My Mir

"От седмия ми рожден ден нататък аз и тялото ми се разделихме. Отдалечаването стана постепенно. Наложи се да го направя, за да запазя здравия си разум и да не ме засяга оценката на моята външност, която ми даваше журито." – да, тези думи на Елизабет Верн, героинята в третия роман Флорида (откъсът по-долу) на Оливие Бурдо, бързо въвличат в есенцията на интригата тук – конкурсите за Мини Мис в един токсичен свят, който поставя на пиедестал опаковката пред съдържанието... Красива дъщеря, властна майка и безволев баща градят тук Триъгълника на Самоунищожението, в който има място за игра с болните амбиции и стремежи, и за сатира на "вечната красота"... повече за идеалните пропорции в литературата, киното и В очакване на Боджангълс (прекрасният дебютен роман на Бурдо) ще разкаже самият Оливие на 19 октомври във Френския културен институт, а сега е време за...

През годините често променях външния си вид, но никога малкото си име и фамилията си. Все са си същите. Те са единственото постоянно нещо у мен. Двете думи "Елизабет Верн" са връзката между тази, която съм днес, и онази, която бях като малка. От седмия ми рожден ден нататък аз и тялото ми се разделихме. Отдалечаването стана постепенно. Наложи се да го направя, за да запазя здравия си разум и да не ме засяга оценката на моята външност, която ми даваше журито.

Когато след победата се прибрахме вкъщи, процесът на разделяне още не беше започнал. Настъпи еуфория. С майка ми танцувахме и лудувахме в хола, скачахме навсякъде. Тя ме обсипваше с целувки, комплименти и нежни погледи. Без съмнение бях най-красивата. Когато баща ми се прибра, изглеждаше облекчен, че съм победила. Поздрави ме и остана доволен, че в дома му цари радост. Напоследък съпругата му рядко беше в добро настроение. От дълго време родителите ми не се разбираха. Щом дъщеря му е спечелила конкурса за Мини Мис и жена му е щастлива, всичко е наред.

Жалко би било да спрем по средата на пътя. Титлата на принцеса се поддържа и защитава. Преди да си тръгнем от грозния замък, майка ми събра всички възможни проспекти и формуляри за записване. Конкурси за Мини Мис се организират навсякъде и по всяко време. Но аз вече не бях коя да е и Кралицата майка подбра състезание, отговарящо на моето ниво. Трябва да знаете, че идеята за участие ми допадна, след като роклята, усмивките и няколкото пируета ме превърнаха от обикновено момиче в кралица на красотата. Защо да не опитам отново? Защо да не се възползвам от външността си? След училище с майка ми хуквахме по магазините за тоалет, в който пак да блесна. Приятно ми беше. Погледът на майка ми към мен се промени, а и аз вече гледах на себе си другояче. Животът ни вече не беше същият.

Дотогава не бях печелила нищо. Истината е, че не се бях опитвала да спечеля каквото и да било. Учех си уроците и толкова. Бях добра, послушна, сериозна ученичка. Бях любознателна и ми харесваше да ходя на училище. Имах си приятелки, учителката ме хвалеше, всичко беше наред. Не се питах какъв е животът ми, но титлата ми на принцеса промени нещата. Хората започнаха да ме одумват, взех че се прочух и това ми донесе някои предимства. Но и неудобства. Заради завистта и промяната в поведението на околните нищо не беше както преди. На излизане от училище някои майки ме изпиваха с очи, други ме убиваха с поглед. Една от тях дори си позволи да наговори на майка ми всичко лошо, което мислеше за статута ми на принцеса. Каква глупачка съм, защо ли участвам в тези конкурси?, рекох си аз тогава. Тя ти завижда, отсече майка ми, смутена от мрачното бъдеще, което ми предричаше тази жена. Често се сещам за нея.

Когато си на площадката за излитане, не бива да се оглеждаш наоколо, опасно е. Трябва да гледаш само напред. Три седмици след моята победа се задаваше по-тежко състезание. В три кръга, с три различни тоалета. През въпросните три седмици живяхме като насън. Майка ми се отнасяше с мен като с равна, търсеше мнението ми, питаше ме какво искам. Разглеждахме списанията, за да изучим позите на манекените и аз им подражавах. Научих се да ходя като тях и се упражнявах да се усмихвам. Налагаше се всичко, което правех естествено, да го правя другояче. Да го правя по-добре. В петък вечерта след училище репетирахме до късно. За първи път си лягах след полунощ. Помня, че отидох в леглото страшно уморена, но доволна. С времето умората се превърна в празнина, а удоволствието в далечен спомен.

Конкурсът се провеждаше в едно затънтено градче, чието име забравих. Помня само, че пътувахме три или четири часа. Огромният замък беше неприветлив като предишния. Същите бели подови плочи, същото натрапчиво осветление, същите жълти стени. Поразиха ме афишите на безбройните Мини Мис, залепени на височината на детския ни ръст. Излизаше, че няма да се състезаваме единствено помежду си, а и с някогашните шампионки. Те ни отправяха предизвикателни погледи. Опитай се да бъдеш красива като мен, ако можеш, говореха гримираните им очи. Атмосферата не беше приветлива като предишната. Предстояха квалификациите за следващия конкурс. При подобен залог никой не се забавляваше, особено родителите, които повтаряха на своите мини шампионки колко е важно да се справят, като не забравяха да им припомнят цената на костюмите, дължината на подиума и часовете репетиции.

