. Отново беше живял сам, Доминик Силва редовно му бе давал пари, сегиз-тогиз беше и продавал по някоя картина. Палитрата на цветовете му ставаше все по-светла, а рисунъкът – все по-пестелив. Рисуваше абстрактни до границата на разпознаваемостта ландшафти, градски пейзажи, сцени от оживени улици, които се размиваха в лепкава мъгла. Някакъв мъж вървеше и влачеше подире си своите собствени неясни очертания, върхове потъваха в каша от облаци, една кула изглеждаше почти прозрачна заради доминиращия фон; човек напразно се мъчеше да дефинира нещо точно, понеже това, което току-що бе смятал за прозорец, сега се оказваше светлинно отражение, онова, което бе изглеждало като изкусно украсен зид, се превръщаше в причудливо оформен облак и колкото повече се вглеждаше в картината, зрителят откриваше все по-малко от самата кула. "Много просто – бе казал Камински в едно от първите си интервюта – и адски трудно. Ослепявам. Тъкмо това рисувам. Нищо друго."
Облегнах глава на стената от фаянсови плочки и подпрях книгата на гърдите си. "Хроматична светлина привечер", "Магдалена се моли смирено" и особено "Размисли на сънлив пешеходец" по най-прочутото стихотворение на Риминг: едва различимо човешко лице, което броди като изгубено сред сив мрак. "Пешеходецът" всъщност единствено заради Риминг намира място в една изложба на сюрреализма, където случайно привлича вниманието на Клаас Олденбург. Две години по-късно чрез посредничеството на Олденбург една от най-слабите работи на Камински, "Разпитът на Свети Тома", бива изложена в една експозиция на попарта в галерията "Лео Кастели" в Ню Йорк. Заглавието се разширява с "рисуван от сляп художник", до картината поставят и снимка на Камински с черни очила. Това толкова го ядосва, че цели две седмици не става от леглото, повален от грип с температура. Когато отново се надига, вече е прочут.
Предпазливо изпружих ръце и разтърсих първо дясната, а сетне и лявата си китка; книгата се бе оказала доста тежка. През отворената врата зърнах окачената картина със стария селянин. Държеше коса и гордо я съзерцаваше. Хареса ми. Можеше да се каже дори, че ми харесва повече от картините, за които пишех ден след ден.
Преди всичко заради слуха, че Камински е сляп, картините му тръгват по света. И когато все пак почват да вярват на уверенията му, че все още вижда, вече нищо не може да бъде поправено: музеят "Гугенхайм" му урежда експозиция, цените достигат умопомрачителни стойности, снимките го показват в компанията на четиринайсетгодишната му дъщеря, тогава действително очарователно момиче, на вернисажи в Ню Йорк, Монреал и Париж. Но зрението му все повече се влошава. Купува къща в Алпите и изчезва от вниманието на обществеността.
Шест години по-късно Богович урежда в Париж последната изложба на Камински. Дванайсет картини голям формат, отново рисувани с темперни бои. Почти само светли цветове, жълто и светлосиньо, изпъкващо зелено, прозирни бежови тонове; преплетени едно в друго течения, които – ако човек се отдалечеше и примижеше – изведнъж разкриваха просторни ландшафти: хълмове, дървета, свежа трева под летен дъжд, бледо слънце, което превръщаше облаците в млечни изпарения. Запрелиствах по-бавно. Тези неща ми харесваха. Някои от тях разгледах и по-дълго. Водата постепенно изстина.
Щеше да е по-добре обаче да не бяха ми харесали, понеже отзивите за тях бяха унищожителни. Наричаха ги кич, тягостен гаф, свидетелство за болестта му. Последната снимка показваше как Камински крачи из изложбените зали с бастун, тъмни очила и странно ведра физиономия. Започнах да зъзна и затворих книгата. Оставих я встрани от ваната и твърде късно забелязах, че там се е образувала голяма локва. Изругах, понеже в такова състояние нямаше да мога да я продам дори на някой църковен битпазар. Станах, изтеглих запушалката от канала и погледах как един малък въртоп засмуква водата. Взрях се в огледалото. Плешивина? В никакъв случай.
