My Mir

"Между нейните очи и моите има нещо, което ни кара да се усмихваме всеки път когато погледите ни се срещнат. Ненадейно се превръщаме в два силуета, чиито сенки се точат далеч зад нас, в свят, до който другите нямат достъп." – да, романът Обещания (откъсът по-долу) на Аманда Стерс говори за света на Любовта... онази с главно Л; онази Невъзможната, защото случването ѝ е повече от възможно и желано; онази, която поставя живота ти на кръстопът... Всъщност, светът на главния герой Александър, или Сандро, винаги е бил на кръстопът – между две имена, две родини, два езика, две същности, две... жени – почти като животът на Аманда Стерс между Франция и Щатите, между литературата и киното... да, Аманда Стерс не само ще бъде член на международното Cinelibri 2022 жури, не само ще представи филмовата адаптация на новия си роман Обещания, както и един от последните си филми Мадам (под нейната режисура и драматургията на неин разаказ), но и може да разясни защо Раздвоението води до Разминаване... или както казва Сандро: "Ще ми бъде нужен цял живот, за да разбера, че тя бе жената на живота ми."...

Всяка година Жак среща поредната жена на своя живот и ни принуждава да се приобщим към нейната лятна почивка, към хранителните ѝ навици и музикалните ѝ предпочитания. Вечеря за запознанство с обновен ритуал: длъжни сме да се прехласваме от кулинарния специалитет на избраницата и да бъдем представени на нейните приятели, събрани около маса, купена от битпазар, във все същия, но с нова украса мезонет. Къде дяваше Жак предишните картини? И досега не бих могъл да кажа. Неговото приятелство към мен и към Луи е единственото стабилно нещо в живота на трима ни. Какво е общото между нас, като се изключат спомените? Възможно ли е просто поради леност да съм съхранил близостта с тези двама мои приятели от юношеството?

Луи, преподавател по литература в лицея "Анри IV", така и си остана в буржоазния апартамент на улица "Ла Тур", наследство от неговата баба, който никак не подхожда на крайно левите му убеждения, на кадифените му сака и на вродената му скромност. Жак, който последователно бе търговец на произведения на изкуството, брокер на програмни продукти, агент на недвижими имоти и продавач на освободени от данъци яхти неизменно с известен успех, всяко лято наема за почивка великолепни къщи и щедро ни позволява да се възползваме от тях. При всяко ново приключение просторните му офиси се изпълват със служители, които кроят неизвестно какво. Не познавам друг мъж, който да притежава повече жилетки и да ги носи със задоволство, при това не без известна елегантност.

Жак няколко пъти си пуска мустаци. Луи няма нито мустаци, нито брада. Убеден съм, че от мен тръгна модата на петдневната брада, заместила обичайната тридневна, но от друга страна предпочитам да съм гладко избръснат. Жак и Луи са единствените, които мога да свържа с всички периоди от моя живот. Случва се все пак да престанем да виждаме Жак през първите месеци на новата му връзка, защото тогава той е изцяло отдаден на каузата. В такива моменти ритуалните ни вечери всеки вторник минават без него; когато пристигна, заварвам Луи сам и той ми съобщава обстановката чрез съответния цвят. Равнището на влюбеност на Жак оценяваме, както британските тайни служби определят терористичната заплаха, но чрез кодовото название "Бикини". Червени бикини е най-високата степен, докато белите са най-ниската. Междинните цветове са черно, специално черно и кехлибарено. В случая заплахата е повишена, защото не сме виждали Жак след завръщането му от Крит, където приключи предишната му връзка. През уикенда преди вечеря двамата с жена ми пътувахме с колата и през смях го обсъждахме, когато ни се обади Луи със заръка незабавно да потегляме за Нормандия. Без едно добър ден, той веднага ни предупреди: "Кехлибарени бикини."

Въпреки всички метаморфози на Жак ние успяваме да го разпознаем благодарение на ненакърнимата му способност да се прехласва и дарбата да открива все нови и нови проявления на вечната любов. Той всеки път е до такава степен възторжен, че едва ли не успява да ни убеди в неповторимостта на поредното си завоевание. Трябва да призная, че всяка от неговите любими, както той обикновено ги нарича, до една притежават специално качество. Те са забавни, интелигентни, креативни, задълбочени, свръхсекси, социално ангажирани, но твърде рядко всичко това едновременно. Единствената константа у тях е несъмнената им красота. Само майката на единственото му двегодишно дете притежава по-особена физика, но безспорно е необикновено сексапилна. Ето защо двамата с Луи нямаме търпение да се запознаем със следващата и с нейния свят, за да попълним по този начин запаса от критики, хапливи забележки и спомени за следващите месеци. В състояние сме по време на цялата вечеря да си припомняме завоеванията на Жак и всички свързани с тях странности, станали част от живота му. Мога да изброя някои от тях, без да следвам хронологичен ред: увлечението по фигурното пързаляне на Душка, която всеки уикенд го водеше на шоу програми върху лед, облечен в сако с пайети; вегетарианското хранене по времето на таитянката Хаймата, чието пребиваване бе кратко, но бурно като торнадо; осиновяването на значителен брой мини йоркширски териери, за да удовлетвори желанието на Жюлиет, или неочаквано пламналата страст по джаз фюжъните следствие от преклонението пред красивия задник на млада меднокожа нюйоркска певица, която отговаряше на нежното име Дий.