Известно е, че можеш да станеш принцеса още на тригодишна възраст. Случвало се е в старите монархии на Стария континент, случва се и днес в окръга Маями Дейд във Флорида. Научих го в онзи ден и право да ви кажа ми хареса. Конкурсът започва с малките. Той е строго организиран, защото дребосъците трудно се съсредоточават. Очарователно е да гледаш как дефилират манекени по-ниски от метър, понякога с памперси. Те се препъват, плачат, усмихват, крещят, избухват в смях, правят каквото им хрумне. Нямат никакво професионално отношение. Някои родители са против конкурса на малчуганите. Участничките в следващата категория са по-достойни и по-сериозни, защото са на пет и са големи и послушни. Научили са си хореографията и се стараят. Никога няма да забравя Мишел под номер три. Тя обичаше сладоледа, мексиканската кухня, кънтри музиката и желаеше, разбира се, един ден да стане Мис Америка. Дали заради мексиканската кухня, сладоледа и трудно достижимата цел, или защото забеляза, че баща ù я снима с камера, а майка ù си гризе ноктите, но Мишел се наака на подиума. Гащичките и поличката ù покафеняха, но кънтри музиката продължаваше да дъни. От изумление никой не се сети да я спре, спектакълът продължи и Мишел се оказа принудена да размахва ръце и крака. Цялата изчервена, с изцапана рокличка, тя пристъпваше в такт, вторачила се в своите родители и в членовете на журито. Край, провал. Всички деца се кикотеха, някои възрастни, също. Членовете на журито гледаха объркани, а песента не свършваше. Мишел бе подготвила дълъг танц и се опитваше да си го припомни: крачка напред, ръка на кръста и поклон, докато стъпваше в изпражненията си. И аз се кикотех като останалите. Майка ми каза, че подобно нещо може да се случи, че не е страшно, че Мишел се е смутила. Председателят на журито взе микрофона и известно време говореше каквото му хрумне, докато бащата на Мишел почистваше подиума. Избраха я за втора подгласничка, за да не я обезкуражат и да стане Мис Америка, ако успее да контролира стреса и сфинктерите си.

Идва ред на моята категория, а сцената е още мокра и мирише на белина. Но ще направя каквото трябва. Конкуренцията е голяма. Когато малките са на три години, родителите решават вместо тях. Но при седемгодишните решенията се взимат съвместно, като в копродукция. Децата понякога са властни, във всеки случай стават такива, семейството се превръща в съсредоточен екип, конкурсът не е шега работа. Момичето до мен е с изкуствени мигли и настойчиво моли баща си да провери копчетата на костюма ù, защото едно от тях едва се държи. Мамо, бързо вдявай иглата, остават само две минути. Малката се ядосва, защото майка ù се бави. Това момиче ме плаши. То печели. Аз съм втора.

Флорида (превод Албена Шарбанова, корица Капка Кънева, 248 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Срещата с Оливие Бурдо, Флорида и В очакване на Боджангълс е на 19 октомври | 18:00, Френски културен институт

Да, когато използваш числото 8 като ∞ символ на безкрайност, както прави фестивалът CineLibri тази година (8 – 30 октомври, пълната програма е тук) няма как осмото поредно издание да не предлага безкраен избор от кино във всякакви форми и размери – да, най-богатата CineLibri програма досега отново ще посети няколко български града... отново ще предложи паралелно онлайн издание на платформата Neterra TV+, отново ще радва със специални гости и CineLibri жури, затова преди да се отправим към Безкрая на "преоткритото" кино, ето ги и нашите фестивални фаворити в категориите:..

+ Veni Vidi Vici – когато провеждаш осмото издание на CineLibri под мотото Преоткритото време, в чест на 100-годишнината (отбелязваме я на 18 ноември) от кончината на Марсел Пруст и неговия магнум опус По следите на изгубеното време добрите обноски и класическото възпитание изискват да дадеш на фестивалните категории заглавия от крилати латински сентенции, нали. Veni Vidi Vici маркира международния конкурс за най-добър филм, където за първа година влиза български филм, а именно пълнометражният дебют в игралното кино φ1.618 на Теодор Ушев, който антиутопично върви по следите на Капсулата на Времето... Останалите филми, които ще търсят златното сечение в ∞ на киното са Колибрито, Невинният, Алени платна, Да живееш, Преди, сега и после и Носталгия, но ние залагаме на:

φ1.618 – 8 и 25 октомври

България, 2022, 94 мин

режисьор: Теодор Ушев

с участието на: Деян Донков, Мартина Апостолова, Ирмена Чичикова, Николай Станоев, Васил Дуев, Иво Димчев, Владимир Люцканов, Георги Лозанов, Китодар Тодоров, Герасим Георгиев – Геро

След като откри златното сечение в галактиката на анимацията, сега Теодор Ушев пробва да го намери и във Вселената на игралното кино (да, заглавието на пълнометражния му дебют φ1.618 е математическото измерение на златното сечение в Природата) – в киноуравнението ключова роля играят сюрреалната антиутопия-приказка Пумпал на Владислав Тодоров, Безсмъртието на (утопични идеологии) и биотитани като Криптон/ Деян Донков, Гаргара/ Мартина Апостолова и прозрачната Спяща красавица Фия/ Ирмена Чичикова, които се готвят (с помощта на мастер оператора Емил Христов) за Края на Света (такъв, какъвто го познаваме) в Капсулата на Времето, намираща се на кораба-Майка (а.к.а Монументът на Бузлуджа), наречен просто Пумпала... И така, готови ли сте да завъртите Пумпала към Вечността!?...

Осемте планини – 10, 12, 14, 16, 17, 24, 26 и 27 октомври

Италия/Белгия/Франция, 2022, 147 мин

режисьори: Феликс ван Грьонинген, Шарлот Вандермерш

с участието на: Алесандро Борги, Лука Маринели, Елена Лиети, Филипо Тими, Елиза Заното

Изкачването на върхове винаги е било метафора за преодоляването на Планината на Живота – такава е и идеята на глезеното градско дете Пиетро от Милано, докато за родения в Алпите Бруно планината винаги е била повече от метафора, а именно негов дом и личен Рай. Планината събира техните два свята като оставя в подножието да се стеле мъглата от присъствието/отсъствието на техните двама бащи, а двойката (и в живота, и в киното) на Феликс ван Грьонинген и Шарлот Вандермерш така умело играе с тайните на съзряването (особено след режисирането на Beautiful Boy и Belgica), че да си тръгнат с наградата на журито от Кан.

