My Mir

"В действителност обаче само този тип изречения и мисли ме пленяваха наистина. Тревожните усилия и недоволството, свързано с тях, бяха своеобразен израз на любов, любов, която не носи удоволствие, ала се корени дълбоко в душата ни." – да, тези думи са взети от магнум опуса По следите на изгубеното време на Марсел Пруст и ако чудесно синтезират натурата на творчеството на Пруст, то неслучайно Анна Ватева прави фина дисекция на монументалния му седемтомен роман като селектира всички пасажи, говорещи за есенцията на изкуството и творчеството, от него в настоящия сборник За изкуството и литературата. И няма как в тези страници (и в откъса по-долу) да не се корени особено важна същност, тъй като дори 100 години след смъртта на Пруст (да, този ноември ще ги отбележим) ние все още вървим по следите на Прустовото време...

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА

Първите дни, също като мелодия, в която ще се влюбим до полуда, ала все още не долавяме, това, което щях толкова много да харесам в стила на Бергот, оставаше невидимо за мен. Не можех да се откъсна от романа, който четях, но мислех, че съм заинтригуван от сюжета му, също както в първите мигове на любовта всеки ден се отправяме към събиране или забава, където срещаме все същата жена, като си въобразяваме, че сме привлечени от развлеченията, които те ни предлагат. После забелязах необичайните, почти архаични изрази, които Бергот обичаше да използва от време на време, когато един невидим приток на хармония, една вътрешна прелюдия повдигаше стила му; в същите тези мигове той заговаряше за "суетния блян на живота", за "несекващия порой от красиви привидности", за "безплодното и сладостно терзание на любовта и на проникновението", за "вълнуващите релефни изображения, които придават благородство на внушителните, обаятелни фасади на катедралите", и обрисуваше съвсем нова за мен философия като си служеше с приказни образи, които сякаш пробуждаха песента на арфите, разнесла се в същия миг, придавайки възвишено звучене на съпровода им. Един от тези пасажи, третият или четвъртият, който отличих в книгите на Бергот, ми достави огромна наслада, несравнима с тази, която изпитах, четейки първия, почувствана в една област на съществото ми, която се намираше по-надълбоко, беше по-цялостна и по-просторна и сякаш изчистена от прегради и препятствия. Така беше, тъй като, разпознавайки същата склонност към необичайни изрази, същия музикален порив, същата идеалистична философия, които бяха породили, без да съзнавам, удоволствието ми и предишните пъти, този път нямах чувството, че се намирам пред точно определен откъс от книга на Бергот, чертаещ по повърхността на мисълта ми една чисто линейна фигура, а по-скоро пред "идеалния Берготов пасаж", присъщ на всичките му книги, откъс, който като че ли добиваше известна плътност и обем от всички подобни пасажи, вливащи се в него, и именно така сякаш уголемяваше душевността ми.

Бергот имаше още неколцина почитатели; беше любимият писател на една много начетена приятелка на майка ми; най-сетне, за да прочете последната му книга, доктор Булбон караше болните си да го чакат; така че именно от кабинета му и от един парк в съседство с Комбре литнаха някои от първите семенца на увлечението по Бергот – извънредно рядък навремето, а днес повсеместно разпространен вид, чийто типичен цвят вирее и в най-малкото селце в Европа и Америка. Също като мен, приятелката на майка ми и доктор Булбон обичаха най-много в книгите на Бергот мелодичния поток, остарелите изрази, някои други, съвсем прости и често срещани, които той поставяше на по-особени места, белег на своеобразен вкус, както и резкия тон, почти дрезгавото звучене на някои по-тъжни пасажи. Той сигурно усещаше, че тези елементи крият най-големите му прелести. Защото в следващите си книги, щом срещнеше някоя голяма истина или името на известна катедрала, той прекъсваше разказа си и, в една дълга молитва, повик, зов, отприщваше струите, които в първите му произведения оставаха вплетени в прозата, предизвиквайки само леко вълнение на повърхността, може би още по-сладостни и хармонични, бидейки забулени по този начин, без да е ясно кога точно се ражда и кога издъхва нежният им шепот. Тези белязани от удоволствието му пасажи бяха и нашите любими. За себе си мога да кажа, че ги знаех наизуст. Всеки път щом Бергот се връщаше към нишката на разказа, оставах разочарован. Защото когато говореше за нещо, чиято красота до този миг беше останала невидима за мен – боровите гори, градушката, "Парижката Света Богородица", "Аталия" или пък "Федра" – благодарение на неговите образи, тя изригваше и достигаше до мен.

