My Mir
"Тя е "Н", иначе казано Нели, госпожица Елън, Търпеливата, Принцесата, Е. Л. Т., Милото момиче, Любимата, жената илюзия, малката загадка, госпожица Т., госпожица Фърнан, госпожица Търман, госпожица Тенам, госпожица Търнам и вероятно госпожица Трингам. Играе главна роля в живота на Чарлс Дикенс във времето, когато той е може би най-известният човек във Великобритания. Връзката им продължава почти тринайсет години, от 1857 година до смъртта му през 1870 година. Пълното ѝ име е Елън Лолес Търнан, макар че е известна предимно като Нели и така ще бъде наричана тук." – да, това е жената-ключ към загадките на сърцето на Чарлс Дикенс в биографичния роман (и филм) Невидимата жена на писателката Клеър Томалин (позната с биографиите на Чарлс Дикенс, Томас Харди, Джейн Остин...), която ще разнищва викториански мистификации и у нас, наживо, на 25 май, за да стане пределно ясно, че "да обичаш и да си обичан е живота сам, без който ний сме нищо."
Дикенс е всеотдаен и строг баща. Води децата си на бурни набези в магазините за играчки, учи ги на различни игри – "двайсет въпроса", "рими", "пословици" – и им прави фокуси. Дикенс участва в празнуването на Коледа с такова въодушевление, за каквото едно дете може да мечтае. Освен това всекидневно проверява дали стаите на децата са чисти и конфискува бухалките и топките за крикет на синовете си, ако твърде много си изцапат дрехите. Синът му Алфред цял живот помни какво мъмрене е отнесъл, задето е изчеткал сакото си не където трябва – в трапезарията.
Личната хигиена на Дикенс е почти фетиш за него – той си взема студена вана или душ всекидневно и изисква дрехите му да бъдат поддържани безукорно. Дикенс е озадачен от недостатъците на синовете си и е доволен от всеки опит те да бъдат отстранени. Полага огромни усилия да излекува заекването на Франк, като всяко сутрин му чете Шекспир. Освен това учи Хенри, най-умния си син, на стенография. Но тъй като синовете му един след друг се оказват лишени от неговия силен характер, Дикенс става все по-раздразнителен към тях. Момичетата до голяма степен са пощадени от критика, защото са момичета, при това само две, а и Кейти несъмнено е интелигентна. Чарли, най-голямото момче, учи в Итън по настояване на кръстницата си Анджела Кутс, не се справя достатъчно добре, за да влезе в университет, но през 1857 година, когато е на двайсет години, поне се задържа някак в Барингс Банк.
Дикенс е привързан към него, но един пораснал син у дома е и постоянно напомняне, че времето лети и че собствената му младост е невъзвратимо отминала. Освен тази мисъл го измъчва и друга – как многодетното му семейство не е оправдало очакванията му, а също за "едно щастие, което съм пропуснал в живота си, за един приятел и другар, който така и не намерих".
Дори когато е най-силно въодушевен от семейния живот, Дикенс често отсъства от къщи, за да преследва собствените си интереси. Години наред той има навика да излиза да язди денем и да ходи на театър вечер със свои приятели мъже. Освен това имат клуб на пешеходците и редовно вечерят извън града, в Гринич, или в "Джак Стос" в Хампстед Хийт, или в "Стар енд Гартър" в Ричмънд. Сред приятелите са Джон Фостър, негов главен литературен съветник, който споделя увлечението му по театъра; художникът Даниъл Маклис, драматургът Дъглас Джеролд, Марк Лемън от "Пънч" и други трудолюбиви журналисти, художници и писатели, сред които Уилки Колинс е ново попълнение от по-младото поколение. Колинс се появява на сцената през 1850 година. Той е ерген и се смята за ценител на удоволствията, освен това, изглежда, е изпълнил ролята на Мефистофел, когато Дикенс е играл Фауст, организирал е епикурейски вечери навън и го е придружавал на пътувания до Париж, за да вкусят от неговите изтънчени "дяволии".
Освен това Дикенс обича да се разхожда сам. Често излиза сам нощем и понякога остава навън до сутринта. Така опознава цял Лондон: най-отблъскващите части на Ист Енд, смятани от мнозина за недостъпна чужда територия; доковете и реката от Хамърсмит до Гринич; различни бедняшки квартали край Севън Дайълс, край Съмърс Таун, край Бъро; пътя за Хампстед от детството му, който минава през Юстън, Морнингтън Кресънт, Камдън и Кентиш Таун; и ширналите се на километри нови покрайнини, които изяждат нивите, овощните градини, фермите и някогашните зелени пътища на север и на юг. Твърди, че тези разходки му помагат да планира какво ще пише на следващия ден, което сигурно е вярно, обаче се случва и нещо друго. Въпреки своята общителност Дикенс е човек, който не иска да бъде опознаван и преценяван от никого. Нуждае се от свое лично време, през което може да престане да бъде сърдечен приятел или експедитивен баща и да се превърне просто в наблюдаващо око, слушащо ухо, мечтаещ ум.
