My Mir

"Твърде съм уморена, за да се беся сега. Ще го оставим за утре." – да, такива фрази са често срещани в абсурдните истории на Юнас Юнасон и новия му роман Пророчицата и идиотът не прави изключение. Един кемпер, едно околосветско пътешествие, куп ексцентрични персонажи (като 75-годишната инфлуенсърка Агнес) и абсурдни ситуации като срещи с Барак Обама, Пан Ки-мун и с руската мафия... да, всичко намига към хумор, сатирата и забавата от серията за Стогодишният старец, който..., но този път Юнас Юнасон ни кани на... Свършека на Света – о, да, изчислен е от запалената по астрофизика учителка Петра, но пък и вече е изживян в личен план от вещия в кулинарията, но не и в Живота, Юхан... и така, запознайте се с Пророчицата и Идиотът...

Глава 3

Петък, 26 август 2011

Остават дванайсет дни

Мракът се спусна над паркинга, който беше съвсем пуст с изключение на един самотен кемпер и следите от гуми на една каравана, дето вече я нямаше. Почти нищо не бе останало от трийсет и осем годишното уиски. Фурмите с козе сирене, обвити в хрупкав бекон, бяха изядени. Юхан взе две одеяла от кемпера, сложи едно на раменете на новата си приятелка (или поне така му се искаше да я нарича) и се загърна с другото.

– Още дванайсет дни, значи. Гледай ти, говоря си с истинска пророчица на края на света.

– Скоро ще станат единайсет и нещо.

Гостенката бе изпила две трети от съдържанието на бутилката, а останалата една трета, погълната от Юхан, се оказа достатъчна, за да го накара да философства.

– Единайсет или дванайсет дни... Но защо ще се бесиш преди това. Не трябва ли да е обратното?

Протегна ръце и заприлича малко на Исус.

– Не трябва ли точно сега да прегърнеш живота. В малкото оставащо време.

Пророчицата не беше толкова ентусиазирана.

– Прегръщай каквото си искаш. За мен това биха били същите единайсет нещастни дни като останалите единайсет хиляди петдесет и два дни преди тях. Обясни ми какъв е смисълът от тях, ако можеш.

– Какво е станало преди единайсет хиляди петдесет и два дни?

– Родила съм се.

– Олеле.

Жената продължи:

– Не мога да повярвам, че всичко ще свърши, преди изобщо нещо да е станало.

– Какво да е станало?

– Казах нещо.

– В смисъл?

– Аз съм гимназиална учителка! Или бях, преди да се махна оттам. Никой не ме слуша какво говоря. Не станах професор. Не познавам любовта. Дори не съм казвала "обичам те" на някого. Не че това щеше да промени нещо.

– Можеш да ми го кажеш на мен, ако искаш.

– Би било хубаво да не са празни думи.

После обаче смекчи тона.

– Признавам, че уискито беше хубаво. И лекото хапване. Как го приготви? В кемпера?

– Обичам да готвя. И да чистя.

Дали тя не се усмихна, докато си сипваше последните капки от бутилката?

– Страхотна комбинация. Имаш ли си и друго име освен Идиота?

– Разбира се, че си имам!

Сега вече тя със сигурност се усмихваше.

– Нека да си формулирам въпроса по друг начин. Как се казваш?

– Казвам се Юхан Валдемар Льовенхулт. С ударение на Юхан. А ти?

– Казвам се Петра Роклунд. С ударение на Петра.

– Приятно ми е да се запознаем, Петра.

Юхан повдигна празната си чаша към гостенката.

– Не бих се изразила чак така – промълви тя.

После пияната и изморена пророчица се облегна назад и затвори очи.

Ама да не би да заспиваше? Юхан се притесни. Какво да прави сега? Не можеше да я остави на стола за къмпинг, през нощта щеше да стане много студено, дори да я завиеше и с второто одеяло. А и нямаше как да вкара спяща непозната жена в кемпера си, без тя да се е съгласила.

– Петра? Ехо?

Дълбоко дишане.

– Не можеш да... Петра? Искаш ли да ти покажа как правя фурми с козе сирене?

И това не помогна.

– Петра!

Какво да прави?

– Петра, обичам...

Тук тя трепна. Любовта, или липсата на такава, явно ѝ повлия.

– Кого обичаш? – промърмори тя, без да отваря очи.

– Улични ъгли.

Клепачите ѝ се повдигнаха.

– Кой може да обича улични ъгли?

