Тази история започва в една гореща като лава нощ през юли 1980 в Дамаск, Сирия – тогава двумесечната Клара Валдеен губи своята майка, но 33 години по-късно намира не само своя изчезнал баща, но и отговорите на онези въпроси, които превръщат живота ѝ в кълбо от конспирации, сплетено от секретна информация, международен тероризъм, ЦРУ, Европейския парламент и... любовта на живота ѝ Махмуд – фабулата на дебютния роман Плувецът (откъс от него ви чака по-долу) на шведа Йоаким Зандер е съвсем по мистъри вкуса на Джон льо Каре, но начинът, по който се разгръща историята и умелата игра с жанровете и реалността (все пак Зандер е работил в Европейския парламент) отвеждат Плувецът отвъд границите на политическия трилър.
19 декември 2013 година
БРЮКСЕЛ, БЕЛГИЯ
Клара въздъхна дълбоко и обърна лице към сините тапети на цветя, потискайки желанието да зарови нос в ямката на шията на Сирил, който лежеше в леглото само на сантиметри от нея, гол и полузадрямал. Въпреки голотата им, въпреки факта, че бе изследвала всеки сантиметър от тялото му с устата и ръцете си през последните седмици, подобен жест щеше да е смущаващо интимен, изненадващо нежен. Техните отношения не бяха нежни. Страстни, да. Тя изпитваше тръпка всеки път, щом Сирил се доближеше в определен радиус около нея, разтърсващ сексуален заряд, какъвто не бе познавала преди, но подозираше, без да иска да рови по-надълбоко, че е свързан с неговата недостъпност. Колко пъти се бе събуждала призори, за да го види вече полуоблечен, изнизващ се от спалнята ѝ? Колко пъти бе чувала стъпките му по скърцащите стъпала надолу към всекидневната? Колко пъти Сирил бе отменял бездруго редките им срещи под предлог, че се е забавил на летището, че има неотложна среща или вечеря? А и колко нощи всъщност бяха прекарали заедно? Петнайсет? Двайсет? Надали. Сирил, както повечето евродепутати, прекарваше в Брюксел само по няколко дни седмично. През останалото време или пътуваше, или си беше у дома, за да общува с гласоподавателите в парижкия си избирателен район.
Когато преди два-три месеца започнаха да се срещат, това устройваше Клара идеално. Тя и не искаше повече. Сирил бе вълнуващ. Интелигентен. А искрата между тях бе преобразяваща – правеше я слаба и нестабилна, ту покорна, ту доминираща. Знаеше, че той също е повлиян от нея. По стегнатата му хватка върху ръцете, върху шията ѝ. По пръстите му, вплетени в косата ѝ, докато я притискаше върху матрака и проникваше в нея отзад. Още можеше да усети вкуса му върху езика, върху устните си. Това бе страст, великолепно, изгарящо желание. Но не и нежност, не истинска интимност. В същото време чувството бе неочаквано освобождаващо. Без претенции, без обща история, която да градят.

