My Mir

"... независимо че милиони енергии движат света ни, винаги най-важни са онези малко на брой, но силно експлозивни мигове, които му придават драматична форма... ако се случи такъв един звезден миг, то в него се вземат решения за десетилетия и столетия напред" – с такива думи самият Стефан Цвайг описва (в няколко предговора) своята есеистична книга Звездни мигове на човечеството, събрала 14 новели, които определят "формата на живот на отделния човек, на един народ и дори съдбата на цялото човечество". Дали ще става дума за историческата загуба на Наполеон при Ватерло, за откриването на Южния полюс, за "златната треска" в Калифорния, за свързването на Европа и Америка с телеграфа или, както в откъса по-долу, за обсадата на Константинопол от султан Мехмед ΙΙ и използването на тежка стенобойна артилерия за пръв път в света (което променя начините за водене на войни, уви), то във всеки от 14-те "мига" тук "човешката воля е направила невъзможното възможно", така че тези 14 мига "бляскаво и неизменно огряват като звезди нощта на преходността". И ако тази година се навършиха 80 години от трагичната кончина на Стефан Цвайг, то това ново издание на Звездни мигове на човечеството е чудесен миг за осъзнаване, че "изкуството дава право на всеки човек, извършил велико дело, да се чувства у дома насред цялото човечеството"...

ВОЙНАТА ЗАПОЧВА

Докато се канят да започнат война, но все още не се чувстват напълно готови и въоръжени за нея, деспотите непрекъснато говорят за мир. Така при възкачването си на престола Мехмед посреща пратениците на император Константин с най-приятелските и успокоителни слова; тържествено на всеослушание той се кълне в Бог и неговия пророк, в ангелите и Корана, че вярно ще спазва всички договори с василевса.

В същото време коварно сключва споразумение за двустранен неутралитет с Унгария и сърбите за три години – за онези три години, през които несмущаван от никого възнамерява да си присвои града. Чак тогава, след като достатъчно дълго е говорил и се е клел в мира, Мехмед провокира война чрез нарушаване на договорите. До този момент само азиатският бряг на Босфора принадлежи на турците и така, без да бъдат възпрепятствани от Византия, корабите минават през теснината и влизат в Черно море – към житните складове.

Сега Мехмед ограничава достъпа, като, без да се старае да даде каквото и да е обяснение, нарежда на европейския бряг при Румели Хисар да бъде изградена крепост, и то на онова тясно място, където по време на персийските войни храбрият Ксеркс е преминал морската теснина. За една нощ на европейския бряг са изпратени хиляди, десетки хиляди работници, което противоречи на договорите (но нима договорите значат нещо за тираните?), и те ограбват околните ниви, за да се изхранват, и събарят не само къщите, но и прочутата църква "Свети Михаил", за да се сдобият с камъни за крепостта си; неуморен, ден и нощ султанът лично ръководи строежа, а немощната Византия трябва безучастно да гледа как противно на всякакво право и договорености ѝ се отнема свободният достъп до Черно море. Вече първите кораби, които са поискали да преминат през досега свободното море, биват обстрелвани, и то насред мира, и след тази успешна демонстрация на сила вече всяка следваща престореност се оказва излишна. През август 1452 година Мехмед събира всички свои аги и паши и открито им обяснява намеренията си за нападение и превземане на Византия. Скоро следва и обявяване на бруталното дело: из цялата турска империя се изпращат глашатаи, които да свикат способните да носят оръжие, и на 5 април 1453 година като внезапно извила се буря огромна османска армия навлиза в равнината на Византия и стига почти до стените ѝ.

Начело на войските си, разкошно натъкмен, язди султанът, за да разпъне шатрата си точно срещу Ликус порта. Току-що пуснал знамената да се издуват от вятъра пред главната квартира, той заповядва на земята да бъде разпънато молитвеното килимче. Тръгва бос по него, три пъти навежда чело доземи с обърнато към Мека лице, а зад него – величествено изпълнение – десетките и стотиците хиляди войници, едновременно навели се в същата посока, с еднакъв ритъм произнасят молитвата към Аллах да им дава сила и да им донесе победата. Чак тогава султанът се вдига. Смиреният отново се е превърнал в предизвикател, слугата на Бога в господар и воин и сега през целия лагер търчат неговите "телал", неговите глашатаи, за да провъзгласяват сред барабанни удари и фанфарни звуци: "Започна обсадата на града".

