My Mir
Документалното кино винаги е имало запазено място в програмата на SOfia Independent Film Festival, а тази година (от 27 октомври до 6 ноември) завесите на фестивала за независимо кино се вдигат именно с документален филм. Това, обаче, не е единствения прецедент в SO Independent историята – тази година, за пръв път, програмата се обогатява със селекция от български късометражни и премиерна доза VR (Виртуална Реалност) филми, така че спектърът на независимото кино да е пълен.
Първият понеделник на май – 27, 31 октомври и 3 ноември
САЩ, 2016, 90 мин, документален
режисьор: Андрю Роси
с участието на: Андрю Болтън, Джон Галиано, Жан-Пол Готие, Ана Уинтур, Риана
Киното и модата винаги са флиртували, а в случая на откриващия SO Independent филм тази година това се случва зад кулисите на прочутия музей Метрополитън – там, където се раждат две от най-бляскавите събития в неговата история – модната изложба Китай: Видян през лупа и традиционния благотворителен бал на музея Мет Гала. Леко воайорство, много задкулисни тайни, блясък и изящество или просто моменти точно като за откриване на кинофестивал.
Истинска обич – 28 и 30 октомври
САЩ, 2016, 80 мин, документален
режисьор: Алма Хар'Ел
с участието на: Ейбрахам Бойд, Ейнджъл Бойд, Хармъни Бойд, Израел Бойд
Три емблематични места за Америка (Аляска, Хаваи и Ню Йорк), три истории в търсене на истинската обич, обединени в кинопоезията на Алма Хар'Ел (режисирала видеоклипове за The Rolling Stones, Beirut, Sigur Rós и документалния хит Bombay Beach) със сюрреалния бийт на Flying Lotus – какво повече да иска човек от магическия реализъм на документалното кино?
Де Палма – 28 октомври и 4 ноември
САЩ, 2015, 110 мин, документален
режисьори: Ноа Баумбах, Джейк Полтроу
Филмите на Ноа Баумбах са неизменно в програмата на SO Independent и след като миналата година в Докато сме млади се заигра с документализма и смисъла на снимането на кино въобще, сега ни среща документално с един от своите кумири, а Брайън Де Палма определено знае не една и две от тайните на киноизкуството.
Изяж си въпроса – 29 октомври и 5 ноември
Франция/Германия, 2016, 93 мин, документален
режисьор: Торстен Шюте
Франк Запа едва ли има нужда от представяне, затова режисьорът Торстен Шюте просто му дава думата и в серия интервюта, концертни и задкулисни кадри Запа, по-добре от всеки друг, със свои думи рисува образа на това, което днес наричаме роклегенда.
Лятна бригада – 29 октомври и 5 ноември
САЩ/България, 2016, 67 мин, документален
режисьор: Мелъди Гилбърт
Всички знаем къде са българските студенти през лятото – на лятна бригада в Щатите, къде другаде? Да, камериерките в хотел в Южна Каролина Елена и Николета са събирателен образ на българското висше образование, захранвано от бригади в чужбина... Да, Америка винаги е сбъдвала мечти, но и винаги е имала нужда от евтина работна ръка, нали!?
Щастливият филм – 2 и 5 ноември
САЩ, 2016, 93 мин, документален
режисьори: Хилман Къртис, Бен Наборс, Стефан Загмайстер
с участието на: Стефан Загмайстер, Джонатан Хаид, Шийна Ханкин, Бен Наборс
Графичният дизайнер Стефан Загмайстер би трябвало да е открил щастието – има успех в работата си, живее без лишения в Ню Йорк, но има нещо, което го човърка отвътре и той търси отговора на въпроса "какво е Щастието" по възможно най-изобретателния, хумористичен и калейдоскопичен начин.
+ Български късометражни филми – SO Independent селекцията от българско кино се разраства и тази година предлага награда за режисура сред разнообразие от къси филми, шарени като живота в:
- Част 1 – 29 октомври и 1 ноември – очакват ни срещи с нелегални бежанци (в Добри на Орлин Милчев); с дилемите в живота (в Като захарен памук на Яна Лекарска); с болни кучета и добри непознати (в Куче на Владимир Петев); с призраците на миналото (в Къщата на Яна Титова); с касапи и фатални жени (в Месо на София Стойчева); с препятствията на любовната въртележка (в Надежда на Геновева Крумова); с журналистически разследвания (в Стопанинът на къщата на Галина Георгиева).