Аз и Камински (превод Любомир Илиев, 168 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Филмът Аз и Камински е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Одеон, 18:30), 10 октомври (Люмиер, 19:00), 16 октомври (Дом на киното, 19:00)
Да рисуваш със светлина – да, това е фотографията, а през целия си живот чешкият фотограф Франтишек Дъртикол се движи именно по ръба между живописта и фотографията, но и отвъд тях. Описан експресивно в биографията История на светлината (откъс от романа на Ян Немец, отличен с награда на Европейския съюз за литература за 2014, ви очаква по-долу), животът на Дъртикол е като снимка-пъзел на първата половина на ХХ век – в кадъра има място за красота, магия и любопитство по детски към новостите в света и във всичко човешко (Франтишек е първият чешки фотограф, излагал публично актова фотография, преплетена с елементи на ар деко, на кубизъм и футуризъм, което ѝ осигурява статут на висше изкуство в Чехия), има място и за две световни войни, за декаденс и борба за спасението на Душата на Човека (неслучайно през втората половина от живота си Дъртикол се оттегля от фотографията и се обръща към будизма и живописта), има място и за светлина в мрака... точно като във фотография на Франтишек Дъртикол.
Като малък обичаше да си играеш като коте с въображаеми предмети. Веднъж, беше тригодишен, майка ти те намери на земята да протягаш ръце и да стискаш юмручета, сякаш късаш нещо, а когато те взе в прегръдките си, ти се ядоса много, че те отнася; друг път се гонеше из стаята с разни духове и пищеше, докато баща ти не изказа опасение, че може би отглежда лудичко дете. С времето това премина. Толкова дълго ти пробутваха разни гарантирано съществуващи предмети, че накрая и ти свикна с тях. Освен Ема най-много разбиране за твоите реещи се незнайно къде мисли проявяваше баба ти, госпожа Оплова. Докато баща ти се радваше, когато отидеше при него за съвет и наставление, баба ти обичаше да те гледа изумен и възторжен от нещо. Взимаше те на панаири и събори, а също и на поклонението на Свата Хора. Всеки празник носеше със себе си пиршество от светлини и цветове, от звуци, които човек не може да чуе в делник, и баба ти се прехласваше по тях не по-малко от теб. Фокусникът, жонглиращ със запалени от двата края пръчки, змиеукротителят или портретистът, съумяващ за пет минути да улови чертите на човека, предизвикваха у нея искрен възторг, с който тя лесно те заразяваше.
Вечер пък баба ти ви разказваше различни истории. Паметта ѝ стигаше до неподозирани дълбини, захранваше се от паметта на майка ѝ, на майката на майка ѝ и на майката на майката на майка ѝ... Знаеше например, че Дева Мария Сватохорска е резбована някога от Арнощ от Пардубице или пък, че през някоя си война рудокопачите я укрили в най-дълбоката шахта и там, в една скала с богата жила, ѝ изсекли прекрасна сребърна ниша, тайно светилище.
Но най-много обичаше да ви разказва за слепия пражки просяк Ян Прохазка. Веднъж той сънувал сън, в който получил съвет да отиде да измоли от Дева Мария да му върне зрението. Хич не му се тръгвало на дълъг път, но същият сън му се присънвал отново и отново, подтиквал го и не го оставил на мира, докато един ден Прохазка не се подчинил на повелята. Отправил се надалеч, помагал си, като докосвал с пръст варта по фасадите на къщите, а като излязъл от Прага, се водел от шума на Вълтава, опипвал стволовете на дърветата, с протегнати напред ръце се промъквал през храсталаците, питал за пътя селяните и спял в долчинки и падини. Когато най-сетне стигнал до Пршибрам, няколко дни непрестанно се молил в скромната постница, каквато имало тогава в Свата Хора. Казано е, вмяташе всеки път на това място баба ти тържествено: Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Една сутрин Прохазка разтъркал залепналите си клепачи и... прогледнал. Видял гора и планински склон, видял небе, и какво видял на небето?, питаше ви. Облаци и птици, отговаряхте вие и тази игра продължаваше пет или десет минути, минавахте ред по ред целия дълъг списък неща, които Ян Прохазка е могъл да види на белия свят.
Това хубаво, но как изглежда светът, ако някой не го вижда?, питаше ти.
Ами никак, сякаш го няма, сякаш не съществува.
А ако никой на света не вижда?
Човек не бива да задава излишни въпроси, смъмря те баба ти. Господ никога не би допуснал такова нещо.
И все пак, ако беше така?
