My Mir

Немският писател и професор по право Бернхард Шлинк знае идеално цената на лъжата и е пределно наясно със стойността на самозаблудата – не само, че тези две изкривени версии на истината и живота бяха основни герои в неговия блестящ роман Четецът (и Оскар номинираната му екранизация), но те са и ключовите катализатори на случващото се в неговия сборник Летни лъжи. Седемте разказа в него След сезона (откъс от него ви очаква по-долу), Нощта в Баден-Баден, Къщата в гората, Непознатият в нощта, Последното лято, Йохан Себастиан Бах на остров Рюген и Пътуване на юг екзистенциално флиртуват с идеята, че омарата на малките лъжи, с които понасяме истината за живота е направо невинна в сравнение с мъглата на самозаблудата, в която живеем. А вие как мислите?

Из СЛЕД СЕЗОНА

1

Разделиха се преди проверката на багажа. И тъй като на малкото летище всички гишета и места за проверки се намираха в едно и също помещение, той можа да я проследи с очи как сложи чантата си на лентата, как мина през детектора, как показа бордовата си карта и как беше отведена към самолета, който стоеше на летателното поле веднага зад стъклената врата.

Тя постоянно се обръщаше назад и му махаше. На стълбата към самолета се обърна за последен път, засмя се и се разплака, сложи ръка на сърцето си. Когато изчезна в самолета, той махна към малките прозорчета, но не разбра дали тя го вижда. После моторите се включиха, перките се завъртяха, самолетът се задвижи, все повече и повече увеличаваше скоростта и накрая се вдигна.

Полетът му беше чак след час. Купи си кафе и вестник и седна на едно от свободните места. Не беше чел вестник и не беше седял сам с чаша кафе, откакто се бяха запознали. Но когато и след четвърт час все още не беше прочел нито ред и не беше отпил нито глътка, си каза: забравил съм какво е да си сам.

Мисълта му хареса.

2

Беше пристигнал преди тринайсет дни. Сезонът беше приключил, а с него и хубавото време. Валеше и той прекара следобеда с книга в ръка на покритата веранда на хотелчето си "Бед & Брекфаст". Когато на другия ден въпреки лошото време излезе и се разходи под дъжда по плажа до фара, срещна жената първо на отиване, а после и на връщане. Усмихнаха се един на друг, с любопитство първия път и вече леко като познати втория. Надлъж и нашир бяха единствените излезли на разходка, сродни души в мъката и радостта си, и двамата биха предпочели небето да е ясно и синьо, но нямаха нищо против да се насладят на слабия дъждец.

Вечерта тя беше седнала сама в един от предпочитаните рибни ресторанти на голямата му, вече подготвена за есента с пластмасов покрив и прозорци тераса. На масата пред нея имаше пълна чаша, а тя четеше книга – дали това не беше знак, че още не е вечеряла и че не чака съпруг или приятел? Той застана нерешително на вратата, а тя вдигна очи и приятелски му се усмихна. Тогава той сложи ръка на сърцето си, отиде до масата ѝ и попита дали би могъл да седне при нея.

– Моля – рече тя и остави книгата встрани.

Седна и понеже тя вече си беше поръчала, можеше да го посъветва за вечерята, избра риба треска, която тя също вече си беше избрала. След това и двамата не знаеха как да подхванат разговор. Книгата не помогна; така, както беше поставена, не можеше да прочете заглавието.

Най-сетне той каза:

– Има нещо в това да дойдеш на късна почивка на Кейп Код.

– Защото времето е така хубаво ли? – засмя се тя.

Присмиваше ли му се? Той я погледна, лицето ѝ не беше хубаво, очите прекалено малки, брадичката прекалено голяма, но изражението ѝ не беше подигравателно, а развеселено, може би дори леко несигурно.

– Защото плажът е само твой. Защото намираш свободна маса в ресторантите, в които през сезона всичко е заето. Защото с малко хора човек е по-малко самотен отколкото с много.

– Винаги ли идвате след края на сезона?

– За първи път съм тук. Всъщност трябваше да работя. Но пръстът ми още не иска, а упражненията си може да прави както в Ню Йорк, така и тук. – Той раздвижи кутрето на лявата си ръка нагоре и надолу, сви го и го изправи.

Тя учудено огледа пръста му.

– За какво се упражнява?

– За флейтата. Свиря в оркестър. А вие?

– Учила съм пиано, но много рядко свиря. – Тя се изчерви. – Но вие нямате това предвид. Като дете често идвах тук с родителите ми и понякога изпитвам носталгия. А пък след края на сезона Кейпът има точно това особено очарование, което описахте. Всичко е по-пусто, по-спокойно – харесва ми.