Будна беше! Сега само трябваше да не я оставя.

– Е, обичам е може би силно казано, но винаги много съм ги харесвал. Още откакто работех като пощальон. А може би и преди това. Заставаш на ъгъла и гледаш в едната посока, после в другата. Не знаеш накъде да поемеш. Чувстваш го като съдбоносен избор всеки път. Има нещо красиво в това, трудно ми е да го обясня.

Гостенката не изглеждаше много доволна, че са я събудили, за да обсъжда поетичната красота на кръстовищата.

– Говорех за обич между хора.

Юхан отново се замисли.

– В такъв случай бих казал Фредрик, брат ми. Той ме е научил на всичко, което умея.

Петра хвърли поглед на кепмера.

– Като например да караш кола?

– Точно на това не. Инструкторът от шофьорските курсове ме научи. Който накрая се държа доста неприятно. Аз съм безнадежден случай не само в мисленето, но и хич не се оправям с технологиите. Ами при теб? Кой е голямата ти любов? Онзи Малте ли?

Само при напомнянето на собствения ѝ разказ Петра отново се почувства уморена. Отново затвори очи.

– Не, не, недей, Петра! Имам много хубаво допълнително легло в кемпера. Може да спиш на него.

След като и това не помогна, той допълни:

– Може би даже имам някоя излишна кука вътре. Хайде да я потърсим.

Ето! Отвори очи. Бавно се надигна. Позволи на новия си познат да я подкрепя, докато се качваше по стъпалата към вратата на кемпера. Справи се както с първото, така и с второто. Беше вътре. Последното, което каза, преди да заспи с дрехите, беше:

– Твърде съм уморена, за да се беся сега. Ще го оставим за утре.

Пророчицата и идиотът (превод Радослав Папазов, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Да, Итало Калвино "Вижда формите, в които човешкият пясък прави опит да се разположи, следвайки определени линии на движение, рисунки с правилен и неправилен контур като праволинейни или кръгообразни следи от гребло..." – откъсът по-долу от неговия последен роман Паломар е поредното доказателство как чрез дзен съзерцание може да намерим своето място на Земята и в безкрайната Вселена... или пък да разберем кое е Греблото, което ни оформя. И ако през следващата година ще отбележим 100 години от рождението на майстора на философската притча Итало Калвино (и 40 години от издаването на Паломар), то в Хаоса, в който живеем все още има надежда "между човечеството от пясък и света от камъни да се установи една възможна хармония"...

Из Пътешествията на Паломар

ПЯСЪЧНАТА ЛЕХА

Малък двор, покрит с едрозърнест бял пясък, почти чакъл, разстлан с гребло на успоредни бразди или концентрични кръгове около неправилно струпани камъни и ниски скали – така изглежда един от най-известните паметници на японската цивилизация, градината от скали и пясък на храма Рьоан-джи в Киото – типична картина на съзерцанието на абсолюта, постижимо с най-прости средства и без помощта на понятия, изразими с думи, според учението на дзен монасите, най-спиритуалистичната будистка секта.

Правоъгълната площ от безцветен пясък е оградена от трите си страни със зидове, покрити с керемиди, отвъд които се зеленеят дървета. Четвъртата страна е заета от дървена стъпаловидна пътека, по която посетителите могат да се разхождат и да поседят. "Ако нашето вътрешно зрение е погълнато от гледката на тази градина – обяснява листовката на японски и на английски, която се предлага на посетителите и е подписана от настоятеля на храма, – ще се почувстваме освободени от относителността на нашето лично Аз, докато усещането за абсолютното ни Аз ще ни изпълни с ведро удивление, прочиствайки помрачените ни умове."

Господин Паломар е склонен доверчиво да последва тези съвети и сяда на стъпалата, наблюдава камъните един по един, следва вълнообразните извивки на белия пясък, позволява на неопределимата хармония, която свързва елементите на картината, да навлезе полека-лека в него.

Тоест той се опитва да си представи всички тези неща така, както би ги почувствал някой, който в самота и мълчание би се съсредоточил да гледа градината в стила на дзен. Защото –забравихме да споменем това – господин Паломар е притиснат на пътеката от стотици посетители, които го блъскат от всички страни, въоръжени с фотоапарати и кинокамери, които си пробиват път с лакти и колене и снимат камъните от всички възможни положения, използвайки естествената светлина или светкавиците си. Прескачат го безброй крака само по вълнени чорапки (както винаги, в Япония обувките се оставят на входа), наставляващи родители тикат многобройните си фамилии към първата редица, тълпи униформени ученици се бутат насам-натам, нетърпеливи да приключат час по-скоро посещението на прословутия паметник, наложено им насила от училище. Прилежни посетители кимат ритмично с глава, докато проверяват дали всичко, описано в пътеводителя, отговаря на истината и дали всичко, което виждат в действителност, е описано в него.

