My Mir
Литература
Литература (341)
Четвъртък, 08 Декември 2016г. 21:21ч.
За какво говоря, когато говоря за бягането
Публикувана в
Литература
Много са метафорите, с които Харуки Мураками описва процеса на писане – веднъж е сънуване наяве, друг път е като да садиш гора или да се грижиш за градина, а сега, намигайки към Реймънд Карвър, просто казва За какво говоря, когато говоря за бягането (откъс от новата му книга ви очаква по-долу). Всъщност, ако четете внимателно Мураками не само идеално знаете за какво говори, когато пише, но и може да усетите ежедневната философия на един бегач на дълги разстояния върху белия лист, чиито стъпки оставят думи като следи от бягането.
Мисля, че започнах да тичам сериозно малко след като завърших "Преследване на дива овца". Може би някъде по времето, когато реших да си изкарвам хляба като професионален писател.
Бягането притежава няколко големи предимства. Преди всичко, не ти трябват компания и партньори. Не са нужни специални уреди или екипировка. Не се ходи на някакво специално място. Ако са налични обувки за бягане и подходящ път, можеш да бягаш когато и колкото ти душа иска. С тениса не е така. Трябва да стигнеш до корта, а и да има с кого да играеш. Плуване би могъл да практикуваш сам, но пък е важно да откриеш подходящ басейн. След като приключих с бара, исках да променя начина си на живот и се преместих в Нарашино. По онова време там беше дълбока провинция и в квартала нямаше нито едно прилично спортно съоръжение. Нормален път обаче имаше. Понеже наблизо се намираше база на силите за самоотбрана, пътната настилка бе в добро състояние. Освен това, за късмет, стадионът на университета "Нихон" не беше далеч и можех свободно (по-точно, без да питам) да ползвам четиристотинметровата писта рано сутрин. Ето защо избрах бягането без много чудене – или всъщност без много избор.
Скоро след това спрях цигарите. Започнеш ли да тичаш всеки ден, отказването си идва естествено. Разбира се, не беше лесно, но нямаше как да продължавам да бягам и да пуша. Логичното желание да тичам все повече стана важен стимул да не се върна отново към вредния навик и ми помогна да преодолея симптомите на абстиненцията. Раздялата с цигарите беше символ на скъсването ми с предишния начин на живот.
Поначало съм привърженик на бягането на дълги разстояния. Така и не обикнах часовете по физкултура в училище, а от спортните празници ми се повдигаше. Причината е, че онова спортуване беше принудително и спуснато отгоре с повелята "Хайде, давайте". От едно време не понасям да бъда заставян да върша неща, за които нямам желание. За сметка на това, ако имам възможност да правя каквото, когато и както поискам, полагам повече усилия от обичайното. Тъй като не се отличавам с атлетичност и добра координация, не съм силен в спортовете, където всичко се решава за секунди, но бягането и плуването на дълги разстояния пасват на характера ми. Бях наясно с това донякъде. Мисля, че то бе причината да успея да превърна бягането в част от живота си сравнително гладко и без вътрешна съпротива.
Ако ми позволите отклонението, ще кажа същото и за ученето. От началното до висшето училище, с редки изключения, не ме привличаше нищо от онова, което ни караха да учим насила. Успях да стигна до университета, повтаряйки си, че това трябва да се свърши и няма как иначе, ала почти не ми се е случвало да си помисля, че ученето е интересно и вълнуващо занимание. Успехът ми беше приличен, но не съм запазил нито един светъл спомен как ме хвалят за добра оценка или как съм първенец по еди-що си. Ученето ме заинтригува, след като някак избутах, преминах през задължителната образователна система и станах зрял човек. Разбрах, че ако усвоявам в свое темпо, по приятен за мен начин неща от интересна за мен сфера, придобивам знания и умения изключително ефективно. Например така една по една овладях техниките на писмения превод по собствен път, със свои средства. Отне ми време да се усъвършенствам на принципа проба – грешка, но пък наученото ми остана за цял живот.
Най-щастливата придобивка от живота ми на професионален писател беше възможността да лягам и ставам рано. Когато работех в бара, обикновено си лягах току преди зазоряване. В полунощ затварях, подреждах, приключвах касата, разговарях и пийвах малко, за да сваля напрежението. Неусетно се оказваше, че часът е три. Аха да съмне. Често се случваше на изток да изсветлява все повече, докато седях и пишех чернови в кухнята. Разбира се, като се събудех, слънцето вече бе преполовило небето.
Първото, което направихме – аз и жена ми, – след като се отказах от джаз клуба и станах писател, беше да променим изцяло стереотипа си. Да си лягаме, щом се стъмни, и да се будим по изгрев-слънце. Това бе естественият маниер на живот, който си представяхме. Живот на нормални човешки същества. Понеже вече не държахме заведение, решихме да се срещаме само с хората, с които искахме, и по възможност да избягваме останалите. Струваше ми се, че бихме могли да си позволим подобна дребна глезотия поне за известно време. Повтарям се, но действително не съм вещ в общуването. Имах нужда да се върна към своя изначален Аз.
Обърнахме рязко руля от седемте години отворен към затворен начин на живот. Смятам, че онзи период бе полезен и за добро. Сега мисля, че научих множество съществени неща тогава. Беше един вид "школа на живота" за мен, истинското ми училище. Ала не вървеше да продължавам все така. Училището е място, където постъпваме, придобиваме знания и си тръгваме.
Ето как започна моят простичък и редовен живот – лягах си в десет вечерта и се будех малко преди пет. Вероятно часовете на оптимална активност са по различно време на денонощието при всеки; в моя случай са в ранни зори. Концентрирам се и свършвам важната работа за деня в тези няколко часа. В останалите спортувам, отхвърлям ангажименти и задачи, които не изискват особено внимание. Залезе ли слънцето, си почивам и не работя. Чета, слушам музика, отмарям и гледам да си легна максимално рано. Горе-долу така съм живял досега. Благодарение на това в последните двайсет и няколко години работата ми върви много продуктивно. Само че при такъв режим нощният живот отива кажи-речи в небитието, а общуването с хора неизбежно се влошава. Има и обидени, понеже отказвам на мига, щом ми предложат да идем някъде или да правим нещо.
