My Mir

"Не трябва да се плашим от постиженията на метачовешката наука. Трябва да помним, че технологията, превърнала метачовеците в реалност, е измислена от хората, а те са били не по-умни от нас." – тези думи принадлежат на псевдодокюментъри разказа Еволюция на човешката наука (откъсът по-долу), а в награждаваните – достатъчно е да споменем 4 награди Небюла и четири пъти Хюго – творби на американския фантаст от китайски произход Тед Чанг неслучайно литературата живее в симбиоза с науката, технологиите и психологията (самият Чанг завършва компютърни науки)... Издаденият преди точно 20 години сборник Историята на твоя живот и други разкази създава фино паралелна реалност, в която живеят метачовеци (разказът по-долу), в която има място за невронна модификация, а посещенията на ангели са всекидневие като изучаването на извънземен език, променящ понятията за време и реалност (да, едноименният разказ Историята на твоя живот е в основата на сай-фай хитовия филм Arrival), а тази паралелна реалност се оказва все по-близо до историята на твоя, на моя и на децата ни живот...

ЕВОЛЮЦИЯ НА ЧОВЕШКАТА НАУКА

Двайсет и пет години са изминали, откакто за последно редакторите ни получиха за публикация доклад от оригинално изследване – подходящ момент да се върнем към въпроса, който бе така горещо обсъждан по онова време: каква е ролята на хората учени в епоха, в която границите на научното познание са се изместили отвъд познавателните способности на човечеството?

Със сигурност абонатите ни си спомнят статиите, чиито автори бяха първите, постигнали описаните резултати. Но колкото по-централна стана ролята на метачовеците в експерименталните изследвания, толкова по-голяма част от откритията им започна да става достъпна единствено посредством ДНТ (дигитално-неврален трансфер), което остави за списанията разкази от втора ръка и в превод на човешки език. Без ДНТ хората не можеха нито да разберат в дълбочина последните развития, нито да използват новите инструменти, необходими за провеждането на изследвания, докато в същото време метачовеците продължиха да усъвършенстват технологията и да разчитат на нея все повече и повече. Научните списания за читатели хора бяха сведени до средства за популяризиране, и то не особено добри, тъй като дори най-блестящите човешки умове оставаха озадачени от преводите на последните открития.

Никой не отрича множеството плюсове на метачовешката наука, но един от минусите за хората учени бе осъзнаването, че най-вероятно те никога повече няма да направят оригинален принос в науката. Някои от тях се отказаха изцяло от нея, а онези, които останаха, обърнаха гръб на оригиналните изследвания и насочиха вниманието си към херменевтиката: интерпретацията на научното дело на метачовеците.

Първо популярност доби текстуалната херменевтика, защото и без това вече имаше натрупани терабайти от метачовешки публикации, чиито преводи – макар и криптични – не изглеждаха напълно неточни. Разгадаването на тези текстове прилича малко на делото на традиционните палеографи, но напредъкът в областта не спира: наскорошни експерименти доказаха, че интерпретацията на Хъмфрис на публикации отпреди десет години върху хистосъвместимостта е правилна.

Достъпността до устройства, базирани на метачовешка наука, доведе до подем в херменевтиката на артефакти. Учените започнаха да правят опити да реконструират чрез "обратно инженерство" въпросните артефакти, като целта им бе не да произведат конкурентни продукти, а просто да разберат какви са физическите принципи в основата на функционирането им. Най-често използваната техника е кристалографският анализ на наноуеърни устройства, благодарение на която механосинтезата ни става малко по-позната.

Най-новият и засега най-недоказан метод на проучване е палпирането от разстояние на метачовешките изследователски центрове. Обект на такъв интерес в последно време е инсталираният наскоро под пустинята Гоби ЕкзаКолайдер, чиято неутринна сигнатура е повод за не един и два спора. (Преносимият детектор на неутрино е, разбира се, поредният метачовешки артефакт с неясни принципи на действие.)

Въпросът е има ли смисъл учените да се занимават с това? Някои определят подобни дейности като загуба на време и ги сравняват с опитите на северноамериканските индианци да усъвършенстват топенето на бронз във време, в което стоманени инструменти, европейско производство, вече са достъпни. Такова сравнение би работело, ако хората бяха в реална конкуренция с метачовеците, но в днешната икономика на изобилието няма доказателство за наличието на такава конкуренция. Даже е важно да уточним, че – за разлика от повечето нискотехнологични култури от миналото, сблъскали се с представителите на високотехнологична такава – хората не са застрашени от асимилиране или унищожение.