"Можем да възприемем пясъчната градина като архипелаг от скалисти острови в безкрайния океан или като върхове на високи планини, подали се над море от облаци. Можем да я видим и като картина, обрамчена от зидовете на храма, или да забравим за рамката и да си внушим, че морето от пясък се разпростира до безкрая, покривайки целия свят."

Тези инструкции за "начина на употреба" се съдържат в листовката и според господин Паломар изглеждат напълно приемливи и лесно приложими, стига човек да е уверен, че притежава индивидуалност, от която да се освободи, и че може да гледа на света от вътрешността на едно Аз, което е в състояние да се разпадне и да се превърне само в зрение. Но именно този начален момент изисква допълнително усилие на въображението, особено трудно за постигане, когато собственото Аз се е затлачило в гъстата тълпа, която гледа чрез хилядите си очи и изминава с хилядите си крака задължителния маршрут на туристическото посещение.

Значи ли това, че на човек не му остава нищо друго, освен да заключи, че мисловните техники на дзен за постигане на крайното смирение, за откъсване от всяко желание за притежание и от гордостта, имат за задължителен фон привилегиите на аристократа, че те предполагат индивидуализма във времето и пространството, хоризонтите на една самота, лишена от страх и тревога?

Но това заключение, което води до обичайната тъга по един рай, изгубен вследствие на ширещата се масова култура, звучи много наивно за господин Паломар. Той предпочита да тръгне по по-труден път, да се опита да долови онова, което дзен градината може да му даде, като я гледа в единственото положение, в което може да бъде гледана днес – изпъвайки врат сред многото други.

Какво вижда? Вижда човешкия род в ерата на големите числа, разпрострял се в една еднообразна тълпа, но все пак съставена от отделни индивиди, като това море от песъчинки, заляло повърхността на света... Вижда света, макар че той му показва само каменните гърбове на своята природа, безразлична към съдбата на човечеството, твърдото си естество, непреклонно пред човешкото възприятие... Вижда формите, в които човешкият пясък прави опит да се разположи, следвайки определени линии на движение, рисунки с правилен и неправилен контур като праволинейни или кръгообразни следи от гребло...

И между човечеството от пясък и света от камъни се установява една възможна хармония подобна на тази между две други, нехомогенни хармонии: едната на онова, което е извън човека, намерила равновесието на силите, несъответстващо на никакъв план; и другата – на човешките структури, която се стреми към рационалност на геометричната или музикалната композиция, но никога не е окончателна...

Паломар (превод Божан Христов, корица Дамян Дамянов, 152 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

"Безспорен е театралният успех на смъртта: остава на афиша вечно и премиерата ѝ не се нуждае от никаква репетиция, за да е перфектна." – неслучайно с този цитат от сър Хенри Джордж Брайънт започва новия роман Етюд в черно на Хосе Карлос Сомоса – все пак интригата оплитат няколко случая на убийства на просяци, свързани със света на театъра. Откъсът по-долу ни среща с част от ексцентричното трио, което ги разплита – мистър Х, душевноболен любител на мрака и шаха, неговата болногледачка (и фин разказвач на историята тук) Ан Маккеъри, като по-късно ще се включи и... самият доктор Артър Конан Дойл (о, да, и той като Хосе Карлос Сомоса е лекар по образование, но писател по призвание) – литературните намигвания към създаването на образа на Шерлок Холмс, обаче, не са единствените улики, които водят към изхода от този викториански-ноар лабиринт на човешката психология. Все пак, от предишната среща със Сомоса знаете, че неговите "кутии с истории" крият... още "магически кутии"...

Из ЦИГУЛКАТА

~ 1 ~

Сянката ми се източи в правоъгълника от светлина върху един килим, след което се сгъна и се покатери по облегалката на кресло.

По-нататък – спуснати завеси.

Без жива душа.