От началото на 50-те години на ХIХ век Дикенс прави така наречения от него цигански катун в две стаи над редакцията на "Хаусхолд Уърдс" на Уелингтън Стрийт 16, близо до Странд, за да може да остава да преспива там, ако му се прииска. Удобно е за вечерните му разходки, ергенските вечери и клубовете му "Атенеум" и "Гарик", но е още по-удобно за честите му посещения в многобройните театри в района – "Лицеум", "Аделфи", "Олимпик", "Ковънт Гардън" и "Дръри Лейн", – както и "Съри" и "Виктория" от другата страна на моста Уотърлу. Писмата му и другите му лични писания са изпъстрени със споменаване на навика му да ходи на театър: бележка до мадам Селест, директорка на "Аделфи", с която я моли за ложа; оплакване до Уилям Фарън, директор на "Олимпик", задето мястото му в партера било вече заето, когато отишъл закъснял и сам да гледа бурлеската в петък вечерта; живо описание на разходка по Боу Стрийт, Лонгейкър и Дръри Лейн през една влажна зимна вечер, когато театралните доставчици и продавачите на билети вече са затворили, на път за Хокстън, където театър "Британия" под ръководството на Сам и Сара Лейн поставя пантомими пред огромна и умееща да цени видяното местна публика. От тази самота – самотен мъж, който се движи сред океана на лондонската тълпа – той създава света в книгите си.
Ако домашният живот означава за Дикенс по-малко, отколкото му се иска да покаже, и ако е малко повече конте от Регентството, отколкото патриарх от викторианската епоха, отколкото обикновено се смята, не трябва да забравяме, че той живее през целия си зрял живот в атмосфера на остро лицемерие по тези въпроси. Битовите добродетели се прокламират шумно, вече не се толерират публичните прояви на неприлично поведение – например принцовете да общуват с актриси, всякаква проституция процъфтява, и от всички освен от представителите на нисшата класа се иска дискретност или лицемерие. Реакцията на Дикенс към това лицемерие никога не е проста. Допада му представата за подреден малък дом, спретната съпруга и майка, особено когато придава завършен вид на сюжетите си, но му харесва не само представата. Неотдавна на бял свят излезе писмо до неговия приятел художника Даниъл Маклис, което говори, че още в първите години на брака на Дикенс интересът му към подземния свят на сексуалните удоволствия вероятно не е бил само от позицията на наблюдател. Той насърчава Маклис да отиде с него в Бродстеърс, за да си почине, обещава му "всякакви удобства в Маргейт (нали ме разбираш?), знам къде живеят". Освен ако Дикенс няма предвид понитата по пясъка, удобствата в този контекст може да означават само едно.
През целия си живот той има приятели и от двата пола, които не зачитат конвенциите. Уилки Колинс е най-известният от тях с двете си незаконни домакинства, но има още много. Разведената госпожа Франсес Елиът, която той съветва по нейните брачни дела, е друг такъв пример. Дикенс е в близки отношения с граф Д'Орсе и с лейди Блесингтън, чиято репутация – справедливо или не – е опетнена. Той е в приятелски отношения с Фани Кели, която живее с незаконната си дъщеря, и с Фани Стърлинг, която се е разделила със съпруга си и живее с друг мъж. Джулия Фортескю, която участва в неговата аматьорска актьорска трупа, има голямо семейство с лорд Гарднър, за когото успява да се ожени едва след смъртта на съпругата му през 1856 година. В личния си живот Дикенс приема всичко това, публично обаче поддържа строга фасада и никога не е изпитвал достатъчно силно желание да наруши преобладаващите социални норми. Например, когато научава (по време на мъжко пътуване до Париж през 1850 година), че високоуважаваната френска актриса госпожица Дьона, която е посрещал в дома си в Лондон, е любовница на британския посланик лорд Норманди (семеен мъж), Дикенс незабавно пише на Катрин със заръка да се извини на всички дами, присъствали на онази вечеря в дома им.
Същите табута властват и в творбите му. Може и да роптае пред Форстър, както прави през 1856 година, срещу откъслечните и неестествени портрети, които е принуден да рисува в романите си, заради тиранията на "вашия морал", но не прави опит да се отскубне от тази тирания, а младите мъже в по-късните му произведения са също толкова скопени, колкото и в ранните. Почти няма промяна и в неговите сладки, глупавки, закръглени и пърхащи млади жени. Парадоксално е, че неговата най-обаятелна героиня е Естела (в "Големите надежди", написан едва през 1861 година), която според сюжета е отгледана в среда, направила я фригидна. Всички други са имунизирани срещу сексуалността от своя създател още преди историите им да започнат – те са не по-съблазнителни от восъчен плод.
Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс (превод Надежда Розова, 432 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
Срещата с Клеър Томалин е на 25 май в литературен клуб Перото – НДК от 19:00
Миграция, бежански кризи, война... тези думи може да описват света днес, но може и да се отнасят за времето на Втората световна война – поне така е за героят на полския писател Пьотр Пажински от романа Пансионът (откъс от книгата с Европейска награда за литература за 2012 ви очаква по-долу), когато слиза на малката гара на курортно селище недалеч от Варшава (някога еврейски почивен дом, сега пансион за възрастни хора, оцелели от Холокоста) и се озовава на кръстопът между призраци от миналото и фрагментарния пъзел на паметта, за да се получи картинката, която самият Пьотр Пажински ще ви обрисува наживо на 27 април.
За дома. Някъде там, далеч. Няколко дни с кораб. Селищата на заселниците на хълма Цион. Малки къщички, покрити с червени керемиди. Град Рош Пина с каменните си веранди, обвити с лилии. В градините се ширят рододендрони, пинии, приличащи на борове. Сякаш някой ги е пренесъл от Европа. Наоколо палми и цитрусови горички, а по-нататък слънце и пясък. Ще засадят лозя и ще пият вино от тях, ще имат градини и ще ядат плодовете от тях. Доброволци, които пресушават блатата в Израелската долина. От Варшава, Краков, Вилнюс и Бялисток. Млади стражи. Много загинали от чума.
Много загинали от куршуми, изстреляни от арабски мускети. Надеждата е на двайсет столетия и не е дадена на всекиго.
Бор, най-тъжното дърво. Господин Хаим ми обясняваше това няколко години по-късно. Всеки бор е съкровище. Преди войната давах пари за "Керен Каемет". Към края на месеца идваха в гимназията ни със синя метална кутия. Дървета за Галилея. Директорът недоволстваше, тъй като беше изявен член на партия "Бунд", но им позволяваше да събират, стига да не трябваше да е свидетел на това. Самият той не даваше нито грош.
Директор Райзман искал да остане в Полша и да се бори за по-добро бъдеще. "Цион", обяснявал той на господин Хаим, е изход за шепа младежи. Масите така и така няма да заминат, нуждаят се от достоен живот тук, край Висла. Да не би да имаме някъде друго място, където може изведнъж да преместиш евреина, както се пресажда дърво? Бедния, болния и стария? Да го изтръгнеш с корените, които е пускал тук в продължение на векове, и да му заповядаш да живее още веднъж в изгнание? Нужна ни е автономия за евреите в общата ни държава. Държава на обикновения човек, евреина, поляка, украинеца. И директор Райзман се борел за своята държава, за прогрес и справедливост, редактирал прокламации и пишел пламенни статии за "Фолксцайтунг", основавал читалища за работниците и заедно с полските другари ходел на първомайски манифестации, на които бил удрян от полицията.
Господин Хаим решил да се отправи на път – към Палестина. Евреинът, скитащ се вечно, винаги е на път и само вкъщи, в родината, може истински да си отдъхне от униженията. Само вкъщи ще може да водим живот на свободен народ. Засега обаче, за да се отхвърли робският хомот, трябва да се работи здраво, за да може там, вкъщи, да се работи още по-здраво. В центъра, където се подготвяли за заминаването, собствено земеделско стопанство някъде в околностите на Варшава, господин Хаим вече не помнеше името му, може би е било край Радзимин, те очаквали с нетърпение бъдещето. По цели нощи дискутирали, младежи и девойки, за далечната родина, за кибуците, за новите градове, а също и за най-големия – Тел Авив на Средиземно море, за справедливостта, за колектива и отрядите за самоотбрана, благодарение на които еврейският живот вече нямало да зависи от капризите на властниците. Танцували заедно до огнището и с възторг, разгорещени от вътрешен плам, пеели песни, прославящи Страната им. Ану холхим, ану баим, йеш авода, нита ецим ал хаслайм, гам бахар вегам баган. Ще засадим борове на скалите! В съботните вечери инструкторът на тяхната група – Иче Гинзбург, който ги карал да му казват Ицхак Бар Лев, – стоейки до картата, им изнасял лекции за Палестина и им разказвал истории за заселниците. А всеки трябвало да подготви лекция – на странно звучащия, гърлен и все още неотговарящ на мислите им език на техните прадеди. И всеки ден, с изключение на събота, от зазоряване до здрачаване се упражнявали за бъдещата си професия. И той, Хаим, син на набожен занаятчия от град Броди, който само веднъж през живота си бил ходил по работа в Лвов и не вярвал, че еврейската участ ще стане по-добра, преди да дойде Месията, та именно той с песен на уста прекопавал с мотиката сивкавата земя на Мазовше, за да може после да обработва собствената си земя с цвят на охра.
Войната избухнала, преди господин Хаим да дочака своя ред да емигрира нелегално. Нямало как да разчита на британски сертификат, както и на виза за Америка или за Кюрасао. Обграденото от тълпа седалище на ционистката Координация в Ровно се пръскало по шевовете, всеки искал да замине, колкото се може по-скоро да се измъкне от Европа. Твърде късно: с германските успехи по фронтовете вратите на континента се затръшвали пред бегълците като спускаща се от собствената си тежест затворническа решетка.