Мисля си как в живота на човек – като не броим младините – неизменно в един момент се налага да степенува приоритетите си. Това е редът, по който се изразходват времето и силите му. Ако до известна възраст не установи подобна ясна система за самия себе си, животът му става разфокусиран и вял. Исках да си осигуря най-вече спокойно ежедневие, за да мога да се отдам изцяло на писането, не на връзки с околните. Най-важните отношения трябваше да бъдат изградени не с определени хора, а с неопределеното множество читатели. Те несъмнено биха приветствали решението ми да променя бита си из основи и да създам среда, в която да се посветя на писането, и всяко мое следващо произведение да е поне малко по-стойностно от предишното. Не е ли именно това дългът ми, най-челният ми приоритет като писател? И днес мисля така. Не виждам лицата на читателите си и отношенията ни са донякъде концептуални. Живея обаче с твърдото и неизменно убеждение, че тези невидими, идейни отношения са най-значими за мен.
Накратко, няма как да си мил всекиму.
За какво говоря, когато говоря за бягането (превод Албена Тодорова, 176 стр, цена 14 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (13 – 18 декември)
Семейството винаги е било важен метаморфозен герой в романите на Джонатан Франзен и Чистота (откъс от книгата ви очаква по-долу) не прави изключение – младата Пип Тайлър не познава баща си (но този откъс хвърля малко светлина по въпроса), не знае какво да прави с живота си след колежа и с тайната си любов към женения, с петнайсет години по-възрастен от нея Стивън, но знае, че иска да живее в свят без тайни, без лъжи и с "чисти" отношения между хората. Именно затова Пип заминава за Южна Америка, където работи в организация, която разкрива мръсни държавни и корпоративни тайни и се бори за един "по-чист" свят – кауза чистота или кауза пердута!?
Всеки път когато майка ми разказваше тази история, тя винаги подчертаваше, че когато сменила лекьосаната рокля и пъхнала един геврек и две книги в чантичката си, не е имала никакво намерение да изостави близките си, не действала по някакъв предварително подготвен план. Просто искала да се махне за една вечер от стомаха, да се порадва на едно денонощие свобода извън апартамента, който я карал да съзнава нещастието да бъдеш германец и едновременно с това я правел напълно неспособна да си представи какво е да не си германец. До онази юнска събота най-дръзката ѝ мечта била да си купи западна рокля. Сега нямало как да си позволи роклята, но все още можела да отиде да се разходи на Запад, в американския сектор, не било толкова далеч с влака.
С трийсет марки в чантичката, Клелия се спуснала към центъра на града, който с обичайното социалистическо размотаване все още се възстановявал от бомбардировките, на които бил подложен през войната заради намиращите се тук заводи за прицелни приспособления за оръдия и пушки. Почти всичките ѝ пари отишли за билета отиване и връщане до Берлин. С малкото останали тя си купила пакетче бонбони, от които огладняла още повече, докато стигнат в Лайпциг. До такава степен не била планирала бягството си, че разполагала единствено с един геврек. В момента обаче копнеела най-вече за свеж въздух. Въздухът във вагона миришел на вкиснат социализъм, горещият въздух от отворения прозорец вонял на тежка промишленост, въздухът на гарата "Фридрихщрасе" лъхал на евтини цигари и бюрократично мастило. Не се чувствала като поредната капка от потока умове и таланти, изтичащ от републиката през онези години. Била бягаща презглава гъска.
На Запад разрушенията били още по-големи, но въздухът наистина бил по-свеж, може би защото вече се било свечерило. На "Курфюрстендам" я връхлетяло усещането, че все едно идвала от тежка зима, а не от неизличимо социалистическо обезобразяване.
Като първите зелени тревички през пролетта, като минзухари и кокичета, там вече никнели живителните стръкчета на търговията. Тя обходила целия булевард и после поела обратно, без да спира, тъй като, ако си позволяла да спре, щяла да се сети колко е гладна. Вървяла по тъмни улици и още по-разрушени квартали. Накрая си дала сметка, че несъзнателно, с инстинкта на животно търси фурна, защото при затварянето си в събота фурните изхвърляли стария хляб.
Но защо, след като отчаяно търсела нещо конкретно в непознатия град, винаги избирала най-добрия маршрут да не го намери? Всяко кръстовище предлагало нова възможност за грешка. И така, грешка след грешка, Клелия навлязла в изключително тъмния и пуст Моабит. Било започнало да ръми и тя най-сетне се спряла под една окастрена липа, не знаела къде се намира. Градът обаче като че ли знаел всичко и само я бил чакал да се спре. Пред нея отбил черен автомобил с лъщящи капки по капака и с отворени прозорци, един мъж се показал и подвикнал:
– Ей, дългокраката!
Клелия се огледала да провери дали онзи не говори на някоя друга.
– На теб говоря – продължил той. – Колко?
– Моля?
– Колко за нас двамата?
Клелия се усмихнала любезно, тъй като и двамата мъже ѝ се усмихвали приятелски, извърнала се и закрачила устремено. Спънала се, после ускорила ход.
– Ей, почакай, красавице!
– Върни се!
– Дългокраката! Дългокраката!
Струвало ѝ се, че се държи грубо, макар че двамата очевидно я вземали за проститутка. Грешката била чистосърдечна и напълно разбираема при тези обстоятелства. Трябва да се върна, помислила си тя. Трябва да се върна и да проверя дали наистина са сгрешили, и да измисля какво точно да им кажа, защото иначе те ще се смутят и ще се засрамят, макар че аз съм виновна, че обикалям по улиците... Но краката ѝ продължавали да я носят напред. Чувала как колата обръща и потегля след нея.
– Извинения за неразбирателството – извикал шофьорът, след като колата забавила ход и тръгнала успоредно с нея. – Ти си почтено момиче, нали?
– Красиво при това – обадил се другият.
– Този район не е подходящ почтени момичета да вървят сами. Ще те закараме.
– Вали, миличка. Не искаш ли да се скриеш от дъжда?