Петер фон Кант – 11, 20, 21, 22, 26, 27 и 29 октомври

Франция/Белгия, 2022, 85 мин

режисьор: Франсоа Озон

с участието на: Изабел Аджани, Дени Меноше, Хана Шигула, Халил Бен Гарбия, Стефан Крепон

Във времена когато е модерно да си феминист (без дори да вникваш в същината на феминизма) режисьорът Франсоа Озон играе в "контраатака" и превръща изконен женски образ като Петра фон Кант от пиесата (играеща се и у нас от трупата на театър София) и филмът Горчивите сълзи на Петра фон Кант на Райнер Фасбиндер, в мъжки персонаж, при това кинорежисьор – решение неконвенционално (нерядко срещано при Озон), но не и самоцелно, а отдаващо подобаващо почит и към творчеството на Райнер Вернер Фасбиндер, и към природата на Изкуството въобще.

Мълчаливото момиче – 12, 19 и 26 октомври

Ирландия, 2022, 94 мин

режисьор: Колм Барейд

с участието на: Кери Кроули, Кaтрин Клинч, Андрю Бенет, Майкъл Патрик

Мълчаливото момиче ни връща 40 години назад в провинциална Ирландия (и древния ù галски език), но всъщност деликатно и съзерцателно напомня, че не придобиването, а липсите в Живота определят Стойността на нещата – 9-годишната Кат прекарва само едно лято при приемното (по неволя) семейство на леля си Айлин и съпруга ù Шон, за да разбере, че цял живот ù е липсвало такова семейство, а Айлин и Шон осъзнават Липсата чак когато отново са напът да загубят... – повече за тайните на Съзряването в Живота, обаче, ще разкаже триумфално дебютиращия (с куп награди и признания) режисьор Колм Барейд, когато лично представи ирландското предложение за Оскар на CineLibri 2022.

+ Ars Longa – да, животът е кратък, а Изкуството вечно е от типа крилати сентенции, които могат да съберат под един знак всеки един филм от CineLibri програмата (от Ad Infinitum панорамата, посветена на 100-годишния юбилей на Анжел Вагенщайн до Fabula Brevis селекцията от късометражни филми), но в тази категория са събрани биографичния Далиленд (или Бен Кингсли като Салвадор Дали), документалния поглед Нотр Дам гори на Жан-Жак Ано, а ние избираме:..

Сляпа върба, спяща жена – 11, 12, 16, 24 и 29 октомври

Франция/Канада, 2022, 100 мин

режисьор: Пиер Фьолдес

с гласовете на: Майкъл Чиз, Заг Дорисън, Марсело Аройо, Кейтърин Кинг Соу, Джеси Ноа Груман, Шошана Уайлдър

Да, зачестиха (както предрекохме) филмовите адаптации по творби на Мураками и ако отрупания с кинонагради Drive My Car миксира в брилянтната си фабула три разказа от сборника Мъже без жени, то тук почти половината от 24-те истории от едноименната антология Сляпа върба, спяща жена са визуално-обвързани по един магичен ала Мураками начин от режисьора-герой (написал и музиката тук) Пиер Фьолдес – има време за гигантска говореща жаба, за "човекоядни" дървета, за счетоводител-шизофреник, за земетресения и банкови сътресения, за изгубени котки, огромни червеи и много, много Сънища, естествено – един прекрасен триумф на хармонията между литература и анимация...

Шекспир като улично куче – 12 и 21 октомври

България, 2022, 90 мин

режисьор: Валери Йорданов

с участието на: Владислав Стоименов, Захари Бахаров, Елеонора Иванова, Васил Илиев

Момче с два таланта – театърът и уличния бой – звучи като алтерего на самия Валери Йорданов, нали... Да, историята тук може и да е по-лична от тази в режисьорския дебют на Валери с Кецове или по-изстрадана от "незаснетите" разкази (както сам ги определя) от дебютния му сборник Гризачи, защото работата по Шекспир като улично куче вече надхвърли 10 години... Така или иначе, времето е идеално за млади актьори като Владислав Стоименов и Елеонора Иванова да докажат, че Шекспировите строфи могат да бъдат толкова поразяващи, колкото безпощадните крошета – все пак, Vita Brevis, Ars Longa, нали...

+ Omnia Vincit Amor – тази категория и максимата, приписвана на Вергилий според която "Любовта триумфира над Всичко" също може да се отнесе до всяко едно кинопроизведение, но тук тематично са събрани италианските Завръщането на Казанова и Супергерои, френския Време на тайни и... цели 3 филма с участието на Виржини Ефира като Дон Жуан, Децата на Другите и...

В очакване на Боджангълс – 11, 20, 22, 24, 25, 26 и 28 октомври

Франция/Белгия, 2022, 124 мин

режисьор: Режи Роансар

с участието на: Ромен Дюри, Виржини Ефира, Солан Мачадо Гранер, Грегори Гадебоа, Морган Ломбар

Мистър Боджангълс е плоча на Нина Симон, която задава оборотите на живота на щурата бонвиван двойка Камий (Виржини Ефира във вихъра си) и Жорж (на Ромен Дюри му върви на чудно-фантазни истории, особено след Пяната на дните, нали), които превръщат света на невръстния им син в пъстра вакханалия, която да го спаси от лудостта на света и сивия капан на Живота. Или както казва малкият Гари: "Ходех в рая, щом поисках, но главно, щом родителите ми решеха" – е, като всеки балон на Щастието и този се пука, но... Оливие Бурдо, авторът на романа В очакване на Боджангълс и член на CineLibri журито, лично ще разкаже как Любовта и Въображението могат да триумфират над Всичко... А дотогава "Да пуснем пак Боджангълс, а!"?

+ Amor Fati – да приемаш и харесваш съдбата си, независимо от това какво ти поднесе не е лека екзистенц терапия, но тук идва под формата на българския Януари (да, по едноименната пиеса на Йордан Радичков), копродукциите Ерна на война, Изчезване и Синдикалистката, а ние се спираме на:..

