My Mir
Литература
Литература (341)
Миграция, бежански кризи, война... тези думи може да описват света днес, но може и да се отнасят за времето на Втората световна война – поне така е за героят на полския писател Пьотр Пажински от романа Пансионът (откъс от книгата с Европейска награда за литература за 2012 ви очаква по-долу), когато слиза на малката гара на курортно селище недалеч от Варшава (някога еврейски почивен дом, сега пансион за възрастни хора, оцелели от Холокоста) и се озовава на кръстопът между призраци от миналото и фрагментарния пъзел на паметта, за да се получи картинката, която самият Пьотр Пажински ще ви обрисува наживо на 27 април.
За дома. Някъде там, далеч. Няколко дни с кораб. Селищата на заселниците на хълма Цион. Малки къщички, покрити с червени керемиди. Град Рош Пина с каменните си веранди, обвити с лилии. В градините се ширят рододендрони, пинии, приличащи на борове. Сякаш някой ги е пренесъл от Европа. Наоколо палми и цитрусови горички, а по-нататък слънце и пясък. Ще засадят лозя и ще пият вино от тях, ще имат градини и ще ядат плодовете от тях. Доброволци, които пресушават блатата в Израелската долина. От Варшава, Краков, Вилнюс и Бялисток. Млади стражи. Много загинали от чума.
Много загинали от куршуми, изстреляни от арабски мускети. Надеждата е на двайсет столетия и не е дадена на всекиго.
Бор, най-тъжното дърво. Господин Хаим ми обясняваше това няколко години по-късно. Всеки бор е съкровище. Преди войната давах пари за "Керен Каемет". Към края на месеца идваха в гимназията ни със синя метална кутия. Дървета за Галилея. Директорът недоволстваше, тъй като беше изявен член на партия "Бунд", но им позволяваше да събират, стига да не трябваше да е свидетел на това. Самият той не даваше нито грош.
Директор Райзман искал да остане в Полша и да се бори за по-добро бъдеще. "Цион", обяснявал той на господин Хаим, е изход за шепа младежи. Масите така и така няма да заминат, нуждаят се от достоен живот тук, край Висла. Да не би да имаме някъде друго място, където може изведнъж да преместиш евреина, както се пресажда дърво? Бедния, болния и стария? Да го изтръгнеш с корените, които е пускал тук в продължение на векове, и да му заповядаш да живее още веднъж в изгнание? Нужна ни е автономия за евреите в общата ни държава. Държава на обикновения човек, евреина, поляка, украинеца. И директор Райзман се борел за своята държава, за прогрес и справедливост, редактирал прокламации и пишел пламенни статии за "Фолксцайтунг", основавал читалища за работниците и заедно с полските другари ходел на първомайски манифестации, на които бил удрян от полицията.
Господин Хаим решил да се отправи на път – към Палестина. Евреинът, скитащ се вечно, винаги е на път и само вкъщи, в родината, може истински да си отдъхне от униженията. Само вкъщи ще може да водим живот на свободен народ. Засега обаче, за да се отхвърли робският хомот, трябва да се работи здраво, за да може там, вкъщи, да се работи още по-здраво. В центъра, където се подготвяли за заминаването, собствено земеделско стопанство някъде в околностите на Варшава, господин Хаим вече не помнеше името му, може би е било край Радзимин, те очаквали с нетърпение бъдещето. По цели нощи дискутирали, младежи и девойки, за далечната родина, за кибуците, за новите градове, а също и за най-големия – Тел Авив на Средиземно море, за справедливостта, за колектива и отрядите за самоотбрана, благодарение на които еврейският живот вече нямало да зависи от капризите на властниците. Танцували заедно до огнището и с възторг, разгорещени от вътрешен плам, пеели песни, прославящи Страната им. Ану холхим, ану баим, йеш авода, нита ецим ал хаслайм, гам бахар вегам баган. Ще засадим борове на скалите! В съботните вечери инструкторът на тяхната група – Иче Гинзбург, който ги карал да му казват Ицхак Бар Лев, – стоейки до картата, им изнасял лекции за Палестина и им разказвал истории за заселниците. А всеки трябвало да подготви лекция – на странно звучащия, гърлен и все още неотговарящ на мислите им език на техните прадеди. И всеки ден, с изключение на събота, от зазоряване до здрачаване се упражнявали за бъдещата си професия. И той, Хаим, син на набожен занаятчия от град Броди, който само веднъж през живота си бил ходил по работа в Лвов и не вярвал, че еврейската участ ще стане по-добра, преди да дойде Месията, та именно той с песен на уста прекопавал с мотиката сивкавата земя на Мазовше, за да може после да обработва собствената си земя с цвят на охра.
Войната избухнала, преди господин Хаим да дочака своя ред да емигрира нелегално. Нямало как да разчита на британски сертификат, както и на виза за Америка или за Кюрасао. Обграденото от тълпа седалище на ционистката Координация в Ровно се пръскало по шевовете, всеки искал да замине, колкото се може по-скоро да се измъкне от Европа. Твърде късно: с германските успехи по фронтовете вратите на континента се затръшвали пред бегълците като спускаща се от собствената си тежест затворническа решетка.
Директор Райзман, членът на партия "Бунд", загинал във Варшава, в гетото, поне така казали на господин Хаим. Всъщност вероятно е умрял от тиф още преди голямата акция през 1941 година, толкова рано, че да не се усъмни въобще в програмата на своята партия. От групата на господин Хаим край Радзимин оцелял единствено той, съвсем случайно, а може би заради прищявката на Господ Бог, на когото въпреки това господин Хаим не можел вече да има доверие след войната. Загинал Мотке Фишман, който най-добре знаел иврит и без грешки в гласните рецитирал по памет стихотворения на Биалик, Ройвен Клейнман, наричан Малкия Ройвен или просто Малкия – искал да се установи в Йерусалим, точно до цитаделата на Давид, която гледали на цветни картички с английски печати. Шулек от град Пабянице, син на шивач, също дребен и слаб, най-младият в групата им, когото веднъж селяните край Радзимин искали да пребият, но друг Хаим, Големия Хаим, го защитил. Този, Големия Хаим, също загинал, въпреки името си, и инструкторът на групата Иче Гинзбург, енергичен риж мъж с блестящи очи, който не успял наистина да стане Ицхак Бар Лев, и равинът Чехановски, който ги посещавал в петъчните вечери и им преподавал уроци за Тората или за пророците и им говорел, че скоро ще бъдат като Исус Навин, приемника на Моисей, и ще влязат в земите на прадедите си. Загинали и девойките: Мина Калишер, висока, с дебели плитки, която гледала ласкаво Големия Хаим и дори след няколко години двамата щели да се оженят, въпреки че инструкторът на групата Гинзбург им обяснявал, че в кибуца не бива да има сватби, защото това е дребнобуржоазна отживелица от диаспората, и Динчя Малер, дъщеря на богат търговец от Лвов, който искал семейството му да замине за Америка, вместо Динчя да се учи да работи на полето, и Рохл Полянер, пъргава и обичаща да се смее, която била навсякъде, свирела на китара и водела дневник на иврит, където с красив калиграфски почерк записвала мечти и планове, не само своите собствени, а също и на други другари от групата, всички планове, за които толкова говорели по време на нощните дискусии на лунна светлина. И най-накрая Роза, малката Роза, тиха и твърде сериозна за възрастта си, която, гледайки господин Хаим, винаги притваряла тъмносините си очи, заради която той все по-често не можел да спи и за която мечтаел – че някога там, в кибуца, ще лежат прегърнати на земята между палмите или дори на полската поляна, там, край Радзимин, че малката Роза ще му позволи да докосне с устните си нейните, винаги леко влажни и разтворени, сякаш чакащи нещо, а може би дори ще се съгласи да разкопчае копчето на блузата ù, най-горното от трите, а може би и средното, което сигурно само ще отстъпи под напора на тежките ù гърди, и че ще му покаже колко много го желае и ще бъдат така заедно, а той ще се почувства като в рая и тогава няма да бъде важно дали ще заминат някъде, или ще останат тук, тъй като щастието се задържа при щастливите, както казваше дядо му Хаим Мендел, а щастливите не отмерват времето.