Все още не е открит начин човешки мозък да бъде превърнат в метачовешки; генната терапия по метода Суджимото трябва да бъде приложена, преди ембрионът да е започнал да произвежда неврони, за да може мозъкът след това да е съвместим с ДНТ. Липсата на такъв асимилационен механизъм поставя човешките родители на метачовешко дете пред труден избор: дали да позволят на рожбата си да общува посредством ДНТ с метачовешката култура и така да го гледат как израства пред неразбиращите им очи, или да ограничат достъпа му до ДНТ по време на най-важните за развитието му години, което за един метачовек е равносилно на депривацията, преживяна от Каспар Хаузер. Не е изненадващо, че процентът родители, които избират генната терапия Суджимото за децата си, е паднал до почти нула в последните години.

В резултат на това е много вероятно човешката култура да оцелее и занапред, а научната традиция е основна част от тази култура. Херменевтиката е легитимен метод на научно изследване и допринася за увеличаването на човешкото знание не по-малко от оригиналните изследвания. Освен това хората изследователи могат да открият приложения, изпуснати от погледа на метачовеците, които, точно заради предимствата си, не забелязват детайли, важни за нас. Например – представете си изследвания, които дават надежда за различна терапия за увеличаване на интелекта, такава, която позволява на индивида постепенно да "ъпгрейдне" ума си до метачовешко ниво. Подобна терапия би могла да се превърне в мост над несъмнено най-големия културен разрив в историята на вида ни, а на метачовеците може изобщо да не им хрумне да помислят върху нея; само заради нея има смисъл провежданата от хора научна дейност да продължи.

Не трябва да се плашим от постиженията на метачовешката наука. Трябва да помним, че технологията, превърнала метачовеците в реалност, е измислена от хората, а те са били не по-умни от нас.

Историята на твоя живот и други разкази (превод Владимир Полеганов, корица Росен Дуков, 352 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

"Заснемането на филм, между другото, може да се оприличи на стоножка. За да бъде завършеният продукт пълноценен, стоножката трябва да извърви известно разстояние с всички крака, маршируващи в такт. Това се случва много рядко, почти никога." – е, на шведския режисьор Ингмар Бергман това се случва поне 40-ина пъти, което си е прекрасен процент на успеваемост предвид монументалния списък от 60-ина филма (включително документални и късометражни) и над 170-те пиеси, режисирани в театъра. И ако през 2018-а светът отбеляза славна 100-годишнина от рождението на Бергман (на 14 юли), то този 30 юли маркира 15 години от кончината му – момент, подходящ да си припомним възгледите на Ингмар за Изкуството и човешката природа чрез авторските му текстове, събрани в мемоарната книга Статии, есета, лекции. Откъсът от нея по-долу ни връща към работата, току след Втората световна, по едни от първите му филми (Вали върху нашата любов, Кораб до Индия и Музика в тъмното) – момент, в който неговата запазена марка кино се ражда, за да живее до днес, "Защото, ако на един режисьор някога му хрумне да се позамисли, ще открие, че е задължен на Господ, на Лукавия, на баба си и на половината свят"...

Три от краката на стоножката

Заснемането на филм, между другото, може да се оприличи на стоножка. За да бъде завършеният продукт пълноценен, стоножката трябва да извърви известно разстояние с всички крака, маршируващи в такт. Това се случва много рядко, почти никога. Но е важно да се стремим възможно най-много нозете да се разбират и да поддържат равно темпо.

Може да се каже също, че има някои особено значими крака, които задължително трябва са в синхрон и които дирижират голяма част от останалите. По време на заснемането на филм най-важни са директорът на продукцията, сценографът и операторът и в някаква степен и режисьорът. Присъствал съм на снимки, където двама, трима или четирима от изпълняващите тези функции не успяват да напаснат ритъма помежду си, ами теглят в различни посоки, което, както можете да си представите, предизвиква хаос и объркване и дълбоко чувство на тъга у останалите крака.

В последните ми три филма имах щастието да работя с Алан, Йоран и П. А. в качеството ми на режисьор. Ние като че ли сме едно малко общество, сред чиито членове цари взаимно възхищение, или поне аз се възхищавам на Алан, Йоран и П. А. Затова смятам, че е време да скицирам портретите на тримата господа. Никога не съм бил особено умел в рисуването, така че ще ме извиняват, ако скиците не са толкова сполучливи и достоверни, колкото би ми се искало на мен, а сигурно и на тях, но искам предварително да заявя, че ще дам най-доброто от себе си.