Цветовете на пожара – 11, 13, 15, 21, 22 и 23 октомври

Франция, 2022, 134 мин

режисьор: Кловис Корнияк

с участието на: Фани Ардан, Леа Дрюкер, Оливие Гурме, Алис Изааз, Кловис Корнияк, Албан Льоноар

След като адаптацията на романа Ще се видим там горе на Пиер Льометр отнесе голямата награда на CineLibri 2018, сега е време за продължение на историята – този път Мадлен Перикур се сбогува с баща си и неговата финансова империя, а светът отново е надянал Маската на Войната (този път Втората световна), на лицемерието и задкулисните игри, в които мястото на една Жена е обречено на... пепел – дали, обаче Мадлен е примирена с тази съдба или ще възкръсне като феникс от цветовете на Пожара?!

Мегре и мъртвото момиче – 9, 12, 13, 14, 16, 20, 21, 27 и 30 октомври

Франция/Белгия, 2022, 89 мин

режисьор: Патрис Льоконт

с участието на: Жерар Депардийо, Мелани Берние, Ерве Пиер, Орор Клеман, Жад Лабест, Пиер Мур

Да, образът на прочутия комисар Мегре има няколко филмови версии, но тази на Жерар Депардийо като че ли му пасва, като детективска шапка, най-добре – умело използвайки текста на Жорж Сименон режисьорът Патрис Льоконт (помните Момичето на моста, нали) прави фина дисекция на двойния стандарт в едно общество, в което привилегиите на социалния статус са здраво оплетени със злоупотребата с власт.

Тонби – 18, 24 и 28 октомври

Япония, 2022, 139 мин

режисьор: Такахиса Зезе

с участието на: Хироши Абе, Такуми Китамура, Ан Уатанабе, Кен Ясуда, Кумико Асо

Ясуо и Акира, баща и син, живеят в свят, изграден от Липси – Ясуо е израснал като сирак и когато жената, която обича го оставя с невръстен син в ръцете след нелеп инцидент, Ясуо се изправя пред най-големия си кошмар – синът му Акира да израсне точно като него, обграден от Липси. Да, също както в едноименния роман на Киоши Шигемацу и тук ни очаква типично по японски съзерцателно и съзидателно Съзряване, което ще обогати лабиринта на отношенията баща-син – нещо, което е заложено в няколко филма от тазгодишното CineLibri издание.

Синът – 21, 25 и 29 октомври

САЩ/Франция/Великобритания, 2022, 123 мин

режисьор: Флориан Зелер

с участието на: Хю Джакман, Ванеса Кърби, Антъни Хопкинс, Лора Дърн, Уилям Хоуп, Даниел Луис

Да, няма друг, който по-добре от Флориан Зелер да познава лабиринтите на собствените му пиеси, така че когато филмовата адаптация на Бащата донесе куп номинации и заслужена Оскар награда за Антъни Хопкинс, повече от логично бе Зелер да се впусне в киноверсия на своеобразната трилогия, изградена от Бащата, Синът (и двете играещи се на родната театрална сцена) и Майката (очакваме я скоро) – нишката (освен буквално продължена с участието отново на Антъни Хопкинс) на интригата се опитва да намери пресечните точки между бащата Питър/ Хю Джакман и синът Никълъс в карамбола на изграждането на Семейство. Питър се опитва да създаде ново такова след руините на брака му с Кейт/ Лора Дърн, а синът им Никълъс въобще не желае да се впише в идеята за Семейство – над уравнението тегнат призраците на миналото и музиката на Ханс Цимер, а решението е в... твои ръце...

+ Cogito, Ergo Sum – да, тази просветителска максима отива на категория, събираща документални филм (и Vade Mecum селекция със свободен вход), но ако мисленето е достатъчно условие за съществуване, то не пропускайте българските изследвания Теодор Ушев: Невидими връзки (за знаците в живота на родния аниматор, режисьор, илюстратор) или пък Следеният човек (по мемоарната книга на Веселин Бранев), или пък Нашето тихо местенце (за сублимацията на живота в Изкуство), а ние се спираме на:..

Милан Кундера: От шегата до незначителността – 9, 12, 15, 18 и 29 октомври

Чехия, 2021, 52 мин, документален

режисьор: Милош Смидмайер

"Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги." казва един от героите в романа Празникът на незначителността на Милан Кундера, а когато един студент грабва незначителния шанс за интервю с Кундера (който не дава такива вече повече от 30 години), ето че се получава първия и единствен (засега) документален филм, който да обясни света на Милан Кундера – възхищение и код за разгадаване на енигматичната му личност ще представят и (вече покойния) Жан-Клод Кариер, Иржи Бартошка, Никола Бриансон...

Фестивалът CineLibri 2022 е от 8 октомври до 30 октомври в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и Casa Libri

Да, миналия септември (а и цялата 2021-а) мина под галактическия знак на 100-годишнината от рождението на Станислав Лем и след като го отбелязахме с антиутопията Дневник, намерен във вана, книгата с интервюта Свят на ръба и новото издание на емблематичния Соларис, сега идва време за прочутите Звездни дневници – цикълът сатирични разкази, в който знаковият космолог Ийон Тихи, откривател на "осемдесет хиляди и три свята", описва интергалактическите си пътешествия из (почти) всички кътчета на безкрайната Вселена на хумора, сатирата, (само)иронията и въображението... В откъса от Звездни дневници по-долу придружаваме Ийон Тихи до Амавропия, планета от съзвездието Циклоп, като преди това срещаме и прогонтите, които "унищожили планетата си чрез грабителско минно дело и експорт на всевъзможни минерали. С тези занимания така разровили и прекопали вътрешността на планетата, че я съсипали напълно, докато от нея останала само голяма дупка, която един ден се срутила под краката им." – звучи познато, нали...