Споменът за онези години, от който напразно искал да се избави и който го приковал с дебела верига за това място, бил забит под клепачите му и не им позволявал да се затворят – нито през деня, а още по-малко през нощта. Войната ги разделила с Роза, може би всъщност Роза въобще не е мечтала да прекара живота си с него и е имала някакви други момичешки планове – като всички госпожици на нейната възраст, които постоянно променят мнението си и момчето, по което тихо въздишат. Както и да е, те никога не лежали заедно в тревата, дори край Радзимин, защото той винаги се срамувал да я помоли за това, а може би не е имало подходящ случай, впрочем Иче Гинзбург постоянно ги юркал да работят, а Роза, която винаги първа скачала да изпълни неговите нареждания, само следяла Хаим с тъмносините си очи и леко се изчервявала. Така или иначе, не се знае как биха се наредили нещата, вероятно съвсем по друг начин от планирания тогава, но веднага след войната, когато се върнал оттам, знаел със сигурност, че Роза вече я няма и че дори няма нужда да търси и да проверява, няма я и това е. Знаел това добре, не само предчувствал, защото нали Роза се върнала точно преди войната в своя град Хрубешов, а там никой не е оцелял. Разказвал му един поляк, с когото спали на един и същ нар, делейки сноп прогнила слама, през нощта, притиснати един до друг, защото било ужасно студено, а били облечени само с раирани дрипи. Той видял как подгонили всички по песъчливия път. Към близкото пасище. И към боровата гора. Жени, деца и старци. Заповядали им да изкопаят ров между боровете, дълъг няколко метра, широк колкото труп. Няколко залпа, нямало нужда от повече. Греело слънце, в разгара на лятото, 1942 година. От боровете вече падали първите шишарки.
Пансионът (превод Васил Велчев, 160 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Срещата с Пьотр Пажински е на 27 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00
Познавате Людмил Тодоров като сценарист и режисьор на филми като Любовното лято на един льохман, Приятелите на Емилия, Емигранти, Миграцията на паламуда... и сигурно знаете, че под повърхността на неговите (кино)истории винаги дебне тънка уловка, която ги превръща в това, което не са на пръв поглед – също както в новия му роман С череша се задави косът (откъс от него ви чака по-долу), необикновената близост между брат и сестра (Наско и Софчето), фината детска психология и ефирната еротика оформят пъзел на невъзможната любов между две сродни души, но на втори поглед...
Наско от малък обичаше всичко да му е ясно. Той не понасяше кашите. Или си гладен, или не си. Или си добър, или си лош. Или си влюбен, или не си. Във втори клас Наско се влюби толкова лошо, че никак не му беше трудно да бъде добър.
Тя се казваше Розалия. Учеше в съседния 2а клас. Имаше дълга тъмноруса коса и зелени очи. Беше малко по-висока от него. Ходеше с впити клинчета, върху които носеше роклички.
Ако някой мисли, че мъжът във втори клас не е мъж, трябва да прерови паметта си и ще открие там неща, които ще поиска да забрави на мига. Наско, както и всички други момчета, изпитваше сексуално влечение към Розалия, но все още нямаше дума за това. Нейните дълги, тънки крачета, очертани красиво под впитите клинчета, се разхождаха из сънищата на доста второкласници, които не знаеха как да гледат на тях и съответно не знаеха какво да ги правят. Всички искаха да ги направят нещо. Това незнание караше Наско да зачеркне себе си като личност и да подчини своето битие и съзнание на Розалия. Защото, ако си влюбен, си влюбен, и точка. Ако пък не си, не си.
Като начало Наско започна да изхранва Розалия. Той ходеше на училище със сандвич, приготвен от майка му, а Розалия си купуваше готови закуски. Сандвичите на майка му бяха неповторими и след като Розалия ги опита, нямаше връщане назад. Наско каза на майка си да му прави по два сандвича. През голямото междучасие той отиваше при Розалия и двамата закусваха заедно.
Наско не усещаше какво яде. За него беше важно, че през тези десет минути те двамата с Розалия са отдадени един на друг и целият свят престава да съществува. Двамата се хранеха в пълно мълчание. Любовта няма нужда от думи.
Веднъж Розалия изрази предпочитание към сандвичите с пилешко роле и нарязана отгоре зелена чушка. Оттогава Наско поръчваше на майка си само такива сандвичи. Когато тя се опитваше да разнообрази менюто му, той се мусеше.
Наско знаеше да чете и пише отдавна, а в смятането беше малък гений. Учителите му предрекоха бляскаво бъдеще и не сбъркаха – Наско влезе в Математическата гимназия, а в десети клас се окичи с титлата "световен шампион" заедно с отбора на гимназията.
На Розалия математиката ѝ куцаше и бъдещият световен шампион започна да ѝ решава домашните. Това му осигуряваше още няколко безценни минути насаме с нея. Двамата се виждаха след часовете. Наско решаваше задачите на един лист, а Розалия ги преписваше вкъщи. Всеки ден той я изпращаше.
През пролетта Наско стана на осем години. Майка му попита как иска да празнува рождения си ден, а той каза, че ще покани деца вкъщи.
– Колко деца смяташ да поканиш? – попита майката.
– Едно – отвърна Наско.
– Как едно! Покани целия клас. Как така ще каниш само едно дете. Кое?
