My Mir

Думите имат няколко Живота и за трета поредна година фестивалът CineLibri (от 11 до 22 октомври, пълната програма е тук) тръгва по следите на техния Живот върху киноекрана. Да, за пръв път фестивалът ще има паралелно издания в толкова много градове (Бургас, Варна, Пловдив, Велико Търново, Благоевград, Шумен и Каварна), за пръв път има конкурсна програма и CineLibri жури и награди, за пръв път има и късометражна, и документална програма, освен панорами от филми по литературни класики... И да, ще гледаме премиерно новите филми на Роман Полански, на София Копола, на Фолкер Шльондорф..., но ето кои са нашите фаворити от CineLibri 2017:..

По действителен случай – 11, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21 и 22 октомври

Франция/Белгия /Полша, 2017, 110 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Ева Грийн, Еманюел Сене, Венсан Перес, Дамиен Бонар, Ноеми Лвовски

7 години след Писател в сянка Роман Полански се завръща към образа на писател, който броди по тънката линия между фикция и реалност... Тема, която вълнува и режисьорът (и съсценарист тук) Оливие Асаяс от филмите му Облаците на Силс Мария и Личен купувач насам... А романът По действителен случай на Делфин дьо Виган не само е идеална възможност за поставяне на разделителната линия между Истина и Фикция в живота... не само предлага силни женски (огледални) образи на Еманюел Сене (писателката Делфин) и на Ева Грийн (писателката в сянка Л.), но и може да отговори на въпроса: "Изкуството ли имитира живота или обратното!?"...

Вечерята – 12, 13, 14, 20 и 21 октомври

САЩ, 2017, 120 мин

режисьор: Орен Муверман

с участието на: Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини

Неслучайно, освен чудесен писател, Херман Кох е и актьор – той идеално знае какво е нужно на актьора, за да превърне камерна драма в епичен калейдоскоп на съвременното ни общество. Всичко това е налице в неговия хитов роман Вечерята, който (неслучайно) се сдоби с трета филмова адаптация – актуалната версия на Орен Муверман по въпроса "в какво може да се превърне вечерята на две семейни двойки, обсъждащи поразиите на двете си деца" (леко напомнящо Касапница-та по Ясмина Реза на Роман Полански) вече се сдоби с номинация за Златна мечка в Берлин, а и как иначе при този чуден кастинг (Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини) и сценарния, като бомба със закъснител, заряд на романа на Херман Кох.

Бунтовник в ръжта – 13, 15, 18, 19 и 21 октомври

САЩ, 2017, 106 мин

режисьор: Дани Стронг

с участието на: Зоуи Дойч, Кевин Спейси, Никълъс Холт, Сара Полсън, Люси Бойнтън, Виктор Гарбър, Хоуп Дейвис

Да, Джером Дейвид Селинджър успя да се пребори до края на живота му (27 януари 2010) никой да не получи правата за екранизиране на Спасителят в ръжта, но едва ли можеше да спре филмирането на живота му. В режисьорския си дебют, сценаристът Дани Стронг ползва трикове от своя Иконом на седем президенти като, обаче, се фиксира в младостта на Селинджър (Никълъс Холт) – онези моменти, онези записки под линията на живота, които ще доведат до създаването на Спасителят в ръжта. А иначе, животът на Селинджър може да бъде основа за не един и два романа, за не два и три филма... или просто може да се крие в редовете: "Зная, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда."

Фортуната – 14, 17, 18 и 21 октомври

Италия, 2017, 103 мин

режисьор: Серджо Кастелито

с участието на: Жасмин Тринка, Стефано Акорси, Алесандро Борги, Хана Шигула

Творческият (и брачен) тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини е усъвършенстван в разказването на простички истории, които бъркат дълбоко в бездната на битието – историята на Фортуната (донесла на Жасмин Тринка приза за най-добра актриса от Кан 2017) изглежда на пръв поглед простичка като мечтата ù да отвори фризьорски салон, но на втори поглед правото на независимост и щастие се оказва лабиринт, от който (Мацантини и Кастелито знаят идеално) Никой не се спасява сам...