Затова сега я учуди, когато Сирил се обърна към нея и я изгледа продължително и безмълвно с тъмния си, леко ироничен поглед. Тя срещна очите му колебливо, внезапно обзета от смущение, и сподели мълчанието.
− Защо нямаш никакви снимки на семейството си? – попита я той накрая, като придърпа завивките върху бедрата си, сякаш внезапно осъзнал собствената си голота. – Напоследък идвам тук по няколко пъти седмично, а още не знам нищо за теб. Говорим за парламента, за света. За храната. Но не и за теб. За роднините ти. За дома ти. Чужденците, живеещи тук, винаги държат наблизо снимки на семействата си. Но не и ти. Защо?
Неговият глас, неговият американски английски с френски акцент. Дали беше учил в Щатите? Клара се извърна от него и легна по гръб, забила поглед в полегатия таван над леглото, съсредоточена върху дишането си. Не се чувстваше готова за това. Да наруши техния договор, тяхното негласно споразумение. В същото време копнееше да разкрие своя произход, своята история пред Сирил, докато и той прави същото. Но това трябваше да стане постепенно, а не така, без предупреждение, без подготовка. Ето защо просто сви рамене с привидно безразличие.
− Не знам. Предполагам, че просто не си падам особено по снимките. – Тя спусна крака върху хладния дървен под и се изправи на крака, гола, с гръб към него.
− Глупости! Всеки се нуждае от снимки на близките си. Не можеше ли да изчака поне малко, да ѝ позволи да посвикне с идеята? Да си поеме дъх, да го настигне?
− А ти защо не ми кажеш нещо за себе си? Например имаш ли братя и сестри. Или какво работят родителите ти? – Клара се извърна към него и позволи на искрица раздразнение да проблесне в очите ѝ.
– Колкото до мен, аз съм единствено дете. – Тя неловко надяна морава тениска с емблемата на Лондонския икономически университет. После прибра косата, едва стигаща до раменете ѝ, на рехава конска опашка и погледна мобилния телефон върху нощното си шкафче.
– Хайде, трябва да вървим. Имам среща след половин час.
Усмивката, с която посочи на Сирил тясното стълбище, водещо от миниатюрната спалня към всекидневната на мансардния апартамент, беше плаха и неубедителна.
− И ти се притесняваш от това! – Той разпери ръце така, сякаш най-сетне я бе накарал да признае нещо, което дълго време тя е отричала. Удовлетворението, изразено чрез жеста, само подсили нежеланието ѝ да продължи разговора.
− От кое? Да говоря за семейството си ли? Е, какво пък, притеснявам се да говоря за семейството си. Това достатъчно ли е? Доволен ли си сега?
Обзе я вълна от досада, светлосините ѝ очи го пронизаха твърдо, неотстъпчиво.
− Добре, добре – рече примирително Сирил, като седна в леглото и се залови да надява боксерките си.
– Просто ми се искаше да проявя интерес.
***
Няколко минути по-късно двамата стояха във всекидневната напълно облечени. Бяха повикали такси, готови да се върнат към рутинното си ежедневие.
− Съжалявам – каза Клара. – Не биваше да реагирам така. Предполагам, че е напълно нормално да ме питаш за семейството ми. – Тя вдигна ръка и докосна неговата.
Сирил изглеждаше наранен. Обиден. Навярно бе свикнал на по-сговорчиви любовници. − Няма проблем – погали я той по косата. – Разбирам. Не искам да те карам да се чувстваш неудобно.
− Семейството ми... – започна тя.
Лицето му се извърна към нея, внимателно, заинтригувано.
− Семейството ми е лесно за описване. Състои се от баба ми и дядо ми, които значат всичко за мен. Точка. И от Габриела, най-добрата ми приятелка. Имала съм и приятели. Кратки връзки. И една по-дълга, която понякога, в тъмните нощи, когато не мога да спя, ми се ще да бе продължила. Стига ли ти толкова откровеност?
− Защо не е продължила, щом си го искала? Не мога да си представя, че той те е зарязал.
− Това – отвърна Клара – е по-добре да оставим за друг път. Но не беше щастлив период от живота ми. Вечно бягах. Първо в Лондон, а после тук. А след това, предполагам, нямаше място за връзка. И толкова по-добре.
− А родителите ти? – попита Сирил меко, сякаш се боеше да не прекъсне историята ѝ.
− Нямам родители. И от тях съм избягала. Майка ми е умряла, когато съм била на два месеца. Имам нейни снимки в една кутия в килера в Аспоя, но не и спомени. Абсолютно нищо.
Тя го погледна право в очите. Нейното трагично минало. Самотата и уязвимостта ѝ. Нещата, които най-много мразеше да обсъжда. Умилените погледи, просълзените очи, които неизбежно следваха разказа за осиротялото момиченце от архипелага. Цялото това проклето разбиране и съчувствие. То я поставяше в неизгодна позиция, превръщаше я в нещо, което не беше, превръщаше я в личността, за която те я вземаха. Но Сирил само кимна мълчаливо и отметна кичур коса от челото ѝ.
− Съжалявам. Не знаех.
Той улови ръката ѝ в своята. Тя не я отдръпна, но и не отвърна на ласката.
− Никога не съм виждала баща си. Знам единствено, че е бил американец и че майка ми го е срещнала, докато е работела в Дамаск. Била е дипломат. Може той също да е бил дипломат. Или пък бизнесмен. Кой знае. Майка ми никога не го е обсъждала с родителите си. А после е умряла при експлозия на кола в Дамаск.
Плувецът (превод Деян Кючуков, 408 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Живописният парк на летище София неведнъж се е превръщал в арена на музикални удоволствия, а именно това обещава HippieLandia – нова фестивална дестинация (за 1 и 2 юли), която да бъде колкото земя на музикална еклектика, толкова и място за хепи-хипи наслада от живота.
Какво?
Компания HippieLandia Air (основана от платформата EventEase) предлага лятна фестивална дестинация с двудневен парти тур в компанията на интернационални и родни бийт гидове.
Кой?
В изпитаното фестивално уравнение "две сцени + езеро + аеропарк +..." ще се включи интернационална парти флотилия, която ще извършва фестивални полети към две основни бийт дестинации:

