My Mir
Неслучайно повечето романи на Джеймс Г. Балард се превръщат в кино – световете, които създава, макар на пръв поглед да изглеждат утопични, са толкова живи (или оживяват в бъдещето), дишащи, страстни и кинематографични. Катастрофа (откъс от романа ви очаква по-долу) не прави изключение (Дейвид Кроненбърг го филмира през 1996, а всички помним екранизациите на Империя на слънцето и Небостъргач) като този път на фокус е фетишизма и по-специално парафилията (в случая е изпитване на сексуално удоволствие от автомобилни катастрофи и всичко свързано с тях) – тех-фетиш, който се отключва в съзнанието на продуцента Джеймс (своеобразно алтерего на Джеймс Г. Балард) след като оцелява в брутална катастрофа, която го отвежда на фетиш трип до най-тъмните зони на съзнанието с пътни отбивки, носещи имената Смърт, Секс, V-образни двигатели и...
Тишината продължаваше. Тук и там някой шофьор се поместваше нервно зад волана, хванат в клопката на жегата, и аз внезапно изпитах усещането, че светът е спрял. Раните по коленете и гърдите ми бяха маяци, настроени на мамещата честота на множество предаватели. Те приемаха сигналите, непонятни за мен самия, които щяха да отключат този огромен застой, да освободят шофьорите за истинските дестинации на техните превозни средства – райските селения на магистралата.
* * *
Споменът за тази изключителна тишина бе още ярък в съзнанието ми, когато Катрин ме откара до офиса в "Шепъртън". Трафикът по Уестърн Авеню се ускоряваше на вълни от едно задръстване до следващото. Отгоре двигателите на лайнерите, издигащи се от лондонското летище, тормозеха небето. Мимолетната гледка на неподвижния свят, на хилядите шофьори, седящи пасивно в колите си по бетонните платна, прострели се чак до хоризонта, бе като открехната врата към този машинен свят, покана да изследвам потайните му виадукти.
Сега най-належащата ми нужда бе да приключа с възстановяването и да си наема кола. Щом наближихме рекламните студиа, Катрин взе да обикаля безцелно из паркинга, сякаш не ѝ се щеше да ме пуска да сляза. Младият служител на компанията за коли под наем гледаше озадачено как кръжим наоколо.
− Рената ще идва ли с теб? – попита Катрин.
Находчивостта на този уж случаен въпрос ме изненада.
− Реших, че ще е от полза да я взема. Шофирането на първо време може да се окаже уморително.
− Учудвам се, че изобщо е склонила да я возиш.
− Да не би да ревнуваш?
− Съвсем мъничко.
Избягвайки отдалеч всеки сепаративен съюз, който можеше да възникне между двете жени, побързах да се сбогувам с Катрин. Прекарах следващия час в офиса на съдружника ми Пол Уоринг в обсъждане на договорните затруднения, блокиращи автомобилната реклама, за която се надявахме да наемем актрисата Елизабет Тейлър. През цялото това време обаче умът ми бе прикован в поръчания автомобил, който ме чакаше долу на паркинга. Всичко останало – раздразнението на Уоринг, тесните пространства на офисната сграда, шумът на персонала – формираха смътни полусенки, незадоволителни кадри, които по-късно щяха да бъдат изрязани.
Почти не забелязах Рената, когато се качи при мен в автомобила.
− Добре ли си? – попита тя. – Къде отиваме?
Погледнах волана между ръцете си, тапицираното арматурно табло с неговите уреди и скaли.
− А ти къде мислиш?
Агресивната стилизация на купето масово производство, подчертаните изпъкналости на приборите подсилиха растящото ми чувство за ново единение между собственото ми тяло и автомобила, по-силно дори от чувствата ми към широките бедра и силните крака на Рената, прикрити от лъскавия ѝ червен шлифер. Приведох се напред, отърквайки белезите на гърдите си в ръба на кормилото, притискайки колене към ключа за запалването и ръчната спирачка.
Половин час по-късно достигнахме подножието на надлеза. Следобедният трафик се носеше по Уестърн Авеню и се разделяше пред входа за магистралата. Подминах мястото на инцидента и продължих до кръговото движение половин километър на север, където обърнах и поех обратно по маршрута, който бях следвал в последните минути преди катастрофата.
