My Mir

Във филма Дим, по сценария на американския писател Пол Остър, има герой, който всеки ден в продължение на години, в точно определен час, застава на ъгъла на едно кръстовище и снима отсрещния ъгъл като педантично събира снимките в албуми – една и съща експозиция, една и съща композиция, но вгледаш ли се по-внимателно осъзнаваш, че всяка снимка е различна, както ден с ден не си прилича. Такива са и книгите на Пол Остър – вгледаш ли се, всеки път откриваш нови детайли, нови парчета истории, с които да сглобиш целия пъзел в пълния му блясък, а именно това прави писателят Питър Арън, герой на Остър от романа Левиатан (откъс от него ви чака по-долу), когато му се налага да разследва смъртта на приятеля си и колега Бенджамин Сакс, докато в левиатанския лабиринт на истината със запазената Остър марка по следите му са се лепнали ФБР и неведомите "случайни" съвпадения, а на изхода го чака смисълът на живота и на провалите в него.

Когато през 1975-а най-накрая Сакс ме представи на Фани, двамата веднага се познахме. Получи се малко неловко и минаха няколко минути, преди да дойда на себе си. Така една мистерия от миналото бе мигом разбулена. Сакс се оказа липсващият съпруг на жената, която бе обсебила вниманието ми преди шест или седем години. Ако бях останал в същия квартал, със сигурност щях да срещна и него след излизането му от затвора. Но завърших колежа през юни, докато Сакс беше пристигнал в Ню Йорк през август. По това време аз вече бях напуснал апартамента си и пътувах към Европа.

Няма никакво съмнение, че бяха странна двойка. В почти всяко отношение, за което можех да се сетя, Бен и Фани сякаш съществуваха във взаимно изключващи се сфери. Бен неконтролируемо размахваше ръце и крака, стърчеше като кран с остри ъгли и кокалести издатини, докато Фани беше ниска и закръглена, със спокойно изражение на лицето и маслиненомургав тен на кожата. В сравнение с нея Бен изглеждаше червендалест, с рошава къдрава коса и кожа, която лесно изгаряше на слънце. Той винаги заемаше голяма площ около себе си, не го свърташе на едно място, а изражението на лицето му се променяше на всеки пет или шест секунди, докато Фани беше уравновесена, улегнала, обитаваше тялото си като тиха вода. На мен ми изглеждаше не толкова красива, колкото екзотична, макар че това по всяка вероятност е доста силна дума за онова, което се опитвам да изразя. Една способност да омайва е може би по-точното определение, както и някаква самодостатъчност, която приковава погледа дори когато тя само седи и нищо не прави. Не беше забавна по начина, по който Бен умееше да бъде, никога не вършеше нищо прибързано, никога не говореше празни приказки. Въпреки това усещах, че от двамата тя е човекът с по-ясна мисъл, по-интелигентна, с по-аналитичен ум. Докато умът на Бен беше целият една интуиция. Дързък да, но не и непременно достатъчно фин, за да улавя тънкостите, ум, който обича да поема рискове, да скача в тъмното и да прави парадоксални връзки. От друга страна, Фани беше задълбочена и безпристрастна, неуморима в търпението си, не проявяваше склонност към прибързани преценки или необосновани изводи. Тя беше умна, той – просто остроумен; тя беше сфинкс, той – отворена рана; тя беше аристократ, той – плебей. Да си с тях, бе все едно да съзерцаваш бракосъчетание между пантера и кенгуру. Фани, винаги облечена изискано, с безупречен вкус, крачи до мъж, който стърчи цял фут над нея, едно пораснало момче с черни гуменки, сини джинси и сиво горнище на анцуг с качулка. На пръв поглед сякаш нищо не ги свързваше. Зърваш ги заедно и първата ти реакция е, че са случайно срещнали се непознати.

Но само на пръв поглед. Под собствената си очевидна недодяланост Сакс криеше забележително усещане за жените, което се проявяваше не само към Фани, а и към почти всички жени, които срещаше, и аз не спирах да се учудвам на лекотата, с която те се привързваха към него. Може би това имаше нещо общо с факта, че бе израсъл с три сестри, сякаш топлата сърдечност, научена в детството, го беше дарила със скрито познание, с умение да разбира женската природа, на което други мъже посвещаваха цял живот безрезултатно. Фани си имаше своите трудни моменти, освен това си мисля, че беше човек, с когото не се живее лесно. Често това нейно външно спокойствие беше просто прикритие за вътрешната ѝ лабилност и на няколко пъти имах възможност лично да се уверя колко бързо е в състояние да изпадне в мрачно, депресивно настроение, обзета от неясно терзание, което ненадейно я докарваше до плач. В такива моменти Сакс я закриляше, проявяваше към нея трогателна нежност и загриженост, затова си мисля, че с течение на времето Фани бе започнала да разчита на него при всяко изпитание, давайки си сметка, че никой друг не би могъл да я разбере по-добре. В повечето случаи неговото съчувствие се изразяваше косвено в такова говорене, което оставаше непонятно за чужди хора.