Когато Жак ме запознава с Лор, с облекчение научавам, че тя е само приятелка на неговата нова любима, а самият аз се представям като Сандро. Спонтанно ѝ предлагам името на езика, който говорят мъжете в моето семейство. Тя повтаря: Сандро, все едно разбира, че държи ключа към най-съкровените мои тайни.

Приятелката ѝ ме пита:

– По-скоро Александър, нали?

– Не за всички – отвръщам, докато изпивам с поглед Лор.

Не съм в състояние да кажа дали е красива. Да, със сигурност. Лунички по лицето, дълга, чуплива, червеникавокестенява коса. Заоблени гърди и задник. Дълги крака. Сини очи, които заемат толкова място върху лицето ѝ, че човек трябва да я целуне, за да разбере колко чувствени са пълните ѝ устни.

– Прочутият Александър – заявява Лор.

Явно за да подчертае мнимото ми италианско интимничене. Жена ми твърде уместно закъснява заради варицелата на малкия ни син. Така че аз съм сам пред нея. Пристигам направо от панаир на книги, където открих първо издание на Цветя на злото с посвещение на автора до ненавистния му пастрок генерал Опик. На идване във влака се наслаждавах на скуката в моя живот. Мислех си, ето, всичко си е на мястото. На човек не му остава нищо друго, освен да умре. А скуката ми беше толкова дълбока, че дори тази мисъл не бе в състояние да ме смути. Чувствах се напълно спокоен и дори като пълен глупак произнесох вътрешно думата "зрелост". Бях доволен от себе си.

Животът си течеше кротко. Допреди час, когато слизах от влака, всичко все още беше наред. Но загледан в очертанията на устните ѝ, в седефената гънка между устата и носа, която смехът разтяга и превръща в приканващ ме бряг, аз съм поразен от мига на влюбването. Моята увереност от края на деня, плод на четиресет години битие, е разбита на пух и прах. Лор не е красива, тя е много повече от това. Тя е необикновена. И будеща желание. Между нейните очи и моите има нещо, което ни кара да се усмихваме всеки път когато погледите ни се срещнат. Ненадейно се превръщаме в два силуета, чиито сенки се точат далеч зад нас, в свят, до който другите нямат достъп.

Не си задавам въпроса, дали Лор на свой ред ме обича, защото вече го зная. Погледът, който Лор ми отправя, е като топла наметка върху раменете на мъж, вкочанен от студ, който обаче не чувства това, защото сетивата му са закърнели от ледените вихри, които до този момент са духали в живота му.

Години по-късно тя ще сподели, че се е влюбила в гласа ми, докато съобщавам, че сме донесли бутилка вино и се подигравам на Жак:

– Жак, струва ми се, че ти вече не си плешив. Дължи се на любовта, нали? Не ви ли е казал? Преди да ви срещне, той беше напълно плешив.

Жак отвръща:

– Прав си, в момента, когато видях Жералдин, на главата ми поникна цял водопад коса. Накратко, бях Коджак, а тя ме превърна в един от братята Би Джийс.

Лор признава, че докато той се смеел, както винаги на собствените си шеги, тя изпитала желание да ме целуне по тила. Все едно вече съм ѝ принадлежал. Обърнах се към нея и ни запознаха. Когато моят поглед за пръв път срещна нейния, тя вече ме обичала от няколко минути. Преди още да е видяла лицето ми.

Обещания (превод Красимир Петров, корица Живко Петров, 200 стр, цена 19 лeва) е в книжарниците

Филмът Обещания на Аманда Стерс е в програмата на Cinelibri 2022

18 октомври | Френски институт, 18:30

24 октомври | Сити Марк Арт Център, 19:30

26 октомври | Евросинема, 18:00

28 октомври | Културен център G8, 18:45

30 октомври | Влайкова, 19:30

"А когато си на кръстопът, целият ти живот може да се промени в зависимост от това дали ще влезеш в хубав, или в лош ресторант. Както има значение дали ще паднеш от тази страна на оградата, или от онази." – този цитат принадлежи на разказа Раци (четете го по-долу) от сборника Сляпа върба, спяща жена на Харуки Мураками... И, всъщност, почти цялото творчество на Мураками се движи на кръстопът – между реалността и паралелната магия на сюрреалното; между писането на разкази и на епични романи... или както споделя самият Мураками в предговора към Сляпа върба, спяща жена: "Никога не пиша разкази, докато работя над роман, и никога не пиша роман, докато работя над разкази. Двата вида писане сигурно ангажират различни области от мозъка, затова отнема известно време да слезеш от едната писта и да преминеш на другата."; и напоследък, кръстопът между литературата и киното – да, зачестиха (както предрекохме) филмовите адаптации по творби на Мураками и ако Burning и Drive My Car използваха една кратка история (както разказът превърнал се във филм Тони Такитани, включен в сборника тук) или няколко разказа за драматургичната си фабула (както Drive My Car от сборника Мъже без жени), то тази година ни очаква почти пълна адаптация на цялата антология от истории в Сляпа върба, спяща жена, на която може да се насладите в рамките на фестивала Cinelibri 2022...

