My Mir

"Опитах се да си представя лицето ѝ, да си представя как са се отразили годините върху него. Какво беше изживяла тя, какво бях изживяла аз?" – когато двете берлинчанки Кати Хиршел (собственик на книжарница за криминална литература в Истанбул) и Петра Фогел (известна актриса) се срещат в Истанбул след дълга раздяла, едва ли са си представяли това, което ще им се случи в романа Хотел БОСФОР (откъс от него ви очаква по-долу) на турската писателка Есмахан Айкол. Убийството на немския режисьор, с когото снима Петра я превръща в основен заподозрян, а нейната приятелка Кати в детектив, който (досущ като в романите, които продава) се впуска в разследване с много обрати, мистерии, хумор и отворен финал – да, Есмахан Айкол знае как да подрежда криминални пъзели, но едва ли и саматя тя си е представяла, че започвайки поредица за крими авантюрите на Кати Хиршел (Хотел БОСФОР е дебютния роман в серията), следата ще я отведе до България (срещата с нея е на 15 декември в НДК, Мраморно фоайе), където ще разказва за живота между Берлин и Истанбул, за крими литературата като страст, за българските ù корени, за предразсъдъците, културните енигми и убийства с международен отзвук (такива зачестиха в Истанбул) и за...

Беше към края на май, когато Петра ми се обади за втори път.

През това време световноизвестното чудо на Истанбул – пролетта, преминала, докато мигнеш с очи, дори се бе превърнала в лято. А толкова ми се щеше Петра да види истанбулската пролет: да пие чай под сянката на изгубилите свежестта си вековни чинари в градините на великолепните османски дворци, да потръпне от влагата на византийските водохранилища, докато се движи по ухаещите на мимози улици, да запали свещ в някоя църква, докато отвън звучи езанът, да разпусне на топличкото пролетно слънце върху влажната от утринната роса трева, съзерцавайки Атмейданъ, чешмата на джамията "Султан Ахмед", да си похапне артишок в ресторанта на Хаджъ Халил...

– Разрешителните за филма вече можели да бъдат взети – каза Петра.

Турската бюрокрация, също като германската, беше прочута с тромавите си и с прекалено многото документи процедури, така че изобщо не се изненадах от забавянето на разрешителните.

Снимките за филма, планирани за края на април, можеха да почнат в началото на юни. "Изпуснахте пролетта" – си помислих.

По телефона ѝ казах, че ще я посрещна на летището. Хотелът, в който щеше да отседне, бе близо до дома ми и нямаше да има никакъв проблем да се виждаме.

Един от най-бавно протеклите в живота ми часове прекарах в непроницаемото заради цигарения дим кафене на летище "Ататюрк", неотдавна разширено, за да се конкурира с атинското като летище stopover. Нека изясня тутакси на онези от вас, които си въобразяват как изпращачите или посрещачите на своите любими същества, понеже били, видите ли, твърде развълнувани, увеличават неимоверно броя на изпушените цигари, че турците изобщо не се нуждаят от повод, за да изпитват необходимост да пушат. Ето защо си беше твърде нормално облакът от цигарен дим в кафенето да предизвиква парене в очите ми и да затруднява моето дишане.

Няма как, присъединих се и аз към превъзхождащото общество на пушачите.

Вълнувах ли се, че след малко ще зърна Петра? Бях ли се затъжила за нея? Опитах се да си представя лицето ѝ, да си представя как са се отразили годините върху него. Какво беше изживяла тя, какво бях изживяла аз? В един момент, когато не можех повече да възпирам настъпващата неуместна и ненавременна житейска равносметка, по високоговорителите обявиха, че самолетът, в който се намираше Петра, е кацнал.