И тъй като усещах, че вселената е препълнена с неща, които немощното ми възприятие нямаше да различи, ако той не ги доближеше до мен, исках да притежавам по едно негово мнение, по една негова метафора за всичко и особено за нещата, които щях да имам възможност да видя, а между тях най-вече френските исторически забележителности, както и някои морски пейзажи, защото настоятелността, с която ги цитираше в книгите си, показваше, че ги възприема като нещо наситено със смисъл и красота. За жалост, по почти всички въпроси неговото мнение ми беше неизвестно. Сигурен бях, че то не би имало нищо общо с моите, понеже идваше от един непознат, възвишен свят, до който се домогвах; и тъй като бях убеден, че мислите ми биха се сторили пълна нелепица на този съвършен ум, аз ги бях изтрил до такава степен, че когато ми се случеше да срещна в негова книга някоя, която вече ми бе минавала през ум, сърцето ми се издуваше, сякаш някой милостив Бог ми я беше върнал, обявявайки я за основателна и красива. Понякога се случваше негова страница да казва същото, което често пишех през нощта на майка ми и баба ми, когато не успявах да заспя, и затова приличаше на сборник епиграфи за писмата ми. По-късно, когато започнах да пиша книга, ми се случи дори да намеря аналог на някои изречения, чието качество не бе достатъчно добро, за да ме стимулира да я продължа, в изреченията на Бергот. Само в подобни мигове, когато ги четях в неговите творби, успявах истински да им се насладя; когато ги пишех, от опасениe дали ще отразя точно това, което различавах в мисълта си, от срах да не би копието да се окаже несъвършено, не ми оставаше време да се запитам дали съчинението ми е приятно. В действителност обаче само този тип изречения и мисли ме пленяваха наистина. Тревожните усилия и недоволството, свързано с тях, бяха своеобразен израз на любов, любов, която не носи удоволствие, ала се корени дълбоко в душата ни. Така че, щом попаднех ненадейно на подобни изречения в произведението на някой друг, което означаваше, че мога да подходя към тях без скрупули и прекомерна взискателност, както и без да се терзая, най-сетне се оставях с наслаждение на увлечението си по тях, подобно на готвач, който, в редките мигове, когато е освободен от задълженията си, най-сетне намира време да стане сладокусец. Веднъж, когато срещнах у Бергот шега, свързана със стара прислужница, наистина по-иронична благодарение на превъзходния и тържествен език на писателя, но еднаква по същество с онази, която обичах да правя пред баба, говорейки за Франсоаз, друг път, когато видях, че той не е сметнал за недостойно да включи в едно от огледалата на истината, каквито представляваха книгите му, забележка, сходна с тази, която бях направил по повод нашия приятел Льогранден (два израза, които бях напълно готов да пожертвам в името на Бергот, убеден, че те не представляват ни най-малък интерес за него), внезапно ми се стори, че незначителният ми живот не бе чак толкова откъснат от владенията на истината, колкото си бях мислил, и че дори имаше някои допирни точки с тях, и от доверие и радост заплаках върху страниците на писателя като в обятията на баща, при когото съм се завърнал.

Съдейки по книгите му, аз си представях Бергот като немощен и разочарован старец, който е изгубил едно или две деца и е останал безутешен. Затова четях, или по-точно пеех наум прозата му, може би по-dolce и по-lento, отколкото беше написана, като дори и най-простото изречение се обръщаше към мен с разнежена интонация. От всичко най-много обичах философията му и ѝ се бях отдал за вечни времена. Заради нея чаках с нетърпение да стигна възрастта, когато щях да вляза в прогимназията и да имам часове по Философия. Но не исках по време на занятие да правим каквото и да е друго, освен да живеем чрез мисълта на Бергот, и ако ми бяха казали, че метафизиците, на които щях да се посветя по-късно, нямаха нищо общо с нея, щях да изпитам отчаянието на влюбен, вречен на любовта си до последен дъх, комуто говорят за бъдещите му любими.

* * *

За изкуството и литературата (превод и селекция Анна Ватева, корица Иво Рафаилов, 312 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

"Том и Берта не знаеха, че под този знак щеше да премине голяма част от съвместния им живот или пък щяха да бъдат заедно, но със слабо присъствие и без определено тяхно си русло, или пък заедно, но обърнати с гръб един към друг." – да, има един знак, който тегне като здрачна сянка из целия роман Берта Исла на Хавиер Мариас и това е Знакът на шпионажа... с всичките му митове и клишета, но разбити на пух и прах – разпарчетосани и събрани в пъзел също като отношенията между Берта Исла и Томас Невинсън (загатнати в откъса по-долу). Пъзел със скрити автобиографични моменти (Берта следва философия и литература в университета Комплутенсе в Мадрид досущ като самия Мариас), в който животът на двама души е попаднал в паяжината на шпионажа и на франкисткия режим (от който е пострадало и семейството на Мариас); пъзел, в който нищо не изглежда такова каквото е и всичко е въпрос на паралелна версия и гледна точка – неслучайно след Берта Исла, миналата година се появи и романа Томас Невинсън, нали...