– Розалия.
Майката замълча, а после говори със Софчето, която на свой ред говори с Наско.
– Насе, покани Розалия, но покани и други деца, иначе е неестествено. Не знам дали ме разбираш?
– Не.
– На рожден ден човек кани повече хора. Сега ще ти предложа един добър вариант. Покани Розалия, плюс още деца от твоя клас. Най-добре е да поканиш целия клас, защото ще е тъпо да пренебрегнеш някого. А после, след няколко дни, ще поканиш Розалия сама под претекст... "претекст" означава "повод, причина, оправдание"... да изядете остатъците от еклеровата торта на мама. Аз не съм срещала човек, който може да устои на нейната торта. Така нещата ще се подредят елегантно – първо ще бъдеш с Розалия в компанията на други деца, после ще бъдеш с нея насаме. С други думи, ще бъдеш с нея не един, а два пъти. Какво ще кажеш?
Наско изслуша сестра си много внимателно. Той беше способен да обработи огромен обем информация за броени секунди и да прецени плюсовете и минусите. След като ги прецени, той каза:
– Кажи на мама да направи пилешки сандвичи за двама души, пък може и да не прави еклерова торта. Но да има фанта.
Наско отпразнува своя рожден ден в стаята си. Розалия дойде облечена с дълга рокличка и тричетвърти чорапи на розови цветчета. Наско пусна хевиметъл и наду уредбата докрай. После показа на своята гостенка новата си електронна игра. Ядоха сандвичи, еклерова торта, пиха фанта. Прекараха в стаята повече от три часа. През това време Софчето беше с антифони в ушите. След като Розалия си отиде, тя попита брат си как е минал рожденият ден, а той каза: "Супер".
На другия ден в училище се случи нещо неочаквано. Когато Наско отиде при Розалия с пилешките сандвичи, тя каза:
– Ти пак с твоите сандвичи. Не идвай повече, моля те.
През следващите дни Наско спря да контролира майка си какви сандвичи прави и вместо два сандвича, поръчваше един. Напоследък той гледаше филми с цуни-муни, а сега отново мина на екшъни. Едва ли някой друг освен сестра му можеше да направи верни изводи от тези промени в неговите предпочитания.
Един ден Софчето влезе в стаята на Наско и каза:
– Насе, какво става с Розалия?
– Нищо.
– Друго момче ли има?
Наско не отговори. На Софчето ѝ се прииска да го гушне, но се въздържа. Тя седна на леглото му.
– Насе, трябва да знаеш, че всички жени са такива. Жените обичат вниманието, но не обичат да е прекалено. Трябва да се правиш на леко недостъпен, иначе не е интересно. Трябва да уцелиш баланса между едното и другото.
При Наско умът беше над всичко. Той оцени високо напътствията на своята сестра и си направи съответните изводи.
След края на учебната година Наско отиде на село при баба си и дядо си и там срещна Гачето. Тя се казваше Гергана и беше внучка на една баба от селото. Говореше смешно, както говорят хората в провинцията. Беше в първи клас и ходеше с една и съща избеляла рокличка. Крачетата ѝ бяха кокалести и със синини. Тя почти нямаше вежди и цялата беше някак безцветна. За сметка на това притежаваше двайсет и четири каратова усмивка. Успехът на нейната усмивка се дължеше на това, че никога не слизаше от лицето ѝ.
Всяка сутрин бабата на Гачето носеше прясно мляко на бабата на Наско и водеше своята внучка да си поиграят с Наско. Игрите на село не са като тези в града. Наско се ориентираше трудно и разчиташе изцяло на Гачето.
– Хайде да се качим на дюлята – предложи веднъж тя.
– Какво ще правим там?
Тя не знаеше. Поради липса на други идеи се качиха на дюлята и лицето на Гачето светна от щастие. Те двамата бяха заедно, какво по-голямо щастие от това. Големите листа на дървото пазеха хубава сянка, а на клоните се седеше удобно. Наско започна да вижда дюлята не като криво дърво, а като къща или даже дворец с разклонения. Той можеше да избира в кои покои на палата да се настани, на кой клон да седне, къде да увисне с риск за живота и да се залюлее, а после с голяма мъка да изпълзи обратно.
Докато Наско опознаваше двореца, Гачето седеше усмихната и не правеше нищо друго, освен да му се възхищава. Той ставаше червен от тези гимнастики и често късаше дори дреха. Накрая кротваше и сядаше до своята вярна публика. Двамата дълго мълчаха и люлееха крака от клона. От време на време Наско авторитетно се изплюваше на земята.
Идеите на Гачето бяха все такива – първо изглеждаха глупави, но после се оказваше, че не е така, и Наско започна да ѝ се доверява за всичко. Постепенно доверието му взе да прераства в нещо, което му заприлича на връзката с Розалия, и той чак се стресна. Започна да се държи хладно с Гачето, да се прави на недостъпен.
Те двамата имаха своя игра. Наско се качваше на дюлята, а Гачето оставаше на земята и му правеше мишена с ръце във вид на кръг. Наско събираше плюнка, пускаше я и ако уцелеше кръга, Гачето му го стесняваше. Понякога плюнката падаше върху ръцете ѝ, тя ги избърсваше в рокличката си и отново правеше кръг. Веднъж плюнката падна на лицето ѝ, а тя така щастливо се разсмя с глас, че Наско усети в него да се надига нещо голямо и хубаво, нещо, което го изплаши много, и той каза:
– Не ми се играе повече.
Слезе от дюлята, прибра се вкъщи и остави Гачето сама. Критичен момент в техните отношения бяха закуските, които баба му им приготвяше към десет часа сутринта. Правеше им мекици, бухтички или сандвичи, и викаше Наско в кухнята да ги вземе. Той влизаше, грабваше една мекица и побягваше обратно навън.
Баба му го спираше на вратата.
– Вземи цялата чиния и покани Гачето.
– На нея не ѝ се яде – казваше Наско и се връщаше на бегом в двора.
Баба му изнасяше мекиците навън и слагаше децата да закусят. Точно този момент беше най-труден за Наско. Той никога не ядеше заедно с Гачето. Това му напомняше закуските с Розалия, а той не желаеше да си ги спомня по никакъв начин. Гачето се хранеше на масата, а Наско дъвчеше своята мекица далеч от нея.
Страхът му да не изпадне под очарованието на Гачето често го караше да се държи неестествено. Понякога той ставаше груб, точно когато се чувстваше най-добре с нея. Това внасяше смут в душата му. Наско возеше Гачето на своето ново колело по улиците на селото. Тя сядаше на рамката пред него и хващаше с две ръчички кормилото. Тези разходки бяха най-хубавото нещо, което Гачето можеше да си представи. Тя цялата сияеше. Искаше да благодари, но не знаеше как – липсваха ѝ думи, липсваше ѝ възпитание.