Той не каза, че не може да си позволи почивка през сезона, и прие, че и при нея е същото. Тя беше с маратонки, джинси и суичър, а на облегалката на стола висеше избеляло импрегнирано яке. Докато разглеждаха заедно картата за вината, тя предложи да поръчат бутилка евтино савиньон блан. Разказа за Лос Анджелис, за работата си в една фондация, която се занимавала с деца от гетото и им давала възможност да играят театър, за живота без зима, за мощта на Тихия океан, за уличното движение. Той разказа как се спънал в един накриво положен кабел, при което си счупил пръста, как си счупил ръката след скок от прозореца, когато бил на девет и как си счупил крака на ски, когато бил на тринайсет. Отначало бяха сами на терасата, след това дойдоха и други клиенти, а по-късно, при втората бутилка, отново останаха сами. Погледнеха ли през прозореца, виждаха морето и плажа, потънали в пълен мрак. Дъждът плющеше върху покрива.

– Какво ще правите утре?

– Знам, че закусвате в "Бед & Брекфаст". Но какво ще кажете за закуска при мен?

Той я изпрати до тях. Под чадъра тя хвана ръката му. Не говореха. Малката ѝ къща беше на същата улица, на която миля по-нататък се намираше неговият хотел "Бед & Брекфаст". Лампата пред вратата се включи сама и те се видяха един друг прекалено внезапно и прекалено на светло. Тя го прегърна за съвсем кратко, като го докосна с нещо като полъх от целувка. Преди тя да затвори вратата, той рече:

– Казвам се Рихард. Вие как...

– Аз съм Сюзън.

3

Рихард се събуди рано, скръсти ръце зад главата си и се вслуша в дъжда, който биеше в листата на дърветата и по чакъла на пътя. Обичаше да слуша равномерното, успокояващо ромолене, макар то да не предвещаваше нищо добро за деня. Дали след закуската щяха да излязат да се разходят със Сюзън по плажа? Или в гората край езерото? Или да карат велосипеди? Той не беше наел кола и предполагаше, че и тя не беше наела. Така кръгът на нещата, които можеха да предприемат заедно, се ограничаваше.

Той сви и опъна кутрето си, та след това да не се налага много да се упражнява. Малко се страхуваше. Ако действително след закуската прекара деня заедно със Сюзън, а после още и обядват или дори готвят заедно – какво щеше да дойде след това? Трябваше ли да спи с нея? Да ѝ покаже, че е желана жена, а пък той мъж, който силно желае? Защото иначе щеше да я нарани, а пък себе си да изложи? От години не беше спал с жена. Не се чувстваше мъж, който особено силно желае, а и последната вечер не я беше почувствал особено желана. Тя все намираше какво да разказва и за какво да пита, слушаше внимателно, беше енергична и с чувство за хумор. В това, че тя, преди да каже нещо, за миг се поколебаваше, а когато се концентрираше, присвиваше очи, имаше някакъв чар. Пробуди интереса му. А желанието?

Закуската му вече беше приготвена в салона и тъй като не искаше да разочарова възрастната семейна двойка, която беше изстискала портокаловия сок, разбила бърканите яйца и опържила палачинките, той седна и похапна. Жената притичваше през няколко минути от кухнята и питаше дали желае още кафе или масло, или мармалад, или плодове, или кисело мляко.

Докато накрая той схвана, че тя всъщност иска да си поговорят. Попита я откога живее тук, тя остави каничката с кафе и застана права до масата. Преди четиресет години съпругът ѝ получил малко наследство и купили къщата на Кейпа, в която той щял да пише, а тя да рисува. Обаче нищо не се получило с писането и рисуването, а когато децата пораснали и наследството похарчено, превърнали къщата в хотел тип "Бед &Брекфаст".

– Ако искате да узнаете нещо за Кейпа, къде е най-хубаво за разходки, къде готвят най-вкусно, питайте ме. А ако излезете – плажът и при дъжд си е плаж, само гората е влажна.

По дърветата в гората висеше мъгла. Захлупваше и сградите встрани от пътя. Малката постройка, в която живееше Сюзън, беше портиерската част, покрай която минаваше отбивката към голяма, забулена от мъглата, тайнствена къща. Не намери звънец и почука.

– Ей сега – извика тя, като гласът ѝ идваше много отдалече. Чу я как тича нагоре по стълба, как блъска врата и как бърза по коридор. След това тя се изправи пред него, задъхана и с бутилка шампанско в ръка. – Бях в мазето.

Заради шампанското отново го хвана страх. Видя Сюзън и себе си с чаши в ръка да седят на канапе пред разпалена камина. Тя се премести пò към него. Моментът беше настъпил.

– Не стой и не гледай така, ами влизай!

В голямата стая до кухнята той действително зърна камина, встрани дърва, а отпред канапе. Сюзън беше приготвила масата в кухнята и той отново пи портокалов сок, яде бъркани яйца, а след това и плодова салата с ядки.

– Беше много вкусно. Но сега трябва да изляза и да бягам или да карам колело, или да плувам.

