My Mir

"Тази книга е кутия с цвят махагон и позлатена ключалка в средата... Вътре има друга, този път от слонова кост, украсена с нежни филиграни. И с едно име върху капака: Соледад. " – така започва романа Тетрамерон. Историите на Соледад от испанския писател Хосе Карлос Сомоса, чийто живот (роден в Куба, но веднага отведен в Испания, лекар по образование, но писател по призвание) наподобява кутиите с истории, за които говори в Тетрамерон. Откъсът (който ви чака по-долу) отключва част от фантастичния свят, в който попада 12-годишната Соледад (толкова самотна, че не само името ѝ означава "самота", ами се чувства и невидима), когато отива на екскурзия до готически манастир и намира... Тетрамерон – четири "кутии с истории", които крият (с архаичен, разговорен език и на принципа "разказ в разказа" като в Декамерон) символи и отговори не само за живота на Соледад, а ключовете за разгадаването на цялата мистерия ще дава самият Хосе Карлос Сомоса на 8 декември като гост на Софийския литературен фестивал.

Там, в Кавен, истории да искаш. Има ги във всички села, но в Кавен са толкова много и са такива небивалици, че съсипват истината, сломяват я от изтощение. Накрая човек започва да мисли, че истината и лъжата не съществуват в Кавен. Защото – там си го знаят – и двете са само още две взаимозаменяеми и дори, стига да мине достатъчно време, еднакво правдоподобни истории.

Ето защо отидох в Кавен преди две зими и прекарах една нощ в слушане на истории. Повечето, разбира се, за Люстюкрю.

– Люстюкрю бил много оправно момче, госпожа – ми разказваше един от моите най-добри информатори, байчо с набраздена от бръчки пепелява кожа, сива шапка и малки очички, докато отпиваше глътчици вино, което нямаше свършване. – От ония свестни момци, каквито вече почти няма, щото сегашните повечето заминават да учат в столицата.

Но Люстюкрю бил от ония предишните, госпожа, от ония от Кавен, дето не напущали, щото селото и полето им били на сърце. Всичките съседи говорели какъв късмет били извадили близките му с него.

Късмет, късмет, докато не видял оная смачкана фотография.

Та се питам, госпожа, кой ли, по дяволите, я е оставил там насред пътя между вадите. Щото била страница, откъсната от някакво списание, по това нямало никакво съмнение, но кой ли я оставил и за какъв дявол?

На мене ми го разправиха едни, на които пък други, дето го видели, им разправили това: едно слънчасало пладне, кога Люстюкрю се връщал от работа на полето, съдбата поискала да намери оная смачкана хартишка и да я вземе, не за друго, ами щото клетото момче хич не обичало да се хвърлят нечистотии по пътя.

– Ей, Люстюкрю! – подвикнали му другарите му.

Той обаче не им отвърнал, вторачен в оная смачкана и черновата хартишка.

– Какво е това, Люстюкрю? – попитали те. – Какво гледаш?

И го видели как прибрал хартишката в джоба и се отдалечил, смълчан като гьол зимъска, госпожа, или като малко камъче.

На другия ден майката същото го разправяла на мегдана. На тоя каже, на оня каже, дип не знаела към кого да се обърне:

– Каква муха му е влязла на моя Люстюкрю? Вчера, идва си от полето, отиде и се залости в сайванта, хапка не тури цял ден, аз го викам, а той ми вика, че не бил гладен, питам го глава ли го боли, а той: "Да, майко, боли ме главата от това слънце". Не дай боже да ми легне болен сега!

Баща му и той същите ги приказва:

– Не дай боже наш Люстюкрю да го налегне некоя болест!

А пък бил единственото мъжко и им трябвал да помага в полските работи. Но другарите на Люстюкрю рекли на баща му, че къде ти, нищо му било нямало, видял бил някаква откъсната хартишка от списание и се захласнал по нея.

– Моят Люстюкрю не чете – казал бащата.

– Но онова ще е било снимка – му отвърнали. – Сигур на някое моме. Лапнал е нашият Люстюкрю! – разкикотили се те с пълно гърло.

На добрия човек не му трябвали повече подигравки, за да разбере всичко. Върнал се вкъщи оклюмал, без да посмее дори да повика сина си, който още бил под сайванта.

– Момчето е на шеснаeсе и свят още не е видяло! – ожалил го той.