У теб се е впечатало нещо от тази история: човек трябва да чуе насън повеля, да се отправи на път... Или като онзи принц в преданието за сребърния град, дето ви го разказваше таткото на Хинек: трябва да намъкнеш старите ръждиви доспехи и, облечен в тях, да завоюваш златната корона. Ти малко или много имаше в плановете си всички тези неща, но не се потруди да ги сториш. Та нали Аугустин Жлутицки завъртя калейдоскопа на твоя молив и видя в него онези големи платна...
Само че сега всичко е различно. Връщаш се от ателието на Матас чак късно вечерта, майка ти или Маня ти бута под брадичката топло ядене, често пъти първото за деня. При фотографа се работи здраво от сутрин до вечер, шест, понякога и седем пъти в седмицата, според поръчките. Затворен си в тъмната стаичка или копираш позитиви. Когато трябва да се занимаваш с негативите, освен кратките почивки не виждаш дневната светлина, през ноември ставаш по тъмно и пак по тъмно се връщаш от чиракуването. Не след дълго по ръцете ти се появяват кафяви петна, приличат на старчески, но всъщност тежат на съвестта на пирогалоловия проявител, който Матас използва. Когато започват първите студове, при изплакването на материалите в ледената вода пръстите ти болезнено се вкочаняват, вените те болят, с времето получаваш и измръзвания.
Зад прозорците скимти вятър, препуска по улица "Пражска" и тук и там се опитва да отнесе снопчета слама от покривите. Баба ти, Маня и Ема скубят перушина от гъски, едно перце се е закрепило на муцуната на Пинтя, а баба ти разказва за фъртуната, как тъкмо сега фучи из тихите, затрупани с преспи селца и пробва кои врати не са добре залостени.
Гледаш я през нещо като бленда, умората е откраднала способността ти да внимаваш. Да, бленда, вече знаеш какво означава това – очите ти да са станали на цепки.
А затвор означава, че те всеки момент ще се затворят.
Хайде сега някой друг да разкаже нещо, предлага бабата. Само че никой друг не умее да разказва така сладко. Майка ви изпява няколко песни, а после Ема предлага ти да донесеш някоя книга и да почетеш.
И останалите се съгласяват. Надмогваш умората и донасяш Матице лиду. Не една обедна почивка си прекарал в изчитане на новите номера от тази популярна поредица с евтини книги при Петерсон или в читалището "Мещанска беседа". Прекарваш дните си, затворен в тъмната стаичка, и вечер имаш нужда да прогониш от носа си миризмата на химикали, да си поемеш дъх в един друг свят.
История на светлината (превод Анжелина Пенчева, 512 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
"Вземи една българска роза от мен" се пееше в една класическа българска песен, но "розите" в новия роман (откъс от Български рози ви очаква по-долу) на Георги Тенев не са никак ароматни, а по-скоро повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество – такива, чийто симптоми усещаме ежеминутно навсякъде около нас. Такива, чийто пациенти срещаме всеки ден из медийни канали, сериали, филми и пиеси, за да светне на екрана закъснял надпис в предупредително червено: Надеждата за Бъдещето на България умира... последна... точно като надеждата за нов живот на закъснелите септемврийски рози...
*
Той има печатници, има издателство, държи все още много авторски права, Дора е направила своите изчисления. Трейман продължава да издава вестници, всичко това струва пари, добри пари, и може да бъде продадено, ако Константин поиска да го направи. Но той не иска. Константин има илюзии или по-скоро не, той няма илюзии, но няма и визия, не знае въобще какво го очаква. Вкопчил се е в "Белария" като в Ноев ковчег, иначе отдавна да е спечелил, вместо да трупа само дългове. Вече е късно за експерименти. Те трябва да заминат, да се махнат оттук. Дора не е споделяла с никого тези мисли. Ето че е на път да каже без задръжки всичко пред Къдравия. Но той е по-скоро глупав и няма да проследи мисълта ѝ. Затова е достатъчно това момче просто да свърши задачата си. Дора иска от него да бъде тук на партито за дипломирането на дъщеря ѝ. Иска Лия да загази лошо и нека бащата види нещата такива, каквито са. Да му се отворят очите. Иначе Дора и Лия ще загинат тук, и двете. За Константин вече дори и не мисли, няма сили да се притеснява повече за него. Тази роза не се прихваща, не ще и не ще. Отчаяни опити за живот, така го усеща тя. Не може повече по същия начин. Дора иска да се превие, да сложи ръце на корема си, но усеща погледа на лекарката и медицинската сестра, които напускат точно сега, свършили са работата си. Дора се усмихва, махва им с ръка. Сигурно ще разпространят клюката за архитект Попова и младото полуголо момче в потна фланелка с градинарски ръкавици на фона на окосената морава, какъв кич само. Къдравия ги проследява с поглед.
