My Mir
Срещали сме ви и преди с Тошка Иванова... Нейната борба със смъртоносния хепатит С завърши с хепи(титен)-енд и книгата Позитивно, а сега е време да разберем По колко пъти на ден не умираме – първият сборник с разкази на Тошка, който обединява 36 кратки истории, шарени и разнопосочни като живота, в идеята, че е по-важно да разберем по колко пъти на ден наистина живеем... Затова, днес, един от тези 36 разказа ще ви запознае с...
Чистачите на гузната ни съвест
Вторник сутрин. Вървя към спирката на трамвая, закъснявам за работа, пия кафе и пуша в движение.
Подлезът на Орлов мост. На стълбите стои човек с черни очила и бастун, проси. Винаги е там. Понякога ме кара да се съмнявам в слепотата му, заради навика му да обръща глава след млади момичета с къси поли. Но знам ли, може би някои момичета са привлекателни дори без да бъдат видени.
Мъжът пред мен се спира за момент, рови в джоба на сакото си, вади няколко монети и ги пуска в протегнатата ръка на слепеца. После продължава към парка.
Вървя след него – просто съм в същата посока – и неволно го разглеждам. Мъж на около 50–55, с оредяваща коса и спретнат, но леко овехтял костюм. Очевидно няма твърде големи възможности, но се опитва да изглежда добре.
На входа на метрото откъм парка е застанала жена с цигулка. Тук хората се сменят – цигулка, синтезатор, акордеон. Явно локацията е удобна – завет е, а и акустиката е чудесна. Човекът пред мен започва да рови в джоба си още преди да сме наближили. Прави лек завой от пътя си, за да пусне няколко монети в отворения калъф на цигулката. После продължава през парка.
Прекосяваме парка и влизаме в отсрещния подлез, към Левски и Гурко. Там е застанал дядо с акордеон, който се появи преди няколко месеца и оттогава редовно е там. Вече открито гледам към неизвестния благодетел, очаквайки отново да зарови ръце в джобовете си. И той го прави. Монетите издрънчават в шапката на дядото, акоредеонът изсвирва няколко благодарствени тона.
Излизаме от подлеза и пътищата ни се разделят. Аз си продължавам към спирката на трамвая, той тръгва по Гурко, но остава в главата ми. Не мисля за това колко е добър, благороден и човечен. Не знам дали е такъв.
Мисля за човека в спретнат, но овехтял костюм, излязъл, за да намери всички улични музиканти и всички просяци в София. Мисля си колко ли е натежало сакото му от всичките тези монети в бездънните джобове. И колко ли тежи на сърцето му, за да иска да дава, дава и дава, за да му олекне поне малко, да накара проклетата съвест да млъкне, и да се почувства отново добър.
По колко пъти на ден не умираме (152 стр, цена 13 лева) е в книжарниците
Филмите за Изкуство, във всичките му форми, винаги са били на особена почит в селекцията на Киномания (тази година от 16 до 30 ноември, пълната програма е тук) като този път изборът е предоволно богат и актуален, а ето кои са нашите фаворити в КиноАРТмания 2017...
Болшой – 17, 18, 19, 25 и 26 ноември
Русия, 2017, 132 мин
режисьор: Валерий Тодоровски
с участието на: Маргарита Симонова, Алиса Фрейндлих, Валентина Теличкина, Александър Домогаров, Анна Исаева, Никола льо Риш, Андрей Сорокин, Ирина Савицкова
Кой друг, ако не руснаците да направят правдив и чувствен филм за това какво е Усещането да танцуваш в Болшой трупата, какво е да танцуваш Мечтата си... и на какъв фон, ако не на музиката на Чайковски... – събрал мотиви от класически балет теми и истински балерини Болшой разказва мечтата на Юлка (Маргарита Симонова) и бодливия път на палци, който трябва да изтанцува – от затънтеното провинциално градче до големите сцени... но не и без да мине през саможертвени тренировки, през жестока конкуренция, през горчиви предателства и през... Любовта, естествено.
Роден – 18, 20, 25, 26, 28 ноември и 3 декември
Франция/Белгия, 2017, 119 мин
режисьор: Жак Доайон
с участието на: Венсан Линдон, Изия Егелен, Северин Канеел, Бернар Верле, Андерс Даниелсен Лие, Артюр Нозисиел, Лоран Поатрено, Оливие Кадио, Паскал Касанова
Да, тази година се навършват 100 години (точно на 17 ноември) от смъртта на Огюст Роден – повод да надникнем в света на скулптора, където пласт подир пласт са издълбани ранните мечти, самоуката шлифовка, бурната връзка с Камий Клодел, безкрайните му обсесии и страсти... до получаване на Скулптурата на Живота на родения да бъде Роден.
