My Mir

"С глава в облаците" е израз, който придобива съвсем друго метаизмерение във "философската фантастика" на философа, драматург и преподавател (в Международния философски колеж, Париж и Университета за изкуства, Берлин) Боян Манчев. В осмата му поред книга Облаци.Философия на свободното тяло (откъс от нея ви очаква по-долу) дух и материя се движат метаморфно като облак по небосклона на мисълта, за да се получи... "дневник на будната, блуждаеща, осезаваща мисъл" – повече от него ви очаква на 31 май (в Дом на киното) с пърформанс компанията на Боян и неговите съмишленици по МЕТЕОР-на орбита Ани Васева, Леонид Йовчев, Мария Панайотова, Емона Илиева и Валери Георгиев, а сега...

Облак, писменост

Облакът не е загадъчна писменост (както вярва Теофраст), йероглиф, идеограма, в разтворената книга на небето. Книгата на небесните знамения, азбуката на параноиците, на необходимостта, съдбата и детерминизма, е очертана от читателите-халдейци откакто първата Зорница е огряла нощта на разума. Но не, облакът не е таен код, нито първична азбука. Динамика на смисъла на изпитанието-тук, той е значение, което преди да изписва и чертае, преди да значи, устоява в метаморфоза, в разплитаща се форма, рисува, кълби, сгъстява, връхлита и атакува. Метеорът е звезден облак, или звездна мълния. Той не е знамение, а разкъсване на тъканта на знаменията, на надвисналите знаци. Той пробива дупка в празното, където космосът увлича във въртопа на празното слисания взор.

* * *

Облакът не е писменост, криптограма на съдбата, метеор, комета, мъстяща висша сила, огромен мозък в небето – неговите изпарения, мислещ космос, соларис, пластичен мозък на материята, а невронална дисперсия, агент, субект, деятел без място и в синхронно време, което се разгъва в паралелни времена и пространства, алтерактуализация, която седиментира материята в анахронични форми, иманентна динамика, невъобразима техника, вулканична картография.

Да, облакът не е писмо, но е агент на писмото, той е автор на революцията, той е сила на космическата история, бидейки и неин ефект. Той е фронт на Хаоса – облакът на всички облаци, разпрострян по билото на Вселената като нейна незапочваща, но и несвършваща сърцевина – той е сила не на финалността, а на контра-финалността на света.

Облакът не е част само от метеорологичната система, той е сила на метaболизма на биосферата, на ноосферата, на невроналното, насекомоидното разпръсване.

Облак, форма, въображение

Облакът е обиталище на форми.

Облакът е хижа на въображението, където то почива след напъна на изкачването, внезапното извисяване, главовъртежа.

Няма субстанция на облака, има енергия.

Има физика на неправдоподобното.

Модалността на облака е неправдоподобна. Видоизменение, удоволствие, индиферентност, страст. Буря.

Облак - Демон

Облакът със сигурност е демон.

Той е демон, защото той е тяло, което се излъчва като образ. Той смалява дистанцията между образ и предмет до зев от тъмна енергия, до сплав на тъмна маса.

Облакът е демон.

Миг по-късно, той е кит. Кетò или Бегемот. Облакът има време, което е другото на темпоралността на историята. Той не се разплита като кълбо, нито звъни като полифонията на кристала. Той е хетеросимултанност на форми, които са сами материя. Той е силата на материята, която расте във форми. Тази сила не се задържа в себе си, но тя е самото удържане. Ето защо облакът кълни като видение от друг свят и е същевременно тяло, по-тукашно от билото на стихията.

Зеленото море, фракталите на пръските, белезникавата факла на вечерницата, факлата на Севера, безкаменната магистрала на Понт, там където Анаксимандър никога не поглежда надолу от палубата, а винаги следи глобуса на съзвездията, разнищва образи и съзира видения. Там където облачната мъгла се вдига, стои хоризонтът на Чудото. Чудото е разпръсване и реене. Чудото е и пристигане: то е раковина, или мида.