– Защо Богданов не ти помогне? – пита я.
Майката мълчи.
– Да ти помогне да се махнеш. Богданов е номер едно днес.
– Много мътна представа имаш за Богданов – казва Дора. – И изобщо... – Тръгва с колебливи стъпки през терасата към входа. – Ние и от него трябва да се спасим, надалеч. Върви сега. – И понеже Къдравия не помръдва, Дора изсъсква, за повече няма сили: – Махай се!
*
Лия се отпусна във водата, майка ѝ беше напълнила ваната почти до ръба. Не бе преценила архимедовите пропорции на момичешкото тяло. Водата преля и потече по пода, намокри обувките на Дора, тя постави надуваемата възглавничка под тила на момичето, зае се да плиска нежно с длан шията, гърдите и корема му. Мина гледаше от вратата с дрехите на Лия под мишница. Не посмя да пита какво точно е станало, къде са били те двете, Дора Попова и най-добрата ѝ приятелка. Отзова се на обаждането и посрещна колата, помогна да свалят Лия и да я пренесат на горния етаж на Бялата къща. Искам да стоиш с нея, докато дойде на себе си, каза Попова. И се оказа така, че последният път, когато Дора видя дъщеря си преди изчезването ѝ, беше във ваната, потопена до гърдите в хладката вода.
Последният път, когато Богданов видя момичето, беше на онзи кадър от външното наблюдение. Сивкавосиньото видео без естетика на изображението, фигурката потрепва като точка, заснета отвисоко, от автоматизирана улична камера. На кадъра се вижда как Лия излиза от колата веднага щом майка ѝ отключва вратите. Навежда се до едно дърво и повръща, превива се. Колата е паркирана до Докторската градина.
Последното, което Трейман беше видял, бяха крайчетата на косата и върховете на пръстите, стиснали телефона. Камерата е запечатала неволен автопортрет. Момичето му е писало съобщение, случайно или не е натиснало копчето и камерата е приложила образа. Той познава Лия и отгатна детайли от интериора, късче коса, пръста ѝ като петънце пред обектива. Вглеждал се е внимателно в нея, когато спи и когато бе още малка, може да я разпознае по цвета на косата и формата на ръката.
Кой от тримата – Трейман, Дора или Богданов – познава най-добре това момиче? Кой от тримата държи на нея повече и я обича повече от всичко останало?
Български рози (312 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Премиерата на Български рози и срещите с Георги Тенев са на Аполония 2016 (7 септември, 20:00, Художествена галерия) и на 14 септември в coworking camp КОСМОС, София
"Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси." – тези думи на Джеймс Г. Балард идеално описват брилянтния му вертикален 40-етажен разрез на съвременното човечество в романа Небостъргач (откъс от него ви чака по-долу), с който британският писател поставя колкото прецизна, толкова и плашеща диагноза (40 години по-рано) на днешния свят, разкъсван от социални, икономически, политически и расови разделения. Наречете ги социална сатира, антиутопия, (пост)апокалиптични, брилянтни сай-фай алегории или както искате, но романите на Балард (сред които и екранизираните Империя на слънцето, Катастрофа и въпросния Небостъргач) са преди всичко вик за спасение на Душата на Човека – точно като ювелирния Portishead римейк на диско класиката SOS, озвучила High Rise екранизацията на Бен Уитли с Джеръми Айрънс, Том Хидълстън, Сиена Милър и Люк Евънс... или иначе казано – Небостъргачът е построен не за човека, а за неговото отсъствие.
През дните след удавянето на кучето атмосферата на превъзбуда в сградата постепенно се уталожи, но за доктор Лейнг това относително спокойствие изглеждаше още по-зловещо. Басейнът на десетия етаж остана да пустее – отчасти, според него, защото всички смятаха, че водата е замърсена от умрялото животно. Почти осезаеми миазми витаеха над застоялата ѝ повърхност, сякаш духът на удавената хрътка събираше край себе си всички сили на злост и възмездие, присъстващи в сградата.