РАЦИ

Попаднаха на малкия ресторант съвсем случайно.

Случи се вечерта на първия им ден в Сингапур – разхождаха се близо до един бряг, когато просто ей така се шмугнаха в една пресечка и минаха покрай това заведение. Ресторантът беше едноетажна постройка, оградена с висока до кръста тухлена стена, градинка с ниски палми и пет дървени маси. Основната сграда с гипсова мазилка беше боядисана в яркорозово. Над всяка маса беше разтворен чадър. Още беше рано и в заведението нямаше почти никой. Само двама възрастни мъже с къси коси, наглед китайци, седяха един срещу друг, пиеха бира и мълчаливо похапваха. Не си казваха нито дума. В нозете им лежеше едро черно куче, изморено, с полузатворени очи. От кухненския прозорец се виеше призрачна струя дим и долиташе уханието на готвена храна. Чуваха се весели гласове и тракането на тенджери и тигани. Клонките на палмите, които потрепваха на лекия ветрец, се открояваха ясно на фона на залязващото слънце.

Жената спря и огледа сцената.

– Какво ще кажеш да вечеряме тук? – предложи тя.

Младият мъж прочете името на ресторанта над входа и се озърна за менюто. Само че отвън не беше изнесено меню. Той се замисли.

– Хммм. Не знам дали да се храним на някакво съмнително място в чужда страна.

– Аз обаче имам шесто чувство за ресторантите. Веднага надушвам хубавите. А този определено е страхотен. Гарантирам ти. Защо да не го пробваме?

Мъжът затвори очи и пое дълбоко въздух. Нямаше представа каква храна приготвят в ресторанта, но наистина миришеше много съблазнително. А самият ресторант също притежавал известно очарование.

– Но мислиш ли, че е чист?

Тя го дръпна за ръката.

– Прекалено си чувствителен. Не се тревожи. Дойдохме чак дотук, би трябвало да сме по-авантюристично настроени. Не искам да се храня в ресторанта на хотела всеки ден. Скучно е. Хайде, ела да го пробваме.

* * *

След като влязоха, установиха, че заведението специализира в ястия от раци. Менюто беше написано на английски и на китайски. Повечето клиенти бяха местни и цените бяха относително разумни. Ако се вярва на менюто, в Сингапур имаше десетки видове местни раци и над сто вида ястия с рачешко. Мъжът и жената си поръчаха сингапурска бира, избраха си няколко ястия с раци и си ги поделиха. Порциите бяха грамадни, всички съставки бяха пресни и пикантни точно колкото трябва.

– Наистина е вкусно – призна впечатлен мъжът.

– Видя ли? Нали ти казах? Имам усет към най-хубавите ресторанти. Вече вярваш ли ми?

– Да, вярвам ти – призна мъжът.

– Много полезна способност – каза жената. – Знаеш ли, яденето е много по-важно, отколкото си мислят хората. В живота настава момент, когато непременно ти се иска да хапнеш нещо изключително вкусно. А когато си на кръстопът, целият ти живот може да се промени в зависимост от това дали ще влезеш в хубав, или в лош ресторант. Както има значение дали ще паднеш от тази страна на оградата, или от онази.

– Интересно – каза той. – Животът понякога е много плашещ, нали?

– Именно – каза жената и вдигна палаво пръст. – Животът е много плашещ. Повече, отколкото допускаш.

Младият мъж кимна.

– А ние се озовахме от отсамната страна на оградата, нали?

– Точно така.

– Хубаво – равнодушно отбеляза младият мъж. – Ти обичаш ли раци?

– Открай време. А ти?

– Обожавам. Нямам нищо против да ги ям всеки ден.

– Още нещо общо помежду ни – грейна жената.

Мъжът се усмихна и двамата отново чукнаха чаши.

– Утре пак ще дойдем – каза тя. – Едва ли на света има много ресторанти като този. Толкова е вкусно... а виж цените.

* * *

През следващите три дни те се хранеха в ресторанта. Сутрин отиваха на брега да поплуват и да се попекат на слънце, разхождаха се в града и си избираха сувенири в местните магазинчета. Горе-долу по едно и също време всяка вечер отиваха в малкото ресторантче, опитваха различни ястия с рачешко, после се връщаха в хотела си, любеха се лениво и заспиваха дълбоко, без сънища. Всеки ден бяха в рая. Жената беше на двайсет и шест години и преподаваше английски в частна девическа прогимназия. Мъжът беше на двайсет и осем и работеше като одитор в голяма банка. Почти чудо беше, че двамата успяха да си вземат почивка по едно и също време, освен това искаха да отидат някъде, където никой няма да ги смущава и ще могат да се наслаждават на компанията си. Стараеха се да избягват всяка тема, която би могла да им развали настроението и скъпоценното им време заедно.

На четвъртия ден – последния от ваканцията им – както винаги, вечеряха с раци. Докато вадеха месото от рачешките крачета с приборите си, двамата си говореха, че заради пребиваването им тук, плуването всеки ден в морето и яденето на рачешки блюда всяка вечер животът в Токио им изглежда далечен и нереален. Но най-вече говореха за настоящето. От време на време се умълчаваха и всеки потъваше в мислите си. Само че мълчанието не им беше неприятно. Студената бира и топлите раци запълваха приятно празнината.