– Как да не е видял! – опряла му се жена му. – Може да е на шеснаeсе, ама вече е виждал списания, слушал е радио, ходил е на кино. Казвам ти, че на моя Люстюкрю му има нещо.

– Има му – няма му, утре да е на полето, щото инак ще я скъсам аз тая снимка – решил въпроса бащата.

– Виновно е момичето от снимката – намесила се щерката, любимката на семейството, една малка на всяко гърне мерудия и лудетина с мелодично гласче. – Казва се "Женифебоски" и свети през нощта!

Оказва се, че хубостницата била влязла в сайванта на свечеряване, провирайки се през една дупка между дъските, и се заела да шпионира брат си. Люстюкрю седял по гащи на земята, гледал хартишката и повтарял с гърлен глас онова име. Тя, която била кралицата на Всемира, му закрещяла.

– Люстюкрю, дай да я видя! Покажи ми Женифебоски, Люстюкрю, или ще кажа на всички, че свети през нощта!

Люстюкрю я погледнал, сякаш не я познавал, повторил още веднъж онова име, ако изобщо било така, и без да ѝ я покаже, стиснал хартишката в шепа и се изкатерил по една стълба до най-тъмната част на сайванта, където момиченцето го било страх да иде.

– Вярно ли е това, дето светела нощем? –попитал бащата.

– Свети ами, и още как! – закимало момиченцето и замяткало вързаната си на опашка коса, която бащата толкова харесвал. – Свети като звезда!

– Като звезда, ама от киното! – обяснил им на другия ден с добро чувство за хумор мосю Гаспар, докторът на Кавен, едно любезно и учено човече, когото родителите били извикали да говори с Люстюкрю. Това е цялата загадка: Люстюкрю бил намерил страница от списание със снимка на холивудска актриса и се влюбил. Една от онези невъзможни любови, които всички сме изпитвали, когато сме били на неговите години. Няма място за безпокойство, ще му мине. Този днешен свят ни изкушава все по-често с фалшиви и съвършени видения, а момчето е на възраст да се заплесва по тия работи. Баща, майка и щерка го слушали, изумени от учеността му.

– Всичкото това той ли го рече? – попитал бащата.

– Не, къде ти! Ние обаче, които вече имаме известен опит, умеем да си вадим изводи. Отначало дори не искаше да ме пусне да вляза. Казвах му: "Люстюкрю, отвори, аз съм – мосю Гаспар!". Никаква реакция. Само повтаряше онова шантаво име отново и отново, докато накрая схванах какво казваше. Усмихнах се и го попитах: "Това нейното име ли е, Люстюкрю? Дженифър Будовски?". Не отговори, но след малко ми отвори вратата и ей го нa, поразмъкнат и попребледнял, но иначе все същия Люстюкрю, какъвто си го знаем. "Така се казва, нали? – му казах. – Това е името на момичето от снимката, нали?" Той кимна утвърдително. "Коя е? Актриса ли е? На мене не ми звучи познато, но аз съм вече на години и не познавам и половината от днешните знаменитости. Холивудска актриса ли е?" Той отново кимна. Тогава, след като бях спечелил доверието му, добавих по-спокойно: "Люстюкрю, синко, може ли да ти обясня нещо?". И му говорих в продължение на половин час.

Той ме изслуша много внимателно. Казах му, че не бива да влага толкова страст в един блян. Че холивудските актриси и актьори са химери, че аз на неговата възраст бях влюбен в една, която се казваше Бет Дейвис, и че ако се случи лично да се запознае с онази Дженифър, със сигурност ще се разочарова. Много е хубаво човек да си фантазира, му казах, но трябва да стъпва здраво на земята. Добавих, че държането му много ви е разтревожило, и го помолих да излезе от уединението си и да се върне към живота. Той склони, както сами ще се убедите. Не след дълго пак ще си е предишният Люстюкрю. Де да се разрешаваха всички младежки проблеми така!

– Снимката обаче свети в тъмното! – настоя на своето момиченцето.

– Откъде го измисли това, малката! Ти си по-голяма фантазьорка и от брат ти!

– Вие видяхте ли я?

– Не, не ми я показа. И не мисля, че трябва да го принуждавате да го прави. Тази снимка си е неговата малка невинна тайна.