Далида – 18, 20, 24 и 26 ноември
Франция, 2016, 124 мин
режисьор: Лиса Асуелос
с участието на: Звева Алвити, Рикардо Скамарчо, Жан-Пол Рув, Никола Дювошел, Алесандро Борги, Брено Плачидо, Нилс Шнайдер, Венсан Перес, Патрик Тимзит
Колкото диското е лежерна и хедонистична музика, толкова животът на Далида, един от гласовете-символи на този стил във Франция (от 50-те до 80-те години), е суров и трагичен – родена в Египет като Йоланда Джилиоти (и изиграна с поразителна прилика от Звева Алвити), Далида минава през седемте кръга на Диско Рая и Ада... но винаги със Стил.
Джанго – 18, 24, 25, 28 и 30 ноември
Франция, 2017, 115 мин
режисьор: Етиен Комар
с участието на: Реда Катеб, Сесил дьо Франс, Беата Паля, БимБам Мерстайн, Габриел Мирет, Алекс Брендемюл
Както казва джаз китаристът Емет Рей (героят на Шон Пен в Сладък и гаден): "Единственият от когото се страхувам и пред когото благоговея е Джанго Райнхард." – режисьорският дебют на Етиен Комар също събира тези две контрастни чувства в портрета на Краля на суинга, който се бори за оцеляване в окупирана Франция, преследван от нацистите, но смело отказващ Музиката му да бъде използвана за политически цели... История, точно като за нашето съвремие...
Buena Vista Social Club: Adios – 19, 23, 25, 26, 29 и 30 ноември
САЩ, 2017, 110 мин, документален
режисьор: Люси Уокър
с участието на: Омара Портуондо, Барбарито Торес, Мануел "Гуахиро" Мирабал, Елиадес Очоа, Хесус "Агуахе" Рамос и архивни кадри с Компай Сегундо, Ибрахим Ферер, Рубен Гонсалес
Да, Омара Портуондо изпя своето Adios с публиката на концерта си в София тази година и да, продължението на Вим Вендерс класиката Buena Vista Social Club тук дава идеална възможност и на емблематичните Компай Сегундо и Ибрахим Ферер да се сбогуват с... песен на уста... макар и посмъртно, уви. Да, прощално турне може и да звучи мрачно-тъжно, но това е Турне на Вечния Живот, защото докато Buena Vista Social Club Музиката звучи... Няма Adios!
Да преследваш Джон Колтрейн – 19, 24 и 26 ноември
САЩ, 2016, 99 мин, документален
режисьор: Джон Шайнфелд
с участието на: Сони Ролинс, Джими Хийт, Уейн Шортър, Маккой Тайнър, Бени Голсън, Карлос Сантана, Джон Денсмор, Уинтън Марсалис, Рави Колтрейн, Камаси Уошингтън и гласа на Дензъл Уошингтън
Джон Шайнфелд e мастер документалист и това личи от подхода му към многоликата Вселена, носеща името Джон Уилям Колтрейн – в повечето случаи оставя Музиката да говори... или самият Колтрейн (с негови записки и мисли, четени от Дензъл Уошингтън), а трибют коментарите на целия музикален свят само рамкират фрий джаз завета и A Love Supreme саксофон образа, които са Тук... 50 години след кончината му... да, точно толкова маркира тази 2017-а... или с 10 години повече, отколкото е живял самият Trane!
Гоген – пътуване до Таити – 19, 23, 24 и 1 декември
Франция, 2017, 102 мин
режисьор: Едуар Делюк
с участието на: Венсан Касел, Тухей Адамс, Малик Зиди, Пуа-Тай Хикутини, Марк Барбе
Рядко му се отдава шанс на Венсан Касел да играе художник (въпреки, че е идеален за Ван Гог, например), но когато го прави... образът му лепва като боя на платно... като Пол Гоген на Таити... Да, какво стои зад прословутите картини и сюжети на Гоген, които хипнотизират със семпла красота, защо точно Таити, толкова ли наистина е красива неговата муза Теура и как това се чува в музиката на Уорън Елис (от Ник Кейв кръга) – всички тези въпроси ще намерят отговор в Гоген – пътуване до Таити.
