My Mir

Къде се пресичат съвременен танц, театър, брейкденс, политика, музика, спорт и социални послания? Отговорът го дават Британски съвет и театралният фестивал Варненско лято, които представят В праха – танцов спектакъл в 3 части или 3 парчета от мозайката на живота, разказани от телата на танцьорите от британската формация 2Faced Dance Company.

Какво?

7.0 – какво става когато всичко, което приемаме за даденост (земята, домовете, обществото, телата ни) се сгромоляса на пух и прах. Арт директорът и основател на 2Faced, хореографката Тамсин Фицджералд посещава Хаити година след земетресението и завихря апокалиптичен (и адски въздействащ) танц на разрухата.

Subterrania – над света тегне проклятие, а Човекът е по-объркан, хаотичен, несигурен и по-саморазрушителен от всякога. Спасението може би идва с музиката на Shackleton, вдъхновила тук изцяло физическата хореография на Том Дейл.

Politicking Oath – Светът е Олимпиада само през 4 години, а къде живеят през останалото време олимпийските клетви, принципи, етика и правила – отговорът е в хореографията на Фреди Опоку-Адайе.

Кой?

Танцьорите на 2Faced Dance Company – Джони Отин, Нейтън Френч, Дан Лоуенстийн, Люис Уилкинс, Люк Джесъп, Джейк Нвогу, Матю Чеймбърс, Хю Стейниър

Кога?

30 ноември 19:00 часа

Къде?

Младежки театър "Николай Бинев"

Защо?

Темите за упадъка и разрушението са особено актуални за днешния ни свят, изграден изцяло от тела в движение и покой. А движението на телата в съвременния танц понякога води и до покоя. Душевният, моментен, не вечният.

фотография © Dan Moncursime

"Да баламосваш хората е истински талант" – казва Пол Бенджамин, алтер-егото на писателя Пол Остър, във филмовата лоу-фай класика Дим и продължава: "за да разкажеш добра история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш". Именно това Педро Алмодовар го умее брилянтно. Досущ като своя герой (злият гений на пластичната хирургия) Роберт Ледгар, Алмодовар прецизно и методично, пласт след пласт, разрез след разрез, натиска "бутоните" на емоциите на своите персонажи, разрязва телата им, сваля кожата им, за да извади душицата им отвътре. И ако в Дим се питаха колко тежи тази човешка душа (като метафорично измерваха теглото на дима от изпушения тютюн), то в Кожата, в която живея, Алмодовар търси отговор на същия въпрос като просто поставя душата в ново тяло или... в "нова цигара". Истината, при всички случаи, е, че на всяко действие отговаря равно по сила и обратно по посока противодействие.

Така както едно изнасилване води само до друго изнасилване, а насилникът се превръща в жертва и обратно. Тази двойственост е завладяла изцяло мрачно-еротичния разказ на Алмодовар (базиран на книгата Тарантула на Тиери Жонке) за гениалния пластичен хирург Роберт Ледгар (оле! за Антонио Бандерас) и неговата фикс идея да създаде нов вид, неуязвима, но все така чувствителна човешка кожа.

Историята ни запраща в не толкова далечната 2012, в Толедо, в стилната и доста уединена вила/клиника El Cigarral (Овощната градина) на Ледгар, където той на воля и спокойствие се вихри с тайните си експерименти с генно модифициране на човешка кожа под грижовното око на Марилия (сърцатата Мариса Паредес) – негова любима бавачка от дете и верен до гроб помощник в пъклените му дела. Вилата неслучайно (оле! и за арт директора Анксон Гомез), от горе до долу, е изпъстрена с произведения на изкуството, изследващи човешкото тяло – от пищната ренесансова живопис на Тициан до сексаморфните съвременни скулптури на Луиз Буржоа – така, че да не остане и миг съмнение, че Роберт Ледгар фетишизирано обича да манипулира тялото. Жертва на неговите фетиш експерименти, като принцеса затворена в кулата, е Вера (брилянтна Елена Аная) – енигматична красавица, чийто затвор всъщност не е вилата, а "втората й кожа" (плътно прилепнали андрогенни костюми, дело на титана Жан-Пол Готие), тъй като не може/не понася други дрехи по модифицираното си тяло. "Спасението" за нея идва не в лицето на принц, а на колоритния "Тигриньо" Зека (брат-психар по неволя на д-р Ледгар) и неслучайно се случва в дните на Карнавала – всенароден маскарад, при който хората надяват маски, за да излязат от кожата на ежедневието си, а героите на тази луда история свалят маските, в които са свикнали да живеят толкова дълго време. Иронията е, че Зека идва при Роберт Ледгар с идеята да си смени лицето и доброволно да се скрие в нова самоличност (тъй като е издирван от полицията), а Вера насилствено живее такъв нов живот във "втората си кожа" (и също е издирвана от полицията).