Тя колебливо погледна към дъжда и тогава той ѝ разказа за двойната си закуска.

– Не си посмял да разочароваш Джон и Линда? Какво съкровище си бил! – Тя го погледна доволна и с възхищение. – Да, защо пък да не поплуваме! Но нямаш бански? Искаш ли... – Тя се поколеба, но после явно взе решение и сложи в една голяма чанта хавлиени кърпи, добави чадър, шампанското и две чаши. – Можем да пресечем през двора, по-хубаво и по-бързо е.

   Летни лъжи (превод Жанина Драгостинова, 248 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците и е част от инициативата VIB (Very Important Books) на издателство Колибри

Първата любов не се забравя, така сме чували, но "Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции." – така твърди ирландският писател Джон Банвил в романа Древна светлина (откъс от него ви очаква по-долу), в който на фокус е "вътрешното обзавеждане" на театралния актьор Алекс Клийв. Неочаквана покана за главната роля във филм и опит за самоубийство на снимачната площадка запращат Алекс в центрофугата на спомените – спомени за първата и (вероятно) единствена любов с майката на най-добрия му приятел; спомени за непрежалимата, нелепа смърт на единствената му дъщеря... спомени, които се отразяват като ехо в стените на "вътрешното обзавеждане" в дома на нашия живот.

ГОСПОЖА ГРЕЙ И АЗ имахме нашата първа – как да я нарека? Нашата първа среща? Това май звучи твърде интимно и прибързано – тъй като в края на краищата не беше лична среща, – но в същото време и твърде прозаично. Както и да звучи, случи се през един акварелен априлски ден с пориви на вятър и дъжд и с огромно, измито небе. Да, още един април; в известен смисъл всичко в тази история става винаги през април. Аз бях неопитно петнайсетгодишно момче, а госпожа Грей – омъжена жена в зрелостта на своите трийсет и няколко години. В нашия град, така си мисля, никога не е имало подобна връзка, въпреки че сигурно греша, тъй като няма нищо, което вече да не се е случвало, освен онова, което е станало в райската градина в катастрофалното начало на всичко. Градът дълго време не научи нищо и можеше да продължи да не знае, ако не бяха мръснишката постъпка на едно дрънкало и гръмогласният шум, който вдигна. Но ето какво си спомням, какво е останало у мен.

Колебая се, притеснявам се, сякаш целомъдреното минало ме подръпва за ръкава, за да ми попречи. Все пак лекият флирт – да, това е думата! – от онзи ден се оказа детска игра в сравнение с онова, което щеше да последва.

Както и да е, започвам. Божичко, чувствам се отново на петнайсет. Не беше събота, със сигурност не беше и неделя, значи, трябва да е било или почивен ден, или някакъв празник – може би Денят на свети Приап, – но във всеки случай не бяхме на училище и аз се бях отбил в къщата да извикам Били. Имахме план да се запилеем нанякъде, да правим нещо. На малкия, покрит с дребен чакъл площад, където живееше семейство Грей, черешовите дръвчета се поклащаха от вятъра и къдрави цветчета се търкаляха по тротоара като безброй бледорозови перца, изпопадали от дамска боа. Препускащите облаци, опушеносиви или като разтопено сребро, имаха големи пробойни, през които проблясваше синевата на влажното небе, малки неспокойни птички се стрелкаха насам-натам или пък стояха строени в гъсти редици, накацали по билата на различни покриви, чоплеха перата си и не спираха да вдигат врява с тяхното чуруликане и писукане. Били ме покани да вляза. Не беше готов, както винаги. Беше се облякъл наполовина с риза и пуловер, но надолу все още беше по раираната си пижама и бос; лъхна ме спарената миризма на измачкано, неоправено легло. Поведе ме нагоре към гостната.

В онези дни, когато никой друг освен само най-богатите можеха да си позволят централно отопление, къщите ни през пролетни сутрини като тази излъчваха специална студенина, която придаваше особена, сякаш лакирана острота на всичко, сякаш за една нощ въздухът се беше превърнал във водно стъкло. Били отиде да се дооблече, а аз останах да стърча по средата на стаята като едно нищо, сякаш не бях аз. Има моменти като този, когато човек придобива някаква неутралност, така да се каже, нищо не го интересува, често нищо и не забелязва, сякаш изобщо не съществува, поне в екзистенциалния смисъл на думата. Настроението ми тази сутрин обаче не беше на подобно отсъствие, или поне не съвсем, а по-скоро на пасивна наблюдателност, както смятам сега: състояние на не докрай осъзнато очакване. Тук продълговатите прозорци с метални рамки, целите сияние и небе, блестяха твърде ярко, за да задържат погледа ми, затова извърнах глава и очите ми започнаха да блуждаят нехайно из стаята.