Да обичаш Винсент – 26 ноември, 19:00, НДК - Зала 1
Великобритания/Полша, 2017, 95 мин
режисьори: Дорота Кобела и Хю Уелчман
с гласовете на: Дъглас Бут, Роберт Гулачик, Елинор Томлинсън, Сорша Ронън, Крис О'Дауд
Над 62 000 маслени картини, анимирани (по 12 в секунда!) в пълнометражен филм, леещ се в хармония с цветната музика на Клинт Манзел сюжет, извлечен от писмата на Ван Гог и озвучен от актьори с прилика с образите в картините на Винсент – едва ли тази суха статистика може да опише и частица от визуалната магия и революция на аниматора Хю Уелчман и полската художничка Дорота Кобела при създаването на първия в историята на киното пълнометражен филм, осъществен чрез анимиране на маслени картини..., които пресъздават Света, видян през очите на Ван Гог... е, как после да не обичаш Винсент, а!?
Киномания 2017 е от 16 до 30 ноември (с разширена програма 17 – 21 декември) в салоните на НДК, Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема и културен център G8
След грандиозния 30-годишен юбилей на Киномания неусетно дойде време (тази година от 16 до 30 ноември, пълната програма е тук) отново за есенни фестивални фаворити и бъдещи претенденти за Оскар 2018. Време за свят измислен, пълен с филми... време за гала откриване с кинодебюта на Галин Стоев в Безкрайната градина, време за преклонение пред Blade Runner:The Final Cut, време От песен на песен... или време за дузина (все пак се навършват 50 години от появата на Мръсната дузина през 1967) от най-добрите филми, които ви очакват на Киномания 2017.
Безкрайната градина – 16 ноември, 19:00, НДК - Зала 1
България, 2017, 90 мин
режисьор: Галин Стоев
с участието на: Мартин Димитров, Елица Матева, Димитър Николов, Глория Петкова и Никола Анастасов (1932 – 2016)
Галин Стоев и Яна Борисова изградиха силен театрален тандем, който сега пренасят и на киноекрана – дебютът и на двамата в киното носи атмосферата (и мотиви) от пиесата Приятнострашно на Борисова, за да може на екрана приятнонежно да се разлива платоничен любовен триъгълник (между двама братя и цветарката Ема) на фона на красива София (о, да, възможно е според фотографския тандем Борис Мисирков и Георги Богданов), всред магична декоративна градина (изпипана до най-малкия детайл от художника Юлиян Табаков), където героите (а и вие) да намират вътрешен Мир, а Душата на Гарабедян (Никола Анастасов в последна роля, уви) да открие Покой и Топлина, така нужни в студеното ни цинично и апатично съвремие.
Събърбикон – 17, 18, 19, 23, 26 и 27 ноември
САЩ, 2017, 105 мин
режисьор: Джордж Клуни
с участието на: Мат Деймън, Джулиан Мур, Оскар Айзък, Глен Флешлер, Алекс Хасел
Явно мастъркласът при братя Коен на Джордж Клуни си е казал тежката дума – Събърбикон (по Коен/Клуни сценарий) напомня донякъде на класики като Фарго и задълбава сатирично в сриването на американската (и не само) мечта като връща лентата през 50-те години на миналия век, където Гарднър Лодж (Мат Деймън), сестрите Маргарет/Роуз (Джулиан Мур) и застрахователния следовател Роджър (Оскар Айзък) се оплитат в кълбо от убийство, застраховки, черен хумор и социална идилия, тиктакаща като бомба с часовников механизъм.
Мадам Хайд – 17, 21, 22, 28 и 30 ноември
Франция, 2017, 95 мин
режисьор: Серж Бозон
с участието на: Изабел Юпер, Ромен Дюри, Жозе Гарсия, Ада Сенани
Кой друг, ако не Изабел Юпер да изиграе фемина версията на доктор Джекил и г-н Хайд – Мари е плаха и вглъбена учителка по физика, която понася всевъзможни шеги и закачки на свой гръб, докато през една бурна нощ гръм не доказва брилянтно-комично третия закон на физиката – на всяко действие отговаря равно по сила и обратно по посока противодействие... а то е особено опасно ако идва от... Мадам Хайд.