Клелия продължила, от смущение не поглеждала към тях, ала освен това не била сигурна в себе си, тъй като наистина валяло и тя била много гладна, може би точно така била започнала и майка ѝ, била е момиче като нея, съвсем сама на този свят и само някой мъж можел да ѝ осигури това, от което се нуждаела...
От мрака изплувал силует, вървял към нея по тротоара. Тя спряла, колата също спряла.
– Виждаш ли? – попитал шофьорът. – Не е безопасно да обикаляш тук.
– Хайде, ела – подканил я другият. – Ела с нас.
Мъжът на тротоара не изглеждал внушително, но имал широко, честно лице. Това бил баща ми и дори и в тъмната дъждовна нощ в зловещия Моабит от пръв поглед си личало, че е човек, на когото може да се има доверие. Не мога да си го представя на онази улица другояче, освен с жизнерадостно ужасни дрехи, мокасини L. L. Bean, памучен, подгънат над кокалчето панталон и от онези ризи от 50-те с широка яка. След като огледал ситуацията намръщено, той се обърнал към Клелия на самоук немски:
– Entshooldig, fraulein. Con ick dick helfen? Ist allis okay here? Spreckinzee English?
– Малко – отвърнала тя на английски.
– Познавате ли тези мъже? С вас ли са?
След миг колебание майка ми поклатила глава. При което баща ми, който не знаеше какво е страх и освен това смяташе, че ако се държиш разумно и приятелски, другите ще ти отвърнат със същото и че светът ще е по-добро място, ако всички се придържат към това правило, пристъпил към колата и стиснал ръцете на двамата, оповестил на немски, че е Чък Аберант от Денвър, Колорадо, и ги попитал дали живеят в Берлин, или са на посещение като него самия, изслушал с неподправен интерес отговора им и след това им казал да не се тревожат за момичето, той лично щял да се погрижи за безопасността му. Било е изключително малко вероятно някога да ги види отново, но както казваше баща ми, човек никога не знае. Винаги си струва да подхождаш към всеки срещнат така, сякаш може да стане най-добрият ти приятел.
Майка ми, която на двайсет години вече била видяла с очите си бомбардировките над Йена и пристигането на Червената армия, как съседът лисва нощното си гърне върху майка ѝ, разръфано от кучета труп на дете, потрошаването на пиана за дърва за огрев и създаването на социалистическата работническа държава, твърдеше, че най-смайващото нещо, на което е била свидетел в живота си, е сърдечността, проявена от онзи американец към двамата негодници в колата. Доверчивостта и откритостта му били непонятни за една прусачка.
– Как се казваш? – попитал баща ми, след като останали сами на улицата.
– Клелия.
– О, колко красиво име! – възкликнал той. – Страхотно име.
Майка ми се усмихнала щастливо и след това, сигурна, че прилича на точещ лиги тиранозавър, се помъчила да свие устни и да скрие стотиците си зъби, ала това било кауза пердута.
– Наистина ли ти харесва? – попитала тя, усмихвайки се още по-широко.
Баща ми не казал само две мили думи, по-скоро били десет. Във всеки случай не били много. В задния джоб на панталона си носел карта на Берлин, от онези със специалното нагъване (той си падаше по всякакви нововъведения, обичаше да поощрява изобретателите, задето са търсили начин да подобрят положението на хората), и благодарение на нея отвел майка ми до станцията на метрото пред Зоологическата градина и я черпил с вурст от денонощното павилионче там. На смесица от английски и немски, от която майка ми хващала тук-там по някоя дума, той обяснил, че току-що бил пристигнал в Берлин и от вълнение можел да обикаля по улиците цяла нощ. Бил делегат на Четвъртия световен конгрес на Дружеството за международно разбирателство (което нямало да доживее пети конгрес, тъй като през есента било разконспирирано като комунистическа организация). Бил оставил двете си малки дъщери от първия брак на грижите на сестра си и се качил на самолета за Берлин, като сам си платил билета. Бил се сблъскал с някои разочарования в живота, надявал се да постигне нещо повече от това, да преподава биология в гимназията, но хубавото на учителстването било, че му позволявало по цяло лято да е навън, да обикаля по света, сред природата. Обичал да общува с хора от други страни и да открива общи теми за разговор, в някакъв момент бил учил есперанто. Дъщерите му, на четири и на шест, вече били запалени туристки и когато пораснели, възнамерявал да ги заведе в Тайланд, Танзания, Перу. Животът бил твърде кратък, че да го проспива човек.
Чистота (превод Владимир Молев, 592 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
"При ретроспективите човек получава усещане за пренасяне" – тези думи на големия киномайстор Бернардо Бертолучи по повод панорамата от негови филми на Киномания 2016 са сякаш продължение на мисълта му, че "в киното е възможен главоломен преход във времето". Именно нещо такова се случва и в книгата Прелестно обсебен (откъс от нея ви чака по-долу), където Фабио Франчоне и Пиеро Спила събират фрагментарни текстове, идеи, размисли и коментари на Бертолучи, които стоят в основата на създаването на класики като Последно танго в Париж, Конформистът, Двайсети век, Последният император, Чай в пустинята, Открадната красота, Мечтатели, Обсадени и Малкият Буда (всички тях може да видите в ретроспективата на Киномания 2016), за да се получи калейдоскопична картина на един пълноценен живот, за който Бертолучи може да каже: "Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир."
КАКВО НАУЧИХ ОТ МАЛКИЯ БУДА
Всичко започна от Елза Моранте. Една вечер ми подари книга за живота на Малерпа, големия тибетски мистик. Първите будистки влияния се появяват при мен в Преди революцията – филм от 1964 г., в който в даден момент Адриана Асти разказва една история за учител и ученик, които вървят сред пусто поле. Учителят ожаднява и иска вода, ученикът тръгва да търси, стига до една много зелена долина, продължава из нея и стига до извор, зад който се намира село. Привлечен от него, отива там, среща момиче, в което се влюбва и се жени, раждат му се деца. После идват нещастията: настъпва глад, цялото село измира заедно с жена му и децата му. Тогава ученикът, отчаян, самотен, изгубен, се връща назад по стъпките си и стига до мястото, на което старият учител му е поискал вода. Учителят още стои там, край пътя, и му казва: "Колко време ти трябваше, за да ми донесеш малко вода, цяла сутрин те чакам". Будисткото схващане за времето още тогава ме накара да прозра, че в киното е възможен главоломен преход във времето. Не съм си давал сметка, но може би е било първото стъпало по пътя към Малкият Буда.