Тръгнаха си от ресторанта, върнаха се в хотела си и както винаги, се любиха. Спокойно, но удовлетворително. След това двамата си взеха душ и заспаха дълбоко.

Малко по-късно обаче младият мъж се събуди с ужасно усещане – сякаш беше погълнал корав облак.

Завтече се към банята, приведе се над тоалетната чиния и изпразни съдържанието на корема си, който беше пълен с бяло рачешко месо. Нямаше време да светне лампата, но на светлината на луната, увиснала над морето, успя да види какво има в тоалетната. Пое дълбоко дъх, затвори очи и изчака малко. Главата му беше празна, не можеше да формулира нито една мисъл. Можеше само да чака. Връхлетя го ново гадене и той изхвърли каквото беше останало в корема му.

Когато отвори очи, видя бялата буца на повърнатото да плува в тоалетната. Огромна буца. Адски много рачешко съм изял, да му се не види!, помисли си той донякъде впечатлен. Нищо чудно, че ми прилоша, като се тъпча с рачешко всеки ден. Както и да го погледнеш, просто прекалих. За четири дни изядох толкова рачешко, колкото човек обикновено изяжда за две-три години. Вторачен в буцата в тоалетната чиния, той забеляза, че тя сякаш лекичко се движи. Отначало си помисли, че така му се е сторило. Бледата лунна светлина сигурно пораждаше подобна илюзия. От време на време облак закриваше луната и за миг всичко помръкваше. Младият мъж затвори очи, пое дълбоко дъх и отново отвори очи. Не беше илюзия. Буцата месо определено се движеше. Месото мърдаше, сякаш по повърхността му се виеха бръчки. Младият мъж се изправи и светна лампата в банята. Приведе се по-близо до буцата месо и установи, че по повърхността ѝ всъщност пълзят стотици червейчета. Бяха милиони, с цвета на рачешко месо, и се бяха вкопчили в повърхността на месната топка. В корема му отново се надигна гадене. Само че не беше останало какво да повръща, а коремът му се беше свил, колкото юмрук. От корема през гърлото му се изля горчива зеленикава жлъчка. Той отпи вода, проми устата си и изплю водата. Пусна водата в тоалетната чиния няколко пъти, за да отмие всичко. След това си наплиска лицето в мивката, избърса си устата с чиста кърпа и най-старателно си изми зъбите. Облегна ръце на мивката и се вторачи в отражението си в огледалото. Лицето му изглеждаше изпито, сбръчкано, кожата му беше пръстена на цвят. Не можеше да повярва, че насреща е собственото му лице. Изглеждаше като немощен старец.

Излезе от банята, облегна се на вратата и огледа спалнята. Приятелката му спеше дълбоко в леглото. Заровила лице във възглавницата, тя похъркваше спокойно, без да подозира какво се случва. Дългата ѝ коса се беше разпиляла върху двете ѝ бузи и раменете като нежно ветрило. Точно под лопатките ѝ имаше две малки бенки, една до друга като близначки. На гърба ѝ се беше очертала разликата от банския. Белезникава лунна светлина спокойно се лееше през щорите, а заедно с нея долиташе монотонното бучене на прибоя. Върху нощното шкафче светеха зелените цифри на дигиталния часовник. Нищо не се беше променило. Само дето сега раците бяха вътре в нея – вечерта тя беше яла същото като него. Само че още не го знаеше.

Младият мъж седна на ратановия стол до прозореца, затвори очи и задиша бавно и равномерно. Поемаше чист въздух в дробовете си и издишаше стария, застоялия. Опитваше се да вкара в тялото си колкото може повече въздух. Искаше всичките му пори да се отворят широко. Като старинен будилник в празна стая сърцето му отмерваше суров, сух ритъм.

Погледна към спящата си приятелка и си представи безбройните червейчета в корема ѝ. Дали да я събуди и да ѝ каже? Не беше ли редно да предприемат нещо? Не знаеше как да постъпи, размисли и реши да не я буди. Нямаше смисъл. Тя не беше забелязала нищо. И точно в това се криеше проблемът.

Светът сякаш се беше килнал на една страна. Младият мъж го чуваше как скрибуца по новата си орбита. Нещо се е случило, каза той, и светът се е променил.

Нищо не беше наред и никога нямаше да стане същото. Всичко се е променило и ще продължи в тази нова посока. Утре се връщам в Токио, помисли си той. Обратно към живота си там. Привидно нищо не се беше променило, но едва ли ще мога отново да приема тази жена. Никога няма да изпитвам към нея същото, което изпитвах до вчера. Младият мъж беше сигурен. Ала това не бе всичко. Едва ли някога ще мога да приема себе си. Сякаш съм паднал от висока ограда, но от външната страна. Безболезнено, безшумно. А тя дори не забеляза.

Младият мъж седя на ратановия стол до зазоряване и диша тихичко. От време на време се разразяваше буря, дъждовни капки се посипваха по стъклото като наказание. После дъждовните облаци отминаваха и се показваше луната. Отново и отново. А жената не се събуждаше. Дори не се обръщаше в леглото. Рамото ѝ потрепна няколко пъти, и толкова. Страшно му се спеше, копнееше да заспи дълбоко и като се събуди, да установи, че въпросът е решен, че всичко е като преди, гладко и безпроблемно. Най-силното желание на младия мъж беше да заспи дълбоко. Само че колкото и да се протягаше към съня, не успяваше да го достигне.