Тя гледаше Наско с нямо обожание, а той се дразнеше:
– Стига си се хилила такава.
Грубостите на Наско не нанасяха видими поражения на Гачето. Несломимата устойчивост на нейните чувства го стресираше, правеше го неуверен и слаб и той започна да я избягва. Затваряше се в къщата с оправдания от рода на: "Днес ще решавам задачи".
Гачето оставаше да го чака навън. Сядаше на едно малко столче и седеше там с часове. Той често проверяваше иззад пердетата и я виждаше все там. Така Наско започна да се чувства като затворник. Чудеше се как да си запълни времето. Не смееше да отиде при другите деца, защото Гачето щеше да му се лепне.
Скоро тя спря да идва. Това продължи няколко дни. Когато една сутрин дойде с баба си, Наско ѝ предложи да играят на кленза, а тя му предложи друга игра.
– На доктори.
Наско се съгласи, без да знае каква е тази игра. Гачето откъсна от черницата едно клонче и поведе Наско към плевнята, където баба му държеше покъщнина и багаж. Гачето седна върху куп стари черги, почисти клончето от листа и го връчи на Наско.
– Сега ми бий една инжекция.
Наско изтъпя.
– Къде?
– Ей тук, на ръката.
Наско би първата инжекция на ръката на Гачето.
– Сега ми бий инжекция на другата ръка.
Наско направи каквото му казаха.
– Сега ми бий инжекция на едното краче.
Наско би.
– Сега на другото.
Наско би и там. Гачето стана, събу гащичките си, легна отново на чергите и вдигна рокличката си нагоре.
– Сега ми бий ей там.
Наско онемя. Той гледаше между краката на Гачето. Гледката го потресе. Той беше виждал голи жени, но това беше съвсем различно. Наско посегна с инжекцията и изведнъж го достраша.
– Не се бой – каза Гачето. – Само не я пъхай, а я бий отстрани.
Наско си даде сметка, че точно тази инструкция беше очаквал. Той би на Гачето поредната инжекция и в плевнята стана тихо.
– Искаш ли да ми биеш още една инжекция? – попита Гачето.
Наско искаше. Той би втората инжекция пак там, след което Гачето бързо дръпна рокличката си надолу и каза:
– Стига ти толкова.
Скочи пъргаво на крака, обу си гащичките и избяга навън. През целия ден Наско се мъкна след Гачето като глух петел. Тя му говореше нещо, играха някакви игри, той дори я вози на колелото си, но нищо не чу и нищо не разбра. Едва вечерта дойде на себе си. Беше толкова изморен и изтощен, че заспа веднага.
На другата сутрин споменът го връхлетя и той се уплаши, че баба му ще научи за плевнята. Наско отдавна бе установил, че рано или късно, възрастните научават всичко. Тази сутрин той остана в леглото. Каза на баба си, че е болен. Тя се разтревожи и започна да го лекува. Наско боледува няколко дни. Седеше в къщата, четеше стари списания, решаваше задачи за четвърти клас.
Няколко дни по-късно, докато караше колелото си по улиците на селото, Наско се размина с един велосипедист, който возеше Гачето на предната си рамка. Срещата стана на един завой. Щом двете колела се разминаха, Наско обърна глава назад, но велосипедистът и неговата дама се бяха скрили зад завоя. Мимолетността на тази среща подсили нейния ефект и се превърна в спомен, който Наско не забрави никога.
С череша се задави косът (216 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Премиерата на С череша се задави косът и срещата с Людмил Тодоров е на 7 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00
"Ако от тези изречения не почувствате нищо, то е, защото не сте влюбени в Алис." казва Фриц, героят в новия роман Нашите раздели (откъсът от него по-долу е ваш) на френския писател Давид Фоенкинос, когото (може би) сте срещнали наживо миналата година. Фриц работи в Ларус, но дори този легендарен речник, с бездънните си енциклопедични познания, едва ли може да даде определение за Любовта – онази, "истинската, която ви запраща в категорията на индивидите, достойни за присмех" като Фриц и Алис; онази, която ви събира и разделя в омагьосан перпетуум мобиле кръг; онази, която се ражда от един жест, от една дума... или от непоносимостта към сьомгата.
Първите дни не бяха най-трудните. Казвах си, че просто ѝ е необходимо малко време, за да приеме моята издънка през семейната неделя. После мина време и разбрах, че Алис няма да даде заден ход. Бях прекрачил границите на простимото. Щяхме да сме нещастни всеки поотделно и може би щяхме да изпитваме мъка по едно и също време, сякаш обединени в онова, което изживявахме разделени.
* * *
Най-сложното бе да изглеждам нормално на работа. Да си на нова служба означава да се усмихваш. Всяка сутрин по пътя за "Ларус" се упражнявах да отпускам челюстта си. Така успявах да вляза в издателството захилен. Никой не можеше да се досети за любовния траур, който изживявах вътрешно. Болката си споделях единствено с Пол. Присъствието му в този период наистина бе важно за мен. Въпреки че положението не беше просто – докато мен ме наеха, на него му предложиха само удължаване на стажа. Вече не бяхме равни, бях станал негов наставник. Представете си следния парадокс: утешаваше ме човек, на когото трябваше да давам наставления. Случваше се да сдържам сълзите си, нареждайки му да фотокопира нещо.
– Благодаря, Пол... благодаря ти за всичко.
– Няма защо, Фриц. Просто вдигнах телефона.
Първите ми професионални задължения завинаги щяха да бъдат свързани със спомена за любовната ми ранимост. Дали това не беше някакъв знак? Щях ли да съм принуден впоследствие да избирам между емоционалния си разцвет и успешната си кариера? Все същият голям въпрос: може ли човек да има всичко? Не плащаме ли задължително за онова, което получаваме? Все въпроси, които тормозеха съзнанието ми и които сигурно вече бяха станали досадни на Пол. За щастие на приятелството ни той скоро щеше да получи предложение за работа в "Малкият Робер". Тогава за наше най-голямо облекчение щяхме да се превърнем в конкуренти.
* * *
Имаше и друго обяснение за способността на Пол да ме изслушва: той беше щастлив. Истински щастлив. С онова почти дразнещо за околните щастие. Наскоро бе срещнал едно момиче и усещах, че крие нещо от мен. Винаги е малко неудобно да разкриеш щастието си пред нещастен приятел. Все пак си казвах, че е странно: срещнал я бе точно когато двамата с Алис се разделяхме. Нима в представлението на любовния живот нямаше място за двама? Предпочитах да не разсъждавам върху тази хипотеза, която можеше да ме накара да дебна залеза на неговата история. Веднъж на обяд подхванах темата.