Куче, България, 2016 © режисьор Владимир Петев
- Част 2 – 30 октомври и 2 ноември – във втората част има време за неподозираните обрати в съвместния живот (с 1000 години живот на Крум Янков); за ретрошика на уличния флирт (във Frame of mind на Зорница Петкова); за историята на хляба (в Живият Хляб на Зорница Петкова) или за тайните на стария хляб (в За какво служи хляба на Ники Стоичков); за благородните лъжи (в Любов на Боя Харизанова); за светофара на живота (в На червено на Тома Вашаров).
+ Виртуален кинохъб – ако вече сте имали шанса да гледате VR (Виртуална Реалност) филми, то знаете какво скачане в бездната на визуалния кеф е слагането на специалните очила за виртуална реалност и слушалките към тях – може да го пробвате в зала Matti'D с българския филм Куче на Владимир Петев или с щатските Invasion на Ерик Дарнел (или две пухкави, бели зайчета спират свирепо извънземно нашествие на Земята), Ashes на Джесика Кантор (или трагичен танц на любовта, вдъхновен от Пина Бауш) и Killer Deal на Антъни С. Феранте (или хорър комедия за мачете и хотелска стая).
Инвазия, САЩ, 2016 © режисьор Ерик Дарнел
SOfia Independent Film Festival 2016 е от 27 октомври до 6 ноември в салоните на Дом на киното, Одеон и Люмиер
"Книгата принадлежи на автора... В най-добрия случай редакторът е слуга на писателя." – тези думи на прочутия редактор Максуел Пъркинс едва ли могат да обобщят неговата литературна философия, но именно това прави неговата биография Геният (ексклузивен откъс от романа ви очаква по-долу, а премиерата на екранизацията му е в програмата на фестивала CineLibri 2016), разказана от американския биографист Андрю Скот Бърг. Какво стои зад кулисите на издаването на една литературна класика; как се отглеждат писатели като Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Томас Улф...; кога Думите стават по-могъщи от оръжията, а бележките под линията на живота се превръщат в легендарни романи и защо "Нищо не може да бъде толкова важно, колкото една книга" – отговорите се крият в Геният.
На 19 април 1930 година Чарлс Скрибнър умира на седемдесет и шест години. Малцина автори на издателството, популярни, когато Пъркинс започва работа там, все още биват издавани.
Джон Фокс-младши, Ричард Хардинг Дейвис и Хенри Джеймс са погребани преди повече от десетилетие. Джон Голзуърди и Идит Уортън продължават да пишат, но последните им романи носят привкус от XIX век. Ала присъствието на стария Чарлс Скрибнър се долавя осезаемо в семейния бизнес. Синът му Чарлс поддържа името му живо, а брат му Артър управлява фирмата. Максуел Пъркинс е на път да стане главен редактор на издателството. "След смъртта на Скрибнър – отбелязва Уолас Майър – вече наистина не се налагаше Макс да защитава решенията си."
През онази година най-успешният автор на Пъркинс – който печели повече престиж, отколкото старият ЧС някога е допускал – е Ърнест Хемингуей. Въпреки Депресията "Сбогом на оръжията" се превръща в стабилен бестселър и накрая оглавява списъка. Макс пише на Ърнест, че Депресията най-вероятно ще засегне общия поток от книги – него несъмнено – но надали ще се отрази на такава изключителна книга като "Сбогом".
Като нова знаменитост, Хемингуей става обект на литературни клюки. Най-необикновените истории идват от писателя Робърт Макалмън, когото Ърнест е препоръчал на Пъркинс.
На вечеря Макс седи изумен, докато Макалмън клевети човека, който ги е запознал. Отначало прави злобни забележки относно писането на Хемингуей. Не след дълго дава глас на лъжливите слухове, че Фицджералд и Хемингуей са хомосексуални.
От Фицджералд Хемингуей подочува за друга история – че той не бил доволен от издателите си и обмислял да се прехвърли другаде. Ърнест пише на Макс, че няма представа как да пресече тези най-нови лъжи, но го уверява, че няма абсолютно никакво намерение да напуска "Скрибнър". Надява се, че ако собственият му късмет и бъбреци издържат достатъчно дълго, Макс някой ден ще издаде събраните съчинения на Хемингуей. Предлага да напише писма, в които да изрази верността си към Пъркинс.