Отишла бях на летището да посрещна Петра, но, според мен, не успях да надмогна безсмислието на блъсканицата: наоколо бе претъпкано с журналисти, дошли да представят пристигналия в Истанбул за снимките филмов екип. Посрещането не продължи дълго. Неколцина охранители се задействаха, за да изведат Петра встрани от тълпата. Както и да е, в този момент тя забеляза как се опитвам да привлека вниманието ѝ с ръкомахания и подскоци и с висок глас нареди на мъжете да ми направят път. След секунди се озовахме една до друга, само че обградени от стената човешка плът и част от охранителите се заеха да ни избутват към изхода.

Не бях взела предвид, че, така или иначе, старата ми приятелка е звезда, а филмовият екип пък не бе взел предвид, че Петра има такава приятелка тъпанарка в Истанбул – тях ги очакваше лимузина. Докато лимото чакаше там, аз не казах: "Я ти им се опъни на тия зверове, аз отивам да си взема колата". Впрочем дори и само да си стоеше до лимото, моето старичко пежо вече щеше да представлява жалка гледка. Накрая мъжете набутаха Петра в автомобила, а аз ѝ извиках, че ще я чакам в хотела. Петра помаха с ръка в знак на съгласие, шофьорът даде газ и те се отдалечиха светкавично.

Докато се движех със скорост, която поради петъчния трафик не би могла да се нарече висока, по крайбрежния път, който щеше да ме отведе от летището до хотела – от едната ми страна Босфора, готвещ се да поеме към Мраморно море, а от другата кварталите на низшата и средната класа, изпълнени с едно от друго по-грозни и високи жилища, – за пръв път от моето пристигане в Истанбул неговата противопоставяща се на бездушността, на усилията за опустошаване безумна красота не докосна душата ми. Мислех за Петра.

Един кратък миг. Изражението на Петра... Сякаш сърцето ѝ е било опустошено, сякаш не бе издържала на живота, сякаш е била сломена... Съществува тъга, която прониква в чертите на човешкото лице; тъга, която се споява с мимиките, която не се забелязва във фотографиите...Никакви кремове, никакви пластични операции не могат да я изличат... Такава една съвсем плътна, тъмна, безнадеждна тъга...

Слънцето бе подхванало да си търси път към своя залез над Златния рог, когато успях да се вместя в трафика на Сарайбурун. Налагаше се да потърся Пелин и да ѝ кажа да не ме чака да затворя книжарницата. Бях излязла с думите, че след малко се връщам, но оттогава бяха изминали часове. Не бях взела предвид трафика в петък привечер. Мърморех си, че истинският истанбулчанин за нищо на света не би попаднал в тоя хаос на трафика. Отбиех ли се до книжарницата, щях да закъснея за хотела на Петра, не се ли отбиех, Пелин напразно щеше да стои там и да ме чака.

Ето, това беше моментът, когато мобилният телефон ставаше необходим, какво ти необходим, крайно необходим. Бих могла да паркирам някъде и да потърся телефонна кабина, но дори и да откриех място за паркиране, беше съмнително, че тук ще открия телефонна кабина. Бях на път да се предам на лудостта, но тъкмо преди тя да ме овладее, ми хрумна гениална мисъл: провикнах се към шофьора на съседната кола, на вид семеен мъж с деца.

– Господине, имате ли мобилен телефон?

Човечецът, естествено, се слиса от въпроса ми. В наши дни дори децата в началното училище имат мобилни телефони, че тази ли няма?

– Трябва много спешно да се обадя, не бях предвидила, че ще има толкова голямо задръстване. Бих ли могла да използвам вашия телефон?

Върнах му телефона, без да съм го изключила, тъй като не успях да го сторя, предложих му да си платя сметката.

– Моля ви се, мадам – каза шофьорът на съседната кола.

И за да ми покаже колко много се е засрамил, прехапа долната си устна, сведе настрани главата си и вдигна нагоре ръце.

– И дума да не става.