После идва едно пътуване до Япония, едно изключително, просветляващо изживяване в Камакура. Бяхме поканени от приятели на неделен обяд и аз си спомних, че в Камакура е живял Одзу – един от най-големите майстори в киното. "Бих искал да посетя гроба му." Беше съвсем наблизо. Изкачихме хълма в парка на една дзен школа и гробището се разкри, разбира се, на мястото с най-красивия изглед. Тук старата госпожа, приятелка на Одзу, ни каза: "There is nothing on the tomb, there is nothing" – нищо няма на гроба, нищо не пише. Започваме да търсим гроба, на който нищо не пише, но на всички гробове има йероглифи. После тя ни вика: "Елате, елате". Отиваме при нея и виждаме черен мраморен куб, изчистен, семпъл, с един-единствен йероглиф на него. "Но тук пише нещо..." Не, не, обяснява ни тя, тук пише "му", нищото, празнотата. Искала да каже, че на гроба пише "му", тоест "нищо". Тази случка ми отвори очите за японския дзенбудизъм. Мой приятел е режисьорът Паоло Брунато – първият италиански будист лаик, заминал за Непал по-скоро от подбуди от хипи характер, отколкото от мистични. Завърна се в Италия през 1967 г. и ми беше много интересно да го срещна отново. Нямаше нужда да ме убеждава – години по-късно, когато снимах Малкият Буда, ме намери и ме заведе да се срещна с лама Намкай Норбу в Арчидосо. Срещата ми въздейства по мистериозен и силен начин. Но за да започна филма, трябваше да получа, така да се каже, благословията на Далай Лама. Срещнахме се във Виена и когато си излязох след разговора ни, нещо се беше случило. Бях научил смисъла на думата "състрадание" така, както я разбират будистите. Не е само израз на добрината, както е при католицизма, а на интелигентността на добрината. Състрадание означава да разбереш причините за страданието на другия. Попитах Далай Лама дали мога да нарека филма си Малкият Буда. Той се засмя и попита защо искам да го нарека така. "Защото искам да е филм за деца, защото на Запад, когато се говори за будизъм, възрастните са като деца, нищо не знаят."
Далай Лама ми даде съгласието си, "защото всички сме деца и във всеки от нас има по един малък Буда". Някои обвиниха филма, че е приказка, но аз точно това исках да направя: да открехна прозорче към будизма. И трябва да отбележа, че децата първи възприеха същността на посланието. Веднъж в Съединените щати, в един от онези търговски центрове с 15 кина и 200 магазина, близо 400 деца присъстваха на прожекция на филма и накрая беше проведено проучване с фокус група от трийсетина от тях. Най-много ги беше впечатлило, че съществува прераждането. Днешните деца са обсадени от идеята за смъртта. Когато аз бях дете, смъртта присъстваше под формата на кошмари. Докато тези деца ги преследва думата смърт и всички онези смърти, които виждат непрекъснато по телевизията. Зарадвах се да разбера, че това, което будистите наричат наказанието самсара, колелото на умирането и прераждането, беше видяно от децата като предимство.
Отделна история е изборът на трите деца за филма. Бях се привързал и към тримата малки актьори, не можех да избера само един като реинкарнация на стария лама, бях отчаян. Консултант ми беше един тибетски лама от Бутан на име Джонгсар Киенце Ринпоче. Той притежаваше акробатичната интелигентност, присъща на мнозина млади тибетци, които съумяват да прозрат изумителни културни съответствия между Запада и Изтока. Ринпоче ми каза: "Ако не искаш да избереш един, тогава вземи решение, че и тримата са реинкарнации".
Помислих си, че публиката може да реагира зле, защото, както казват, когато раздават Оскарите, трябва да има the winners... Тук обаче нямаше победител и победени. Дуалността на западната религия бе преодоляна чрез отказа от идеята за победител и победени.
Много се радвах на отношенията, които се създадоха между децата и стария лама Норбу, в чиято роля беше големият китайски актьор Ин Руо Чън, възпитателят в Последният император. Връзката му с децата ми напомняше за връзката на нашите дядовци с децата от мястото, където съм израснал. Един млад психоаналитик лаканианец веднъж ми обясни, че дядото е за внучетата "non-no", тоест той е "да" за всичко. Та, лама Норбу беше нещо като дядо за тези три деца. Има един чудесен документален филм, заснет от млад индийски режисьор, за тибетско дете, отвлечено от един монах, който го завежда от Тибет в Индия, защото мисли, че е реинкарнация на един лама. Монахът върши всичко за това дете: той е баща, майка и брат; храни го, мие го, бърше го. И после коленичи пред него. Впечатляващо беше. Помислих си: може би този е начинът да се отнасяме с децата, с много обич, но и с извънредна почтителност. В края на снимките Ринпоче ми съобщи, че ще се оттегли за една година от света, и ми каза: "Вие, католиците, мислите, че Бог е създал човека. Защо не се опиташ за момент да си представиш обратното: че човек е създал Бога".
(От "Ла Република", 1 юни 1997 г. Изказване от Салсомаджоре по време на международната конференция "Будизъм и християнство в диалог срещу предизвикателствата на науката")
Материали
Обучение чрез емоциите (Малкият Буда)
Макар и да не съм будист, отношенията ми с будизма датират отдавна. Когато бях на 21, Елза Моранте ми подари книгата "Животът на Малерпа" – историята на тибетския йога, и останах поразен от поезията, която я изпълваше.
По-късно, когато се подготвях за снимките на Последният император, посетих някои будистки храмове в Пекин и другаде, започнах и да чета книги за будизма и да се срещам с различни лама в Америка, Англия и Непал.