Директор Райзман, членът на партия "Бунд", загинал във Варшава, в гетото, поне така казали на господин Хаим. Всъщност вероятно е умрял от тиф още преди голямата акция през 1941 година, толкова рано, че да не се усъмни въобще в програмата на своята партия. От групата на господин Хаим край Радзимин оцелял единствено той, съвсем случайно, а може би заради прищявката на Господ Бог, на когото въпреки това господин Хаим не можел вече да има доверие след войната. Загинал Мотке Фишман, който най-добре знаел иврит и без грешки в гласните рецитирал по памет стихотворения на Биалик, Ройвен Клейнман, наричан Малкия Ройвен или просто Малкия – искал да се установи в Йерусалим, точно до цитаделата на Давид, която гледали на цветни картички с английски печати. Шулек от град Пабянице, син на шивач, също дребен и слаб, най-младият в групата им, когото веднъж селяните край Радзимин искали да пребият, но друг Хаим, Големия Хаим, го защитил. Този, Големия Хаим, също загинал, въпреки името си, и инструкторът на групата Иче Гинзбург, енергичен риж мъж с блестящи очи, който не успял наистина да стане Ицхак Бар Лев, и равинът Чехановски, който ги посещавал в петъчните вечери и им преподавал уроци за Тората или за пророците и им говорел, че скоро ще бъдат като Исус Навин, приемника на Моисей, и ще влязат в земите на прадедите си. Загинали и девойките: Мина Калишер, висока, с дебели плитки, която гледала ласкаво Големия Хаим и дори след няколко години двамата щели да се оженят, въпреки че инструкторът на групата Гинзбург им обяснявал, че в кибуца не бива да има сватби, защото това е дребнобуржоазна отживелица от диаспората, и Динчя Малер, дъщеря на богат търговец от Лвов, който искал семейството му да замине за Америка, вместо Динчя да се учи да работи на полето, и Рохл Полянер, пъргава и обичаща да се смее, която била навсякъде, свирела на китара и водела дневник на иврит, където с красив калиграфски почерк записвала мечти и планове, не само своите собствени, а също и на други другари от групата, всички планове, за които толкова говорели по време на нощните дискусии на лунна светлина. И най-накрая Роза, малката Роза, тиха и твърде сериозна за възрастта си, която, гледайки господин Хаим, винаги притваряла тъмносините си очи, заради която той все по-често не можел да спи и за която мечтаел – че някога там, в кибуца, ще лежат прегърнати на земята между палмите или дори на полската поляна, там, край Радзимин, че малката Роза ще му позволи да докосне с устните си нейните, винаги леко влажни и разтворени, сякаш чакащи нещо, а може би дори ще се съгласи да разкопчае копчето на блузата ù, най-горното от трите, а може би и средното, което сигурно само ще отстъпи под напора на тежките ù гърди, и че ще му покаже колко много го желае и ще бъдат така заедно, а той ще се почувства като в рая и тогава няма да бъде важно дали ще заминат някъде, или ще останат тук, тъй като щастието се задържа при щастливите, както казваше дядо му Хаим Мендел, а щастливите не отмерват времето.
Споменът за онези години, от който напразно искал да се избави и който го приковал с дебела верига за това място, бил забит под клепачите му и не им позволявал да се затворят – нито през деня, а още по-малко през нощта. Войната ги разделила с Роза, може би всъщност Роза въобще не е мечтала да прекара живота си с него и е имала някакви други момичешки планове – като всички госпожици на нейната възраст, които постоянно променят мнението си и момчето, по което тихо въздишат. Както и да е, те никога не лежали заедно в тревата, дори край Радзимин, защото той винаги се срамувал да я помоли за това, а може би не е имало подходящ случай, впрочем Иче Гинзбург постоянно ги юркал да работят, а Роза, която винаги първа скачала да изпълни неговите нареждания, само следяла Хаим с тъмносините си очи и леко се изчервявала. Така или иначе, не се знае как биха се наредили нещата, вероятно съвсем по друг начин от планирания тогава, но веднага след войната, когато се върнал оттам, знаел със сигурност, че Роза вече я няма и че дори няма нужда да търси и да проверява, няма я и това е. Знаел това добре, не само предчувствал, защото нали Роза се върнала точно преди войната в своя град Хрубешов, а там никой не е оцелял. Разказвал му един поляк, с когото спали на един и същ нар, делейки сноп прогнила слама, през нощта, притиснати един до друг, защото било ужасно студено, а били облечени само с раирани дрипи. Той видял как подгонили всички по песъчливия път. Към близкото пасище. И към боровата гора. Жени, деца и старци. Заповядали им да изкопаят ров между боровете, дълъг няколко метра, широк колкото труп. Няколко залпа, нямало нужда от повече. Греело слънце, в разгара на лятото, 1942 година. От боровете вече падали първите шишарки.