Борг/Макенроу – 18, 19, 21, 26 и 29 ноември
Швеция/Дания/Финландия, 2017, 108 мин
режисьор: Янус Мец Педерсен
с участието на: Сверир Гуднасон, Шая Лабьоф, Стелан Скарсгаард, Тува Новотни, Йън Блакман, Лео Борг
Неслучайно Янус Мец Педерсен е спец (при това Кан-отличен) на документалния филм и това си личи в пълнометражния му дебют – от мастер пресъздаването на дрехите и Духа на времето до емоциите, оформили епичния сблъсък между два Свята, разделени от мрежа (а.к.а култовият Уимбълдън финал през 1980 между титаните Бьорн Борг и Джон Макенроу), от изпълненията на Сверир Гуднасон/Борг и Шая Лабьоф/ Макенроу до музиката на Сасу Рипати/Vladislav Delay и компания, всичко тук води към гейм, сет и... мач за публиката.
Три билборда извън града – 18, 19, 25, 26 и 28 ноември
САЩ, 2017, 112 мин
режисьор: Мартин Макдона
с участието на: Франсиз Макдорманд, Уди Харълсън, Сам Рокуел, Лукас Хеджис, Кларк Питърс, Аби Корниш, Джон Хоукс, Питър Динклейдж
Мартин Макдона винаги е бил майстор на тънкия социален и сатира разрез на съвременното ни общество и отново, с помощта на (част от Седемте психопата) Уди Харълсън и Сам Рокуел, и любимата актриса на братята Коен, Франсиз Макдорманд, (Милдред Хейс, която търси неистово справедливост за изнасилването и убийството на дъщеря ù), и три стари билборда, Макдона успява да покаже къде е ръждясало Колелото на Живота.
Сбогом, Кристофър Робин – 18, 19, 22, 25 и 26 ноември
Великобритания, 2017, 107 мин
режисьор: Саймън Къртис
с участието на: Домнал Глийсън, Марго Роби, Кели Макдоналд, Алекс Лоутър, Стивън Кембъл Мур, Уил Тилстън
"Колкото повече, толкова повече" мъдро казва обичания по цял свят Мечо Пух, а колкото повече филми за живота на неговия създател Алън Милн, толкова по-добре, добавяме скромно ние – Саймън Къртис продължава успешната си формула от Моята седмица с Мерилин и Жената в злато като отново преплита биографични факти с малко магия, този път следвайки животът между двете световни войни на Алън Милн (Домнал Глийсън) и неговия син Кристофър Робин по пътя им през Голямата гора и срещата с Мечо Пух и неговите верни приятели.
Призраците на Исмаел – 18, 19, 23, 25, 26, 29 и 30 ноември
Франция, 2017, 114 мин
режисьор: Арно Деплешен
с участието на: Матийо Амалрик, Марион Котияр, Шарлот Гензбур, Луи Гарел, Алба Рорвахер, Ласло Сабо, Иполит Жирардо, Жак Ноло
Лесно е да се каже, че всеки живее с призраците от миналото си, но когато, след 21 години, в живота на режисьора Исмаел Вюяр (препратка към едноименния герой на Матийо Амалрик във филма Крал и кралица на Деплешен) отново се появява жена му Карлота (Марион Котияр), а той вече е намерил Любовта на живота си в Силвия (Шарлот Гензбур), то Нищо не е Лесно – остава само да разберем кой ще издържи по катетите на еротичния ноар триъгълник!?
Ерата на първите – 18, 21, 24, 27 и 28 ноември
Русия, 2017, 140 мин
режисьор: Дмитрий Кисельов
с участието на: Евгений Миронов, Константин Хабенски, Владимир Илин, Анатолий Котеньов, Александра Урсуляк, Елена Панова, Валерий Гришко, Авангард Леонтиев
Да, на руснаците най им приляга да правят филми за покоряването на Космоса, а не да играят второстепенни роли в безчет НАСА блокбъстъри и Ерата на първите се опитва да поправи това и да запълни този вакуум – не, историята не е за първия човек в Космоса, Юрий Гагарин, а за Алексей Леонов (Евгений Миронов) – първият човек, излязъл в открития Космос през 1965, когато (като при повечето спейс филми) всичко, което може да се обърка... се обърква.
Сто и двадесет удара в минута – 18, 19, 21, 23, 26, 28 и 30 ноември
Франция, 2017, 140 мин
режисьор: Робен Кампийо
с участието на: Науел Перес Бискаярт, Арно Валоа, Адел Аенел, Антоан Рейнарц, Феликс Марито
Сто и двадесет удара в минута – това е средната честота на туптене на човешкото сърце... но това определя ли ни като хора... кое, всъщност, ни определя като хора... Все въпроси, които Робен Кампийо задава чрез историята на ACT UP, парижката група активисти, фокусирала общественото внимание към болните от СПИН през 90-те, преплетена с интимната драма на Натан и Шон, озвучена с музиката на Arnaud Rebotini (звукоотговорен и за предишния филм на Кампийо Eastern Boys) и оценена с Голямата награда на журито в Кан.