© Gorgon City
- Електроника/поп – да, премиера на родна земя (и на втория си албум Kingdom) ще направи британското ню геридж дуо Gorgon City, а не по-малко паметна ще е първата технопоп визитация на австрийското дуо HVOB (или иначе казано Her Voice Over Boys), докато с нетърпение ще очакваме завръщането на исландските крале на дискохаус кабарето GusGus. Родната парти платформа Мелформатор също ще свързва нишките между електроника и индипоп, докато Riddimbox (или Христо Пенчев) ще открива пресечните точки между техно и бас.
- Дръменбейс/техно – в тази бийт дестинация поредно завръщане на българска земя ще направят обичаната формация Black Sun Empire, DC Breaks, руският бас агент Enei и белгийският дръменпоп флагман Netsky, който ще представи чисто новия си албум III в компанията на Script MC. Няма как да пропуснем премиерата на дебютния Karate албум на българската нюрофънк гордост L33 или пък завръщането на етнобас проекта на СООН с вокалния квартет Авигея, докато на тотален парти кросоувър ще заложат Dax J, Jonas Kopp, JVDB и българските агенти Stephan Panev, Birben, Sava & Danny Boy, Phirah, Funkware и Unkle Billy & JulyDrummer.

© Dax J
Кога и Къде?
HippieLandia е на 1 и 2 юли в Парк на Летище София, Терминал 2
Check-In тук
Защо?
Сезонът на летните фестивали вече е открит, така че преди да се втурнете към Терминал 2 може и да направите престой на Парка на летище София – HippieLandia може и да се окаже вашата фестивална дестинация.

© L33
Във филма Дим, по сценария на американския писател Пол Остър, има герой, който всеки ден в продължение на години, в точно определен час, застава на ъгъла на едно кръстовище и снима отсрещния ъгъл като педантично събира снимките в албуми – една и съща експозиция, една и съща композиция, но вгледаш ли се по-внимателно осъзнаваш, че всяка снимка е различна, както ден с ден не си прилича. Такива са и книгите на Пол Остър – вгледаш ли се, всеки път откриваш нови детайли, нови парчета истории, с които да сглобиш целия пъзел в пълния му блясък, а именно това прави писателят Питър Арън, герой на Остър от романа Левиатан (откъс от него ви чака по-долу), когато му се налага да разследва смъртта на приятеля си и колега Бенджамин Сакс, докато в левиатанския лабиринт на истината със запазената Остър марка по следите му са се лепнали ФБР и неведомите "случайни" съвпадения, а на изхода го чака смисълът на живота и на провалите в него.
Когато през 1975-а най-накрая Сакс ме представи на Фани, двамата веднага се познахме. Получи се малко неловко и минаха няколко минути, преди да дойда на себе си. Така една мистерия от миналото бе мигом разбулена. Сакс се оказа липсващият съпруг на жената, която бе обсебила вниманието ми преди шест или седем години. Ако бях останал в същия квартал, със сигурност щях да срещна и него след излизането му от затвора. Но завърших колежа през юни, докато Сакс беше пристигнал в Ню Йорк през август. По това време аз вече бях напуснал апартамента си и пътувах към Европа.
Няма никакво съмнение, че бяха странна двойка. В почти всяко отношение, за което можех да се сетя, Бен и Фани сякаш съществуваха във взаимно изключващи се сфери. Бен неконтролируемо размахваше ръце и крака, стърчеше като кран с остри ъгли и кокалести издатини, докато Фани беше ниска и закръглена, със спокойно изражение на лицето и маслиненомургав тен на кожата. В сравнение с нея Бен изглеждаше червендалест, с рошава къдрава коса и кожа, която лесно изгаряше на слънце. Той винаги заемаше голяма площ около себе си, не го свърташе на едно място, а изражението на лицето му се променяше на всеки пет или шест секунди, докато Фани беше уравновесена, улегнала, обитаваше тялото си като тиха вода. На мен ми изглеждаше не толкова красива, колкото екзотична, макар че това по всяка вероятност е доста силна дума за онова, което се опитвам да изразя. Една способност да омайва е може би по-точното определение, както и някаква самодостатъчност, която приковава погледа дори когато тя само седи и нищо не прави. Не беше забавна по начина, по който Бен умееше да бъде, никога не вършеше нищо прибързано, никога не говореше празни приказки. Въпреки това усещах, че от двамата тя е човекът с по-ясна мисъл, по-интелигентна, с по-аналитичен ум. Докато умът на Бен беше целият една интуиция. Дързък да, но не и непременно достатъчно фин, за да улавя тънкостите, ум, който обича да поема рискове, да скача в тъмното и да прави парадоксални връзки. От друга страна, Фани беше задълбочена и безпристрастна, неуморима в търпението си, не проявяваше склонност към прибързани преценки или необосновани изводи. Тя беше умна, той – просто остроумен; тя беше сфинкс, той – отворена рана; тя беше аристократ, той – плебей. Да си с тях, бе все едно да съзерцаваш бракосъчетание между пантера и кенгуру. Фани, винаги облечена изискано, с безупречен вкус, крачи до мъж, който стърчи цял фут над нея, едно пораснало момче с черни гуменки, сини джинси и сиво горнище на анцуг с качулка. На пръв поглед сякаш нищо не ги свързваше. Зърваш ги заедно и първата ти реакция е, че са случайно срещнали се непознати.