Пансионът (превод Васил Велчев, 160 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Срещата с Пьотр Пажински е на 27 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00
... или 9 причини да кажеш едно звучно WOW! за деветото издание на фестивала за съвременен танц и пърформанс Antistatic – за 7 дни (14-20 април, пълната програма е тук) може да гледаш 9 съвременни танцови спектакъла (е, 8 са, но броим и специалното WOW! парти + изложбата Без обувки с фотообрази от фестивала през годините); 9 са и страните, от които идват участниците на Antistatic 2016 (България, Австрия, Австралия, Бразилия, Германия, Македония, Португалия, Сингапур и Холандия); срещите от платформата Без дистанция (преди всеки един от спектаклите) са идеален неформален начин да навлезеш по-дълбоко в дебрите на пърформанса; тазгодишното мото WOW! на фестивала хем иронично се заиграва с тази изтъркана от употреба интернационална дума за възхищение и интерес, хем отразява факта, че съвременният танц все повече навлиза в попкултурата на българското изкуство... станаха ли девет причини? Е, ето ги и представленията, в които може да намериш точно толкова WOW! причини за...
Рейвмашина – 14 април, 19:00, ТР Сфумато
танцов пърформанс – 60 мин
хореография и изпълнение: Дорис Улих и Михаел Турински
Има ли ограничения за човешкото тяло – още с Antistatic гостуването си през 2014 австрийският танцьор с увреждания Михаел Турински отговори достатъчно красноречиво на този въпрос, а сега в компанията на хореографа Дорис Улих (която разбива денс клишетата за тялото) и адреналинов техно бийт, всичко се превръща в рейв парти за електрическа инвалидна количка и две екстатични души, които не признават машинната опаковка на тялото.
Мажоретката на Европа – 15 април, 20:00, Червената къща
танцов пърформанс – 60 мин
хореография и изпълнение: Даниел Кок
Ясно е, че в момента Европа изживява неспирни екзистенц кризи, също както е ясно, че напоследък дискусиите по тези проблеми приличат повече на погребални речи, докато хумористичното социално шоу на Даниел Кок ги превръща в шарено празненство, което с много танц, ирония и смях отговаря на всички актуални проблематични въпроси до самия еуфоричен финал. Да, Денят на Европа е през май, но празненствата по отбелязването му може и да започнат през тази априлска вечер – ако Мажоретката на Европа не ви е достатъчно празнична, то може да продължите с официалното Antistatic WOW! парти в клуб Backyard, където ще се включат неуморният Даниел Кок (с неговата страст – танц на пилон) и Тиан Ротевел, DJ и композитор на музиката за спектакъла Slap/Stick.
Slap/Stick – 16 април, 19:30, ДНК
физически пърформанс – 60 мин
концепция и изпълнение: Херман Хайзиг
Слапстик е комедиен жанр, който включва преувеличена физическа дейност, надхвърляща границите на разумното и хореографът Херман Хайзиг го постига виртуозно – използвайки жестовете и поведението на различни известни комици, както и измислени бразилски танци, Хайзиг се разхожда парадно из света на комичното и нонсенс механично движение до достигане на пълен ефект на преувеличението... и на хумористичната наслада.
Господът ми е по-добър от Господа ти – 17 април, 19:30, ДНК
физически пърформанс – 80 мин
концепция и изпълнение: Елена Бото
Оригиналното заглавие на пърформанса на Елена Бото е Авраамскa цялост, но тя подлага всевъзможните религиозни догми, ритуални канони и социални клишета в изобразяването на Бога и божественото на тотална деконструкция с идеята да намери онова нещо в световните религии, което вместо да ни обединява, ни разделя. Използвайки буквално мотивът, че Бог е навсякъде около нас и приема всевъзможни форми, Елена Бото представя Бога като женско създание и му придава хибридно естество – Тя е "Майката" на всички неща, Създателя, Суверена, Абсолютното... или просто едно уязвимо, егоцентрично създание, умоляващо за любов.
Тотална щета – 18 април, 19:00, ДНК
физически театър – 60 мин
автор/режисьор: Ани Васева
драматургия: Боян Манчев
с участието на: Леонид Йовчев и Галя Костадинова
"Няма пречки пред любовта (освен физически)." е своеобразен лайтмотив в Тотална щета, но всъщност говори повече за психологическите щети, които си нанасяме докато живеем. Един живот като преразход на енергия, която не се преобразува никога, една любов като безпричинен афект... и красотата в съществуването като... Тотална щета.
Мира Фукс – 18 и 19 април, 22:00, Червената къща
физически пърформанс – 70 мин
хореография, видео и изпълнение: Мелани Джейм Улф
Mira Fuchs е 8-годишното стриптийз алтерего на Мелани Джейм Улф в Мелбърн, но Mira Fuchs е и фрагментарната памет на едно тяло, превърнало се в експерт на еротичния клубен танц. А това значи и експерт в поставянето под въпрос на собствените ни представи и очаквания към него, към образа на жената в шоу индустрията, към образите на сексуалността, удоволствието, интимността и танца като работа.