Лесно е да си представим с какво щастие посрещнали почти всички, във и вън от семейството, здравомислието на доктор Гаспар. А като казвам "почти всички", искам да кажа "не всички". Ще рече: имало някой, който продължавал да е нещастен, и това била майката. Онези, които я чули заранта на мегдана, разказали на други, които после ми разправиха на мене, че била казала:

– Моят Люстюкрю е излъгал доктора.

Същото повтаряла и вкъщи, докато бащата, който вече си бил наумил да върне отново сина си на работа, не изгубил търпение.

– Много ти разбира на тебе главата!

– Разбира ми, и още как! Моят Люстюкрю не е влюбен. Спомни си, когато се влюби в Симон, тая на Жонфретови. Съвсем различно беше!

– Ти пък да не разбираш повече от доктора!

– Аз съм му майка и го познавам!

– Тогава кажи ми какво му е?

Известно време се чувала само течащата в мивката вода и търкането на чиниите с парцала. Ведно с тези шумове се разнесло и хлипане.

– Нещо ужасно – изрекла тя най-подир.

Накрая обаче и майката се съгласила, че докторът е прав, когато още същата вечер Люстюкрю напуснал сайванта и вечерял със семейството. Вярно, говорел малко, но пък лапал здравата, а да види сина си да яде така, действа успокояващо на всяка майка. Тази вечер добрата жена се почувствала толкова добре, че дори кандисала на врънканията на мъжа си, който ѝ имал мерак от дни. Разправят, че били насред работата, когато виковете ги секнали. Били тъй ужасяващи, че цялата къща се тресяла. Всички изтърчали ни живи, ни умрели до стаята на Люстюкрю и намерили клетото момче голо-голеничко, свито върху леглото, обгърнало краката си с ръце и треперещо.

– Майко! – хленчело, уплашено до смърт. – Майко! Майко! Майко!

– Моят Люстюкрю! – крещяла женицата, прегръщайки го. Синчето ми! Моят Люстюкрю!

Разправят го ония, които са разбрали какво е ставало половин час преди момчето да може да върже две свестни думи. Така тракало със зъби, че баща му усукал единия крайчец на чаршафа и му го тикнал в устата, за да не си прехапе езика. А когато било в състояние да говори, разказало нещо много странно.

Присънил му се бил сън, казало. Сънувало, че отишло с влак в Холивуд да види Женифер Будоски. А Холивуд бил някакво поле, пълно със статуи под лунната светлина, из което мълчаливо се разхождали хора. Когато погледнало тези хора, го побили тръпки, защото очите им блестели като сълзите на издяланите от дърво светци в църквата.

Тук той отново закрещял и всичко, което изрекъл от този момент нататък, никой не го разбрал. Че хората си били съблекли дрехите и вече не били хора, ами кучета. Кучетата се докосвали едно друго по срамотиите си и се гонели като свирепа ловна глутница, от онези, дето вдигат дивеча в горите, и шиите им били целите в скъпоценности, зъбите им докарвали на изкуствени, лапите им били като живака на огледалата, пишокът – като отровна гъба, а оная работа на женските – раззината и кървяща като срез от бръснач по кожата на бебе. После изведнъж не били вече и кучета, а нещо много различно. Нещо, дето нямало нищо общо ни с животни, ни с хора. А сред тях стояла Женифер Будоски и щом я зърнал, тутакси разбрал, че ще полудее. В мига, в самия миг, в който Женифер Будоски го погледнела, мозъкът му щял да се пресече като престояло мляко и да прелее вкиснат през ушите му. Затова и се събудил с викове.

– А, хубаво – рекъл баща му. – Било е само сън.

Но и той самият бил впечатлен от разказаното от Люстюкрю.

("Всеки би бил – мисли си потресена Соледад. – Що за сън било това? Дори не мога да го преразкажа!")

   Тетрамерон. Историите на Соледад (превод Захари Омайников, 244 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

Срещата с Хосе Карлос Сомоса е на 8 декември от 17:00 часа в Мраморно фоайе на НДК, ет. 2, в рамките на Софийски литературен фестивал

"В Америка няма независим режисьор, който да се радва на слава като неговата. Хуморът му винаги е не точно черен, по-скоро някак тъмносив. А това му придава известна дълбочина, която иначе не би притежавал. Хуморът на Алън винаги създава усещане за крехкостта на връзките, за непредвидимостта на живота. И това никак не е весело, но той извлича нещо от него. Не стига прекалено далеч със своя магически реализъм. Знае къде да спре. Добре е човек да има такава мярка." пише американският журналист и писател Дейвид Еваниър в Уди. Биография, най-новото изследване на комедийната енигма, наречена Алън Стюърт Кьонигсберг, който на 1 декември навърши 80 години. Откъсът от Уди. Биография ни връща към ключов момент в живота на Уди Алън – отказът от изключително успешната кариера на телевизионен сценарист (да се откаже от онова, в което е успявал, е повтарящ се мотив при Алън) и дебютът му на сцена като стендъп комик – нещото, без което Алън Кьонигсберг нямаше да се превърне в Уди Алън или както самият той твърди: "Защото без него нямаше да съм тук".