През последния, третия срок на прогимназията Берта и Том станаха съвсем открито гаджета, доколкото това бе възможно на тяхната възраст, а останалите негови кандидатки приеха положението с въздишка на примирение и се оттеглиха: щом Берта наистина проявяваше интерес, не бе никак странно, че Томас Невинсън е предпочел нея. В края на краищата цялата мъжка половина на училище "Естудио" поне от една-две години се извръщаше след нея, без да откъсва поглед – винаги когато се разминаваха с нея на огромното мраморно стълбище или на двора, през междучасията. Привличаше погледите на съучениците си, на по-големите и на по-малките, дори няколко десет-единайсетгодишни момченца, чиято първа любов, далечна и неочаквана – любов, която още не можеше да се нарече така, – бе именно Берта Исла, затова и никога не я забравиха, нито като млади, нито в зряла възраст, нито на стари години, макар и никога да не си бяха разменили нито дума и изобщо да не бяха съществували за нея. Дори момчета от други училища обикаляха наоколо, за да я видят на излизане и да я последват, докато учениците от "Естудио" със силно изразено чувство за собственост, се ежеха на натрапниците и я пазеха да не попадне в мрежата на някой чужд, не от нашите.

Нито Том, нито Берта, родени съответно през август и септември, бяха навършили петнайсет, когато се "свалиха" или "станаха гаджета", както се казваше тогава, започнаха да излизат заедно и споделиха чувствата си. Всъщност тя отдавна го беше сторила, само че си бе направила труда да прикрие това първично и сляпо влюбване – или поне да го сдържа, – колкото да не изглежда досадна или нахална, а добре възпитана, с онова възпитание от втората половина на шейсетте години на миналия век, та когато той се реши да направи първата стъпка, да няма усещането, че е бил избран и направляван, а да може сам да поеме инициативата.

Подобни ранни двойки са обречени да развият известно братско чувство, дори и само защото от самото начало – още от първите дни, които понякога така силно бележат насоката на бъдещето – знаят, че трябва да изчакат, преди любовта и страстите им да стигнат до края. В тяхната социална класа, поне по онова време и въпреки неминуемите сексуални потребности, още начеващи, но често пъти взривоопасни, се смяташе за неблагоразумно и неприлично да се прибързва, когато нещата са сериозни, а Томас и Берта веднага разбраха, че при тях е на сериозно, че не става въпрос за свалка, която ще приключи с края на годината, нито пък след две години, когато щяха да завършат училище и да го напуснат. У Том Невинсън имаше известна стеснителност, заедно с пълната липса на опит в тази област, а освен това и на него се случи същото като на немалко други момчета – да уважават твърде много девойката, която са избрали за любовта на живота си – днес, утре и завинаги, – и да внимават да не злоупотребят с нея, както не биха постъпили с други момичета. Те често прекаляват със закрилата и грижите си, защото виждат своя идеал, независимо че щом е здрава и права, и при нея плътта си иска своето и любопитството е налице; но те се страхуват да не я омърсят и я превръщат в почти недосегаема. На Берта ѝ се случи същото като на доста момичета – знаят, че може да ги опипват без пречки и им се ще да бъдат омърсени, но пък не искат да ги вземат за нетърпеливи, а още по-малко пък зажаднели за това. Затова не е никак чудно, че след толкова пазене и размяна на страстни погледи и предпазливи целувки, изключвайки определени части на тялото; след толкова благоприлични милувки, спиращи, щом се почувства, че благоприличието е на път да се срине, първият любовен опит се добива поотделно и със заместител, тоест с някой случаен трети.

И двамата загубиха девствеността си в първи курс на университета и нито единият, нито другият посмя да го сподели. Тази година прекараха доста време разделени – Том бе приет в Оксфорд, до голяма степен благодарение на връзките на баща си и на Уолтър Старки, освен заради собствените му езикови дарби, а Берта записа философия и литература в университета "Комплутенсе". Ваканциите в английския университет са дълги, малко повече от месец между Архангеловден и Деня на свети Иларий, още толкова между него и Света Троица и три пълни месеца между Света Троица и следващия Архангеловден (или началото на курса, както наричат там трите тъй наречени terms, триместри, така че Том се връщаше в Мадрид след осем или девет седмици престой и сериозно учене и времето му стигаше да възстанови мадридския си начин на живот или поне да не го изгуби окончателно от погледа си, да не скъса напълно с него и да не го замести, никога нищо да не забрави. Но през тези осем-девет седмици и на двамата им оставаше време да поставят другия в резервен режим, тоест в скоби. Същевременно обаче знаеха, че в скоби ще остане периодът на раздялата, след като отново се съберат и всичко се върне в обичайното си русло. Честата раздяла позволява именно това – никой от алтернативните етапи да не е точно истински, и двата да са някаква фантасмагория, всеки от тях да замъглява и отрича другия по време на царстването си, почти да го заличава, и в края на краищата нищо от станалото тогава да не бъде земно, действително, да не се смята за случило се, нито пък да има особено значение. Том и Берта не знаеха, че под този знак щеше да премине голяма част от съвместния им живот или пък щяха да бъдат заедно, но със слабо присъствие и без определено тяхно си русло, или пък заедно, но обърнати с гръб един към друг.