ДВАНАДЕСЕТО ПЪТЕШЕСТВИЕ

В никое друго свое пътешествие май не съм бил изложен на толкова стресиращи изпитания, както по време на експедицията си до Амавропия, планета от съзвездието Циклоп. Преживяното там дължа на професор Тарантога. Този високообразовен астрозоолог е не само велик изследовател – както е известно, през свободното си време той се занимава с изобретателство. Изобретил е, между другото, течния препарат за премахване на неприятни спомени, банкнотите с хоризонтална осмица, означаваща безкрайно голяма сума пари, трите начина за оцветяване на мъглата в приятни за окото багри, както и специалния прах, с който облаците може да се посипват и после да се пресоват, благодарение на което придобиват трайни, солидни форми. Негово дело е също апаратурата за използване на хабящата се обикновено енергия на децата, защото, както се знае, те не могат да стоят мирни дори за миг. Въпросното устройство представлява система от стърчащи на различни места в жилището ръчки, панели и лостове, които децата бутат, дърпат и мърдат по време на игрите си, като по този начин, без да си дават сметка, изпомпват вода, перат, белят картофи, произвеждат електрически ток и пр. С грижа за най-малките, оставяни понякога от родителите си сами вкъщи, професорът беше измислил също незапалващите се кибритени клечки, които вече масово се произвеждат на Земята. Един ден професорът ми показа най-новото си изобретение. В първия момент реших, че виждам желязно кюмбе и Тарантога ми разкри, че действително такъв предмет му е послужил като изходен продукт.

– Това е, драги ми Ийоне, реализираната извечна човешка мечта – поясни, – а именно: ускорител, или пък, ако предпочиташ, забавител на времето. Той дава възможност за произволно удължаване на живота. Ако не греша в сметките, вътре в него една минута трае около два месеца. Искаш ли да го пробваш...?

С моята слабост към техническите новости приех ентусиазирано поканата и се напъхах в апарата. Едва бях приседнал и професорът затръшна вратичката. Засърбя ме носът, щото замахът, с който беше затворена печката, вдигна във въздуха неизстъргани остатъци от сажди, така че при вдишването им кихнах. В същия момент професорът бе включил захранването. Като следствие от забавянето на времето това мое кихане трая пет денонощия и когато Тарантога отвори вратичката на апарата, бях почти издъхнал от изтощение. Той най-напред се изненада и разтревожи, но като разбра за станалото, се усмихна добродушно и рече:

– А всъщност според моя часовник са изминали едва четири секунди. Е, какво ще кажеш за това изобретение, Ийоне?

– Ами, струва ми се, честно казано, че не е идеално, но заслужава да му се обърне внимание – казах, след като успях да си поема дъх.

Достопочтеният професор се попритесни, ала после великодушно ми подари апарата, пояснявайки, че той може да служи еднакво ефективно и за забавяне, и за ускоряване на хода на времето. Понеже се чувствах малко уморен, отказах за момента по-нататъшните изследвания, благодарих му от все сърце и закарах машината у дома. Признавам, не ми беше съвсем ясно какво ще правя с нея, затова я качих на тавана над ракетния хангар, където остана, кажи-речи, половин година.

Когато подготвял осмия том на своята прочута "Астрозоология", професорът се запознал в детайли с материалите относно съществата, населяващи Амавропия. Тогава му хрумнало, че те биха били идеален обект за изпробване на разтегача (съответно – забързвача) на времето. Запознах се с този проект и така се запалих по него, че за три седмици натоварих ракетата с храна и гориво, след което незабавно стартирах, вземайки на борда апарата и малко познатите ми карти на тази околност на Галактиката. Тази припряност беше разбираема, тъй като пътуването до Амавропия трае около тридесет години. Друг път ще напиша с какво се занимавах през това време.

Ще спомена само едно от по-съществените събития – срещата ми с племето на междузвездните бродници, наричани прогонти, в околностите на галактическото ядро (в скоби ще добавя, че то е сред малкото така силно запрашени места в целия Космос). Тези нещастници изобщо не притежават родина. Затова пък, меко казано, са същества с богата фантазия, тъй като почти всеки от тях ми представи различна история на племето си. После чувах от разни хора, че те просто са унищожили планетата си чрез грабителско минно дело и експорт на всевъзможни минерали. С тези занимания така разровили и прекопали вътрешността на планетата, че я съсипали напълно, докато от нея останала само голяма дупка, която един ден се срутила под краката им. Действително има и такива, които твърдят, че веднъж след яка разпивка прогонтите просто са се загубили и не са могли да се върнат вкъщи.

Не се знае какво всъщност е станало, но във всеки случай никой не посреща радушно тези звездни скитници; ако се случи да попаднат на някоя планета, не след дълго се оказва, че нещо липсва: ту е изчезнала част от въздуха, ту внезапно е пресъхнала някоя река, ту броят на островите не излиза. Говори се, че на Арденурия бил откраднат цял континент, за късмет необработван, понеже бил покрит с ледове. Случва се да ги наемат за чистене и регулиране на луни, ала рядко някой им поверява тези отговорни дейности. А дечурлигата им замерват кометите с камъни, возят се на прогнилите метеорити, с една дума – създават безброй проблеми. По моя преценка такива условия на съществуване не бяха приемливи и затова прекъснах за кратко пътуването си, позавъртях се тук и там, и то доста успешно, защото успях да получа изгодно една съвсем прилична луна.

Малък ремонт и благодарение на връзките ми тя биде повишена до ранг на планета. Наистина липсваше ѝ въздух, затова организирах акция за дарения, околните жители дадоха своята лепта и само да бяхте видели с каква радост миличките прогонти стъпиха с маршова стъпка на собствена планета! Благодарностите им край нямаха. Сърдечно се сбогувах с тях и поех по пътя си.

