My Mir

Миналата година, по същото време, Георги Тенев опита да обясни защо Български-те рози са повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество, а сега, в градината на доброто и злото, наречена България, поникват ново поколение "рози" – сборникът с бодливи разкази Жената на писателя (откъс от Читателите ви очаква по-долу) разлиства темите и героите, покълнали в романа Български рози, но както казва самият Георги Тенев: "Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха."

Из разказа Читателите

Тя се изправя и застава до мен. В следващите минути ние ще бъдем в центъра на вниманието. Останалите са се настанили на столовете си. Всеки избира мястото, което му харесва, няма точно разпределение. Аз лично предпочитам приглушената светлина. Мисля, че вече можем да започнем.

Когато продължително време наблюдаваш една жена, постепенно започваш да виждаш несъразмерностите в нея; някаква особеност в позата, в стойката, как държи изправена главата си. Някоя характерна черта на лицето, особеност в погледа. Постепенно осъзнаваш, че има нещо деформирано, нещо преувеличено. Разбираш, че е дошла погнусата – такива неща се въртяха из главата на Слав от доста време и не можеше да ги прогони. С носталгия и неназовимо отчаяние, типични привечер за неудачниците в градовете, той си даваше сметка, че не се чувства щастлив, защото навярно е твърде умен. Слав си водеше записки в нещо като дневник. Четенето им по-късно би могло да бъде форма на терапия.

Беше многолюдно на улицата. Срещу него вървяха жени. Не се притесняваше да ги гледа в упор. Не изглеждаше изпаднал, независимо как се чувстваше. Държеше гърба си изправен и внимаваше за движенията си. Вероятно в очите на тези жени той изглеждаше като прилична възможност: самотен такъв, крачи бавно, за никъде не бърза. Сигурно и любов прави бавно, продължително, спокойно. Жените преминаваха през зрителното му поле и оставяха крака, прически, рамене, отпечатани за секунда върху зеницата. Стапяха се напълно анонимни и светлината ги отнасяше. Но идваха нови и нови. Преди площада, зад павилионите с цветя, я видя – минаваше по перпендикулярната улица. Слав спря поглед върху краката ѝ, полата откриваше колената. Отбеляза косите ѝ. Бяха оформени от фризьор, с остри крайчета, завъртени напред, образуваха шлем. След това прецени профила ѝ. Не беше непременно красив, но имаше нещо в него. Разбра, че това е жена от неговия кръг. Завършила е университет, сега е асистент или пише дисертация, преподава. Може би превежда, със сигурност е нещо такова, хуманитарно. А тези крака, които са май прекалено открити? Силуетът на гърдите, обемът им под светлата дреха, всичко му хареса. Помисли си къде ли е следвала. Не, не я познаваше и това беше важното. Ето че вече се разминаваха. Но тя беше усетила погледа му. От своя страна Слав видя малката бенка на скулата ѝ. Кожата ѝ беше светла. Не е била на море, каза си. Не се пече на слънце. После се опита да не мисли повече за нея. Застана пред червената светлина на светофара, загледа се в другия тротоар. Внезапно се обърна, нещо го бе боднало. Закъсня, но улови движението на жената и погледа ѝ. Пешеходците преминаха, пак стана червено. Непознатата разглеждаше витрината на първия магазин след ъгъла, манекени в безвкусни дрехи. Слав огледа внимателно обувките ѝ без ток.

Носеше чорапи, продължаващи нагоре, невидими, но ги имаше. Над полата можеше да се покаже гола ивица от кръста, там, докъдето стигаше блузата, пусната над колана. Но жената не правеше резки движения и късчето тяло не се откриваше. Нищо прекалено, никакъв допълнителен цвят в дрехите, черно-бяла гама. Тъмни обувки, тъмна пола, светла блуза, бледосива плетена чанта, кестенява коса. Слав се загледа в отражението на лицето ѝ във витрината. Беше свалила слънчевите очила от челото върху носа си. Сега той не виждаше очите ѝ. За миг се поколеба. Междувременно жената направи крачка надясно. Дъхът му спря, играта беше прекрасна. Или знае, че я гледа, или той си въобразява. Дали наистина е спряла заради него? Ето я, прави няколко крачки, намества чантата на рамото си.

После тръгва по "Раковски". Отдалечава се. Значи трябва да върви след нея. И Слав тръгва.

* * *

– Докога ще ме измъчваш? Защо ме преследваш? Какво искаш?

"Моля?! – би трябвало да отговори Слав. Ама какво сега стана изведнъж?" – би следвало да извика, но той само мига и дори не се сеща да отвори уста.

Това е страх, да. Освен всичко тя е гола.

– Не ви преследвам... – най-накрая успява да го измисли, – и даже не ви познавам. Моля да ме извините.

– А аз те познавам, Светославе!

Попаднах на луда, казва си. Но откъде тя му знае името? Слав усеща, че му прилошава. Не обича такива сцени, а ето че е сам с нея, между четири стени.