През 1992 г. един приятел от Холивуд ме покани на церемония, която се провеждаше от един лама и няколко тибетски монаси. Радостта и простотата на тези хора ме омагьосаха. Не разбирах езика им, но усещането за единство, за емоционално съизживяване спомагаше да се преодолеят всякакви различия. За мен беше нещо като посвещение: все едно гледах в огледало, което ми връщаше образа на учител и ученик, слети в един-единствен образ, моя.
По-късно, по време на снимките на Малкият Буда, бях дълбоко докоснат от Сутрата на сърцето: "Формата е празнота, празнотата е форма". Какво означава? Може би в деня, в който разбера, няма да ми е нужно вече да знам. Важна е емоцията. Не всички са в състояние да се учат чрез емоциите. Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир.
Бяха поискали от мен да снимам филм за живота на Буда, но това, което ме привличаше, беше да създам история, която да обедини минало и настояще: една история за тулку, за реинкарнацията. В началото се получи един по-скоро дидактичен филм. Сега вече не е такъв, макар и в известен смисъл да е по-амбициозен, защото се опитах да предам послание, без да използвам думите.
Така че Малкият Буда е разказ, не е учебник. Много от философските моменти в сценария бяха премахнати. И ето че в играта влиза тази книга. В нея са думите, които нямаше как да включа във филма си – думи, които могат да задоволят както ума, така и сърцето. Затова предлагам този предговор към "Пътищата на Буда" в знак на огромната ми почит към будисткото учение и към древната традиция, от която то произлиза.
Лондон, август 1993 г.
(Из "Пътищата на Буда. Живот, мисъл, учение", съставители Самуел Берхолц и Шераб Чьоджин Кон, изд. "Сансони", Флоренция, 1994 г.)
Прелестно обсебен (превод Вера Петрова, 288 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
Ретроспективата на Бернардо Бертолучи е на Киномания 2016 от 7 до 16 ноември
Малкият Буда може да гледате на 13 ноември (кино Одеон, 20:30) и на 15 ноември (кино Люмиер, 20:00)
Вторник, 01 Ноември 2016г. 01:01ч.
Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод
Публикувана в
Литература
"Никога не съм виждал толкова много хора да прииждат по такъв спокоен начин... За мен това е истинската сила на изкуството" – тези думи на Франк Зелтенхайм (ръководил екипа алпинисти, "опаковал" Райхстага през 1995) обобщават чудесно онова, което се крие зад монументалните инсталации на творческото дуо Кристо и Жан-Клод. Усещане, което се повтори тази година с Плаващите кейове (първият проект, който Христо Явашев създава сам, след загубата на своята Жан-Клод)... усещане, което говори не толкова за трансформация на видимото, а за промяна на невидимото. Може би, затова италианският журналист от български произход Зорница Кръчмарова решава да събере в книгата си Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод (откъс от нея ви очаква по-долу) историята на дуото през сетивата на така нареченото "разширено семейство" на Кристо и Жан-Клод – десет души, с чиято подкрепа двойката реализира визионерските си проекти на четири континента; десет интервюта, които вдигат "опаковката" на монументалните инсталации на Кристо и Жан-Клод, за да стане ясно, че трансформацията е колкото външна, толкова и вътрешна, колкото на обекти, толкова и на хора...
"Споразумението беше ясно: ние правим теста, а вие решавате в същия ден на кого възлагате работата." Франк Зелтенхайм, навремето трийсетгодишен, любител алпинист, с очевидно ограничена склонност към дипломация, се обръща с тези думи към Жан-Клод, когато тя преценява да отложи избора на техническия екип, на който да възложи опаковането на Райхстага. Става дума за сградата символ на немската история, която артистичният тандем, след двайсет и четири годишна борба за получаване на необходимите разрешения, се готви най-после да трансформира във временно произведение на изкуството. Това се случва през април 1995. Франк, с още десетина приятели, всички алпинисти, току-що приключва пробите на материалите за опаковането на една от фасадите на бивш хангар на съветските военновъздушни сили. Зелтенхайм разказва: "Бяхме във Вернойхен, извън Берлин. Сградата беше избрана от Кристо и Жан-Клод за складиране на всички материали, необходими за опаковането на Райхстага. Тестът трая два дни. Състезавахме се с още един екип алпинисти. Целта беше да покажеш, че можеш както да довършиш една работа, така и да координираш и организираш работата на другите. Реакцията на Жан-Клод? Неочаквана! Обърна се рязко, измери ме от глава до пети и ми каза: "Добре, Зелтенхайм. Ако наемеш поне едно момиче катерачка, работата е твоя". "Сделката е сключена!", отговорих. Така и стана: накрая наехме седем жени от общо деветдесет и пет".
Денят е 28 октомври 2015 г., когато се срещам с Франк Зелтенхайм. Минава през Милано, защото отговаря за монтирането в "Плаващите кейове" на езерото Изео. Дълга разпусната коса, изпито тяло, енергично ръкостискане, Франк говори без заобикалки: "Срещата с Кристо и Жан-Клод промени живота ми. По онова време бях безработен, имах две малки деца. След проекта започнах собствен бизнес, отворих "Seilpartner GmbH", а години по-късно и "Seilpartner Windkraft GmbH"." И двете компании, основани заедно с неговия приятел и съдружник Роберт Ятковски, предоставят екипи от алпинисти. Първата – за конструкция, монтиране и поддръжка на промишлени съоръжения с труден достъп по суша и по вода, небостъргачи и инсталации от всякакъв тип; втората – за платформи на вятърни турбини. "Роберт ми спомена за проекта на Кристо и Жан-Клод", уточнява Франк, родом от тогавашната Източна Германия. "Почти не знаех кои са. Бях чувал нещо около "Чадърите", но само толкова."