И така, Уди дебютира в "Блу Ейнджъл" през лятото на 1960 година. Издънва се и ще го прави отново и отново още дълго време. "Винаги съм смятал, че самия материал го бива – припомня си Алън. – Но у мен нещо куцаше. Гледах на себе си като на автор и докато бях на сцената, успявах да мисля единствено как искам да приключа с изпълнението и да си отида у дома. Не харесвах публиката; вцепенявах се. И все пак нямаше причина публиката да не хареса мен; бяха платили да ме гледат... Но после се качих на сцената с по-добро отношение и разбрах, че докато не поискаш да си там, не се слееш с изпълнението и не спреш да бързаш да си тръгнеш, няма да излезе добро шоу." По думите на Чарлс Джофи "в началото Алън беше арогантен и враждебен. Ако публиката не схванеше нещо, не проявяваше търпение... Онези първи години бяха ужасно мъчителни". "Това беше най-ужасната година в живота ми – спомня си Алън. Всеки ден, в мига, щом се събудех, стомахът ми се свиваше от страх и този страх не ме напускаше до единайсет вечерта."

"Всяка вечер Джак стоеше отзад и слушаше шоуто на Уди – припомня си Гордън. – През почивката отвеждаше Уди до някоя от гримьорните. Чувах Джак през вратата. Викаше ме и аз да се намеся. "Кажи му, кажи на Уди, че се справя добре – молеше ме Джак. – Той мисли, че е ужасен. Готов е да се откаже. Справяш се страхотно, чуваш ли? Страхотно. Хайде, кажи му го." Уди не се справяше чак толкова страхотно, факт, който не намирах за уместно да посоча точно в този момент. Още не се беше научил как да поднесе материала. Само изтънчени вкусове, на които беше дошло до гуша с тях да се гаврят комиците от нощните клубове, приемаха с готовност унилото му представяне. Но се учеше. Задържахме го три месеца."

В продължение на две години кара със 100 долара на седмица. Да замени успешна кариера (макар и неудовлетворителна) и заплащане от 1700 долара на седмица с позицията на неизвестен изпълнител, търпящ неодобрение вечер след вечер, е истинско мъчение. Прекарва дните в тревоги за вечерните изпълнения, разходки из града и писане. Не е в състояние да се храни, докато не мине шоуто. Това, че в крайна сметка довежда нещата докрай въпреки неувереността и страховете си, е чист пръст на съдбата и плод на решимостта му. И не става дума за скрито желязно самочувствие. По настояване на Джери Епстийн в този период започва да посещава психоаналитик.

По това време на напрегната битка създава приятелство за цял живот с Дик Кавет. Кавет работи за Джак Паар и Паар го е пратил да хвърли око на този нов комик, за когото е чувал. "В минутата, когато влязох онази вечер – разказва той пред Ерик Лакс, – усетих колко е високо нивото на материала. Не можех да повярвам, че успя да го поддържа с това добро качество цели двайсет минути." След представленията вечер Алън води Кавет по билярдни клубове. "Разни типове, наподобяващи гангстери, приближаваха и подхвърляха: "Хей, Уди, излязъл си да поиграеш, а?"." Алън също така участва в игри на покер. "Присъствах на няколко игри – припомня си Кавет. – Бяха много сериозни. Не беше шега. За мен беше плашещо." Две години по-късно Кавет гледа Алън на представление в Лос Анджелис. Публиката седи смълчано, без никой да се смее и скоро Алън млъква. После изтърсва: "Ако раздавах награди за най-лошата публика, която някога съм виждал, вие бихте спечелили". При друг случай в клуб "Хънгри Ай" в Сан Франсиско Алън обръща гръб на присъстващите и говори на стената.