Но само на пръв поглед. Под собствената си очевидна недодяланост Сакс криеше забележително усещане за жените, което се проявяваше не само към Фани, а и към почти всички жени, които срещаше, и аз не спирах да се учудвам на лекотата, с която те се привързваха към него. Може би това имаше нещо общо с факта, че бе израсъл с три сестри, сякаш топлата сърдечност, научена в детството, го беше дарила със скрито познание, с умение да разбира женската природа, на което други мъже посвещаваха цял живот безрезултатно. Фани си имаше своите трудни моменти, освен това си мисля, че беше човек, с когото не се живее лесно. Често това нейно външно спокойствие беше просто прикритие за вътрешната ѝ лабилност и на няколко пъти имах възможност лично да се уверя колко бързо е в състояние да изпадне в мрачно, депресивно настроение, обзета от неясно терзание, което ненадейно я докарваше до плач. В такива моменти Сакс я закриляше, проявяваше към нея трогателна нежност и загриженост, затова си мисля, че с течение на времето Фани бе започнала да разчита на него при всяко изпитание, давайки си сметка, че никой друг не би могъл да я разбере по-добре. В повечето случаи неговото съчувствие се изразяваше косвено в такова говорене, което оставаше непонятно за чужди хора.
Например, когато за пръв път гостувах в апартамента им, разговорът на масата се завъртя около темата за деца – дали да ги имаме и ако да, кога е най-добрият момент за тях, какви промени изисква това и така нататък. Спомням си, че бях твърдо за това да имаш деца, докато Сакс се впусна да обяснява надълго и нашироко защо е против. Служеше си с доводи, които бяха добре известни (светът е непоносимо място, земята е пренаселена, изгубваш свободата си), но ги изброяваше така разпалено и с такава убеденост, че останах с впечатление, че говори и от името на Фани и че двамата са твърдо решени да не стават родители. Години по-късно научих, че точно обратното е истината. И двамата отчаяно копнеели за деца, но Фани не можела да зачене. След множество опити да забременее тръгнали по доктори, изпробвали хапчета за фертилност, както и всевъзможни билкови препарати, но нищо не се получило. Броени дни преди въпросната вечеря през 1975-а били уведомени, че нищо повече не може да се направи, за да помогне. За Фани това било съкрушителен удар. Както ми призна по-късно, това било нейната най-страшна мъка, загуба, която щяла да оплаква до края на живота си. Онази вечер, вместо да я подтикне да си излее душата пред мен, Сакс забърка коктейл от импровизирани лъжи, един кипнал, димящ чайник, който да замъгли обсъжданата тема. Долових само откъси от това, което не спираше да нарежда, но само защото си мислех, че репликите му са адресирани към мен. Както разбрах по-късно, през цялото това време той беше говорил на Фани. Казвал ѝ е, че не е нужно да го дарява с дете, за да продължава да я обича.