СТЕНИТЕ И ОРЪДИЯТА

На Византия ѝ остава само една сила, нейните стени; вече няма нищо от световното ѝ минало освен това наследство от едно велико и по-щастливо време. Триъгълникът на града е обграден с трипластова броня. По-ниски, но въпреки това могъщи, каменните стени покриват двата фланга на града откъм Мраморно море и Златния рог; но пък гигантска маса се разгръща за защита откъм сушата, така наречената Теодосиева стена.

Още Константин, предусещайки бъдещата опасност за Византия, е изградил укрепени квартали, а Юстиниан продължил да ги строи и укрепва; но същинската крепост се прави от Теодосий с дългата седем километра стена, за чиято мощ и до днес свидетелстват обраслите с бръшлян останки. Украсена с амбразури и зъбци, защитена чрез водни ровове, охранявана от огромни квадратни кули, построена в двойни и тройни паралелни редове, допълвана и обновявана от всеки император в хилядолетната история, за времето си тази величествена стена се смята за завършения символ на непревземаемостта.

Както някога при необуздания щурм на варварските орди и войските на турците, тези квадратни каменни блокове и сега се подиграват на всички измислени до този момент военни инструменти, снарядите на обсадните машини, тараните, и дори новите кулверини и топове отскачат от тях, няма град в Европа, който да е защитен по-сигурно от Константинопол чрез неговата Теодосиева стена.

Мехмед познава стената по-добре от всеки друг и знае къде е силата ѝ. От месеци и години в нощното му будуване и в сънищата му го занимава само една-единствена мисъл и тя е как да превземе непревземаемото, как да разруши неразрушимото. На масата му се трупат скиците с размерите и пропукванията на вражите укрепления, той познава всяко възвишение пред и зад стената, всяка долчинка, всеки ручей и заедно с него инженерите му са премислили всеки отделен детайл. Но разочарование: всички са пресметнали, че с досега използваните оръжия е невъзможно да се разруши Теодосиевата стена.

Значи трябва да се направят по-силни оръдия! По-дълги, достигащи по-надалеч, с по-мощни изстрели от тези, които военното изкуство познава до този момент! Трябва да се оформят и други гюлета от по-здрав камък, по-тежки, по-разбиващи, по-разрушителни от досега използваните! Трябва да се създаде нова артилерия срещу тази недостъпна стена, няма друго решение и Мехмед решава на всяка цена да създаде тези нови средства за нападение.

На всяка цена – една такава заявка от само себе си вече пробужда нови творчески и движещи сили. Така скоро след обявяването на войната при султана се появява мъжът, имащ славата на най-изобретателния и най-опитния майстор на оръдия в света. Урбан или Орбан, унгарец. Макар че е християнин и че малко преди това е предложил услугите си на император Константин, той очаква от Мехмед по-добро заплащане и възлагането на по-смели задачи, затова обявява, че ако му бъдат предоставени неограничени средства, ще бъде готов да излее толкова голямо оръдие, каквото досега не е имало на земята. Султанът, който като всеки обладан от една-единствена идея човек не смята да пести средства, веднага му предоставя на разположение толкова работници, колкото му трябват, а към Одрин потеглят хиляди коли с руда; в продължение на три месеца майсторът на оръдия полага огромни усилия, за да изготви по тайния си метод глинена форма за втърдяване на оръдието, преди да излее в нея горещата желязна маса. Произведението му е успешно. Огромното дуло, най-голямото в света, се измъква от формата и се охлажда, но преди да се извърши първият пробен изстрел, Мехмед изпраща глашатаи из града, които да предупредят бременните жени за гърмежа. Когато след това с невероятен трясък и светкавици дулото изстрелва мощното каменно гюле и то разбива стена още при този първи удар, Мехмед веднага нарежда да се произведе цяла артилерия със същите гигантски размери.

Няма пречки да се изработи първата голяма "каменохвърляща машина", както гръцките писатели с уплах наричат това оръдие. Но се появява по-сложен проблем: как това чудовище, този железен дракон да бъде прекаран през цяла Тракия чак до стените на Византия? Започва одисея, която няма равна на себе си. Защото цял един народ, една цяла армия в продължение на два месеца влачи това трудноподвижно дълговрато страшилище. Отпред на сменящи се патрули яздят конници, които трябва да пазят ценността от нападение, зад тях работят и се придвижват денонощно може би хиляди копачи, които отстраняват неравностите по пътя за претежкия транспорт, който зад себе си за месеци наред отново разваля пътищата. Петдесет двойки волове теглят колата, върху чиито оси – както някога при обелиска, който е пренесен от Египет в Рим – е извършено точно разпределение на тежестта на огромната метална тръба; двеста мъже непрекъснато подпират вдясно и вляво клатушкащото се от собствената си тежина дуло, докато в същото време петдесет колари и дърводелци са постоянно заети със смяната и смазването на дървените колела, с подсилването на опорите, поставянето на мостове; ясно е, че само стъпка след стъпка, в бавен ритъм като при биволите, този огромен керван може да си проправя път през планините и равнините. От селата заприиждат учудени селяни и се кръстят при гледката с желязното чудовище, което като някакъв бог на войната бива пренасяно от една земя в друга от своите слуги и жреци; но съвсем скоро по същия начин след него се повличат и излетите му от рудата братя, излезли от същата глинена майчина утроба: за пореден път човешката воля е направила невъзможното възможно. Вече двайсет или трийсет такива чудовища насочват черните си кръгли гърла срещу Византия; тежката артилерия влиза във военната история и започва двубоят между издържалата хилядолетия стена на източноримския император и новите оръдия на новия султан.