Лари Гелбарт присъства на премиера в "Блу Ейнджъл". Пише: "След изпълнението му отидох при него в гримьорната. Минути преди мен в същата гримьорна бе влязъл кабаретният критик на "Дейли Нюз", за да напише отзивите си за играта на Уди, и беше изхвърлил индигото в кошчето за боклук. Уди не беше на себе си, като го прочете. Критикът го определяше като интелектуален Менаша Скълник, комедиен актьор от онова време, известен с идиш акцента си, но определено не с интелекта си. Уди се беше трудил така упорито да звучи стилно и изтънчено (какъвто си беше), а изведнъж беше сравняван с просташки комик имигрант (какъвто определено не беше)".

И после внезапно всичко се преобръща.

Публиката се устремява към него и го приема радушно. През 1964 г. критикът Вивиан Горник го гледа в клуб "Битър Енд". "Тревожността беше енергията, която го зареждаше, това, което го караше да излезе на сцената и да не се отказва. И хиляди от нас поглъщаха тревожността му също като адреналин, защото за нас беше същото. Наполовина част от културата, наполовина извън нея, ние също бяхме неспокойни. Тревожността му – пише Горник – се преплиташе така идеално с най-дълбоките подводни течения в чувствата на нацията ни, че правеше всички ни аутсайдери."

Няколко години по-късно Гелбарт отново вижда изпълнение на Алън на митинг на Демократическата партия във Вашингтон:

Трансформацията беше пълна. Беше се превърнал в изпълнител, който излъчва самоувереност и авторитет, редеше шега след шега колко му липсват въпросните качества... След порядъчна доза упражнения и одобрение той вече не беше мъжкият вариант на Илейн [Мей], или на мен като млад, или на когото и да било друг. Беше Уди Алън. И авторът Уди осигуряваше на комика Уди абсолютно главозамайващ материал, изтъкващ дарбата му за противопоставяне и опровергаване на онова, което го смущава най-много: секс, никакъв секс, недостатъчно секс, твърде много секс и старата резерва – смъртта. Това е дарба, която му дава възможност да се справя със страховете, преследвали го през живота му, да ги побеждава с всяка следваща шега.

Успехът – триумфът – като стендъп комик е ключов завой в живота на Алън. Вече е успял като автор, който е в състояние да извади прекрасен материал за други изпълнители. В този си облик остава невидим, слуга за другите. Сега вече е на показ пред света и вместо да се преструва на нещо, което не е – корав тип, мачо любовник, завоевател – той се преструва на нещо друго, което също не е: неудачник, смотаняк, човек, което се проваля във всичко. Вярно, видът му е на неудачник; звученето му е като на неудачник и той изравя тези характеристики от затънтено кътче у себе си. Но това не е истинският той.

Никога не е бил. Силен е и най-сериозната му сила се състои в способността да погледне към самия себе си, да разпознае нещата извън него и у него, които го определят, и да си каже: по дяволите, защо пък да не ги използвам, щом на публиката ѝ харесва? Докато хората се смеят, той прави милиони, печели момичетата и поддържа самодисциплина, която го прави способен да свърши безкраен поток от работа и да изгради невероятна кариера, която устоява на всяка спънка – всъщност една от най-успешните кариери в историята на американския шоу бизнес. В Манхатън, излегнал се на дивана, мисли за идолите си, онези, които карат живота да си струва да се живее: Триумфът му има много общо с Джак Ролинс, истинския Дани Роуз от Бродуей. Уди никога не го забравя. Робърт Уейд, режисьор на документален филм за неговия живот, му казва: "Джак Ролинс не е припарвал до твой филм от десет години. Вече не прави нищо за теб. Защо още му плащаш като на продуцент?". Уди отговаря: "Защото без него нямаше да съм тук".

© Уди Алън с Джак Ролинс

През април 2013 г. се натъкнах на дребно напомняне в блог на Джонатан Д. Коен, който беше работил с Ролинс през 1989 година. Коен насочваше вниманието към бурните преживявания на Ролинс с Хари Белафонте и удовлетворяващата му работа с поредица от знаменити клиенти. После пишеше:

Това ме отвежда до отношенията му с Алън, едни от най-дълготрайните и лоялни отношения между талант и агент. Като продуценти и мениджъри господин Ролинс и партньорът му Чарлс Джофи получават дял от брутните постъпления от филмите. Идва момент, когато Ролинс и Джофи отиват при Уди и му предлагат да намали процента им, а Уди категорично отказва. Обяснява, че не би имал кариера, ако Джак и Чарли не са го убедили да се пробва да представя част от нещата си на сцена като стендъп комик. Както става ясно, проливали са се сълзи; толкова е дълбока връзката.

