My Mir

Ако попитате някого днес "Кои са най-известните дъблинчани?", вероятно бързо ще получите отговора "Боно и U2, естествено", но преди поп културата да залее и удави света, Дъблин и Ирландия са синоними на едно име и то е Джеймс Джойс – писател-гражданин на необятния свят на думите, чийто емблематичен епос Одисей, романите Портрет на художника като млад (тази година маркира 100 години от издаването му), Бдение над Финеган и неговите Дъблинчани (сборник с 15 разказа, които проследяват детството, юношеството и зрелостта на своите герои) живеят адски дълъг живот... просто защото и хората, и светът оттогава до днес не са се променили особено, нали!? Затова сега се запознайте с Евелин (откъс от едноименния разказ в Дъблинчани), която броди по ръба на дилемата "Тук или Там"... дилема, пред която стоят хиляди българи днес, 100 години по-късно.

Евелин

Тя седеше до прозореца и гледаше как вечерта нахлува в улицата. Главата си бе опряла на пердето, а в ноздрите си чувстваше дъх на прашен кретон. Беше уморена.

Минаваха малко хора. Мина на път за дома си мъжът от последната къща. Стъпките му отекнаха нататък по бетонния плочник, а след това заскърцаха по сгурията пред новите червени къщи. Едно време там имаше ливада и всяка вечер те си играеха на нея със съседските деца. Сетне някакъв човек от Белфаст купи ливадата и построи на нея къщи – не като техните, малки и кафяви, а яркочервени тухлени къщи с лъскави покриви. Децата от улицата често играеха заедно на ливадата – Девиновите, Уотърсовите, Дъновите, Кьоу Сакатото, и тя с братята и сестрите си. Ърнест обаче никога не играеше: вече бе много голям. Баща им често ги разгонваше от ливадата с дебелия си трънчен бастун; но обикновено Кьоу Сакатото стоеше на пост и зададеше ли се баща ѝ, биеше тревога. Все пак доста щастливи трябва да са били. Баща ѝ още не беше чак дотам лош; при това и майка ѝ беше жива. Всичко беше толкова отдавна; и тя, и братята и сестрите ѝ бяха порасли до един; майка ѝ умря. И Тизи Дън умря, а Уотърсови се върнаха в Англия. Всичко се променя. Сега и тя щеше да замине като другите, и тя щеше да напусне своя дом.

Своя дом! Тя огледа стаята, огледа и всички добре познати предмети в нея, от които толкова години бе бърсала праха веднъж в неделята и всеки път се бе питала отгде извира тоя прах. Може би никога вече нямаше пак да види тия тъй познати предмети, с които и през ум не ѝ бе минавало, че ще се раздели. И все пак през всички тия години не успя да научи името на свещеника, чиято пожълтяла снимка висеше на стената над повредения хармониум, досам литографията с обещанията пред блажената Мария Маргарет Алакок. Бил приятел на баща ѝ от училище. Когато показваше фотографията на някой гостенин, баща ѝ обикновено казваше мимоходом:

– Сега е в Мелбърн.

Съгласила се бе да замине, да напусне дома си. Умно ли постъпваше? Опита се да прецени всички доводи за и против. Така или иначе, в тоя дом тя имаше подслон и храна; край нея бяха и ония, с които бе живяла цял живот. Разбира се, налагаше ѝ се да работи здравата и вкъщи, и в магазина. Какво ли щяха да кажат за нея там, като узнаят, че е избягала с мъж? Може би ще я нарекат глупачка; и на нейно място ще назначат друга чрез обявление. Госпожица Гавин ще се радва. Винаги ѝ бе имала зъб и го показваше най-вече пред хора:

– Госпожице Хил, не виждате ли, че тия дами чакат?

– Моля, гледайте по-весело, госпожице Хил!

Нямаше да пролее нито сълза за магазина. Но в новия ѝ дом, в оная далечна и непозната страна, всичко щеше да бъде различно. Тогава тя, Евелин, ще бъде омъжена. Хората ще я уважават. Няма да се мъчи като майка си. Дори сега, макар да бе прехвърлила деветнайсетте, тя често се боеше от грубостта на баща си. Знаеше, че тъкмо това бе причината за сърцебиенето ѝ. Когато бяха още малки, той никога не бе налитал да я бие, както се спускаше връз Хари и Ърнест, понеже беше момиче; но напоследък бе почнал да я заплашва и казваше, че само паметта на майка ѝ го спира. Сега нямаше и кой да я защити – Ърнест беше умрял, а Хари, който работеше по украсата на църкви, почти винаги беше някъде в провинцията. При това вечните дрязги за пари събота вечер бяха почнали да ѝ додяват донемайкъде. Тя винаги даваше цялата си седмична плата – седем шилинга, – а и Хари винаги изпращаше каквото може, но цялата беда бе как да измъкне нещичко от баща си. Той казваше, че тя прахосва парите, че няма ум в главата, че няма да ѝ даде своите спечелени с пот пари, та тя да ги пръска по улиците, и още какво ли не, защото обикновено в събота вечер си идваше съвсем насмукан. Накрая ѝ даваше парите, а след това я питаше възнамерява ли изобщо да купи нещо за обяд за неделя. Тогава трябваше от бързо по-бързо да хукне по пазар, здраво стиснала в ръка черното си кожено портмоне, докато с мъка се провираше през тълпата, сетне да се завърне по никое време с цял товар провизии. Много труд ѝ струваше да поддържа къщата в ред и да гледа двете малки деца, които ѝ бяха поверени, редовно да ходят на училище и редовно да се хранят. Това бе тежък труд – и тежък живот, – но сега, когато бе дошло време да скъса с него, тя не го намираше съвсем неприемлив.