През 1969 г. две моди бродеха из Европа, главно сред младежите – политиката и сексът. Парижките безредици от май 1968 година и Пражката пролет, смазана от съветските танкове, разбуниха половината континент, макар и за кратко. Освен това в Испания на власт все още беше една диктатура, установена преди повече от три десетилетия. Работническите и студентските стачки принудиха франкисткия режим да обяви извънредно положение в цялата страна, което не означаваше нищо друго освен орязване на и без това немощните права, увеличаване на правомощията и на безнаказаността на полицията, та да може съвсем свободно да прави каквото си иска с когото си поиска. На 20 януари студентът по право Енрике Руано, арестуван три дни по-рано от страшната политическа полиция за разпространяване на позиви, умря, уж охраняван от същата тази полиция. Официалната версия, непрекъснато променяща се и пълна с противоречия, беше, че двайсет и една годишният младеж бил откаран за проверка в сграда на днешната улица "Принсипе де Вергара", там успял да се изплъзне от тримата охраняващи го полицаи, след което паднал или се хвърлил от прозореца на седмия етаж, където се намирали. Министърът на информацията Фрага и вестник АВС се изсилиха да го представят като самоубийство и да изкарат Руано слабоумен и неуравновесен, като публикуваха на първа страница в няколко последователни броя едно писмо до психиатъра му, на отделни части, манипулирани така, че да изглеждат като извадени от някакъв предполагаем изтерзан дневник. Почти никой обаче не повярва на тази версия и случаят бе определен като политическо убийство, тъй като студентът беше член на Фронта за национално освобождение (съкратено Фелипе), нелегална антифранкистка организация без особена тежест, каквито по принуда бяха почти всички (без особена тежест и нелегални). Всеобщата недоверчивост беше основателна, не само поради дълбоко вкоренения навик на всички правителства на диктатурата да лъжат – двайсет и седем години по-късно се доказа след ексхумацията на трупа във връзка със заплетеното наказателно дело срещу тримата полицаи, вече при демокрацията, че има счупена ключица, кост, почти без никакво съмнение пронизана от куршум. Навремето фалшифицирали аутопсията, не допуснали семейството да види тялото, забранили да се публикува некролог във вестниците, а бащата бил повикан лично от министъра на информацията Фрага и заплашван да не протестира и да си мълчи с горе-долу следните думи: "Не забравяйте, че имате и дъщеря, и за нея трябва да се погрижите", с намек за сестрата на Руано, Марго, която също се бъркала в политиката. Макар и след толкова години, не можа нищо да се докаже и тримата "политически" бяха оправдани по обвинението в убийство – фамилиите им бяха Колино, Галван и Симон; вероятно са изтезавали момчето през няколкото дена в ареста, включително и през последния, когато най-накрая го отвели в сградата на "Принсипе де Вергара", застреляли го и го хвърлили от високия етаж. Това беше версията на другарите му от 1969 г.

Студентското негодувание бе толкова голямо, че в протестите през следващите дни се включиха и младежи, които дотогава се бяха държали по-скоро настрана от политиката или просто предпочитаха да не рискуват и да не си създават проблеми, като например Берта Исла. Нейни приятелки от факултета я бяха убедили да отиде с тях на митинга, свикан един следобед на площад "Мануел Бесера", недалеч от арената за корида в квартал "Лас Вентас". Тия масови прояви траеха кратко, всичките бяха забранени. Въоръжената полиция, тъй наречените "сиви" заради цвета на униформите им, обикновено биваха предварително осведомени, разпръскваха събралите си, като ги блъскаха, а ако все пак успееше да се оформи компактна група и да се придвижи поне на няколко метра, скандирайки някакъв лозунг, а да не говорим ако почнеха да хвърлят камъни по витрини и банки, веднага ги подгонваха, тичешком или на коне, с дълги черни, гумени палки (палките на конните полицаи бяха по-дълги и по-гъвкави, почти като къси и дебели камшици) и сред тях редовно се намираше някой самонадеян или избухлив полицай, който вадеше пистолета, за да всее повече страх у другите или да прогони този в себе си.

Още в самото начало на схватката Берта побягна пред полицаите заедно с много свои колеги и непознати. Всеки тичаше накъдето види с надеждата, че преследвачите няма да погнат точно него, а ще решат да налагат други с палките. Тя за пръв път участваше в такива протести, нямаше представа кое е по-добре – да се шмугне в метрото или да влезе в някой бар, като се смеси с клиентите, или пък да остане на улицата, където винаги оставаше възможността да бяга, а не да се окаже притисната някъде. Знаеше, разбира се, че да те задържат на политически митинг, означава в най-добрия случай една нощ и няколко шамара в Главна дирекция "Обществена безопасност", а в най-лошия – съдебен процес и от няколко месеца до една-две години затвор, в зависимост от това доколко проклет щеше да се окаже подставеният съдия, – както и незабавна вътрешна проверка в Университета. Знаеше също и че макар да е момиче и още малка – студентка първи курс, – няма да се отърве от предвиденото наказание.