Двамата приятели и колеги по катерене решават да си опитат късмета. Обаждат се в тогавашния временен офис на артистите близо до Райхстага. Отговаря лично Волфганг Фолц, официалният фотограф на двойката и директор на проекта заедно с Роланд Спекър. "Каза ни да отскочим до там, за да говорим на място", продължава Зелтенхайм и си спомня усещането за моментална симпатия между тях. Днес и двамата са неразделна част от "разширеното семейство" на Кристо и Жан-Клод. "Фолц ни обясни плана за "Опакованият Райхстаг" и ни каза, че ако ни интересува, трябва да преминем през изпитателен тест." Не е ясно дали в двата дни на практическите изпитания във Вернойхен Зелтенхайм и екипът му са наистина най-добрите. Сигурното е, че Зелтенхайм демонстрира много кураж. Той му донася късмет. Пада се именно на него да избере и после да оглави екипа от катерачи и работници, които опаковат Райхстага: общо 215 души, от които 95 алпинисти.
"В ръководния състав бяхме седем, включително Кристо и Жан-Клод", уточнява Франк и си спомня онези кратки, едва петминутни разговори с всеки кандидат. "Нямаше време. Трябваше да започнем предварителните работи. Стотици хора се явиха на подбора. Отговорността беше голяма!"
Всичко минава добре. С "Опакованият Райхстаг" Кристо и Жан-Клод достигат върха на международната си слава. Донякъде заради значението на тази сграда в съвременната немска история, но не само. Без съмнение Райхстагът е запечатан в съзнанието на самия Кристо, както и на всеки българин, независимо от политическите му убеждения. Причината: през 1933 г. сградата е опожарена и сред подсъдимите е Георги Димитров, тогава член на Коминтерна (Комунистическия интернационал), после министър-председател на вече "съветска" България. На последвалия Лайпцигски процес Димитров доказва своята невинност и спомага да се хвърли сянка върху висши членове на нацистката партия като причинители на пожара на своя парламент. Но какво общо има Кристо? Има. В комунистическа България животът на Димитров се учи наизуст в училищата и епизодът с Райхстага винаги е на първо място. Освен това в центъра на София в продължение на десетилетия изпъква мавзолеят на Димитров с неговото балсамирано тяло вътре, точно както това на Ленин в Москва. Така че, дори и да иска, българинът не може да го забрави. Сградата е затворена едва през 1990 г., след падането на социалистическия режим, после е разрушена през 1999 година. Тленните останки на Димитров са пренесени в Централното софийско гробище.
Зелтенхайм продължава: "За опаковането на Райхстага работихме без прекъсване два месеца. Аз, Волфи и Роланд бяхме единствените, които имахме ключове от сградата. Невероятно, нали?".
Очакването е много голямо. Най-сериозното предизвикателство е как да се закрепят и разгърнат правилно седемдесетте гигантски, ръчно шити панела от плат, които покриват фасадите, кулите и покрива на целия Райхстаг, без да се остави никаква "дупка". Общо са използвани 100 000 квадратни метра ситно мрежест плат от полипропилен с алуминиево покритие и 15 600 метра сини въжета, също от пропилен, с диаметър 3,2 сантиметра.
Преди истинското опаковане обаче всяка отделна статуя на фасадата е предпазена с метална конструкция, проектирана "по мярка". Целта е да се избегне дори и най-дребната потенциална вреда. На покрива са инсталирани дървени скелета, които позволяват по-лесно и сигурно придвижване на работниците. "В този, както и във всички останали проекти на Кристо и Жан-Клод, вниманието към детайла е маниакално", потвърждава Франк, който впоследствие участва и в следващите инсталации на артистичния тандем. По-конкретно: три години по-късно ръководи екипа от алпинисти, наети за "Опаковани дървета"; през 2005 г. в "Портите" отговаря за терена в северната част на Сентръл Парк, разположен в Харлем; през 2013 г. участва в реализирането на надуваемата творба "Голям въздушен пакет" – най-обемната скулптура, правена някога на закрито, поставена във вътрешността на бивш газометър в Оберхаузен – градче на трийсет километра северно от Дюселдорф; сега е в "Плаващите кейове", а после – кой знае... "Опаковането на Райхстага беше завършено на 24 юни 1995 г. – уточнява Франк. – Резултатът беше наистина впечатляващ."
В своята книга "Кристо & Жан-Клод" (изд. "Taschen"), Якоб Баал-Тешува, който е наблюдавал сградата в различни часове на деня и нощта, сравнява творбата със серията от общо трийсет рисунки, направени от Клод Моне на катедралата в Руан, Франция. Майсторът импресионист я "улавя" в различни моменти от деня. Освен това, както вече знаем, самият Кристо по времето на "Обградените острови" ги определя като "моите водни лилии". В крайна сметка над пет милиона души посещават "Опакованият Райхстаг" за двете седмици, докато трае експозицията. Отзвукът в световен мащаб е невероятен. "Никога не съм виждал толкова много хора да прииждат по такъв спокоен начин", казва Зелтенхайм, като говори за "празник на красотата и на любовта". И обобщава: "За мен това е истинската сила на изкуството".
И все пак съпротивата срещу тази творба е огромна. По-голяма от нея е само упоритостта на Кристо и Жан-Клод.
Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод (превод Соня Александрова, 152 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Представянето на книгата и срещата със Зорница Кръчмарова е на 3 ноември в литературен клуб Перото от 19:00
"Книгата принадлежи на автора... В най-добрия случай редакторът е слуга на писателя." – тези думи на прочутия редактор Максуел Пъркинс едва ли могат да обобщят неговата литературна философия, но именно това прави неговата биография Геният (ексклузивен откъс от романа ви очаква по-долу, а премиерата на екранизацията му е в програмата на фестивала CineLibri 2016), разказана от американския биографист Андрю Скот Бърг. Какво стои зад кулисите на издаването на една литературна класика; как се отглеждат писатели като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Томас Улф...; кога Думите стават по-могъщи от оръжията, а бележките под линията на живота се превръщат в легендарни романи и защо "Нищо не може да бъде толкова важно, колкото една книга" – отговорите се крият в Геният.
На 19 април 1930 година Чарлс Скрибнър умира на седемдесет и шест години. Малцина автори на издателството, популярни, когато Пъркинс започва работа там, все още биват издавани.