С Франк ѝ предстоеше да опита друг живот. Франк беше много мил, мъжествен и чистосърдечен. Щяха да отпътуват заедно с вечерния параход, да му стане жена и да живее с него в Буенос Айрес, където я чакаше неговият дом. Колко добре си спомняше кога го видя за пръв път; той бе наел стая в една къща на главната улица, където тя ходеше на гости. Като че ли бе преди няколко седмици. Той стоеше пред вратата, килнал фуражката си назад, а перчемът му се вееше над бронзовото лице. После се опознаха. Той я чакаше всяка вечер пред магазина и я изпращаше до къщи. Веднъж я заведе да види "Циганката" и тя ликуваше, седнала до него на непривично за нея място в театралния салон. Той страшно обичаше музиката и дори сам пееше понякога. Хората знаеха, че я ухажва, и щом той запееше песента за девойката, залюбила моряк, тя винаги изпитваше някакво приятно смущение. Наричаше я булче на шега. Мисълта, че има връзка с мъж, отпърво я ласкаеше, после той почна да ѝ се харесва. Толкова неща ѝ разказваше за далечни страни! Беше започнал като юнга с една лира на месец на параход по линията за Канада. Казал ѝ бе имената на корабите, на които е плавал, и названията на различните корабни длъжности. Беше плавал през Магелановия проток и ѝ бе разправил какви ли не чудесии за страшните патагонци. После стъпил здраво на краката си в Буенос Айрес, а в старата родина дошъл само тъй, за почивка. Разбира се, баща ѝ се бе научил за тая връзка и ѝ забрани дори да мисли за него.

– Тия моряци са ми ясни – рече той.

Един ден се скара с Франк и подир това трябваше да се срещат тайно.

Улицата потъваше в тъма. Белите пликове в скута ѝ вече се губеха в мрака. Едното писмо беше за Хари; другото – за баща ѝ. Някога Ърнест беше нейният любимец, но тя обичаше и Хари. Баща ѝ напоследък видимо се беше състарил; тя щеше да му липсва. Понякога той биваше и мил. Неотдавна, когато беше болна, той ѝ чете някакъв разказ за призраци и ѝ препече филийки хляб на огъня. Друг път, когато майка им беше още жива, всички бяха отишли на излет до Хоут6. Тя си припомни как тогава баща ѝ си сложи на главата майчината ѝ шапка, за да разсмее децата.

Времето летеше, а тя все още седеше до прозореца, опряла глава на пердето, вдишвайки мириса на прашен кретон. Дочуваше свирнята на латерна някъде далече долу по улицата. Мелодията ѝ бе позната. Странно, че я дочуваше тъкмо тая вечер, за да се подсети за обещанието, което бе дала на майка си, за обещанието колкото може по-дълго да крепи тоя дом цял и сплотен. Припомни си и последната нощ от боледуването на майка си: и тогава тя се намираше в душната тъмна стая от другата страна на къщата, а отвън до ушите ѝ долиташе някаква тъжна италианска мелодия. Тогава дадоха на латернаджията шест пенса и му заръчаха да си върви. Спомни си, че после баща ѝ влезе важно в стаята на болната и каза:

– Проклети италианци! Чак тук да се домъкнат!

И както седеше унесена, тоя тъжен спомен за майчиния ѝ живот я прониза до дън душа – живот на всекидневни жертви, завършил накрая с лудост. Тя потръпна, дочула отново майчиния си глас да нарежда с безумно упорство:

– Derevaun Seraun! Derevaun Seraun!

Тя скочи внезапно, обзета от ужас. Да бяга! Трябва да бяга! Франк ще я спаси. Ще ѝ даде живот, може би и любов. Тя искаше да живее. Защо да е нещастна!? Имаше право на щастие. Франк ще я вземе на ръце, ще я притисне към гърдите си. Ще я спаси.

.................................................................................

Тя стоеше сред разлюляната тълпа на Северния кей. Той я държеше за ръка и тя усещаше, че ѝ говори и непрекъснато повтаря как ще прекосят океана. На пристанището се тълпяха войници с кафяви раници на гръб. През широките врати на чакалнята тя зърна за миг тъмната грамада на парахода, прилепен до стената на кея, със светнали прозорчета. Тя мълчеше. Усещаше, че бузите ѝ са бледи и хладни, и в тоя сложен лабиринт от отчаяни мисли замоли Бога да я напъти, да ѝ посочи къде я зове дългът. Корабът изсвири тъжно и проточено в мъглата. Тръгне ли, утре ще бъде с Франк в открито море на път към Буенос Айрес. Билетите им бяха купени. Можеше ли все още да се откаже, и то след всичко, което той бе сторил за нея? От отчаяние започна да ѝ се гади и тя продължи да шепне нечута гореща молитва.

Заби камбанка и звънът я прониза в сърцето.

– Ела!

Всички морета на света забушуваха край сърцето ѝ. Той я теглеше в бездната: щеше да я удави. И с двете си ръце тя се вкопчи в железните перила.

– Ела!

Не! Не! Не! Невъзможно. Ръцете ѝ стискаха железата до полуда. Изсред вълните тя нададе вик на отчаяние.

– Евелин! Еви!

Той се втурна зад бариерата и ѝ извика да го последва. Креснаха му да върви, но той продължаваше да я зове. Тя извърна побелялото си лице към него, безволна като безпомощно животинче. В очите ѝ той не съзря нито любов, нито сбогом: тя не го познаваше.