– Виждам, че си щастлив.
– Защо мислиш така?
– Защото си ми приятел и го виждам. Виждам го в начина, по който гледаш менюто.
– Така ли?
– Когато човек е щастлив, менюто няма никакво значение. Докато аз, още не влязъл, веднага искам да разбера какво е обедното меню. Защото то несъмнено ще е апотеозът на деня ми.
Пол се възхити. Бях го уловил в мрежата на моята прозорливост. Впусна се в дълго описание на любовната си история.
* * *
Всичко започнало преди месец. Срещнали се у общи приятели. Нищо особено, призна си, но веднага добави: "Ще видиш, продължението е невероятно". Така че с нетърпение очаквах продължението, както очаквах и поръчаното без особен ентусиазъм пармантие. Описа ми хола, където един от приятелите му празнувал дипломирането си.
Имало около трийсетина души и атмосферата се колебаела между елегантност и разпуснатост, без някоя от тенденциите да вземе връх. Лека джазова музика, която напомняла на соарето в "Закуска в Тифани". Пиели шампанско и имало малки триъгълни сандвичи със сьомга, тарама хайвер и пастет от гъши дроб. Питах се защо Пол разказва с такива подробности. Явно прочете мислите ми (това е приятелството) и обясни, че всичко това щяло да има своето значение. И най-вече фактът, че не обичал сьомга.
– Фриц, нали помниш, че не обичам сьомга?
– Да.
– Добре.
Така че Пол не хапвал от сандвичите със сьомга. И благодарение на това се влюбил във Виржини.
– И толкова?
– Не, чакай, ще ти обясня. Но двете са свързани.
Нарочно бавеше разказа, наслаждаваше се на собствената си история. Като че ли я разказваше по-скоро на себе си, подобно на хората, които ни показват снимки единствено за да се видят на тях. Опитваше се да създаде съспенс. И съвсем логично отиде до тоалетната, оставяйки ме насред куп предположения относно връзката между запознанството с жена и непоносимостта към сьомгата.
* * *
Върна се и продължи разказа си. Сьомгата явно не била прясна. След половин час всички, които яли от нея, се почувствали зле, измъчвали ги остри стомашни болки. Гледката била невероятна. Гостите рухвали един след друг. Всички, с изключение на един човек. И това, естествено, била Виржини. Момиче, което Пол никога нямало да забележи сред тълпата. Именно сьомговата зараза я откроила. Били като избраници, като двама оцелели от "Титаник". Ако всички с изключение на един човек се свлекат на земята, то, значи, сте предопределени да се сближите с този човек.
* * *
Извикали няколко лекари, които били инжекции на натровените. Пол и Виржини отишли на друг купон, смаяни от случилото се. Опитвах се отново и отново да си представя сцената. Аз съм сред тълпа и всички припадат, за да остане една-единствена жена, внезапно разкрила се пред очите ми като някакво видение. Стори ми се като вълшебство и останах със зяпнала уста. Пол явно бе доволен от реакцията ми. И имаше защо, това беше една от най-прекрасните истории, която някога бях чувал.
II
Отдадох се на работата си. Живеех с думите – с тях нямаше за какво да споря. Алис ми липсваше почти непоносимо, но не исках да ѝ се обаждам. Нямах желание да виждам никого. Несъмнено това бе най-самотният период в живота ми. Понякога си мислех, че съм в състояние да напиша роман. По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.
* * *
Животът ми влезе в релси, имах колеги, разказвахме си вицове пред машината за кафе. Научавах историите на всеки един от тях, войните и предпочитанията им. Това бе изолиран свят, вселена, в която бе затворена една общност. Всички вървяхме към една и съща цел: ежегодното излизане на "Ларус". Прекарвах много време в подземния етаж, където се намираше архивът. На това място времето не съществуваше, не проникваше нищо от нашето съвремие. Там преживявах часове на щастие. Разбира се, понякога ми ставаше досадно. Особено когато трябваше да правя многобройни фотокопия. Настанявах се до машината, заслушан в свистенето ѝ. Не знам защо, но щом започнех да правя фотокопия, в главата ми се създаваше някаква абсолютно немотивирана връзка и се сещах за Алис.. Стаичката с копирната машина бе като параклис в памет на Алис. Там изпитвах тъга, носталгия, понякога и радост, припомняйки си най-щастливите ни мигове.
Нашите раздели (превод Георги Ангелов, 200 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Етикети
Японците имат само една дума за носталгия – "натсукаши" и тя означава щастлива носталгия, но колко ли думи могат да имат за продуктивността на Амели Нотомб? Двадесет и втория роман Щастливата носталгия (откъс от него по-долу) на неуморната белгийка я връща там, където започва всичко – там, където е родена Амели Нотомб; там, където тя преживява романите си Изумление и трепет и Нито Ева, нито Адам; там, където автобиографичната интимност и срещата със стари приятели като Ринри Накано са много по-важни от каквито и да било писателски трикове; там, където може да провериш дали "всичко, което обичаме, се превръща в измислица", както твърди самата Амели Нотомб.
Не бях стъпвала в Страната на изгряващото слънце от декември 1996. Сега беше февруари 2012. Пътуването бе насрочено за 27 март.
Шестнайсет години без Япония. Същата продължителност като между пет и двайсет и една години – период, който за мен бе като пътуване през пустинята. Най-ужасни бяха първите години. На пет и на шест години се криех под масата, за да страдам на спокойствие. Там, в полумрака, възстановявах в съзнанието си градината, музиката на моя рай и споменът ставаше по-истински от реалността. Плачех с отворени очи, халюцинирах, взряна в този изгубен и възкръснал свят. Когато ме откриваха, ме питаха защо тъгувам и аз отговарях: "От носталгия".
Много по-късно открих, че в Европа презират това чувство, смятат го за старомодно и токсично. Жестоката диагноза не ме стресна и си оставам все така закоравяла носталгичка.
Когато ми предложиха да направят репортаж, тръгвайки по следите на моето детство, приех поради една проста причина: бях убедена, че проектът ще бъде отхвърлен от телевизионния канал. По това време преминавах през период, в който знаех със сигурност, че не струвам нищо и че никой не би заложил и едно евро на мен.
Екипът беше учуден, че на канал Франс 5 му трябваха три месеца, за да отговори. Аз не бях изненадана – проектът беше толкова абсурден, че телевизията не смяташе за нужно дори да го отхвърли официално, мълчанието бе достатъчно, за да подчертае безсмислието на идеята.
През януари екипът ми съобщи, че Франс 5 приема проекта. Бях като паднала от небето. Значи, наистина щях да се върна в Япония. Изумена забелязах, че тази перспектива, в която не бях повярвала нито за миг, ме изпълва с ентусиазъм.