Джон Фокс-младши, Ричард Хардинг Дейвис и Хенри Джеймс са погребани преди повече от десетилетие. Джон Голзуърди и Идит Уортън продължават да пишат, но последните им романи носят привкус от XIX век. Ала присъствието на стария Чарлс Скрибнър се долавя осезаемо в семейния бизнес. Синът му Чарлс поддържа името му живо, а брат му Артър управлява фирмата. Максуел Пъркинс е на път да стане главен редактор на издателството. "След смъртта на Скрибнър – отбелязва Уолас Майър – вече наистина не се налагаше Макс да защитава решенията си."
През онази година най-успешният автор на Пъркинс – който печели повече престиж, отколкото старият ЧС някога е допускал – е Ърнест Хемингуей. Въпреки Депресията "Сбогом на оръжията" се превръща в стабилен бестселър и накрая оглавява списъка. Макс пише на Ърнест, че Депресията най-вероятно ще засегне общия поток от книги – него несъмнено – но надали ще се отрази на такава изключителна книга като "Сбогом".
Като нова знаменитост, Хемингуей става обект на литературни клюки. Най-необикновените истории идват от писателя Робърт Макалмън, когото Ърнест е препоръчал на Пъркинс.
На вечеря Макс седи изумен, докато Макалмън клевети човека, който ги е запознал. Отначало прави злобни забележки относно писането на Хемингуей. Не след дълго дава глас на лъжливите слухове, че Фицджералд и Хемингуей са хомосексуални.
От Фицджералд Хемингуей подочува за друга история – че той не бил доволен от издателите си и обмислял да се прехвърли другаде. Ърнест пише на Макс, че няма представа как да пресече тези най-нови лъжи, но го уверява, че няма абсолютно никакво намерение да напуска "Скрибнър". Надява се, че ако собственият му късмет и бъбреци издържат достатъчно дълго, Макс някой ден ще издаде събраните съчинения на Хемингуей. Предлага да напише писма, в които да изрази верността си към Пъркинс.
Макс високо цени писмото на Хемингуей. Признава му, че тази история го е разстроила. "Една вечер от напрежение – признава той, – когато слуховете се вихреха най-яростно, собственоръчно ти написах молба да съставиш писмо, с което да ги опровергаеш. Но накрая го скъсах, защото си помислих, че част от играта е сами да съумяваме да се лекуваме." След като помага на писателя да подготви данъчната си декларация – годишно задължение, което се удава с лекота на бившия студент по икономика – и създава попечителски фонд за семейството му, Макс убеждава "Скрибнър" да повишат авторовия процент от продажбите на "Сбогом на оръжията" с няколкостотин долара само "защото ние смятаме за огромна ценност факта, че те издаваме". Пъркинс в крайна сметка препоръчва на Хемингуей да обмисли споразумение, по силата на което "Скрибнър" да му плащат минимална годишна сума, на която той да разчита безусловно.
Ърнест приема всички предложения на Пъркинс освен последното – сигурен е, че няма да бъде в състояние да работи с такъв договор за заплата. За да скрепи съюза си със "Скрибнър", той моли Пъркинс да вземе от "Бони и Ливрайт" правата за "В наше време", които те са обещали да продадат на "Скрибнър", когато Хемингуей ги е напуснал. Когато Макс се обръща към тях, Хорас Ливрайт се разярява. Авторът е национален литературен герой, затова издателят не иска да се откаже от книгата.
"Ние смятаме, че името на господин Хемингуей е ценно присъствие в списъка на нашите автори – пише той на Пъркинс, – а тъй като издадохме първата му книга, има и сантиментален момент." След като Макс настоява с месеци и след предложението за заплащане в брой, "Скрибнър" успяват да изкопчат книгата.
По предложение на Хемингуей Пъркинс кани Едмънд Уилсън да напише предговор към новото издание на "Скрибнър", защото Ърнест е убеден, че Уилсън е "човекът, който разбира най-добре" творбите му.
През есента положението в книгоиздаването се влошава и малко от новите заглавия оцеляват през декември. Благодарение на четири-пет романа на Пъркинс – сред които "Убийството на епископа" на С. С. Ван Дайн и "Сбогом на оръжията" на Хемингуей (в края на 20-те години са продадени седемдесет хиляди бройки от второто заглавие) – "Скрибнър" се радва на най-благополучната си година. Пъркинс обаче е наясно, че това не прави изгледите за бъдещето по-добри. Перспективите са мрачни навсякъде. Затова в мъртвилото на седмицата между Коледа и Нова година Пъркинс се ободрява с мечти за пътуване до Гълфстрийм.
В края на януари 1930 година на връщане от Париж Хемингуей минава през Ню Йорк. Посещава Пъркинс, а той го намира в добра форма и му обещава да се видят във Флорида през март. През февруари бизнесът е толкова зле, че сякаш е невъзможно Макс да се измъкне, обаче пише на Хемингуей: "Научил съм, че единственото, което можеш да направиш в такива случаи, е просто да се махнеш". Пристига в Кий Уест на 17 март и се запознава с Шайката – свободна общност от приятели на Ърнест.
Хемингуей и екипажът му стигат до Маркесас Кийс, влачейки въдиците зад лодката. Там Пъркинс хваща на въдицата си двайсет и шест килограмов опах, с почти петстотин грама повече от световния рекорд. Докато Макс навива влакното на въдицата, другите от екипажа наблюдават развеселени как по лицето му плъзва сянка от усмивка, която, аха, да опровергае прякора Каменното лице, който са му дали. По време на цялата експедиция Пъркинс отново се впечатлява от наблюдателността на Ърнест – повече, отколкото от физическата му сила. Години по-късно, когато си припомня преживяванията на Кий Уест, Макс казва: "Вероятно е необходима артистична интуиция, за да научи човек бързо географията на океанското дъно и поведението на рибите, обаче Хемингуей беше усвоил за година неща, които отнемат десетилетие или пък цял живот. Той сякаш инстинктивно се проектираше в рибата – знаеше какво усеща един опах или тарпон и така разбираше какви са намеренията му".