Звездни мигове на човечеството (превод Жанина Драгостинова, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 328 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

"Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си?" – да, народните обреди и тяхната ритуална същност са на фокус и в седемте разказа от втория сборник Пчелно семейство на словенската писателка Аня Мугерли, което ù донася и Европейската награда за литература през 2021 година. Да, в откъса от разказа Прошки по-долу става дума за маските, кожусите и чановете на кукерите, но всъщност говорим за ритуалната същност на Семейството... за безграничността на формите, които Семейството може да приеме и изпълни... за идеите, метафорите и символите, които Семейството може да въплъти... или както казва героят от разказа Прошки: "... тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала." – повече за безграничното Семейство на литературата ще разкаже и самата Аня Мугерли докато гостува на Софийския международен литературен фестивал, а сега...

Из разказа Прошки

Чувам от улицата звънтеж от кравешки хлопки и преди да успея да се скрия между къщите, те ме застигат. Наметнали овчи кожуси с чанове около пояса, дрънчащи пронизително при подскоците им, с извити рога на главите и с шарени ленти, които като поли обгръщат краката им и неспирно се развяват на студения февруарски въздух. Как можах да забравя, че са Прошките? Почвам да се потя, куфарът в ръката ми натежава. Спирам на място с надеждата, че ще ме отминат, но изведнъж бивам въвлечен в дивашкия им танц. Огромни очи ме гледат иззад маската, а най-отвратителен е дългият червен език, който стърчи от процепа на устата и имам чувството, че иска да ме шибне като камшик. Когато вече не издържам, се емвам напред. С куфара пред себе си си проправям път като с щит. Стърча с тялото си сред тях, на бузата си усещам допира на козината и за миг тя ми се струва почти мека. Не се оставям на илюзорността. Побягвам с всичка сила, колкото ме държат краката, тичам както когато бях на седем години, тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала.

В моето детство баща ми и аз бяхме като братя. Никога не го наричах "татко", а винаги по име – Саша. Мама се опитваше да ме откаже от това. Не разбирах защо. Бащата беше онзи, който издаваше заповеди и наказваше, така както го правеха бащите на моите приятели. Саша никога не ме наказваше, дори да бях направил някоя голяма беля. Три, дори четири пъти се нанасях в него, а беше по-голямо дете от мен. Заедно се криехме от мама в гаража или в сеновала на съседите, докато денят не превали във вечер и дотогава невероятно се забавлявахме. Ходехме из гората, от клонки на леска си правехме саби и си играехме на рицари. Късно вечер се промъкваше в моята стая, където му четях книги или завъртахме някоя игра, докато смехът не ни издадеше и в стаята не влезеше мама. Аз трябваше да лягам в леглото, а Саша с дяволита усмивка излизаше от стаята ми. През стената чувах движенията му в кухнята, където всяка вечер си постилаше на дивана. Че не спеше в една и съща стая с мама, като дете изобщо не ми се струваше странно. Запитах се за това доста по-късно, когато почнах да си давам сметка за по-различни нюанси, каквито животът ти донася. Удовлетворителен отговор обаче не получих никога. Дори да го бях попитал, Саша нямаше да може да ми отговори; от устата му от време на време излизаше по някое кратко изречение, но нищо по-цялостно. Никога не посмях да попитам и мама за това. Но знаех, че поне веднъж Саша е трябвало да преспи в стаята ù, за да се появя аз.