Вятърът донася пръски, той кънти в утробата на облака, и облакът се спуска пронизително над нас.

Корморане, саблеклюне, белоока потапницо, сили на брега, на прехода, на фронта, на непресъхващия хоризонт, порете порива с мен. И устоявайте.

Аз съм набразден от пръски.

Аз съм набразден от сили, мисли, демони и силуети. Тук е здрачът като облачна къща, облачна къща, в която мисълта открива своя див уют, своя пръв образ.

Разнитвай гранита, облако, натягай рудата. Аз пускам котва в твоето разлюляно съзвездие, в твоето несигурно пристанище. Аз спирам тук, и незадълго.

Облак, присъствие

Възвишеният предел – небето на една планета, вечно закрита от облаци и разтърсвана от мълнии, небето на Венера.

Има ли облак там, където облачният слой не се разкъсва никога? Е ли онтологията на облака тъждествена на неговата физика?

Демоните на облачния ад на Венера не изсъхват никога, прогизнали двойници на желанието. Ерос ги облива с киселинен дъжд от няколкостотин милиона години, а небето на Венера така и не ги изложи на агорафобичния ужас на Млечния път. Притаени в тази облачна гръд, те не познават обратната страна на света.

Облакът е потенцията на празното. Той е консистентността на прозрачното, която се интензифицира в маса. Облакът е обратната страна на света – там където материя и празно не играят играта на различието, а на видоизменението.

Изменението е удоволствие.

На облачния край на света, вятър

Вълните на Анаксимандър брулят бреговете на Овидий. Вятърът от отвъдморската пустош връхлита. Като черна рокля от мазут избухваща в дантели от пяна стихията поглъща кораба. Черното руно на талазите свети като смърт-живот. Името на тази арка, която пресича хоризонта, меч и метеор, е смърт, но животът ù е дело.

Фракталите на пръските, пресичания на брега, метеор над хоризонта на Черното море, слънце и луна, светът на апейрон започва и свършва тук.

Музиката е като море, материя на хаоса.

   Облаци.Философия на свободното тяло (цена 10 лева) е в книжарниците

Премиерата на книгата в специална сценична форма от актьорите Леонид Йовчев, Мария Панайотова, Емона Илиева и Валери Георгиев под режисурата на Ани Васева е на 31 май в Дом на киното – 18:00

Перформативни четения на Облаци. Философия на свободното тяло със специалното участие на Боян Манчев и философът Футоши Хошино ще има в Пловдив – 15 септември, 21:00, Държавен куклен театър и в София – 20 септември, 19:30, Театрален колеж Любен Гройс

В литературата всяка история може да бъде колкото различна от твоята, толкова и подобна на нея – нещо, с което френският писател Еманюел Карер се заиграва изкусно, преплитайки умело биография и фикция в почти всички свои романи. Истории, различни от моята (откъс от книгата ви очаква по-долу) не прави изключение, като на фона на най-унищожителното в човешката история "Коледно цунами" през 2004 в Индийския океан се разиграват не по-малки по значение семейни апокалипсиси – Еманюел, приятелката му Елен (и техните синове от различни бракове Жан-Батист и Родриг) се оказват в епицентъра на екзистенциалнотресение, в което трагедия, болест, смърт, любов, емпатия и оцеляване Не са просто думи, разказващи истории, не по-различни от моята, твоята... и на Човечеството като цяло!