   Хотел БОСФОР (превод Розия Самуилова, 304 стр, цена 16 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (щанд 315, 10:00 – 20:00) на преференциална цена

Срещата с Есмахан Айкол е в рамките на Софийския международен литературен фестивал, на 15 декември в НДК, Мраморно фоайе, ет. 2, от 17:00

Много са метафорите, с които Харуки Мураками описва процеса на писане – веднъж е сънуване наяве, друг път е като да садиш гора или да се грижиш за градина, а сега, намигайки към Реймънд Карвър, просто казва За какво говоря, когато говоря за бягането (откъс от новата му книга ви очаква по-долу). Всъщност, ако четете внимателно Мураками не само идеално знаете за какво говори, когато пише, но и може да усетите ежедневната философия на един бегач на дълги разстояния върху белия лист, чиито стъпки оставят думи като следи от бягането.

Мисля, че започнах да тичам сериозно малко след като завърших "Преследване на дива овца". Може би някъде по времето, когато реших да си изкарвам хляба като професионален писател.

Бягането притежава няколко големи предимства. Преди всичко, не ти трябват компания и партньори. Не са нужни специални уреди или екипировка. Не се ходи на някакво специално място. Ако са налични обувки за бягане и подходящ път, можеш да бягаш когато и колкото ти душа иска. С тениса не е така. Трябва да стигнеш до корта, а и да има с кого да играеш. Плуване би могъл да практикуваш сам, но пък е важно да откриеш подходящ басейн. След като приключих с бара, исках да променя начина си на живот и се преместих в Нарашино. По онова време там беше дълбока провинция и в квартала нямаше нито едно прилично спортно съоръжение. Нормален път обаче имаше. Понеже наблизо се намираше база на силите за самоотбрана, пътната настилка бе в добро състояние. Освен това, за късмет, стадионът на университета "Нихон" не беше далеч и можех свободно (по-точно, без да питам) да ползвам четиристотинметровата писта рано сутрин. Ето защо избрах бягането без много чудене – или всъщност без много избор.

Скоро след това спрях цигарите. Започнеш ли да тичаш всеки ден, отказването си идва естествено. Разбира се, не беше лесно, но нямаше как да продължавам да бягам и да пуша. Логичното желание да тичам все повече стана важен стимул да не се върна отново към вредния навик и ми помогна да преодолея симптомите на абстиненцията. Раздялата с цигарите беше символ на скъсването ми с предишния начин на живот.

Поначало съм привърженик на бягането на дълги разстояния. Така и не обикнах часовете по физкултура в училище, а от спортните празници ми се повдигаше. Причината е, че онова спортуване беше принудително и спуснато отгоре с повелята "Хайде, давайте". От едно време не понасям да бъда заставян да върша неща, за които нямам желание. За сметка на това, ако имам възможност да правя каквото, когато и както поискам, полагам повече усилия от обичайното. Тъй като не се отличавам с атлетичност и добра координация, не съм силен в спортовете, където всичко се решава за секунди, но бягането и плуването на дълги разстояния пасват на характера ми. Бях наясно с това донякъде. Мисля, че то бе причината да успея да превърна бягането в част от живота си сравнително гладко и без вътрешна съпротива.

Ако ми позволите отклонението, ще кажа същото и за ученето. От началното до висшето училище, с редки изключения, не ме привличаше нищо от онова, което ни караха да учим насила. Успях да стигна до университета, повтаряйки си, че това трябва да се свърши и няма как иначе, ала почти не ми се е случвало да си помисля, че ученето е интересно и вълнуващо занимание. Успехът ми беше приличен, но не съм запазил нито един светъл спомен как ме хвалят за добра оценка или как съм първенец по еди-що си. Ученето ме заинтригува, след като някак избутах, преминах през задължителната образователна система и станах зрял човек. Разбрах, че ако усвоявам в свое темпо, по приятен за мен начин неща от интересна за мен сфера, придобивам знания и умения изключително ефективно. Например така една по една овладях техниките на писмения превод по собствен път, със свои средства. Отне ми време да се усъвършенствам на принципа проба – грешка, но пък наученото ми остана за цял живот.