Именно тази двойственост, Алмодовар използва перфектно, за да разкрие защо в "Овощната градина" на д-р Ледгар не растат ябълки, а човешки тела; защо той е обсебен от фикс идеята да ги моделира по образ и подобие на изгорялата в автомобилна катастрофа своя съпруга, и зашо в един момент решава, че може да си играе на Бог в своята градина и да превръща Адам в Ева.

Всъщност всичко е по две в историята – две самотни майки, които изгубват своите синове, двама братя, свързани единствено в своята лудост и две невинни деца (Норма и Висенте), попаднали на неподходящо място в неподходящо време, страдащи цял живот от това. И неслучайно, може би най-голямо вдъхновение за филма, е била съвместната изложба на Ханс Белмер и Луиз Буржоа с емблематичното заглавие Double Sexus. Добавете към това изпипана до най-малкия детайл стилна операторска визия, традиционните вече за филмите на Алмодовар певици (в случая въздействаща Конча Буйка) с песни, които като с бутон инжектират емоциите на героите в абсурдни ала Педро ситуации, поставящи на изпитание тяхната сексуална и духовна идентичност, плюс типичния не черен, а "червен" хумор (развръзката идва с флорална рокля на Dolce & Gabanna) и получавате това – прецизна, на моменти цинична дисекция на човешката душа, в която няма положителни герои, защото както казва д-р Роберт Ледгар:"всички правим грешки"! С три думи – специалитет ала Алмодовар.

Все пак Алмодòвар кожата си мени, нрава – никога!

Кожата, в която живея е по кината от 25 ноември

Книгата Тарантула от Тиери Жонке е в книжарниците

Втората част от разговора ни с Джейми Уун продължава оттам, където стигнахме – ремикси, римейк на хит песни, странници в нощта и света и ... може ли да бъдем по-добра версия на самите себе си.

Как избираш песните, на които правиш римейк? И Wayfaring Stranger, първият ти запис, е такъв?

По времето на Wayfaring Stranger просто се учех да свиря блус с китарата. Тази стара американска фолк песен просто ми въздейства невероятно. Стори ми се, че е по-добра от всяка моя песен, която бях написал дотогава и тъй като имах възможност да издам само едно парче – избрах това да е римейк на Wayfaring Stranger. Самата песен и текста й през годините са се променили много, има вече и доста различни версии. В моята интерпретация се придържам към варианта на Скот Ейнсли, който ме впечатли навремето. Иначе за другите... римейка на Would I Lie to You на Charles & Eddie направих, защото ми напомня детството и one hit wonders групите. Доста е забавно, когато я свирим наживо. Тя разчупва цялото шоу, защото в песните ми има доста меланхолия, а тази е фънки и е доста популярeн хит при това.

А Wayfaring Stranger посветена ли е на твоето семейство или просто се чувстваш като самотен странник, пътуващ през света, както се пее в нея?

Не съм я писал аз, че да я посветя на семейството си, но да – чувствам се така. Това е една от причините да пея тази песен. Аз съм единствено дете. Артист съм, музикант, но се усещам извън цялата суетня. Страня от нея. Има и нещо в текста, което ми пасва добре. Пее се за стремежи, страст, вътрешна борба... и за достигане до едно по-добро място в живота. Нещо, което може би всеки желае.

Израснал си само с майка си, тя пее и беквокалите в Night Air, изглежда сте доста близки с нея... ?

Да, през по-голямата част живях само с нея. Приятели сме и то много добри. Може би тя наистина е оказала най-голямо влияние за музиката, която правя. Израснах, докато я гледах и слушах как работи, как пее толкова различни неща – веднъж беквокали за други артисти, друг път нейните песни... да не говорим за обичайното й влияние – просто да бъде майка, която ти предава собствените си идеали. Определено съм взел доста от начина, по който тя пее – тази дълбочина, която съм чувал толкова години наред и която се е превърнала в моя втора природа.

Албумът ти имаше работно заглавие In the Middle, защо го смени на Mirrorwriting?

От една страна това е трибют към Люис Тейлър – един от любимите ми артисти, чийто дебютен албум е с парчета, чийто заглавия са само от една дума. От друга страна, когато го завърших, ми се стори, че Mirrorwriting описва много по-добре тази моя обсесивна и егоистична идея да направя албум, на който да се посветя изцяло. Беше просто начин да обясня по-добре защо съм прекарал толкова много време в създаването му. Начин да оправдая това, че се вглеждах в себе си като в огледало. Опитвах се да науча нещо за себе си, да се развия.