История на любовта – 15, 19, 21 и 22 октомври

Франция/Канада/Румъния, 2016, 134 мин

режисьор: Раду Михайлеану

с участието на: Джема Артертън, Дерек Жакоби, Елиът Гулд, Софи Нелисе, Тори Хигинсън, Марк Рендал

Още от Изворът на жените насам, режисьорът Раду Михайлеану знае, че неведоми са проявленията на Любовта... Те могат да отвеждат по най-различни пътища, които често се разклоняват като лабиринт... или като сюжетните линии в едноименния роман на Никол Краус – приличат на мрежата от линии, набраздяващи дланта на ръка, държаща... отдавна изгубена книга... или държаща лекарство за Душата на някого... или държаща просто нечия друга ръка... Всъщност, май всяка История на любовта започва с подаване на ръка, нали...

Фестивалът CineLibri 2017 е от 11 до 22 октомври в салоните на Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Cinema City, Cine Grand, Френски институт, културен център G8, Евросинема, РКИЦ и Галерия Сан Стефано

Често казваме, че животът е най-добрия сценарист, а френската писателка Делфин дьо Виган не само идеално знае това, но и брилянтно се заиграва с представите за фикция и реалност в седмия си роман По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански открива фестивала CineLibri 2017). Две жени, писателката Делфин (или автофикцията на самата дьо Виган) и писателката в сянка, фатално-енигматичната Л., на ръба на обсебващо приятелство (ала авантюрата Петрония на Амели Нотомб) – откъсът от По действителен случай по-долу тръгва по следите на тяхното запознанство; две жени на ръба между фикцията и реалността, както в живота, така и в литературата; две жени на ръба на дилемата изкуството ли имитира живота или обратното... или просто мистификации по действителен случай, в които думата "Край" на финала не означава Край*...

НАМЕРИХ В БЕЛЕЖНИКА СИ следата от тази първа среща. До името на Л. съм отбелязала номера на телефона ѝ и адреса на кафенето. В онзи момент, и още известно време след това, можех да държа химикалка и целият ми живот се съдържаше в този черен бележник Quo vadis – от петнайсет години ползвах същия модел, като го подменях всяка есен. Чрез него се опитвам да си представя в какво състояние на духа съм била, когато се видях с Л., да възстановя контекста. През същата седмица явно съм раздавала автографи в една парижка книжарница, срещала съм се в "Лютеция" с научна работничка от Националния център за научни изследвания, която готвеше проучване, свързано с медиатизацията на писателите, ходила съм на улица "Едуар Локроа" номер 12 (адресът е маркиран в зелено, но няма никакви уточнения), била съм за малко в "Пахидерм" със Серж, с когото се виждам един-два пъти годишно, за да направим равносметка на произведенията и на живота си (през този ден ставаше дума за идеалния стол, Серж ми бе дал остроумен отчет за мимолетните си увлечения по една или друга мебел за сядане и за броя прокудени столове, струпани на стълбищната площадка). Към това могат да се прибавят десетина срещи, за които имам смътен спомен. Заключавам, че периодът е бил натоварен, сигурно съм била малко напрегната, каквато съм винаги когато животът ме изпреварва, когато галопира по-бързо от мен. Установявам впрочем, че съм започнала уроците си по английски при Симон. Точно след урок по английски се срещнах с Л. в "Експрес Бар".

Не знаех много за нея, защото вечерта на запознанството ни говорихме най-вече за мен. Станало ми бе неудобно, когато се прибрах и осъзнах този факт. Затова сега, едва седнала, започнах да ѝ задавам въпроси, без да ѝ давам време да промени насоката на разговора. Не ми се бе изплъзнало от вниманието, че тя имаше навика да води хорото.

Л. се усмихна – умееше да губи.