   Дъблинчани (превод Асен Христофоров, 296 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Добре познавате Sofia MENAR Film Festival, познавате вече и тазгодишната селекция от игрално кино (пълната програма на фестивала е тук), а сега е време да се запознаете с документалната и късометражна програма без граници, която ще срещате в кино MENAR дома на мира от 14 до 31 януари.

Какво?

Селекция от документално и късометражно кино (игралното е тук) от Близкия Изток и Северна Африка, разделена в следните добре познати категории:

MENAR Документа – документалното кино на това фестивално издание се занимава с две основни теми:

Музиката, моя любов – красноречивите Пътуване в ритъма (или как се популяризира пакистанската музика със съвременен бийт, хъс и дух ала Asian Dub Foundation) и По мелодия на таблата (срещата с виртуоза на хипнотичния индийски инструмент табла Санджай Канса Баник ще е и на живо на 23 януари в Къща-музей Панчо Владигеров + извънредна прожекция и концерт на таблатиста Стефан Христов на 29 януари пак там) добре обобщават хармонията между музиката и киното и се превръщат вече в MENAR традиция.

Пътуване в ритъма, 2015, Пакистан, 78 мин © режисьор Миан Аднан Ахмад

Етно MENAR – от родното предложение за Истинско щастие (срещащо ни с житието, битието и философията в будистки манастир в покрайнините на Катманду) от режисьора и фотограф Атанас Куцев, през Емоционална карта на Танжер (или марокански митове и легенди по стъпките на Уилям Бъроуз, Пол Боулс, Алън Гинзбърг и Карлос Саура) и Забележителният Исфахан (или историческа и културна панорама на този мистичен ирански град), до поетичната приказка за живота и философията на един от най-важните поети и мистици в ислямската култура – Джеляледдин Руми: Поетът на Исляма и интригуващата среща с апокрифната етно общност морискос в Алпухарас, Андалусия, всички документални филми от тазгодишното MENAR издание ще те вкарат неусетно и саможиво в етно приключение различно (и не съвсем) от ежедневието ти – също като забавните телефонни дневници От началото до нула, събрани в сервиза за мобилни телефони в най-големия бежански лагер в света Заатари в Йордания.

Забележителният Исфахан, 2011, Иран, 60 мин © режисьор Д-р Фарзин Резаеян

MENAR изКъсо – тази година късометражната програма намира своя дом само и изключително в Чешкия център, а темите и пъстрота в нея са като самия живот – от турската приказка за пътя към Ада, постлан с добри жестове в Невинност и историята за Количката, която изкарва прехраната на цяла фамилия, през иранската анимационна забава Жената с коса от цветя и 25-годишната борба на един баща с бюрокрацията и липсата на информация за изчезналия му син в Елегия, до края на изолацията от цивилизацията за енигматичния етнос Yaar в Буркина Фасо и черно-хумористичната история Ливадата за едно пасище в гранична зона. От разказа за различните пътища, които поемат 10-годишният Яшар и неговият баща, въпреки че всяка сутрин вървят по една и съща Пътека, през драмата на една баба и нейната Риба, останали без вода, до безумното Селфи, което работещите в болница си правят със своя малък пациент.

По стъпките на Бога, 2015, Aвстрия, 60 мин © режисьор Йоханес Шварц

Керван MENAR – естествено, пътуването около света само с кинобилет отново е тук и ще те отведе По стъпките на Бога (пеш поклонението на католически свещеник от родния му дом в Лихтенщайн до свещения Йерусалим и обратно за 459 дни) или пък По течението на река Карун в авантюристичен културен рафтинг по най-дългата река в Иран с Том Алън (помните го от Джанапар, нали) и Леон Маккарън. А винаги може да потичате в компанията на Мика Тру (по-познат като Белият кон/Caballo Blanco), създателят на Copper Canyon Ultra Marathon, който съхранява традициите на мексиканското племе тараумара за бягане на ултрадълги разстояния в Тичай свободно – Истинската история на Кабайо Бланко или пък да имате Споделена мечта като приятелите от детство Брайън Мате, Морган Моншо и Сифай Вера, които си спретват околосветско велошествие в продължение на 3 години.

По течението на река Карун, 2015 Великобритания/Иран, 57 мин © режисьори Рис Туейтс-Джоунс, Том Алън, Леон МакКарън

Кой?

По традиция, основната MENAR кинопрограма ще бъде съпътствана от специални събития като изложбата на Славена Илиева Цветовете на живота (в откриващата вечер преди прожекцията на Шареният остров), като откриващото MENAR парти с The Fein и музика от Близкия Изток и Северна Африка, като концертите на Санджай Канса Баник и групата Лоши петли (за финал с прожекцията на Пътуване в ритъма) или пък представянията на книгите Между Нирвана и Самсара на Атанас Куцев, Едно 111 на Анелия Райчева, Там, където загинаха дърветата на Светослав Иванов, Лудият от площад Свобода на Хасан Бласим, както и специалните литературни четения на палестински поетеси (преди премиерата на Вила Тума), на поезия от Джеляледдин Руми, на култовата творба Пророкът от Халил Джубран (представен миналата година) и не на последно място, глобално четене на 14 януари в подкрепа на осъдения на смърт в Саудитска Арабия палестински поет Ашраф Фаяд.

Кога & Къде?

14 – 31 януари в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център, Институт Сервантес, Къща-музей Панчо Владигеров и Dada Cultural Bar

Защо?