В дома ѝ, в нейното жилище. Самичък влезе. Може би има и някакъв мъж, който сега ще се появи.

Тя разперва ръце, това е толкова драматично, все едно са в опера. Повишава глас:

– Защо ме следиш? Искаш да видиш с кого живея ли? Какво те интересува, нали не ме искаш?

Слав понечва да каже нещо, но тя го прекъсва.

– С никого не живея. Знаеш ли колко време мина, откакто съм сама? – Tя замахва да го удари, но не уцелва и се разплаква от яд.

– А аз още ти пазя пижамата!

Жената, красивата и благородна иначе дама, вади някаква дреха, абсолютно непозната на Слав.

Той не си спомня да е носил пижама. Да си признае обаче – тази му изглежда удобна. Неговата пижама, значи?

– Хайде, ела. Прощавам ти. Ела тук до мен! Знаеш ли колко време мина? Два месеца и двайсет и девет дни. Полудявам без теб. Хайде, направи го, стига се дърпа. Ето, вече... правим го...

Да си каже честно, а е готов и да се закълне – той не познава тази жена. Но тя го нарича с нежни имена, говори му най-мили думи. И дори плаче от време на време. Вика с глас: "Обичам те!". После шепти: "Не ме пускай, ела... още, искам те!".

И дори настоява: "Стисни ме, по-силно...". Тя изрича тези неща отчетливо, но деликатно, уж няма мръсни думи, нито една, но те звучат неприлично и признава си Слав, възбуждащо. Разтреперва се. Няма да лъже, хубаво е. И щеше да е още по-хубаво, ако не беше толкова... странно. Неясно. Слав не разбира защо и как се случва всичко това. Ако имаше и най-малка представа откъде го познава и защо е скрила у дома си пижамата му... Да, но надали щеше да е така вълнуващо. Свършват заедно."

* * *

Свършваме четенето. Аз оставям листовете, тя сяда на стола си. Колегите около масата, които търпеливо са пазили тишина, сега се размърдват. Някой кашля, друг става и си сипва вода.

– Благодаря на партньорката – кимвам към нея, а тя кръстосва крака и оправя полата си.

– Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха.

Те не са точно читатели, професионалисти са, но сега трябва да изчистят ума си от познания и натрупвания. Трябва да говорят спонтанно, да следват импулса. Само така можем да направим крачка нататък.

– Поставете се в позиция на читатели, които гадаят какво ще се случи със сюжета.

Коста предпазливо вдига ръка.

– Мога ли да опитам?

Давам му знак да продължи.

– Да предположим, че в следващата част имаме връщане във времето. – Коста разгръща сгънат лист, чете от него: – "Часът е 14,30, предишния ден. Тогава Слав го ужилва оса. Без да се бави, той предприема действия. Разказваме в минало време, но усещането е, че действието се развива сега, пред очите ни. След ужилването Слав се добира до аптеката, купува хомеопатични гранули и ги слага под езика си. На излизане сваля очилата. Смята, че постъпва правилно. Шокът понякога започва именно с промени в зрението. Когато се прибира, продължава да се лекува с никрофен. Изважда лед, слага една бучка на мястото на ужилването. Осата го e пробола отгоре върху ръката, в основата на средния пръст. Това е дясната ръка. В онзи момент Слав вече не може да я движи, изтръпнала е. С лявата ръка криво-ляво успява да си забърка вечеря. Неочаквано за самия него в този момент Силвия започва да му липсва. И то много повече, отколкото през миналите месеци. Плаче му се, че няма кой да му сготви супа. Да му изпържи поне едно яйце, но да е вкусно. Слав яде суров чесън и подсмърча. Трагедията от раздялата с жената нахлува внезапно с неочаквана сила. Слав не е подготвен, по гащи е. Били са заедно със Силвия повече от пет години. Силата на навика е голяма, но е имало и любов. В този момент Слав чувства това, усеща любовта, усеща липсата ѝ. Не знае как ще преживее до сутринта. Напива се или поне прави опит. От алкохола го боли глава, още по-трудно е да заспи. Насилва се да изгълта още една чаша. Край, като мъртъв е. Затваря очи. На сутринта се събужда трудно и твърде късно. Замаян е. Алкохолът вече е влязъл в комбинация с пчелната отрова и с лекарствата. Слав не подозира каква странична реакция настъпва в организма му. Не му стига въздух, не го свърта вкъщи. Няма как да се досети, че това е частичен респираторен блок от затруднения обмен на веществата. Броди, вече е почти в шок, като абстинентен е. Готов е да извърши безразсъдни неща. Озовава се неволно на кръстовището. Среща я уж случайно. Уж. Но той е търсил точно нея, в този час. Отишъл е да пресрещне Силвия, която всеки понеделник има лекции. И всеки понеделник се връща точно по този път от университета към къщи..."

– Значи тя се казва Силвия – кимвам и си записвам името. Това е най-ценното в тази версия, струва ми се.