Най-напред ми обясни, че пише вместо другите. Това ѝ беше професията. Записваше техните изповеди, душевните им състояния, изключителния им живот, който просто плачеше да бъде описан, по-рядко гладкия им жизнен път, който превръщаше в епопея. Отдала се на това писане преди няколко години, като прекратила журналистическата си кариера. Много издатели я канели и тя дори си позволявала да отхвърля някои предложения. С течение на времето се специализирала в жанра женска автобиография – актриси, певици, жени с политическа кариера се надпреварвали да ползват услугите ѝ. Разказа ми как функционира пазарът – три или четири пера си поделяли повечето от печелившите проекти. Обикновено нейни конкуренти били двама известни автори, които извън собствените си книги пишели и в сянка. Литературни негри, уточни тя, невидима гилдия, от която се смяташе за част. Защото нито техните имена, нито нейното фигурирало на корицата, най-много на първа страница след в сътрудничество със. Но обикновено нищо във вътрешната или във външната част на книгата не позволявало да се отгатне, че понякога предполагаемият автор не е написал и дума. Цитира ми заглавията на последните си работи, сред които мемоарите на международен топмодел и разказ за отвлечена млада жена, държана в плен няколко години. След това ми разказа за часовете, прекарани в разговори за събиране на материал за книгата, за времето, необходимо за опитомяването на "авторите", за постепенно изграждащата се връзка, отначало несигурна, после все по-здрава и изпълнена с доверие.

Тя ги смяташе за свои пациенти, това явно не трябваше да се приема буквално, но терминът не беше избран случайно, защото тя всъщност се вслушвала в техните терзания, в противоречията им, в най-интимните им мисли, някои дори изпитвали потребност да не срещат погледа ѝ или да разговарят легнали. Обикновено тя ходела у тях, вадела диктофона и телефона си (веднъж изгубила цял един работен сеанс, тъй като апаратът се изключил по време на разговора, без тя да разбере, и оттогава се подсигурявала с двоен запис) и изчаквала да започнат да се изливат думите и спомените. Предишното лято прекарала в Ибиса, в къщата на прочута телевизионна водеща, с която живяла няколко седмици. Нагодила се към нейния ритъм на живот, срещнала се с приятелите ѝ, сляла се с декора. Постепенно се появили изповедите – на закуска, на нощна разходка, на другия ден след празненство в пустата къща. Л. всичко записвала, часове незначителни разговори, от които понякога изниквало нещо ценно. Бе работила няколко месеца и току-що бе завършила книгата. Л. обичаше да говори за предложения ѝ материал, суров, жив материал, нещо, което било част от Истинското, няколко пъти произнесе тази дума, защото само Истинското имало значение. И всичко това се вписвало в общуването, в особената връзка, която се изтъкавала постепенно между тях и нея. Трудно ѝ било впрочем да завърши една книга, за да започне друга, всеки път се чувствала виновна, виновна в изоставяне, подобна на непостоянна, нерешителна любовница, която скъсва, преди да се е уморила.

По-късно вечерта Л. ми каза, че живее сама, съпругът ѝ бил отдавна починал. Не попитах от какво, стори ми се, че тази информация съдържа допълнителна болка, за която Л. не беше готова да говори. Сподели с мен, че не е имала деца, не беше съжаление, или по-скоро беше съжаление, с каквото тя не желаеше да се примири, от което се пазеше като от отрова. Не ѝ бяха нужни причини, нито оправдания, не се бе случило, и толкова. В този момент си дадох сметка, че не съм способна да определя възрастта ѝ, Л. можеше да е на трийсет и пет или на четиресет и пет, беше от онези млади момичета, които преждевременно имат вид на жени, и от жените, които завинаги запазват вида си на млади момичета. Попита ме дали живея с Франсоа (спомням си, че го нарече по име), обясних ѝ защо бяхме решили всеки да остане в собствения си дом, докато децата ни живеят с нас. Да, несъмнено, страх ме беше от навика, от износването, от отегчението, от компромисите, всички тези твърде банални неща, случващи се с хората, които се обичат, след няколко години съвместен живот, но и ставаше дума главно за едно равновесие, което се боях да не се наруши.

А и на нашата възраст всеки влачеше със себе си своя товар от поражения и разочарования и ми се струваше, че ако живеем, както го бяхме решили, ще даваме и получаваме най-доброто и от двамата.