Не знаем кога ще можем да си заминем. Не знаем къде е пренесено тялото на Жулиет: може да е в болницата в Матара, може и да е в Коломбо. Жером, Делфин и Филип няма да си тръгнат без нея, ние пък няма да си тръгнем без тях. До Матара не може да се отиде с тук-тук, но на закуска управителят на хотела казва, че полицейски камион тръгва натам и че е уредил да вземат и Жером. Елен веднага предлага да го придружи и той веднага се съгласява. Мисля си, че е трябвало да го предложа аз, че това е работа за мъже, и ги гледам как тръгват със смътна ревност, от която ме е срам. Чувствам се като дете, което си остава вкъщи, докато възрастните се занимават със сериозни неща. Като Жан-Батист и Родриг, които от четиресет и осем часа са оставени на самотек. Ние се грижим за Филип, Делфин и Жером, а тях почти не ги поглеждаме. Двамата прекарват дните си в бунгалото, препрочитайки стари комикси, идват да се хранят с нас, мълчаливи и намусени, малко като в небрано лозе, и аз си давам сметка, че вероятно не е лесно да преживееш подобно изключително събитие свръхпредпазен и третиран като малко дете, което няма право да вземе участие в него. Казвам си, че да не видиш нищо може да е по-травматизиращо отколкото да видиш трупове и че поне Жан-Батист е достатъчно голям, за да дойде с мен в селото. Изцяло отдаден на плановете си за помощ, Филип иска да отиде да види с очите си какво е положението. Поколебавам се дали да оставя Родриг на Делфин, но тя казва, че не ѝ пречи, напротив, и ние тръгваме.

Рикшата минава на голямо разстояние от болницата, но не достатъчно, за да ни спести миризмата на трупове. Отдалеч мярвам изпадналите туристи, които бавно се въртят около бенгалския фикус, и отново изпитвам усещането, че съм оцелял във филм за зомби, минавайки край група бездейни призраци с увиснали ръце, които ни проследяват с празен поглед. Напредвайки по главната улица, която е изненадващо спокойна, ние стигаме до площада на пазара, където Филип е казал на Жером и Делфин, че Жулиет е мъртва, после слизаме до плажа на Медакетия, целият покрит с черна, зловонна кал, от която се подават останки от кораби, къщи, огради, изтръгнати дървета, по някой все още отвесен къс стена. Сред развалините щъкат хора, ровят се, събират най-различни предмети: леген, рибарска мрежа, нащърбена чиния, всичко, което им е останало. Познават Филип и отиват към него. Една и съща сцена се повтаря всеки път: прегръщат се, плачат, разменят новини на лош английски, основно имената на загиналите. Филип не казва нищо ново на никого, те вече знаят за Жулиет, Осанди, М.Х. Но той все още не знае за съседите и всеки път, щом му кажат, че някой е загинал, той простенва в един глас със събеседниците си. Не беше преувеличил, казвайки, че познава всички, че всички са го приели като свой. Оплаква шриланкските рибари като свои роднини. Държи да обясни на всеки от оцелелите, че сега се налага да замине с Делфин и Жером, но скоро ще се върне да им помогне, ще намери пари и ще остане за дълго. За него изглежда е много важно да им го каже, а за тях – да го чуят, във всеки случай се хвърлят да го прегръщат още повече. Минавайки от развалина на развалина, от оцелял на оцелял, от прегръдка на прегръдка стигаме до терена на М.Х. Няма и следа от къщата за гости, а от бунгалото на Филип са останали само няколко дъски, долната част на душ кабина, една стена, покрита с фреска, изобразяваща кокосови палми, риби и мрежи в ярки и весели цветове. Делфин я е нарисувала предишната година, заедно с Жулиет. Двете работили много старателно, тригодишната Жулиет се гордеела, че помага на майка си. Филип е седнал пред фреската сред развалините. С Жан-Батист се дръпваме малко встрани. Наблюдаваме го отдалеч. Щеше ли да направиш това на негово място?, внезапно ме пита Жан-Батист. Кое? Ако четиригодишната ти внучка беше загинала, ако Габриел и аз, твоите синове, бяхме загинали, щеше ли да се занимаваш с рибарите от Медакетия? Поколебавам се. Не знам. Мен, продължава Жан-Батист, вероятно хич нямаше да ме е грижа за тях. След като помислям малко, аз казвам, че това, че Филип го е грижа, е или признак на невероятно благородство, или стратегия за оцеляване, и че предпочитам да го тълкувам като второто.