По някаква случайност пътят беше празен. На около триста метра пред нас един камион се качваше по надлеза. Черен седан приближаваше по страничното платно, за да се включи в нашата лента, но аз дадох газ и го изпреварих. След още няколко секунди се озовахме в точката на удара. Намалих и спрях върху бетонния банкет.
− Разрешено ли е да паркираме тук?
− Не.
− Е, предполагам, че за твоя случай полицията ще направи изключение.
Разкопчах шлифера на Рената и сложих ръка върху бедрото ѝ. Тя ми позволи да я целуна по шията, придържайки рамото ми успокоително, като любяща гувернантка.
− Видях те точно преди злополуката – ѝ казах. – Помниш ли? Правихме любов.
− Все още ли ме свързваш с катастрофата?
Придвижих ръка по бедрото ѝ. Влагалището ѝ бе като мокро цвете. Подмина ни автобус на някаква авиолиния. Туристите, упътили се към Щутгарт или Милано, ни зяпаха през прозорците. Рената събра крака и взе от жабката брой на списание "Пари Мач". Започна да разлиства страниците, плъзгайки поглед по фотографиите на жертви на глада във Филипините. Това потапяне в паралелни теми на насилие бе защитна мимикрия. Сериозните ѝ изследващи очи почти не спряха върху изображението на подпухнал труп, изпълнило цяла страница. Този финален акорд на смърт и обезобразяване мина под изящните ѝ пръсти, докато аз съзерцавах кръстовището на петдесетина метра от нас, където неотдавна бях убил друг човек. Анонимността на пътния възел ми напомни за тялото на Рената с неговия учтив репертоар от цепки и отверстия, които някой ден щяха да станат също толкова странни и значими за някой съпруг от предградията, колкото бяха за мен бордюрите и маркировките.
Отзад приближи бял кабриолет и шофьорът ми присветна с фарове, докато отварях вратата. Леко залитнах на излизане – дясното ми коляно поддаде, схванато от усилието на шофирането. Стъпих насред сухи листа, смачкани цигарени кутии и безброй дребни стъкълца. Тези проблясващи късчета, замитани настрани от поколения санитари на линейки, образуваха тясна ивица. Взрях се в прашната огърлица, останала след стотици автомобилни инциденти. След петдесет години и сблъсъците на все повече коли те щяха да оформят същински насип, а след сто – и цял плаж от ръбест кристал. Нова раса от клошари щеше да ровичка из тях в търсене на фасове, използвани презервативи и дребни монети.
И под този геоложки пласт, наслоен от ерата на автокатастрофите, щеше да лежи погребана дребната, причинена от мен смърт, анонимна като вкаменена капчица смола върху кората на изкопаемо дърво. На стотина метра от нас край платното бе спряла прашна американска кола. Шофьорът ме наблюдаваше през опръсканото с кал предно стъкло, прегърбил широките си рамене. Докато прекосявах пътя, вдигна фотоапарат с телеобектив и го насочи към мен. Рената го изгледа учудена, както и аз, от агресивната му поза.
− Кой е този? – попита, пресягайки се да ми отвори вратата. – Някой частен детектив?
Потеглихме отново по Уестърн Авеню, а високата, облечена в кожено яке фигура на мъжа доближи пешком до мястото, където бяхме паркирали. Любопитен да видя лицето му, обърнах още веднъж на кръговото и минах на три метра от него. Той се разхождаше унесено и съсредоточено сред черните следи от гуми по платното, сякаш съставяше в ума си невидима траектория. Слънчевата светлина открояваше белезите по челото и около устата му.
В следващия момент вдигна очи да ме погледне и аз разпознах младия доктор, когото за последно бях видял да излиза с Хелън Ремингтън от нейната стая в болницата "Ашфорд".
Катастрофа (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лeва) е в книжарниците
Лятото е идеално време за морски круизи, душевни авантюри, екзистенц равносметки... а защо не и за всичко изброено накуп като в романа Първият ден от остатъка от живота ми (откъс от него ви очаква по-долу) на Виржини Грималди – три жени (различните по възраст и истории Мари, Камий и Ан) и трите на екзистенц кръстопът, луксозен околосветски круиз (тук спираме в Барселона) и... достатъчно поводи да си кажеш, че този филм си го гледал/а, затова днес е... първият ден от остатъка от живота ми...