– Не съм сигурен... – отвръща Коста. – Просто така ми хрумна.

Коста прибира листчето, изписано на ръка. Така протичат срещите на нашите читателски групи. Ако бяхме ангели хранители, версиите ни биха могли да променят живота на хората. Но не сме. И те не са хора точно. Чистата импровизация е възможна само в свят на измислени съдби. Харесва ни да сме свободни, да сме безотговорни, да се събираме в читателски и писателски групи. Като цяло обаче страним от реалността. Затова и предвиждаме смяна на мястото. Наричаме я "японската къща", тази сграда, в която се събира читателската група сега. Някой ѝ измисли името заради тънките стени като от оризова хартия. Сградата е модерна, конструкция от стоманени профили, пресечени от стъклени прозрачни и напълно непроницаеми стени. Бетонни шахти отвеждат всички тръби, вентилацията, комуникациите, асансьорите. По същите шахти пълзи и ехо обаче. Шумовете се процеждат, долавят се гласове, атмосфера, проникваща от офиси и заседателни зали над и под нас. Можеш да чуеш отделни думи, парчета разговори. Няма да останем тук дълго.

   Жената на писателя (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Срещите с Георги Тенев и Жената на писателя са на 26 август (в рамките на фестивала София диша, 20:00, площад Свети Александър Невски), на Аполония 2017 – 29 август, 19:00, в La Maison, Созопол и на 14 септември – Алея на книгата, София, 19:00

"Във всяка постъпка доброто и злото танцуват като любовна двойка" казва гуруто на психомагията и психошаманизма Алехандро Ходорковски и сякаш описва самия Живот... Животът като (сюр)реалистичен филм, в който главният герой, сценаристът и режисьорът са едно и също лице... Точно като в психомагичната автобиография на Ходоровски Танцът на реалността (с едноименния филм през 2013 и неговото продължение Поезия без край, представено у нас миналата година) – история, която отвъд всички метафори и смисли разкрива истината, че най-добрият филм, който някога ще гледаш е... твоя собствен живот.

Баща ми се разсипа с тази сватба. Прекара месеци, мърморейки, просейки отсрочки от производителите, молейки за заеми лихварите, икономисвайки от разходите. Известно време се изхранвахме предимно с хляб и сирене и кафе с мляко. Като по чудо Хайме разреши финансовите си проблеми в момента, в който Ракел се завърна. Когато Саул дойде да я търси, баща ми, демонстрирайки уменията си на цирков атлет, го изхвърли с ритници. Бракът бе анулиран. Бе се оказало, както научих от една прислужница, че съпругът излязъл по-ревнив от Хайме. Ракел бе попаднала от трън, та на глог. Толкова силна била ревността на Саул, че задължавал сестра ми да носи поли до глезените, широкополи шапки, закриващи лицето ѝ, и пояс, пристягащ гърдите ѝ. Разрешавал ѝ да излиза за кратко на улицата, като времето било засичано с хронометър, само за да напазарува за деня. Тъй като не можела да има социален живот, Ракел си взела пиленце, за да ѝ прави компания. Птичето я следвало из целия апартамент, мислейки я за своя майка. Една сутрин, връщайки се от пазара, го намерила обесено с връзка за обувки. Друг ден Саул – решил, че жена му отделя прекалено внимание на пианото и използвайки, че тя отишла за аспирин до аптеката, отрязал единия крак на аристократичния инструмент и той се килнал на една страна. После обяснил на Ракел, че кракът бил прояден от мравки. Четири месеца след брака сестра ми още пазела девствеността си. Саул твърдял, че няма ерекция заради хемороидите, и карал жена си всяка нощ да маже ануса му с пюре от банани.

Хайме изплува от блатото, изплати дълговете си, накупи всевъзможни деликатеси и отново нае викачи, за да привлича клиентела. За сметка на това Сара започна да линее, да се заключва в банята да пуши скришом или да прекарва часове наред в приготвяне на сладкиши с ягодов пълнеж, за да ги праща на майка си. Ракел, барикадирала се в стаята си, бе решила да се отдаде завинаги на поезията.

При толкова събития кого да го е грижа за моята личност? Аз не съществувах нито за Ракел, нито за Сара, нито за Хайме. Научих, пак от прислужницата, че Сара след моето раждане бе наредила да вържат маточните ѝ тръби с думите: "Няма да ме вкарат в същата клопка!". Когато вече не останаха снимки за горене, грабнах шепа пепел, разтворих я в чаша вино и изпих сивкавата течност. Съмненията ми изчезнаха. Бях погребал миналото в себе си.