Струва ми се по-човешко. Има моменти, в които да мислиш само за себе си е най-човешката реакция. Не вярвам, че може да те е грижа за човечеството като цяло, когато детето ти е умряло, но и не вярвам, че Филип и Жером ги е грижа за човечеството като цяло. Мисля, че се опитват да оцелеят след смъртта на Жулиет. И преди всичко да спасят Делфин.

Когато се връщаме в хотела, се опитвам да се обадя на Елен, но тя не отговаря. Става време за обед, а двамата с Жером все още не са се върнали, ние изчакваме малко, после обядваме без тях. Италианците, които стопанисват хотела, се държат безупречно в последните два дни: подслоняват всички, хранят всички, еднакво любезни са с пострадалите без пукната пара и гостите, които си плащат, и въпреки че ястията стават все по-семпли поради липсата на продукти, сервизът е все така небрежно официален както преди катастрофата. Нещо ме гложди, чувствам се неспокоен, гледам си часовника. За нищо на света не бих си го признал, но истината е, че за мен положението може да се резюмира по следния начин: жена ми преживява нещо екстремно с друг мъж. Докато преди два дни тя ми се струваше унила и безжизнена, сега изведнъж я виждам като героиня от приключенски роман или филм, красивата и смела журналистка, която дава най-доброто от себе си във вихъра на действието. Героят в този роман или филм не съм аз – уви, по-скоро се отъждествявам със съпруга дипломат, ироничен и умерен, който се вписва съвършено в атмосферата на коктейлите и градинските партита на посолството, но когато то е обкръжено от Червените кхмери, изведнъж олеква, започва да лавира, чака другите да вземат решение вместо него, а жена му излиза на първа линия, напук на опасностите, и се изправя лице в лице със смъртта с друг мъж до себе си.

   Истории, различни от моята (превод Анна Ватева, 296 стр, цена 18 лева) е в книжарниците 

След като си поигра с миналото в Дзифт и Цинкограф (филмиран като Цветът на хамелеона), сега Владислав Тодоров поглежда към бъдещето на България – утопичната ноар естетика, хапливата ирония и кървавата пародия отново са налице в новия му (брандиран като "брутална приказка") роман Пумпал (откъс от него ви очаква по-долу) – досущ Ноев ковчег (или паметникът на Бузлуджа), Пумпалът, всъщност, е летяща капсула на времето, в който има място за Края на света, за биоклетъчна революция, за микронации, за Безсмъртие, за Гаргара, за Криптон, за Спящата красавица Белогърла и... за всичко останало на 17 май ще ви разкажат лично Владислав Тодоров и илюстрациите на Теодор Ушев.

Kапсулата на времето

– Намира се на дъното – обясняваше Криптон, докато заедно с Гаргара се спускаха по вита стълба надолу в корема на Пумпала. – Капсулата на времето може да катапултира при крайна нужда – добави той.

– Дай пример за крайна нужда.

– Крайната нужда е безпримерна, защото е крайна.

– Обратно на безкрайната, за която примери има безброй.

– Ти май се подиграваш с мен.

– Май?

Гаргара слизаше пред него, така че Криптон имаше възможността да огледа формите ѝ, да се вгледа в кожата ѝ, да усети мъстиления мирис на косата ѝ.

– Каква е тази татуировка на врата ти? – попита той и се изкуши да я пипне. – Изглежда релефна.

– Не ме докосвай. Забранено е. Само гледаш, без да пипаш – скастри го тя, без да се обръща. – Това е името ми на санскрит, Гаргара, което значи вихрушка или просто Вихра.