Написах на Алън да го попитам дали твърдението е вярно. Настоявал ли е пред Ролинс и Джофи те да делят приходите от филмите му със същия процент, както винаги преди.

Той отговори: "Историята е вярна; парите бездруго никога не са стояли на дневен ред за мен. Когато започвах, Джак не вземаше комисиона от мен. Всичко най-добро. Уди".

   Уди. Биография (превод Надя Баева, 456 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Новият филм Почти нормален на Уди Алън е в кината

Паметта като начин за създаване на картина на света и промените в него винаги е била обект на интерес за немския визуален артист Юлиане Ебнер, която през септември участва с трилогията от анимационни филми В храстите, All Open и Дупка в средата в изложбата Зрели и Бесни в Център за съвременно изкуство Баня Старинна, Пловдив. Сега може да гледате В храстите, а най-добре самата Юлиане да ви разкаже как, къде и защо живеят заедно спомените ѝ за детството, сестра ѝ Кате и Берлинската стена.

Какво?

Живот в диктатура. Един голям парад на едно поле. И там е застанал неподвижно един храст. Ние знаем това място. Около тези клони сме играли като деца със сестра ми. Силата на фантастичния свят на детството ни се превърна в извор на идентичност и съпротивление, които ни запазиха. Запазиха ни живи чак до края на диктатурата.

Кой?

В храстите е част от трилогията Klack и заедно с другите два филма All Open и Дупка в средата разказва за живота в Източна Германия преди, по време и след падането на Стената. В храстите пресъздава моето детство по време на режима в Източна Германия, All Open говори за моментите, довели до падането на Берлинската стена, а Дупка в средата превръща една лична и много болезнена за мен история (смъртта на сестра ми Кате след нелеп инцидент на Фридрихщрасе в Берлин) в метафора за бездната и радикалните промени, които преживява Германия в сърцето си (Берлин) и неговия център (Фридрихщрасе) след Обединението – цялата трилогия, въобще, е посветена на сестра ми Кате и е изградена от лични, интимни преживявания, които в един момент се превръщат в история на самата страна и в документален портрет на един абсурден режим.

Как?

Създаването на филмите, при мен, започва от една идея и скици или рисунки, които нахвърлям с мастило на ръка. Нямам предварително подготвена история или сценарий, а текстът се ражда и оформя бавно и постепенно, провокиран от самите рисунки. След това прехвърлям рисунките върху плексигласови плочки и рисувам отгоре с акрил като полученото снимам с фотоапарат и оттам започва анимирането на фотографиите. Не използвам black box или други методи за обработка на снимките, защото предпочитам отраженията и различните нива на осветеност да си личат, за да се запази натуралността и органичността на изображението като при старите super 8 филми. Не използвам и много монтаж в моите филми, защото искам процесът да се доближава максимално до този на самото рисуване, до неговия естествен ритъм и малките грешки, които допускаме, докато го правим на ръка. Като самият живот, който живеем.

Защо?

В цялата трилогия Klack, с филмите В храстите, All Open и Дупка в средата, се опитвам да разбера начина, по който действа паметта и как личната памет може да се превърне в колективна и обратното, защото, според мен, именно това определя начина, по който възприемаме света около нас и промените в него.

Къде е пресечната точка между младостта, старостта, киното, музиката, страстта, страха, Мис Вселена и Диего Марадона... може би, в луксозен спа хотел в швейцарските Алпи, но най-вече в новия филм на италианския режисьор и сценарист Паоло Сорентино по неговия роман Младост (откъс от него ви чака по-долу), в който абсурдът на съвремието ни (подобно на капка, образуваща концентрични кръгове във вода) разтваря екзистенц емоциите на двама стари приятели (композиторът Фред Болинджър/ Майкъл Кейн и режисьорът Мик Бойл/ Харви Кайтел) в залеза на техния живот... или както казва Мик Бойл: "Младостта е когато всичко ти изглежда близо, а при старостта всичко изглежда далече."