Скоро изгуби от поглед приятелките си, изпадна в паника, притисната в нощта, зле осветена от мътните фенери, защура се насам-натам, всичкият януарски студ се изпари за секунда, почувства дебнещата я опасност, инстинктивно се опита да се откъсне от тълпата и тичешком се насочи към площада по една съседна улица, не много широка; почти не се виждаха демонстранти, повечето бяха избрали други пътища или пък предпочитаха да не се разпръсват прекалено, за да могат бързо да се прегрупират и опитат отново, макар и напразно, изплашени и яростни, екзалтирани, с ускорен пулс, забравили всякакви планове. Тя вървеше, водена сякаш от дявола, ужасена, без вече да вижда никого, нито отляво, нито отдясно, с крайчеца на окото, докато понесена от мисълта никога да не спира или поне докато не се почувства на сигурно място, докато градът остане зад гърба ѝ или стигне до дома си, и тогава ѝ хрумна да погледне назад, без да забавя ход – може би дочу нещо странно, цвилене или отчетливо чаткане на копита, тропот, познат ѝ от летните ваканции, от село, от полето, от детството, – и видя зад гърба си, почти надвесено над нея огромното лице на един от "сивите", на кон, с вече вдигната палка, замахнал да я стовари върху тила или върху задника ѝ, или странично върху ребрата, със сигурност щеше да я събори на земята, вероятно да я остави в безсъзнание или зашеметена, неспособна да реагира, нито да бяга, изложена на още и още удари, ако полицаят се окажеше свиреп, или влачена, окована в белезници и вкарана в някой фургон, а животът ѝ щеше да се обърка и да провали бъдещето си буквално за няколко минути безразсъдство и лош късмет.

Видя муцуната на черния кон и ѝ се стори, че вижда и лицето на сивия мъж, въпреки че каската закриваше челото, а каишката, вдигната леко нагоре и подплатена – брадичката му. Берта не се спъна, не се парализира от страх, а се затича още по-бързо, с последни сили, отчаяно, както постъпва обреченият, дори да знае, че няма смисъл; но какво ли могат да направят краката на едно момиче пред копитата на бързия жребец, и все пак те ускоряват крачка, като животно, неподозиращо, че не може да избяга. И тогава от една странична улица се протегна нечия ръка и рязко я издърпа, тя загуби равновесие и падна по лице, но ръката успя да я измъкне изпод копитата на коня и ездача, да я спаси от надвисналата палка. Конникът продължи още няколко метра напред, по инерция – не е лесно при галоп да спреш на място, – навярно щеше да се откаже и да продължи след другите размирници, за да ги сплаши, в околните улици те бяха стотици. Ръката я дръпна грубо нагоре, изправи я на крака и Берта видя пред себе си красив младеж, който нямаше вид на студент, нито на участник в протести – бунтарите не ходеха с вратовръзка и шапка, за разлика от този млад мъж, облечен дори с елегантно палто, дълго, морскосиньо, с вдигната яка. Изглеждаше старомоден, с бомбе с твърде тясна периферия, сякаш наследено от някой друг.

– Да се махаме оттук, мойто момиче, давай, да не се бавим. – И отново я дръпна, искаше да я извлече оттам, да я отведе, да я спаси.

Но преди още да успеят да се скрият в уличката, отново се появи конният полицай, побързал бе да се върне за жертвата си. Обърнал бе коня си и се носеше в галоп, сякаш вбесен, че му се изплъзва плячката, която почти му беше паднала в ръцете. Сега му се налагаше да избира между двамата, Берта или младежа, осмелил се да я скрие, а може би щеше да успее да залови и двамата, стига да действаше бързо и точно с палката, особено ако още полицаи му се притечаха на помощ; но наоколо нямаше други, повечето се бяха втурнали, настървени, към площада, стоварваха удари наляво и надясно, без да се церемонят, да не би някой началник да ги види и после те да го отнесат. Момчето с шапката стисна ръката на Берта, но не изглеждаше стреснат, по-скоро се изпъчи предизвикателно, хладнокръвно, презирайки опасността или поне без да показва уплаха. Полицаят все още размахваше палката, но жестът не беше заплашителен, палката висеше на китката на ръката, с която придържаше юздите, сякаш полюляваше рибарска въдица или стрък папур. И той беше съвсем млад, със сини очи и гъсти тъмни вежди, това изпъкваше веднага изпод нахлупената каска, приятни черти, напомнящи за село, за юг, навярно за Андалусия. Берта и старомодният младеж го гледаха, без да помръднат, не посмяха да побягнат по улицата, не знаеха дали не е задънена и въобще накъде води. А може би мигновено почувстваха, че няма защо да бягат от този конник.

– Нямаше да те бия, мойто момиче, за какъв ме вземаш? – обърна се полицаят към Берта; и двамата бяха употребили един и същ израз, такова обръщение не се чуваше често в Мадрид по онова време, особено между млади хора. – Исках само да те накарам да избягаш от оная лудница. Много си малка да се забъркваш в такива глупости. Хайде, изчезвай. А ти – обърна се той към старомодния – повече да не си ми се мярнал пред очите, че може доста да си изпатиш: кютек и на топло в ареста. Тоя път ти се размина. Хайде, да те няма. Бездруго си загубих времето с вас.