Стигнаха до люк с матово прозорче и месингово колело като на грамадна огнеупорна каса. Криптон завъртя колелото напред и назад няколко пъти и люкът се отвори. Влезе пръв, последван от Гаргара. Щракна някакъв ключ и грейна неонова светлина.

Капсулата на времето представляваше овално помещение, в центъра на което имаше саркофаг с ръчки и педали. По стените висяха разнообразни атрибути и пособия за инспектиране на Прозрачната жена – игли, ролки, вибратори, помади, душпомпи, пинсети, бръсначи, спекулум и прочее пособия, отнасящи се до тоалета и анатомията на жената.

Приближиха се плахо до саркофага. С крака си Криптон натисна педал и саркофагът се отвори, издавайки странно дигитално жужене.

Гаргара впи поглед в Прозрачната жена.

– What a lovely throat! – прехласна се тя и после заяви сърдито: – Що за гавра с цветето на творението, лежи погазено от някаква неземна идиотия. Как се озова тук, сестрице бела?

Белогърла

Сто и една години преди извеждането на Пумпала в открития Космос експертен съвет от международни светила в областта на науките и изкуствата въз основа на изработен от тях универсален биоиконичен шаблон провъзгласили фолкпевицата Белогърла за най-съвършената жена на всички времена и пространства. В резултат на това Белогърла се превърнала в суперзвезда и във вселенски обект на желание. Концертите ѝ били разпродадени за години напред, а сексбомбените ѝ форми красели кориците на гланцови списания, на карти за игра и рекламни билбордове за слабителни средства и давилови капки.

Една мека есен пред претъпкан стадион с подивели от възторг почитатели Белогърла довършвала хитовата си песен "Сладка болка". Гласът ѝ се виел и треперел като пощръклял камертон.

"Целуни ме, Принце мой, събуди ме, ох, боли ме, нека да боли, момините ми сълзи пусни, цветето ми откъсни, Принце мой, кокал мой, ненагледен тирбушон."

Била крайно страстна, раздрусана и живо-тръпна, цялата напомпана със силикон и ботокс – задник, устни, вежди, бузи и гърди. Ушите ѝ, изваяни от етиопски хрущял, радвали със своята изящност. Носът – стругуван ала Нефертити. Плътта ѝ – шупнало тесто. Мигриращи импланти шарели по цялото ѝ тяло, движени подкожно от възбудата.

След взривни салюти и овации, след ревове и грачещи кречетала Белогърла се оттеглила зад кулисите за смяна на прашките и банелите с рицарски доспехи от синтетична ламарина. В същия момент Ленивия Argon и групата гумирани мъже от Отечествената безопасност неутрализирали телохранителите и нахлули в гримьорната. Сграбчили я и се опитали да я натикат в полиетиленов чувал. Тя обаче се противяла и издраскала лицата им, изпохапала ръцете им. Приспали я с хлороформ, нарамили тялото ѝ и го отнесли на борда на Пумпала. Там в специална лаборатория за телесни модификации изсмукали силикона и ботокса. Премахнали имплантите. Възстановили тялото ѝ. Последвала заключителната манипулация по отстраняване на непрозрачността на плътта.

Потопили Белогърла във вана, пълна със специален разтвор, в който тя престояла около година, докато тялото ѝ станало напълно прозрачно. Женският анатомичен състав придобил перфектна видимост. Така Белогърла била превърната в приказно прозрачна Спяща красавица.

Никой от външния свят не разбрал какво точно се e случило. Вестниците представили отвличането ѝ като война на групировки за хубавата Белогърла.

Спящата красавица

Криптон и Гаргара се бяха надвесили над саркофага, сякаш гледаха в пропаст.

– Целуни я! – възкликна Гаргара.

– Защо точно аз? – изрази недоумението си Криптон.

– За да я събудиш, глупако! Нали си мъж!

Криптон се замисли и каза:

– Същото съветва и Шарл Перо. – И я целуна.