Няма нищо по-хубаво от кино без граници за един МИР-ен свят без Война.

Елегия, 2015, Иран, 28 мин © режисьор Юсеф Каргар

Както вече казахме, фестивали за кино като Sofia MENAR Film Festival 2016 са прекрасен начин за съхранение на глобалния мир и за убеждение в идеята, че всички хора по света колкото се различават, толкова и си приличат – принципи на хуманността, които тази година ще бъдат поставени на особено силно и тежко изпитание, но които ще живеят вечно не само в игралното кино от Близкия Изток и Северна Африка (пълната програма на фестивала е тук), но и в целия MENAR дом на мира от 14 до 31 януари.

Шареният остров – 14, 28 и 31 януари

Иран, 2015, 103 мин

режисьор: Хосроу Синаи

с участието на: Мехди Ахмади, Наргис Хормози, Мостафа Шаб Тари

В последните години иранското кино има заслужено силно присъствие на Sofia MENAR Film Festival (дори бе представено със специален фокус миналата година), а откриващият фестивала филм Шареният остров разкрива чудесно защо това е така – имаме локация-мечта с кръговата форма и колоритната древна история на екзотичния остров Хормуз с 50 цвята почва, имаме и амбицията на учен от Техеран да отвори там първия музей, който да съхрани този колорит, а когато всичко това се сблъска с тайнствените традиции на една общност, живееща между призраците на бившето величие и реалността на настоящия декаденс вече нищо не може да остане каквото е било.

Защо не съм като Тарковски? – 15 и 16 януари

Турция, 2014, 110 мин

режисьор: Мурат Дюзгюноглу

с участието на: Тансу Бичер, Вуслат Сарачоглу, Есра Къзълдоган, Мендерес Саманджалар

В света на киното разминаването между мечти и реалност винаги е било неизчерпаем извор за екзистенц обрати на съдбата и комедийни страсти, и ако животът на неудовлетворения режисьор Бахадър минава през снимането на кичозни ТВ продукции, реклами, празно бохемство и неплатени сметки, то мечтите му го доближават до писателя Хасан, учител и стар приятел, с когото Бахадър някой ден може и да заснеме класика като на Тарковски... Кой знае!?

Нощна смяна – 15, 18 и 19 януари

Иран, 2015, 95 мин

режисьор: Ники Карими

с участието на: Амир-Хосейн Арман, Мохамад Реза Форутан, Лейла Заре

Неслучайно фокусът на тазгодишния MENAR пада върху филми от жени-режисьори – да, ролята на жената в арабския свят (и не само) често е пренебрегвана и оплетена в мрежа от клишета и грешни митове, досущ като в брака на Фарзад и Нахид, които режисьорката Ники Карими разплита умело и кръшно с помощта на актрисата Лейла Заре (от миналогодишния Като другите), така че истината да работи нонстоп, а не само нощна смяна.

Оркестърът на слепите – 15, 20 и 23 януари

Франция/Мароко, 2014, 110 мин

режисьор: Мохамед Муфтакир

с участието на: Юнес Мигри, Фед Беншемси, Мохамед Бастауи, Мохамед Шуби

Мароканското кино винаги е имало тънък усет към комичното (като в миналогодишния Адиос, Кармен! или в Андалусия, моя любов), но историята на Хусин и неговият самодеен оркестър за сватби и тарикатлъци обещава да е сред най-забавните (и най-награждаваните), които сме гледали – да се правят на слепи (за да им се плаща повече и за да заглеждат необезпокоявано чужди жени) е само малка част от номерата на оркестъра на Хусин, която дори не може да се сравни с нещата, на които е готов неговият син Миму, когато се влюби в Шама, помощницата на съседката.

Три риби – 15, 22 и 31 януари

Иран, 2015, 93 мин

режисьор: Хамид Реза Горбани

с участието на: Хание Тавасоли, Роя Афшар, Алиреза Камали, Шива Ебрахими

Хамид Реза Горбани си е научил урока като асистент-режисьор на Асгар Фархади при заснемането на Раздяла (отличен с Оскар и Златна мечка) и в дебюта си е намерил перфектната екзистенц дилема – след откриване на тумор в мозъка Елхам трябва да реши дали да живее с мисълта за неизбежния фатален изход, но да сподели с близките си оставащите ѝ дни или да се оперира спешно (с вариант да загуби частично или напълно паметта си) и да започне живота си отначало без спомени.

Душа на прашинка – 15 и 28 януари

Турция, 2014, 95 мин

режисьор: Несими Йетик

с участието на: Айтач Арман, Тансу Бичер, Селин Йенинджи

Когато почиства къщи, а мечтае да запише албум с традиционна музика, когато любовта се нанесе в дома му, а срещне по-младия му племенник, отбиващ военна служба... тогава на ергена Метин му остава само едно: да поеме дълбоко дъх и да се надява, че душата му ще се понесе по-лека и от прашинка.

Окоп 143 – 16 и 29 януари

Иран, 2014, 90 мин

режисьор: Наргис Абяр

с участието на: Геларе Абаси, Мехран Ахмади, Мохамад Джавад Езати

Войната взима жертви и пленници не само на бойното поле (припомнете си отново иранския Да целунеш Слънцето) – минали са 15 дълги години, откакто Юнес е заминал на фронта, ирано-иракската война дори е свършила, но неговата майка Олфат все още няма новини от него и се е превърнала в пленник (привързана с радио около кръста си) на очакването на вести за незавърналия се син.