Рокендрол – 20, 24, 25 и 26 ноември
Франция, 2017, 123 мин
режисьор: Гийом Кане
с участието на: Гийом Кане, Марион Котияр, Жил Льолуш, Филип Льофевр, Камий Роу, Бен Фостър, Иван Атал, Ален Атал, Джони Холидей, Летисия Холидей
Ако някога сте следили пародийните неглиже снимки, които Гийом Кане прави на жена си Марион Котияр и поства във фейсбук, инстаграм... то ще оцените подобаващо сатиричния и оголващ хумор в Рокендрол, където Гийом и Марион играят... себе си! Да, двамата стоят толкова перфектно на екран като в емблематичния (и за техния семеен живот) филм Детски игри, но... този път игрите са съвсем реални и са за възрастни, които вече не знаят кои са, какви са и защо са тук... голям процент от населението на Земята, ако питате нас.
Кораб в стая – 21, 22, 23, 25 и 30 ноември
България, 2017, 107 мин
режисьор: Любомир Младенов
с участието на: Цветан Алексиев, Елена Димитрова, Иван Димитров
Все по често живеем в "балончета" от собствена, паралелна вселена, където бягаме и се крием от реалността наоколо... Това се случва и с Павла (Елена Димитрова) и нейния брат аутист – Иван (Иван Димитров), когато фотографът Филип (Цветан Алексиев) им създава удобен и спокоен Свят за Обитаване... но колко може да издържи един Балон преди да се спука... или един Кораб, затворен в стая...
Свят измислен, пълен с чудеса – 22, 25, 28 и 29 ноември
САЩ, 2017, 117 мин
режисьор: Тод Хейнс
с участието на: Джулиан Мур, Мишел Уилямс, Оукс Фегли, Милисънт Симъндс, Джейдън Майкъл, Том Нунън
Още със Златно кадифе и Не съм тук Тод Хейнс доказа, че може неподражаемо да смесва минало, настояще и бъдеще в една магична история, а в настоящата адаптация на романа на Брайън Селзник го прави брилянтно – две 12-годишни деца с увреден слух са разделени времево от 50 години, но и са слепени заедно в Музея за естествена история в Ню Йорк, където търсят начин да слепят парченцата от разбитите си семейства... и го намират с помощта на Джулиан Мур (отново с две роли като в Събърбикон), камерата на оператора Ед Лахман и музиката на Картър Бъруел (събрал Голям шлем тази година с озвучаването и на Три билборда извън града, и на Сбогом, Кристофър Робин), така че накрая да си кажеш... да, това е Свят измислен, пълен с чудеса!
Формата на водата – 17, 18, 19, 20 и 21 декември
САЩ, 2017, 120 мин
режисьор: Гийермо дел Торо
с участието на: Сали Хоукинс, Майкъл Шанън, Ричард Дженкинс, Октавия Спенсър, Дъг Джоунс, Майкъл Щулбарг
Фантазията на Гийермо дел Торо винаги е работила на много нива и сега приема форма, отчасти вдъхновена от собствения му Лабиринтът на фавна, отчасти повлияна от класически творби като Човекът-амфибия и филмите на Жан-Пиер Жьоне, отчасти закачаща теориите на конспирациите и Студената война, за да разкаже мистично-красивата история на нямата Илайза (Сали Хоукинс) и странно водно създание (Дъг Джоунс), родена от експеримент в тайна лаборатория... която най-вече е история за Любов... като всяка, разказана под звуците на Александър Деспла и спечелила Златен лъв във Венеция.
Киномания 2017 е от 16 до 30 ноември (с разширена програма 17 – 21 декември) в салоните на НДК, Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема и културен център G8
Да, Джоузеф Ръдиард Киплинг е универсално признат и обичан заради неговите Книга за джунглата и Втора книга за джунглата, но преди пътя му да го отведе до Нобеловата награда за литература през 1907 година, всичко започва с писането на разкази. Такива като в сборника Земята е плоска (обхващащ 14 разказа от различни периоди в живота му)... такива съвсем типични за него като Блей, блей, Черна овца, Човекът, който искаше да стане цар или пък Селото, което гласува, че Земята е плоска (даващ и заглавието на сборника)... и такива не съвсем типични за Киплинг като Портата на стоте скърби (именно него четете по-долу), който ни отвежда в родното място на Ръдиард, Индия, където историите се диплят като кълбетата дим от лулите на пушачите на опиум...