Най-щастливата придобивка от живота ми на професионален писател беше възможността да лягам и ставам рано. Когато работех в бара, обикновено си лягах току преди зазоряване. В полунощ затварях, подреждах, приключвах касата, разговарях и пийвах малко, за да сваля напрежението. Неусетно се оказваше, че часът е три. Аха да съмне. Често се случваше на изток да изсветлява все повече, докато седях и пишех чернови в кухнята. Разбира се, като се събудех, слънцето вече бе преполовило небето.

Първото, което направихме – аз и жена ми, – след като се отказах от джаз клуба и станах писател, беше да променим изцяло стереотипа си. Да си лягаме, щом се стъмни, и да се будим по изгрев-слънце. Това бе естественият маниер на живот, който си представяхме. Живот на нормални човешки същества. Понеже вече не държахме заведение, решихме да се срещаме само с хората, с които искахме, и по възможност да избягваме останалите. Струваше ми се, че бихме могли да си позволим подобна дребна глезотия поне за известно време. Повтарям се, но действително не съм вещ в общуването. Имах нужда да се върна към своя изначален Аз.

Обърнахме рязко руля от седемте години отворен към затворен начин на живот. Смятам, че онзи период бе полезен и за добро. Сега мисля, че научих множество съществени неща тогава. Беше един вид "школа на живота" за мен, истинското ми училище. Ала не вървеше да продължавам все така. Училището е място, където постъпваме, придобиваме знания и си тръгваме.

Ето как започна моят простичък и редовен живот – лягах си в десет вечерта и се будех малко преди пет. Вероятно часовете на оптимална активност са по различно време на денонощието при всеки; в моя случай са в ранни зори. Концентрирам се и свършвам важната работа за деня в тези няколко часа. В останалите спортувам, отхвърлям ангажименти и задачи, които не изискват особено внимание. Залезе ли слънцето, си почивам и не работя. Чета, слушам музика, отмарям и гледам да си легна максимално рано. Горе-долу така съм живял досега. Благодарение на това в последните двайсет и няколко години работата ми върви много продуктивно. Само че при такъв режим нощният живот отива кажи-речи в небитието, а общуването с хора неизбежно се влошава. Има и обидени, понеже отказвам на мига, щом ми предложат да идем някъде или да правим нещо.

Мисля си как в живота на човек – като не броим младините – неизменно в един момент се налага да степенува приоритетите си. Това е редът, по който се изразходват времето и силите му. Ако до известна възраст не установи подобна ясна система за самия себе си, животът му става разфокусиран и вял. Исках да си осигуря най-вече спокойно ежедневие, за да мога да се отдам изцяло на писането, не на връзки с околните. Най-важните отношения трябваше да бъдат изградени не с определени хора, а с неопределеното множество читатели. Те несъмнено биха приветствали решението ми да променя бита си из основи и да създам среда, в която да се посветя на писането, и всяко мое следващо произведение да е поне малко по-стойностно от предишното. Не е ли именно това дългът ми, най-челният ми приоритет като писател? И днес мисля така. Не виждам лицата на читателите си и отношенията ни са донякъде концептуални. Живея обаче с твърдото и неизменно убеждение, че тези невидими, идейни отношения са най-значими за мен.

Накратко, няма как да си мил всекиму.

   За какво говоря, когато говоря за бягането (превод Албена Тодорова, 176 стр, цена 14 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (13 – 18 декември)

Фестивалът за скандинавско кино Северно сияние (7 – 18 декември, пълната програма е тук) за осми пореден път ще изкушава със северен вятър в косите и киносияние в очите.

Какво?

Панорама Нордика от 14 премиерни филма от Швеция, Финландия, Норвегия, Дания, Исландия, Литва...

Кой?

Завръщане у дома – 7 декември, Дом на киното

Финландия, 2015, 103 мин

режисьор: Мика Каурисмаки

с участието на: Веса-Мати Лойри, Арми Тойванен, Яни Воланен, Петер Францен

След като пое Път на Север към семейството и неговите тайни, Мика Каурисмаки отново се завръща към семейните комични страсти – Веса-Мати Лойри (познат от Път на Север) отново е баща с бурен живот и минало, но този път при него се завръща дъщеря му Тина с новия ù съпруг Томи и неговата дъщеря от предишния брак Емилия, а роднинска сбирка + ремонт на къща/семейство е уравнение, което крие много комични неизвестни и изненадващи решения.