Дървото на сънищата – 16, 29 и 30 януари

Бахрейн, 2014, 85 мин

режисьор: Мохамед Рашид Буали

с участието на: Хайфа Хюсеин, Джаман Алруеи, Мариам Земан

MENAR ареалът се разширява и за първи път ще гледаме филм от Бахрейн – място, колкото екзотично-красиво, толкова и мистериозно-непознато, също като историята на свещеното дърво мескит, което помага на Джасим да открие отново водата в пустинята на своя живот, сред пясъците на отчуждението към жена му и родената с малформации дъщеря.

Вила Тума – 16, 22 и 31 януари

Палестина, 2014, 85 мин

режисьор: Суха Араф

с участието на: Нисрин Фаур, Ула Табари, Шериен Дабис, Мария Зрейк, Никълъс Джейкъб

На пръв поглед режисьорския дебют на палестинката Суха Араф лесно се вписва в клишето "женски" филм, но когато изоставената от баща си в сиропиталище Бадиа отива да живее в красивата вила Тума при трите си аристократични лели, които започват да ѝ търсят мъж, пред очите и сърцето на Бадиа се отваря цял нов свят, в който нищо не е такова, каквато изглежда.

Аида – 17 и 21 януари

Мароко, 2015, 92 мин

режисьор: Дрис Мрини

с участието на: Нуфиса Бешада, Латифа Араре, Аомар Азузи

Аида може и да е опера от Верди за етиопска принцеса в плен, но в случая Аида е преподавател по музика в Париж, която се оказва в плен на рака, което я кара да се завърне в родното Мароко, където един благотворителен концерт и детската ѝ любов Юсеф може да напишат партитурата на така търсения ѝ нов живот.

Бабà – 17 и 26 януари

Германия/Мароко, 2014, 65 мин

режисьори: Джордж Инджи, Бетрис фон Моро

с участието на: Айша Бие, Кристиян Джорджи, Аомар Хуман

Музиката наистина разказва истории, също като киното, а когато двете се срещнат тогава оживяват разкази като за музиканта Бабà – пустинна поема за избора на една майка, която във времена на глад и бедност трябва да избира между живота на своите близнаци, докато съдбата не изпее своята тежка дума.

Нейният неизвестен адрес – 17, 23 и 29 януари

Бангладеш, 2015, 110 мин

режисьор: Прошун Рахман

с участието на: Апарна Гоше, Шахадат Хосейн, Джаянта Чатерйе, Махмудул Ислям Митху

Още една страна за пръв път влиза в кино MENAR атласа и ако в Бангладеш жените никога не получават свой собствен дом и собствен адрес, то пътуването на Шутопа към своята независимост, собственото Аз и собствения дом наистина прилича на околосветска авантюра с влак към неизвестна дестинация.

Такси за случайни съдби – 18, 19 и 22 януари

Иран, 2015, 80 мин

режисьор: Али Хамепараст Фард

с участието на: Мехди Носрати, Шахайех Фарахани, Рези Наджи, Фарзин Сабуни

Когато си шофьор на такси по неволя се превръщаш и в психолог по неволя при ежедневната среща с десетки житейски истории на пътниците, които се качват, но и започваш да виждаш и подреждаш пъзела и на собствения си живот и проблемите в него, нали?!

Бръснача от Тунис – 18 и 22 януари

Тунис/Франция, 2014, 90 мин

режисьор: Кутер Бен Хания

с участието на: Мохамед Слим Бушиа, Джалел Дриди, Муфида Дриди

Градските легенди винаги са казвали повече за обществото от всеки социолог, а когато през 2003 мистериозен мъж на мотор кръстосва улиците на Тунис и с бръснач разрязва задниците на случайни жени, тогава се получава киноистория, която е колкото забавна, толкова и сериозна провокация на нравите не само в Тунис.

Курманджан Датка: Алайската царица – 18, 24 и 27 януари

Киргизстан, 2014, 131 мин

режисьор: Садик Шер-Нияз

с участието на: Елина Абай Кизи, Насира Мамбетова, Азиз Мурадилаев, Адилет Усубалиев

Първото предложение на Киргизстан за чуждоезичен Оскар е приказна екранизация на живота на киргизката царица Курманджан Датка и като всеки епос си има от всичко по много – необятни киргизки пейзажи, батални масовки, пищни костюми и декори, красиви герои и вечната драма за власт на ръба между живота и смъртта.

Полугласно – 19 и 25 януари

Мароко/ОАЕ, 2014, 94 мин

режисьор: Камал Камал

с участието на: Амал Аюш, Мохамед Бастауи, Ахмед Бенаиса, Александър Отоведжо

Превеждането на бежанци през граници е болезнено актуална тема днес, а по времето на Алжирската война това е ежедневие за мароканеца Муса – по пътя, обаче, дебнат всякакви изненади като минно поле и среща с германеца Ханс, който не само ще изгуби крака си, но и ще промени живота на Муса.

Нагоре с краката – 19 и 26 януари

Eгипет, 2012, 77 мин

режисьор: Надин Хан

с участието на: Айтен Амер, Мохамед Фараж, Рамзи Лехнер, Гада Фелфел

Любовен триъгълник насред Арабска пролет – животът на Манал, Заки и Мунир не е песен, но става още по-труден когато футболен мач трябва да определи съпруга на Манал, докато в египетското общество всичко върви с краката нагоре.

316 – 20 и 23 януари

Иран, 2015, 72 мин

режисьор: Пейман Хагани

с участието на: Сара Вазирзаде

През целия си живот Тя е имала 315 чифта обувки и всеки от тях може да разкаже собствена история... или историята на Нейния живот без да е нужно да виждаме лицата на хората в него. Въпросът е какво ще стане, когато Тя обуе чифт номер 316?