Портата на стоте скърби
Ако мога да добия рая за една пейса, защо ще ми завиждате?
Поговорка на пушачите на опиум
Това не е моя история. Разказа ми я цялата приятелят ми Габрал Мискита, човек от смесена каста, между залеза на луната и изгрева на слънцето шест седмици преди да умре, а аз я записах, докато той отговаряше на въпросите ми. Ето я:
"Намира се между канавката на бакърджиите и квартала на търговците на чибуци, на около стотина ярда по права линия от джамията на Вазир Кхан. Нямам нищо против да споделя с някой каквото знам, но надали ще намерите Портата, колкото и добре да си въобразявате, че познавате града. Дори сто пъти да минете през канавката, където е Портата, пак няма да я забележите. Наричахме я "канавка на черния тютюн", но истинското ѝ име, разбира се, е съвсем различно. Натоварено магаре няма да мине между страните ѝ, а на едно място, точно преди да стигнете Портата, издадената фасада на една къща принуждава хората да заобиколят.
Всъщност не е никаква порта. Къща е. Първият ѝ собственик беше Фунчин преди пет години. Бил обущар в Калкута. Говори се, че убил жена си там веднъж когато бил пиян. Затова се отказал от местния алкохол и минал на черния тютюн. По-късно дошъл на север и отворил Портата – къща, в която човек може да си попуши кротко и спокойно. Имайте предвид, че тя беше пакка, почтена пушалня за опиум, а не като онези задушливи и горещи чанду-кхана, каквито има на всяка крачка в града. Не, старецът си знаеше работата и за китаец беше много спретнат. Беше дребно еднооко човече, не повече от три фута, и двата му средни пръста липсваха. Въпреки това не съм виждал друг толкова сръчно да овалва опиумни топчета като него. Никога не изглеждаше повлиян от опиума, при все че пушеше ден и нощ, нощ и ден, просто като предпазна мярка. Ходех в къщата от пет години и мога да премеря сили с който и да е пушач, но бях начинаещ в сравнение с Фунчин. Въпреки това старецът обичаше парите, много ги обичаше, и не че не го разбирам. Чух, че спестил доста, преди да умре, обаче сега всичко е на племенника му. А старецът замина обратно за Китай да го погребат.
Голямата стая на горния етаж, където се събираха най-добрите му клиенти, беше безукорно чиста. В единия ъгъл стоеше идолът на Фунчин – грозен почти колкото него – и под носа му винаги горяха пръчици тамян, обаче уханието им не се усещаше, когато бяха запалени лулите. Срещу идола се намираше ковчегът на Фунчин. Беше похарчил съществена част от спестяванията си за него и когато в Портата дойдеше нов клиент, винаги биваше запознаван с ковчега. Беше черен, лакиран, с надписи в червено и златно, и доколкото съм чувал, Фунчин го купил чак от Китай. Не знам дали е истина, знам обаче, че ако пристигнех пръв вечер, обикновено разстилах рогозката си точно под него. Беше спокойно кътче, нали разбирате, и от време на време откъм канавката повяваше ветрец. В стаята нямаше друго освен рогозките – само ковчега и стария идол, целия зелен, син и пурпурен от старост и от лъскането.
Фунчин така и не ни обясни защо е нарекъл мястото "Портата на стоте скърби". (Той е единственият ми познат китаец, който използваше неблагозвучни названия. Повечето китайци обичат цветисти изрази. Както може да видите в Калкута.) Сами се догаждахме. Нищо не е толкова пристрастяващо за един бял човек като черния пушек. За жълтите е различно. Тях опиумът почти не ги хваща, обаче белите и черните се пристрастяват много. Разбира се, има и такива, на които отначало опиумът не им въздейства повече от тютюневия дим. Просто стават сънливи, както естествено му се доспива на човек, и на следващата сутрин са почти способни да работят. И аз бях такъв отначало, но вече пет години пуша доста редовно и положението се промени. Имах една възрастна леля в Агра, която ми завеща едно-друго след смъртта си. Разполагах със сигурни шейсет рупии месечно. Не е много. Помня времето – сега ми се струва преди стотици години, – когато печелех по триста на месец, без да броим другите приходи, работейки по голям договор за дърводобив в Калкута.