С Бен се виждах по-често, отколкото с Фани, а и когато се срещах с нея, беше винаги в присъствието на Бен, но въпреки това полека-лека успяхме да създадем приятелство помежду си. В известен смисъл моето старо увлечение по нея направи тази близост неизбежна, но освен това то се издигаше и като преграда между нас, затова трябваше да минат няколко месеца, преди да съм в състояние да я погледна, без да се притеснявам. Фани беше мой стар блян, видението на таен мой копнеж, заровен някъде в миналото, а сега, когато най-неочаквано се материализира в нова роля – като жена от плът и кръв, съпруга на моя приятел, – признавам, че изгубих почва под краката си. При първата ни среща това ме подтикна да изрека някакви глупости и тези нетактични слова само засилиха чувството ми на вина и обърканост. Още в началото по време на една от вечерите в апартамента им ѝ подхвърлих, че и думичка не бях чул от онези лекции, които бяхме посещавали заедно. "Всяка седмица прекарвах този час, зазяпан в теб – ѝ казах. – В края на краищата нали практиката е по-важна от теорията и затова реших, че няма смисъл да си прахосвам времето в слушане на лекции върху естетика, след като самата красота седи пред мен."
Мислех, че това ще се приеме като опит да се извиня за поведението си в миналото, но то прозвуча ужасно. Такива неща не бива да се казват при никакви обстоятелства, най-малкото пък с небрежен тон. Те само натоварват човека, към когото са отправени, и нищо добро не може да произлезе от тях...
Левиатан (превод Иглика Василева, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Платформата Световен театър в София за юбилейна, десета година скъсява дистанцията между българския и интернационалния театър (пълната програма от 31 май до 16 юни е тук), също както специалната селекция от гостуващи международни спектакли скъсява дистанцията между съвременен танц и класически балет, между хибридни, мултимедийни пърформанси и театъра на абсурда, а във всичко това може да се уверите като гледате:..
Следобедът на един фавн / Пролетно тайнство – 31 май , 20:00; НДК, зала 1
солов танц/едноактен балет – 60 мин
концепция и хореография: Мари Шуинар
с участието на: Карол Прийор, Меган Уолбаум (Следобедът на един фавн) и Себастиен Косет-Мас, Пейдж Къли, Валерия Галучио, Леон Купфершмид, Луси М. Мей, Скот МакКейб, Мариуш Островски, Саша Уелет-Дегир, Карол Прийор, Меган Уолбаум (Пролетно тайнство – на снимката)

В танца, също като в живота, всичко е въпрос на интерпретация – питайте така наречения "шаман на съвременния танц" Мари Шуинар и тя ще ви отговори с версии на класическите за ХХ век балетни спектакли по музиката на Клод Дебюси (Следобедът на един фавн) и на Игор Стравински (Пролетно тайнство). Нейните танцови интерпретации не само създават нова азбука на тялото, което говори открито, провокативно и без задръжки, но и изграждат ярки, запомнящи се образи (които се изучават от други хореографи от 80-те години на миналия век до днес), защото както казва канадската прима Шуинар: "Няма развитие, причина и следствие. Има само синхрон. Като че ли се връщам в момента веднага след появата на живота. Представлението е разкриване на този момент. Имам чувството, че преди него е имало изключителна експлозия на светлина, някакво рязко просветване."
Много шум за нищо – 4 юни, 19:00 и 21:00 / 5 юни, 19:00 и 21:00; Червената къща
микс театър – 50 мин
автор, режисура и изпълнение: Давид Еспиноса
визия и видео: Диего Дорадо / Давид Еспиноса