На Фокус: Кнут Хамсун – три филма, посветени на класика на норвежката литература Кнут Хамсун. И ако Глад (8 и 17 декември) и Телеграфистът (9 и 16 декември) са майсторски екранизации на романите Глад и Мечтатели на Нобеловия лауреат, то Хамсун (11, 16 и 18 декември) е двуостра биография на писателя (изигран от Макс фон Сюдов), превърнал се от национална гордост в предател, подкрепящ действията на нацистка Германия при окупацията на Норвегия по време на Втората световна война.

Младата Софи Бел – 8 и 11 декември

Швеция, 2015, 84 мин

режисьор: Аманда Адолфсон

с участието на: Фелис Янкел, Хеда Стирнстед, Иги Малмборг, Младен Пурич

"Животът е всичко онова, което се случва докато правим планове за него" гласи една поговорка, а докато двете приятелки Софи и Алис планират пътуване до Берлин, за да отбележат завършването на училище, ненадейно Алис мистериозно изчезва, а животът на Софи се превръща в пъзел от красота и жестокост с несъвпадащи парчета.

Мащерка – 8 и 11 декември

Исландия, 2015, 100 мин

режисьор: Бьорн Хлинур Харалдсон

с участието на: Харпа Арнардотир, Свейн Олафур Гунарсон, Маргрет Гудмундсдотир, Йохана Йонас

Ако си автор на книги за самоусъвършенстване като Гунар, то се очаква и семейството ти да е съвършено, нали!? И семейството на Гунар е такова, докато сина му Давид не се завръща от пътешествие из Европа с новата си приятелка Суна, което дава началото на нова книга – тази на семейните тайни.

Астрид – 9 и 12 декември

Швеция, 2015, 90 мин, документален

режисьор: Кристина Линдстрьом

Кой не знае Астрид Линдгрен, кой не е чувал за Пипи дългото чорапче, Емил от Льонеберя, Карлсон, който живее на покрива... но може би малцина знаят какво се крие зад историите, с които толкова много хора живеят 110 години (догодина ги отбелязваме) след рождението на Астрид.

Риба луна – 9, 13 и 14 декември

Дания, 2014, 100 мин

режисьор: Сьорен Бале

с участието на: Хенрик Бирк, Сузане Сторм, Ларс Торп Томсен, Крестен Андерсен

Рибата луна живее в морските дълбини и в гигантското си тяло сякаш е събрала хиляди истории от света и от различни епохи – като тази на рибаря Кесе и морската биоложка Герд, чиито въпроси за живота имат отговори, които само рибата луна знае.

Шведски навлек – 10, 12 и 14 декември

Швеция/Норвегия, 2015, 97 мин

режисьор: Рони Сандал

с участието на: Бианка Кронльоф, Хенрик Рафаелсен, Мона Кристиансен, Петронела Баркер

За младата шведка Дино (Бианка Кронльоф) грижата за дома и децата на известен от близкото минало норвежки тенисист е като мач без възможен мачпойнт – дали заради счупената ù ръка, дали защото тази работа е тотално различна от начина ù на живот или защото норвежкото семейство прехвърля над мрежата на страстите топки, които не са по силите и желанията на Дино.

Целият свят в едно училище по дизайн – 10 и 15 декември

Швеция, 2015, 58 мин, документален

режисьор: Матиас Лоу

Институт Умео е училище по индустриален дизайн на брега на Балтийско море, точно под Полярния кръг – идеалното място за различен поглед и към света, и към дизайна.