Уийдън все така сочеше да вляза. Пристъпих няколко крачки. Къде се вреш, Ани, си казах. Стаята беше просторна, но може би се създаваше такава представа, защото нямаше много вещи. Акуратно оправено легло. Кана за миене на ръце между леглото и комод с голяма ваза. От другата страна – камина с полица и газена лампа, кръгла еднокрака масичка, стол и малък гардероб. В средата – вече споменатото кресло.

Нищо друго. Нито книги, нито списания, нито картини. И не миришеше на луд, този дъх, смесица от животно и човек, на който така бях навикнала в "Ашъртън", а на напластен вдишан и отделен въздух, както една крава би направила с тревата.

– Кажете му нещо – пошепна Уийдън от вратата.

– На... на кого?

Кимна нетърпеливо към креслото.

Изведнъж изпитах страх. Ръцете ми овлажняха и посегнах с едната към шалчето, увито около врата ми.

Не ми се струваше, че се приближавам аз, креслото беше това, което бавно-бавно, сякаш стараейки се да остане забелязано, се присламчваше към мене.

Когато се изравних с него, погледнах.

И видях една кукла.

Бе седнала, без да деформира седалката с теглото си. В полумрака различих остри скули, несъразмерно високо чело, големи отворени очи и – преди всичко – подчертано открояващ се орлов нос.

Останалото – хилаво тяло, напъхано в пижама, халат и пантофи – би могло да бъде отвеяно от някое течение, без цялото да се промени особено. Заговорих с по-голямо въодушевление, отколкото всъщност изпитвах.

– Добър ден, ъъ... Казвам се Ан Маккеъри и съм... новата ви медицинска сестра, много ми е приятно да се запознаем, господин... господин...

– Мистър Х – довърши Уийдън от вратата.

– Но това не е името му, нали? – възразих.

– Няма име – отвърна строго Уийдън.

Това ми се стори абсурдно. Не пожелах да разпитвам повече. Куклата не помръдваше, затова се наведох да видя лицето му. В здрача забелязах нещо странно в очите му.

– Може ли да дръпна завесите, господине? – попитах, обръщайки се към мистър Х. Но чух незабавния отговор на Уийдън от прага.

– Не. Излизайте вече.

Напрежението в тона на Уийдън ме учуди. Излязох след един реверанс и Уийдън затвори вратата.

– Защо не може да се дърпат завесите? – попитах.

– Мистър Х не желае. Той е странен индивид. Не съм запознат с подробностите: за тях по-късно ще ви информира доктор Пънсънби.

И си избърса челото с кърпичка, сякаш бяхме посетили бърлогата на опасен звяр. Помислих си: Личи, че знае подробностите, но не иска да ми ги каже.

В края на краищата Уийдън е счетоводител, си казах. Отношението му към душевноболните беше белязано от предразсъдъци. Какъвто не беше моят случай. Реших, че се чувствам подготвена да поема господин Безименен.

~ 2 ~

Хети Уолтърс ме заведе в бъдещата ми стая в "Кларъндън" – една от петте стаички на таванския етаж, отредени за медицинските сестри.

Ако кажех "без излишества", нямаше да съм точна.

Беше гола и миниатюрна. Имаше огледало в половин ръст върху масичка с чекмедже и размери тъкмо колкото да се побере и леглото до нея. Светлината се сипеше от капандура на наклонения покрив. Живяла бях и на по-лоши места.

Бяха успели да вместят и леген с топла вода на пода, гъба и хавлиена кърпа. Багажът ми, както и една сгъната униформа нарушаваха опрятността на леглото. Съблякох си роклята, измих се и огледах униформата. Имаше една chemise, колан за жартиери, дълги чорапи, камизолка, траурночерна рокля с широки поли, бели нагръдник, престилка с презрамки, с джобове и принадлежности на колана, колосани маншети и якичка, ниски обувки. Имаше и една смяна от онова, което жените използваме интимно и без което минаваме само по тъмно в брачния живот.

Иначе човек може да иде на театър, за да види жени дори без тази последна защита на добрите нрави. Предполагам, че вече го знаете. Аз само информирам.

Тъй като съм зряла и не особено привлекателна жена, липсваха съсипатели на изкушението: нямаше нито корсет с връзки, нито корсажни брони, нито – слава тебе, Господи! – касинка с широка козирка, закриваща половината лице. Моята касинка беше просто висока, архиепископски тип. Когато се коронясах с нея, зле полираното огледало ми върна странно отражение.