В основата си театърът често прилича на детска игра и именно по този магичен начин, използвайки богато въображение и огромен брой миниатюрни фигурки вместо актьори, каталунският артист Давид Еспиноса изиграва почти всички Шекспирови творби, обединени в едно чаровно, вълшебно и необичайно театрално представление, което не само дава нов смисъл на добре познатите Шекспирови завети, но и със смелата си игра с текст, хумор, хореография, визия, кукли, сенки и епичната музика на Рихард Вагнер се превръща в живописно и нетрадиционно почитане на 400 години от смъртта на Шекспир, които отбелязваме именно тази година.
Илиада – 8 юни, 19:00, Сатиричен театър Алеко Константинов
микс театър – 180 мин
режисьор: Йерней Лоренци
с участието на: Юре Хенигман, Нина Иванишин, Аляж Йованович, Грегор Лущек, Марко Мандич, Звездана Новакович, Йете Остан Вейруп, Тина Поточник, Матей Пуц, Блаж Сетникар, Янез Шкоф, Йерней Шугман

Явно неслучайно словенският режисьор Йерней Лоренци гостува за трети път на платформата Световен театър в София – неговите епични спектакли Буря и Бесният локомотив очароваха със стилното смесване на похвати и жанрове, с ярки културни препратки и смислови игри, а неговата версия на Омировата Илиада не изневерява на стила му – вечната и универсална история за гърци, троянци и боговете на конфликта оживява под формата на истински музикален концерт (в първата част), с който актьори/певци и оркестър рисуват картинката, която ражда всяка война (не само Троянската), докато на сцената не изплуват обрати и поуки със запазената марка Лоренци.
Корекция – 10 юни, 19:00, Театър Азарян
пърформанс/съвременен танц – 60 мин
режисьор: Иржи Хавелка
с участието на: Вероника Книтлова, Марта Търпишовска, Тереза Ондрова, Мартина Хайдил Лацова, Хелена Аренбергова, Каролина Хейнова, Робо Нижник, Яро Ондруш, Радо Пиоварчи, Петър Опавски, Михаел Воденка

Илюзиите за еволюцията на света са навсякъде около нас – уж светът и животът ни еволюират с всеки изминал ден, а сякаш Човекът стои и тъпче на едно и също място в своето развитие. Чешкият режисьор (и актьор) Иржи Хавелка, танцьорите от компанията VerTeDance и музикантите от групата Clarinet Factory взимат тази идея доста буквално, но много изкусно, с фино чувство за хумор, с богато въображение и оригинална музика наживо изследват липсата на свобода и еволюция пред Човека – в тяхната Корекция телата следват своите рефлекси, извиват се, огъват се, тласкат се напосоки, падат и се изправят, но никога не мръдват и крачка напред... А дали е възможно?!
Дом – 14 юни, 19:00, ТР Сфумато
съвременен танц – 60 мин
режисьор/хореограф: Луис Марафа
с участието на: Луис Марафа, Петра Ван Гомпел, Антонио Кабрита, Марсиа Лиу, Сао Кастро

След като миналата година изследва границите на личното пространство с Дистанция-та, която живее между хората, сега хореографът Луис Марафа иска да разбере какво е да се почувстваш "у дома" в един глобален свят, където всеки е хем гражданин на света, хем не усеща "дом" никъде – помагат му верните танцьори Петра Ван Гомпел и Антонио Кабрита от компания MARRAFA vzw, които с наситен танц под музика от Луис и от Hauschka може и вече да се почувстват "у дома" на родна земя след миналогодишната визитация.
В очакване на Годо – 15 и 16 юни, 19:00, НТ Иван Вазов
театър на абсурда – 135 мин
режисьор: Иван Пантелеев
с участието на: Самуел Финци, Волфрам Кох, Андреас Дьолер, Кристиан Грасхоф

Емблематичната за театъра на абсурда пиеса на Бекет започва така: "Няма какво да се прави". Може само да се чака, но българският режисьор Димитър Гочев (1943 – 2013), който започва да работи по нея в Дойчес театър, така и не дочаква финала ѝ. "Няма какво да се прави", но всъщност сподвижниците на Гочев в Германия, актьорите Самуел Финци (като Владимир) и Волфрам Кох (като Естрагон), както и режисьорът Иван Пантелеев правят невъзможното и представлението стига до сцената (и до куп награди през 2015), защото както животът не е само чакане, така и говоренето и играта с думите не са единственото спасение от смъртта.
Световен театър в София е от 31 май до 16 юни