Харесвам лекотата в общуването с някои хора, начина им да навлизат веднага в същността на нещата. Обичам да говоря за важното, за вълнуващото, дори с приятели, с които се виждам веднъж или два пъти в годината. Харесвам у Другия (често у жените) способността да говорят за интимното така, че то да не звучи неприлично.

Седяхме една срещу друга в кафенето, Л. вече бе излязла от леко нападателната роля на прелъстителка, която бе играла на празненството, сега нещо в нея се бе смекчило. Бяхме две жени, които се опитват да се опознаят, доверяват си някои свои грижи и веднага долавят общото, което ги свързва...

   По действителен случай (превод Росица Ташева, 384 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Филмът По действителен случай открива CineLibri 2017 – 11 октомври, 19:00, Зала 1 НДК

13 октомври – 20:00, културен център G8

14 октомври – 20:30, Люмиер Lidl и 19:30 – Cine Grand, Park Center

15 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

16 октомври – 21:00, Cinema City, Mall of Sofia

17 октомври – 20:15, културен център G8

18 октомври – 19:00, Френски институт

19 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

20 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19:30 – Cine Grand, Park Center; 20:15 – Одеон

21 октомври – 20:30, Евросинема; 21:00 – Дом на киното

22 октомври – 20:15, Одеон; 21:00 – Cinema City, Mall of Sofia

"... никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето." – този цитат от последния роман Прелест на италианския писател (и актриса) Маргарет Мацантини сякаш чудесно описва онова особено чувство в сърцето, което оставя всяка нейна книга. Книги, които съпругът ù (режисьорът и актьор) Серджо Кастелито превръща в не по-малко вълнуващи филми – и докато на фестивала CineLibri 2017 ще видим на екран мечтите за независимост и щастие на фризьорката Фортуната, последният сценарий (неиздаден все още като книга) на Мацантини, то Прелест (откъсът от романа за невъзможна мъжка любов ви очаква по-долу) ще ни припомни, че за Да дойдеш на света първо е важно да разбереш кой си и какъв искаш да бъдеш, а след това да го споделиш с някого, на когото можеш да кажеш Чуй ме и Той да те Чуе, защото Никой не се спасява сам, нали...

И ОТНОВО НАСТЪПИ ЗИМА, а ние, вече пораснали момчета, търсехме възможности за изява, поне доколкото се предлагаха в града. Вместо бележници за срока ни раздадоха тестове за оценяване. Внезапно много хора в различни части на света започнаха да твърдят, че са видели НЛО. Джон Ленън също бе посетен от извънземни хуманоиди. Движех се в непрекъснато очакване някоя летяща чиния да кацне в краката ми и да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма нито чувства, нито грохот от безсмислени възторзи. Костантино пропуши. Вдишваше никотин с големите си дробове на плувец.

Вече имах мотопед и понякога изпращах едно момиче до тях, доставях го на адреса като пощенска пратка.

Открих, че момичетата проявяват интерес към мен, явно равнодушието ми ги привличаше на рояци. Бях наследил емоционалния аутизъм, характерен за мъжете в семейството ми. Безхаберието ми ме издигна в някакъв местен мит, който аз подхранвах с ефектни цитати и един наполеоновски шинел, принадлежал на вуйчо ми. Във всеки пореден брой на комикса, служещ ни за учебно помагало, се рисувах като якобинец със залепнали по лицето коси подобно на черни прорези на съдбата. Смърдях. Сега личната ми хигиена беше под всякаква критика. Венците ми кървяха, а пищящият звук продължаваше да ме пронизва в гръб.

Така израствах. В хаотично натрупване на тласъци и отстъпления. Погледнат от съвсем малко по-високо, от следващото стъпало няколко години напред във времето, виждам един патетичен младеж, един призрачен мъж.

Когато отвлякоха Моро, от кенефите, лъхащи на марихуана, се надигна радостен вой. После пуснаха телефонното обаждане на запис, който баща ми слушаше отново и отново с все по-приведени рамене, с бездушното словосъчетание "в изпълнение на присъдата". Преподавателката по литература ни поднесе по един лист с графи за попълване. Няколко дни по-късно заминахме на екскурзия за края на учебната година.