На път към факултета няколко сутрини по-късно Лейнг се отби в мола на десетия етаж. След като резервира залата за скуош за обичайната си седмична игра с Антъни Роял, приближи входа на басейна. За разлика от блъсканицата и паниката по време на аварията, сега наоколо бе тихо и почти безлюдно. Дори в магазина за напитки се мяркаше само един клиент. Лейнг бутна люлеещите се врати и мина покрай затворените съблекални и дръпнатите завеси на кабинките с душове. Спасителят, пенсиониран учител по физическо възпитание, отсъстваше от обичайното си място зад трамплините. Явно оскверняването на водата не бе понесло и на него самия.
Лейнг застана върху покрития с плочки ръб откъм дълбокия край, под немигащата луминесцентна светлина. От време на време леките странични движения на сградата под напора на въздушните потоци образуваха предупредителни вълнички по равната водна повърхност, сякаш в потайните дълбини някакво чудовищно създание се поместваше в съня си. Той си припомни как, помагайки на счетоводителя да извади хрътката от басейна, бе удивен от лекотата ѝ. Проснато върху цветните плочки с великолепната си, прогизнала от хлорираната вода козина, кучето приличаше на голяма катерица. Докато чакаха собственичката му, телевизионна актриса от 37-ия етаж да дойде да го прибере, Лейнг огледа внимателно тялото. Нямаше никакви външни рани или следи от насилие. По всичко изглеждаше, че животното се е измъкнало от апартамента, влязло е в случайно преминаващ асансьор и в бъркотията покрай спирането на тока е паднало в басейна, където се е удавило от изтощение. Но тази версия трудно се връзваше с фактите. Цялата авария бе траяла не повече от четвърт час, а куче с подобни размери бе достатъчно силно, за да плува с часове, да не говорим, че в плиткия край просто е могло да се опре на дъното със задните си крака. Виж, ако е било завлечено във водата и после държано под повърхността от чифт здрави ръце...
Удивен от собствените си подозрения, Лейнг продължи да обикаля басейна. Нещо все повече го убеждаваше, че смъртта на хрътката е била провокативен акт, целящ да предизвика ескалация на напрежението. В небостъргача имаше не по-малко от петдесет кучета, чието присъствие отдавна бе повод за дрязги. Почти всички принадлежаха на обитателите на горните десет етажа – точно както повечето от петдесетте деца живееха на долните десет. Взети заедно, кучетата образуваха една прослойка от свръхразглезени расови любимци, чиито собственици не се интересуваха твърде от спокойствието и удобството на съкооператорите си. Животните лаеха по паркингите, където ги разхождаха вечер, и цапаха пешеходните пространства. Неведнъж асансьорните врати биваха опръскани с урина. Лейнг бе чувал Хелън Уайлдър да се оплаква, че вместо да използват своите пет високоскоростни асансьора, водещи от отделен вход на фоайето директно до горните етажи, кучкарите редовно се прехвърлят на другите асансьори и насърчават любимците си да ги ползват като тоалетни.
Съперничеството между собствениците на кучета и родителите на малки деца отдавна бе успяло да поляризира отношенията в сградата. Между най-горните и най-долните нива, централната маса от апартаменти – примерно между 10-ия и 30-ия етаж – образуваше нещо като буферна зона. През краткото примирие след удавянето на хрътката в тази средна секция цареше многозначително мълчание, сякаш живущите там вече знаеха какво назрява в сградата.
Лейнг откри това вечерта, на прибиране от медицинския факултет. Към шест часа секцията от паркинга, резервирана за етажите от 20-и до 25-и, обичайно бе пълна, което го принуждаваше да оставя колата си в секцията за посетители, на около триста метра от сградата. Архитектите разумно бяха зонирали паркинга така, че колкото по-нависоко живее човек (и съответно колкото по-дълго пътува с асансьора), толкова по-близо до входа да паркира.
Съответно обитателите на по-долните нива бяха принудени всеки ден да изминават значителни разстояния до колите си и обратно. Гледката, както бе установил Лейнг, не бе лишена от известна привлекателност. Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси.