Алан е директор продукция и всъщност не би трябвало да ми е приятел. Опитвал съм се, но по някакъв начин е нелепо и нередно да се ядосвам на Алан. Като по-млад имах един пудел с особено благ характер, който освен това беше надарен с богато и освобождаващо чувство за хумор. Не знам защо, но Алан ми напомня на стария Теди. Теди се смееше по същия начин като Алан; сбърчваше нос, повдигаше горната си устна и издаваше смешен звук, който беше точно като смеха на Алан. Алан обича да се смее, когато е в добро настроение, и за да поддържам това добро настроение, аз правя всичко, което ми каже, и много се старая да бъда неговият малък образцов режисьор (този, който спазва графика на продукцията, който държи под око шегичките на актьорите, който никога не поръчва въртележки, крокодили или самолети). Ако попиташ някой злонамерен човек що е то директор продукция, сигурно ще ти отговори: "Това е бандит, верен слуга на студиото, на когото се плаща да осуети и най-творческите намерения на режисьора, сценографа и оператора. Освен това си е присвоил правото да се грижи за невинните душици, които изпълняват женските роли на пети план. Това е човек, който шофира много, говори много по телефона и често получава покани за обяд от продуцента". Алан прави всичко това, но той има и трето измерение; наистина не знам от какво се състои то, но мисля, че съществуването му вероятно се дължи на факта, че самият Алан е бил шут, един от номадите на червения килим, актьор в трупа. Играл е първи любовник и в най-забутаните места, клатушкал се е в каруцата на Теспис от Севера до Юга. Но един ден осъзнал, че рано сутрин предпочита чаша какао насред домашния уют пред сивото и студено отпътуване от бедняшката хотелска стая за пътуващи актьори в Нешьо. Изправил се пред кардинален екзистенциален избор. Кой може да го вини, че е избрал какаото? Със сигурност не аз!

Също така Алан продължава да е относително неженен, напълно наясно е, че със своя сдържан чар и излъчване на поддържан заклет ерген представлява огромна заплаха за женското благоприличие и непоколебимост. Освен това проявява към т.нар. нежен пол мил, бащински интерес, на моменти заместван от романтично страдание, пропито от лиричност и мирова скръб. Ако се абстрахираме от всички негови изключителни качества, чието изброяване би отегчило както читателя, така и мен, ако се абстрахираме от неговите организаторски способности, цялостна компетентност, решителност и впечатляващо спокойствие на духа, то той притежава и нещо, което е по-ценно от всичко останало; той е, както може да го наречем с едно старо клише, лоялен. Приятел за приятелите си. Една солидна скала, под която да намериш подслон, когато духа, един истински брат, не само когато е страшно готино, но и когато е горчиво, тягостно и невъзможно.

Ето къде е разковничето: той самият се е трудил в нашата нелесна професия, бидейки най-малкият от най-незначителните, и затова е благ към тези от нас, които все още упорито настояват да разстелят червения килим, да направят челна стойка и да въртят салта. Той не е забравил колко е трудно и неблагодарно и затова го харесваме.

Въпреки че е директор продукция.

По време на продукцията много неща и много хора могат да разплачат режисьора, но се чудя дали сценографът не е точно този, който най-често просълзява режисьорското око. И ако по време на снимките се усеща някаква омраза, което не е съвсем необичайно, то тя обикновено е именно между режисьора и сценографа. Затова П. А. е толкова забележителен и различен.

П. А. се казва просто П. А. Нямам никаква представа какво стои зад инициалите, защото никога не го наричаме по друг начин освен П. А. Може би се казва Пер Албин или Патрик Антон, знам ли? Най-странното при П. А. е, че той намира работата си за забавна и я върши с удоволствие; нещо, което вероятно дава оправдание на неговите работодатели да му плащат по-малко, въпреки че той е безценен. (Би било интересно, ако татко Сандрю прочете това! Добрите сценографи не растат по дърветата.)

Това, което прави П. А. добър, е, че той запълва всеки сантиметър от декорите си с истинския живот на нещата. Той знае нещо мистично за душите на старите мебели, за миризмата на тапетите. Преди всичко знае, че обживяването на декора не започва с влизането на камерата, ами продължава с години и поколения. Също така знае с увереността на сомнамбул, че определен тип хора се обграждат с определени предмети. Той, както и пишещият тези редове, най-много обича очукани къщи, мрачни тесни проходи, стари керосинови лампи, евтини картини, неоренесансови дивани, шокиращи драперии, бронзови статуи, мръсни кафенета, вариететни заведения и бардаци.

Той знае, че всичко, което е използвано, износвано и изпочупвано от хората в продължение на години, има някакво тайнствено излъчване в кадър. Затова търси с упоритостта на булдог, докато не намери точния реквизит за точните хора и за точната среда. Също така знае, че неправилното и непредсказуемото е по-красиво от правилното, и че грозното е по-често срещано от красивото, както и че съсипаното и зле обгрижваното също има своята красота.

Знам всичко това за колегата П. А. За личността П. А. знам много малко, почти нищо. П. А. е срамежлив и обран човек, който само в определени моменти се отпуска и разказва луди небивалици от едно турбулентно минало. Въпреки това не мисля, че на него би му допаднало да разкажа някой от епичните му шедьоври. Жалко е, но трябва да бъдем търпеливи и да очакваме неговите мемоари, които, предполагам, ще си останат ненаписани. Знам, че П. А. обича да рисува, но основно като хоби и без творчески амбиции. Също така знам, че може да се разгневи страшно много, до крайна степен, но му минава бързо и в края на краищата, ако зависи от мен, двамата с него ще работим винаги заедно.