Вече представлявахме оформена група с нейните психопати, водачи, редови членове, като масонско общество на противни мутри, които се подкрепят взаимно. Робертино беше обратен, всички го знаеха. Беше се влюбвал във всички момчета от класа поред. Не се отнасяха кой знае колко зле с него, освен когато прекаляваше. Не помня да е бил малтретиран сериозно. Бяхме груби, директни: някой ти стоварва юмрук и те разплаква, някой се оригва и те разсмива. Хубав клас, динамичен, образован. Със свой стил.

Гърция е сюрреалистична, дъждовна, мръсна. Атина е прогизнала. Изкачване с чадъри към Акропола, снимки пред Партенона, момичетата прегърнати, а малоумните момчета им правят рогчета над главите. Преподавателката по изкуства се опитва да си изнесе урока за пентелийския мрамор, докато ние се скъсваме от майтапи пред миниатюрните пишки в дорийски стил. Напредваме в компактна маса като атински воини.

После обаче, пред храма, от който се стича вода, всеки гледа да блесне с нещо и накрая идва време за сериозни разговори и философстване под колоните. Моят вуйчо ми е говорил за метопите на Фидий и аз поднасям изненадващите си прозрения относно изпъкналите вени в релефните изображения на битката между кентаври и лапити.

Вечерта се започва с барабанене по масата по време на вечеря, после продължаваме през нощта и се местим от стая в стая. Танци по долни гащи, голи тела, увиснали по корнизите, джойнтове колкото църковни свещи. Свиря на китара както ми падне, но се правя на господ под прикритието на хор от гласове: "Извънземно, отвлечи ме, / искам звезда на моето име, / извънземно, отведи ме с ракета, / искам да живея на друга планета". Даже и момичетата, които си имаха гаджета, не останаха по-назад в свалките. Най-хубавото обаче беше да се забавляваме по мъжки, да пърдим, да се оригваме, да демонтираме бойлера. Не помня някога да съм се смял толкова. На сутринта мускулите ни боляха, бяхме си разчекнали устите от смях. Без да изпитваме умора, без изобщо да сме си лягали, излизаме с гел в косите, разменени фланелки и тъмни очила в студения вятър на най-нетипичната Гърция в историята – продължава неспирно да се сипе дъжд. Там научих, че метеорологичното време изобщо не влияе върху настроението на щастливите младежи.

Навлекли якета, пъхнали ръце в джобовете. Мъже на по седемнайсет-осемнайсет години. Непобедима група не защото винаги сме били, а защото открихме, че сме такива. Подвластни на поразителна хипербола без край. Тъгата бе пратена по дяволите, красотата изплува на повърхността. В една седмица, която си остана най-хубавата в живота ни.

Последния ден изгря слънце. Разпердушини облаците, прогони дъжда. Хвърлихме се в студеното море – кой гол, кой с каквото имаше подръка, някои с дънките и коланите на тях. На плажа видяхме барака на ресторант с избелели сини маси, още затворен през май в очакване на лятото. На една верига висеше надпис ПРОДАВА СЕ, белязан с ръждясали точки, резултат от прицелване с камъни. И ние си устроихме състезание по хвърляне на камъни по залез, на табелата под гръцкия надпис имаше и немски, ZU VERKAUFEN. Алдо подаде джойнт на Костантино, но той не си дръпна, правеше скулптура от камъни.

Излегнахме се на плажа с втвърдени от солта коси и разголени кореми. На светлината след дъжда хоризонтът беше на оранжеви ивици, а Костантино блестеше като изваян от бронз.

– Аз бих си го купил.

Не отвърнах, хич не го и знаех за какво говори.

– Бих живял тук.

– И какво ще правиш?

– Ще готвя за туристите, ще ходя за риба, ей така ще си седя, без да правя нищо.