Морските пътешественици се носят още седемдесет мили от Кий Уест към друга група малки рифове, наречени Драй Тортугас, и остават повече от две седмици вместо четири дни, както са планирали. Само Божие дело е в състояние да задържи Пъркинс извън кабинета му за толкова дълго: северен вятър е разбунил морето толкова силно, че групата не може да се върне на сушата. Ърнест и Шайката спят в някаква барака и карат на алкохол, консервирани храни и запасите от сладък лук, с който Ърнест зарежда лодката преди всяко плаване, както и с каквото успеят да уловят. Могат само да хвърлят въдици от пристана или да се осмелят понякога да излязат с малката лодка за дънен риболов, когато вятърът поутихне за кратко. Ловят риба през всичките дни с изключение на два, когато стрелят по ято птици, погнато от северния вятър към тях. В старанието си да не изостава от изолираната група мъже, Пъркинс си пуска брада, макар и по-къса и по-светла от тези на другите. След като бурният вятър утихва и всички успяват благополучно да се върнат в пристанището, Макс се поглежда в огледалото. "Ако ме беше видяла с прошарената брада като корав пират – пише Макс на Елизабет Лемън впоследствие, – със сигурност щеше да ме вземеш за убиец. Твърдяха, че изглеждам като кавалерийски капитан бунтовник. Две седмици нямаше къде да се огледам, а когато го сторих, се ужасих. Бях съвсем различен и това ме шокира!" Макс благодари на Хемингуей, защото това е едно от най-хубавите преживявания в живота му. Немного след посещението на Макс, Хемингуей заминава за ранчо в Монтана, за да работи над най-новата си книга – мащабно изследване на испанските борби с бикове, за което е споменал по-рано в кореспонденцията си с Пъркинс. Не след дълго пише на Макс, че не получава поща, не е разгръщал вестник от седмици и от години не е бил в толкова добра физическа форма.
С изключение на слабостта си към светлата бира, заради която можел да се поразшири в кръста с няколко сантиметра и която можела да отнеме по няколко часа от работния му ден, навиците му били спартански. Работел по шест дни седмично и за един месец бил написал четиресет хиляди думи. Осведомява Макс, че има още шест каси с бира, които щели да му стигнат за още шест глави. Когато Пъркинс му изпраща коректурите на новото издание на "Скрибнър" на разказите от сборника "В наше време" заедно с предложенията за промени и допълнителен подбор, Ърнест ги оставя настрани и казва, че работи твърде добре над новата си книга, за да "дере мъртви коне".
Преди Депресията кариерата на Томас Улф вече е започнала стабилно, но той се чувства застрашен от националната катастрофа – още повече поради факта, че както по-късно отбелязва за своя автобиографичен герой в книгата "Не можеш да се върнеш отново у дома", "освен общата криза, той изживяваше и лична. За пръв път и той беше стигнал до край и до начало. Беше краят на една любов, но не на способността да обича; началото на признанието, но не на славата".
Улф иска да прекъсне всички свои ограничаващи връзки с миналото, но се разтреперва дори само при мисълта за това. В Ашвил е станал парий и най-сетне е решил да прекрати връзката си с Ейлин Бърнстайн. Пъркинс предлага на Том да кандидатства за субсидия от една фондация, която би му осигурила спокойствие, за да може да напусне работата си като преподавател в Нюйоркския университет и да заживее самостоятелно, като поработи в чужбина за една година. Госпожа Бърнстайн съзнава последиците от тази независимост и тълкува превратно намеренията на Пъркинс. Тя смята, че той насърчава Улф да я напусне. Пъркинс пише препоръчително писмо до фондация "Гугенхайм" и Том получава стипендията. Макс урежда и аванс в размер на четири хиляди и петстотин долара за новата му книга, който ще се плаща на месечни вноски. Като добавим и авторския процент от продажбите от "Погледни към дома, ангеле", писателят разполага с около десет хиляди долара и вече не се налага да разчита на подкрепата на Ейлин Бърнстайн. Смутена, тя опитва по всевъзможни начини да му внуши колко много го обича и чувствата на Улф се колебаят месеци наред. Любовта му обаче продължава да намалява.
На Бъдни вечер през 1929 година Том сяда на едно бюро в Харвардския клуб в Ню Йорк и пише писмо, в което изразява привързаността си към Макс Пъркинс: "Преди една година нямах почти никаква надежда за работата си и не те познавах. Случилото се оттогава насам в очите на мнозина може да изглежда като скромен успех, но за мен е нещо необикновено и вълшебно. Истинско чудо". И продължава: "Вече не мисля за времето, когато написах "Погледни към дома, ангеле", а по-скоро за времето, когато за пръв път разговарях с теб за романа и когато ти работеше над него. Винаги прозирам по-ясно хората, а не събитията или нещата – името "Скрибнър", естествено, предизвиква топло сияние в сърцето ми, но за мен "Скрибнър" си преди всичко ти: ти направи нещо, което бях престанал да вярвам, че един човек може да направи за друг – ти ми даде свобода и надежда. Понякога младите хора вярват в съществуването на герои, които са по-могъщи и по-умни от тях и към които могат да се обръщат за ответ при своите несгоди и скърби... За мен ти си такава личност: ти си за мен канара, мой пристан".
"Много се радвам, че се чувстваш по този начин – с изключение на усещането, че не заслужаваш всичко това – отговаря Пъркинс на Улф. – Надявам се все пак помежду ни да няма сериозна мисъл за задълженост, но в името на непринуденото ни общуване ще изтъкна, че дори да ми дължеше много, моят дълг към теб анулира това. Всичко случило се от получаването на ръкописа до сега за мен беше щастливо, интересно и вълнуващо преживяване."
Геният (превод Надежда Розова, 584 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
Филмът Геният е в програмата на CineLibri 2016 – 9 октомври (Евро Синема, 18:30), 10 октомври (Одеон, 19:00), 11 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 12 октомври (Люмиер, 19:00), 13 октомври (културен център Г8, 19:30), 15 октомври (Дом на киното, 20:00) и в Пловдив – 6 октомври (кино Lucky, 19:00) и във Варна – 8 октомври (зала 1 на ФКЦ, 19:00)