Имам един известен колега, който е направил няколко филма. Един ден той ми каза: "Не ти ли се случва да седнеш в някой тъмен ъгъл на студиото и да се огледаш, да видиш всичката техника, стативи, въглеродни лампи, дървении и да си кажеш: "Не искам да снимам никога повече, искам да отида в гората и да спя дълго и непробудно с глава под възглавницата".

Щеше да е по-подходящо колегата да зададе този въпрос на оператора и операторът сигурно щеше да отговори: "Всеки ден работя от девет до пет, обикновено успяваме да заснемем около осем кадъра на ден. Всеки един от тези кадри носи със себе си голям брой трудноразрешими проблеми за оператора както откъм осветление, така и откъм чисто техническите специфики на работата. Шведската операторска школа с право е оценявана много високо и по нищо не отстъпва на чуждестранните, но вероятно в никоя друга страна не се работи в толкова примитивни фототехнически условия, както при нас. Говоря за кранове, колички, осветителни тела, лещи, копирни апарати, камери. Другите имат правото да са талантливи утре или вчера, или другата седмица, аз трябва да бъда такъв в продължение на четиресет дена през всеки час от деня. Другите могат да излязат от студиото, да подишат чист въздух, да пият кафе, да поспят, аз не мога. Режисьорът може да се преструва, актьорите могат да се преструват, на практика всичко може да е пълна преструвка и абсолютно невежество, което да бъде прикривано, но ако операторът не владее професията си, това никога не може да се скрие". Не мисля, че на Йоран би му хрумнало да каже всичко това или дори да си го помисли, защото той е до болка отдаден на работата си, а такива хора обикновено не се оплакват. Това, че аз си позволявам свободата да се оплаквам от негово име, се дължи на факта, че вече години наред наблюдавам как той и шведските му колеги се борят с оскъдни ресурси на фона на най-труднопреодолимите обстоятелства и въпреки това постигат невероятни резултати. Също така мога да заявя, че всичко, което знам за киното, съм научил от Йоран по време на снимките на трите ни филма заедно, а именно "Вали върху нашата любов", "Кораб до Индия" и сега "Музика в тъмното".

За това време съм го опознал в качеството му на безкомпромисен артист и като такъв той е бил стабилна опора за мен. Никога не се е подвеждал по примамливи трикове с камерата, неговото осветление винаги е последователно мотивирано, освободено от шаблони и повърхностно лустро. Старателен е до педантичност, запознат е със сценария и е наясно за какво иде реч, имам предвид дори това, което се случва под повърхността. Има ясни виждания защо дадено нещо трябва да се заснеме по един или друг начин, аргументацията му може да бъде плашещо и унищожително логична, но той никога не вика и не налага мнението си, не използва жаргон и, слава Богу, не прекалява с шегите. Даже напротив. Понякога може да бъде непоносимо кисел. В такива моменти учтивият Йоран пребледнява, а веждите му потъмняват. Изглежда, сякаш брадата му изведнъж е започнала да расте, очите му стават червени и изморени, а Стриндберговата му уста изтънява и се озлобява. Тогава е наложително незабавно да се изяснят причините, защото в противен случай гневът може да не утихне дълго време, почти цял ден. Няма нищо по-лошо от дисонанси в студиото. По възможност то трябва да функционира като добре смазана машина.

Миналото лято, когато снимахме екстериори, Йоран и аз имахме много време да разговаряме и да правим планове за бъдещето. Освен всичко останало искаме да снимаме филми с много приказност, да предизвикваме зрителя с образи и да бъдем вълшебни, да ползваме камерата по-скоро като кутия за магии, отколкото като проводник на реалността. Мечтаем си също да снимаме цветен филм и бихме искали да направим дълго пътуване с учебна цел, за да видим как се снимат филми в Америка и Европа.

Външно Йоран Стриндберг е един много елегантен мъж. Добре подстриган, добре избръснат, изтънчен от главата до петите. Не съм сигурен, че и отвътре е също толкова добре подреден, имам чувството, че там, насред цялата любезност и чувствителност, се крият голяма доза демоничност и острота. Точно това е нещото, което го прави застрашителен и впечатляващ. Неслучайно е роднина на Аугуст.

Ето нарисувах трите портрета и сега вероятно и тримата са побеснели, а читателите – отегчени. Въпреки това рисувах заради нуждата да се освободя от поне малка част от бремето на благодарността. Защото, ако на един режисьор някога му хрумне да се позамисли, ще открие, че е задължен на Господ, на Лукавия, на баба си и на половината свят. Затова един режисьор рядко се замисля, но това е друга тема.