Колко бързо се изпълват със знамения предметите в стаи, които не са наши: тапицираното с басма кресло сякаш се стегна, готово да тръгне сърдито на четирите си крака; лампионът не помръдваше, само криеше лицето си под шапка като на индийско кули; пианиното, капакът му посивял от девствен слой прах, се беше облегнало на стената с небрежен и враждебен вид, като голям и тромав домашен любимец, който семейството отдавна е престанало да обича. Отвън съвсем ясно чувах онези похотливи птички, които подсвиркваха като подир момиче. Започнах да усещам нещо неясно, нещо трепетливо от едната ми страна, сякаш слаб лъч светлина се целеше в мен или топъл дъх едва-едва бръсна бузата ми. Хвърлих бърз поглед към вратата, но там нямаше никого. А преди малко дали пак нямаше? Не прозвуча ли пронизителен заглъхващ смях, от който дочух само остатъчни нотки?

Рязко се приближих до вратата. Коридорът отвън беше празен, но ми се стори, че долових следа от нечие присъствие, една гънка във въздуха, където преди миг някой е стоял. От Били – ни вест, ни кост. Нямаше да се учудя, ако отново се бе върнал в леглото да си доспи.

Престраших се и тръгнах по коридора, килимът – какъв цвят, какъв цвят имаше? – приглуши стъпките ми; не знаех къде отивам, нито какво търся. Вятърът шептеше в комините. Как само светът си говори сам, мечтателно и потайно! Една врата стоеше наполовина открехната, не я бях забелязал, преди почти да я отмина. Ето ме, виждам се как поглеждам встрани и назад и всичко изведнъж забавя ход с нещо като залитане, последвано от тъп удар.

Килимът, сега си спомних, беше бледосин или синьосивкав, продълговат, от онези, на които май им викаха пътека, а дъските отстрани бяха лакирани в неприятен тъмен нюанс на кафявото и лъщяха като сдъвкан, лепкав карамел. Вижте как нещата изплуват, всевъзможни неща, когато човек се съсредоточи.

Но Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции. Убеден съм, че това, към което надникнах през отворената врата, беше баня, защото съвсем ясно си спомням студения блясък на порцелан и цинк, но на практика онова, което погледът ми улови, беше огледало, от онези, които навремето често се срещаха над тоалетните масички в женските спални: с извит като дъга горен край, с две странични крила и дори – това възможно ли е? – малки триъгълни "уши" над крилата, които седналата пред тоалетката дама би могла да намести под такъв ъгъл, че да се вижда как изглежда отгоре. Още по-смущаващо се оказа едно друго огледало, в цял ръст, закрепено от външната страна на вратата, която се отваряше навътре, и именно в него видях отразена стаята, по средата с тоалетката, или каквото е било, със собственото си огледало, или по-правилно е да кажа огледала. Следователно излиза, че онова, което съзерцавах, не беше гледка от баня или спалня, а техни отражения, както и самата госпожа Грей не беше отражение, а отражение на отражението.

Бъдете търпеливи с мен, докато минавам през този кристален лабиринт. Стоя там, заковал съм се на място, зазяпан под ъгъл в огледалото в цял ръст, закрепено, колкото и да е невероятно, от външната страна на вратата, която стоеше отворена навътре. В първия миг не осъзнах какво точно виждам. До този момент единственото тяло, което бях наблюдавал отблизо, беше собственото ми, но дори и с този мой реално съществуващ обект не бях в особено интимни отношения. Не съм никак сигурен как по-точно съм очаквал да изглежда една жена без дрехи. Съмнявам се и дали някога съм зяпал превъзбудено репродукции на стари картини, дали съм точил лиги по розовите бедра на натруфена дама у старите майстори, която се съпротивява на фавн, или по класическа матрона, възкачена на трона си сред пищно великолепие и заобиколена – според сполучливото определение на мадам Жофрен – от фрикасе от деца, но знаех, че дори и най-голата от тези излъчващи здраве фигури, с техните напращели гърди, със съвършено обезкосмени и гладки венерини хълмове, съвсем не дава реална представа за жената в естествения ѝ вид. В училище от време на време се появяваше стара пощенска картичка и поемаше от една опипваща се под чина ръка към друга, но най-често дагеротипните кокотки, които показваха голите си цици, бяха зацапани с пръстови отпечатъци и филигран от бели гънки. Всъщност моят идеал за зряла жена беше дамата на Кайзър Бондър – висока един фут, изрязана от картон красавица, подпряна на щанда за трикотаж в магазина за галантерийни стоки на госпожица Дарси, който се намира в близкия край на Мейн Стрийт, облечена в светлолилава рокля, под която вълнуващо и целомъдрено се подава краят на фуста над чифт красиви и невероятно дълги крака, покрити с найлонови чорапи с плътност петнайсет процента, стройна и изискана, която нахлуваше властно в многобройните ми нощни фантазии.