Неон – 19 април,19:00, ДНК
бурлеск пърформанс – 70 мин
хореография, драматургия и изпълнение: Ирена Цветанова, Александър Георгиев–Аце, Жана Пенчева
Пресечната точка между протеста като социална форма и бурлеска като форма на изкуството не е лесна за намиране, но именно на контраста залагат хореографите от Гараж Колектив в търсенето ѝ – контраст между състояния, между емоции, между индивидуалното и колективното, между оскъдното и пищното... и всичко това изразено с думите на тялото.
AL13FB<3 – 20 април, 19:30, ДНК
физически пърформанс – 40 мин
хореография и изпълнение: Фернандо Белфиоре
драматургия: Катарина Бакацаки, Бруно Листопад
Тялото като катализатор на енергии, очаквания, амбиции и емоции – да, именно преобразуванията на материята е това, от което се интересува Фернандо Белфиоре докато в своя танц преминава от баналното до епичното, от свещеното до профанното, от поп културата до sci-fi мечтите.
Antistatic 14 – 20 април 2016 е в ДНК, Червената къща и ТР Сфумато
Познавате Людмил Тодоров като сценарист и режисьор на филми като Любовното лято на един льохман, Приятелите на Емилия, Емигранти, Миграцията на паламуда... и сигурно знаете, че под повърхността на неговите (кино)истории винаги дебне тънка уловка, която ги превръща в това, което не са на пръв поглед – също както в новия му роман С череша се задави косът (откъс от него ви чака по-долу), необикновената близост между брат и сестра (Наско и Софчето), фината детска психология и ефирната еротика оформят пъзел на невъзможната любов между две сродни души, но на втори поглед...
Наско от малък обичаше всичко да му е ясно. Той не понасяше кашите. Или си гладен, или не си. Или си добър, или си лош. Или си влюбен, или не си. Във втори клас Наско се влюби толкова лошо, че никак не му беше трудно да бъде добър.
Тя се казваше Розалия. Учеше в съседния 2а клас. Имаше дълга тъмноруса коса и зелени очи. Беше малко по-висока от него. Ходеше с впити клинчета, върху които носеше роклички.
Ако някой мисли, че мъжът във втори клас не е мъж, трябва да прерови паметта си и ще открие там неща, които ще поиска да забрави на мига. Наско, както и всички други момчета, изпитваше сексуално влечение към Розалия, но все още нямаше дума за това. Нейните дълги, тънки крачета, очертани красиво под впитите клинчета, се разхождаха из сънищата на доста второкласници, които не знаеха как да гледат на тях и съответно не знаеха какво да ги правят. Всички искаха да ги направят нещо. Това незнание караше Наско да зачеркне себе си като личност и да подчини своето битие и съзнание на Розалия. Защото, ако си влюбен, си влюбен, и точка. Ако пък не си, не си.
Като начало Наско започна да изхранва Розалия. Той ходеше на училище със сандвич, приготвен от майка му, а Розалия си купуваше готови закуски. Сандвичите на майка му бяха неповторими и след като Розалия ги опита, нямаше връщане назад. Наско каза на майка си да му прави по два сандвича. През голямото междучасие той отиваше при Розалия и двамата закусваха заедно.
Наско не усещаше какво яде. За него беше важно, че през тези десет минути те двамата с Розалия са отдадени един на друг и целият свят престава да съществува. Двамата се хранеха в пълно мълчание. Любовта няма нужда от думи.
Веднъж Розалия изрази предпочитание към сандвичите с пилешко роле и нарязана отгоре зелена чушка. Оттогава Наско поръчваше на майка си само такива сандвичи. Когато тя се опитваше да разнообрази менюто му, той се мусеше.
Наско знаеше да чете и пише отдавна, а в смятането беше малък гений. Учителите му предрекоха бляскаво бъдеще и не сбъркаха – Наско влезе в Математическата гимназия, а в десети клас се окичи с титлата "световен шампион" заедно с отбора на гимназията.
На Розалия математиката ѝ куцаше и бъдещият световен шампион започна да ѝ решава домашните. Това му осигуряваше още няколко безценни минути насаме с нея. Двамата се виждаха след часовете. Наско решаваше задачите на един лист, а Розалия ги преписваше вкъщи. Всеки ден той я изпращаше.
През пролетта Наско стана на осем години. Майка му попита как иска да празнува рождения си ден, а той каза, че ще покани деца вкъщи.
– Колко деца смяташ да поканиш? – попита майката.
– Едно – отвърна Наско.
– Как едно! Покани целия клас. Как така ще каниш само едно дете. Кое?
– Розалия.
Майката замълча, а после говори със Софчето, която на свой ред говори с Наско.
– Насе, покани Розалия, но покани и други деца, иначе е неестествено. Не знам дали ме разбираш?
– Не.