Автобусът е почти пълен. Пътниците са се разположили на жълтите седалки с фотоапарати в ръка и очакват той да потегли. Обиколката на Барселона с помощта на екскурзовод е най-значителното събитие през този ден.
– Леле, колко народ! Ще се задушим! Сигурни ли сте, че не искате да отидем в спа центъра?
Ан бърше с кърпичка челото си. Ако зависеше от нея, със сигурност би избрала някое по-самотно занимание. Цялата тази навалица я притеснява. Ала Мари ѝ бе предложила план как да си върне Доминик. Първият етап явно ще бъде днешният следобед, когато разполагат със свободно време. Така че няма избор и трябва да бъде тук.
Камий се е присъединила към тях. Каталунската столица е чудесен изходен пункт за нейния пръв ловен излет. Открай време си падала по латиноси.
– Мамка му, има само двойни седалки. Няма да можем да бъдем заедно.
– Няма значение – успокоява я Мари. – Ще се съберем след обиколката.
От началото на пътуването тя почти не бе имала време за себе си. Никак не ще бъде зле, ако поне за малко остане сама. Когато беше по-млада, мразеше уединението; държеше винаги да има хора край нея.
После се наложи да се примири със самотата, която постепенно се превърна в нейна постоянна спътница. Навиците са наша втора природа и с времето изпиват силите ни.
Тя се отправя към едно свободно място на третия ред, до прозореца. От вътрешната страна седи мъж, забил нос в туристическия пътеводител и опънал крака под предната седалка. Мари го познава по сивите коси.
Предишната вечер той беше на тяхната маса и едва не се задави от думите на Камий. Следователно е французин.
– Прощавайте, господине – казва му тя.
Никаква реакция.
– Извинете, господине, бих искала да мина.
Пак нищо.
– Хей! Чувате ли ме? – настоява тя и го докосва по рамото.
– Мястото е заето – отвръща той, без да вдигне поглед.
– А, прощавайте, може би очаквате някого?
– Не, но нали виждате, че там съм сложил чантата си.
– Не говорите сериозно.
– ...
– Господине?
– ...
Мари се оглежда. Последните останали свободни места са от вътрешната страна. Така няма да може да види почти нищо. Иска все пак да заеме въпросното място. Камий вече се е настанила на два реда от нея.
Тя вдига юмрук във въздуха, за да ѝ вдъхне смелост. Автобусът потегля. Мъжът невъзмутимо продължава да чете все същата страница.
– Хайде, престанете. Позволете ми да мина. Нека не правим цирк.
– Не ми пречете. Виждате, че чета.
Мари се навежда до ухото му и с усмивка, но с леден тон му прошепва:
– Сбъркали сте адреса, да знаете колко ми е писнало от типове като вас. Ако не ме пуснете да мина, ще ви прескоча и ще седна върху гадната ви чанта.
Сивокосият мъж остава за момент неподвижен, после, без да откъсва очи от пътеводителя, грабва раницата и я пъхва под краката си, а след това ги свива, за да я пусне да мине.
Мари кимва доволно.
– Много благодаря, господине.
– Хмммм.
Тя се промъква между коленете му и предната седалка, сяда и за да разсее раздразнението си, се заглежда в къщите в характерен за Каталуния стил, край които минават. Изглежда, останалите пътници не са забелязали нищо, но все пак тя е смутена. Открай време не обича да привлича вниманието върху себе си. Този тип определено я изкара от нерви и тя много бързо кипна.
Сега трудно би могла да се успокои. Пъха ръце под бедрата си, за да прикрие треперенето им. Облеклото на обикновена домакиня определено ѝ отеснява и започва да се пука по шевовете.
Май че вече изобщо не я интересува какво впечатление ще остави у другите и какво ще помислят за нея. Дори донякъде се плаши от непознатата жена, която открива вътре в себе си. От друга стана обаче отдавна не се е чувствала толкова жива.