Можехме да купим бараката за никакви пари, да я стегнем, да останем там да режем домати и фета и да посипваме с риган чиниите на германците. Ние и който от другите иска да остане... нещо като комуна. Заяви, че от Рим му се гади, че жилищната ни сграда е затвор, че е морга, каза неща, които никога не беше казвал. И никога не бе имал такива очи.

По-късно се размотаваше с лице, омацано с конфитюра от закуската, беше си го намазал като пяна за бръснене, и Робертино искаше да му го оближе, а Костантино му викаше "Оближи ми оная работа" и всички се смееха като циклопи. На следващия ден си заминавахме и вече се усещаше смътна болка, желание да се потисне мисълта, че се прибираме, че ни чака обратният път с кораба. Самата идея да оставим оръжията ни вкарваше в паника, така че продължавахме да се удряме с мокри пешкири. Внезапно битката изглеждаше изгубена. Безформени сакове, купища мръсни дрехи, светли дънки, почернели от мръсотия, смрад на канавка от обувките. Бяхме се набутали в стаята, в която спяхме петима, чакахме на опашка за душа, навсякъде имаше вода. Костантино си носеше стара омаляла хавлия без колан с емблемата на басейна. Блъскане на тела... мокри следи от крака и мокри глави на възглавниците. От един касетофон на леглото пееше Иван Грациани: "Толкова си луда, / че няма по-луда от теб, / но си толкова красива, че за теб ще умра...". Пяхме всички срещу всички. Танцувахме мъжки блус с движения на педали, подавахме си метла, която всъщност беше част от корниза. От главата на Костантино по рамото ми капеше вода, а той продължаваше да се смее и да гъгне със сплескания си от водната топка и вечно запушен нос като някоя риба. Падахме по леглата, стоварвахме се един след друг със смях. Франконе Бормия издаде заповед: "Да си направим една колективна чекия преди вечеря, да видим кой ще уцели полилея". Сграбчи порозовялата от хлор хавлия на Костантино и я дръпна надолу. Хавлията се разтвори. Не знаех как изглежда, зяпах бухалката, която се подаваше от космите. Всички си ги бяха хванали в ръка, полудели от радост. "На тебе ти е крив, на тебе ти е недоварен, я извикайте Робертино..." Излайване от смях на всяка предизвикателна мръсотия. Костантино се изтъркаля вън от мелето и се покри отпред.

– Айде, стига, марш от стаята ни, прекалихте, гади ми се от вас.

Слязохме за вечеря да изядем последната мусака със стегнати гърла и да избълваме разни последни простотии. Обаче тъгата вече се надигаше заедно с морето: на следващия ден щяхме да повръщаме на кораба. Момичетата накрая затвориха краката, бяха всичките с температура, сгушени в пуловерите, малко като че съжаляваха, на някои пък им се струваше, че са влюбени. Миришеше на у дома, на завръщане, на нещастни мисли за бъдещето. Бяхме като намокрени фойерверки, като кихавици от прогизнала сяра.

Направихме си нощна разходка, някои се загубиха. Учителите изглеждаха като оцелели след бедствие, косата на преподавателката по гръцки беше пльосната върху черепа ù подобно на умрял лешояд. Пак започнаха да се държат като преди, бездушни и потискащи.

Окопахме се в стаята, където никой не си беше събрал багажа, и стъпвахме върху бунището от дрехи. Последният ни номер бе да изхвърлим един сешоар през прозореца, после пихме заедно от бутилка узо, все едно се намирахме пред полят с вода огън. В съседната стая някой още вдигаше шум. Сигурно беше Вероника, която щеше да стане спортна журналистка, от онези с микрофон и премръзнали крака пред футболните игрища. Беше свръхиздръжлива. Накрая остана да се носи само грохотът на морето. Все едно морето беше в стаята. Самотната светлина на един фар потрепваше в пяната на далечна скала. Костантино си бе приготвил багажа, беше единствен.

– Не спиш ли?