Операция Майо – 21, 25 и 27 януари

Алжир, 2015, 106 мин

режисьор: Окаша Туита

с участието на: Мартин Потар, Менад Мбарек, Матийо Брион, Аймед Беншени

Когато, по време на Алжирската война, Анри Майо дезертира от френската армия с камион пълен с оръжия, които раздава на група алжирски партизани, той едва ли си е представял какво наистина означава да гледаш от първия ред филма Свой сред чужди, чужд сред свои.

Без него – 22 и 24 януари

Ливан, 2014, 78 мин

режисьори: Мария Абдел Карим, Наджи Бешара, Джад Бейрути, Салим Хабр, Кристел Инядес, Тарек Коркомаз, Зейна Маки

с участието на: Карол Абуд, Диаманд Бу Абуд, Такла Шамун...

Шест жени, шест истории и една пресечна точка – сградата на парламента в Бейрут, пред която мирно протестират всички жени, които очакват завръщането на своите синове, братя, съпрузи и любими, които са изчезнали по време на Гражданската война. Шест варианта за това как да продължи живота... с Него.

Момичето от фабриката – 24, 26 и 30 януари

Египет/ОАЕ, 2014, 90 мин

режисьор: Мохамед Хан

с участието на: Ясмин Раис, Хани Адел, Салуа Махамед Али, Салуа Хатаб

Анонимен положителен тест за бременност, открит в кошчето за боклук във фабриката, където работи Хиям преобръща живота ѝ на 180° – управителят спира любовната връзка с нея, колежките я изолират, семейството ѝ я наказва, а в борбата с предразсъдъците на обществото Хиям остава напълно сама... с куп награди от кинофестивали в ръка.

С аромат на нощ – 28, 29 и 31 януари

Mароко/САЩ/Катар/Франция/Великобритания, 2014, 93 мин

режисьор: Тала Хадид

с участието на: Халид Абдала, Мари-Жозе Крозе, Инди Зара, Фадуа Бужуан

С аромат на нощ е за случайните срещи на съдбата – руският оператор Александър Буров среща интернационален киноекип, а героите пред неговата камера Айша и Закариа се срещат в пресечната точка на спасението – Айша бяга от трафиканти и търси някой, който да се грижи за нея, а Закариа търси своя изчезнал брат и намира... Любовта.

Sofia MENAR Film Festival 2016 (14 – 31 януари) е в салоните на Дом на киното, Евро синема, Културен център G8, Чешки център, Институт Сервантес и Dada Cultural Bar

"Писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина." казва Харуки Мураками, а в неговата японска "градина", наречена Мъже без жени са пораснали седем разказа, в които мъжете и жените се движат по тънката граница между любовта и самотата, музиката и тишината, сънищата и реалността... там, където всеки детайл е важен и променя цвета и уханието на всяка "градина на живота". А сега се запознайте с (откъс от разказа) Кино – бивш бегач и продавач на маратонки, и настоящ собственик на бар, който "поема самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда", докато преживява изневяра, срещи с мистериозен мъж на име "Полето на Бога" (иначе казано Камита), с една котка, три змии и...

КИНО

Мъжът сядаше неизменно на едно и също място. На стола в самия край на барплота. Ако, разбира се, не е зает, но той беше почти винаги свободен. Защото, освен ако барът не се напълнеше, мястото изобщо не се хвърляше в очи, пък и не можеше да се нарече приятно. Таванът над него бе скосен и нисък, понеже отзад имаше стълба и човек трябваше да внимава да не си удари главата, като става. Мъжът беше висок, но обичаше само това сбутано място.

Кино си спомняше отлично първия път, когато този мъж дойде в бара. Отчасти защото беше с идеално обръсната глава (синкава, сякаш машинката бе минала преди малко по нея), а и защото, макар и слаб, беше широкоплещест и блясъкът в очите му бе някак остър. Скулите му изпъкваха, челото му бе широко. На възраст да беше около трийсет и две-три. Дори да не валеше, дори да нямаше и признаци, че ще вали, той носеше дълъг сив дъждобран. Първоначално Кино го взе за мафиот, притесни се донякъде и беше нащрек. Минаваше седем и половина през една хладна априлска вечер и в бара нямаше други посетители.

Мъжът си избра мястото в сами края на барплота, седна, съблече се, закачи дъждобрана на куката на стената, поръча си тихо бира, след което се зачете мълчаливо в една дебела книга. По физиономията му личеше, че е дълбоко погълнат от четенето. След трийсетина минути си изпи бирата, вдигна леко ръка, повика Кино и поръча уиски. На въпроса коя марка предпочита, отвърна, че му е все едно.

– Възможно най-обикновен скоч. Двойно. Добавете същото количество вода и малко лед, ако обичате.

Възможно най-обикновен скоч ли? Кино наля "Уайт Лейбъл", добави същото количество вода, разби лед и пусна в чашата две малки хубаво оформени кубчета. Мъжът отпи глътка, опита го, присви очи и изрече:

– Така е добре.

После чете още около половин час, стана и си плати в брой. Извади дребни и ги преброи, та да не е нужно да му се връща ресто. Щом си тръгна, Кино си отдъхна. Но и след като мъжът си отиде, присъствието му остана известно време да витае наоколо. Докато се суетеше зад бара, Кино все поглеждаше към мястото, където допреди малко онзи бе седял, защото имаше чувството, че някой там ще вдигне леко ръка и ще поръча нещо.