Къщата на моето детство е сякаш в нова премяна. Сега капаците на прозорците са зелени, балконът е украсен с цветя. Откакто родителите ми ги няма, в нея живее родственица на мама със своето семейство. Докато ù гостувам, любезно ми отстъпва крайната стаичка, в която майка ми обикновено шиеше. Сега в нея има тясно легло. Поставям куфара си на шкафа под прозореца. В този шкаф са пакетите, които Саша ми изпращаше: по един всяка година, откакто не живеех у дома. Прозорецът е точно над покрива на гаража – той си е същият, както го помня. Източната стена встрани от къщата е все така черна от огъня.

Някой чука на вратата на къщата и по звуците разбирам, че са кукери, събиращи дарове от къщите. Страхът ми е смешен. Чак сега забелязвам на стената малко огледалце, много приличащо на онова, което Саша слагаше пред себе си, когато се бръснеше. В него съглеждам лицето си. Смешен си, казвам си със симпатия. Подът се тресе от тежките стъпки. Звуците, достигащи до мен през затворената врата, като че ли са от някакъв друг свят. Погледът ми се отмества към шкафа под прозореца. Обзема ме страх като седемгодишен. Минава ми през ум да вдигна капака и да се промъкна вътре, в мрака, на безопасно място. Нещо дребно се изтърколва на пода, след това всичко утихва. През затворения прозорец чувам как гласовете се отдалечават. Преди да се скрият зад ъгъла, отвръщам поглед от прозореца и отново съзирам лицето си в огледалото. Смешен си, си казвам почти с отвращение. Когато най-сетне отварям вратата на своята стая, на пода откривам орехови ядки.

Саша беше селският шут. Най-вежливите, когато го срещнеха на улицата, му се усмихваха; най-злобните измисляха клевети по негов адрес. В нашето село имаше традиция момчета, които още не са участвали в ергенско парти, ако ги срещнат на улицата след вечерните камбани, да ги "изперат". Което означаваше, че грабват момчето и го бухват в коритото на селския мегдан. Не знам на кого му бе хрумнало да приложат същото и на Саша. Макар да не съм бил свидетел, от разказите са ми се врязали в съзнанието образи, които и сега виждам: нужни са били четирима, за да го грабнат, понеже Саша беше дангалак. Двама изливат върху него две корита леденостудена вода – било е през ноември – след което го хващат и потапят главата му в трето корито. Из селото се носели виковете на Саша. Мама му позволи тази нощ да спи в моята стая на дюшек, който сложихме на пода.

– Нищо не сме докосвали – казва ми родственицата, когато споменавам, че искам да разгледам гаража.

Отварям вратата и влизам в света на Саша. На стената една до друга висят маски, всяка различна. Работната маса стои до почернялата стена. На нея прилежно са подредени длета. В ъгъла на пода има купчина стружки, сякаш Саша току-що е бил тук.

Единственото време през годината, когато към Саша всички се отнасяха по друг начин, бяха Прошките. За участниците в ергенското парти той правеше маски, всяка година нови. Още от ноември почваха да се изреждат при него и да му изразяват желанията си. През декември, когато дните ставаха къси, се захващаше за работа. Почваше рано сутрин и привършваше късно вечер. Докато работеше, сякаш забравяше за мен. Под големите му длани една след друга се появяваха маските. Като ги погледнех, настръхвах.

Всяка поредна ми се струваше по-страшна от предишната. Много по-късно, когато пораснах, си помислих дали пък маските не бяха отражение на онова, което изпълваше въображението на Саша и което никога не успя да ми покаже. Като дете не припарвах до гаража – заобикалях го отдалеч. През тези три месеца Саша ми ставаше чужд и ако мама ми кажеше тогава да го наричам татко, а не Саша, най-вероятно щях да се съглася. За моя изненада участниците в ергенското парти започваха да се държат към него различно. И помен нямаше от "Саша – будалата наша". Вместо задявки, разговаряха с него нормално, потупваха го по рамото, наливаха му чаша и го канеха да седне при тях. Докато не влезеше мама и не изтръгнеше чашата от ръцете на Саша. Нещастници, не знаете ли какво може да му докара алкохолът?

Макар да не беше според правилата, понеже Саша бе женен за майка ми, го приеха сред ергенуващите. Никога няма да забравя деня, когато тези грозници нахлуха в училищния двор и ни подгониха. Крясъците отекваха в стените и ме оглушиха до такава степен, че онемях от ужас. Звънтенето ме следваше, сякаш кравешките чанове бяха окачени на мен самия и в мига, когато тъкмо щях да се втурна през вратата в училището, около кръста ме хванаха яки ръце. От гърлото ми се изтръгна вик и усетих как гласните ми струни вибрират. Пред очите ми ръцете се превърнаха в лапи. Във врата ми дишаше чудовище от друго измерение и усетих как ме повлича със себе си в някакво отдавнашно минало, откъдето няма връщане. Опитах да се отскубна, когато познах ръцете. Изгризаните нокти и малките ранички от горната страна на дланите винаги бих познал.