Макс високо цени писмото на Хемингуей. Признава му, че тази история го е разстроила. "Една вечер от напрежение – признава той, – когато слуховете се вихреха най-яростно, собственоръчно ти написах молба да съставиш писмо, с което да ги опровергаеш. Но накрая го скъсах, защото си помислих, че част от играта е сами да съумяваме да се лекуваме." След като помага на писателя да подготви данъчната си декларация – годишно задължение, което се удава с лекота на бившия студент по икономика – и създава попечителски фонд за семейството му, Макс убеждава "Скрибнър" да повишат авторовия процент от продажбите на "Сбогом на оръжията" с няколкостотин долара само "защото ние смятаме за огромна ценност факта, че те издаваме". Пъркинс в крайна сметка препоръчва на Хемингуей да обмисли споразумение, по силата на което "Скрибнър" да му плащат минимална годишна сума, на която той да разчита безусловно.
Ърнест приема всички предложения на Пъркинс освен последното – сигурен е, че няма да бъде в състояние да работи с такъв договор за заплата. За да скрепи съюза си със "Скрибнър", той моли Пъркинс да вземе от "Бони и Ливрайт" правата за "В наше време", които те са обещали да продадат на "Скрибнър", когато Хемингуей ги е напуснал. Когато Макс се обръща към тях, Хорас Ливрайт се разярява. Авторът е национален литературен герой, затова издателят не иска да се откаже от книгата.
"Ние смятаме, че името на господин Хемингуей е ценно присъствие в списъка на нашите автори – пише той на Пъркинс, – а тъй като издадохме първата му книга, има и сантиментален момент." След като Макс настоява с месеци и след предложението за заплащане в брой, "Скрибнър" успяват да изкопчат книгата.
По предложение на Хемингуей Пъркинс кани Едмънд Уилсън да напише предговор към новото издание на "Скрибнър", защото Ърнест е убеден, че Уилсън е "човекът, който разбира най-добре" творбите му.
През есента положението в книгоиздаването се влошава и малко от новите заглавия оцеляват през декември. Благодарение на четири-пет романа на Пъркинс – сред които "Убийството на епископа" на С. С. Ван Дайн и "Сбогом на оръжията" на Хемингуей (в края на 20-те години са продадени седемдесет хиляди бройки от второто заглавие) – "Скрибнър" се радва на най-благополучната си година. Пъркинс обаче е наясно, че това не прави изгледите за бъдещето по-добри. Перспективите са мрачни навсякъде. Затова в мъртвилото на седмицата между Коледа и Нова година Пъркинс се ободрява с мечти за пътуване до Гълфстрийм.
В края на януари 1930 година на връщане от Париж Хемингуей минава през Ню Йорк. Посещава Пъркинс, а той го намира в добра форма и му обещава да се видят във Флорида през март. През февруари бизнесът е толкова зле, че сякаш е невъзможно Макс да се измъкне, обаче пише на Хемингуей: "Научил съм, че единственото, което можеш да направиш в такива случаи, е просто да се махнеш". Пристига в Кий Уест на 17 март и се запознава с Шайката – свободна общност от приятели на Ърнест.
Хемингуей и екипажът му стигат до Маркесас Кийс, влачейки въдиците зад лодката. Там Пъркинс хваща на въдицата си двайсет и шест килограмов опах, с почти петстотин грама повече от световния рекорд. Докато Макс навива влакното на въдицата, другите от екипажа наблюдават развеселени как по лицето му плъзва сянка от усмивка, която, аха, да опровергае прякора Каменното лице, който са му дали. По време на цялата експедиция Пъркинс отново се впечатлява от наблюдателността на Ърнест – повече, отколкото от физическата му сила. Години по-късно, когато си припомня преживяванията на Кий Уест, Макс казва: "Вероятно е необходима артистична интуиция, за да научи човек бързо географията на океанското дъно и поведението на рибите, обаче Хемингуей беше усвоил за година неща, които отнемат десетилетие или пък цял живот. Той сякаш инстинктивно се проектираше в рибата – знаеше какво усеща един опах или тарпон и така разбираше какви са намеренията му".