Младият мъж си спомни онази първа вечер, когато бяха минали по пресечката край ресторанта. Двамата китайски старци, които безмълвно се хранеха, черното куче със затворени очи в нозете им, избелелите чадъри на масите. Как тя го бе дръпнала за ръката. Сякаш се беше случило преди години. А всъщност бяха минали само три дни. Три дни, през които някаква злокобна сила го бе превърнала в зловещ и побледнял старец като онези двамата. И всичко това – в спокойния и красив крайморски Сингапур.

Вдигна ръце пред лицето си и се взря в тях. От горната и от долната страна на дланите. Ръцете му трепереха лекичко – от ясно по-ясно било.

"Ммм, открай време обичам раци – звучеше гласът ѝ в ушите му. – А ти?" Не знам, помисли си.

Усещаше сърцето си обгърнато от нещо безформено, дълбоко, меко и загадъчно. Вече нямаше никаква представа накъде се е устремил животът му и какво го очакваше там. Но когато небето на изток най-сетне започна да просветлява, изведнъж му хрумна: в едно съм сигурен – където и да отида, повече никога няма да ям рачешко.

Сляпа върба, спяща жена (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 416 стр, цена 23 лeва) е в книжарниците

Филмът Сляпа върба, спяща жена е в програмата на Cinelibri 2022

11 октомври | Дом на киното, 19:00

12 октомври | Евросинема, 20:15

16 октомври | Одеон, 20:15

24 октомври | Влайкова, 19:30

29 октомври | Кино Люмиер, 17:30

Да, любовните триъгълници с буреносни последици са често срещани в творбите на Франсоаз Саган и романът Чашата преля (откъсът по-долу) не прави изключение. Да, един от главните герои в него, Шарл, доста напомня образа на баща ѝ, особено като се има предвид как невръстната Саган преживява със своето семейство окупацията на Франция по време на Втората световна – да, интригата в Чашата преля се забърква именно когато фабрикантът Шарл дава убежище на своя приятел от юношеството Жером и неговата любовница Алис, преследвани от Гестапо заради активното им участие в Съпротивата... И да, ако младостта е като буря в чаша вода, то идва момент, в който тя прелива... особено по време на война, нали...

Из ТРЕТА ГЛАВА

Шарл седеше на стълбите пред къщата със заспало до него куче, но не в обичайната поза, разперил ръце и крака, а, напротив, прихванал колене и тикнал брадичка между тях. Втренченият в далечината поглед и решителното изражение у него бяха признак на вътрешна неувереност.

Жером приседна, но на един метър от него и мълчаливо запали цигара. По превития гръб, настръхналата на тила коса и сериозния вид той, който отлично го познаваше, разбра, че приятелят му е изпаднал в дълбоко униние, което му се случваше много рядко. Въпреки това Жером садистично зачака Шарл да заговори първи. Съчувствието му беше примесено със смътно озлобление, защото знаеше, че ако положението беше различно, или по-скоро, ако Алис беше различна, ако не се намираше на сто лакти по-високо от неговия стар приятел и от всякакви любовни приключения, както ги разбираше Шарл, ако последният имаше и най-малък шанс да прелъсти Алис, непременно би му я отнел или поне би се опитал да го направи. "Всички права и задължения", ненадейно си припомни Жером. Такъв беше девизът на странния кодекс, който двамата бяха съставили преди много, много години на възраст, когато девизите на бойскаутите все още важат, но вече белязани от наивен юношески цинизъм; в него те бяха предвидили всички обстоятелства на бъдещия си живот, а един от законите гласеше между другото, че както домът на твоя приятел е и твой дом, в който можеш да се настаниш дори посред нощ без каквато и да било специална причина, така и жената на приятеля е благо, което спокойно можеш да му отнемеш, ако е налице съгласие от нейна страна, без да си навлечеш каквито и да било упреци: в култ се издигаше безразличието, както и полуанглийските, полуварварски нрави, пленили тяхното въображение на девственици (или наполовина девственици, защото Жером подозираше, че Шарл вече е успял да си оплете кошницата с дъщерята на хлебаря).

На осемнайсет години те все още следваха донякъде тези правила, тъй като никой не бързаше да се раздели с юношеството, във всеки случай не толкова, че да се отрече открито от тях или да ги наруши. Ето защо въпросният кодекс оцеля. Впрочем до този момент двамата съвсем естествено заобикаляха правилата, приемайки например, че когато отиваш на гости у твоя приятел, по-приятно е той да те чака на перона. Що се отнася до жените, никой не бе изпитвал и най-малко желание да отнеме избраницата на другия и любовните им истории се бяха развивали успоредно. Ала днес, увлечен по Алис, Шарл съвсем на място си припомняше кодекса и открито я ухажваше. Засега обаче клетият съблазнител явно не беше в най-добрата си форма и дори би могло да се каже, че се намира в долната граница.

– Престани да въздишаш така – каза най-сетне Жером. – Късаш ми сърцето.

Шарл се обърна рязко към него:

– Не се ли сърдиш? Сериозно, нали не съм те обидил?