– Саша, пусни ме. Махни се оттук. Не искам да те виждам повече! – И хукнах, сякаш спасявах живота си.

Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си? Пространството около мен се стеснява и споменът ме стисва за гърлото. Затворя ли очи, виждам Саша с кожуха и с дървената маска на лицето. Езикът му гъвкаво се извива, докато скача на селския мегдан като луд. В особен транс се слива с останалите кукери и танцува дивашки танц. Когато и да го погледна, бих си помислил, че е един от тях, някой, който най-накрая е намерил своето място под слънцето, но ако внимателно се вгледам в процепите на неговата маска, мога да разпозная бяло-сините му очи. Не е само един сред тях – Саша е този, който не успява да продължи започнатия от останалите разказ, затова никой не го взима насериозно и който, докато обядва, си оцапва ризата, та се налага майка ми да го преоблича като дете. Саша е дете, пленено в тялото на възрастен мъж. Срамът от него ме опари като огън. Докато седях на баира над селото и следях как от мегдана, на който запалиха огъня на Прошките, в небето се издигаше тъмносив дим, се заклех, че никога през живота си няма да го нарека "татко".

Пчелно семейство (превод Людмил Димитров, корица Андреа Кожухарова и Капка Кънева, 168 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия

Срещата с Аня Мугерли и Пчелно семейство е на Софийския международен литературен фестивал | 9 декември, Мраморно фоайе, НДК, 19:00 

Да, в Месеца на европейското кино по традиция идва Киномания (от 17 ноември до 4 декември, пълната програма е тук), която събира 12 месеца кино в една панорама... Да, в годината когато се сбогувахме с Жан-Люк Годар е време да видим отново Особняците и Страст или да отбележим 50-годишния юбилей на Дискретният чар на буржоазията на Бунюел, но преди всичко... сега е време за Оскар 2023 претенденти и за нашите/вашите лични фаворити от Киномания 2022...

Майка – 17 ноември, Зала 1 НДК

България/Германия/Хърватия, 2022, 117 мин

режисьор: Зорница София

с участието на: Дария Симеонова, Леон Лучев, Дария Димитрова, Перис Уамбуи, Стийв Матиас

Да бъдеш майка е призвание, а не съдба – такива клиширани фрази започват да се въртят в главата, докато гледаш историята на Елена/Дария Симеонова – театрална режисьорка, която създава арт програма за развитие на сираци, докато самата тя е лишена от възможността да има деца и опитва различни терапии за забременяване... История, която е всичко друго, но не и клише, разгръщаща се от живописното село Широка Лъка до пъстрото гето на Кибера в Кения, защото е писана от най-добрият сценарист – Животът...

Брат и сестра – 18, 20, 22, 23, 26, 27 и 30 ноември

Франция, 2022, 108 мин

режисьор: Арно Деплешен

с участието на: Марион Котияр, Мелвил Пупо, Голшифте Фарахани, Патрик Тимзит

Отчуждението на брат и сестра завършва до болничните легла на родителите им – да, животът често поднася такива обрати, а именно магията в ежедневните неща винаги е търсел и режисьорът Арно Деплешен. В третата му колаборация с Марион Котияр, отново като в Призраците на Исмаел (дори тук братът и сестрата носят същата фамилия Вюяр като на Исмаел), Деплешен се заиграва с драмата на семейните тайни като този път достига върхови моменти в недоизреченото между братът-поет Луи/Мелвил Пупо и сестрата-актриса Алис/Марион Котияр...

Безкрайността – 18, 19, 20, 25 и 28 ноември

Италия/Франция, 2022, 97 мин

режисьор: Емануеле Криалезе

с участието на: Пенелопе Крус, Луана Джулиани, Винченцо Амато

В Безкрайността нищо не е такова каквото изглежда – бракът на Клара/Пенелопе Крус с Феличе далеч не е толкова бляскав и шикозен, колкото лофта с панорамна римска гледка на последния етаж, който обитават (докато Феличе "работи" със секретарката си до късно); най-голямото от трите им деца, 12-годишната Адриана/Луана Джулиани, пък изживява криза на половата ориентация, нарича се с мъжкото Андреа и се влюбва в Сара... а в безкрайността на семейните отношения има решения за неволите и на Клара, и на Адриана/Андреа...