Да крещиш или да шепнеш посланието си – кое е по-добре, за да бъдеш чут тези дни?

Хмм... всеки човек го усеща различно. Затова и понякога посланието ти е разбрано в коренно различен смисъл, от този, който си вложил в него. Аз предпочитам да шепна. Все пак започнах с акустичната клубна музика – там си сам на сцената с блус китарата. А и гласът ми не е мощен, по-скоро е нежен. Това влияе и на музиката, която правя. Иначе се възхищавам на spoken word артистите или други като тях, които използват поезията и гласа си за основно оръжие. Те предават това, което имат да кажат чрез една цялостна история, разказана по един непосредствен и въздействащ начин, така че да ти влезе лесно под кожата.

Промени ли се концепцията ти за лайв шоу, защо реши да правиш концерти като дуо, само със съученика ти от Brit School, Джеймс Ууд?

Така се получи. Другите членове на лайв бенда ми вече не можеха да идват на турнета с нас, защото се заеха със собствени проекти. А с Джеймс се познаваме толкова отдавна. Заедно бяхме в първата група, в която пеех. Мултиинструменталист е също като мен – и двамата пеем, свирим на китара, той се справя и с кийбордите... Затова реших, че може да успеем в това предизвикателство – да се върна отново към онези самостоятелни, камерни концерти, които правех толкова много преди да имам лайв бенд. Така и шоуто е различно всяка вечер. Има моменти, в които импровизираме, създаваме грууви бийтове на сцената и ги луупваме, докато в същото време свирим и наживо. Всичко е по средата – отчасти свирене наживо, отчасти електронни семпли от лаптопа. Идеята е шоуто да ни държи нащрек и адреналинът ни да не пада.

В Missing Person пееш: "Wannabe а missing person, Wannabe a better version", така че ще видим ли по-добрата версия на Джейми Уун в София?

Хаха, да, определено съм по-добра версия на самия себе си, откакто написах тази песен. Тя все пак е доста стара, от 2008 е, така че имах три години да стана по-добър човек, по-добър музикант. Може би на всеки му се иска да бъде по-концентриран, да владее емоциите си и да не се поддава на несигурността, която усеща когато се сблъсква челно с живота. Тогава винаги може да бъдем по-добри версии на самите себе си.

Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club

Дейвид Кенеди, Pearson Sound, Ramadanman и Maurice Donovan – той е едва на 23 години, а вече е прочут бийт герой с толкова много имена и собствен, оригинален стил. Веднъж вече е идвал в България (като все още непознатия тогава Ramadanman), за да участва във второто издание на Switch On! ремикс проекта на British Council със своя неподражаем римейк на А ние с Боби двамата пием кафе на Уикеда. По-важното е, че идва сега във върхова форма, заедно с Джейми Уун, за специално соаре. Затова нямаше как да не го попитаме...

Каква е първата ти асоциация, когато чуеш думата ? Защо даде такова име на едно от парчетата си?

Избрах името Mir, заради Международната космическа станция. Имах такова усещане, докато го правех – за нещо идващо от Космоса, хаха.

Как реши да ремиксираш класиката А ние с Боби двамата пием кафе на Уикеда? Защо хареса точно това парче и знаеше ли въобще какво се пее в него?

Да ремиксирам любими за българите песни от 90-те беше много интересен проект на British Council за мен. Избрах парчето на Уикеда, защото имаше силна енергия и съдържаше елементи, с които исках да се заиграя. От British Council не ми пратиха песента на отделни части за ремиксиране, затова просто я раздробих. Както и да е, завърших ремикса и отпътувах за София, където трябваше да водя уъркшоп за ремиксиране и да свиря на партито по случай края на проекта. Уикеда също бяха там, пуснах им ремикса, което направо ми опъна нервите. Явно така бях нарязал вокалите, че акцентът, без да знам, на няколко пъти падаше върху израза "кучия гъз", хаха.

Колко важно е егото в музиката?

Музиката определено е много лично нещо за мен – обикновено работя сам и често се случва да се претрупам със собствени парчета, които никой не е чувал, и които слушам само за собствено удоволствие. Затова да, егото е важно – ако самият аз съм доволен от това как се е получило някое парче, то това е нещото, което важи с най-голяма сила за мен и нищо друго няма значение. Не мисля, че правенето на музика има за цел да се харесваш на другите хора, да им доставяш удоволствие – просто това е страхотен страничен ефект. Когато другите обичат музиката, която правиш, то тогава може само да изпитваш наистина чувство на смирение. Не мисля, че егото, в негативен смисъл, трябва да има съществено място в музиката. В крайна сметка ние правим музика, не лекуваме рак! Да, понякога успехът може да промени хората, но аз мисля, че е по-важно да помниш и уважаваш начина, по който си стигнал там, където си в момента.