Статии, есета, лекции (превод Александър Бенев, корица Стефан Касъров, 336 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Представянето на Статии, есета, лекции ще бъде съпроводено с прожекция на филма Персона – 14 юли | Дом на киното | 19:00

Малко е да се каже, че Исабел Алиенде е сред най-изкусните портретисти и изповедници на женската Душа – неслучайно, най-новия ù роман Виолета разгръща 100-годишния живот на една Жена като книга, в която тя изживява всичко случило се на Света в близкия век, от 1920-а до 2020-а... Да, говорим за точно такива катарзисни, семейни саги, каквито Алиенде винаги е създавала с магически финес и реализъм на детайлите (през 2022-а се навършват 40 години от класиката ù в жанра Къщата на духовете)... Да, "Ще видиш, че животът ми е истински роман", както споделя самата Виолета, но роман, който, малко или много, напомня като ехо живота и на самата Исабел Алиенде, която този август ще празнува достолепен 80-годишен юбилей...

Из ТРЕТА ЧАСТ

Отсъстващите (1960–1983)

Като се връщам към миналото, разбирам, че съм загубила Ниевес много по-рано, отколкото си мислех. Дъщеря ми беше четиринайсетгодишна, когато Хулиан реши, че вместо задължителната ваканция в "Санта Клара" тя ще прекарва това време с него, само двамата, меден месец на баща и дъщеря. Беше загубил надеждата, че ще направи от Хуан Мартин мъж, т.е. мъж по негов образ и подобие. Синът му беше непохватен и романтичен юноша, който май повече се интересуваше от книгите на Албер Камю и Франц Кафка, отколкото от списанията "Плейбой", които баща му му носеше от Маями, и предпочиташе да спори за марксизъм и империализъм с шепа изтерзани като него приятели, вместо да опипва приятелките на сестра си в някой скрит ъгъл.

През следващите години Хулиан пътуваше с Ниевес, научи я да кара кола, пилотираха самолета заедно. Когато я хвана да пуши и да допива остатъците от коктейлите по чашите, почна да я снабдява с ментолови цигари и да я инструктира как да пие с мярка, макар че той самият злупотребяваше с алкохола. Много скоро Ниевес вече се обличаше предизвикателно и се гримираше като манекенка, за да излиза да се показва с баща си по кабарета и казина, където заедно залагаха на игралните маси, без никой да подозира възрастта ѝ; двамата се шегуваха, че я взимали за последното завоевание на Хулиан. От изгарянията, които бе получила като дете, ѝ бяха останали много леки белези благодарение на намесата на Яйма, предполагам. Толкова е красива, че движението спира, повтаряше Хулиан. На осемнайсет години тя пееше модните песни по хотели и казина, където клиентите ѝ даваха бакшиши и Хулиан намираше това за крайно забавно. Харесваше му играта да предизвиква желание у други мъже, показвайки дъщеря си от разумно разстояние, но гонеше всеки доближил се до нея младеж. "Така никога няма да си хвана гадже, татко", мърмореше Ниевес. "На твоята възраст последното нещо, от което имаш нужда, е гадже. Ще трябва да мине през трупа ми", отговаряше ѝ той. Ревнуваше я като любовник.

В същото време аз живеех в нашата страна с Хуан Мартин, който следваше философия и история. В очите на баща му това беше загуба на време, било напълно безполезно. Понеже университетът беше в столицата, наех апартамент, който споделяхме, но се виждахме рядко; аз бях с единия крак в Сакраменто и летях често до Съединените щати да виждам Ниевес. Синът ми прекарваше дълги периоди сам.

Анулирането на брака ми дойде, когато вече не го исках. Бях свикнала с предимствата на положението си; за практическите неща разполагах със свобода, а за задоволяване на плътските потребности разчитах на страстен мъж, който след толкова години общи навици, неизбежно съдействие и натрупани обиди все още успяваше да ме покори с целувки. Колко дълго се слугува на желанието! Никога не съм се чувствала толкова унизена, колкото в средата на своя живот, когато на жената в огледалото ѝ личаха петдесетте години борба и умора в тялото и душата. Затова пък за Хулиан възрастта беше избираема; той реши да остане завинаги на трийсет и почти го постигна. Продължи да бъде млад, безгрижен и весел женкар до една възраст, на която други смъртни гледат към неумолимата смърт. "Накрая човек съжалява само за греховете, които не е извършил", казваше той.

Периодите, през които се събирах с Хулиан, бяха изпълнени с възбуда и страдание. Готвех се за тези срещи като младоженка, предвкусвайки мига, в който ще останем сами, ще се хвърлим в обятията си с подновена жар и ще се любим с мъдростта, която дава дългата практика, ще заспя залепена за гърба му, вдишвайки миризмата му на здрав и силен мъж, ще се събудя замаяна от ласки и сънища, ще споделим голи първото сутрешно кафе и ще се разхождаме по улиците, хванати за ръка, разказвайки си всичко случило се, докато сме били разделени. Така беше за няколко дни. После започваха терзанията на ревността. Гледах се в огледалото и се сравнявах с момичетата на възрастта на дъщеря ми, които той подмамваше, без да се крие. Хулиан от своя страна ме упрекваше за моята независимост, за времето, което прекарвах далече от него, за парите, които криех, за да не ги деля с него. Обвиняваше ме, че съм амбициозна; по онова време това беше обида за една жена. На практика той винаги намираше начин да отмъкне част от спестяванията ми. През ръцете му минаваше поток от пари, но той живееше на кредит и трупаше дългове.