Морските пътешественици се носят още седемдесет мили от Кий Уест към друга група малки рифове, наречени Драй Тортугас, и остават повече от две седмици вместо четири дни, както са планирали. Само Божие дело е в състояние да задържи Пъркинс извън кабинета му за толкова дълго: северен вятър е разбунил морето толкова силно, че групата не може да се върне на сушата. Ърнест и Шайката спят в някаква барака и карат на алкохол, консервирани храни и запасите от сладък лук, с който Ърнест зарежда лодката преди всяко плаване, както и с каквото успеят да уловят. Могат само да хвърлят въдици от пристана или да се осмелят понякога да излязат с малката лодка за дънен риболов, когато вятърът поутихне за кратко. Ловят риба през всичките дни с изключение на два, когато стрелят по ято птици, погнато от северния вятър към тях. В старанието си да не изостава от изолираната група мъже, Пъркинс си пуска брада, макар и по-къса и по-светла от тези на другите. След като бурният вятър утихва и всички успяват благополучно да се върнат в пристанището, Макс се поглежда в огледалото. "Ако ме беше видяла с прошарената брада като корав пират – пише Макс на Елизабет Лемън впоследствие, – със сигурност щеше да ме вземеш за убиец. Твърдяха, че изглеждам като кавалерийски капитан бунтовник. Две седмици нямаше къде да се огледам, а когато го сторих, се ужасих. Бях съвсем различен и това ме шокира!" Макс благодари на Хемингуей, защото това е едно от най-хубавите преживявания в живота му. Немного след посещението на Макс, Хемингуей заминава за ранчо в Монтана, за да работи над най-новата си книга – мащабно изследване на испанските борби с бикове, за което е споменал по-рано в кореспонденцията си с Пъркинс. Не след дълго пише на Макс, че не получава поща, не е разгръщал вестник от седмици и от години не е бил в толкова добра физическа форма.
С изключение на слабостта си към светлата бира, заради която можел да се поразшири в кръста с няколко сантиметра и която можела да отнеме по няколко часа от работния му ден, навиците му били спартански. Работел по шест дни седмично и за един месец бил написал четиресет хиляди думи. Осведомява Макс, че има още шест каси с бира, които щели да му стигнат за още шест глави. Когато Пъркинс му изпраща коректурите на новото издание на "Скрибнър" на разказите от сборника "В наше време" заедно с предложенията за промени и допълнителен подбор, Ърнест ги оставя настрани и казва, че работи твърде добре над новата си книга, за да "дере мъртви коне".
Преди Депресията кариерата на Томас Улф вече е започнала стабилно, но той се чувства застрашен от националната катастрофа – още повече поради факта, че както по-късно отбелязва за своя автобиографичен герой в книгата "Не можеш да се върнеш отново у дома", "освен общата криза, той изживяваше и лична. За пръв път и той беше стигнал до край и до начало. Беше краят на една любов, но не на способността да обича; началото на признанието, но не на славата".
Улф иска да прекъсне всички свои ограничаващи връзки с миналото, но се разтреперва дори само при мисълта за това. В Ашвил е станал парий и най-сетне е решил да прекрати връзката си с Ейлин Бърнстайн. Пъркинс предлага на Том да кандидатства за субсидия от една фондация, която би му осигурила спокойствие, за да може да напусне работата си като преподавател в Нюйоркския университет и да заживее самостоятелно, като поработи в чужбина за една година. Госпожа Бърнстайн съзнава последиците от тази независимост и тълкува превратно намеренията на Пъркинс. Тя смята, че той насърчава Улф да я напусне. Пъркинс пише препоръчително писмо до фондация "Гугенхайм" и Том получава стипендията. Макс урежда и аванс в размер на четири хиляди и петстотин долара за новата му книга, който ще се плаща на месечни вноски. Като добавим и авторския процент от продажбите от "Погледни към дома, ангеле", писателят разполага с около десет хиляди долара и вече не се налага да разчита на подкрепата на Ейлин Бърнстайн. Смутена, тя опитва по всевъзможни начини да му внуши колко много го обича и чувствата на Улф се колебаят месеци наред. Любовта му обаче продължава да намалява.