Например, когато за пръв път гостувах в апартамента им, разговорът на масата се завъртя около темата за деца – дали да ги имаме и ако да, кога е най-добрият момент за тях, какви промени изисква това и така нататък. Спомням си, че бях твърдо за това да имаш деца, докато Сакс се впусна да обяснява надълго и нашироко защо е против. Служеше си с доводи, които бяха добре известни (светът е непоносимо място, земята е пренаселена, изгубваш свободата си), но ги изброяваше така разпалено и с такава убеденост, че останах с впечатление, че говори и от името на Фани и че двамата са твърдо решени да не стават родители. Години по-късно научих, че точно обратното е истината. И двамата отчаяно копнеели за деца, но Фани не можела да зачене. След множество опити да забременее тръгнали по доктори, изпробвали хапчета за фертилност, както и всевъзможни билкови препарати, но нищо не се получило. Броени дни преди въпросната вечеря през 1975-а били уведомени, че нищо повече не може да се направи, за да помогне. За Фани това било съкрушителен удар. Както ми призна по-късно, това било нейната най-страшна мъка, загуба, която щяла да оплаква до края на живота си. Онази вечер, вместо да я подтикне да си излее душата пред мен, Сакс забърка коктейл от импровизирани лъжи, един кипнал, димящ чайник, който да замъгли обсъжданата тема. Долових само откъси от това, което не спираше да нарежда, но само защото си мислех, че репликите му са адресирани към мен. Както разбрах по-късно, през цялото това време той беше говорил на Фани. Казвал ѝ е, че не е нужно да го дарява с дете, за да продължава да я обича.

С Бен се виждах по-често, отколкото с Фани, а и когато се срещах с нея, беше винаги в присъствието на Бен, но въпреки това полека-лека успяхме да създадем приятелство помежду си. В известен смисъл моето старо увлечение по нея направи тази близост неизбежна, но освен това то се издигаше и като преграда между нас, затова трябваше да минат няколко месеца, преди да съм в състояние да я погледна, без да се притеснявам. Фани беше мой стар блян, видението на таен мой копнеж, заровен някъде в миналото, а сега, когато най-неочаквано се материализира в нова роля – като жена от плът и кръв, съпруга на моя приятел, – признавам, че изгубих почва под краката си. При първата ни среща това ме подтикна да изрека някакви глупости и тези нетактични слова само засилиха чувството ми на вина и обърканост. Още в началото по време на една от вечерите в апартамента им ѝ подхвърлих, че и думичка не бях чул от онези лекции, които бяхме посещавали заедно. "Всяка седмица прекарвах този час, зазяпан в теб – ѝ казах. – В края на краищата нали практиката е по-важна от теорията и затова реших, че няма смисъл да си прахосвам времето в слушане на лекции върху естетика, след като самата красота седи пред мен."

Мислех, че това ще се приеме като опит да се извиня за поведението си в миналото, но то прозвуча ужасно. Такива неща не бива да се казват при никакви обстоятелства, най-малкото пък с небрежен тон. Те само натоварват човека, към когото са отправени, и нищо добро не може да произлезе от тях...

   Левиатан (превод Иглика Василева, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

"Тя е "Н", иначе казано Нели, госпожица Елън, Търпеливата, Принцесата, Е. Л. Т., Милото момиче, Любимата, жената илюзия, малката загадка, госпожица Т., госпожица Фърнан, госпожица Търман, госпожица Тенам, госпожица Търнам и вероятно госпожица Трингам. Играе главна роля в живота на Чарлс Дикенс във времето, когато той е може би най-известният човек във Великобритания. Връзката им продължава почти тринайсет години, от 1857 година до смъртта му през 1870 година. Пълното ѝ име е Елън Лолес Търнан, макар че е известна предимно като Нели и така ще бъде наричана тук." – да, това е жената-ключ към загадките на сърцето на Чарлс Дикенс в биографичния роман (и филм) Невидимата жена на писателката Клеър Томалин (позната с биографиите на Чарлс Дикенс, Томас Харди, Джейн Остин...), която ще разнищва викториански мистификации и у нас, наживо, на 25 май, за да стане пределно ясно, че "да обичаш и да си обичан е живота сам, без който ний сме нищо."