След като разкри пред пътниците най-интересните кътчета на Барселона, автобусът спира до старото пристанище, за да могат те да се възползват от свободния следобед. Камий се присъединява към Ан и Мари до колоната на Христофор Колумб.
– Какво смятате да правите?
– Ще се разходим по "Лас Рамблас". Ще дойдете ли с нас?
– Това какво представлява? – пита Ан.
– Голям оживен булевард, с много кафенета, паметници, павилиони, който всеки дошъл в Барселона трябва непременно да види! – отвръща Мари, цитирайки филма, който бе гледала на диск.
– А, в такъв случай ви оставям и тръгвам на лов за латиноси! – обажда се Камий и си тръгва. – До скоро, момичета?
Ан ѝ махва за довиждане.
– Завиждам на безгрижието ѝ...
– Постарай се да се възползваш от случая. Виж колко е хубаво времето! А и градът е чудесен, нали?
– Така е. Възхитена бях от "Саграда Фамилия". Само да можех да споделя това с Доминик.
Мари я хваща под ръка и я повежда към булеварда, който се шири пред тях.
– Ела, ще се погрижим и за това.
Това е третият павилион, пред който се спират. На първите два Ан така и не можа да намери онова, което търсеше. Според нея планът на Мари е обречен на провал, но все пак реши да я послуша. Смяташе, че е проиграла своя последен шанс, а ето че ѝ се предоставя още един. Не би могла да откаже.
Мари не бе имала никакво намерение да завързва приятелства по време на пътуването. Предвидила бе по-скоро обратното. Представяла си бе как се отдава на размисъл на борда на кораба, как съзерцава екзотичните пейзажи, как посещава разни забележителности, опитва всевъзможни ястия, плува в басейна, но сама. Тъкмо от това се нуждаеше, това бе причината да избере този круиз. Ан и Камий осуетиха плановете ѝ. Прекарва повечето време в тяхната компания, а това предвещава, че и останалата част от пътуването ще премине по същия начин, но в края на краищата няма нищо против.
Навремето имаше много приятели. В лицея бяха неразделна група от десетина момчета и момичета, някои от които вече бяха оформили двойки. Близостта им беше скрепена на пейката в дъното на училищния двор, където те си обещаха никога да не се забравят. Заедно мечтаеха за бъдещето, когато ще имат семейство, смееха си, представяйки си как ще изглеждат тогава.
В никакъв случай нямаше да приличат на възрастните, които така и не могат да намерят време да се видят с приятелите, готови бяха да заложат мотопедите си, че ще удържат дадената дума. По-късно наистина спазиха обещанието и продължиха да поддържат връзка. Все още са приятели във Фейсбук и натискат клавиша върху "Харесвам" на снимките, пуснати от другите. Мари знае, че Синтия има две деца, че Алекс живее в Лондон, а Ема си пада по Флоранс Форести.
Като се изключат сестрата на Родолф, съпругите на неговите колеги и майките на приятелките на нейните дъщери, тя не се среща с никого. Никак не е случайно, че попадна на тези две тъй различни една от друга жени. И те като нея се намират на кръстопът, изправени пред избор, който ще реши какъв ще бъде животът им от тук нататък. Заедно те едва ли ще бъдат по-прозорливи или по-силни. Но от друга страна няма да бъдат сами.
– Струва ми се, че открих.
Ан протяга ръка към изложените картички и взема една. Тя представлява снимка на двойка, която прелита над Барселона с балон.
Първият ден от остатъка от живота ми (превод Красимир Петров, 272 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Обожаваме морето. Обичаме и The Science. Комбинацията от двете е толкова неустоима, че Мартин Slept, Нино Гомес и Вяра Vi Ga отидоха до Синеморец през зимата и се върнаха с видеото към сингъла от едноименното ЕР The Sea & I. Уравнението включва и специалния интерактивен AI софтуер на Хари Палмър a.k.a Denial of Service (записал в актива си клипове за Дейвид Боуи, Еxtrawelt, RAWTEKK...), а останалото е... началото на едно лято и неговия край... през думите, звуците и образите на The Science... Следва продължение...
Какво?
Неведоми са пътищата на Водата. Ще питаме бабите, те на свой ред ще питат техните и така до началото.
Кой?