На Бъдни вечер през 1929 година Том сяда на едно бюро в Харвардския клуб в Ню Йорк и пише писмо, в което изразява привързаността си към Макс Пъркинс: "Преди една година нямах почти никаква надежда за работата си и не те познавах. Случилото се оттогава насам в очите на мнозина може да изглежда като скромен успех, но за мен е нещо необикновено и вълшебно. Истинско чудо". И продължава: "Вече не мисля за времето, когато написах "Погледни към дома, ангеле", а по-скоро за времето, когато за пръв път разговарях с теб за романа и когато ти работеше над него. Винаги прозирам по-ясно хората, а не събитията или нещата – името "Скрибнър", естествено, предизвиква топло сияние в сърцето ми, но за мен "Скрибнър" си преди всичко ти: ти направи нещо, което бях престанал да вярвам, че един човек може да направи за друг – ти ми даде свобода и надежда. Понякога младите хора вярват в съществуването на герои, които са по-могъщи и по-умни от тях и към които могат да се обръщат за ответ при своите несгоди и скърби... За мен ти си такава личност: ти си за мен канара, мой пристан".
"Много се радвам, че се чувстваш по този начин – с изключение на усещането, че не заслужаваш всичко това – отговаря Пъркинс на Улф. – Надявам се все пак помежду ни да няма сериозна мисъл за задълженост, но в името на непринуденото ни общуване ще изтъкна, че дори да ми дължеше много, моят дълг към теб анулира това. Всичко случило се от получаването на ръкописа до сега за мен беше щастливо, интересно и вълнуващо преживяване."
Геният (превод Надежда Розова, 584 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
Филмът Геният е в програмата на CineLibri 2016 – 9 октомври (Евро Синема, 18:30), 10 октомври (Одеон, 19:00), 11 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 12 октомври (Люмиер, 19:00), 13 октомври (културен център Г8, 19:30), 15 октомври (Дом на киното, 20:00) и в Пловдив – 6 октомври (кино Lucky, 19:00) и във Варна – 8 октомври (зала 1 на ФКЦ, 19:00)
"Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението Биограф на Камински" – да, това е простичкия бизнес план на арт критика/фрийленсър Себастиан Цьолнер за съдбата на възрастния сляп художник Мануел Камински от романа Аз и Камински (откъс от него ви чака по-долу, а екранизацията му от режисьора на Сбогом Ленин Волфганг Бекер може да гледате на фестивала CineLibri 2016). Наглед също толкова простичка е и литературната игра на немския писател Даниел Келман в измислянето на фиктивна биография (изследвана и разказвана от Себастиан Цьолнер) за живота на съчинено артвеличие (творчеството на Камински е създадено специално за екранизацията на романа от художника Манфред Грубер), докато с всеки нов щрих не става ясно, че полагайки основните цветове на иронията, сатирата и черния хумор върху платното на артвселената, Келман всъщност рисува метафора за картината на света ни в размерите на живота, тук и сега...
Книгата започваше с непохватните рисунки на дванайсетгодишния Камински: хора с криле, птици с човешки тела, змии и зареяни в простора мечове, в които липсваше дори най-бегъл признак за талант. Въпреки това великият Рихард Риминг, живял две години с майката на Мануел в Париж, включва няколко от тях в стихосбирката си "Думи от крайпътието". Когато избухва войната, Риминг е принуден да емигрира, качва се на един кораб за Америка и по пътя умира от бронхопневмония. Две снимки от детинство показват възпълничкия Мануел в моряшко костюмче, в единия случай с очила, които гротескно уголемяват очите му, а в другия – замижал така, сякаш е изложен на прекалено силна светлина. Не е красиво дете. Прелиствам, а от влагата хартията става на вълни.
Следват символистичните му работи. Рисувал е стотици – непосредствено след завършване на училище и след смъртта на майка си, сам в една парижка квартира, под закрилата на швейцарския си паспорт по време на германската окупация. По-късно изгаря повечето, но и малкото, които остават, са достатъчно лоши: златен фон, несръчно нарисувани соколи над дървета, от които израстват тъпо втренчени човешки физиономии, грубовата конска муха на едно цвете, което прилича на направено от бетон. Кой знае какво го е накарало да рисува такива неща. За миг книгата ми потъна в пяната; искрящата белота сякаш пропълзя по хартията и аз я изтрих. С едно старо препоръчително писмо от Риминг заминава за Ница и показва картините си на Матис, той обаче го съветва да си смени стила, тъй че се връща у дома без успех. Година след края на войната влиза в една солна мина край Клеранс, изгубва водача и се лута цели часове из изоставените галерии. Когато го откриват и изваждат, се затваря вкъщи в продължение на пет дни. Никой не знае какво точно е станало. Но от този ден започва да рисува по напълно различен начин.
