My Mir

Какво се крие зад гласа и... "под кожата" на Джейми Уун? Ще се опитаме да намерим отговора в две поредни срещи с човекът, поставен на четвърто място в престижната класация Sound of 2011 на BBC. Човекът, който беше номиниран многократно за най-добър дебют тази година за албума Mirrorwriting. Човекът, който скоро ще ти разкаже на живо своите приказки за душата на града и нощта.

Какво сънува снощи?

Хаха, напоследък не сънувам много. Спя дълбоко. Заради тази контузия на ахилеса използвам времето, за да спя, колкото мога повече. А и се случват доста вълнуващи неща, което ме изморява бързо. Поднових турнето и искам всички концерти да се получат възможно най-добре. Тази седмица откривам и концерта на Ерика Баду в Мадрид, което чакам с нетърпение. Работя и по няколко нови песни – искам да издам ново ЕР до края на годината.

Изглежда, че нощта е любимото ти време. Защо?

Винаги е било така. Още като дете обичах да оставам буден до късно. Тогава се случват и странни неща, които не можеш да видиш през деня. Сега, като пиша музика пък, обичам това време заради спокойствието и тишината. Без разни неща, които да те разсейват. Само аз и музиката.

Песните ти са доста картинни, кинематографични... Какви филми обичаш да гледаш?

Обичам филми, които ме разсмиват. Последно харесах Кожата, в която живея на Алмодовар – много изпипан, стилен... А и до последно наистина не знаеш какво ще се случи.

Сякаш песните в Mirrorwriting са подредени така, че да разкажат една история като във филм – мъж, излиза сам по улиците на града и нощта, среща момиче... ?

Хм, интересно е това, което казваш, но никога не съм го обмислял така. Самите песни са написани по различно време и не съм ги мислил така, че да са свързани и да разказват една цялостна история. Просто ги подредих, така че целият албум да звучи като приятно пътешествие. Винаги съм си падал по албуми, които са разделени на две части – и моят е такъв. С по-бързо и разчупено темпо в началото, и успокоено, дори меланхолично в края.

Песните са доста лични, има ли все пак някоя, която ти е най-присърце?

Spiral е такава песен. Не е просто нощно, интимно парче. Тя е нещо като диалог, който водиш със себе си, когато имаш връзка с някого и не знаеш какво се случва, какво следва. Тя е и първата, която написах с идеята текстът да се слива перфектно с ритъма – всяка дума с всеки бийт.

Всички те питат за Burial, но как реши да работиш с Pearson Sound? Какво мислиш за него?

Марк, човекът, който издаде Wayfaring Stranger, ни запозна. Аз винаги съм харесвал музиката, която прави, усещането му за ритъм. Затова той беше и първият ми избор в списъка за ремикси на Night Air. Иначе не сме работили много заедно досега. Направихме едно парче наскоро, странно диско такова, което може да бъде издадено, може и да не бъде. С удоволствие бих работил върху повече неща с Дейвид, дано имаме време за това. Скоро се видяхме с него в Бристол, на парти серията In:Motion, където бях специален гост на Hessle Audio. Получи се страхотно. Моята музика е малко по-интимна, но направихме нещо като ремикс джем сешън, като за денс клуб.

Дейвид има и парче, наречено The Woon, как стана така?

Хаха, да. Стана благодарение на Марк, същият, който ни запозна с Дейвид. Това беше първото винил издание на 2nd Drop Records, настоящият лейбъл на Марк и мисля, първата 12" плоча на Дейвид като Ramadanman. Беше семплирал вокалите ми от Wayfaring Stranger и ме питаха с Марк дали може да ги използват и аз се съгласих, естествено.

Самият ти напоследък също започна да правиш ремикси, като този на Lana Del Rey, искаш да се фокусираш повече към продуцирането или...?