Изглежда искрено разтревожен, помисли си Жером и неволно се усмихна. По-скоро би изглеждал разтревожен, ако имаше друг тен, ако бялото на очите му не беше толкова бяло, ако лицето му нямаше такъв загар, ако мускулите под кожата му не бяха толкова корави, толкова развити, и ако над смръщеното му чело не се спускаше толкова блестяща и буйна коса. Върху подобно лице тревогата би могла единствено да се плъзне. Подобни лица вече не се срещаха. Такъв тен, такъв здрав вид, такава животинска сила сега притежаваха единствено младите войници на Хитлер, седналите върху танковете голи до кръста есесовци. Жителите на окупираните страни до един са бледи, помисли си Жером. Сякаш младите войници от германската армия редом със свободата, мира и живота бяха отнели от Европа слънцето, вятъра, морето и дори полята. Ала той знаеше, че зад гърба на тези млади атлети, иззад руините, от мазетата, отвсякъде се надигаха техните антиподи, техните бледи, изнурени негативи, чиято участ бяха мракът, влажните скривалища, нелегалният живот, ако не и телените мрежи. Сякаш всеки от тези красиви млади мъже, обучени да воюват без милост, без сам да знае бе поробил друг човек, различен по кръв, по възраст, по идеи, който, жив или мъртъв, се явяваше обратна страна, кървава и опустошена, на техния боен арийски медал.

Измежду най-непримиримите и яростните от тях бяха онези, които помагаха на Жером, които заедно с него помагаха на други да оцелеят из долнопробни хотели, по мръсни стълбища, в неотоплени стаи, претъпкани влакове, тъмни килери, в зловещите коридори на метрото, къде ли не. Отвсякъде постепенно прииждаха бойци за тази окаяна армия. Цяло поколение мъже и жени, за чието невъобразимо съществуване светът все още не подозираше, но които Жером бе открил още през 1936 година. Цял един нов човешки род със свой език, който нямаше нищо общо с езика от речниците. В него под израза "на топло" се разбираше килия, глаголът "бягам" означаваше крия се, "среща" означаваше катастрофа, а ако в мирно време думите "утре" или "вдругиден" бяха съпроводени с въпросителна, сега след тях имаше безброй многоточия. Именно в този кръг на ада от близо пет или шест години живееше Жером, в него искаше да навлезе на свой ред и Алис.

– След като не ми се сърдиш, няма ли да пийнем по чаша? – предложи Шарл, все пак донякъде пребледнял въпреки загара и доста разстроен. – Нали ще се чукнеш с мен?

– Разбира се – отвърна Жером.

Шарл се завърна със същата скорост, с която бе изчезнал. Носеше бутилка изстудено много сухо бяло вино с привкус на плодове и на камък, което се стори превъзходно на Жером, а още повече на самия Шарл, който на един дъх изпи две-три чаши: той доблестно бе изчакал опрощението, за да прибегне до това укрепващо духа средство, а не бе прескочил тайно до кухнята за леснодостъпна утеха и това негово свенливо дирене на одобрение за дреболиите, за подробностите, което той редовно искаше от другите (след като изобщо не се интересуваше от мнението им относно истински важните за него неща), искрено трогна Жером. Той непрестанно откриваше у Шарл по нещо от онзи нехаен, симпатичен и откровен юноша, любовчия и рицар, едновременно побойник и добряк, ленив, но предприемчив и храбър до безумие, който някога бе станал негов приятел. От него би излязло превъзходен боец, ако не беше толкова привързан към кожарската си фабрика и към жалкия Петен. В крайна сметка, след като нямаше достатъчно ум в главата, други щяха да мислят вместо него. И Жером се засмя без видима причина.

– Защо се смееш? – запита го строго Шарл. – Как можеш да се смееш, когато тя все още плаче?

– Кой плаче? – зачуди се Жером.

– Алис!

– Нищо подобно, тя отдавна престана да плаче! Нищо сериозно, от нервите, от умората; животът в Париж е труден, нейният живот е труден.

– Но защо? Какво толкова казах, че да я разплача? Не искам това повече да се случва, драги, не искам тази жена да прекара почивката си в моя дом, плачейки. В никакъв случай! Кои мои думи ѝ подействаха така? Може би това "бам-бам-бам-бам"?

Той произнесе "бам-бам-бам-бам", но не с въодушевлението отпреди четвърт час; това не беше вече бойкото маршируване на войска, а напомняше унилото тъпчене на място на слон, който бере душа.

– Не – възрази Жером, – няма нищо общо с твоето "бам-бам-бам"... впрочем има, прав си, причината е в това "бам-бам-бам". Имай предвид, Шарл, че съпругът на Алис се наричаше Герхард Файат, прочут австрийски хирург, най-добрият хирург във Виена...

– И какво от това? Умрял ли е? Какво се е случило?

– Не, не е умрял – отвърна рязко Жером. – Макар че в тези времена това като нищо би го сполетяло! Не, в Америка е. Но той беше... той е евреин.

– Аха, вярно – каза след моментна пауза Шарл. – Чувал съм, че в Австрия германците вършели големи гадости.