Не се задържах дълго на тази работа. Черният дим не ти позволява да вършиш много други неща и макар на мен да ми влияе съвсем слабо за разлика от другите, днес вече не съм в състояние да работя дори под страх от смъртна опасност. В крайна сметка шейсет рупии са ми предостатъчни. Докато старият Фунчин беше още жив, обикновено той теглеше парите вместо мен, даваше ми половината, за да се издържам (ям много малко), и запазваше останалото за себе си. Бях добре дошъл в Портата по всяко време на денонощието и можех да пуша и да спя там когато си поискам, затова не берях грижа. Знам, че старецът спечели доста, но за мен нямаше значение. Нищо няма особено значение за мен освен това парите да пристигат най-редовно всеки месец.
Когато къщата отвори врати, там се събирахме десет човека. Аз и двама чиновници от някаква правителствена служба в Анаркули, обаче тях ги уволниха и вече не можеха да си плащат (ако човек работи денем, не може дълго да пуши редовно опиум); един китаец, който беше племенник на Фунчин; продавачка, която някак се беше сдобила с много пари; английски безделник – Мак-някой си, струва ми се, но съм забравил, който пушеше много, обаче като че ли никога не плащаше – говори се, че спасил живота на Фунчин на някакъв съдебен процес в Калкута, докато работел като адвокат); още един евразиец като мен, от Мадрас; жена от смесени касти и двама мъже, които твърдяха, че идват от север. Мисля, че бяха персийци или афганци, нещо такова. В момента сме останали не повече от петима, но идваме редовно. Не знам какво се случи с чиновниците, обаче продавачката умря шест месеца след като започна да посещава Портата, и според мен Фунчин си присвои гривните и обецата на носа ѝ. Ама не съм сигурен. Англичанинът не само пушеше, но и пиеше и отпадна. Един от персийците беше убит много отдавна в спречкване през нощта до големия кладенец близо до джамията, след което полицията затвори кладенеца, защото твърдяха, че бил замърсен.
Намериха го на дъното му. Така че, както виждате, останахме само аз, китаецът, жената от смесените касти, която всички наричаме мемсахиб (живееше с Фунчин), другият евразиец и единият от персийците. Мемсахиб вече изглежда много стара. Мисля, че е била млада жена, когато отворила Портата, но вече всички сме стари заради тази къща. На стотици, стотици години. В Портата много трудно можеш да следиш времето, пък и времето няма значение за мен. Тегля си шейсетте рупии всеки месец. Много, много отдавна, когато получавах по триста и петдесет рупии месечно и допълнителни приходи по големия договор за дърводобив в Калкута, имах съпруга.
Но тя вече е мъртва. Хората говорят, че съм я убил, като съм се захванал с черния дим. Може и така да е, но е минало толкова време, че вече няма значение. Понякога през първите ми дни в Портата съжалявах, но това вече отдавна приключи, тегля си шейсетте рупии всеки месец и съм си предоволен.
Не съм опияняващо щастлив, нали разбирате, но съм винаги кротък, спокоен и доволен.
Как се пристрастих? Всичко започна в Калкута. Опитвах у дома, за да проверя какво е. Не стигах твърде далеч, но ми се струва, че по онова време е починала съпругата ми. Така или иначе, озовах се тук и се запознах с Фунчин. Не помня как точно се случи, обаче той ми каза за Портата, аз започнах да идвам и повече не си тръгнах, защо ли... Нека ви напомня обаче, че Портата беше почтено място по времето на Фунчин, където човек се чувстваше удобно, а не като чанду-кхана, където ходят чернилките. Не, там беше чисто и спокойно, не беше претъпкано. Разбира се, идваха и други освен нас десетимата и собственика, но ние винаги имахме по една рогозка с тапицирано дървено блокче за възглавница, цялата на червени и черни дракони и други неща, досущ като ковчега в ъгъла.
След третата лула драконите се раздвижваха и политаха. Наблюдавал съм ги много, много нощи подред. Така регулирах колко пуша. Сега ми трябват една дузина лули, за да се раздвижат. Освен това са мръсни и накъсани като рогозките, а старият Фунчин е мъртъв. Почина преди две години и ми даде лулата, която сега винаги използвам – сребърна, с чудати зверове, които пълзят нагоре-надолу по шишето под чашката. Струва ми се, че преди използвах голямо бамбуково стебло с медна чашка, много мъничка, и зелен нефритов мундщук. Беше малко по-дебела от бастун и беше много приятно да се пуши от нея, много приятно. Бамбукът сякаш засмукваше дима. Среброто не го прави, а и се налага да чистя лулата от време на време, което е голяма врътня, но пуша от нея заради стареца. Сигурно добре е припечелвал от мен, обаче винаги ми даваше чиста рогозка и възглавница и най-хубавия опиум, който може да си набави човек.