"Аз", Морето и AI софтуер от Хари Палмър / Denial of Service. Беше адски студено, мокро и красиво. Благодарим на Екипа. Това сме ние, там където сме. Всеки със своята история и избор
Как?
Спукани картери... последни кинти за подкупи. Силни вълни и течения...
Защо?
Времето... то нали тече точно като водата?! Началото на едно лято и неговия край. Връзката помежду им. Сега сме хора, а някога сме били китове и пак ще бъдем...
The Sea & I EP излиза от MethLab Recordings на 27 юли
The Science свирят на живо на:
20 юли – Синеморец, плаж Велека
22 юли – Broken Balkanz фестивал, Витоша
19 септември – DA Fest 2017, двор на НХА, София
Животът е най-добрият сценарист и винаги когато ти се струва, че си подредил сценария и вече знаеш как ще завърши филма, той все ще намери екзистенциален обрат за разкош и изненада – завършилия кинорежисура в НАТФИЗ Петър Крумов умело използва това в дебютния си роман Катафалка, два носорога (откъс от книгата ви очаква по-долу) като среща главния си герой (чиновник в Агенцията по вписванията) със затихнала любов на име Буря, с актрисата Дария със слабост към кокаина, с хипохондрия и баща с алцхаймер, докато на житейския му път не застанат убиец и... два носорога.
Когато се надигнах от леглото, разбрах едно: нямаше начин да отида на работа. Главата, тая камбана, биеше по-силно от всякога. Не беше спирала да ме цепи от онзи ден в курорта Баня, но тази сутрин болката идваше по-могъща от всякога, разливаше се по темето ми и по целия коридор. Едвам се изправих на крака. А като се изправих, се сетих за Катерина и пак седнах. Не си представях как въобще ще съществуваме двамата между четирите стени след злополучния вчерашен ден.
Намерих мобилния си телефон и се обадих в службата. Казах им, че съм хванал грип, че ще си взема болничен до края на седмицата. Говорех бавно, както говорят неразположените хора.
Очертаваха се пет дни на свобода. И ако в неделя вечерта все още съм болен, няма да се колебая, ще си удължа отпуска. Ще го разтеглям този локум, докато не ме пререже гневен глас от службата. И тогава ще напусна! Да! Като се замисля, за какво друго да го използвам този отпуск? Да ходя на море? С благоверната Буря, дето не си вдига телефона? А там по бански, от устите ни да стърчат водорасли. Да се смесим с тълпите туристи, да показваме захабените си тела на плажа, да играем с надуваема топка. Кажи-речи, да изпитваме емоции. Залези, цаца, мърляви чайки... и една камара потрошени пари. Това си е живо изтезание. Морето винаги е било голяма песъчлива заблуда. Нека ходят глупаците. Не ми се ходи... с никого... никъде. Бих прекарал всички лета, до края, пред телевизора.
Да останеш у дома, има и положителни страни. Какво ти, това е най-прекрасното нещо на света. Добре че се обадих, добре че... Имах нужда да отдъхна. Излежавах се до късно. Станах, направих си двойно еспресо и го изпих на терасата. После се къпах дълго.
Дария и проклетият ѝ кокаин! Смърдяща на котешка пикня дрога, гаден кирпич! Те са виновни за всичко. Къде ти беше акълът, Доч? Сега, когато главата ми яростно бумтеше, съвсем ясно проумях защо така и не посегнах към наркотиците. Аз още от малък се страхувах за здравето си. Не, не полагах дори елементарни грижи за организма си. Странях от полезните храни като дявол от тамян. Колкото до водата – не ми се събираше и чашка за цяла седмица. На мен ми дай кафе и цигари.
Не се пазех въобще, но пък как само се паникьосвах. Виж, това го можех. Обладаваше ме панически страх и писках при най-малката болка, при най-безобидното скръцване. Постоянно се наблюдавах, натисках се с пръст, изследвах лайната си с опулени очи. И щом ми се стореше, че нещо не е в ред, моментално решавах: свършено е с мен. Край!