Тази вечер обаче, на влизане във вече претъпкания паркинг, Лейнг остана учуден от толерантното поведение на съкооператорите си. Той пристигна едновременно със своя съсед, доктор Стийл, и по всички правила двамата трябваше да се състезават за последното свободно място, а после да вземат различни асансьори за етажа си. Но ето че вместо това всеки от тях, в демонстрация на пресилена галантност, покани другия да мине пред него. После дори тръгнаха заедно към главния вход.
Във фоайето пред офиса на домоуправителя се бе събрала група живущи и шумно се препираше със секретарката. Инсталацията на деветия етаж още не бе поправена и нощем той тънеше в тъмнина. За щастие, беше лято и се мръкваше късно, но все пак неудобството за обитателите си оставаше значително. Никой от електроуредите в апартаментите им не работеше и границите на отзивчивостта на съседите им от осмия и десетия етаж бързо бяха достигнати. Стийл ги изгледа неприязнено. Макар още да нямаше трийсет, в маниерите си определено клонеше към средна възраст. Лейнг се улови, че гледа в захлас безупречния път, разполовил темето му.
– Тези все се оплакват от нещо – рече поверително Стийл, докато влизаха в асансьора. – Днес едно, утре друго. Не искат да осъзнаят, че за една нова сграда е нужно известно време, докато всичко си дойде по местата.
– И все пак трябва да е доста неприятно да стоиш без ток.
Стийл поклати глава.
– Те постоянно претоварват бушоните с мощните си аудиосистеми и ненужни уреди. Електронни бавачки, защото майките са твърде мързеливи, за да се надигнат от фотьойлите, специални блендери за бебешки храни...
Лейнг едва изчака да се разделят, почти съжалявайки за новооткритата солидарност със своя съсед. По някаква причина присъствието на Стийл го притесняваше и той не за първи път се упрекна, задето не бе купил апартамент над 30-ия етаж. Високоскоростните асансьори бяха истинска благословия.
– Аз пък нямам нищо против децата в блока – отбеляза, когато слязоха на 25-ия етаж.
Зъболекарят вкопчи лакътя му в изненадващо здрава хватка и се усмихна окуражително, показвайки уста като миниатюрна катедрала от полирана слонова кост.
– Повярвай ми, Лейнг. Знам им и кътните зъбки.
* * *
Осъдителният тон на гласа му, описващ сякаш безотговорна шайка незаконни имигранти, а не собствените им заможни съседи, дойде като изненада за Лейнг. Той познаваше бегло неколцина от обитателите на деветия етаж, сред които една социоложка, приятелка на Шарлът Мелвил, и един авиодиспечер, свирещ в струнно трио заедно с двама свои познати от 25-ия етаж – фин и забавен човек, с когото Лейнг често разговаряше, щом го срещнеше с виолончелото му в асансьора. Но разстоянието водеше до отчуждаване.
Степента, до която бе достигнало разделението, му бе демонстрирана нагледно още същата вечер. Той се качи с асансьора до 40-ия етаж, за да вземе Антъни Роял за партията скуош. Както обикновено, пристигна десетина минути по-рано, за да поизлезе на покрива. Впечатляващата гледка на бетонния ландшафт го изпълваше с противоречиви чувства. Част от очарованието ѝ твърде явно се криеше във факта, че е построена не за човека, а за неговото отсъствие.
Небостъргач (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лева) е в книжарниците
Филмът Небостъргач е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Люмиер, 18:15), 11 октомври (Одеон, 18:45), 14 октомври (Дом на киното, 19:00)
Какво може да събере на едно място 753 политически престъпници, 132 асоциални типове, 53 бивши проститутки, 58 члена на Съвета за национална сигурност, 2 коня и 16 стражарски кучета – фантазията на словашкия писател Антон Балаж, естествено и неговия роман Лагерът на леките жени (откъс от него ви чака по-долу), в който има място за всичко – политическа гротеска, соц еротична пародия, Оруелова ирония на превъзпитанието, леки метафори за тежки обществени навици, много абсурден хумор и... много любов към героите на нашето време, защото "леките жени" надживяват всеки политически строй, нали!?
ТАНЦЬОРКА ИЛИ АГЕНТКА?
Събличаха се, когато им наредяха.