Младежът с добре пристегнатата си вратовръзка и дългото до средата на прасеца палто остана невъзмутим пред плашещата гледка. Стоеше изправен, с хладен, напрегнат поглед, втренчен в очите на конника, сякаш можеше да прочете в тях намеренията му и бе сигурен, че ако му се нахвърли, ще успее да го свали на земята. Противно на думите си обаче, полицаят не си тръгна веднага, сякаш очакваше първи да го направят помилваните или може би не искаше да откъсне поглед от момичето, докато то не изчезне от взора му и очите му престанат да я виждат, колкото и да се напрягат. Никой от двамата не отвърна нищо и по-късно Берта Исла съжали, че не е благодарила на полицая. Но в ония дни просто не бе възможно от нечия уста да се отронят думи на благодарност към някого от сивите, към един франкистки полицай, дори и да ги заслужаваше. Бяха почти всеобщи врагове, мразеха ги, а те гонеха и биеха с палките, арестуваха и съсипваха не един току-що наченат живот.

Берта Исла (превод Людмила Илиева-Сивкова, корица Стефан Касъров, 520 стр, цена 26 лева) е в книжарниците

"... а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души." – тези думи от романа Дървесна история на Ричард Пауърс някак убедително подсказват, че съществуването на света за Човека минава само през борбата за оцеляването и съхранението на... Природата. Борба, която Човекът и Природата водят помежду си от хилядолетия насам... В случая на романа Дървесна история (удостоен с Пулицър за художествена литература през 2019-а), Природата е спечелила на своя страна деветима герои (всеки със специално отношение към горите и най-вече към дърветата) – в откъса по-долу ви срещаме с двойката Рей и Дороти Бринкман, които отбелязват всяка своя годишнина със засаждането на дърво, защото може би са наясно, че хората, като дърветата (и като структурата на Дървесна история), си имат своите Корени, Ствол, Корона и Семена...

− НАПУСНИ МЕ – казва Рей Бринкман на своята съпруга по няколко пъти всяка седмица. Но тя не разбира съсирените бучки на речта му, или се прави, че не ги разбира. Той е най-щастлив през часовете на вечерните ѝ излизания. Всичките му надежди са свързани с мисълта, че тя е със своя приятел. Променена, говореща, изпитваща болка, плачеща в мрака на някоя далечна стая за всички неща, които ѝ липсват. И все пак в сутрините, когато влиза при него с обичайното Добро утро, Рей, как спа?, неволно изпитва своя жалък, парализиран вариант на радост.

Тя го храни и му пуска телевизора. На екрана дават новини, пътувания, човешко общуване – все напомняния за неща, които е притежавал цял живот, но не е успявал да оцени. Тази сутрин Сиатъл е във война. Става дума за бъдещето, за разпределянето на благосъстоянието в света. Водещите също звучат объркани. Делегати от десетки държави се опитват да влязат в конгресен център, а хиляди екзалтирани демонстранти отказват да ги допуснат. Младежи с пончота и камуфлажни панталони скачат върху покрива на горящ брониран автомобил. Други изтръгват пощенска кутия от бетонния ѝ постамент и трошат с нея витрината на банков салон, докато някаква жена им крещи отстрани. Под украсени с коледни лампички дървета, облечени в черно полицаи с каски на главите хвърлят гранати със сълзотворен газ по протестиращите. Рей Бринкман, който е прекарал две десетилетия на бойната линия в защита на авторското право и патентите, ликува всеки път, щом силите на реда обезвредят някой анархист. Но Рей Бринкман, когото бог е парализирал с едно движение на пръста, троши витрини и пали коли.

Тълпата се разпръсва, прегрупира се и настъпва отново. Фалангата от щитове се мъчи да я отблъсне. Организирано беззаконие вилнее около полицейските автомобили и барикади. После камерата улавя нещо удивително – стадо диви животни. Рога, бивни, размахани слонски уши – майсторски изработени маски, надянати върху главите на хлапета в прилепнали дрехи. Те падат на земята, преструват се на умрели, а после се надигат отново като в някой филм за зомбита.

В промененото съзнание на Рей изниква спомен и го кара да затвори очи от болка. Тези животински маски и пъстро боядисани трика са му познати. Вече ги е виждал, в нещо като снимка. Знае, че е невъзможно, но странното чувство остава. Той вика Дороти да угаси телевизора.

− Искаш ли да почетем? – пита тя, макар да не е нужно. Рей никога няма да откаже любимото си занимание. През годините почти са приключили "Стоте велики романа на всички времена" и той няма представа защо навремето художествената литература така го е отегчавала. Сега нищо не може с такава лекота да съкрати дългите часове до обяд. Той се вкопчва в най-дребните обрати в сюжета така, сякаш бъдещето на човечеството зависи от тях.