Сянката на Караваджо – 19, 26, 28, 29, 30 ноември и 1 декември

Италия/Франция, 2022, 120 мин

режисьор: Микеле Плачидо

с участието на: Рикардо Скамарчо, Луи Гарел, Изабел Юпер, Микаела Рамацоти, Тедуа, Виничио Маркиони, Микеле Плачидо

Сенките (или светлосенките chiaroscuro) играят емблематична роля в творчеството на Караваджо/Рикардо Скамарчо – почти такова значение в живота му изиграва и тайния агент на Ватикана Сянката/Луи Гарел, нает от папа Павел V, за да разследва обвинението в убийство към Микеле Караваджо и слуховете, че за религиозните си сюжети използва за модели проститутки, просяци и бандити. Истината е някъде там, на ръба между Светлината и Мрака, а повече ще разкаже и самият Микеле Плачидо, докато лично представя своя филм.

Идиотският триъгълник – 19, 20, 26, 27, 30 ноември

Швеция/Франция/Германия, 2022, 143 мин

режисьор: Рубен Йостлунд

с участието на: Шарлби Дийн, Харис Дикинсън, Уди Харълсън, Доли де Леон, Златко Бурич, Вики Берлин, Ирис Бербен

След като вкара съвременния свят в сатиричните очертания на Квадратът, сега безцеремонната морална дисекция на Рубен Йостлунд приема очертанията на суперлуксозна яхта (някога принадлежала на Онасис) по време на абсурден до хиперреализъм круиз – геометрията в заглавието идва колкото от термин в пластичната хирургия, толкова и от трите части, в които протича историята, като по "страните" на англоезичния дебют на Йостлунд (в компанията на любимия му оператор Фредрик Венцел) се разполагат двойки колоритни персонажи (от модели-инфлуенсъри до търговци на оръжие) и един вечно пиян капитан Смит/Уди Харълсън, който може да заяви: "Спокойно, корабът потъва нормално... Вода ще има за всички"... както и Златна палма 2022 за всички...

Нейната дума – 21 ноември и 3 декември

САЩ, 2022, 135 мин

режисьор: Мария Шрадер

с участието на: Кери Мълиган, Зоуи Казан, Саманта Мортън, Андре Брофър, Патриша Кларксън

Холивуд винаги е успявал да превръща дори дефектите си в ефекти и филмът, разкриващ процеса на изобличаване на злоупотребите с власт и сексуални посегателства на мастития продуцент Харви Уайнстийн не закъсня – едноименният роман-разследване на журналистките Джоди Кантор/Зоуи Казан и Мегън Туи/Кери Мълиган (която доказа, че е Момиче с потенциал) се движи в коловозите на #MeToo кампанията (озвучена експертно от Никълъс Бритъл), като постига нещо повече от изкуство имитиращо Живота – точно както с последните си три филма (Unorthodox, Аз съм твоят мъж и Нейната дума) немската актриса и режисьор Мария Шрадер прави цялостен портрет на съвременната жена в рамката на един мъжки свят...

Една хубава утрин – 22, 23, 24, 25, 28, 29 ноември и 3 декември

Франция/Германия, 2022, 110 мин

режисьор: Миа Хансен-Льове

с участието на: Леа Сейду, Паскал Грегори, Мелвил Пупо, Никол Гарсия

Също като в предишния филм на Миа Хансен-Льове Островът на Бергман и тук фабулата се разлива съзерцателно, почти терапевтично (особено за Миа, вплела тук автобиографични моменти) – самотната майка Сандра/Леа Сейду жонглира между грижите за болния си баща, упоритата си майка, малката си дъщеря и страстните срещи със стария ù приятел Клеман/Мелвил Пупо, ненадейно влязъл отново в живота ù... Пъзел почти банален, но превърнат с финес в симфония за живота от Леа Сейду и компания.

Семейство Фейбълман – 25 ноември

САЩ, 2022, 151 мин

режисьор: Стивън Спилбърг

с участието на: Мишел Уилямс, Пол Дейно, Сет Рогън, Гейбриъл Лабел, Джийни Бърлин, Джъд Хърш

Да, историята на невръстния Сами Фейбълман всъщност е филмова версия на детството на Стивън Спилбърг... Да, това е неговото обяснение в любов към Киното, но всъщност е интимно обяснение защо живее с магията на киното от толкова много години... Да, това е филмът с главно Ф в живота на Спилбърг, като започва да работи по него още преди 22 години със сестра си Ан... Да, Киното е Семейството на Спилбърг и неслучайно част от Семейство Фейбълман са любимия му сценарист (Тони Кушнър), любимия оператор (Януш Камински), любимия композитор (Джон Уилямс) и... дори Дейвид Линч в епизодичната роля на режисьора Джон Форд... И да, като всяко семейство, и Семейство Фейбълман има своите тайни, и е нещастно посвоему...