Шестнайсет години без Япония. Бях накрая на силите си. Миналото време е неуместно – съм накрая на силите си. Днес е 11 март – една година от Фукушима. Катастрофата ме съсипа по начин, който не успявам да опиша. Когато ужасът настъпи, написах текст в прослава на прекрасните японци и го публикувах в помощ на пострадалите. Капка в морето, която обаче доведе до непредвидени последствия – Япония, която бе престанала да издава книгите ми след "Изумление и трепет", започна отново да ги превежда.
След шестнайсет дни заминавам за Осака. Опитвам се да мисля за това. Напразно – съзнанието ми веднага го отхвърля. Прекалено голямо е, за да бъде обхванато. Знам, че имам нужда да бъда спасена. От какво? От куп неща, някои от които са ми напълно непознати. Ако знаех с точност какво ме застрашава, сигурно щях вече да съм спасена.
Странно нещо е спасението. На 21 декември 2011 получих бонзай с изумителна красота. Сложих го в апартамента си и го нарекох Суифт. Две седмици по-късно Суифт започна да линее. Изтичах при продавачката, която се бе провъзгласила за познавачка на този растителен вид, и тя ми каза:
– Вашият бонзай агонизира.
– Знам. Какво ще ме посъветвате?
– Нищо.
– Не може да няма някакво средство?
– Срещу смъртта?
– Още не е умрял. Докато има живот, има надежда.
Тя вдигна очи към небето.
– Тези клишета не важат за бонзая. Още от детството си той понася ужаси, за които си нямате и понятие. Не държи да живее, разбирате ли?
Забелязах, че продавачката е склонна към депресия и прехвърля патологиите си върху растенията, затова си тръгнах.
На улицата минах покрай кино, в което даваха "Изобретението на Хюго" на Скорсезе. Скоро щеше да започне. Купих си билет и застанах сред чакащите със Суифт в ръце. Хората ме гледаха и поклащаха глави. Когато дойде време за филма, се настаних в салона. Върху коленете ми Суифт се канеше да издъхне. Не смеех да си представя страданията, на които е бил подложен, за да се спре растежът му и да стане бонзай. Страстта на хората към този измъчен сорт говори много за садизма ни.
Филмът започна. Първата половина не ме заинтригува особено и се изкушавах да поспя. Спането в кино е много по-приятно, отколкото в легло – става дума за съзнателен сън. Втората половина обаче ме завладя изцяло и ме обзеха лунни емоции. Мелиес ме помири с космонавтиката, така че напуснах киното с ликуване в душата. Суифт запазваше медитативно мълчание.
Щом се прибрах, поставих моя растителен любимец до кафеварката и продължих да съществувам. На другия ден бонзаят беше възкръснал. Но вече не беше бонзай. Тялото му бе все така хилаво, но вече произвеждаше листа като на баобаб. Скорсезе го бе разомагьосал – вече не беше малоразмерен.
Когато Ринри ми се обади, гласът му вече не беше същият и той говореше смутено:
– Оня ден, когато ми се обади, бях толкова доволен, че въобще не се сетих.
– За какво?
– Тази книга, която си написала за мен, "Нито Ева, нито Адам".
– Имаш проблем с тази книга?
– Отдавна ли си я написала?
– Преди пет години.
– Сигурна ли си?
– Да.
– Мислех, че е много по-стара.
– Какво значение има това?
– Има.
– А!
– Прегръщам те.
Не разбрах нищо от този разговор. Ясно беше, че Ринри почувства облекчение. В "Нито Ева, нито Адам" бях казала истината за него, а именно че той беше най-прекрасното и мило момче на света. Защо това би му се сторило по-приемливо, ако е писано по-късно?
Изведнъж се уплаших от срещата с него. Все така я желаех, но ме обхвана лек страх.
И аз като почти всички хора си имам бивши приятели. Обикновено преставам да се виждам с тях. Но в повечето случаи ми остават хубави спомени. Ако ми се случи да ги срещна отново, удоволствието ми е примесено с притеснение, което не мога да изразя с думи. Мисля, че в това отношение приличам на днешното общество, което не е толкова безгрижно, колкото му се иска да бъде.
Телефонният разговор ме разтревожи. Все пак реших, че срещата с Ринри ще бъде фантастична. Искаше ми се да се запозная с жена му. Той сигурно би разбрал желанието ми.
Нашата история продължи две години – през 1989 и 1990. Навремето ми изглеждаше невероятно да остана толкова дълго с някого. Околните твърдяха, че двамата ще се оженим, което ме хвърляше в ужас. Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите.
Пак вечерях с родителите ми и сестра ми. В един момент се изпуснах.
– Заминавам за Япония.
Изумление. В моето семейство Япония е свещена дума.
– Заминавам на 27 март и се връщам на 6 април. "Метафизика на тръбите" е излязла току-що на японски.
Ако не беше този претекст, впрочем това бе самата истина, щях да изглеждам така, сякаш им говоря за туристическо пътуване.
– Къде ще бъдеш? – попита баща ми.
– Шест дни в Кобе, три дни в Токио.
Накратко разказах за телефонните си разговори с Ринри и Нишио-сан. Всички се зарадваха. Изпитах облекчението на човек, който е изпълнил дълга си.
До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи на митичната любов – вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани.
Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая.
Ринри вече има номера ми в Париж. Снощи на телефонния секретар чух мъжки глас да казва, че се радва за предстоящата среща. За момент се зачудих кой ли е това. След това се сетих. Толкова е странно – сякаш съм живяла два живота.
От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията слага ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Върнах се там на двайсет и една години и ми се струваше, че започвам на чисто.
Някои ще кажат, че при такива обстоятелства всяка друга страна би имала същия ефект. Съмнявам се. Знам, че съм имала нужда да бъда покорена, да се уповавам. Япония ми даде точно това. Единствено тя.
На 27 март, когато самолетът излетя, се запитах дали, ако не беше телевизията и японското издателство, щях да се реша отново да видя архипелага.
На такива безсмислени въпроси никога нямаме отговор. Все пак заподозрях, че отговорът е "не". Ето най-абсурдното в така наречената ми личност. Този комичен аспект на моето същество остава загадка за мен.
Например срещам човек, който ме очарова. Той ми определя среща на еди-коя си дата. Радвам се. Датата наближава, радостта ми расте. В уречения ден се отправям към мястото на срещата и по пътя чувствам как цялата ми енергия ме напуска. Толкова съм отпаднала, че ми се ще да седна на първата пейка и да не мръдна повече никога оттам. Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение.