Произведенията се разклоняват, еволюират, разнолики като чинките на океански острови. Но всички споделят обща сърцевина, толкова очевидна, че минава за даденост. Във всяко от тях героите с техните страсти и страхове, ярости и терзания, примесени с удивителната способност да прощават, са единственото, което в крайна сметка има значение. Това е детинско вярване, не много по-зряло от вярването, че създателят на вселената ще седне да отмерва наказания за греховете като съдия във федерален съд. Човешко е да объркаш една увлекателна история с истински значима такава, както и да възприемеш живота просто като огромно същество на два крака. Но животът е далеч по-сложен от това, а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души. И все пак Рей се нуждае от доза измислици не по-малко от всеки друг. Героите, злодеите и техните похождения, които Дороти му сервира тази сутрин, са по-лесно смилаеми от действителността.

Те сякаш казват: Може и да не съм истински и нищо, което върша, да няма значение, но все пак съм прекосил времето и пространството, за да те навестя в твоето механично легло, да ти правя компания и да променя настроението ти.

След десетки хиляди страници те отново стигат до Толстой и вече почти са преполовили "Анна Каренина". Дороти пристъпва към четенето без следа от смущение или срам, без никакъв намек, че фикция и реалност са се слели в едно. За Рей това е огромна утеха, доказателство, че и най-лошото, което са си причинили един на друг, в крайна сметка е просто една история, която могат до прочетат заедно.

Постепенно клепачите му натежават и скоро той се просмуква в книгата, витае отстрани в полетата като незначителен герой, чиято съдба няма никакво значение за главните действащи лица. Събужда се от звука, който го е приспивал трийсет години – хъркането на жена му. Не му остава нищо, освен заниманието, запълващо по шест часа от всеки ден на новооткрития му живот – да гледа през прозореца към задния двор.

Един кълвач снове напред-назад по обагрения в златисто дъб и тъпче жълъди в хралупите. Две катерички се гонят в акробатични спирали по оголялата липа. Пълчища от малки черни буболечки напредват през тревата, подгонени от настъпващия студ. Някакъв храст цъфти с едри, жълти цветове, макар шумата му отдавна да е опадала. Истинско представление за един паралитик. Вятърът разнася клюки, а клоните на всички растения, посадени от семейство Бринкман по случай годишнините им, се клатят скандализирано. Във въздуха витае опасност, интрига, задават се епични събития. Смяната на сезоните, някога твърде бавна, за да се забележи, сега профучава вихрено край леглото му.

Дороти изхърква особено силно и се събужда.

− О, съжалявам, Рей, нямах намерение да те изоставям така.

Той няма как да ѝ каже, че никой и никога не може да бъде изоставен. Около тях се вихри гръмогласна, оглушителна, хаотична какофония, но тя не я чува, а Рей е неспособен да ѝ отвори ушите.

Питомните дворове са различни. Всеки див двор е див по своему.

Дървесна история (превод Деян Кючуков, корица Неда Ангелова, 536 стр, цена 30 лева) е в книжарниците

"В човешкия живот на моменти има бели полета, но понякога те наподобяват някакъв рефрен... Изплува като текст на детска песничка, която не е загубила магнетичното си въздействие." – тези думи принадлежат на писателя Жан Ейбен, алтер его героят на Патрик Модиано от романа Симпатично мастило, а "песента" разказва 30-годишното бродене по следите на мистериозно изчезналата Ноел Льофевр. Песен, която звучи в лабиринта на спомените на самия Жан, който се опитва не само да запълни "белите полета" в живота на Ноел (като в откъса по-долу), но и да подреди пъзела на собствените памет и минало (повтарящата се като рефрен вечна тема в творбите на Модиано) – все пак, неслучайно, Патрик Модиано получи Нобелова награда за литература през 2014-а именно заради "изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби"...

В човешкия живот на моменти има бели полета, но понякога те наподобяват някакъв рефрен. В продължение на по-кратки или по-дълги периоди не чуваме този рефрен и като че ли го забравяме. После някой ден той изплува неочаквано в паметта ни, когато сме сами и нищо наоколо не може да ни разсее. Изплува като текст на детска песничка, която не е загубила магнетичното си въздействие.

Броя годините и се опитвам да бъда максимално точен: като съпоставям различни спомени, бих казал, че са минали десет години от краткото ми чиракуване в агенцията на Ют и от няколкото следобеда, в които ходех на гишето за писма до поискване по следите на тази Ноел Льофевр. И то без никакъв резултат. Освен досието в тънката небесносиня папка, което съм запазил и което не може да се сравнява по дебелина с прекратените разследвания на полицията и жандармерията.

Седях в малък фризьорски салон на улица "Матюрен". Чаках реда си пред ниска масичка, върху която бяха наредени няколко купчини списания и един филмов справочник. На кафявата му корица бе изписана годината на издаване: 1970-а. Разлистих го и попаднах на раздел "Снимки на актьори". Едно име ми се наби в очите: Жерар Мурад. И все пак трябва да призная, че от десет години не се бях сещал за това име. Докато "Ноел Льофевр" не бе избледняло в паметта ми, то едва ли бих могъл да си спомня ей така изведнъж точното име на човека, с когото се бях запознал десет години по-рано през април в едно кафене. На снимката той беше със същото яке от овча кожа както в деня, когато ме заговори. Кожен каскет, килнат назад и откриващ челото му, и шалче, силно стегнато около врата... Седеше върху подлакътника на едно кресло и се усмихваше. Отдолу бе написан някакъв телефонен номер с червен молив.