Баншите от Инишерин – 26 ноември

Великобритания/Ирландия/САЩ, 2022, 114 мин

режисьор: Мартин Макдона

с участието на: Колин Фаръл, Брендън Глийсън, Кери Кондън, Бари Кьоган

Някои неща не се променят... като това, че през 5 години Мартин Макдона бърка в киноцилиндъра и с обигран трик вади чешит заек... или като това продължение на брилянтния тандем между Колин Фаръл и Брендън Глийсън от пълнометражния дебют В Брюж на Макдона... или като фактът, че три филма подред (Седем психопата, Три билборда извън града и Баншите от Инишерин) Макдона играе с един и същ отбор – операторът Бен Дейвис и композиторът Картър Бъруел... или като тази легенда, че един ирландец обиди ли се на друг няма тъмна бира и банша, която да промени това...

МелоМания – да, Музиката винаги е играла ключова роля в сценария на Киномания, затова избираме три филма, които намират и ритъма на Живота, и сърцетупа на меломани и на киномани...

Moonage Daydream – 18, 22, 27 ноември

САЩ, 2022, 134 мин, документален

режисьор: Брет Морген

Да, Moonage Daydream е песен на Дейвид Боуи от албума The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars, но всъщност е записана година по-рано от неговата банда-проект Arnold Corns – 50 години след Ziggy Stardust албума и 6 години след смъртта на Боуи специалистът по документалистика с култов ореол (достатъчно е да споменем филма Cobain: Montage of Heck) Брет Морген използва необятните лични архиви на Боуи, за да подреди пъзела на Галактика Боуи само от интервюта и концертни изпълнения (повечето непоказвани), а музикален продуцент на филма е самият Тони Висконти... така че, както се казва: "Whenever You're Ready"...

Стъпка напред – 19, 20, 21, 26 ноември и 3 декември

Франция/Белгия, 2022, 117 мин

режисьор: Седрик Клапиш

с участието на: Марион Барбо, Пио Мармай, Франсоа Сивил, Дени Подалиде, Мюриел Робен, Хофеш Шехтер

Стъпка напред, две назад – точно като ритъма на Живота – балерината Елиз (балет примата на Парижката опера Марион Барбо в първо филмово амплоа) почти го губи след тежка контузия на сцената, за да намери и Ритъма, и Живота в трупата за съвременен танц на хореографа Хофеш Шехтер и неговия спектакъл Political mother: The Choregrapher's Cut – стъпките са под звуците на Шехтер и Тома Бангалтер (от току разпадналото се култово дуо Daft Punk), а адреналиновите танци са на ръба на реализма, точно като всички филми на Седрик Клапиш.

Сезария Евора – 19, 20, 27, 29 ноември и 2 декември

Португалия, 2022, 94 мин, документален

режисьор: Ана София Фонсека

Този декември ще се навършат 11 години от смъртта на Сезария Евора, но онези които са били на двата ù концерта в НДК може би все още помнят плътния глас, пурата, хумора и босите крака на Кралицата на морна-та... Новооткрити архивни кадри, редки интервюта и всичко, което стои зад характерните ù ритуали – да, този филм ще обясни защо този глас и тази душа (за)винаги са били и остават на Кабо Верде.

Киномания | 17 ноември – 4 декември | е в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема, Влайкова и културен център G8

"Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни." – да, вторият роман Онова, за което не искам да мисля на нидерландската писателка Йенте Пòстюма разказва историята и силната връзка между двуяйчни близнаци през призмата на дневниците на Едно, ала разкодирани от очите и потока на мисълта на Две... Онова, за което не иска да мисли Две, всъщност, е вплетено фино (запазена марка на целия роман, номиниран за наградата на Европейския съюз 2021) в откъса по-долу – самоубийствата и най-вече самоубийството на Едно – като ни връща към 12 юли 1993 година (ден без самоубийства в Ню Йорк), към Кулите-близнаци и други двойни метафори...

В националното проучване за нивото на щастие нашето село се класира малко над средното за страната. Или малко под средното, забравила съм. Във всеки случай пазя топли спомени от летата на село. Брат ми – не. До последно се ядосваше, когато заговорех за фонтана на площадчето, за децата, най-малките – голи-голенички, по-порасналите – пооблечени, и за блестящо розовия бански от две части, който леля ми беше донесла от Ню Йорк. През 1990-а – годината, в която с брат ми навършихме десет, годината на блестящо розовия бански – в Ню Йорк били извършени 2245 убийства. Самоубили се 596 души. В същата година няколко момчета добиха навика да приклещват брат ми, докато играе на фонтана, и да му смъкват банския, така че да се прибира вкъщи по голо дупе.