– Нещо такова – потвърди Жером, комуто беше все по-трудно да използва подобни литоти. – Понеже по това време Алис се чувствала притеснена, между тях възникнали разногласия... с една дума развели се. Той си тръгнал отчаян, а тя останала не по-малко отчаяна. На всичко отгоре упреквала себе си, а не него, защото, откровено казано, той нямал никаква вина.

– И тя ли е еврейка? – запита Шарл.

Жером го погледна изпитателно, но прочете в очите му пълно безразличие.

– Не зная, не вярвам – отвърна той. – Струва ми се, че не. Защо, това смущава ли те, може да си имаш неприятности?

– Аз ли? Че защо? – зачуди се Шарл. – Какви ги говориш?

– В твоята фабрика и в околността, по тези места – не зная, отдавна не съм идвал – има ли антисемити? Не четат ли Гренгоар? Не слушат ли речите на маршал Петен, на Лавал, не са ли чували, че еврейската раса е опасна, че евреите ги грабят, че им отнемат парите, картофите, вълнените чорапи и че изобщо управляват Франция? Не се ли говорят тук такива неща?

– О, виж какво – отвърна Шарл, – честно казано, не вярвам във Формоа да се намери дори един, който да чете подобни глупости, а още по-малко да им вярва. И какво по-точно са сторили германците на Алис във Виена?

На Жером му стана смешно: достатъчно бе сега да каже, че някакъв есесовец е зашлевил три пъти Алис, за да превърне Шарл в най-всеотдайния и най-яростен участник в Съпротивата. Но не тази бе неговата цел. Не му трябваше джентълмен, изпълнен с негодувание заради лишена от галантност постъпка. Нужен му бе човек, който знае защо се сражава и в името на какво рискува живота си. Нужен му бе чисто и просто друг Шарл, но който да обитава същия дом, да бъде същият човек със същото лице, със същия ум и егоизъм. Твърде вероятно подобно начинание нямаше особен шанс за успех.

Чашата преля (превод Красимир Петров, корица Люба Халева, 208 стр, цена 17 лева) е в книжарниците

"Водата, планината и местата, в които не влизат често хора." – това е отговора на актьорът, сценарист и режисьор Валери Йорданов на въпроса "Какво обичаш" – въпрос, който му зададохме преди време, но и емблематичен въпрос за сюжета на дебютния му (като сценарист и режисьор) филм Кецове... Всъщност, като че ли, Валери Йорданов най-много обича Истории – такива миришещи на реалност, дишащи Живота, саможиво разказани... като на героите от Кецове или като "незаснетите" разкази в дебютния му сборник Гризачи... Като историята на дядо Косто, внука му и тяхното куче Джони, разказана в откъса от Гризачи по-долу...

Из разказа ДЖОНИ

Джони вече е стар. На дванайсет години е, почти колкото внука ми, но кожата му е по-тъмна. Иначе е жилав и пъргав и като него обича да тича след хора, топки и птици, да яде малко и да се прибира, когато му скимне. По същия начин се вълнува, като срещне някоя "симпатична госпожица" и подобно на внука ми крие притесненията си с възпитано и свенливо държание и гледане в земята. Големи сладури са и двамата, много ги обичам. Джони е куче и е мелез. Кръстоска е между дратхаар и сетер, но не се плаши от по-едри животни. Внукът ми е човече, но също е някакъв мелез – във вените му има турска и българска кръв, майка му носи и малко казашка, а той учи английски... Аз съм си българин. Казвам се Косто, на седемдесет и шест години съм и цял живот се занимавам с дърводелство, със земя и с кучета. Ловец съм, от дете съм такъв, което много познати твърдят, че не приемат. Аз им се усмихвам и ми е жал, без да се дразня – къде са живели, какво са яли и как са израснали.

Джони започна с припадъците си преди една година. В началото помислих, че е от жегата и дългото тичане в царевицата. Вървяхме и внук ми ревна зад мен: "Дедооо... виж го Джони!". Погледнах през рамо и видях малкия да се държи с две ръце за главата и да се клати от кръста нагоре, а кучето лежеше в краката му. Лапите му конвулсивно подритваха въздуха, а очите му опитваха неистово да влязат под горните клепачи. Издаваше и някакво кашлящо хъхрене, като че ли някой е стъпил на гърлото му. Оправи се сам след пет-шест минути, но внук ми плака до вечерта и после не спа цяла нощ. Малкият ставаше и притичваше до сайванта да чуе дали Джони диша, да го гали и мокри с вода, даже чух, че песен му пя тихо, и накрая си постла черга в сеното до него. Много ме хвана яд. Въпреки че Джони ми е най-близко другарче отдавна, яд ме хвана, че и внук ми се измъчи оная нощ...

След два дни Джони пак припадна, както си лежеше в двора, и малкият пак изпадна в истерия. "В живота, сине, е така... Днес идва, утре си отива. Трябва да си готов за това", опитах се да го уча аз, а той ме погледна, сякаш каза: "Я се разкарай бе, дъртак!". "Верно е – казах му, – можеше и да е по-зле! Ами ако аз или баба ти бяхме тупнали така...?" Въобще не се успокои "мъдро" внукът ми. Погледна ме пак злобно по детски и каза: "Ти и баба ми сте на сто години! И сте вечни, и сте двама. А Джони е сам. И не може да ми каже, когато му е зле. Вие можете, а той – не!". Обидно ми стана, млъкнах и... тогава го реших.