Бях и не бях аз. Макар униформата да ми беше що-годе по мярка, ми придаваше странен вид. Любопитен е ефектът на костюмите, как нещо ти отнемат и едновременно с това нещо ти дават, сякаш си актриса, изпълняваща някаква роля. Високата яка скриваше белези, които оставаха на заден план, поне за момента.

Този образ ме накара да се усмихна.

Вече бях медицинска сестра на Кларъндън Хаус.

Доктор Пънсънби още не беше дошъл, тъй че си казах просто да се залавям за работа. И първото, което щях да направя, беше да видя хубавичко на дневна светлина очите на оня господин, както и да се казваше, защото беше пациентът, за когото бях дошла да се грижа.

С това намерение се изкачих по покритите с килим стълби, като повдигах краищата на новата си пола, отидох до последната врата, почуках леко няколко пъти и отворих, както бе направил господин Уийдън, но този път с увереността, която ми даваха отговорностите ми.

Въпреки всичко отново изпитах притеснение сред полумрака и мълчанието. Какво искате да ви кажа: онова обърнато с гръб кресло беше малко плашещо. Още повече когато затворих вратата. Сякаш загасиха светлините в тунел.

– Мистър... хъм... Х, идвам да прегледам очите ви за момент. После ще придърпам обратно завесите, ако желаете.

Не последва отговор. Споходи ме странен спомен: баща ми, в гръб, на писалището си, работи в пристанищните канцеларии. Имаше още няколко писалища в онези канцеларии – които сега, в паметта ми, ми се струваха безкрайни, – а в неговата облегалката бе откъм входа. Аз виждах раменете на сюртука му, черната, изключително черната му коса, черна колкото... колкото очите на парцаленото мече, което веднъж ми подари. Избих този спомен от главата си, докато вървях към прозореца.

– Има нещо, което се нарича "море" там, отвън, знаете ли? – казах. – Гледката му действа разпускащо и изобщо е приятна... – хванах завесите и тогава един тих, но много ясен глас прозвуча зад гърба ми.

– Не.

Обърнах се. Значи, говорел. Седеше там изправен, едновременно дребен и достоен, чертите му – забулени от мрака, уплътнен от собствената ми сянка.

– Извинете, господине?

– Не дърпайте завесите.

Съвсем ясно, бих казала звънко, произношение, без емоции. Спокойна заповед като молба.

– Мога ли да знам защо, господине?

– Харесва ми да са спуснати, така се съсредоточавам по-добре.

Загледах се за миг в изправения в креслото силует. За какво му беше да се съсредоточава – си помислих. Ама че глупост. Бях свикнала с абсурдните молби на душевноболните, много подобни на детските капризи. Желателно беше да ги игнорирам, когато бяха в ущърб на здравето. Казваше го Флоранс Найтингейл, учителка на медицински сестри: пациентът има нужда от свеж въздух и светлина.

Обърнах се към прозореца и сграбих завесите.

– Ще стане бързо. После отново ще... "се концентрирате".

Когато ги дръпнах, примигнах не толкова от блясъка – продължаваше да вали, денят беше сив и нямаше слънце, – колкото от облака прах, който внезапно ме връхлетя. Разбрах, че никой не бе дърпал, нито изтупвал тези завеси от месеци. Видях се отразена с монументалната ми касинка в стъклените правоъгълници на мръсен двукрил прозорец. Пейзажът се размиваше от вътрешната прах и дъжда, но можеше да се различат стволовете на дърветата в градината, стената на имението и по-нататък сивотата на плажа. Никой не бе мил и прозореца. Онзи мъж го бяха оставили на съдбата му в елитния "Кларъндън" само за да угодят на абсурдните му мании. Извърнах се да погледна креслото и се отдръпнах от светлината, за да видя седящия в него.

Много слаб и нисичък, но главата беше друго нещо. Издигаше се над него като корона. Високо чело, костеливи скули, малка брадичка и за венец – вече споменатият орлов нос. Нямаше вид да е бръснат, по-скоро май никога не бе имал брада. Дребно, почти детско тяло; глава голяма, на възрастен. С първото ти идваше да си играеш; втората те караше да изпитваш уважение.

Да, беше малко странен, но какво от това?

Всеки е някакъв. И моят нос е възголям, очите ми са близко поставени, а брадичката ми – вдадена назад. В училище ми викаха Невестулката. Не смятах, че мистър Х беше повече или по-малко странен от всеки друг.

Но очите му ме втрещиха.