Мъжът започна да посещава редовно бара – горе-долу веднъж, най-много два пъти седмично. Първо пиеше бира, после си поръчваше онова уиски ("Уайт Лейбъл" със същото количество вода и малко лед). Понякога поръчваше и втора чаша, но обикновено изпиваше само една. Случваше се и да разгледа написаното на черната дъска меню за деня и да си вземе нещо леко. Беше неразговорлив. Дори и след като зачести да идва, отваряше уста само колкото да поръча. А ако погледите им се срещнеха, кимваше едва-едва, сякаш да каже: "Помня ти физиономията". Пристигаше сравнително рано вечер с книга под мишница, слагаше я на бара и четеше.

Неизменно дебела книга. Не го видя да чете джобни издания. Измореше ли се (или поне Кино предполагаше, че се е изморил), вдигаше очи от страницата и изучаваше една по една наредените на рафта пред него бутилки с питиета, сякаш изследваше редки препарирани животни от далечни земи.

Но щом свикна с мъжа, Кино престана да се чувства неловко дори да останеха само двамата в бара, понеже и самият той беше по характер неразговорлив и не му тежеше да си мълчи в присъствието на други хора. Докато мъжът четеше вглъбено, Кино вършеше онова, което би правил и ако е сам – миеше съдовете, приготвяше сос, подбираше и пускаше плочи или сядаше и преглеждаше сутрешния и вечерния вестник.

Не знаеше името на мъжа. Онзи знаеше неговото, защото и барът се казваше "Кино". Мъжът не си каза името, а и Кино не го попита. Онзи беше просто редовен клиент, който идва, пие си бирата и уискито, чете мълчаливо, плаща си сметката в брой и си тръгва. Не притесняваше никого. Какво повече беше нужно да знае за него?

Кино бе работил седемнайсет години във фирма за спортни стоки. В университета беше превъзходен бегач на средни разстояния, но в трети курс получи травма на ахилесовото сухожилие, прости се с идеята да влезе в някой ведомствен отбор и с препоръката на своя треньор постъпи като редови служител във въпросната фирма. Основен дял в производството ѝ заемаха маратонките и задачата на Кино беше да убеждава колкото се може повече магазини за спортни стоки да ги продават. Както и колкото се може повече състезатели да изпробват качествата им. Фирмата, средно предприятие със седалище в Окаяма, не беше известна като "Мидзуно" и "Асикс". Нито пък толкова икономически мощна като "Найки" и "Адидас", че да сключва ексклузивни договори с най-прочутите състезатели по бягане в света. Не разполагаха дори с бюджет за обяди, вечери и други развлечения за изявени спринтьори. Можеше да поканиш такива хора на угощение само за сметка на командировъчните си или със свои пари.

Предприятието обаче изработваше прецизно маратонки за най-добрите в този спорт – на ръка и без да гони печалба, и немалко състезатели оценяваха добросъвестния им труд. "Работи съвестно и резултатът ще е налице" бе девизът на основателя и президент на фирмата. Подобна непретенциозна и леко анахронична тактика очевидно подхождаше на характера на Кино. Дори мълчалив и необщителен човек можеше да върши някак тази работа. Или може би тъкмо защото бе такъв по характер, имаше треньори, които му вярваха, и състезатели (макар и не чак толкова много на брой), които го обичаха и уважаваха. Изслушваше внимателно всеки бегач от какви точно обувки се нуждае и предаваше информацията на шефа на производствения отдел. Работата му беше посвоему интересна, а и си заслужаваше да я върши. Заплатата не можеше да се нарече добра, но го задоволяваше. Самият той вече не бе в състояние да бяга, но му беше приятно да наблюдава как младите, пълни с енергия състезатели в красиви спортни екипи спринтират жизнерадостно на пистата.

Напусна фирмата не поради неудовлетвореност от работата, а заради неочаквана неприятност в семейството – разбра, че колегата, с когото бе най-близък, има връзка с жена му. Кино прекарваше повече време в командировки из страната, отколкото в Токио, и натъпкал огромна чанта с мостри, обикаляше спортните магазини, местните университети и фирмите с отбори по лека атлетика. Жена му и колегата бяха започнали връзката си в негово отсъствие. Кино не беше човек, който лесно се досеща за подобни работи. Мислеше си, че всичко в брака му е наред, и никога не се бе усъмнявал в думите или поведението на жена си. Тъй че никога нямаше и да разбере какво става, ако случайно не се бе върнал по-рано от командировка.

Същия ден, още щом пристигна в Токио, веднага отиде в апартамента си в Касай и завари жена си и своя колега голи в леглото. Един върху друг в тяхната спалня, в съпружеското им легло. Нямаше място за илюзии. Жена му беше отгоре и затова, когато Кино отвори вратата, двамата с нея се оказаха лице в лице един срещу друг. И той видя как прекрасните ѝ гърди подскачат лудешки нагоре-надолу. Тогава беше на трийсет и девет, а жена му на трийсет и пет.

Нямаха деца. Кино наведе глава, затвори вратата на спалнята и с пълната със събралите се за седмица дрехи за пране чанта на рамо напусна и никога повече не се върна в апартамента в Касай.