След смъртта му неговият племенник Цинлин пое Портата и я нарече "Храм на трите притежания", обаче старите клиенти въпреки това си я наричат "Стоте скърби". Племенникът е много мърляв и според мен мемсахиб трябва да му помогне. Живее с него, както преди живееше със стареца. Двамата пускат вътре всякакви отрепки, чернилки и какви ли не, а черният дим не е толкова хубав като преди. Неведнъж намирам в лулата си изгорели трици. Старецът щеше да умре, ако нещо подобно се беше случило по негово време. Освен това стаята никога не е чиста, а всички рогозки са разкъсани и с разнищени ръбове. Ковчегът изчезна – отново замина за Китай – заедно със стареца и с две унции опиум вътре, в случай че му потрябват пътьом.
Пред идола не се палят толкова пръчици тамян като преди, което е лош късмет, неизбежен като смъртта. Идолът също покафеня целият, защото няма кой да се погрижи за него. Това е работа на мемсахиб, сигурен съм, защото когато Цинлин се опита да изгори пред него златно листче, тя заяви, че само прахосва пари и че ако остави пръчица тамян да гори пред него много бавно, идолът няма да забележи разликата. Затова сега пръчиците са с много лепило, горят половин час по-дълго и вонят. Стаята също вони. Никое предприятие не може да просъществува така. На идола не му харесва, личи си. Понякога късно нощем целият става цветен – във всички нюанси на синьото, зеленото и червеното – досущ като преди, когато старият Фунчин беше жив, освен това върти очи и тупа с крака като дявол.
Не знам защо не напусна това място и не си пуша кротичко в тясното си стайче на пазара. Най-вероятно Цинлин ще ме убие, ако си тръгна – сега той тегли моите шейсет рупии – освен това ще ми струва твърде много усилия, пък и съм се привързал към Портата. Не е бог знае какво на вид. Не е каквато беше по време на стареца, обаче не мога да се разделя с нея. Виждал съм толкова много хора да влизат и да излизат. Виждал съм и толкова много да умират тук, върху рогозките, че вече ме е страх да умра на открито. Виждал съм неща, които на мнозина ще се сторят странни, ала нищо не е странно, когато си във властта на черния дим, освен самия черен дим. А дори да беше странно, няма значение.
Фунчин подбираше клиентите си навремето и не би допуснал никой, който ще му създаде проблеми и ще забърка някоя каша, като умре. Обаче племенникът му не е и наполовина толкова внимателен. Навсякъде разказва, че държи "първокласно" заведение. Изобщо не се старае да пуска хората вътре тихичко и да им помогне да се почувстват удобно, както правеше Фунчин. Затова Портата постепенно печели известност сред чернилките, разбира се. Племенникът не се осмелява да допусне вътре бял или пък човек от смесен произход. Разбира се, налага се да задържи нас тримата – мен, мемсахиб и другия евразиец. Ние сме постоянни клиенти. Обаче за нищо на света няма да ни отпусне ни една лула на кредит.
Надявам се скоро да умра в Портата. Персиецът и човекът от Мадрас вече страшно се тресат. Имат си момче, което им пали лулите. Аз винаги го правя сам. Най-вероятно ще видя как ги отнасят преди мен. Надали ще надживея мемсахиб или Цинлин. Жените издържат по-дълго от мъжете на черния дим, а във вените на Цинлин тече малко от кръвта на стареца, въпреки че наистина продава евтина стока. Продавачката знаеше два дни по-рано, че ще умре, и издъхна на чиста рогозка и мека възглавница, а старецът окачи лулата ѝ точно над идола. Мисля, че винаги я е харесвал. Обаче въпреки това ѝ задигна гривните.
И аз трябва да умра като продавачката – на чиста и хладна рогозка, с лула хубава стока между устните. Когато усетя, че си отивам, ще помоля Цинлин за това, а той може да тегли моите шейсет рупии месечно докогато си иска и да гледа как червените и черните дракони за последен път политат заедно, а после...
Е, няма значение. За мен нищо няма особено значение – само ми се иска Цинлин да не слагаше трици в черния тютюн."
Земята е плоска (превод Надежда Розова, 384 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