Дясното беше почти безцветно синьо, като празен аквариум. Като се понаведох, видях, че видът му се дължи на огромния ирис, заемащ почти цялата предна повърхност на очната ябълка. Затова пък ирисът на лявото бе обграден от гъст червен къпинак, наподобяващ рисунка, която на всяко друго място, което не е око, би изглеждала красива. Едно синьо и едно червено око. Комбинацията беше забележителна.

– Приключихте ли? – прошепна почти без да отлепи устни.

– Какво, сър?

– Да ме разглеждате.

– Ами... да, сър.

– Тогава ще ви помоля да дръпнете обратно завесата, благодаря.

Послушах го. Не исках да го дразня повече. Но не ми беше приятно да гледам онова зачервено око, клиничното заключение за което ми изглеждаше очевидно: кръвоизлив.

– Сърби... ли ви? – попитах едва чуто.

– Кое?

– Лявото око... Сърби ли ви? Затова ли не искате да откривам прозореца?

Примигна за първи път. Ако това въобще беше примигване. Направи го много бавно, сякаш опитваше с наслада тъмнината.

– Това с окото ми е по рождение, мис Маккеъри. А сега придърпайте завесата.

Знае името ми, си помислих. Там, седнал, без да шукне, и мълчалив като странно цвете в саксията си, той внимателно следеше ставащото наоколо му.

Етюд в черно (превод Захари Омайников, корица Стефан Касъров, 448 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Да, ако сте пропуснали "случайните" срещи с видеотриптиха Друга светлина в програмата на Литературни срещи, в галерията на СУ Св. Климент Охридски, във фоайето на Столична библиотека, в Националния природонаучен музей при БАН или в салона на Дом на киното, то сега е време да го видите в друга, онлайн светлина. Затова ви срещаме с "главния виновник" за Друга светлина – визуалният артист Ралица Тонева – която, в компанията на своя партньор (и в Изкуството, и в живота) Спартак Йорданов, ще разкаже как се ражда Друга светлина, защо двамата се спират именно на стиховете на поетите Цвета Софрониева (в Интерференция на вини), на Илко Димитров (в Айсбергът) и на Радослав Чичев (в Знам), така че текст (и гласовете на Елена Димитрова, Цветан Алексиев, Юлиана Сайска) и визия (експерименти с течности и пигменти) да заживеят в симбиоза и да заформят абсолютен триумвират с музиката на Любомир Брашненков и Ангел Додов (или добре познатите ти Saturated Pixels)...

Какво?

Заедно със Спартак Йорданов развиваме тази специфична живопис под камера в продължение на доста години, като правим връзки в работата си с други изкуства – музика, поезия. Във времето сме имали доста живи участия, както и видеоработи. Различното в случая е, може би, че поканата към другите артисти дойде от нас, обикновено е обратното. Това ни позволи да работим с предварителната увереност, че елементите ще си взаимодействат добре, което още от самото начало очерта осезаеми смислови линии, както между отделните части на видеотриптиха, така и в съотношенията между текст, глас, музика, визия.

Как?

Стихотворенията, върху които се фокусирахме сега, бяха текстове, които преценихме, че могат да бъдат вписани активно в подобен аудио-визуален експеримент. Тоест, още при избора на текст съобразявахме доколко тези абстрактни изображения, които създаваме, могат да намерят отзвук в думите – търсихме стихотворения, които съдържат нееднозначност, вербален опит за предаване на нещо не-докрай-понятно, което резонира с абстрактното изображение и звуковия експеримент. Оттам нататък вече за нас оставаше да следим асоциативните движения между текст, глас, визия и музика и да се стараем да избегнем буквалните препратки, както и да оставим поле за експеримент.

Кога?

Работим с видео отдавна, както и с поезия и музика, като участници на живо в различни артистични начинания на колеги.

Преди около 2 години, в периода на безкрайните изолации, решихме да обединим всичко това – първоначално с видеото Прах, след което и с видеотриптиха Друга светлина, където търсихме разширяване на периметъра, образно казано, и като техническо изпълнение, и като екип и текстове, и като популяризиране – както на нашата работа, така и на съвременната българска поезия.

Защо?

Чисто естетически търсихме форма и съотношения между различните изкуства, които да могат да поемат богато на асоциации съдържание в звук, визия и текст, като едновременно с това увличат и потапят вниманието без излишна тежест.

Проектът Друга светлина е реализиран от сдружение Форс минор с финансовата подкрепа на Национален фонд Култура