Меката дневна светлина зад прозорците на бараката още не бе изгаснала, когато я смени острата студена светлина, струяща от наблюдателните кули, и Сладкарката, както бяха започнали да наричат жената от склада – беше контрабандистка и за кражбата на захар от трудещите си и от корейските деца бе получила половин година в лагера, – та Сладкарката стана от масата, където редеше пасианси със старата руска емигрантка, и силно извика:
– Може да се събличате!
На двуетажните легла, поставени в две редици, настъпи раздвижване – вече можеха да се освободят от безформените, още миришещи на дезинфектант лагерни парцали, с които ще трябва да свикнат, да им предадат своя мирис и да ги нагодят към извивките на телата си. Едва изчакваха заповедта на Сладкарката – тяхна отговорничка и единствена връзка с живота в лагера, – за да започнат да се събличат.
Кармен се успокояваше едва сега, когато погледнеше своите дълги гъвкави крака, съвършено изваяните от танца бедра с изящната им вътрешна и външна линия, когато хвърлеше поглед на дупето си и се увереше, че всичко е наред. Подобни чувства, преди да облекат грозните бархетни нощници, които им бяха ушили в работилницата и които ги превръщаха в антижени, явно изпитваха и останалите момичета. За кратко оставаха само по сутиени и еротични гащички и все още със задоволство оглеждаха телата си. От младия културпросветник бяха разбрали, че това били техните вече бивши работни инструменти, че в лагера постепенно ще разберат, че ще могат да ги използват и за по възвишени цели. Кармен само се смееше на тези твърдения. Ами ако обаче остане тук и през зимата и тялото под бархетната нощница не запази възбуждащите си линии, за да успее неговата собственица да се пребори с голямата конкуренция, която, казват, съществувала в американската зона? Кармен не искаше да си задава този въпрос. За да прогони тягостните мисли, тя отправи поглед към Рия, която вече си обличаше нощницата, и се засмя.
Кармен познаваше бегло Рия Амала, знаеше, че прави масажи на клиентите и е луда по конете. Случайно се озоваха на съседни легла в ъгъла на бараката и веднага се сприятелиха. Малко срамежливо Рия призна, че се възхищава от тялото на Кармен заради неговата съвършеност и "расовост", а това за Рия беше най-високата категория според критериите, по които оценяваха любимите ѝ коне. Беше ѝ го обяснила срамежливо, но съвсем откровено и Кармен трябваше да го приеме като висока оценка, а не като обида, каквато би била склонна да съзре в думите ѝ. Когато за пръв път обличаха грозните нощници, Кармен любопитно разгледа тялото на Рия, бе малко несъразмерно, със силни и може би възбуждащи бедра и малки, леко увиснали гърди. Затова пък ръцете ѝ бяха великолепно оформени, пръстите – дълги и тънки. Колко силни бяха тези пръсти, Кармен разбра, когато в работилницата ги заведоха при шевните машини и ги накараха да работят с тях. Ерничка веднага се беше набола и се свлече под пейката, началничката се развика, да не са посмели да ѝ причиняват това, и така сърдито погледна точно към нея, че подпухналото лице на Кармен се разтрепери – тогава Рия я успокои, като здраво стисна ръката ѝ, а когато отнесоха Ерничка в амбулаторията, доброволно седна зад машината и започна да шие. Така помогна на всички.
Кармен не можеше да отдели поглед от тялото си. Неволно започна да осъзнава, че то задълго ще бъде единствената "свободна територия", която ще трябва да си пази в лагера. Забеляза краткия любопитен поглед на Рия, затова леко се разлюля в кръста и това плавно движение постепенно обхвана цялото ѝ тяло. Но не успя нито да го довърши, нито да му се насити.
Вратата на бараката се отвори и се появи надзирателката. Всички веднага се втурнаха към леглата, но надзирателката не започна да им се кара, само попита:
– Коя от вас е Хойчикова?
С притисната към гърдите нощница Кармен бързо погледна към Рия, после каза:
– Аз...
– Обличай се.
– Да се обличам? Но защо, когато...
– Няма какво да питаш, въпросите задаваме ние. Ти трябва само да слушаш! Хайде, обличай се!
Кармен бавно пусна нощницата. Известно време всички я оглеждаха. После забързано започна да се облича.
– Аз казах ли ти, че веднага трябва да поискаш да те пратят при лампите – зашушука в ухото ѝ Сладкарката.