До Амавропия не беше далече, някакви си шест квинтилиона километра; изминах този последен отрязък от трасето, открих съответната планета сред множеството (еднакви досущ макови зрънца) и започнах да се спускам към повърхността ѝ. По едно време, след като включих спирачките, установих с ужас, че те не реагират и че падам на планетата като камък. Надникнах през люка – спирачките изобщо ги нямаше. Възмутен, изрекох благословия по адрес на неблагодарните прогонти, но нямах време за пространни размишления, тъй като вече пресичах атмосферата и ракетата започна да свети в рубинено – след миг щях жив да изгоря. За късмет в последния момент си припомних за разтегача на времето, включих го и нагласих въздействието му на толкова бавен ход, че падането ми на планетата да трае три седмици. По този начин избягнах опасността, а след кацането се огледах наоколо. Ракетата беше кацнала насред просторна поляна сред бледосиня гора. Над дърветата с пипаловидни стволове се носеха изумрудени създания, ротиращи с висока скорост. Като ме видяха, в лилавите храсти се скриха много същества, удивително приличащи на хора, само че с лъскава сапфирена кожа. Знаех туй-онуй за тях от Тарантога, а от джобния наръчник на галактическия пътешественик извлякох шепа допълнителна информация. Планетата населяваха същества от подобен на човека вид – наричани микроцефалианци, които се намираха на безкрайно ниско стъпало от развитието си. Опитите за контакт с тях не бяха дали резултат. Очевидно наръчникът казваше истината. Микроцефалианците ходеха на четири крака, като току приклякаха, пощеха се много сръчно, а когато аз се приближавах до тях, се блещеха в мен със смарагдовите си очи, издавайки безсмислени гърлени звуци. Освен с неразумността си те се отличаваха с добродушен и сговорчив характер.

Два дни разглеждах синята гора и обширните степи около нея, а след като се върнах в ракетата, се отдадох на почивка. Вече в леглото си спомних за ускорителя и реших да го пусна в действие за няколко часа, за да проверя на сутринта дали ще има някакъв ефект. Затова не без усилие го изнесох от ракетата, поставих го под дърветата, включих ускорителя на времето и се върнах в леглото, за да заспя с чувството за добре изпълнен дълг. Събуди ме рязко разтърсване. Отворих очи и съзрях лицата на приведени над мен микроцефалианци, които, вече на два крака, разговаряха гръмоголасно и с огромен интерес мърдаха ръцете ми, а когато се опитах да им се противопоставя, едва не ги изтръгнаха от ставите.

Най-едрият от тях, един лилав великан, отвори насила устата ми и след като напъха в нея пръстите си, започна да ми брои зъбите. Въпреки моята отчаяна съпротива ме извлякоха на поляната и ме привързаха към опашката на ракетата. От тази позиция виждах как микроцефалианците изнасят от ракетата каквото им попадне, а вещите с по-големи габарити, които не минаваха през отвора на люка, първо натрошаваха с камъни. Изведнъж върху ракетата и суетящите се наоколо микроцефалианци се изсипа каменна градушка, един камък ме перна по главата. Както бях вързан, не успявах да погледна в посоката, от която долитаха камъните. Чувах единствено звуците от битката. Най-накрая микроцефалианците, които ме бяха завързали, се впуснаха в бяг. Дотичаха други, освободиха ме и в знак на най-висока почит ме занесоха на раменете си навътре в гората. Процесията спря под едно голямо дърво. На клоните му, закрепена с лиани, висеше нещо като къщичка с малък прозорец. През този прозорец ме напъхаха вътре, а насъбралото се под дървото множество падна на колене с молитвени възгласи. Върволици микроцефалианци се изредиха да ми поднасят дарове – цветя и плодове. През следващите няколко дни се превърнах в обект на всеобщ култ; жреците предсказваха бъдещето по изражението на лицето ми, а когато то им изглеждаше зловещо, ме окадяваха с дим, докато почти се задушавах. За късмет по време на жертвоприношенията с изгаряне на тела жрецът залюляваше параклиса, в който седях, благодарение на което можех от време на време да си поема дъх. На четвъртия ден моите поклонници бяха нападнати от отряд въоръжени с боздугани микроцефалианци под командването на великана, който беше броил зъбите ми. По време на битката бях предаван от ръка на ръка, като ставах ту обект на обожание, ту на низвергване. Битката завърши с победа на нападателите под командването на великана Глистолет. Взех участие в триумфалното му завръщане в лагера, привързан към висок стълб в ръцете на роднините на вожда. Това стана традиция и оттогава аз се превърнах в нещо като флаг, носен на всички военни походи. Беше натоварващо, но и свързано с привилегии. След като се понаучих на микроцефалианския диалект, започнах да обяснявам на Глистолет, че той и неговите поданици дължат извънредно ускорения си напредък на мен. Не усвояваше бързо чутото, ала имах усещането, че нещо започва да му просветва, тогава обаче, за жалост, той беше отровен от племенника си Одлопенз. Последният обедини враждуващите дотогава горски и равнинни микроцефалианци и се ожени за Мастозимаза, жрицата на горските. Виждайки ме по време на сватбеното пиршество (аз бях дегустатор – Одлопенз беше въвел тази длъжност), Мастозимаза нададе радостен вик: "Ама че беличка кожичка имаш!". Това ме изпълни с лоши предчувствия, които скоро се оправдаха. Мастозимоза удуши съпруга си в съня му и сключи морганатичен брак с мен. Аз на свой ред се опитах да обясня и на нея заслугите си към микроцефалианците, но тя ме разбра погрешно, защото още след първите мои думи възкликна: "Значи съм ти омръзнала!", и се наложи дълго да я успокоявам. При следващия дворцов преврат Мастозимаза беше убита, а аз се спасих чрез бягство през прозореца. От връзката ми с нея остана единствено бяло-лилавият цвят на държавните знамена. След бягството си открих в гората поляната с ускорителя и поисках да го изключа, но ми хрумна, че по-разумно би било да изчакам, докато микроцефалианците създадат по-демократична цивилизация.