Неговият приятел и меценат Доминик Силва му обзавежда ателие, където той работи, изследва перспективата, изграждането на картината и теорията на цветовете, унищожава направени вече етюди, започва наново, пак унищожава и пак започва. Две години по-късно Матис му урежда първата изложба в галерията "Теофраст Ренонкур" в Сен Дени. Там той за пръв път показва, обръщам страницата, новата си серия картини: "Отражения".
Днес цялата серия бе изложена в музея "Метрополитен" в Ню Йорк. Картините изобразяваха огледала, поставени едно срещу друго под различен ъгъл. Разтваряха се сребристосиви коридори към безкрайността, леко изкривени, изпълнени с призрачна студена светлина. Детайли от рамките или замърсявания върху стъклото се умножаваха и подреждаха в еднакво смаляващи се копия, докато не изчезнеха от полезрението някъде в далечината. На някои от картините, сякаш от недоглеждане, личаха и детайли от самия художник, ръка с четка, ъгъл на статив, като че ли случайно хванати от едно от огледалата и размножени от него. Веднъж някаква свещ предизвикваше пожар от успоредно виещи се пламъци, друг път осеяна с хартии маса, на чийто ъгъл бе сложена пощенска картичка с репродукция на "Придворни дами" от Веласкес, се разтягаше между две огледала, които се срещаха под прав ъгъл, а отраженията на едното в другото огледало създаваха трето, което обаче не показваше предметите отразени, а такива, каквито си бяха, в странно симетричен хаос: невероятно сложен ефект. Андре Бретон пише възторжена статия, Пикасо купува три картини, по всичко личи, че Камински ще се прочуе. Това обаче не се случва. Никой не знае защо; просто не се случва. След три седмици изложбата е закрита, Камински се прибира с картините си вкъщи и е точно толкова неизвестен, колкото е бил и преди. Две фотографии са го запечатали с необичайно големи очила. Оженва се за Адриен Мале, собственичка на процъфтяващ магазин за хартия, и в продължение на четиринайсет месеца живее в нещо като благоденствие. После Адриен го напуска, като взема със себе си новородената Мириам, и бракът им се разтрогва.
Врътнах крана за топлата вода; твърде рязко, понеже едва не извиках от болка; леко го намалих, сега стана добре. Подпрях книгата на стената на ваната. Имаше много неща, за които трябваше да говоря с него. Кога бе узнал за заболяването на очите си? Защо бракът му се беше разпаднал? Какво се бе случило в солната мина? Разполагах със записи на други лица, но ми трябваха цитати и от самия него; неща, които никога досега не беше казвал. Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението "Биограф на Камински". А това щеше да ми донесе длъжност в някое от големите издания за изкуство.
Сега вече книгата бе доста мокра. Прескочих следващите "Отражения" и запрелиствах по-малоформатните картини от следващото десетилетие, рисувани с масло и темперни бои. Отново беше живял сам, Доминик Силва редовно му бе давал пари, сегиз-тогиз беше и продавал по някоя картина. Палитрата на цветовете му ставаше все по-светла, а рисунъкът – все по-пестелив. Рисуваше абстрактни до границата на разпознаваемостта ландшафти, градски пейзажи, сцени от оживени улици, които се размиваха в лепкава мъгла. Някакъв мъж вървеше и влачеше подире си своите собствени неясни очертания, върхове потъваха в каша от облаци, една кула изглеждаше почти прозрачна заради доминиращия фон; човек напразно се мъчеше да дефинира нещо точно, понеже това, което току-що бе смятал за прозорец, сега се оказваше светлинно отражение, онова, което бе изглеждало като изкусно украсен зид, се превръщаше в причудливо оформен облак и колкото повече се вглеждаше в картината, зрителят откриваше все по-малко от самата кула. "Много просто – бе казал Камински в едно от първите си интервюта – и адски трудно. Ослепявам. Тъкмо това рисувам. Нищо друго."