Дикенс е всеотдаен и строг баща. Води децата си на бурни набези в магазините за играчки, учи ги на различни игри – "двайсет въпроса", "рими", "пословици" – и им прави фокуси. Дикенс участва в празнуването на Коледа с такова въодушевление, за каквото едно дете може да мечтае. Освен това всекидневно проверява дали стаите на децата са чисти и конфискува бухалките и топките за крикет на синовете си, ако твърде много си изцапат дрехите. Синът му Алфред цял живот помни какво мъмрене е отнесъл, задето е изчеткал сакото си не където трябва – в трапезарията.

Личната хигиена на Дикенс е почти фетиш за него – той си взема студена вана или душ всекидневно и изисква дрехите му да бъдат поддържани безукорно. Дикенс е озадачен от недостатъците на синовете си и е доволен от всеки опит те да бъдат отстранени. Полага огромни усилия да излекува заекването на Франк, като всяко сутрин му чете Шекспир. Освен това учи Хенри, най-умния си син, на стенография. Но тъй като синовете му един след друг се оказват лишени от неговия силен характер, Дикенс става все по-раздразнителен към тях. Момичетата до голяма степен са пощадени от критика, защото са момичета, при това само две, а и Кейти несъмнено е интелигентна. Чарли, най-голямото момче, учи в Итън по настояване на кръстницата си Анджела Кутс, не се справя достатъчно добре, за да влезе в университет, но през 1857 година, когато е на двайсет години, поне се задържа някак в Барингс Банк.

Дикенс е привързан към него, но един пораснал син у дома е и постоянно напомняне, че времето лети и че собствената му младост е невъзвратимо отминала. Освен тази мисъл го измъчва и друга – как многодетното му семейство не е оправдало очакванията му, а също за "едно щастие, което съм пропуснал в живота си, за един приятел и другар, който така и не намерих".

Дори когато е най-силно въодушевен от семейния живот, Дикенс често отсъства от къщи, за да преследва собствените си интереси. Години наред той има навика да излиза да язди денем и да ходи на театър вечер със свои приятели мъже. Освен това имат клуб на пешеходците и редовно вечерят извън града, в Гринич, или в "Джак Стос" в Хампстед Хийт, или в "Стар енд Гартър" в Ричмънд. Сред приятелите са Джон Фостър, негов главен литературен съветник, който споделя увлечението му по театъра; художникът Даниъл Маклис, драматургът Дъглас Джеролд, Марк Лемън от "Пънч" и други трудолюбиви журналисти, художници и писатели, сред които Уилки Колинс е ново попълнение от по-младото поколение. Колинс се появява на сцената през 1850 година. Той е ерген и се смята за ценител на удоволствията, освен това, изглежда, е изпълнил ролята на Мефистофел, когато Дикенс е играл Фауст, организирал е епикурейски вечери навън и го е придружавал на пътувания до Париж, за да вкусят от неговите изтънчени "дяволии".

Освен това Дикенс обича да се разхожда сам. Често излиза сам нощем и понякога остава навън до сутринта. Така опознава цял Лондон: най-отблъскващите части на Ист Енд, смятани от мнозина за недостъпна чужда територия; доковете и реката от Хамърсмит до Гринич; различни бедняшки квартали край Севън Дайълс, край Съмърс Таун, край Бъро; пътя за Хампстед от детството му, който минава през Юстън, Морнингтън Кресънт, Камдън и Кентиш Таун; и ширналите се на километри нови покрайнини, които изяждат нивите, овощните градини, фермите и някогашните зелени пътища на север и на юг. Твърди, че тези разходки му помагат да планира какво ще пише на следващия ден, което сигурно е вярно, обаче се случва и нещо друго. Въпреки своята общителност Дикенс е човек, който не иска да бъде опознаван и преценяван от никого. Нуждае се от свое лично време, през което може да престане да бъде сърдечен приятел или експедитивен баща и да се превърне просто в наблюдаващо око, слушащо ухо, мечтаещ ум.