Звездни дневници (превод Лина Василева, Силвия Борисова, корица Люба Халева, 528 стр, цена 28 лева) е в книжарниците

Срещата с новото издание на Звездни дневници е на 27 октомври | 18:30, Полски институт в София

"... толкова сме изолирани от света, че скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената..." – да, в алегоричния шедьовър Слепота на Нобеловия лауреат за литература Жозе Сарамаго героите нямат имена, страната, поразена от епидемия от внезапно ослепяване също остава неназована, но пост-пандемичният свят днес е наясно (да се надяваме), че анонимността е най-малкия проблем на едно Човечество, което мисли и желае само физическо оцеляване... Да, вирусът на внезапната "Слепота" няма родина, може да се случи навсякъде и да порази всеки като изпита границите на Човешкото, затова на 16 ноември тази година из целия свят ще се отбележат 100 години от рождението на Жозе Сарамаго – у нас, издателство Колибри и фестивалът Cinelibri ще маркират грандиозната годишнина на 14 октомври с ново издание на Слепота (откъсът по-долу, със специална илюстрация от Теодор Ушев), тематичен танцов пърформанс на португалската трупа Евора и прожекция на едноименната филмова адаптация от 2008-а... А сега да се потопим в "морето от мляко" на "сияйната белота"...

Трябва да отворя очи, помисли жената на лекаря.

През затворените клепачи, когато на няколко пъти се събуди през нощта, тя долавяше светлината на лампите, които едвам осветяваха помещението, но сега сякаш усещаше нещо различно, някакво бляскаво присъствие, можеше да се дължи на зазоряването, а можеше вече да се задава морето от мляко и да потапя очите ѝ. Каза си, че ще преброи до десет и после ще отвори очи, два пъти си го каза, два пъти преброи и два пъти не ги отвори. Чуваше дълбокото дишане на мъжа си в леглото до нея, нечие хъркане, Как ли е кракът на оня, се запита, но знаеше, че в момента не става дума за истинско съчувствие, искаше ѝ се да си измисли друга грижа, искаше ѝ се да не трябва да отваря очи. Веднага след това сами се отвориха, просто така, не защото беше решила. През прозорците, които започваха от средата на стената и свършваха на педя от тавана, влизаше мътната синкава светлина на зазоряването. Не съм сляпа, промърмори и веднага след това се надигна в леглото, момичето с тъмните очила, което заемаше леглото срещу нея, можеше да я е чуло.

Спеше. В леглото до момичето, леглото, което опираше в стената, спеше и детето, Направила е като мен, помисли жената на лекаря, дала му е най-защитеното място, бихме били доста слаби прегради, само един камък на пътя, без друга надежда освен тази, че врагът ще се препъне в нас, какъв ти враг, тук никой няма да ни нападне, можеше да сме крали и убивали навън, пак нямаше да ни задържат, крадецът на колата никога не е бил по-сигурен за свободата си, толкова сме изолирани от света, че скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената, никое куче не разпознава другите кучета по името, нито пък им се представя с името, което са му дали, разпознават се по миризмата, ние тук сме като друга порода кучета, разпознаваме се по лая, по говоренето, останалото, чертите на лицето, цвета на очите, на кожата, на косата, няма никакво значение, сякаш не съществува, аз още виждам, но докога ли.

Светлината се промени малко, не можеше нощта да се връща отново, значи небето се беше покрило с облаци. От леглото на крадеца се чу стон, Ако раната му се е инфектирала, помисли жената на лекаря, нямаме с какво да се погрижим за него, никакви средства, и най-малкият инцидент при тия условия може да се превърне в трагедия, вероятно тъкмо на това се надяват, да свършим тук един подир друг, няма човек, няма проблем. Жената на лекаря стана от леглото, надвеси се над мъжа си, канеше се да го събуди, но не посмя да го изтръгне от съня му, за да установи, че още е сляп. Боса, стъпка по стъпка отиде до леглото на крадеца. Беше с отворени очи, втренчен.

Как сте, прошепна жената на лекаря. Крадецът обърна глава по посока на гласа и каза, Зле, кракът много ме боли, тя се канеше да му каже, Нека погледна, но млъкна навреме, каква непредпазливост, но той самият беше забравил, че там са само слепци, действаше, без да мисли, както би направил преди няколко часа, навън, ако някой лекар му кажеше, Нека погледна, вдигна одеялото. Дори в сумрака, който имаше някакво зрение, можеше да установи, че дюшекът е пропит от кръв, а черната дупка на раната е с подути краища. Превръзката беше паднала. Жената на лекаря бавно свали одеялото, после с бърз лек жест прекара ръка през челото на мъжа. Кожата му беше суха и гореше.

Светлината отново се промени, облаците се махнаха. Жената на лекаря се върна при своето легло, но не легна повече. Гледаше мъжа си, който мърмореше насън, силуетите на останалите под сивите одеяла, мръсните стени, празните легла в очакване и кротко си пожела също да е сляпа, да премине през видимата обвивка на нещата и да попадне вътре, в светлата необратима слепота.

Внезапно отвън, навярно от атриума, който разделяше двете предни крила на сградата, се чуха гневни гласове, Вън, вън, Махайте се, изчезвайте, Не може да останете тук, Трябва да изпълните заповедите. Врявата се усили, стихна, някаква врата се затвори с трясък, сега се чуваха само някакво тревожно хлипане и разпознаваемият звук от нечие препъване. В стаята всички бяха будни. Обръщаха глави към входа, нямаше нужда да са зрящи, за да знаят, че при тях ще влязат слепци. Жената на лекаря стана, по собствена воля щеше да помогне на новопристигналите, да им каже някои мили думи, да ги заведе до леглата, да ги уведоми, Запомнете, това е номер седем от лявата страна, това е номер четири от дясната, не бъркайте, да, тук сме шестима, дойдохме вчера, да, ние бяхме първите, имената, какво значение имат имената, един, мисля, че е ограбил, друг е бил ограбен, има едно загадъчно момиче с тъмни очила, което си слага капки в очите, за да се лекува от конюнктивит, как знам ли, че очилата ѝ са тъмни, след като съм сляпа, така ли, ами моят съпруг е очен лекар и тя е била в кабинета му, да, и той е тук, имал е контакт с всичките, да, наистина, има и едно момченце, което е кривогледо.