Тогава осъзнах униженията, на които бях подлаган в собственото си семейство. Видях кристално ясно естеството на капана. Внушаваха ми вина за всяка рана, която ми бяха нанесли. Палачът никога не бе преставал да се представя за жертва. Чрез ловка система от забрани, лишавайки ме от информация (не говоря за словесна информация, а за предимно невербални опити), ми бяха отнели всякакви права, бяха се отнесли с мен като с просяк, лишен от територия, на когото бе подарена със снизходително презрение трошичка живот. Съзнавали ли са какво вършат родителите ми? Категорично не. Без помен от съвест, причиняваха на мен онова, което те самите бяха преживели. И така, предавайки емоционалното злодейство от поколение на поколение, родословното дърво бе трупало страдание, продължаващо вече няколко века. Попитах Рави: "Ти, който, изглежда, знаеш всичко, кажи ми какво да очаквам от този живот, какво ми е отредено, кои са фундаменталните ми права". Представих си какво ще ми отвърне Рави:

– На първо място, би трябвало да имаш правото да си заченат от баща и майка, които се обичат, по време на сексуален акт, увенчан от съвместен оргазъм, за да може коренът на душата и плътта ти да е удоволствието. Би трябвало да имаш правото да не бъдеш случайност или тежест, а индивид, очакван и желан с цялата сила на любовта, като плод, който да придаде смисъл на двойката, превръщайки я в семейство. Би трябвало да имаш правото да се родиш с пола, даден ти от природата (унижение е да ти кажат: "Очаквахме момче, а се роди момиче", и обратното).

Би трябвало да имаш правото да се съобразяват с теб от първия месец на бременността, от мига на твоето зачеване. Във всеки един момент бременната следва да приема, че е два отделни организма в процес на разделяне, а не един-единствен, който нараства. За инцидентите по време на раждане никой не може да те вини. Когато нещо ти се случи вътре в утробата, то никога не е по твоя вина – поради озлобление към живота майката не иска да роди, чрез своето подсъзнание увива пъпната връв около врата ти и те изтласква незавършен и по-рано от необходимото. Тъй като не желае да те даде на света, понеже си се превърнал в могъщо пипало, те задържа повече от девет месеца, околоплодните води пресъхват, кожата ти изгаря; завърта те, докато краката, а не главата, започнат плъзване към вулвата – така влизат в погребалната ниша мъртвите, с краката напред; угоява те твърде много, за да не може да минеш през вагината и щастливото раждане да бъде заменено от хладно цезарово сечение, което не е даване на живот, а изрязване на тумор. Отказвайки да приеме сътворението, не подкрепя твоите усилия и търси помощта на лекар, който притиска мозъка ти с форцепс; понеже страда от страхова невроза, те ражда полузадушен, посинял, принуждавайки те да въплътиш емоционалната смърт на онези, които са те заченали...

Би трябвало да имаш правото на безрезервна подкрепа – майката трябва да желае да роди също толкова силно, колкото детето да дойде на бял свят. Усилието следва да е общо и добре балансирано. От момента, в който тази Вселена те създаде, е твое право да получиш грижовен баща, който да е винаги до теб, докато растеш. Така както се дава вода на прежадняло растение, когато те привлича някое занимание, имаш правото да ти предложат няколко възможности, за да може да се развиваш по пътя, който си избрал. Не си дошъл тук, за да сбъдваш личните мечти на възрастните, които ти налагат чужди цели – най-важното щастие, което ти дарява животът, е възможността да реализираш себе си. Би трябвало да имаш правото на собствено пространство, където да можеш да се изолираш, за да сътвориш въображаем свят, да виждаш онова, което искаш, без очите ти да се ограничават от закостенели норми, да чуваш каквото ти желаеш, дори това да са идеи, различни от идеите на твоето семейство. Не си дошъл, за да реализираш някой друг, а себе си, не си дошъл, за да заемеш мястото на някой умрял, ти заслужаваш да носиш име, което не е на роднина, изчезнал преди твоето раждане – ако носиш име на покойник, ти се налага чужда съдба, която ти отнема същността.

Имаш пълното право да не бъдеш сравняван, никой брат или сестра не струва повече или по-малко от теб, любовта е налице, когато се признае съществената разлика. Би трябвало да имаш правото да си изключен от кавгите между твоите роднини, да не бъдеш свидетел на техните спорове, да не ставаш кошче за битовите им тревоги, да израснеш в атмосфера на доверие и сигурност. Би трябвало да имаш правото да бъдеш възпитан от баща и майка, водени от общи идеи, след като са изгладили насаме своите противоречия. Ако те се разведат, би трябвало да имаш правото да не си задължен да приемаш мъжете с оскърбените очи на майка си, нито жените с оскърбените очи на баща си. Би трябвало да имаш правото да не те откъсват от мястото, където са твоите приятели, училището ти, любимите ти учители.

Би трябвало да имаш правото да не бъдеш критикуван, ако избереш път, който не е бил в плановете на твоите родители; да обичаш човека, когото желаеш, без нужда от одобрение; а когато се почувстваш способен, да напуснеш родния си дом и да заживееш собствен живот; да надминеш родителите си, да стигнеш по-далеч от тях, да постигнеш каквото те не са могли, да живееш повече години. И накрая, би трябвало да имаш правото да избереш момента на смъртта си, без някой против волята ти да те задържа в лоното на живота.