Сигурна съм, че тъкмо той ми попречи да се върна в Япония през тези безкрайни шестнайсет години. При това съм човек, който никога не загубва контактите си. Понеже на тази планета има всякакви хора, си представям, че има и такива, които се поддават на този дълбок нагон, и вместо да се срещнат със скъпото същество, сядат на някоя пейка и там си остават. Всъщност много малко се различавам от онези, които позволяват да ги смаже тежестта на разрушението, и тази констатация ме изпълва с ужас.
Спасява ме това, че държа да спазвам ангажиментите си. Другите го знаят. Защо съм такава? Подозирам, че причината е до голяма степен в Япония. Японците правят това, което са обещали, много е просто.
И така, никой не се съмняваше, че на 27 март ще бъда в самолета от Париж за Осака. Тази увереност доста допринесе за навременното ми явяване на летището. Кръгът се затваря – надеждна съм, защото се връщам в страната на надеждните хора.
Само аз знам ужасяващата тайна, а именно че бях на ръба да помоля шофьора на таксито да спре в момента, в който видях пейка.
Нагонът на разрушението никога не се намесва, когато става дума за работна или куртоазна среща, тоест когато той може да бъде оприличен на отказ от нещо задължително. Затова го свързвам с разрушението – този нагон се опитва да умъртви най-истинските ми желания.
Мисля, че трябва да благославям човешката цивилизация, че ни е заразила с чувство на отговорност и към най-незначителните аспекти на нашите ангажименти, иначе сигурно щях да вържа тенекия на целия свят.
Щастливата носталгия (превод Светла Лекарска, 112 стр, цена 10 лева) е в книжарниците
"Да, имам планове за вас, г-н М. Сигурно си мислите, че около вас няма никой, но от днес нататък аз ще съм до вас. В известен смисъл винаги съм бил до вас – сега вече и буквално. Тук съм и не смятам да си тръгвам скоро." – понякога героите на романите пишат до своя Създател – Писателят – водят го в непознати светове на границата между реалност и фикция. Там, на ръба на мистерията, където живее писателят М. от романа Уважаеми господин М. (четете откъса по-долу) на холандския автор, продуцент и актьор Херман Кох. Всъщност, господин М. е самоиронично алтерего на Кох (дори хитовия му и филмиран роман Вечерята живее тук огледален живот под името Възмездие) като писател, хванат в капана на мистъри съседа от долния етаж, между спомените за бляскавото писателско минало, обремененото настояще и интригата в неговия шедьовър, разказващ за двама влюбени и безследно изчезналия им учител по история Ландзат.
В пълнометражния филм, сниман по "Възмездие", има сцена, в която двамата с Лаура крачим по плажа, хванати за ръка. Събули сме се. Лаура носи пола, а аз съм навил крачолите на дънките си до коленете.
– А сега какво? – пита Лаура.
– Как така "а сега какво"? – ѝ отвръщам аз с въпрос.
Една вълна залива босите ни крака. Плажът е пуст, но по всичко личи, че е лято. Защо сте се съгласили да изместите действието от зимата в лятото?
Така се губи нещо съществено. Единствено и само силният снеговалеж принуди историка Ландзат да прекара нощта в Терхофстейде. Нямаше хотел, наложи се да спи на тавана. Ние лежахме долу, на матрака пред печката. Онази нощ не мигнахме. Притискахме се един в друг, за първи път останахме облечени. Повтаряхме си, че трябва да сме подготвени за всичко.
На това място филмът се отклонява от книгата ви. Колкото и да въртим и сучем, действието, което се развива през лятото, ни вменява вина. Учителят си е същият досадник, но вече има свободата да продължи към парижките си приятели. И на Ландзат филмът вменява повече вина, отколкото имаше в действителност. Зрителят в залата е запознат с историята – случката вече е разнищвана неведнъж в медиите. Учителят по история изчезва безследно. Защо не си тръгва? – се чуди зрителят. – Защо не остави младежите на мира?
От време на време до нас долиташе проскърцването на леглото над главите ни. Тогава притаявахме дъх. Навярно и учителят не спа добре онази нощ. Стана веднъж, стъпките му преминаха по дървения под, после слязоха по стълбите. Лаура се притисна още по-силно в мен. Чухме дървената вратичка на тоалетната, а след известно време – и трополящата струя. Беше толкова близо, сякаш уринираше върху нас, както щеше да каже Лаура по-късно. Във всеки случай това бе нещо, което предпочитахме да не чуваме.
На следващата сутрин се събудихме от тракане в кухничката. Останахме в леглото и придърпахме завивките, така че, когато Ландзат се показа от кухнята, изпод одеялото се подаваха само главите ни.
– Кафето е готово – оповести той. – Искате ли пържени яйца?
На закуска почти не си проговорихме. Понеже печката още не се беше разгоряла, с Лаура се бяхме увили с по едно одеяло. Виждах, че и тя като мен се мъчи да не зяпа историка, чиито конски зъби дъвчеха лакомо пържените ни яйца.
– Така. Втори опит – каза той накрая и стана, за да си облече якето.
Ала през нощта беше наваляло още повече. Още щом съгледахме "костенурката", която едва се подаваше изпод дебелия бял юрган, разбрахме, че трябва да оставим всяка надежда за скорошно заминаване на Ландзат. Въпреки това надянахме ръкавиците и криво-ляво изчистихме прозорците и предния капак от снега. С лопата, която донесох от килера, разровихме колелата, но този път колата просто отказа да запали. Двигателят заглъхна още при първия опит и не се обади повече.
С Лаура виждахме добре лицето на учителя си по история през заснежения преден прозорец на "костенурката". Спогледахме се. От устата на Лаура излизаха бели облачета пара. Тя стисна очи. Снегът беше спрял – гладката покривка имаше цвят на навлажнена хартия, която сякаш не се разстилаше под краката ни, а бе надвиснала над главите ни като снишен таван. Стори ни се, че са минали поне десет минути, преди вратата на колата да се отвори и Ландзат да излезе от купето.
– Предполагам, че в селото няма сервиз – рече той. – Но сещате ли се поне за някое селце или градче в околността, където могат да ми помогнат?
Още помня как стоеше там. Длъгнестата му фигура в снега. Беше дошъл без покана. Беше ни изпил джина и ни беше изял последните яйца. Посред нощ беше уринирал шумно в тоалетната. Но ние бяхме млади. Веднъж да заминеше, и до час щяхме да сме го забравили. Ако беше лято, нямаше да е проблем да си тръгне веднага. Но през зимата нещата стояха малко по-различно.
– В Ретраншмон няма нищо – замислих се аз. – Опасявам се, че трябва да отидем до Слайс.
Заговорих в множествено число, без да му мисля много. Погледнах към Лаура, но тя си беше свалила ръкавиците и се опитваше да си стопли пръстите с дъха си.
– Колко има до там? – попита Ландзат. – До Слайс.