Облегнах глава на стената от фаянсови плочки и подпрях книгата на гърдите си. "Хроматична светлина привечер", "Магдалена се моли смирено" и особено "Размисли на сънлив пешеходец" по най-прочутото стихотворение на Риминг: едва различимо човешко лице, което броди като изгубено сред сив мрак. "Пешеходецът" всъщност единствено заради Риминг намира място в една изложба на сюрреализма, където случайно привлича вниманието на Клаас Олденбург. Две години по-късно чрез посредничеството на Олденбург една от най-слабите работи на Камински, "Разпитът на Свети Тома", бива изложена в една експозиция на попарта в галерията "Лео Кастели" в Ню Йорк. Заглавието се разширява с "рисуван от сляп художник", до картината поставят и снимка на Камински с черни очила. Това толкова го ядосва, че цели две седмици не става от леглото, повален от грип с температура. Когато отново се надига, вече е прочут.
Предпазливо изпружих ръце и разтърсих първо дясната, а сетне и лявата си китка; книгата се бе оказала доста тежка. През отворената врата зърнах окачената картина със стария селянин. Държеше коса и гордо я съзерцаваше. Хареса ми. Можеше да се каже дори, че ми харесва повече от картините, за които пишех ден след ден.
Преди всичко заради слуха, че Камински е сляп, картините му тръгват по света. И когато все пак почват да вярват на уверенията му, че все още вижда, вече нищо не може да бъде поправено: музеят "Гугенхайм" му урежда експозиция, цените достигат умопомрачителни стойности, снимките го показват в компанията на четиринайсетгодишната му дъщеря, тогава действително очарователно момиче, на вернисажи в Ню Йорк, Монреал и Париж. Но зрението му все повече се влошава. Купува къща в Алпите и изчезва от вниманието на обществеността.
Шест години по-късно Богович урежда в Париж последната изложба на Камински. Дванайсет картини голям формат, отново рисувани с темперни бои. Почти само светли цветове, жълто и светлосиньо, изпъкващо зелено, прозирни бежови тонове; преплетени едно в друго течения, които – ако човек се отдалечеше и примижеше – изведнъж разкриваха просторни ландшафти: хълмове, дървета, свежа трева под летен дъжд, бледо слънце, което превръщаше облаците в млечни изпарения. Запрелиствах по-бавно. Тези неща ми харесваха. Някои от тях разгледах и по-дълго. Водата постепенно изстина.
Щеше да е по-добре обаче да не бяха ми харесали, понеже отзивите за тях бяха унищожителни. Наричаха ги кич, тягостен гаф, свидетелство за болестта му. Последната снимка показваше как Камински крачи из изложбените зали с бастун, тъмни очила и странно ведра физиономия. Започнах да зъзна и затворих книгата. Оставих я встрани от ваната и твърде късно забелязах, че там се е образувала голяма локва. Изругах, понеже в такова състояние нямаше да мога да я продам дори на някой църковен битпазар. Станах, изтеглих запушалката от канала и погледах как един малък въртоп засмуква водата. Взрях се в огледалото. Плешивина? В никакъв случай.
Аз и Камински (превод Любомир Илиев, 168 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Филмът Аз и Камински е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Одеон, 18:30), 10 октомври (Люмиер, 19:00), 16 октомври (Дом на киното, 19:00)
Всеки ден и всеки миг животът ни поднася истории и въпроси за това как да го живеем – същото прави и фестивалът за документално кино Sofia Biting Docs (от 28 септември до 6 октомври, пълната програма е тук), който за четвърта поредна година ще се опита да намери верния тон в киноразговора за битието ни, такова каквото го живеем.
Какво?
17 документални (пълнометражни и късометражни) премиерни заглавия в търсене на верния тон при общуването между Човека и неговата среда на живот...
Кой?
Изкуството да живееш – документалното кино не само показва как живеем, но (вглеждайки се в детайлите) разкрива и какво ни прави Хора, по-добри хора – точно като в закриващия фестивала филм Човек на фотографа и режисьор Ян Артюс-Бертран, който ще го представи лично на 6 октомври, също както направи с книгата си и пътуващата изложба Земята отвисоко преди години. В Човек, Бертран събира автентични човешки истории в първо лице от почти цял свят като ги преплита умело с кадри от любимата си въздушна фотография, за да усетим подсъзнателно какво ни обединява, какво ни разделя, как живеем днес и сега и какво ни прави Хора.