Сред гостите на хотела цари вцепенение, сякаш са под упойка. В непривичната тишина група богати руснаци се движат като рояк пчели на забавен ритъм в ранната утрин, настанявайки се на шезлонгите за слънчеви бани, семейство чернокожи американци пък като че е застинало в басейна.

В един ъгъл, под сянката на навеса, има масажна маса на открито. Двама подрастващи, в плен на хормонална буря, се помайват наоколо и надничат изкосо към отпуснатото тяло на красива жена, по което пробягват умелите ръце на масажиста.

Клиентите са малко на брой и всички са заможни. В далечината, в небето над грейналите горделиви Алпи се реят парашутисти.

Двама мъже в напреднала възраст дремят в моторните си инвалидни колички. Болногледачките им, емигрантки, са дискретни и невидими като мишки.

Мъж на около петдесет изпълнява гимнастически упражнения с престарелия си баща, който едва се държи на крака.

В дъното на градината огромният южноамериканец, отделен от външния свят посредством живия плет, раздава автографи на разнородна група хора, всички омаяни от присъствието на този герой. До него жена му, преливаща от разбиране и желание да му служи, организира бързото протичане на процеса. Някой успява да направи скришом снимка с телефона си. Тя се ядосва и налага наказателна възбрана за автографи на тези, които си позволяват да снимат.

Излегнал се на един шезлонг, в бял халат, Фред Болинджър смуче бонбон и наблюдава с вял интерес ритуала по раздаване на автографи. С ръка, увиснала от шезлонга, мачка на неравномерни интервали хартийката от бонбона, създавайки завършен ритъм. Джими Трий се е разположил в съседство и също следи южноамериканеца, но неговото внимание е насочено главно към бастуна му от бриар, имитация на антика, крив и възлест. Отегчен, Джими се озърта наоколо и погледът му е привлечен от една майка, която маже с плажно масло тринайсетгодишната си дъщеря.

Момичето, бледо до прозрачност, е забило очи в земята, сякаш обзето от патологична срамежливост. Изведнъж, без причина, вероятно изнервена, започва да гризе ноктите си с необичайно ожесточение. Изглежда, майката ѝ казва да престане, защото тя се намръщва, развиква се, после става и забързано се отдалечава. А Джими, с висяща от устата загасена цигара, продължава да наблюдава сцената като ентомолог.

Опрян на жена си и на бастуна, южноамериканецът крачи към хотела. Минават покрай пуст тенискорт и погледът на мъжа се спира върху един детайл: на корта е останала една забравена топка.

* * *

Фред и Мик стоят редом на щанда в една аптека. Фред невъзмутимо изчаква приятеля си, който с очила на върха на носа е зает да контролира дали фармацевтът изпълнява всичко както трябва.

Мъжът в бяла престилка натрупва пред Мик различни лекарства така, че те образуват истинска планина от кутийки.

– Това е всичко.

– Добре.

Мик се обръща към Фред и едва сега установява, че той не е взел нищо за себе си. Пита го, обзет от съмнение:

– Ти нищо ли няма да купиш?

Фред се преструва, че се колебае, озърта се и погледът му попада върху първия изпречил се рафт. На него са подредени различни видове лейкопласт. Посяга към една кутийка и я поставя пред аптекаря. Мик проследява всеки негов жест с внимание.

– Ама за какво са ти лепенки?

– За нищо. Вземам ги от солидарност с теб.

Приятелят му поглежда отново към своята купчина от церове и през стиснати устни, сякаш на себе си, но всъщност насочено към Фред, с тон, едновременно сериозен и шеговит, промърморва:

– Върви на майната си. На лицето на Болинджър цъфва язвителна усмивка.

* * *

Увлечени в разговор, Фред и Мик се разхождат в красивата долина по ливада, граничеща от едната страна с редица от дървета, а от другата – с китно алпийско селце.

– Според теб защо идваме да почиваме все тук от години? – пита Фред.

– Защото човек винаги иска да се връща на местата, където е бил щастлив.

Фред се усмихва.

– Това го казва сценаристът.

– Де да беше! Това са думи на Джон Чийвър.

– Помниш ли Гилда?

– Филмът Гилда ли?

– Не, Гилда Блек. Онази, в която се бяхме влюбили и двамата.

– Гилда Блек???

– Да, Гилда Блек.

Мик се разсмива.

– Гледай ти за какво си се сетил! Има цял век оттогава.

– На мен ми изглежда, като да беше вчера. Бях готов да дам двайсет години от живота си, за да легна с нея.