   Танцът на реалността (превод Десислава Антова, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Документалният филм Дюн на Ходоровски е в програмата на CineLibri 2017 – 14 октомври, 19:00, Френски институт;

15 октомври – 20:00, културен център G8; 16 октомври – 20:30, Одеон; 17 октомври – 18:30, Евросинема; 18 октомври – 20:00, Влайкова

Когато чуем магически реализъм веднага отваряме книгите от Латинска Америка, но магията в реалността (литературна) може да живее навсякъде по света – индонезийският писател (и графичен дизайнер) Ека Курняван идеално знае това и в книгата си Хубостта е рана (откъс от първия индонезийски роман, номиниран за Ман Букър приза, ви очаква по-долу), Ека преплита умело няколко сюжетни линии (в духа свещен на магическия реализъм). И така приказни легенди за принцеси на Нощта, буйни бойци и духове на убити комунисти, вселяващи се в гробари се преплитат с обявяването на индонезийската независимост от холандските колонизатори, с японската окупация, с революцията след Втората световна война, с геноцида над комунистите и бруталния режим на Сухарто, така че историята на Индонезия да се превърне в епичен роман, където всичко е възможно... като в живота.

Мама Калон била царицата на града, а Деви Аю – принцесата. Проявявали и сходни вкусове – на жени, които се грижели добре за себе си и се обличали по-скромно и от благочестивите дами. Мама Калон изявявала предпочитание към ръчно изработения батик и го купувала директно от Соло, Йогякарта и Пекалонган, а така също и към блузите кебая и носела косите си на традиционен кок. Ходела с такова изискано облекло дори в бардака и само докато си почивала, си позволявала по-свободни кройки. Деви Аю пък копирала всичко, което ѝ харесвало, директно от страниците на модните журнали и дори благочестивите дами крадешком я имитирали.

Двете били и най-големият източник на щастие в града. Нямало важно събитие, на което да не били поканени. Всяка година в Деня на независимостта Мама Калон и Деви Аю седели редом с кмета Садра, околийските управители и разбира се, със Соданчо, след като най-после се прибрал от джунглата. Колкото и да ги ненавиждали целомъдрените и порядъчни градски дами, които много добре знаели, че съпрузите им посещават по нощите "Люби до смърт", налагало им се да им правят мили очи (и да ги плюят зад гърба).

До деня, в който някакъв мъж си наумил, че иска принцесата да принадлежи само нему – до такава степен, че бил готов да се ожени за нея. И никой не смеел да му се противопостави, тъй като се смятал за неуязвим. Викали му Мàман Генден – Маман Лудия.

Тъй приключило щастието за мъжете в Халимунда, а по лицата на съпругите и любимите им изгрели усмивки.

И до ден днешен народът помни съвсем точно как човекът пристигнал през едно бурно утро, когато Деви Аю била все още жива, и как се сбил на брега с някакви рибари. Няма лъжа: хората от Халимунда помнят наизуст подвизите по същия начин, по който помнят и библейските притчи.

Още от ранни младини Маман Генден се числял към последното поколение велики воини и бил единственият ученик на Майстор Чизал от Голямата планина. Към края на колониалната епоха тръгнал да скита и да си търси късмета, но така и не срещнал жива душа – ни приятел, ни враг, – докато не се появили японците. Тогава се бил на страната на Народната армия и през Революционната война се самопроизвел в чин полковник. По време на военната чистка обаче попаднал сред хилядите уволнени войници и си останал само със славата на участник в борбата. Това обаче никак не притеснило Маман Генден, който възобновил скитанията си и посветил остатъка от войната на придобиването на нова слава – на разбойник.

Бандитския си инстинкт дължал на ненавистта си към богатите, а тази му ненавист си имала свое логично обяснение: бил незаконен син на един от околийските управители. Родът на майка му от поколения слугувал в кухнята на околийския управител. Никой не усетил кога започнала тайната афера, но всички били наясно, че ненаситният сексуален глад на околийския управител означавал едно: жена му, държанките и любовниците изобщо не му стигали. Затова от време на време завличал нощем в спалнята си някоя от слугините. Майката на Маман Генден била сред застигнатите от тази злочеста съдба и в крайна сметка забременяла. Съпругата на околийския управител научила и за да спаси семейната чест, натирила слугинчето – без значение, че през годините в дома ѝ бил работил целият ѝ род, от майка ѝ и баща ѝ, през бабите ѝ от двете страни, та чак до двамата родители на всяка от двете ѝ баби. Нещастницата тръгнала да си просича път през джунглата без нищичко освен плода в корема си и скоро се изгубила из Голямата планина. Намерил я Майстор Чизал – древен гуру, който ѝ помогнал да роди бебето под една захарна палма.

Усещаща, че умира, младата жена успяла само да промълви:

– Кръстете го Маман, на името на околийския управител, чийто незаконен син е.

И починала, преди да види за втори път отрочето си. Силно натъжен, старият майстор отнесъл детенцето в дома си.