Ние сме най-добрите – 10, 15 и 17 декември

Швеция/Дания, 2013, 102 мин

режисьор: Лукас Мудисон

с участието на: Мира Баркхамар, Мира Гросин, Йохан Лилемарк, Матиас Виберг

Клара, Бобо и Хедвиг са три невръстни пънкарки, за които няма невъзможни неща – могат да живеят по собствени правила, могат да се научат да свирят на китара, могат и да направят по-добра банда от момчешката Iron Fist... просто защото Punk is Not Dead.

Втори шанс – 10, 15 и 18 декември

Дания, 2014, 102 мин

режисьор: Сузане Биeр

с участието на: Николай Костер-Валдау, Улрих Томсен, Мария Боневи, Томас Бо Ларсен, Николай Ли Каас

Как едно разменено бебе може да промени живота на двама полицейски детектива – отговорът идва с разследването на Андреас и Симон, които ще разберат повече един за друг и за втория шанс в живота, който се дава веднъж.

Безшумно сърце – 12, 13 и 17 декември

Дания, 2014, 97 мин

режисьор: Биле Аугуст

с участието на: Мари-Жозе Кроз, Арли Йовер, Мико Нусиайнен, Йонас Браскис

Биле Аугуст винаги е обичал екзистенц дилемите, а каква по-голяма от евтаназията – изборът между живота и смъртта е труден за неизлечимо болната Естер, а още по-трудно е решението на съпруга Поул и семейството ù, особено когато са помолени за това.

2 нощи до сутринта – 13 и 14 декември

Финландия/Литва, 2015, 84 мин

режисьор: Мико Купаринен

с участието на: Мари-Жозе Кроз, Арли Йовер, Мико Нусиайнен, Йонас Браскис

Случайна среща на архитект и диджей, романтична нощ във Вилнюс, отложени полети на сутринта – дали вулканична пепел може да посипе непосилната лекота на общата съдба за французойката Каролин и финландеца Яко или както се казва: дали архитектурата е застинала музика или...!?

Кога & Къде?

7 – 18 декември 2016 в салоните на Дом на киното, Евро Синема и културен център G8 и в Пловдив (Лъки Синема, 16 – 22 декември)

Защо?

Уви, Северното сияние не се наблюдава по нашите географски ширини, но за щастие, когато става дума за северен вятър в косите и сияние в очите, киното не признава нито граници, нито ширини, нито дължини...

Глад, Дания/Норвегия/Швеция, 1966, 112 мин © режисьор Хенинг Карлсен

Семейството винаги е било важен метаморфозен герой в романите на Джонатан Франзен и Чистота (откъс от книгата ви очаква по-долу) не прави изключение – младата Пип Тайлър не познава баща си (но този откъс хвърля малко светлина по въпроса), не знае какво да прави с живота си след колежа и с тайната си любов към женения, с петнайсет години по-възрастен от нея Стивън, но знае, че иска да живее в свят без тайни, без лъжи и с "чисти" отношения между хората. Именно затова Пип заминава за Южна Америка, където работи в организация, която разкрива мръсни държавни и корпоративни тайни и се бори за един "по-чист" свят – кауза чистота или кауза пердута!?

Всеки път когато майка ми разказваше тази история, тя винаги подчертаваше, че когато сменила лекьосаната рокля и пъхнала един геврек и две книги в чантичката си, не е имала никакво намерение да изостави близките си, не действала по някакъв предварително подготвен план. Просто искала да се махне за една вечер от стомаха, да се порадва на едно денонощие свобода извън апартамента, който я карал да съзнава нещастието да бъдеш германец и едновременно с това я правел напълно неспособна да си представи какво е да не си германец. До онази юнска събота най-дръзката ѝ мечта била да си купи западна рокля. Сега нямало как да си позволи роклята, но все още можела да отиде да се разходи на Запад, в американския сектор, не било толкова далеч с влака.