Коя простосмъртна жена би могла да се мери с подобно присъствие, с такава величествена самоувереност?

   Древна светлина (превод Иглика Василева, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

"Животът. Между другото. Между крачките."... или пък между поезия и проза, между сън и реалност, между миналото на скритите семейни тайни и настоящето на неизречените житейски истини – това е екзистенц пъзелът в съдбата на три поколения жени от едно семейство в романа Часовниците в стаята на мама (получил наградата за литература на Европейския съюз през 2016) на Таня Ступар Трифунович. Откъсът от този, колкото интимен, толкова и универсален роман, ще ви срещне с Ана (жена-майка-дъщеря) във важен етап от живота ú – един от онези моменти "между", които идват неповикани и без предизвестие на няколко пъти в живота, за да изградят и определят, тук и сега, Всичко онова, което Сме... между раждането и смъртта.

Ана стана рано. Среса се, събра назад косата си. После стисна с ръце глава и се загледа в огледалото.

Това не съм аз, рече тя на отражението си. То не отвърна нищо. Помисли, че мълчанието му е добре дошло, тъй като има дни, когато и отраженията говорят.

Вдигна рамене и реши да живее. Може би не точно така и не точно в този момент, може би в някой предишен или малко по-късен. Реши да живее – такава. Променена. С едно Аз, малко по-различно от онова, което гледа всяка сутрин в огледалото.

Излезе на улицата. Тръгна към работата. Поздравяваше пътьом познатите. Влезе в кафенето до офиса, където почти винаги се отбиваше. Келнерът донесе кафето ú. Засмя се и отбеляза, че дълго време не е идвала.

Сега съм тук. Прозвуча странно и на самата себе си, решително и някак смешно.

Сега съм тук, повтаряше си наум, докато влизаше в сградата и се изкачваше по стълбите, които водеха към офиса. Сега съм тук, докато отваряше вратата и поздравяваше хората, които не забелязваха, че е една по-различна Тя. Или се правеха, че не забелязват.

Тук съм.

И ще ми трябва време да свикна с това.

Вещите ú бяха разхвърляни в чекмеджетата и по бюрото. Събра ги, напъха ги в някакъв плик и ги хвърли. Не изпитваше никакви чувства към документите, книгите, забележките, снимките. Остави на празната маса само календара, на който бяха отбелязани датите на съответните задължения.

Задължения. Това са спасителните останки от един потъващ кораб, за които се хващаш, за да не се удавиш. След корабокрушението ти остават малко неща и само една ясна мисъл – трябва да преживея.

Това стана правило, което повтаряше.

Трябва да преживея.

И тук се заформя кръгът от ужасни въпроси, които започват винаги с как.

Как, след като онова нещо е умряло и се е търкулнало нанякъде?

Как след толкова дълга и упорита празнота, в която няма нищо друго освен ехото на собственото ти име, напомнящо, че в известен смисъл това все пак си ти, което е и най-ужасната от всички мисли?

Как, когато повече не знаеш какво е онова, което трябва да призовеш у себе си, което трябва да се опиташ да бъдеш през всички онези дни, които идват отнякъде към теб?

Децата сигурно не се раждат като празна плоча, но аз съм се родила такава. Празна.

Така мислеше, докато прокарваше ръка от единия до другия край на изпразнената маса. Празна плоча. Имаше нещо утешително и страшно във всичко това. Може да я изпише отново от самото начало. Сама.

Кой знае чие е било написаното преди, достигнало тук от предците, от нещо по-старо дори и от тях.

Тя беше видяла как всичко се разпилява – безброй богове, ангели, демони, живи и мъртви хора. Не беше сигурна дали това е нейният край, или начало.

Не знаеше колко ще продължи това състояние, не знаеше дали след него съществува нещо по-различно, при което от едната страна стоиш ти, а от другата няма нищо, абсолютно нищо.

Нищо, измърмори тя и включи компютъра.

Сега ще дойдат хората. Ще отварят уста. Ще търсят нещо.

Ще отбелязва новите дати на календара.

Задълженията.

Тънкият червен флумастер ще се плъзга заедно с ръката по гладката хартия.

Таблицата се попълва, мислеше Ана. Изпълва се с нови безсмислици, със стари и нови хора, с копнежи и страхове.

Повтаряше неизменно дневните ритуали.

Днес изглеждате много добре, рече сервитьорът.

Благодаря, отвърна Ана, засмя се и се улови как гледа лицето му и си мисли, че е красиво. Откога не бе помисляла за някой мъж, че е красив, от година, две, пет.

Откъсна поглед от лицето му с мисълта, че преди тези пет години все още е била млада, а сега – вече не е. Не е млада вътрешно. Не е млада онази, чието отражение я гледа от огледалото. Не е старо лицето ѝ, все още може да се каже, че е хубава. Очите ú, нейните очи, не са млади и това я нервира. Още не е свикнала с погледа от огледалото. Но един ден и това ще стане. Може дори да се срасне с нея, този чужд поглед в очите.