– Ще те направя най-великия боец – зарекъл се.

Грижел се добре за детето, хранел го обилно и още преди то да проходи, започнал да го калява и обучава. Топял го в ледена вода и го оставял да се пече на обедното слънце. Момченцето едва било проходило, когато старецът го хвърлил насред реката да го накара да се научи да плува. На петгодишна възраст, ако щете вярвайте, станало най-силното момченце на света. Маман Генден, както били почнали да му викат, бил способен с голи ръце да смели камък на фини песъчинки. За разлика от другите гуру Майстор Чизал му предал абсолютно всичките си знания, без нищо да спести. Преподал му всички ефективни бойни движения, снабдил го с талисмани и муски, научил го дори да пише и да чете на древния сундански език, на холандски, малайски и латински. Научил го как да медитира и с не по-малка целенасоченост – как да готви.

Но когато Маман Генден бил на дванадесет, Майстор Чизал починал. Младежът погребал стареца, спазил едноседмичния траур, после слязъл от планината и поел по своята одисея да отмъсти на биологичния си баща. Това обаче съвпаднало горе-долу по време с появата на японските войски, така че не успял да завари баща си у дома, тъй като войната била вече съсипала семейството му. Понеже бил съмишленик и помощник на холандците, околийският управител решил да бяга и на Маман Генден му се наложило да посвети следващите три години на издирването на своя враг, който прогонил майка му и по този начин причинил смъртта ѝ. И след тези три години обаче не успял да се разплати с изверга: настигнал го няколко часа, след като бил разстрелян от японски наказателен взвод. Видял трупа на баща си, но не си направил труда да го погребе.

Изтеглянето на японците било последвано от обявяването на независимост и началото на Революционната война. Маман Генден се присъединил към група партизани. Денем се криели из рибарските колиби по северното крайбрежие, а нощем водели боеве, които обикновено се печелели от войските на КНИЛ. През престоя му там не се случило нищо интересно с изключение на това, че се влюбил до уши в млада рибарка на име Насѝя – миловидно девойче с трапчинки по бузите и нежна тъмна кожа. Маман Генден я срещал редовно, докато ходел по брега да събира риби за следобедната си закуска. Момичето било дружелюбно и често минавало да остави на партизаните по нещо за ядене, дарявайки ги и с най-нежната усмивка на света.

Не знаел почти нищо за нея освен името ѝ. Но тя му внушавала такава жизнерадост, че той се заклел да зареже скитането и да спечели всяка битка, само и само да могат да са заедно. Приятелите му усетили каква тайна страст гори в душата му и го подтиквали да поиска официално ръката на девойката. По време на японската окупация на Маман Генден нито веднъж не му се било случило да разговаря директно с жена, ако не се брояли проститутките, и изведнъж решил, че да се изправи пред миловидната Насия, било много по-страшно, отколкото да застане пред холандски наказателен взвод. И все пак, щом видял случайно Насия да върви сама към дома си, понесла пълна кошница с прясна риба, Маман Генден я настигнал. А като видял и сладката ѝ усмивка, която подчертавала трапчинките ѝ, събрал всичката си смелост и я помолил да се омъжи за него.

А Насия току-що била навършила тринадесет. Не е ясно дали го сторила от младост, или по друга причина, но тя само хлъцнала, задавила се, захвърлила кошницата и хукнала, без дума да каже, към дома си като дете, което се е уплашило от луд човек. Останал сам сред разпилените летящи риби, Маман Генден я проследил и му идело да пропадне вдън земя. Но въпреки това не се отказал – ни най-малко. Любовта му дала такава смелост, каквато нищо друго не може да ти даде. Събрал рибата и тръгнал решително с кошницата към дома на девойката. Наумил си бил да ѝ направи истинско предложение – да поиска ръката ѝ от баща ѝ.

   Хубостта е рана (превод Венцислав К. Венков, 496 стр, цена 19 лева) e в книжарниците

Морето е чест и любим герой в киното, а за втора поредна година Международен филмов фестивал Бургас (22-29 юли, пълната програма е тук) превръща родното Черно море в сцена за игрални, документални и късометражни филми от Черноморския регион на страни като България, Румъния, Русия, Украйна, Армения, Турция, Грузия, Гърция...

Игрални – журито, начело с Андреа Де Сика, Патрик Шиха, Андре Маркес, Тодор Димитров, Джеки Стоев и Анна Горанова, ще трябва да избере (както и вие) своя фаворит измежду:..

Кайсиеви градини – 22 юли, Сцена Охлюва

Армения, 2016, 78 мин

режисьор: Пурия Хейдари Урех

с участието на: Самвел Саркисян, Ованес Азоян, Маро Хакобян, Ашот Адамян

Един от хитовете на тазгодишния MENAR фестивал заслужено открива второто BIFF издание – все пак, киното и любовта винаги са си приличали по деликатния начин, по който успяват да разтопят и споят културни, религиозни и национални различия. И после да ти оставят тръпчив кайсиев дъх в устата.