С трийсет марки в чантичката, Клелия се спуснала към центъра на града, който с обичайното социалистическо размотаване все още се възстановявал от бомбардировките, на които бил подложен през войната заради намиращите се тук заводи за прицелни приспособления за оръдия и пушки. Почти всичките ѝ пари отишли за билета отиване и връщане до Берлин. С малкото останали тя си купила пакетче бонбони, от които огладняла още повече, докато стигнат в Лайпциг. До такава степен не била планирала бягството си, че разполагала единствено с един геврек. В момента обаче копнеела най-вече за свеж въздух. Въздухът във вагона миришел на вкиснат социализъм, горещият въздух от отворения прозорец вонял на тежка промишленост, въздухът на гарата "Фридрихщрасе" лъхал на евтини цигари и бюрократично мастило. Не се чувствала като поредната капка от потока умове и таланти, изтичащ от републиката през онези години. Била бягаща презглава гъска.

На Запад разрушенията били още по-големи, но въздухът наистина бил по-свеж, може би защото вече се било свечерило. На "Курфюрстендам" я връхлетяло усещането, че все едно идвала от тежка зима, а не от неизличимо социалистическо обезобразяване.

Като първите зелени тревички през пролетта, като минзухари и кокичета, там вече никнели живителните стръкчета на търговията. Тя обходила целия булевард и после поела обратно, без да спира, тъй като, ако си позволяла да спре, щяла да се сети колко е гладна. Вървяла по тъмни улици и още по-разрушени квартали. Накрая си дала сметка, че несъзнателно, с инстинкта на животно търси фурна, защото при затварянето си в събота фурните изхвърляли стария хляб.

Но защо, след като отчаяно търсела нещо конкретно в непознатия град, винаги избирала най-добрия маршрут да не го намери? Всяко кръстовище предлагало нова възможност за грешка. И така, грешка след грешка, Клелия навлязла в изключително тъмния и пуст Моабит. Било започнало да ръми и тя най-сетне се спряла под една окастрена липа, не знаела къде се намира. Градът обаче като че ли знаел всичко и само я бил чакал да се спре. Пред нея отбил черен автомобил с лъщящи капки по капака и с отворени прозорци, един мъж се показал и подвикнал:

– Ей, дългокраката!

Клелия се огледала да провери дали онзи не говори на някоя друга.

– На теб говоря – продължил той. – Колко?

– Моля?

– Колко за нас двамата?

Клелия се усмихнала любезно, тъй като и двамата мъже ѝ се усмихвали приятелски, извърнала се и закрачила устремено. Спънала се, после ускорила ход.

– Ей, почакай, красавице!

– Върни се!

– Дългокраката! Дългокраката!

Струвало ѝ се, че се държи грубо, макар че двамата очевидно я вземали за проститутка. Грешката била чистосърдечна и напълно разбираема при тези обстоятелства. Трябва да се върна, помислила си тя. Трябва да се върна и да проверя дали наистина са сгрешили, и да измисля какво точно да им кажа, защото иначе те ще се смутят и ще се засрамят, макар че аз съм виновна, че обикалям по улиците... Но краката ѝ продължавали да я носят напред. Чувала как колата обръща и потегля след нея.

– Извинения за неразбирателството – извикал шофьорът, след като колата забавила ход и тръгнала успоредно с нея. – Ти си почтено момиче, нали?

– Красиво при това – обадил се другият.

– Този район не е подходящ почтени момичета да вървят сами. Ще те закараме.

– Вали, миличка. Не искаш ли да се скриеш от дъжда?

Клелия продължила, от смущение не поглеждала към тях, ала освен това не била сигурна в себе си, тъй като наистина валяло и тя била много гладна, може би точно така била започнала и майка ѝ, била е момиче като нея, съвсем сама на този свят и само някой мъж можел да ѝ осигури това, от което се нуждаела...

От мрака изплувал силует, вървял към нея по тротоара. Тя спряла, колата също спряла.

– Виждаш ли? – попитал шофьорът. – Не е безопасно да обикаляш тук.

– Хайде, ела – подканил я другият. – Ела с нас.