На подпухналото лице на Кармен се появи нервен тик, ръцете ѝ се разтрепериха. Надзирателката заключи след себе си вратата и докато вървяха покрай оградата, окачените на колана ѝ ключове силно дрънчаха. Отдели един, отвори с него тясната вратичка, през която се отиваше към лагерния площад. Заключи и поведе Кармен към бараката на управлението на лагера. Танцьорката знаеше, че е топла юнска вечер, но по тялото ѝ сякаш минаваше хладен полъх. Припишка ѝ се. Помоли надзирателката да спре, за да се облекчи. Бързо свали панталона заедно с гащичките, клекна, но напразно, мехурът ѝ се бе стегнал. Засрамено се изправи, но по бедрата ѝ остана усещането от излъчваната от земята топлина. В тесния коридор, в който влязоха, под златистата светлина на лампите, висящи от тавана, Кармен разбра, че в живота ѝ е настъпило нещо неотвратимо и то няма да е свързано само с грижата за перфектна фигура.
Надзирателката почука на една от вратите и когато се чу "Влезте", отвори и побутна Кармен навътре. Зад голямото, почти празно бюро седеше онзи, от когото се страхуваха най-много: Плажак. Зелената му риза бе разкопчана на гърдите, ръкавите навити, а ръцете му отпуснати на коленете. Зад главата му се виждаше голяма настолна лампа. Иначе в канцеларията имаше само няколко стола, а малките прозорци без решетки бяха затъмнени. Тази подробност Кармен забеляза по-късно.
– Добре. После сам ще изпроводя дамата.
Надзирателката, която дори не влезе вътре, затвори вратата.
– Заповядай. Седни тук... на този...
Плажак посочи към стола, който бе най-близо до бюрото.
Кармен се притисна към облегалката, събра бедрата си и усети, че се е поуспокоила. Повдигна рамене, но набързо облечената блуза, която ѝ беше къса, излезе от панталона. Веднага започна да я оправя, пръстите ѝ се разтрепериха. Издал напред долната си устна, Плажак я наблюдаваше равнодушно. После взе папката, която лежеше на бюрото, отвори я и започна да я прелиства. Кармен се опитваше да диша спокойно. Плажак най-после вдигна поглед от папката.
– Така, ти си Кармен Хойчикова. Неомъжена, двайсет и четири годишна, неосъждана. Танцьорка. Така ли е?
Кармен кимна.
– Атрактивна танцьорка по атрактивното трасе Братислава – Виена и Виена – Пресбург. Емигранти, шпиони, контрабандисти, курви. Така ли е?
На това Кармен не каза нищо, само бедрата ѝ се изпотиха. Изведнъж Плажак удари с отворена длан по бюрото и изкрещя:
– Колко ти платиха?
Шокирана, Кармен рязко се дръпна назад.
– Питам те, колко ти платиха за информацията, която си измъквала от моряците в партизанско-легионерския вертеп на Дуго? За какви новини беше готова да се съблечеш пред онзи титовски агент? И как после ги изпращаше на американското разузнаване?
Кармен като хипнотизирана наблюдаваше как ръката на Плажак отново се вдига, с някакво автоматично, ужасяващо движение разтяга пръстите си и... рязко спира. Преди да успее да затвори очи или да припадне, видя как Плажак бавно отпуска ръката си, отмества папката с кутрето си и промърморва:
– Глупости, нали? Драскат си писачите. По-добре сами да разнищим нещата.
Замисли се за момент. После добави:
– Но поне това е вярно, че си танцувала на моряците?
Кармен несигурно кимна с глава.
– Но само заради валутата... да...
– Виж ти, вече имаме първото признание.
Кармен веднага се изплаши. Плажак звучно се разсмя.
– Това аз одобрявам. Курсът на кроната пада, във Видрица също пада. Дори там най-много, нали?
– В банките във Виена вече не искат да я обменят – изпусна се Кармен и още докато го изричаше, знаеше, че не е трябвало да го казва.
– Вече не? Интересна информация. Но по-добре си мълчи, за да не ти дадат още някой и друг месец за разпространяване на неверни слухове и за подриване на доверието в нашата световна валута –добросърдечно каза Плажак.
Настъпи мълчаниe.
Лагерът на леките жени (превод Донка Нейчева, 360 стр, цена 19 лева) е в книжарниците
Срещата с Антон Балаж и представянето на филма по романа Лагерът на леките жени е на 9 ноември в литературен клуб Перото от 19:00