– И щеше да сториш голяма глупост. Гилда Блек не си струваше двайсет години живот. И един ден не струваше.

Фред изведнъж е обзет от силно разочарование, а и от любопитство.

– Ти откъде знаеш? Спа ли с нея?

Мик заеква, усеща, че е направил гаф.

– А? Какво казваш?

– Много добре разбра. Преди шейсет години ми се закле, че не си я свалил от уважение към любовта, която изпитвах към нея. А излиза, че...

– Виж, трябва да ти призная нещо.

– Браво, давай, признай ми!

– Истинска трагедия е, повярвай ми, наистина е трагедия, че не помня дали съм спал с Гилда Блек.

– Сериозно ли говориш?

– За съжаление, да. Заклевам се.

– Е, това променя нещата.

– В какъв смисъл?

– Ако беше сигурен, че си спал с нея, приятелството ни щеше да свърши на мига. А така, да кажем... че мога да живея със съмнението.

– Тъй или иначе, ако съм спал с нея и не си го спомням, значи, че не си е струвала двайсет години от живота, не мислиш ли?

– Да, прав си. Гилда Блек е затворена глава между нас.

– Олекна ми. Децата заминаха ли?

– Синът ти е решил да играе на едро, отиват в Полинезия.

– Знам, голям прахосник е. От кого ли го е наследил?

– Със сигурност не от теб.

Мик се засмива. И двамата замлъкват. Внезапно Фред издава неспокойна въздишка, която не убягва от вниманието на приятеля му.

– Какво? Още ли мислиш за Гилда Блек?

– Не. Мисля си за нещата, които с времето човек забравя. Аз не си спомням вече родителите си. Как изглеждаха, как говореха. Снощи гледах Лина, докато спи, и се замислих за всички хиляди дребни неща, които съм направил за нея като баща. И съм ги направил с ясното намерение, когато порасне, да ги помни. Обаче тя след време няма да помни нито едно от тях.

Мик го гледа и не знае какво да каже след тази затрогваща откровеност.

Фред също вдига поглед към приятеля си и с немного настоятелен, но все пак неприсъщ за него порив хваща ръката му и процежда през зъби с променен глас:

– Огромни усилия, Мик. Огромни усилия за скромни резултати. Все така се получава. Мик е изненадан, очите му се навлажняват.

– Този разговор взе да става интересен. Имам нужда от цигари, а ги оставих в хотела. Изчакай ме тук, ще отида да си купя.

Фред тъжно кима с глава като победен. Приятелят му се отдалечава в посока към селцето.

Внезапно се разнася свирня на щурец. Болинджър се обръща натам, откъдето идва звукът, и се приближава като в транс.

* * *

Навлязъл е сред дърветата, а тук щурците са стотици. Изведнъж се чува птица, чието странно, подигравателно чуруликане взема превес над свирнята. Фред бива погълнат от този нов звук. Оставя щурците и се взира нагоре в короните на дърветата, за да съзре птицата, но тя е сгушена нейде сред клоните. Когато приближава края на гората, нова хармония от звуци се прибавя към предишните: наблизо подрънкват хлопатари на крави.

Фред се отправя натам и пред очите му се открива един голям полегат хълм, облян в слънчева светлина. Петдесетина крави, пръснати по ливадите, пасат и тръскат безразборно звънци. При тази гледка погледът му засиява. Съзерцавайки животните, сяда на един камък. Заслушва се в това нестройно наслагване на звуци: крави, щурци, птица.

Запленен, той се съсредоточава и затваря очи. Започва нежно да движи ръка, точно като диригент на оркестър, и някои от хлопатарите замлъкват като по магия. Останалите продължават да звънят, но вече не творейки звукова анархия, а разгърнати в мелодичен ред. С още един жест Фред мислено спира други и остават само два, звучащи като последователни ноти.

Широк замах с ръка назад и горската птица се присъединява към хлопатарите. После той с две ръце изисква намесата на внушителния хор: стотици щурци пригласят на птичето соло и на контрамелодията на кравешките хлопатари. Лее се една природна симфония.

Фред застива със затворени очи и се усмихва сам на себе си. За пръв път от доста време изглежда щастлив.

Подбирайки наличните звуци, извършва наум нещо прекрасно. Той композира.

   Младост (превод Вера Петрова, 176 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

Филмът Младост е в кината