Мъжът на тротоара не изглеждал внушително, но имал широко, честно лице. Това бил баща ми и дори и в тъмната дъждовна нощ в зловещия Моабит от пръв поглед си личало, че е човек, на когото може да се има доверие. Не мога да си го представя на онази улица другояче, освен с жизнерадостно ужасни дрехи, мокасини L. L. Bean, памучен, подгънат над кокалчето панталон и от онези ризи от 50-те с широка яка. След като огледал ситуацията намръщено, той се обърнал към Клелия на самоук немски:

– Entshooldig, fraulein. Con ick dick helfen? Ist allis okay here? Spreckinzee English?

– Малко – отвърнала тя на английски.

– Познавате ли тези мъже? С вас ли са?

След миг колебание майка ми поклатила глава. При което баща ми, който не знаеше какво е страх и освен това смяташе, че ако се държиш разумно и приятелски, другите ще ти отвърнат със същото и че светът ще е по-добро място, ако всички се придържат към това правило, пристъпил към колата и стиснал ръцете на двамата, оповестил на немски, че е Чък Аберант от Денвър, Колорадо, и ги попитал дали живеят в Берлин, или са на посещение като него самия, изслушал с неподправен интерес отговора им и след това им казал да не се тревожат за момичето, той лично щял да се погрижи за безопасността му. Било е изключително малко вероятно някога да ги види отново, но както казваше баща ми, човек никога не знае. Винаги си струва да подхождаш към всеки срещнат така, сякаш може да стане най-добрият ти приятел.

Майка ми, която на двайсет години вече била видяла с очите си бомбардировките над Йена и пристигането на Червената армия, как съседът лисва нощното си гърне върху майка ѝ, разръфано от кучета труп на дете, потрошаването на пиана за дърва за огрев и създаването на социалистическата работническа държава, твърдеше, че най-смайващото нещо, на което е била свидетел в живота си, е сърдечността, проявена от онзи американец към двамата негодници в колата. Доверчивостта и откритостта му били непонятни за една прусачка.

– Как се казваш? – попитал баща ми, след като останали сами на улицата.

– Клелия.

– О, колко красиво име! – възкликнал той. – Страхотно име.

Майка ми се усмихнала щастливо и след това, сигурна, че прилича на точещ лиги тиранозавър, се помъчила да свие устни и да скрие стотиците си зъби, ала това било кауза пердута.

– Наистина ли ти харесва? – попитала тя, усмихвайки се още по-широко.

Баща ми не казал само две мили думи, по-скоро били десет. Във всеки случай не били много. В задния джоб на панталона си носел карта на Берлин, от онези със специалното нагъване (той си падаше по всякакви нововъведения, обичаше да поощрява изобретателите, задето са търсили начин да подобрят положението на хората), и благодарение на нея отвел майка ми до станцията на метрото пред Зоологическата градина и я черпил с вурст от денонощното павилионче там. На смесица от английски и немски, от която майка ми хващала тук-там по някоя дума, той обяснил, че току-що бил пристигнал в Берлин и от вълнение можел да обикаля по улиците цяла нощ. Бил делегат на Четвъртия световен конгрес на Дружеството за международно разбирателство (което нямало да доживее пети конгрес, тъй като през есента било разконспирирано като комунистическа организация). Бил оставил двете си малки дъщери от първия брак на грижите на сестра си и се качил на самолета за Берлин, като сам си платил билета. Бил се сблъскал с някои разочарования в живота, надявал се да постигне нещо повече от това, да преподава биология в гимназията, но хубавото на учителстването било, че му позволявало по цяло лято да е навън, да обикаля по света, сред природата. Обичал да общува с хора от други страни и да открива общи теми за разговор, в някакъв момент бил учил есперанто. Дъщерите му, на четири и на шест, вече били запалени туристки и когато пораснели, възнамерявал да ги заведе в Тайланд, Танзания, Перу. Животът бил твърде кратък, че да го проспива човек.

   Чистота (превод Владимир Молев, 592 стр, цена 25 лева) е в книжарниците