***

Кино имаше неомъжена леля – красива жена, по-голяма сестра на майка му, на която още от малък беше галеник. Дълги години тя поддържаше връзка с по-стар от нея свой приятел (може би "любовник" би било по-точно), който бе проявил щедростта да ѝ купи малка къща на "Аояма". Отдавна отминали чудни времена. Леля му живееше на втория етаж, а на първия държеше кафене. Отпред имаше малка градина и великолепна върба с увиснали до земята листати клони. Къщата се намираше в дъното на тясна уличка зад музей "Недзу", тоест не на най-прекрасното място за привличане на клиенти, но леля му притежаваше удивителна способност да омайва хората и заведението ѝ преуспяваше посвоему.

След като навърши шейсет обаче, тя получи болки в кръста и ѝ беше все по-трудно да върти сама кафенето. Затова реши да го затвори и да се премести да живее в един курорт с минерални извори в Идзу Коген, където щеше да има и възможност за рехабилитация, и се обърна за съвет към Кино:

– Какво би казал да поемеш ти заведението?

Този им разговор се състоя три месеца преди той да разкрие изневярата на жена си. Тогава Кино отвърна, че оценява предложението ѝ, но за момента е доволен от положението си.

Подаде молба за напускане, а след това позвъни на леля си, за да разбере дали все още не е продала кафенето. Стана ясно, че го била регистрирала в агенция за недвижими имоти, ала засега нямало сериозен купувач. Тогава той ѝ каза, че мисли да направи там нещо като бар, и я попита не би ли му дала къщата под наем, който да ѝ плаща всеки месец.

– Ами работата ти?

– Тези дни напуснах.

– А жена ти не е ли против?

– Сигурно скоро ще се разведем.

Кино не обясни причината, а и леля му не попита. Последва само кратко мълчание. После тя каза колко е месечният наем. Сумата беше далеч по-ниска от онази, която той очакваше.

– Мисля, че ще мога да се справя. Ще получа, надявам се, компенсация от фирмата, тъй че няма да ти създам неприятности.

– Това изобщо не ме притеснява – отсече категорично леля му.

Те никога не бяха разговаряли кой знае колко много (майка му не одобряваше особено това той да се привързва към леля си), но открай време двамата се разбираха удивително добре. Леля му знаеше прекрасно, че не би нарушил обещанието си.

Кино похарчи половината от спестяванията си, за да преустрои кафенето в бар. Закупи възможно по-просто оборудване, скова от дебели дъски дълъг барплот и разположи красиво столовете. Облепи стените с тапети във вдъхващи спокойствие цветове и промени осветлението, така че да те накара да се отпуснеш и да си изпиеш с наслада питието. Пренесе от къщи скромната си колекция от плочи и ги подреди на една полица. Имаше и прилично стерео грамофон "Торенс", усилвател "Луксман" и малки двуканални тонколони "JBL", които си беше купил още като ерген и които тогава не бяха никак по джоба му. Само че той открай време обичаше да слуша стар джаз на плочи. Това бе единственото му хоби, което никой край него не споделяше. Освен това в студентските си години беше работил като барман в едно заведение на "Ропонги" и можеше да забърква коктейли "наизуст".

***

Нарече заведението "Кино", защото не можа да измисли по-подходящо название. Първата седмица не влезе нито един посетител. Кино обаче бе вътрешно готов за това и не се разтревожи особено. Не беше казал на никого от познатите си, че е отворил бар, не го рекламира, нито закачи хвърляща се в очи табела. Просто зачака търпеливо ексцентрици да се натъкнат на малкото, сгушено в дъното на задната уличка заведение. Все още не беше изхарчил напълно парите от обезщетението, а жена му не предяви никакви финансови претенции. Тя вече живееше при онзи негов колега, тъй че апартаментът им в Касай се оказа ненужен и решиха да го продадат, да изплатят дълга към банката и да си разделят остатъка от парите. Кино се настани на втория етаж, затова в крайна сметка можеше известно време да свързва двата края.

В очакване на първия посетител Кино най-сетне успя да си достави удоволствието да слуша до насита музика и да се потопи в книгите, които искаше да прочете. Поемаше напълно естествено самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда. Често си пускаше плочите със соловите парчета на пиано на Арт Тейтъм. Те отговаряха на настроението му в момента.

Не беше сигурен защо, но не изпитваше никаква обида и яд към жена си и колегата, с когото тя му изневери. В началото шокът бе несъмнено жесток и известно време не можеше да разсъждава трезво, ала не след дълго започна да мисли, че явно така е трябвало да стане. Че в крайна сметка сам си е виновен да му се случи подобно нещо. Не беше постигнал каквото и да било, не беше извършил нищо полезно в живота си. Не беше успял да направи никого щастлив и разбира се, не направи щастлив и себе си. Не можеше и да проумее точно що е то щастие. Вече не възприемаше ясно и чувства като болка, гняв, отчаяние, примирение. Можеше най-многото да намери място, за да завърже здраво сърцето си, което, лишено от дълбочина и тежест, да не се понесе нанякъде безцелно. Малкият бар "Кино", заврян в дъното на задната уличка, се превърна в това конкретно място. Както и – най-вече като атмосфера – в удивително уютно пространство.

Преди хората уюта на бара откри една сива бездомна котка. Самка с красива дълга опашка. Хареса си очевидно извита навътре лавица за дреболии в ъгъла на бара и спеше там свита на кълбо. Кино се стараеше да не ѝ обръща внимание, защото предполагаше, че тя вероятно иска да бъде оставена на спокойствие. Хранеше я веднъж дневно и ѝ сменяше водата, но само толкова. Освен това ѝ направи вратичка, за да може да влиза и да излиза когато си пожелае. Ала неизвестно защо и тя като хората предпочиташе да използва предната врата.

   Мъже без жени (превод Дора Барова, 256 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международния панаир на книгата в НДК