– На рожден ден човек кани повече хора. Сега ще ти предложа един добър вариант. Покани Розалия, плюс още деца от твоя клас. Най-добре е да поканиш целия клас, защото ще е тъпо да пренебрегнеш някого. А после, след няколко дни, ще поканиш Розалия сама под претекст... "претекст" означава "повод, причина, оправдание"... да изядете остатъците от еклеровата торта на мама. Аз не съм срещала човек, който може да устои на нейната торта. Така нещата ще се подредят елегантно – първо ще бъдеш с Розалия в компанията на други деца, после ще бъдеш с нея насаме. С други думи, ще бъдеш с нея не един, а два пъти. Какво ще кажеш?
Наско изслуша сестра си много внимателно. Той беше способен да обработи огромен обем информация за броени секунди и да прецени плюсовете и минусите. След като ги прецени, той каза:
– Кажи на мама да направи пилешки сандвичи за двама души, пък може и да не прави еклерова торта. Но да има фанта.
Наско отпразнува своя рожден ден в стаята си. Розалия дойде облечена с дълга рокличка и тричетвърти чорапи на розови цветчета. Наско пусна хевиметъл и наду уредбата докрай. После показа на своята гостенка новата си електронна игра. Ядоха сандвичи, еклерова торта, пиха фанта. Прекараха в стаята повече от три часа. През това време Софчето беше с антифони в ушите. След като Розалия си отиде, тя попита брат си как е минал рожденият ден, а той каза: "Супер".
На другия ден в училище се случи нещо неочаквано. Когато Наско отиде при Розалия с пилешките сандвичи, тя каза:
– Ти пак с твоите сандвичи. Не идвай повече, моля те.
През следващите дни Наско спря да контролира майка си какви сандвичи прави и вместо два сандвича, поръчваше един. Напоследък той гледаше филми с цуни-муни, а сега отново мина на екшъни. Едва ли някой друг освен сестра му можеше да направи верни изводи от тези промени в неговите предпочитания.
Един ден Софчето влезе в стаята на Наско и каза:
– Насе, какво става с Розалия?
– Нищо.
– Друго момче ли има?
Наско не отговори. На Софчето ѝ се прииска да го гушне, но се въздържа. Тя седна на леглото му.
– Насе, трябва да знаеш, че всички жени са такива. Жените обичат вниманието, но не обичат да е прекалено. Трябва да се правиш на леко недостъпен, иначе не е интересно. Трябва да уцелиш баланса между едното и другото.
При Наско умът беше над всичко. Той оцени високо напътствията на своята сестра и си направи съответните изводи.
След края на учебната година Наско отиде на село при баба си и дядо си и там срещна Гачето. Тя се казваше Гергана и беше внучка на една баба от селото. Говореше смешно, както говорят хората в провинцията. Беше в първи клас и ходеше с една и съща избеляла рокличка. Крачетата ѝ бяха кокалести и със синини. Тя почти нямаше вежди и цялата беше някак безцветна. За сметка на това притежаваше двайсет и четири каратова усмивка. Успехът на нейната усмивка се дължеше на това, че никога не слизаше от лицето ѝ.
Всяка сутрин бабата на Гачето носеше прясно мляко на бабата на Наско и водеше своята внучка да си поиграят с Наско. Игрите на село не са като тези в града. Наско се ориентираше трудно и разчиташе изцяло на Гачето.
– Хайде да се качим на дюлята – предложи веднъж тя.
– Какво ще правим там?
Тя не знаеше. Поради липса на други идеи се качиха на дюлята и лицето на Гачето светна от щастие. Те двамата бяха заедно, какво по-голямо щастие от това. Големите листа на дървото пазеха хубава сянка, а на клоните се седеше удобно. Наско започна да вижда дюлята не като криво дърво, а като къща или даже дворец с разклонения. Той можеше да избира в кои покои на палата да се настани, на кой клон да седне, къде да увисне с риск за живота и да се залюлее, а после с голяма мъка да изпълзи обратно.
Докато Наско опознаваше двореца, Гачето седеше усмихната и не правеше нищо друго, освен да му се възхищава. Той ставаше червен от тези гимнастики и често късаше дори дреха. Накрая кротваше и сядаше до своята вярна публика. Двамата дълго мълчаха и люлееха крака от клона. От време на време Наско авторитетно се изплюваше на земята.
Идеите на Гачето бяха все такива – първо изглеждаха глупави, но после се оказваше, че не е така, и Наско започна да ѝ се доверява за всичко. Постепенно доверието му взе да прераства в нещо, което му заприлича на връзката с Розалия, и той чак се стресна. Започна да се държи хладно с Гачето, да се прави на недостъпен.
Те двамата имаха своя игра. Наско се качваше на дюлята, а Гачето оставаше на земята и му правеше мишена с ръце във вид на кръг. Наско събираше плюнка, пускаше я и ако уцелеше кръга, Гачето му го стесняваше. Понякога плюнката падаше върху ръцете ѝ, тя ги избърсваше в рокличката си и отново правеше кръг. Веднъж плюнката падна на лицето ѝ, а тя така щастливо се разсмя с глас, че Наско усети в него да се надига нещо голямо и хубаво, нещо, което го изплаши много, и той каза:
– Не ми се играе повече.