Откакто научих за съществуването на рака, което се случи доста рано, моята хипохондрия достигна връхната си точка. Бях на десет. За пръв път чух думата от телевизора, тази пръскачка на паранои. После баща ми, понеже не спирах да го разпитвам, ме замъкна в кухнята и ми разясни всичко. Сякаш му доставяше удоволствие да прогаря детската ми душа. "Как така не се лекува?", попитах аз. "Умираш, и това е", каза, спокойно пушейки, той. "Как така", отново попитах. "Спасение няма. Някои успяват да се преборят, но това са единици, милионите умират. Хайде сега измий чиниите."
И още тогава, на десет, докато миех чиниите, ми просветна, че скоро ще се разболея и че въобще няма да съм от единиците, а от милионите. Злощастното пукване, струва ми се и досега, добре пасва на моята натура. Докато изстисквах веро върху гъбата, си представях ескадрони от черни, святкащи и люспести раци, идващи от канала право към мен. Тези същества можеха да ти влязат нощем през устата. И ето ти ги милиони хора, отлитащи на небето. И аз сред тях, прецакан и слаб... отлитам. Повярвах с цялото си съзнание, с костния мозък и с порите си, че няма къде да се скрия. Тази гадост надушваше страха ми, пълзеше към мен. Как щях да се преборя с нея? Чуйте само как звучи тази дума – "преборя", това не е за мен. Предпочитах да умра. Беше малко по-лесно.
Как да разбера какво ми е? Да отида на лекар, никога. Дори да си здрав, стъпиш ли вътре, свършен си. Само като се разходиш из ветрилника на медицината, само като минеш покрай болните туловища, изгризани от антибиотици, покрай лицата, обрасли с четина, покрай машините и докторите в халати, дето ти правят ала-бала-портокала, си готов. В болниците не си поплюват, всички до един ги бива да пишат диагнози.
Не, не, не, няма да ходя никъде. Ще глътна един аналгин. Да, ще глътна един аналгин, както направих вчера и завчера. И ще чакам, далеч от болницата. Вляза ли там, значи, признавам се за умрял. В три часа започваха полуфиналите в Шанхай. И като започнат, болката ще изчезне...
Хладилникът замразяваше всичко по пътя си. Бучеше и тракаше като разярен камион, паркиран по средата на хола. Всички продукти, нека с тази дума нарека сбирщината от сосове, вкиснало мляко и прочие, бяха се превърнали в ледени буци. Дрехите все така си стояха в пералнята... вкиснати. В отверстието на тая машина разцъфваше нова флора.
Буря все така не се обаждаше. Дали да не ѝ звънна и да ѝ кажа, че съм болен? Ще стигне, колкото да се разнежи и да ми прости. Даже може да ѝ подметна, че съжалявам. Ако сега звънне на вратата, ще я пусна да влезе. А може би няма. Няма заради главоболието. Не знам дали започвах да си самовнушавам, но се чувствах отпаднал. Веднага след като изпих второто двойно еспресо, ми се доспа. Полегнах на дивана пред телевизора под струите на някакво шоу и замрях. Събудих се отново към четири. Превключих на "Eurosport". На централния корт тъкмо излизаха Томи Хаас и Кей Нишикори. Двамата хвърлиха кърпите и започнаха да разгряват. Мачът започна вяло, повечето топки хвърчаха в аут.
Спрях телевизора. Написах в Гугъл: "симптоми, умора, главоболие". Излязоха десетки варианти, от които най-силно впечатление ми направи "тумор на мозъка". Да, това ще да е, това е моето заболяване. В продължение на около час сърфирах из форуми, посветени на здравна тема. Разни хорица пишеха вътре. Имаше доста пространни материали. Повечето се оплакваха от дреболии: сърбежи, надути лимфи и безброй щуротии. Вдигаха вой до небето. Имаше и по-едри риби. Тук-там някой тумор, някоя цироза. Последните бяха от моята порода – с мрачно убеждение, че ще си идат. Олекна ми. Защото, да ви кажа под секрет, аз не се ровех, за да открия лек... такъв няма и няма да има. Просто исках да се успокоя, че и други умират на тоя свят, не съм само аз.
Катафалка, два носорога (232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Премиерата на книгата и срещите с Петър Крумов са на 7 юни в литературен клуб Перото, НДК – 19:00 и на 28 август - Аполония 2017, Художествена галерия Созопол, 18:00