Христо – 23 юли, Сцена Охлюва

България/Италия, 2016, 99 мин

режисьори: Григор Лефтеров, Тодор Мацанов

с участието на: Димитър Николов, Димитър Крумов, Юлиан Вергов, Стефан Мавродиев, Димитър Рачков, Любомир Нейков, Павел Поппандов

Филм, простичък и ясен като заглавието си, който небрежно повдига въпроса какво означава "нормално" и какво е да си "нормален" в днешния ни свят, в който всеки се чувства мъничко "бездомен", нали!?

Двоен живот – 24 юли, Сцена Охлюва

Румъния, 2016, 100 мин

режисьор: Катринел Данаята

с участието на: Богдан Думитраче, Мария Динулеску, Корина Моисе...

Бягството от проблемите не е решение, а илюзия, която се разбива като морски вълни на скалистия бряг на реалността веднага щом на повърхността изплуват таените на дъното самозаблуди – повече за двойния стандарт в живота на Джордже, обаче, ще може да разкаже самия режисьор на историята Катринел Данаята преди/след прожекцията.

Гнездото на гургулицата – 25 юли, Сцена Охлюва

Украйна/Италия, 2015, 110 мин

режисьор: Тарас Ткаченко

с участието на: Рима Зюбина, Витали Линетский, Лина Бернарди, Мауро Киприани...

Емиграцията за работа е добре позната тема както у нас, така и в Украйна – по-големият проблем, който стои пред украинката в Италия Даринка (и хилядите живеещи в гурбет изгнание) е как да запазят от разпад семействата, които са оставили у дома. В уравнението на Даринка има обременяващи тайни, проблеми на съпруга ù с алкохола, драми на растежа с дъщеря ù и голямото неизвестно – ще има ли дом второто дете, което тя очаква и кого то ще нарича татко!?

Деца на нощта – 26 юли, Сцена Охлюва

Италия, 2017, 85 мин

режисьор: Андреа Де Сика

с участието на: Винченцо Креа, Людовико Сучио, Фабрицио Ронжоне, Юлия Собол...

Внукът на прочутия италиански режисьор Виторио Де Сика не само е в журито на втория BIFF фестивал, но и ще представи пресния си пълнометражен дебют, в който законите на растежа и хормоните на 17-годишния Джулио не играят съвсем по строгите правила на изолирания в Алпите колеж за избрани, а просто следват интуицията, приятелските страсти с Едуардо и... Хубавата Елена а.к.а местната Жрица на Нощта.

Рок – 26 юли, Сцена Охлюва

Русия, 2017, 87 мин

режисьор: Иван Шахназаров

с участието на: Дмитрий Чеботаев, Кирил Флоров, Иван Ивашкин, Виталий Кищенко

Киното в кръвта вода не става, но в пълнометражния дебют на сина на големия руски режисьор Карен Шахназаров иде реч за една друга страст – рок музиката, този адреналин в петолинието на живота, който кара провинциална банда рок хлапета да преследва на всяка цена мечтата си да покорят сцената в Москва. Роуд трипът към мечтата включва много хумор, гафове на съзряването и драма по ноти... Почти като в живота.

Блокът на младоженците – 27 юли, Сцена Охлюва

Турция/Великобритания, 2017, 104 мин

режисьор: Илкер Савашкурт

с участието на: Муса Джан Пекджан, Дияр Карадаш, Баръш Атай, Джанер Ердем, Ибрахим Акюз, Фейзан Сойкан, Киркор Динчкайакчъ, Тургай Аталай, Халит Караата, Зюлфю Хамит Алтън, Юзгюр Емре Йълдъръм, Сердар Бордоначъ

Младежкото жури на София Филм Фест 2017 оцени/награди подобаващо пълнометражния дебют на Илкер Савашкурт, а сега ще можеш да го направиш и ти, и то в компанията на самия режисьор. Блокът на младоженците наричат онази секция в турските затвори, в която лежат обвинените в сериозни сексуални престъпления, а фактът, че управата и надзирателите на затвора нарочно засилват напрежението и конфликтите между затворниците там като ги тласкат към ръба превръща Блокът на младоженците в една тънка метафора за всичко проблемно-случващо се в турското общество днес.

Площад Америка – 28 юли, Сцена Охлюва

Гърция/Великобритания/Германия, 2016, 86 мин

режисьор: Янис Сакаридис

с участието на: Янис Станкоглу, Темис Базака, Василис Кукалани, Ерикос Лицис, Ксения Даная

"Границите са възможност за бизнес" твърди един от героите във втория филм на Янис Сакаридис, но в този умело заплетен пъзел от човешки съдби на границата на документалното, рисуващ лицето на съвременна Атина (да се чете бежански кризи и прекрачване на културни, социални, икономически, морални и чисто човешки граници) не всичко е за продан... И добре, че е така! Повече по въпроса ще разкаже лично Янис Сакаридис.