Някога. Може би.

Наред е, жива съм. Обхвана с ръце раменете си и здраво ги стисна.

Жива съм.

Само това. И то е достатъчно.

Дори в това не беше сигурна понякога, когато мислите ú изведнъж се плъзгаха в онзи процеп между живота и смъртта, в който се задържа твърде дълго.

Свали дрехите си една след друга и загледа тялото си в огледалото. Почти е същото.

Избягваше срещата с очите. Легна във ваната. Само да не мисли.

Не отново.

Водата успокоява.

Следобед. Обяд. Спане. Разходка. Телевизия или книга. Понякога двамата разговарят, тя и мъжът ú. За политическата ситуация. За икономическата криза. Нищо лично. Избягват личното. То боли.

Сутрин детето се вмъква до нея в леглото. Отпуска я ароматът на детската коса и мекотата под пръстите ú.

Светлината нахлува в стаята рано сутрин, неочаквано. През лятото слънцето се промъква през завесите, винаги открива някакъв малък отвор. Светлината се разлива по лицето ú. И я събужда. Гледа тялото му до своето. Плаши я пропорционалността на формите, на чертите на лицето му, на ръцете, които лежат отпуснати. Настръхва при мисълта, че не знае кой е той. След толкова години. Нещо далечно и отсъстващо сякаш спи у него. Нещо, до което не може да стигне. И започва да извлича един след друг купища общи спомени. Той е тук. Той е последователен. Той е любезен. Излети, пътувания, обяд, който е приготвил. Радостта, когато тя прави сладкиши. Детето, което двамата държат за ръка. Летуванията. Има още и още. Не ме е обиждал. Никога не е бил неприятен. Любезен, повтаря Ана. Любезен. Кой е той? Иска ѝ се да го разтърси и да го попита едновременно уплашено и сърдито:

Кой си ти? Глупаво е да се поставя такъв въпрос на човек след толкова прекарани заедно години. Да, старала съм се, но може би не е било достатъчно. Старала съм се да го опозная. Може би не съм била достатъчно упорита. Кой е този мъж? Любезен е. Ще пием заедно кафе преди работа. Тази сутрин ми трябва кафе. Трябва да престана с това. Това е той, моят мъж. Това съм аз. Той е моят живот. Сега от стаята ще се чуе трополенето на стъпките ú и тя ще се вмъкне между нас. Това трополене успокоява. Омъжих се за него, защото беше приятен. Каква глупава причина. Не е истина, беше умен и внимателен. Не е истина.

Беше самотен и ти беше самотна и знаеше, че няма да те остави дори ако пожелаеш да си отиде. Ти си отиде. И... Не. Не. Не искам да мисля за това. Когато беше в процепа, между двата свята, той протегна към теб силните си ръце, за да те подкрепи. А ти уплашено повтаряше кой си ти. Това трябва да престане.

Тя сложи вода за кафе на печката. И завъртя крана, за да се напълни ваната. Във водата тялото олеква и по-лесно се мисли.

Задължения. Изброи наум всички дневни задължения.

Чу трополенето на стъпки и мамо, къде си, и мамо, ти вече си станала. И мъжки глас остави мама на мира да си вземе един душ.

И двамата продължиха да разговарят на фона на включения телевизор. Шумове. Ана чувстваше как мислите я заливат и я отнасят някъде другаде. Но аз трябва да бъда тук. Излезе от ваната и с резки движения изтри тялото си.

Отвори вратата, помисли – така изглежда семейството на всички реклами. Висок и силен мъж, хубаво момиче на тринайсет-четиринайсет години и жена с прическа като нейната сега, нито много къса, нито много дълга, старателно вчесана. Рекламата се извъртя пред очите ú. Кафе или прах за пране, или някакъв пастет, не, на масата все още няма нарязани филии хляб.

Добро утро, каза Ана и целуна и двамата.

Кафето се стичаше в гърлото. Разговаряха. Стана. Целуна ги отново.

Надолу по стълбите, по улиците, до офиса.

Ритуалите са важни, за да преживее човек, защо ли не съм помисляла за това преди. Всъщност аз ги презирах. Тези повторения. Тази нота, която натрапчиво удря ушите. Има нещо в тях, което привлича и плаши. Погрешна мисъл. Отново. Призови музиката на ритуалите. Повторения, нежни повторения.

Сутрин градът е хубав. Сменят се хора, и зеленина, и сякаш всички имат идеи и знаят какво правят.

А знам ли аз какво ще правя? Ще измисля пътьом нещо.

Тази мисъл ú хареса. Идеята за това, че цял живот може да се измисля. Да се преправя, да се чертае, да се оформя.

Животът. Между другото. Между крачките.