– Получи се сакато – констатира Гаргара с изкривено лице. – Това беше най-бездарната целувка на света. Опитай пак.

– Не! – отсече обезсърчен Криптон. – Не мога. Не знам как. Трябва да се уча.

– Целувката е трепетно състояние. Ти обаче си безсмъртен и следователно безтрепетен!

– Няма смисъл – прекъсна я Криптон, отстъпи назад и започна да обикаля саркофага. – От само себе си не мога да изпадна...

– Според Шарл Перо обаче – продължи с доводите Гаргара – Спящата красавица се събужда бременна, заченала в съня си, но без да иска, непорочно.

– Парадокс. – Криптон се спря и погледна Гаргара. В очите му искреше надежда тя да му помогне да проумее подобно приказно състояние на нещата. – Как ли става това?

– Тайнство – отвърна Гаргара с подобаваща за думата сериозност. – Колкото и да си блъскаш главата, няма да разбереш.

– Защо мислиш така?

– Защото обитаваш вътрешния свят на Пумпала, където всяко зачатие представлява парадокс. Във външния не е съвсем така, а по-скоро обратното.

– Как да излезем от парадокса? – Криптон продължи да обикаля саркофага, сякаш очертаваше порочен кръг, в който се беше хванал.

– Ха – досети се Гаргара, – много лесно. Като я събудим и я пуснем да си ходи във външния свят. Тук вътре жената няма смисъл.

   Пумпал (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците от 12 май, а срещата с Владислав Тодоров и изложбата (вдъхновена от Пумпал) с илюстрации на Теодор Ушев е на 17 май в Дом на киното от 19:30

"Когато се съсредоточите върху нещо, то оживява" – дори да не сте присъствали на лекцията по трансцедентална медитация на Дейвид Линч у нас преди години, навярно знаете как оперира неговото съзнание в онази гранична зона, онази ничия земя между кино, драматургия, живопис (Дейвид я следва в колеж във Вашингтон и в академия във Филаделфия) и музика. Дори съзнанието ви да не се е срещало с 85-те фрагментарни, като мантри, истории, събрани в неговата книга Да уловиш голямата риба (откъс от нея ви очаква по-долу), навярно знаете, че за Дейвид Линч "идеите са като рибите" – ако искате да уловите голяма риба, трябва да влезете надълбоко... и да внимавате, защото "идеите идват по най-странни начини, стига само да внимавате", нали знаете... Затова, сега, гмурнете се, съсредоточете се... и новите серии на Туин Пийкс ще оживеят... скоро...

Сега всички сме заедно

Когато работите, искате да имате удовлетворен екип, който върви заедно в една посока. Трябва ви умението да се фокусирате върху определени неща като екип. Трябва да се концентрирате върху едно нещо и да може да се абстрахирате от хилядите други, които ви разсейват. Човек развива това умение, когато започне да медитира и да се потапя в себе си.

Има един израз: "Когато се съсредоточите върху нещо, то оживява". Когато се концентрирате върху нещо, то сякаш започва да се движи, да вибрира. Казвате: "Днес ще правим това, в момента се намираме тук и ето какво искаме да постигнем". Тогава работата става по-приятна и екипът е много по-доволен.

Туин Пийкс

Идеите идват по най-странни начини, стига само да внимавате. И понякога на снимачната площадка се случват неща, които ви карат да мечтаете.

Когато снимахме пилотния епизод на "Туин Пийкс", работехме със специалист по декорите, който се казваше Франк Силва. Въобще не беше предвидено Франк да участва в "Туин Пийкс". Но ние снимахме в дома на Лора Палмър, а Франк разместваше някакви мебели в стаята ù. Аз бях в стаята на долния етаж, под вентилатора, когато една жена каза: "Франк, не мести този шкаф, ще се заключиш в стаята".

Представих си Франк в стаята. Изтичах нагоре и го попитах: "Ти случайно да си актьор?" И той отвърна: "Всъщност да" – в Лос Анджелес всички са актьори.