Фризьорът бе видял, че разглеждам справочника, и когато седнах на въртящия се стол пред огледалото, ме уви в бяла пелерина и ме попита:

– Интересувате ли се от кино, господине?

– Открих в този справочник снимката на един приятел.

Учудих се, че направих такова признание. Почти бях забравил Мурад и ето че той изникна най-неочаквано.

– Може и да го познавам. Дълго работих като гримьор в киното.

Фризьорът ли бе записал телефонния номер с червен молив? Взе справочника от ниската масичка, а аз го разгърнах на страницата със снимката на Мурад и той дълго я разглежда. Явно не го познаваше.

– И все пак това е моят почерк тук, с червен молив... Идвал е при нас да се подстригва... Посочи с ръка към отсрещната страна на улицата, оттатък витрината.

– Сигурно е играл някоя малка роля в единия от двата отсрещни театъра. Само че кога? Едни идват, други си отиват... Не са един-двама... Няма как да ги запомни човек... Вие също ли сте актьор, господине?

– Не точно.

– Да знаете само колко актьори съм гримирал...

Тъга премрежи погледа му. В ръката си държеше филмовия справочник.

– Давам ви го. Може пък да намерите в него и други приятели.

Когато излязох на улицата, ми се прииска да се отърва от този справочник, който беше доста тежичък. Ала не, по-добре да го прибера в някое чекмедже. Снимката на Жерар Мурад щеше да бъде още една насока в добавка към изготвеното от Ют десет години по-рано картонче, оскъдните допълнителни сведения, които бях изброил на две страници, и писмото до Ноел Льофевр, което бях взел от пощата. Още една насока? Помислих си за някои углавни дела, при които се събират така наречените "веществени доказателства", и по-специално за един съдебен процес след войната: зад обвиняемия – трийсетина куфара, единствените следи от изчезнали хора.

Преди да прибера справочника в чекмеджето, още веднъж го разлистих и разгледах снимката на Жерар Мурад. Килнатият му назад кожен каскет, усмивката и непринудената му поза не отговаряха на представата ми за младежа, с когото бях прекарал един следобед в 15-и арондисман. В онзи ден той ми се бе сторил много по-мрачен. Ноел Льофевр и Роже Беавиур бяха изчезнали един след друг преди няколко седмици – това обясняваше неговата нервност и безпокойство. А тук, на снимката, пет години по-късно, вече си личеше, че несъмнено се е примирил с тяхното отсъствие. Или междувременно те са му се обадили и той просто ги е видял отново.

Под снимката не беше посочен адресът му, а само адресът на някакъв импресарио.

Осмелих се да се обадя. Отговори ми някаква жена, сигурно секретарка.

– Бих искал да се свържа с един от вашите артисти – казах аз.

– Как му е името, господине?

– Жерар Мурад.

– Как се пише?

Продиктувах го буква по буква. Последва мълчание. Сетне прошумоля хартия. Жената сигурно проверяваше в някаква картотека.

– Мурад, Жерар... Нашата агенция вече не работи с него от 1971 година, господине.

– Имате ли адреса му?

– Имаме два негови адреса – единия в Париж на "Ке дьо Грьонел" № 57, другия в Мезон-Алфор, улица "Карно" № 26. През 1969-а му бяхме намерили малка роля в една пиеса, "Краят на света", в театър "Мишел". Само с тези сведения разполагаме, господине.

За какво да ходя на "Ке дьо Грьонел", в същия квартал, където крачех по следите на Ноел Льофевр? Нямах смелост. Нито време. Пък и бих се почувствал така, сякаш се връщам назад към период, в който животът ми все още бе твърде несигурен... Сега обаче той вече не беше несигурен и наистина не виждах каква роля би могъл да играе в него някой като Жерар Мурад.

Надвечер промених решението си. Не исках да съжалявам, или по-скоро да изпитвам угризения. Качих се на една линия на метрото, която от десет години не бях ползвал. Слязох на станция "Жавел" и тръгнах по крайбрежната улица към моста "Грьонел". Но когато стигнах до него, се запитах дали си струва да продължавам нататък. Сградите на крайбрежната улица бяха съборени и на тяхно място се виждаха само незастроени терени и купища отломки. Като че ли тази зона, която по-късно щеше да бъде наречена "Фронтът на Сена", е била подложена на бомбардировки. И те не бяха пощадили първата сграда на крайбрежната улица близо до моста – от нея бе останала само бетонната фасада. Бих могъл да си помисля, че съм се озовал пред някакъв стар гараж, ако не бях прочел табелата с червени букви над зейналия вход: "Зала за танци "Ла Марин".

Симпатично мастило (превод Красимир Кавалджиев, корица Люба Халева, 128 стр, цена 15 лева) е в книжарниците