Слезе от дюлята, прибра се вкъщи и остави Гачето сама. Критичен момент в техните отношения бяха закуските, които баба му им приготвяше към десет часа сутринта. Правеше им мекици, бухтички или сандвичи, и викаше Наско в кухнята да ги вземе. Той влизаше, грабваше една мекица и побягваше обратно навън.
Баба му го спираше на вратата.
– Вземи цялата чиния и покани Гачето.
– На нея не ѝ се яде – казваше Наско и се връщаше на бегом в двора.
Баба му изнасяше мекиците навън и слагаше децата да закусят. Точно този момент беше най-труден за Наско. Той никога не ядеше заедно с Гачето. Това му напомняше закуските с Розалия, а той не желаеше да си ги спомня по никакъв начин. Гачето се хранеше на масата, а Наско дъвчеше своята мекица далеч от нея.
Страхът му да не изпадне под очарованието на Гачето често го караше да се държи неестествено. Понякога той ставаше груб, точно когато се чувстваше най-добре с нея. Това внасяше смут в душата му. Наско возеше Гачето на своето ново колело по улиците на селото. Тя сядаше на рамката пред него и хващаше с две ръчички кормилото. Тези разходки бяха най-хубавото нещо, което Гачето можеше да си представи. Тя цялата сияеше. Искаше да благодари, но не знаеше как – липсваха ѝ думи, липсваше ѝ възпитание.
Тя гледаше Наско с нямо обожание, а той се дразнеше:
– Стига си се хилила такава.
Грубостите на Наско не нанасяха видими поражения на Гачето. Несломимата устойчивост на нейните чувства го стресираше, правеше го неуверен и слаб и той започна да я избягва. Затваряше се в къщата с оправдания от рода на: "Днес ще решавам задачи".
Гачето оставаше да го чака навън. Сядаше на едно малко столче и седеше там с часове. Той често проверяваше иззад пердетата и я виждаше все там. Така Наско започна да се чувства като затворник. Чудеше се как да си запълни времето. Не смееше да отиде при другите деца, защото Гачето щеше да му се лепне.
Скоро тя спря да идва. Това продължи няколко дни. Когато една сутрин дойде с баба си, Наско ѝ предложи да играят на кленза, а тя му предложи друга игра.
– На доктори.
Наско се съгласи, без да знае каква е тази игра. Гачето откъсна от черницата едно клонче и поведе Наско към плевнята, където баба му държеше покъщнина и багаж. Гачето седна върху куп стари черги, почисти клончето от листа и го връчи на Наско.
– Сега ми бий една инжекция.
Наско изтъпя.
– Къде?
– Ей тук, на ръката.
Наско би първата инжекция на ръката на Гачето.
– Сега ми бий инжекция на другата ръка.
Наско направи каквото му казаха.
– Сега ми бий инжекция на едното краче.
Наско би.
– Сега на другото.
Наско би и там. Гачето стана, събу гащичките си, легна отново на чергите и вдигна рокличката си нагоре.
– Сега ми бий ей там.
Наско онемя. Той гледаше между краката на Гачето. Гледката го потресе. Той беше виждал голи жени, но това беше съвсем различно. Наско посегна с инжекцията и изведнъж го достраша.
– Не се бой – каза Гачето. – Само не я пъхай, а я бий отстрани.
Наско си даде сметка, че точно тази инструкция беше очаквал. Той би на Гачето поредната инжекция и в плевнята стана тихо.
– Искаш ли да ми биеш още една инжекция? – попита Гачето.
Наско искаше. Той би втората инжекция пак там, след което Гачето бързо дръпна рокличката си надолу и каза:
– Стига ти толкова.
Скочи пъргаво на крака, обу си гащичките и избяга навън. През целия ден Наско се мъкна след Гачето като глух петел. Тя му говореше нещо, играха някакви игри, той дори я вози на колелото си, но нищо не чу и нищо не разбра. Едва вечерта дойде на себе си. Беше толкова изморен и изтощен, че заспа веднага.
На другата сутрин споменът го връхлетя и той се уплаши, че баба му ще научи за плевнята. Наско отдавна бе установил, че рано или късно, възрастните научават всичко. Тази сутрин той остана в леглото. Каза на баба си, че е болен. Тя се разтревожи и започна да го лекува. Наско боледува няколко дни. Седеше в къщата, четеше стари списания, решаваше задачи за четвърти клас.
Няколко дни по-късно, докато караше колелото си по улиците на селото, Наско се размина с един велосипедист, който возеше Гачето на предната си рамка. Срещата стана на един завой. Щом двете колела се разминаха, Наско обърна глава назад, но велосипедистът и неговата дама се бяха скрили зад завоя. Мимолетността на тази среща подсили нейния ефект и се превърна в спомен, който Наско не забрави никога.
С череша се задави косът (216 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Премиерата на С череша се задави косът и срещата с Людмил Тодоров е на 7 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00