Не помръдна, само каза на мъжа си, Идват. Лекарят стана от леглото, жената му помогна да обуе панталона си, нямаше значение, никой не можеше да го види, в този момент слепите започнаха да влизат, бяха петима, трима мъже и две жени. Лекарят каза на висок глас, Спокойно, не бързайте, тук сме шестима, вие колко сте, има място за всички. Те не знаеха колко са, със сигурност се бяха докоснали или сблъскали в даден момент, докато ги изтикваха от лявото крило към това, но не знаеха колко са. И не носеха багаж. Когато се бяха събудили слепи в стаята си и бяха започнали да се оплакват заради това, останалите веднага ги бяха изхвърлили, без да размислят, дори не им бяха оставили време да се сбогуват с някой роднина или приятел, намиращ се там.

Жената на лекаря каза, Най-добре е да се номерирате и всеки да каже кой е.

Спрели, слепите се колебаеха, но все някой трябваше да започне, двама от мъжете заговориха едновременно, случва се, и двамата млъкнаха, та третият започна, Едно, направи пауза, сякаш се канеше да каже името си, но каза само, Аз съм полицай, а жената на лекаря си помисли, Не каза как се казва, навярно и той знае, че тук това няма значение. Вече друг мъж се представяше, Две, и последва примера на първия, Аз съм шофьор на такси. Третият мъж каза, Три, помощник-фармацевт съм. После една жена, Четири, аз съм камериерка в хотел, и последната, Пет, секретарка в офис съм. Това е жена ми, моята жена, извика първият ослепял, къде си, кажи ми къде си, Тук, тук съм, казваше тя през сълзи, докато вървеше разтреперана по пътеката. Очите ѝ бяха изцъклени, а с ръцете си се бореше срещу морето от мляко, което нахлуваше през погледа ѝ. По-уверен, той тръгна към нея, Къде си, къде си, сега мърмореше сякаш се молеше. Едната ръка откри другата, в следващия момент вече бяха прегърнати, представляваха едно тяло, целувките търсеха целувки, понякога се губеха във въздуха, тъй като не знаеха къде са лицата им, очите, устните. Жената на лекаря се вкопчи в мъжа си, хлипайки, сякаш също го беше срещнала сега, но тя казваше, Какво нещастие ни се случи, това е фатално. Тогава се чу гласът на кривогледото момченце, което питаше, И моята майка ли е тук. Седнало на леглото му, момичето с тъмните очила промърмори, Ще дойде, не се безпокой, ще трябва да дойде.

Тук истинският дом на всеки е мястото, където спи, затова не бива да се учудваме, че първата работа на новодошлите беше да си изберат легло, така както бяха направили в другата стая, когато още имаха очи и виждаха. В случая с жената на първия ослепял нямаше никакво съмнение, нейното естествено място беше до мъжа ѝ, на легло седемнайсет, оставяйки легло номер осемнайсет като едно празно пространство, да я отделя от момичето с тъмните очила. Също така не е изненадващо, че всички се опитваха да са близо един до друг, доколкото е възможно, имаха много общи неща, някои вече са известни, но други точно сега ще да се разкрият, например помощник-фармацевтът продаде капките за очи на момичето с тъмните очила, в таксито на шофьора се беше возил първият ослепял, за да отиде на лекар, този, който се обяви за полицай, беше заварил слепия крадец да плаче като дете, което се е загубило, камериерката беше първият човек, влязъл в стаята, когато момичето с тъмните очила беше започнало да крещи. Ала сигурно е, че не всички съвпадения ще станат явни и известни било от липсата на повод, било защото дори не биха могли да си представят, че могат да съществуват, било заради елементарното чувство на такт и дискретност. Камериерката от хотела дори не би могла да си представи, че тук се намира жената, която беше видяла гола, за помощник-фармацевта се знае, че е обслужил и други клиенти с тъмни очила, които са си купили капки за очи, на полицая никой не би издал неблагоразумно, че при тях се намира човек, откраднал автомобил, шофьорът би се заклел, че в последните дни не е возил нито един слепец в таксито си. Естествено, първият ослепял вече каза на жена си тихичко, че един от интернираните е мръсникът, откраднал колата му, Представи си какво съвпадение, но тъй като междувременно беше узнал, че нещастникът е зле заради раната на крака, прояви благоволението да добави, Стига му това наказание. А тя заради огромната тъга, че е сляпа, и заради огромната радост, че отново е намерила съпруга си, радостта и тъгата могат да вървят заедно, не са като водата и олиото, дори не се сети какво беше казала преди два дни, че би дала една година от живота си, за да ослепее гадината, честна дума. И ако все пак сянката на гнева продължаваше да смущава духа ѝ, със сигурност се разнесе, когато раненият простена жаловито, Докторе, моля ви, помогнете ми.

Като позволи на жена си да го заведе дотам, лекарят внимателно опипа краищата на раната, нищо повече не можеше да направи, дори нямаше нужда да я измие, инфекцията можеше да се дължи както на дълбоко проникналото при ритника токче на обувка, която е била в контакт с улиците и с пода на помещенията, така и на патогенните микроорганизми, които най-вероятно вирееха в застоялата вода, излязла от старите и повредени тръби на водопровода. Момичето с тъмните очила, което беше станало, когато чу стона, дойде бавно, броейки леглата. Наведе се напред и протегна ръка, която докосна лицето на жената на лекаря, после, достигайки, и тя не разбра как, до ръката на ранения, която гореше, каза със съжаление, Моля за извинение, вината беше изцяло моя, нямаше нужда да постъпвам така, Оставете, отвърна мъжът, случва се в живота, аз също не биваше да правя каквото направих...

Слепота (превод Вера Киркова-Жекова, корица Иво Рафаилов, 328 стр, цена 25 лева, твърди корици) е в книжарниците

Филмът Слепота е в програмата на Cinelibri 2022

14 октомври | Кино Люмиер, 19:00

15 октомври | Евросинема, 16:00

25 октомври | Културен център G8, 18:00