Признавам ти, Камило, че неведнъж съм се молила Хулиан да се пребие с някой от своите самолети, стигнах дори до мечтата да го убия, за да се отърва от него. Нямаше да бъда нито първата, нито последната жена, погубила любовника си, понеже не може повече да го понася.

Хулиан толкова много настояваше отново да се съберем, че аз се преместих в Маями. Не го направих, за да му угодя, а за да се опитам да се сближа с Ниевес, която беше зарязала училището още преди да завърши средно образование, по цял ден спеше, нощем изчезваше и потърсех ли я по телефона, никога я нямаше. Беше загубила и малкото уважение, което някога бе изпитвала към мен, и бе усвоила до съвършенство изкуството да използва баща си, за да ме унизи. Него го обожаваше; аз ѝ пречех да си живее живота: старомодна, строга, стисната, превзета, скапана дъртофелница, както ме наричаше в лицето.

По онова време градът беше пълен с емигрирали кубинци, някои от които – много богати. Имаше толкова яхти в пристанищата, колкото кадилаци по улиците и барове-ресторантите с най-добрата кубинска кухня; въздухът вибрираше от латино музика и разговори на висок глас с онова произношение, при което съгласните звучат като гласни. Вече далеч не приличаше на мястото, където пенсионирани старци чакат смъртта, какъвто е бил някога.

Хулиан нае отдалечена вила близо до морето, със завеса от палми и басейн със струи вода и осветление, която изискваше многоброен домашен персонал. Беше някакво подобие на италианската средиземноморска архитектура, адаптирана към вкуса на новобогаташите: голяма, разположена нашироко, с тераси, покрити с цветни плочки, сини тенти и керамични саксии със спаружени от жегата растения.

Отвън приличаше на розова торта, а обзавеждането вътре беше също толкова претенциозно. В чест на традицията Хулиан ме вдигна на ръце, за да пресека прага за първи път, и тръгна да ме развежда, горд с кухнята, достойна за хотел – аз не обичам да готвя, той също, – шестте бани с мотиви на сирени и делфини, салоните, миришещи на плесен и дезинфектант и кулата с телескоп за наблюдение на плавателните съдове, които нощем често пускаха котва близо до плажа.

Вилата се превърна в център на търговската дейност на Хулиан и на съвещанията с онези, които той наричаше свои сътрудници. Някои от тях приличаха на чиновници в костюми с жилетка въпреки влагата и горещината; други бяха американци по ризи с къс ръкав и сламена шапка или кубинци със сандали и гуаябери. Мотаеха се и типове с тежки пръстени и пури, които говореха английски с италиански акцент, придружавани от страховити телохранители, гротескни карикатури на мафиоти.

– Бъди любезна с тях, те са ми клиенти – предупреди ме Хулиан, когато проявих любопитство, но аз почти никога не общувах с тях; къщата беше голяма и не се засичахме.

След двайсет и четири часа съжителство в розовата торта Хулиан сложи върху масата в трапезарията две картонени кутии, пълни с документи, и ме помоли да му помогна да отсее съдържанието. Тогава разбрах, че интересът му да ме има до себе си не е бил от сантиментални, а от практични съображения; винаги бях изпълнявала функцията на негов администратор, секретар и счетоводител. В кутиите имаше какво ли не – от неплатени сметки до касови бонове от покупки, адреси и маршрути и дори ръкописни бележки, които и сам не можеше да си разчете. Докато се опитвах да сложа известен ред в тази бъркотия, започнах да схващам какви дейности развива моят партньор, повечето от тях незаконни, както предполагах.

Тежки черни куфарчета влизаха и излизаха редовно, пълни с пачки банкноти. В стаите имаше цял арсенал, но Хулиан, който никога не ходеше въоръжен, ми обясни, че всичко това не е негово, само го пазел на приятелите си. След седмица той се отказа от опитите да ме лъже и ми разказа за кубинците, които заговорничеха срещу революцията на Фидел Кастро, за мафията, която владееше престъпния свят във Флорида и Невада, и за ЦРУ, чиято цел беше да възпрепятства на всяка цена разпространението на левите идеи в Латинска Америка.

– Партизански движения има в почти всички страни на континента. Сама разбираш, че не бива да се допуска друга революция като кубинската наблизо – обясни ми той.

– Какво общо имаш ти с това? Какво вършиш за ЦРУ?