Движеше се бавно като бръмбар в плен на тъмнината. Нещо падна, бе нечий будилник, който се раззвъня. Озовахме се долу на четири крака, смеехме се тихо и не успявахме да спрем будилника. Излегнахме се на леглото; наоколо беше като спално помещение, в което се усещаше топъл мирис на тежко дишане и неспокойни сънища. Кой от нас щеше да издържи в живота? Морето се блъскаше под прозореца и повтаряше неспирно печалния зов на приключилата ваканция, когато всяко нещо сякаш се сбогува с теб и ти напомня, че никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето.

  Прелест (превод Вера Петрова, 360 стр, цена 17 лева) е в книжарниците

Филмът Фортуната по сценарий на Маргарет Мацантини е в програмата на CineLibri 2017

14 октомври – 18:30, Евросинема

17 октомври – 18:30, РКИЦ и Одеон, 20:45

18 октомври – 21:00, Люмиер Lidl

21 октомври – 18:00, Люмиер Lidl – галавечер в рамките на Седмица на италианския език

"Един кон влиза в бар..."... да, така започват не един и два вица, а героят Довалех Грийнщайн, от наградения с приза Ман Букър 2017 роман Един кон влязъл в бар на израелския писател Давид Гросман, е именно стендъп комик, който, обаче, не разказва анекдоти. Довалех разказва живота си, от детството (откъсът по-долу хвърля светлина върху него) до изпълненото с черния хумор на житейската драма свое настояще, само за да подреди пъзела на израелската действителност и общество – "Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!" ще се обърне Довалех към своята публика, но проблемите, поставени под формата на абсурден битие хумор, всъщност, се отнасят до всяка една публика по света. Повече за Живота като стендъп комедия ще разкаже лично Давид Гросман на 16 октомври, преди прожекцията на адаптирания му във филм роман Ще бягаш ли с мен от програмата на фестивала CineLibri 2017, а сега...

Два пъти в седмицата, в неделя и сряда в три и половина, свършвахме урока при частния учител – тъжен религиозен мъж, който не ни поглеждаше в очите и мънкаше неразбираемо под носа си. Изтормозени от задухата в дома му и замаяни от миризмите на гозбите, които готвеше жена му оттатък стената, излизахме всички заедно, после ние двамата веднага се отделяхме от другите момчета в групата. Вървяхме по средата на платното, по тихата главна улица на квартала, по която рядко минаваха автомобили, и когато стигахме до спирката на автобус 12, до магазина "Тнува" на Лерман, се споглеждахме и казвахме в един глас: "Да продължим ли до следващата?". Пропускахме така пет-шест спирки, докато стигахме до Централната автогара, която бе близо до неговия квартал Ромема, а там чакахме автобуса, който трябваше да ме откара в Талпиот. Седяхме пред автогарата на порутена каменна ограда, обрасла с бурени, и си приказвахме. Всъщност аз седях, той не беше в състояние да седи или да стои на едно място повече от няколко минути.

Почти винаги той питаше, а аз разказвах – такова беше разпределението на ролите помежду ни. Той го наложи и аз се поддадох на изкушението. Не бях приказлив, напротив, бях мълчалив и затворен младеж, вероятно изглеждах смешен, както мога да си представя сега, едновременно сериозен и мрачен, но дори да исках да се променя, не знаех как.

Вероятно по моя вина, а може би и поради скитанията на семейството ми, свързани с работата на баща ми, никога не бях имал близък приятел. Тук-там бях завързвал другарски отношения, кратки приятелства в училищата за деца на дипломати и чуждестранни бизнесмени. Но откакто се бяхме върнали в Израел, в Йерусалим, в квартала и в училището, в които не познавах никого, а и никой в тях не се постара да се сближи с мен, бях станал още по-саможив и наежен.

И изведнъж бе изникнало това дребно засмяно момче, което учеше в друго училище, не знаеше, че трябва да страни от мен и от бодлите ми, и въобще не се впечатли от насилената ми мрачност.

"Как се казва майка ти?" – бе първото нещо, което ме попита на излизане от урока, и помня, че от смайване ме напуши смях: Как този луничав дребосък се осмелява дори да споменава майка ми!