Сакрамонте, Испания, 2014, 94 мин © режисьор Чус Гутиерес
Начинът ни на живот наистина определя какви хора сме и повечето от селектираните филми в Sofia Biting Docs го доказват – като откриващия фестивала на 28 септември Сакрамонте, който изследва една 200-годишна традиция в създаване на фламенко музиканти и танцьори, поколение след поколение, в сърцето на неофициалната столица на фламенкото – Сакрамонте, Гранада. Като биографичния филм Животът според Вацлав Хавел за житейската философия на един интелектуалец-президент и дисидент, който на 5 октомври 2016 щеше да навърши 80 години. Или като във филмите Куделка (за чешкия фотограф Йозеф Куделка, пред чийто обектив минава както Пражката пролет през 68-а, така и Стената на Разделението между Израел и Палестина), Горещите мъже на студената диктатура (за гей поколенията в унгарското общество, живеещи между сянката на комунизма и дъгата на настоящето), Нейно величество Мими (за игрите на съдбата в живота на симпатичната бездомна старица Мими, които я отвеждат от една обществена пералня до червения килим на Холивуд), Велосипеди срещу автомобили (един забавен филмов експеримент между ада и рая в отношението автомобилен трафик – велоалеи в големите мегаполиси) или като в забавния Копнеж по стара Куба (иронично-интимен поглед в душата на "Децата на революцията" Луис, Ернесто и Кармело).
Велосипеди срещу автомобили, Швеция, 2015, 90 мин © режисьор Фредрик Гертен
Документално по ноти – традицията повелява в програмата на Sofia Biting Docs да звучи много музика и тя идва триумфално със Slave Trade: Как Принс промени музикалния бизнес (или да си припомним какво и защо дължим на починалия на 21 април тази година Принс Роджърс Нелсън), В очакване на Бионсе (или на какво и защо са способни ултрафеновете на Бионсе преди неин концерт в Сао Пауло) и за финал Изумителната Нина Симон – интимен портрет на Единствената и Неповторимата, останал в сянката на номинирания за Оскар What Happened, Miss Simone – другият документален разказ от миналата година за живота на Юнис Катлийн Уеймън, починала също като Принс на 21 април (случайност или не), но през вече далечната 2003 година.
Изумителната Нина Симон, САЩ, 2015, 110 мин © режисьор Джеф Либерман
Трип Дневници – естествено, в Sofia Biting Docs ще има и много кино за пътешественици, но този път фокусът няма да пада просто върху екзотичността на дестинациите – и в Гласове от Амазония (документалната мирна борба за оцеляване на туземните племена от Еквадор под натиска на петролната индустрия, която руши средата им на живот), и в Заветът на Сандже Менла: Тибетска медицина (Sofia Biting Docs традицията да се показват филми, посветени на Тибет продължава с търсенето на допирни точки между будизма и науката в името на изцелението на три индийки с диагноза рак), и в По калдъръмите на Галата (или историята на този прочут квартал през живота и страниците на Librairie de Pera – една от най-старите антикварни книжарници, отворена в началото на ХХ век), и в Да катериш висините (портретът на Радек Ярош, единственият чех покорил 14 от световните върхове над 8000 м), и в българския Големият Иглен връх – премиерата на първото киноизкачване на Големия Иглен връх (1697 м) на остров Ливингстън, Антарктика от алпинистите Дойчин Боянов, Николай Петков, Александър Шопов и режисьора Неделчо Хазърбасанов ще се случи в компанията на филма Килиан Жорнет: Тънка линия за тоталното покоряване на Алпите – та, във всички тези трип филми не пътят и крайната цел са най-важни, а всичко Онова, което стои зад тях. А именно това ни прави хора, нали!?
Големият Иглен връх, България, 2015, 11 мин © режисьор Неделчо Хазърбасанов
Кога & Къде?
От 28 септември до 6 октомври 2016 в салоните на Дом на киното, Евро Синема, културен център G8 и Чешки център
Защо?
Защото верният тон не само подобрява общуването между Човека и неговата среда на живот, но може и да промени неговото житие и битие, нали...
Човек, 2015, 190 мин © режисьор Ян Артюс-Бертран