– Транспорт от време на време, полети, за които не бива да се знае. Събирам информация от кубинците и от хората, каквито имам навсякъде, нищо важно.

– Плащат ли ти?

– Малко, но ползвам много предимства. Американците ме оставят да работя, не ме закачат.

– Хуан Мартин казва, че под претекста за Студената война ЦРУ сваля демокрации и подкрепя брутални диктатури, които облагодетелстват елитите и тероризират народа. При толкова много несправедливост, неравенства и мизерия комунизмът с право намира почва в нашите страни.

– Много жалко, но това не е наша работа. Хуан Мартин се е наврял в гнездо на червени, които му промиват мозъка.

– Това е Католическият университет, Хулиан!

– Така де, но синът ти е много мекушав.

– Той е и твой син.

– Сигурна ли си? Не си личи...

Такива бяха разговорите, които бързо довеждаха до ожесточени разправии, започвахме с каква да е тема и завършвахме със спречкване...

Виолета (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 368 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Романите на Георги Тенев често звучат като алтер его на Реалността – Светът в тях изглежда хем до болка познат, хем не е съвсем такъв, какъвто го виждат очите и съзнатието ти, а е утопично проектиран в Бъдещето, в Миналото или в паралелно измерение на не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития... Най-новият му роман Атлантически експрес потегля от перон Антиутопия на гара Апокалипсисът на Европа, с бежанците от Стария континент, Стария Живот, Старите илюзии и мечти, за да стигне до... паралелно измерение в галактика, различна от Млечния път, и корабът Източник, който търси нови планети и еволюционно безсмъртие... Или иначе казано, както е в откъса по-долу от втората глава на романа, Атлантически експрес е за Човекът, който: "Избягва да гледа навън от влака. Там има свят, който вече не му принадлежи."...

2.

Влакът бавно набира скорост. Край брега почвата е ерозирала, на много места релсите са опасно разкрачени. Композицията се изнизва от последния тунел като живак от тръба. Залезът хвърля студени отблясъци над морето. Сега се вижда ширналият се хоризонт. Постройките встрани са като играчки, пръснати по склона. Едно петно се очертава ярко, лунапарк, над който се рее голям балон. Балонът е с формата на дете, бебе дори, което се носи в сивкавия въздух. Бебето има мустаци в средата на устната, тесни и черни, лицето му е изрисувано с шарени бои. Найлоновият плат лъщи, балонът е надут с хелий. Влакът скърца и намалява скоростта, прави широк полумесец. Очите на Радо запечатват пейзажа. Крайбрежният лунапарк всеки миг може да се разпадне, свлечените земни маси са го подяли отвсякъде. Още се усеща тътенът, остатъчната вибрация. Първи са рухнали полегатите застроени скатове, понесени от тежестта на постройките. Те са увлекли след себе си терасите на панорамните заведения и местата с най-красиви гледки. Змиорки от метал, адреналинни влакчета са се плъзнали по разровения бетонен постамент и са паднали долу в залива. Сринали са се бунгала, будки за сладолед, паркинги. Всеки миг нещо друго ще тръгне към пропастта и ще изчезне. Водата не смогва да се избистри, калта да се слегне в дълбините. За икономиката на Солун няма никаква надежда, индустрията за организирано плажно дело е в агония. Паркът продължава да се руши бавно и без спиране. За да не се скъса железопътната линия, са преместили пътя ѝ високо горе, по тесния виадукт върху метални подпори. Релсите изглеждат крехки и паянтови, едва удържат тежестта на Експреса. И над всичко това виси балон, надуваема фигура на дете с мустаци. Пътниците разпознават лицето на малкия Адолф, детето Хитлер. Прилича на цветен дирижабъл, държи го корда или тел, закачена някъде в центъра на угасналия лунапарк. Пътниците извръщат поглед. Те не искат да знаят дали това е дело на Сектата, или е игра на някой самотник, окупирал бунищата на ваканционния комплекс. Прилича на гигантска топка памук, на пашкул. Вътре може би има пъплеща гъсеница или зрееща пеперуда.

Навремето изглеждаше, че от стария фюрер не е останало нищо, така смятаха всички. Радо помни ясно онези дни на успокоение. Хората живееха с илюзии за края на Хитлер. Имената на площадите бяха сменени, Виена отново беше град на валсовете. Камъните в основата на военния паметник бяха раздробени на чакъл, обемната свастика с рубинени стени, зад която беше горял вечният огън, бе претопена. Паветата, по които Хитлер беше стъпвал при първия си триумф на Площада на героите, бяха изровени и изхвърлени на дъното на Дунава. "Всичко е поправено", казваха канцлерите, бяха готови дори да прекръстят Виена на Град на свободата. Времето на Адолф беше забравено, но името му се върна от тази забрава. Изглеждаше по-млад и от най-младата си снимка, позната от учебниците. Беше започнал да се преражда, така шептяха неговите нови пророци. Лудост, разбира се, това беше Сектата.