"Майка ми – продължи весело – се казва Сара", после внезапно ме задмина, затича се заднешком и се обърна с лице към мен. "Как каза, че е името на майка ти? Тя в страната ли е родена? Къде са се запознали родителите ти? И те ли са оцелели от Холокоста?"

Автобусите за Талпиот пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да си приказваме. Ето как: аз седях на оградата, слаб (да, да) и длъгнест юноша, с тясно сериозно лице и стисната уста, избягваща да се усмихва, а около мен подскачаше дребно момче, поне година по-малко от мен, чернокосо и с много бяла кожа, което някак съумяваше да ме измъкне от черупката ми, било с инат, било с хитрост, докато полека-лека събуди в мен желанието да си спомням, да говоря, да разказвам за Гедера, за Париж и Ню Йорк, за карнавала в Рио и за Деня на мъртвите в Мексико, за празненствата в чест на слънцето в Перу и за това как прелетяхме с балон над стадата антилопи гну в саваните на Серенгети.

Така покрай въпросите му започнах да осъзнавам, че притежавам безценно съкровище – жизнен опит; че съществуването ми, което дотогава бях възприемал като главозамайваща въртележка от тягостни пътувания и редуващи се смени на квартири и училища, езици и лица, всъщност представлява страхотно приключение.

Много бързо открих, че и преувеличенията ми се приемат с радост – никаква игла не заплашваше да спука надутите ми балони, напротив – оказа се, че мога и дори е желателно да разказвам всяка случка отново и отново и всеки път да прибавям подробности и неочаквани обрати в сюжета, които можеше да са се случили или само биха могли да се случат. Когато бях с него, не можех да се позная, не разпознавах шумния разпален младеж, който изскачаше от мен. Не разпознавах трескавата възбуда и разгорещените ми слепоочия, които внезапно пламваха от идеи и фантазии. Но преди всичко за пръв път познах задоволството от незабавната отплата за ненадейното ми дарование – онези широко отворени очи, които се вторачваха в мен с радостно удивление и щастие. Онова бездънно синьо сияние. То, както предполагам, ми е било давано вместо авторски хонорар.

Така цяла година два пъти седмично прекарвахме заедно. Мразех математиката, но заради него се стараех да не пропусна нито един урок. Автобусите пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да седим, потънали в нашия свят, докато наистина не наставаше време да се разделим. Знаех, че трябва да иде да вземе майка си от някъде си точно в пет и половина. Бе ми казал, че майка му е "високопоставена служителка" в държавно учреждение, но не разбирах защо той трябва да ходи "да я вземе". Помня, че носеше голям мъжки часовник "Докса", който покриваше изцяло тънката му китка, и че с наближаването на определения му час все по-често и по-нервно го поглеждаше.

Винаги в миговете на раздялата между нас като искри прехвърчаха всички възможни въпроси, които никой от двама ни не се осмели да изрече с думи, сякаш още не бяхме сигурни как всъщност да се отнасяме към тази деликатна и крехка реалност: дали да не се срещнем някой път извън урока? Защо да не идем на кино? Или да ти дойда на гости?

– Е, след като вече стана дума за голямото чукане – той ръкомаха оживено, – позволете ми, господа, още в началото на вечерта и в името на историческата справедливост да поблагодаря от ваше име и най-чистосърдечно на жените, на всички жени в света. Защо да не се покажем ларж, братлета, защо да не си признаем поне веднъж къде се намира нашето розово птиче, нашата цел за съществуване и нашата търсеща апаратура? Защо поне веднъж да не коленичим и да кажем благодаря, както се полага, на сладко-лютивото биле на живота, което ни бе дадено в рая?

   Един кон влязъл в бар (превод от иврит Емилия Юлзари, 208 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Срещите с Давид Гросман са преди прожекцията на филма Ще бягаш ли с мен, адаптиран по едноименния му роман в програмата на CineLibri 2017 – 16 октомври, 19:30, Дом на киното; 17 октомври – 18:00, културен център G8;

18 октомври – 19:00, литературен клуб Перото, представяне на романа Един кон влязъл в бар