Часът на хризантемите – 28 юли, Сцена Охлюва

Украйна, 2017, 70 мин

режисьор: Дмитро Мойсеев

с участието на: Алла Биниеиева, Пьотр Армяновски, Игор Рубашкин...

Загубата на близък човек винаги води към непознати пътища – така е и за Олга, която разпръсква скръбта си около Киев и околностите му с колата, която си е купила наскоро, а пътят я среща с куп непознати, всеки потънал в омагьосания кръг на собствения Ад – въпросът е дали помощта към другите помага и на теб самия или...?

Документални – животът е безкраен пъзел от парченца човешки истории, а журито и публиката в Морско казино може да избира между:..

Липсващи – 22 юли, Морско казино

Румъния/Швейцария/САЩ, 2015, 71 мин, документален

режисьор: Матю Мишори

Бесарабия (днешна Молдова) винаги е бил регион тясно свързан с България, а в Маркулещи проблемите с обезлюдяването, икономическия декаденс и миналото, за което никой не иска да говори и да си спомня само напомнят филм, който сме гледали и продължаваме да гледаме, нали!?

Първият меридиан на виното – 23 юли, Морско казино

Грузия, 2016, 63 мин, документален

режисьор: Нана Джорджадзе

с участието на: Реваз Кхетсуриани, Дебра Мейбург

Така наречените винени маршрути в Англия и Франция са мечта за всеки себеуважаващ се енолог, но често, освен тайните на виното, те могат и да разкрият истини от твоята собствена история и да се превърнат в родословен маршрут – така както се случва в това грузинско предложение за Оскар.

Пеперуди – 24 юли, Морско казино

Русия, 2015, 80 мин, документален

режисьор: Дмитрий Кубасов

"Пеперуди в корема" е израз-клише за намирането на любовта, но младият и буен Алексей първо трябва да намери себе си преди да избяга от клишетата – пеперудите в корема го срещат с Гриша на филмовия фестивал Тарковски, докато снима риалити филм за ежедневието си, а лятото се очертава... горещо.

Окото на минотавъра – 25 юли, Морско казино

България, 2016, 45 мин, документален

режисьор: Борислав Колев

Невъзможното става възможно... стига да следваш мечтите си – поне така е в живота на 18-годишния незрящ по рождение Денис, който се опитва с всички сили да стане скулптор и да превърне невидимото във видимо за очите.

От моя гледна точка – 26 юли, Морско казино

Австрия, 2016, 79 мин, документален

режисьор: Павел Кузуйок

... или гледната точка на трима гардеробиери (от Виенската държавна опера, Ла Скала в Милано и Одеската опера) за нещата от живота на фона на вечните въпроси и епичните сюжети в операта – повече по темата ще разкаже лично режисьорът Павел Кузуйок.

Пустиняци – 27 юли, Морско казино

България, 2016, 65 мин, документален

режисьор: Цветан Драгнев

Светът минава покрай тях и дори не ги забелязва, но житието и битието на всички онези пустиняци (от всички онези забравени от Бога и времето места, но да не прекаляваме с клишетата) е именно онова, което дава малко цвят в голямата картина на Живота.

Пощальонът – 28 юли, Морско казино

България/Финландия, 2016, 82 мин

режисьор: Тонислав Христов

Филмът на Тонислав Христов (който ще го представи лично) вече обиколи доста фестивали, но животът в пограничното (на границата с Турция) село Голям Дервент едва ли се е променил особено за 38-те му жители – темата за заселване на сирийски бежанци вече е забравена от медиите, кметските избори отдавна са приключили, но въпросите в главата на местния пощальон едва ли ще дадат мира на всеки, който се опитва да си обясни какво се случва в България... тук и сега. Дали наистина пощальонът винаги звъни два пъти!?

Добро утро, капитане – 29 юли, Сцена Охлюва

България, 2016, 65 мин, документален

режисьори: Джони Пенков, Джеки Стоев, Христо Илиев – Чарли

Специално за закриването вечният зевзек триумвират на Джони Пенков, Джеки Стоев и Христо Илиев – Чарли ще представи своята морска история за капитани и морски вълци от Царево и околностите след хумор раздумката на остров Света Анастасия за книгата А дано, дано, дано... на Джони и Джеки.

Късометражни – богата селекция от типа "за всекиго по нещо", която ще ни срещне с истории и герои от България – Вълкът, Момичето и Три степени на затъмнение; Русия – Изгнаник, Мария, Имам брат, Горбатов; Гърция – Не сама, Обект без надзор и Лимбо; Турция – Роуди, Портокал; Румъния – Всички реки стигат до морето; Грузия – Три стъпала и До края на деня; Украйна – Ден 229 и българо-американския Пясъчник на режисьора (и член на журито) Анна Горанова.

Лимбо, 2016, 30 мин, Гърция © режисьор Констандина Кодзамани

Международен филмов фестивал Бургас е от 22 до 29 юли на лятна сцена Охлюва и културен център Морско казино;

Вход Свободен за всички прожекции