Радо отвръща поглед, стои с гръб към прозореца. После хвърля последен поглед навън. Надуваемата кукла прави малки центробежни кръгове. Подобно на случайно спрели на небето облаци, образът на Хитлер плува в маранята от изпаряваща се солена вода и частици с неясен произход. Може би са сажди от далечен пожар в сметище или изветрена хума, носена от крайбрежния порив. Въздухът трепти. Очите на пътника се премрежват. Не бива да се взира толкова дълго, толкова надалеч.

По времето на Национализацията Радо следеше събитията като репортер. През деня работеше, нощем спеше върху навитите на руло червени официални пътеки. Цял месец не напусна седалището на Сената. Беше горещо лято, а мраморните коридори даваха все пак някаква защита от жегата. Радо чуваше отдалеч протестите, виковете зад барикадата, охранявана от сенатската жандармерия. Неговият пластмасов пропуск му осигуряваше привилегии, можеше да се подслони там, в Сената. Сезонът на промените се увенча с кърваво събитие. Жертва стана самият канцлер Враницки, пронизаха го с отровна стрела на заседанието във Виена. Радо записа на крайче от цигарена хартия каквото чу от журналисти в пушалнята: за Комисията този финал бил най-изгоден. Лидерът заплатил с живота си, отнесъл част от гнева на народа. Вече всички свързвали Национализацията само с Враницки, останалите можело да са по-спокойни... Това бяха приказки на изтормозени кореспонденти, бълнувания на хора, загубили смисъла в работата си. Радо помнеше името на хотела, в който протекоха заседанията през Гневната седмица. Хотел "Ана ам Ринг". Беше ходил там и преди, прекосявал беше фоайето му някога, когато още не се налагаше да печели пари като куриер, журналист и репортер. Времето, когато пътуваше и живееше истински, а не просто в опит да оцелява. Вече не можеше да си спомни ясно добрите стари времена, а е бил на опера във Виена. Опера, Виена, хотел "Ана ам Ринг". Това бяха парченца от спомени без вкус, без реален смисъл. Просто думи и придружаващи образи като късчета от снимка, части от чужд живот.

Сега, докато крачи по коридора на Експреса, Радо има пристъп на световъртеж. Може да е от скърцането на виадуктите, от вибрацията, проникваща чак до костите. Може и да е някаква радиоактивност, какви ли не отпадъци лежат на дъното на залива. Рамото му докосва шперплатовата стена. Поема си дъх. Усеща как скоростта нараства. Още малко и ще напуснат крайбрежната зона. Сбогом, и по-добре. В края на вагона се поклаща един шафнер, погледът му блуждае. Той носи синьо-черна униформа и изглежда огорчен от самотата си. Радо попада в полезрението му, очите им се срещат. Шафнерът усеща, че нещо е накарало пътника да спре, вместо да го подмине както другите. Двамата се гледат. Познават ли се отнякъде? Шафнерът не чака шансът да отлети и бързо заговаря, търси някаква обща тема. Минути по-късно Радо вече знае основните неща от биографията му. Някога железничарят е бил военнослужещ, но с разпада на армиите съкратили щата му. ДСКНЛ, Денят, след който не летим, така се наричала паметната дата. Шафнерът си я спомня като днес. Той има уморено и натежало тяло, поема си дълбоко дъх.

– След като спряхме да летим, всичко рухна. Азиатците контролираха всички наши дронове. Спряха самолетите ни, пилотни и безпилотни...

Бившият военен говори искрено, Радо може да отгатне това по очите му. Макар и железничар по принуда, този мъж в душата си още е армеец. Готов е да разказва, защото само спомените са му останали. Някъде около ДСКНЛ той загубил обичната си жена. Радо оглежда ръцете му, пръстите, докато шафнерът плюнчи хартийката и свива цигара. Да имаш жена, е като да нямаш жена, по някакъв начин. Заедно със съпругата от шафнера си отишла и част от паметта. Наясно е, че му липсват някои неща, и той признава това на Радо. Изчезнали са интимни спомени, които не са вече негова собственост. Няма какво да се направи. Притежанието е въпрос на осъзнаване, а като не притежава напълно миналото, шафнерът избягва да се задълбочава и в настоящето. Затова той се ограничава в автоматични действия: да дупчи билети, да отваря и затваря блокирали тоалетни врати, да държи под око преминаването на пътници между вагоните. Избягва да гледа навън от влака. Там има свят, който вече не му принадлежи. За шафнера тръгването е също такова щастие, каквото е и за пътниците. Потеглянето на Експреса е отърваване от нуждата да слиза на перона, да си отива вкъщи. Той къща няма.

Атлантически експрес (корица Мила Янева-Табакова, 212 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Георги Тенев и пърформанс представяне на Атлантически експрес е на 27 юни | кино Кабана | 19:00