– Около пет километра май. Един час ходене при нормални обстоятелства. Сега вероятно ще отнеме повече.
И така, мълчаливо и без да се колебаем, ние сключихме споразумение двамата с Лаура да го придружим – или поне аз. Лаура ни беше обърнала гръб и вече крачеше смълчана, с ръце на кръста, към входната врата, като вдигаше високо крак при всяка своя стъпка.
– Или пък ако се сещате за някого в селото, от когото можем да се обадим на сервиза? – предложи Ландзат.
– И без това трябва да пазаруваме – отговорих аз на учителя. – Нямаме нищо за ядене. Така че ще дойдем.
Изместиш ли действието от зимата в лятото, историята добива съвсем различна окраска. Не е като да преместиш църковна камбанария – по-драстично е.
* * *
Съпругата ви седи на предната седалка до мен и ме напътства ("На следващата отбивка вляво"), дъщеричката ви мирува на задната седалка, подпряла е глава на вратата, в огледалото виждам как се затварят очите ѝ – всеки миг ще заспи.
За да избегна мълчанието, отбелязвам колко е зелен пейзажът, колко е обширен и пуст, почти като да го описвам. Съпругата ви отвръща, че това е основната причина да идвате тук – тук си прочиствате съзнанието.
Пристигаме. Паркирам на дигата пред бялата къща. Отпред стои и субаруто. Синьо. Входът на къщата е отзад. Помагам с изваждането на чантите. Съпругата ви събужда детето. Отнасям покупките по пътеката. Мяркам зеления улук, бръшляна, прозорчето на тоалетната или банята, табелката с номер 1 в края.
Влизаме. Всекидневна с отворена кухня. Дъщеричката ви се затичва към телевизора и го включва. Съпругата ви вади някои неща от торбите и ги прибира в хладилника. После спира и ме поглежда.
Би могла да ми предложи питие, но по вида ѝ личи, че не ѝ е до това. Може би денят ѝ е бил дълъг и изтощителен. Единственото, което иска в момента, е да остане сама.
Само че аз не помръдвам. По екрана на телевизора сноват анимационни герои, засега без звук. Правя крачка към съпругата ви и незабавно съзирам промяната в погледа ѝ. Вярно, това е съседът отдолу – прочитам в очите ѝ, – но доколко го познавам в действителност? Къщата е отдалечена, от пътя не се чува нищо. Като да тръгнеш с непознат мъж. Когато осъзнаеш глупостта си, вече е прекалено късно.
Вдигам ръце – жест, с който искам да я успокоя, но съм наясно, че тъкмо успокоителният жест се поддава на различни тълкувания. Без съмнение, и серийният убиец, на когото си се доверил и когото си пуснал в дома си, ще се опита най-напред да те успокои с жестове.
Съпругата ви е затворила вратата на хладилника и е пуснала торбата на пода. Гледа ме ококорена.
Трябва да кажа нещо или да се сбогувам и да напусна. Но аз стоя и мълча.
Тогава дъщеричката ви се провиква:
– Мамо! Мамо, ще дойдеш ли да гледаме?
Защо пишете
Такъв е, значи, животът на писателя.
Писателят се събужда, влиза под душа, бърше се – като всеки друг. И малко след това изниква първият проблем: закуската. Днес писателят е сам, съпругата му и дъщеричката му са на вилата, а той не помни как се прави кафе. В екстремна ситуация – при корабокрушение, ядрена авария, земетресение – вероятно ще успее да извика спомена. Филтър. Мляно кафе. Вряща вода. Но светът не свършва с днешния ден. Събота е. Навън грее слънце. До дома на писателя са отворили кафене с масички отпред. Той заключва вратата и влиза в асансьора.
Момичето, което благоволява да се появи десет минути по-късно (не, не стана така – наложи се той да влезе да я повика!), очевидно няма представа с кого говори. Измърморва нещо от рода на "няма мляко". Извинява се, че не може да остави кафенето без надзор. Ама нали аз съм тук! – убеждава я той. – Ще хвърлям по едно око. Но момичето клати глава. Не може – отсича. Била нова. Работела само в събота. Била студентка. И какво следваш? – му се дощява да я попита. Но единственото, което прави, е да гледа смръщено. Укротява с ръка пърхащата страница на вестника.
Напоследък му се случва все по-често да не го разпознаят. Особено младите. Цели поколения, които не го четат. Би могъл да отдаде тоя факт на заниженото качество на образованието. В средните училища вече въобще не преподават литература! Но дълбоко в себе си знае, че вината не е в програмата по литература. Вината е в забравата, която му се заканва с пръст от прясно изкопания гроб. Няма драма. Многообещаващият талант, пробивът на средна възраст, а накрая и забравата. Забравата, предхождаща пълната тишина. Примирил се е с тая мисъл. Повтаря си, че човек трябва да опита от всичко.
Откъм ъгъла на собствената му улица – простил се е с мисълта за кафето, празният му стомах не понася кафе без мляко – се задава семейна двойка. Двойка на възраст, в края на петдесетте години. Децата вече са напуснали дома и съпрузите се разхождат заедно, споделят празнотата на една съботна сутрин, на цял един уикенд! Веднага усеща погледите им – съзират го, отместват очи, поглеждат още веднъж. Докато го подминават, се побутват един друг. Усмихват се неловко и го поздравяват с кимане. Той се покланя леко, да, аз съм, наистина съм аз, и после продължава напред.
Пътят му го отвежда покрай витрината на книжарницата. Плакатът с неговия лик още виси на стъклото. От 15:00 ч. до 16:30 ч. автографи ще раздава... Писателят се заглежда в лицето от плаката, а после и в отражението си в прозореца на витрината. Открийте разликите. Лицето на снимката може и да е по-младо от това в прозореца, но не чак безсрамно по-младо. Прочита го в израженията на библиотекарките, които го посрещат за литературните четения в библиотеките. Очаквали са някой самовлюбен тип, който не понася други снимки, освен превзетите портрети от задните корици на книгите си. Кадри, обработени на компютър, за да се махнат всички пъпки и петна. Колко хубаво, си мислят библиотекарките, на живо е почти като на снимката. Старостта му отива.
Не съм като Н., си казва писателят. Н. винаги заръчва така да осветят сбръчканото му лице, че да заприлича на модел, рисуван от художник от Златния век. На градоначалник. На римски император. На гръцко божество. Всеки детайл от снимката подсказва убеждението му, че повечето жени биха убили, за да почувстват почти осемдесетгодишното му тяло върху кожата си. И вероятно е прав, продължава М. Той хвърля един последен поглед на двете си лица в стъклото на витрината и продължава нататък.
Уважаеми господин М. (превод Мария Енчева, 448 стр, цена 17 лева) е в книжарниците