Върви забързано по улицата, спира на кръстовищата.

Гледа.

Озърта се.

Продължава.

   Часовниците в стаята на мама (превод Ася Тихинова-Йованович, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Срещата с Таня Ступар Трифунович е на 11 април в литературен клуб Перото от 19:00

"Нещата живеят свой собствен живот" казва финландската писателка Селя Ахава в романа, получил наградата за литература на Европейския съюз, Неща, които падат от небето (откъс от книгата ви очаква по-долу), а в него от небето падат... гигантски ледени късове, двойно ударен джакпот от лотарията, непорочно заченати русалки, мълнии, четирикратно нацелили шотландски рибар... – в центъра на този метафоричен пъзел за естеството на нещата от живота стои симпатично-любопитното момиченце Сара, но повече за начина, по който обикновеното и абсурдното/думите и смисъла съжителстват ще ви разкаже самата Селя Ахава на 30 март (в книжарница Сиела Ректората от 19:00), а сега...

В приказките зазиждат девойки в стените, а после от тях израства бреза. Мама ми е казвала, че веднъж се случило наистина.

В стените със стружките не се побират момичета. Веднъж сред стърготините на тавана намерих самоделна дървена лодка, а друг път – солница с формата на момиче. Пъхала съм в процеп в стената ябълкови семки, но от тях не поникна нищо.

Откакто надзърнах в контакта, разбрах, че макар от семките да не поникна нищо, вътре в стените все пак се случват какви ли не други неща. В тях има канали и жици, които се вият нагоре откъм долния етаж и от стая в стая, наподобявайки кръвоносни съдове. Жиците са сини и кафяви и се простират между ключовете за лампите, контактите и лампите, освен това са опасни, понеже може да ги улучиш с бормашината. Водопроводните тръби са сини и червени и могат да замръзват, дори и да са червени. Освен електрическите кабели в стените с дървените стружки има места, където са се помещавали врати и призраци на стаи – познават се с почукване. Малко приличат на белези по къщата. На стената в антрето личи място, където в миналото е свършвала къщата, но сега оттам започва коридорът за банята. На горния етаж се вижда плоскост с формата на врата, откъдето преди се е излизало на балкона. Тапетите са скъсани според местата за вратите, понеже зимата кара талашита да се движи.

Веднъж по бедрото на татко изби червен обрив и той си помисли, че сме донесли дървеници от почивката. Изнесе всички дюшеци, завивки, възглавници и дрехи в сауната и хубаво я затопли. Напръска обилно пролуките в спалнята с отрова за комари и намаза краката на леглото с дебел слой вазелин. Целия ден и цялата нощ дюшеците се пържиха в сауната, а от стените изпълзяха замаяни паяци, които се залутаха по тапетите и закапаха по оголените легла. Мама се разгневи на татко, а дървеници така и не намерихме.

ГЛАСЪТ НА МАМА. Когато мама беснее, гласът ѝ се надига от корема и целият ѝ гръден кош кънти. Веднъж дори успя да разтърве боричкащи се кучета, като изкрещя с цяло гърло.

Мама кашля. Такъв е гласът ѝ, когато е сама. Според татко тя има алергия към прах, но мама не смята така. Маминият говор е нисък и мек, особено в случаите, когато разказва приказки. Веднъж моя приятелка я взе за мъж по телефона. Понякога мама мънка. Тогава в ъгълчетата на устата ѝ има топлийки.

Такъв е гласът на мама.

Понякога някой раздвижва дървените стърготини и те се посипват от пролуката на тавана върху възглавницата, понеже на много места ни липсват лайстни. Нощем се случва да се чуе как стружките шават. Нещата живеят свой собствен живот. Цъкат ларви, дращят катерички, оси стържат по повърхността на боята. Зиме мразът кара дъските да се свиват, а снегът затиска вратата на килера. Напролет покривът започва да пука и да щрака, понякога минава не една нощ, без да се случи нищо. Покривът се приготвя за нападение като армия, тихичко си шава и капе. Накрая настъпва нощта, в която ледената маса, която се е образувала върху него, се отделя, тръгва да се движи под формата на плоча, тежаща стотици килограми, и се плъзва с грохот по ламаринения покрив. Късовете падат по земята пред прозорците. Шумът е толкова мощен, че за миг си представям края на света.

Отделянето на леда е последвано от тишина. Къщата е изпълнена с пролет, стените се надигат от тежестта на зимата, вратата на килера пак се отваря. Дворът е осеян с камари ледени трупове, които татко отива да насече с лопатата.