Да, ти работиш предимно сам, но все пак и с други близки до теб продуценти като Midland, например, а и най-важното, движиш Hessle Audio с още двама души – Ben UFO и Pangaea?

От доста време не съм записвал наистина съвместно парче с някого, но в момента работя в студио с няколко други продуценти. Беше забавно да се върна към този начин на работа. Ако откриеш някого, с когото си пасвате и всичко се случва от само себе си, то наистина може да се стигне до някои доста интересни резултати. Затова и в лейбъла, при нас тримата, цари пълна демокрация. Издаваме плочи, само когато и тримата сме доволни или съгласни с нещо и мисля, че именно на това се дължи част от нашия успех. Иначе понякога е доста забавно като разглеждаме кои издания на лейбъла, в кои страни и в какъв формат, се продават най-много. Има доста изненади и се е случвало неща, които сме мислели за труднопродаваеми да се търсят много и обратното.

Преслушваш ли твои стари парчета или никога не поглеждаш назад – просто искаш да пробваш нови неща, нови звуци?

Част от любимата ми музика, която някога съм записвал, са неща правени, когато съм бил на 14 или 15 години. Усеща се някаква невинност в тях. Когато бях на тази възраст, музиката, която правех, нямаше публика или цел, така че нямаше нищо, за което да се притеснявам. Доста е освобождаващо.

фотография Тихомир Рачев © MIR

Ти си един от хората, заради които се появи термина пост-дъбстеп, така че какво мислиш – умря ли дъбстепа, преекспонира ли се...?

Наистина не знам. За мен дъбстепът означаваше повече нещо като миг във времето със специална група от хора. Очевидно сега, думата "дъбстеп" просто представя определено темпо, бийт модел или изкривен бас звук в музиката. А когато аз чуя тази дума, винаги ще се сещам за едно специално време от моя живот. Имаше моменти, в които се дразнех или направо бях бесен от начина, по който се промениха нещата, но тогава осъзнах, че е много по-важно да се фокусираш върху това, което правиш, върху собствения поглед и посоката, която си избрал да следваш, отколкото да се тревожиш за това, което правят другите. Да, тъжно беше, че музиката, която толкова много обичах, се промени по този безумен начин, но всъщност това винаги е било неизбежно. Аз просто извадих късмета да бъда на точното място, в ранните дни, за да изпитам първоначалната страхотна енергия на дъбстепа.

Сега какво те вълнува в музиката?

В момента се забавлявам да преслушвам странна музика от архивни фонотеки от 60-те и 70-те години – чудновати записи на терен и албуми с инструкции, записани с учебна цел. Доста странни плочи са били издавани – все пак винилът е бил единствения формат по онова време.

Как срещна Джейми Уун? Какво мислиш за него и общата ви работа?

Първият път, когато видях Джейми, беше някъде през 2007 – свиреше в малка заличка в един клуб в Лондон. Страхотно е, че сега постигна такъв голям успех, защото той наистина е невероятно талантлив. Много се зарадвах, когато ми изпрати Night Air и ме помоли да направя ремикс. Оригиналът носи невероятно настроение и беше истинско удоволствие да работя по него. Не свирим много често заедно с Джейми, но от време на време се случва да се засечем по фестивали. Иначе наскоро го поканих като специален гост на едно Hessle Audio парти в Бристол. Написахме няколко парчета заедно и, надявам се, ще направим и още няколко. Въобще не звучат така, както всеки би очаквал!

Сега се навършват 10 години, откакто Fabric издават своите микс компилации, доволен ли си от твоят принос - FabricLive.56 в серията?

Доволен съм. Може да има леко разочарование само от факта, че минава адски много време от момента, в който си смесил парчетата до деня, в който ще бъде издадена микс компилацията. Просто приемаш това. Както и факта, че винаги ще има дедлайн и винаги ще остава толкова много страхотна музика, която си искал да включиш, но просто е било прекалено късно. Например, искаше ми се да включа някои от моите bootleg издания, но пък това, уви, е напълно невъзможно от правна гледна точка.

Парти девиз за финал?

Stick to Your Guns!

Галерия от Pearson Sound DJ set на 7 декември в Sofia Live Club