А може би и в целия свят. Казах му: "Франк, ти ще участваш в тази сцена".

Направихме въртящ се кадър на стаята, два пъти без Франк и веднъж с Франк, застинал до леглото. Не знаех защо го правя или какво означава.

Същата вечер слязохме долу и снимахме майката на Лора Палмър на дивана. Тя лежеше на него измъчена и покрусена. Изведнъж тя вижда нещо и скача, крещейки. Шон, операторът, трябваше да се изправи, за да остане лицето в кадъра. Според мен той се бе справил чудесно. Казах:

"Стоп – прекрасно, чудесно". А Шон каза: "Не, не, не".

"Защо?"

"Някой се отразяваше в огледалото".

"Кой?"

"Франк".

Такива неща се случват и ви карат да мечтаете. Нещо води след себе си нещо друго, и ако го позволите, се отварят съвсем нови възможности.

Историята с продължение

Обичам да се потапям в някакъв друг свят, обичам мистериите. Не искам да знам предварително какво предстои да се случи. Харесва ми усещането, когато откривам нещо ново. Това според мен е една от най-хубавите черти на историите с продължение – навлизането все по-дълбоко и по-дълбоко в тях. Започва да се усеща мистерията, нещо се случва.

В момента историите с продължение отново са популярни. Но когато излъчваха "Туин Пийкс", нещата не стояха така. Телевизиите периодично правят разни проучвания. И получават най-различни резултати – по едно време бяха установили, че хората не го гледат всяка седмица. Ако хората гледат сериала два пъти в месеца, според логиката им те губят нишката на историята с продължение и накрая спират да го гледат. По очевидни причини телевизиите не искат хората да престават да гледат сериала и известно време се мръщеха на историите с продължение и настояваха епизодите да имат завършен сюжет.

Още не знам как решиха да направят пилотен епизод на "Туин Пийкс". Това, че финансират пилотен епизод, не означава непременно, че ще го развият в сериал. Но тук все пак стигнахме до пилотен епизод. Дори тогава от телевизията не знаеха какво да правят с него. Телевизиите изпращат пилотните епизоди на едно място, май във Филаделфия. Там ги пускат на разни хора, които ги оценяват. И по някаква причина "Туин Пийкс" получи доста добър резултат. Не знам какво се случи после, но във вечерта, в която го излъчиха, имаше направо гигантски дял от аудиторията. Беше някакво странно щастливо стечение на обстоятелствата.

Червената стая

През един летен ден бях в "Консолидейтид Филм Лабораторис" в Лос Анджелес. Монтирахме пилотния епизод на "Туин Пийкс" и бяхме приключили работата за деня. Беше към 6:30 вечерта и бяхме излезли навън. Паркингът беше пълен с коли. Подпрях се с ръце на покрива на една кола, той беше много топъл – не горещ, но приятно топъл. И както се бях подпрял, се появи Червената стая. Появиха се както действието, което се развиваше отзад напред, така и част от диалога.

Тази идея, тези фрагменти от нея просто се появиха. И аз се влюбих в тях.

Всичко започва така. Идеята ви диктува да построите тази Червена стая. Замисляте се. "Чакай малко – си казвате – стените са червени, но не са твърди, солидни". Продължавате да мислите за това. "Това са завеси; и те не са плътни, прозрачни са". И добавяте завесите. "Но пода – има нужда от още нещо". Връщате се към идеята и виждате, че на пода има нещо по-особено – всичко си е било там. Завършвате и пода. И започвате да си спомняте още аспекти от идеята. Изпробвате разни неща, правите грешки, преподреждате, добавяте, в един момент достигате до усещането, че идеята ви е завършена.

   Да уловиш голямата риба (превод Павел Иванов, 96 стр, цена 12 лeва) е в книжарниците, а новите серии на Туин Пийкс от 22 май по НВО