МАМА НА ЯБЪЛКОВОТО ДЪРВО. Есенно време трите ябълки на Къщата с дървените стърготини се отрупват с плод. Всяка сутрин мама излиза на двора с купа и събира окапалите по земята. После ме извиква да стоя на пост, докато тя самата се покатерва на дървото. Мама застава в основата на някой клон и клати. В началото изглежда тромава, но след известно време на клатене си припомня как да стои на дървото. Усмихва се и става по-лека, а силата ѝ сграбчва клоните на дървото. Ливадата казва "туп, туп", когато ябълките тупкат по земята, а аз трябва да гледам къде падат. Дървото се люлее и шумоли, а под мама трополи.

В кухнята ухае на ябълки. Мама ги бели и реже на парченца, пълни сушилнята и тъпче резенчета ябълки в пликове, вари сладко и замразява пюре.

По прозорците жужат оси, едри и бавни. Безшумен облак от плодни мушици се издига във въздуха всеки път, когато някой открехне кофата за компост.

Вечер, когато вече лежа в леглото си, а мама ме гали по бузата, ръцете ѝ ухаят на ябълково сладко.

Такава е мама на ябълковото дърво.

МАМА ПРИЖИВЕ. Мама чисти в градината. Иска да накара земята да се стопли колкото се може по-бързо, обръща почвата с лопатата и полага отгоре ѝ покривала, макар според татко да може просто да почакаме две седмици. На главата си мама е сложила широкопола сламена шапка, маха ни, когато двамата с татко потегляме, за да купим нови летни гуми за колата. Облегнала се е на лопатата, шапката леко накривена, маха. В ръката си държи мръсни градински ръкавици.

Такава е мама приживе.

Такава беше мама приживе.

Ние хапваме сладолед, докато сменят гумите на колата. Старите не ги изхвърлят на боклука, а ги накамаряват на задната седалка, понеже мама възнамерява да построи пирамида на ръба на градината, да напълни гумите с пръст и да насади в тях ягоди. Тъй като задната седалка е затрупана с гуми, аз имам възможност да седна отпред.

Влизаме в двора.

Татко грабва две стари гуми от задната седалка и ги отнася в градината. Аз вървя подире му. Смятаме да почистим гумите и после да помогнем на мама да ги напълни с пръст. Мама ни е показала снимка на ягодова пирамида във вестника.

В ъгъла на къщата има пет каменни стъпала.

– Виж, тате, лед – казвам му и посочвам строшения лед на стъпалата.

– Не може да е лед – отвръща татко. – Да не би мама да е счупила някое стъкло?

Вземам едно парче в ръка, студено е, мокро и синеещо.

Точно в този момент татко стига до най-горното стъпало и надава вик. Автомобилните гуми падат на земята и тръгват да се търкалят по стъпалата към мен. Татко поглежда към двора, после към мен, а очите му са бели и ококорени, устата му е отворена и виждам зъбите му, когато крещи:

– Не, Сара! Не гледай!

Първата гума ме улучва в коляното, втората ме подминава, татко се хвърля върху гумите и отгоре ми, кракът ме заболява, и дупето, и лакътят.

– Не гледай, Сара, не гледай, не гледай, Сара, не-не-не...

Стряскам се от очите на татко. Плача, но той не ме утешава, татко крещи, татко вика за помощ, падаме по стъпалата и изпитвам болка, татко ме дърпа за китката: марш, марш, марш, макар под мен да няма крака, а и подмишницата ми сякаш ще се сцепи на две.

– Не бива да гледаш! – крещи татко, не знам какво е, но татко крещи това отново и отново, още малко и ще ми откъсне ръката. Бягаме, не знам накъде, но татко крещи, продължава през целия ден и цялата нощ, и цялата следваща седмица.

– Не-не-не! – крещи татко и когато пристигат полицаите, идват и други хора, не знам къде сме, защо татко продължава да крещи, някой го разтърсва толкова силно, че накрая татко повръща.

В училище ни говориха за семейството на Лот, комуто ангелите казали:

– Вървете, но не поглеждайте назад. Сега ще сторим на тези хора Някакво Зло. Вас ви спасяваме, но не бива да виждате това.

След тези думи семейството на Лот побягнало оттам, ала жена му не повярвала на ангелите и погледнала назад. Тогава съзряла онова ужасяващо Зло, което ангелите причинявали на хората, и се превърнала в стълб от сол. Жената на Лот се превърнала в стълб, понеже не издържала на гледката. Учителката каза, че стълбът бил ангелска магия, но аз вече знам, че можеш да се вкамениш в стълб и без магия. Достатъчно е да видиш нещо, което не ти понася.

Има неща, които не отминават с времето. Не избледняват, не се смекчават, нито се превръщат в спомени. Винаги са еднакво жестоки и огромни, заседнали са като паметник в корема и гърдите на човека и тътнат оттам. Може и да бъдат забравени, но когато се върнат в съзнанието, винаги са тук и винаги еднакво огромни, каквито са били в мига на случването си.

   Неща, които падат от небето (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Срещата със Селя Ахава е на 30 март в книжарница Сиела Ректората от 19:00