Джони припада още много пъти преди края на лятото. Когато внук ми си тръгна с баща си за София, натоварих кучето в багажника и го откарах. Бях казал на сина ми какво съм решил, но той не беше сигурен как ще го приеме детето. "Ще му обясня, като порасне", отвърнах и после карах много дълго. Кучето не издаде и звук в багажника. Усещаше, че става нещо извънредно, но не се уплаши, защото ме обичаше и имаше пълно доверие във всичко, което му правя. Докато карах, нещо ме стисна за гърлото и пуснах сълза, но пушката ми вече лежеше на задната седалка. Джони много обичаше мириса на барут и смазка, а когато видеше цевите, въртеше щастливо опашка. Намерих го това кутре преди много години в полето, самò, гладно и малко, но ми изръмжа и се озъби и го прибрах в раницата. Разбрах, че има характер. Оттогава постоянно сме заедно, а жена ми и снахата се мръщят гнусливо, като правя някои смешки на внука. Например: изял съм вечерята си, подвиквам тихо "Джони!", кучето влиза с "работна походка", облизва до блясък чинията ми и ми я подава със зъби. Аз я подавам на внука да ми сипе в нея компот за десерт и му казвам, че посудата е вече хигиенизирана от езика на ефрейтор Джони Костов. Или: на лов сме и ако някой от останалите авджии удари фазан или заек, Джони пръв тича, намира го и прави смешки.

Бяга с дивеча от останалите кучета, минава покрай всички ловци и спира до стрелеца, който го е уцелил. Оставя плячката в краката му, умилква се и когато човекът понечи да си я вземе, Джони я грабва пак и спринтира към мен. Аз отварям раницата, той пуска в нея със скок плячката си и започва да лае заплашително към собственика ѝ – да се прости с дивеча. Голям смях пада... падаше. И всички го обичаха тоя Джони и той ги обичаше, най-вече внук ми.

Пак пуснах сълза. Стигнахме. Полето беше ожънато и пусто. Лекият вятър разреждаше жегата и носеше по малко слама със себе си. Отворих багажника, кучето слезе с готовност и ме погледна. Погледна и пушката, сякаш се усмихна, и започна нетърпеливо да върти старата си опашка. Огледа полето за евентуална мишена, погледна ме пак и излая подканващо. И аз го гледах и му се усмихвах, а гърдите ме стегнаха. Като че железен обръч някой опъна и дръпна назад, та въздухът ми спря и гърлото ми се запуши с... тиня. Започнах да псувам наум и ветеринаря, и колегите, които ми дадоха стотина версии по случая, а накрая ме посъветваха да... "да не се мъчи животното, старо е". И себе си напсувах. "Дай, Джони, търси...!", казах му тихо, той наведе глава и тръгна, душейки, на зигзаг пред мен. Гледах след него. Изглеждаше безкрайно щастлив. Не можах. Помислих тогава, че пак получавам инфаркт, но гърдите ме отпуснаха и вдишах леко от топлия вятър. Извадих патрона от пушката, качих се в колата и потеглих към село. Дотам имаше поне трийсет километра, а Джони не затича след колата. Спря се в средата на полето и просто загледа объркан след мен, смалявайки се в огледалото ми.

Два дни се успокоявах, че кучето си е куче, че то си има своя съдба, ще си я изживее някак, ще се оправи или че не съм аз Господ, та да решавам да му отнемам живота. После започвах да се псувам: "Ами като не си Господ, защо го остави, бе?! Първо го намери, после му се радвà и накрая, като дойде лошото, заряза го като непотребно сираче. И теб да те зарежат така, караконджул дърт!". Всичко това – наум, а жена ми мълчеше с разбиране и не споменаваше кучето. Не влизах под сайванта да не му гледам колибата и да не се сещам, а на втората вечер ми се обади внукът от София и първо попита: "Джони как е?". "Добре е", казах и се закашлях силно, за да не се разплача и да не усети. Сипах си чаша вино после и реших – като съмне, отивам да си го търся. На сутринта ме събудиха силни викове. Жената крещеше на двора, тя е доста гръмогласна, като се вълнува: "Боже, божее... божкеле...!". Джони беше на портата! Целият мръсен, набрал тръни и кърлежи в козината, въртеше кална опашка и се усмихваше. Над трийсет километра го бях откарал далече, в багажник, без да вижда път и посока, и той... седеше пред портата. Поплакахме си и двамата, докато го прегръщах и целувах и къпех, а той само ме буташе с влажна муцуна, хилеше се и сякаш питаше: "Защо бе... дъртак ?!". Щях да получа инфаркт от щастие.

Това беше миналото лято, а това лято умрях. Скучно и банално умрях – получих инфаркт. На седемдесет и шест години, бях изкарал двата възможни преди доста време и погребаха ме добре, и съм доволен – авджиите гръмнаха с пушките на изпроводяк, а внукът даже ми попя. Обичам я тази песен...

Гризачи (корица Стефан Касъров, 120 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Срещите с Валери Йорданов и Гризачи са на:

 31 август | Аполония 2022, 19:00 в Художествена галерия, Созопол

 12 септември | София, Кино Кабана, 19:00

 12 октомври | София, Топлоцентрала, 19:30