Ню Йорк познава и дни без самоубийства. Те не се празнуват шумно, не се обявяват предварително. 12 юли 1993 година е бил такъв един ден – ден без самоубийства в Ню Йорк. Научихме го следващия следобед от телетекста. Тъкмо се бяхме прибрали от полето зад супермаркета, където се извисяваше строителен кран. Според брат ми машината била висока поне петдесет метра. Какво ли е да се качиш най-горе?, почудих се аз. Зад мен забръмча мотор и когато се извърнах, видях работника от месарския отдел да отпрашва с мръсна газ. Врявата, която вдигат моторите, казва брат ми, не е необходимост, а чиста фукня. Когато отново обърнах лице към крана, брат ми вече се катереше по конструкцията. Сведох поглед към земята, към тревата под обувките си и не отместих очи, докато не ме заболя вратът и брат ми не тупна на крака до мен. Виждат се градът, каза, и реката, и всички завои, които прави тя, докато стигне града.

Красиво ли беше? попитах.

Беше най-вече далече, отвърна той.

Същата вечер, преди да заспим, той подхвърли: И днес беше ден без самоубийства.

Между 2000 и 2015 година броят на убийствата в Ню Йорк спаднал осезаемо. За сметка на това броят на самоубийствата се покачил. Сред най-популярните начини да си отнемеш живота в Ню Йорк станали обесването, задушаването и хвърлянето от голяма височина. Делът на онези, които се размазвали на паважа, се понижил. Въпреки това и до днес скачащите от висок етаж в Ню Йорк са повече откъдето и да било другаде в Съединените щати. Осем пъти повече, ако трябва да сме точни.

Може би Ню Йорк дължи този рекорд на Уол Стрийт, където във времена на рецесия мениджъри на хедж фондове се хвърлят поголовно от прозорците. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията служителите на Уол Стрийт са изложени на четиридесет процента по-висок риск да посегнат на живота си. По природа бизнесмените на Уол Стрийт са изключително амбициозни хора, перфекционисти, които се отъждествяват с работата си и непрекъснато се сравняват с колегите си.

Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни. Разправяха, че аз съм лежала зад него, а левият ми крак бил сгънат към лявото рамо. Затова не съм се появила веднага. Всъщност ни очаквали месец по-късно, но брат ми тръгнал да се ражда, та се наложило да изляза и аз.

Дълго време, дори след като научих за еднояйчните и двуяйчните близнаци, гледах на факта, че с брат ми не си приличаме, като на недъг в резултат от ранното ни раждане. Мислех си, че деветият месец служи за заличаване на разликите.

Брат ми беше по-подвижен, говореше по-високо, палеше се повече. Мяташе каквото докопа, блъскаше врати и риташе мебели. След подобен изблик се затваряше в стаята си и когато слезеше пак долу, се държеше така, сякаш не се беше случило нищо особено. Нашите просто го наблюдаваха и от време на време възстановяваха повредите. На мен те отделяха повече внимание. Аз настоявах да ме утешават, когато съм тъжна, и докато ме утешават, да не надничат към вестника или телевизора. По онова време още давах израз на всяко свое чувство, без да знам, че не се прави така. Когато говореха за мен, ме наричаха драматичната актриса. Брат ми беше своенравният. За всичко беше по-осведомен от мен. Така и не го чух да възкликва: Сериозно?!, докато му разказвах нещо. Или пък: Боже, нямах представа! Най-често отвръщаше: Знам. А ако не знаеше, просто си мълчеше.

Северната кула беше кръстена Световен търговски център 1, а южната – Световен търговски център 2. Северната беше висока 417 метра, докато южната беше два метра по-ниска. Световният търговски център 1 имаше антена на покрива. Довършен бил през 1972-ра, година преди втория, който пък си нямаше антена. За кратко първият бил най-високата сграда в света, докато през 1973 година в Чикаго не се възвисила 442-метровата Сиърс Тауър. Кофти за Световния търговски център 1. Ала кое е по-неприятното: да си държал първенството за кратко или никога да не си се докосвал до този рекорд, защото съседната сграда те е засенчила от самото начало?

Онова, за което не искам да мисля (превод Мария Енчева, корица Капка Кънева, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Срещата с Йенте Пòстюма е на 12 декември | 18:30, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024