От началото на 50-те години на ХIХ век Дикенс прави така наречения от него цигански катун в две стаи над редакцията на "Хаусхолд Уърдс" на Уелингтън Стрийт 16, близо до Странд, за да може да остава да преспива там, ако му се прииска. Удобно е за вечерните му разходки, ергенските вечери и клубовете му "Атенеум" и "Гарик", но е още по-удобно за честите му посещения в многобройните театри в района – "Лицеум", "Аделфи", "Олимпик", "Ковънт Гардън" и "Дръри Лейн", – както и "Съри" и "Виктория" от другата страна на моста Уотърлу. Писмата му и другите му лични писания са изпъстрени със споменаване на навика му да ходи на театър: бележка до мадам Селест, директорка на "Аделфи", с която я моли за ложа; оплакване до Уилям Фарън, директор на "Олимпик", задето мястото му в партера било вече заето, когато отишъл закъснял и сам да гледа бурлеската в петък вечерта; живо описание на разходка по Боу Стрийт, Лонгейкър и Дръри Лейн през една влажна зимна вечер, когато театралните доставчици и продавачите на билети вече са затворили, на път за Хокстън, където театър "Британия" под ръководството на Сам и Сара Лейн поставя пантомими пред огромна и умееща да цени видяното местна публика. От тази самота – самотен мъж, който се движи сред океана на лондонската тълпа – той създава света в книгите си.

Ако домашният живот означава за Дикенс по-малко, отколкото му се иска да покаже, и ако е малко повече конте от Регентството, отколкото патриарх от викторианската епоха, отколкото обикновено се смята, не трябва да забравяме, че той живее през целия си зрял живот в атмосфера на остро лицемерие по тези въпроси. Битовите добродетели се прокламират шумно, вече не се толерират публичните прояви на неприлично поведение – например принцовете да общуват с актриси, всякаква проституция процъфтява, и от всички освен от представителите на нисшата класа се иска дискретност или лицемерие. Реакцията на Дикенс към това лицемерие никога не е проста. Допада му представата за подреден малък дом, спретната съпруга и майка, особено когато придава завършен вид на сюжетите си, но му харесва не само представата. Неотдавна на бял свят излезе писмо до неговия приятел художника Даниъл Маклис, което говори, че още в първите години на брака на Дикенс интересът му към подземния свят на сексуалните удоволствия вероятно не е бил само от позицията на наблюдател. Той насърчава Маклис да отиде с него в Бродстеърс, за да си почине, обещава му "всякакви удобства в Маргейт (нали ме разбираш?), знам къде живеят". Освен ако Дикенс няма предвид понитата по пясъка, удобствата в този контекст може да означават само едно.

През целия си живот той има приятели и от двата пола, които не зачитат конвенциите. Уилки Колинс е най-известният от тях с двете си незаконни домакинства, но има още много. Разведената госпожа Франсес Елиът, която той съветва по нейните брачни дела, е друг такъв пример. Дикенс е в близки отношения с граф Д'Орсе и с лейди Блесингтън, чиято репутация – справедливо или не – е опетнена. Той е в приятелски отношения с Фани Кели, която живее с незаконната си дъщеря, и с Фани Стърлинг, която се е разделила със съпруга си и живее с друг мъж. Джулия Фортескю, която участва в неговата аматьорска актьорска трупа, има голямо семейство с лорд Гарднър, за когото успява да се ожени едва след смъртта на съпругата му през 1856 година. В личния си живот Дикенс приема всичко това, публично обаче поддържа строга фасада и никога не е изпитвал достатъчно силно желание да наруши преобладаващите социални норми. Например, когато научава (по време на мъжко пътуване до Париж през 1850 година), че високоуважаваната френска актриса госпожица Дьона, която е посрещал в дома си в Лондон, е любовница на британския посланик лорд Норманди (семеен мъж), Дикенс незабавно пише на Катрин със заръка да се извини на всички дами, присъствали на онази вечеря в дома им.

Същите табута властват и в творбите му. Може и да роптае пред Форстър, както прави през 1856 година, срещу откъслечните и неестествени портрети, които е принуден да рисува в романите си, заради тиранията на "вашия морал", но не прави опит да се отскубне от тази тирания, а младите мъже в по-късните му произведения са също толкова скопени, колкото и в ранните. Почти няма промяна и в неговите сладки, глупавки, закръглени и пърхащи млади жени. Парадоксално е, че неговата най-обаятелна героиня е Естела (в "Големите надежди", написан едва през 1861 година), която според сюжета е отгледана в среда, направила я фригидна. Всички други са имунизирани срещу сексуалността от своя създател още преди историите им да започнат – те са не по-съблазнителни от восъчен плод.

   Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс (превод Надежда Розова, 432 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Срещата с Клеър Томалин е на 25 май в литературен клуб Перото – НДК от 19:00