Да, това е нещо, което ме вълнува в момента. Нещо, за което искам да науча повече. Хареса ми песента и гласът на Lana Del Rey и реших да опитам. Запазих вокалите непокътнати, може би защото самият аз пиша песни и пея, а реших да си поиграя със звученето и настроението на парчето. Доста е забавно. Като да тренираш различен мускул или да използваш различна част от мозъка си. Това е и добра възможност да тестваш разни неща и да ги прилагаш после в собствените си песни.

Jamie Woon Live © фотография MIR | Тихомир Рачев

Очаквайте продължение...

Галерия от Джейми Уун Live на 7 декември в Sofia Live Club

На 14 октомври по кината се приводнява Островът – вторият филм на Камен Калев. Обмислян дълго преди дебютния му Източни пиеси, сниман на място, обвито в митове, променян многократно като сценарий, дочакал след дълги години най-накрая финансиране, неистово очакван в Кан – този филм с нелека съдба логично има и нелека среща с публиката. От "Какво, по дяволите, беше това!?!" до "Страхотен е!" – може да чуеш всякакви реакции след него, но истината е, че...

Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност. Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.

А в главния герой Данийл (датчанинът Туре Линдхардт – същински Хамлет на метаморфозите) наистина живеят толкова много личности, че в един момент с бесните спорове помежду си му докарват невъобразимо кресчендо в главата.

Първо е Данийл бизнесменът – малко над тридесетте, преуспяващ в стъклобетонния си бизнес дворец. За награда си има красивата французойка и мила детска учителка Софи (пленителна и невинна Летисия Каста). Има си и подреден до перфектната скука живот с традиционни обеди у родителите на Софи и дразнещо повтарящите се до безкрай едни и същи разговори за баналните неща от живота. Идилия, та дрънка. И затова Данийл не спира да гледа отвъд, през стъклата на офис кулата си. Сякаш търси нещо някъде там, навън... или в собственото отражение на стъкления си затвор. Намира го на масата в парижко кафене – карта Таро с образа на Глупакът. Гледачът на карти (режисьорът и настоящ психомагик Алехандро Ходоровски-Ходо) го светва, че наистина пред него зее празнина и го съветва да скочи в нея, досущ като образа от картата. И Данийл го прави.

Вечно грижовната Софи му спретва лятна сюрприз ваканция и едва на летището Данийл разбира, че ще пътуват за България. След като слизат на летището в Бургас обаче, Данийл, за изумление на Софи, проговаря на български. Оказва се, че той е роден в България и е отгледан до десетата си годишнина в сиропиталище близо до София. Шокът и ужасът се покачва при срещата с явлението бетонна ваканция на Черноморието, а напрежението между двамата също се трупа от постоянно изскачащи дребни и уж невинни тайни и лъжи. Затова двамата решават да се усамотят от света, да прекарат малко повече време заедно и сами със себе си – звучи като идеалната почивка за влюбени на (почти) пуст остров като Св. Анастасия (бившият Болшевик).

На острова се появява вторият Данийл – търсещият. Търсещият свободата да бъдеш себе си. Търсещият отговори за миналото си българин, който всъщност отдавна не е българин. Търсещият своята истина за настоящето и бъдещето на живота със Софи.

Там, на острова, Данийл среща Павел (Руси Чанев) – гласът на обикновения българин, който с типичния скептицизъм, непукизъм, апатия към всичко ново и чуждо, и основен принцип "дай да направим малко пари" върти ресторанта и бившия манастир, действащ сега като хотелче. Там, Данийл припознава и своята Майка – в лицето на мистериозната самотница Ирина (Бойка Велкова), която също като неговата Майка България изглежда изтерзана от живота, но все още привлекателна за окото на чужденеца. Или за окото на едно изоставено дете, което отчаяно иска да намери корените на своето дърво. Там, Данийл се среща и с местният ексцентрик Илия (Михаил Мутафов), който отглежда домати и житейски мъдрости, които неслучайно пасват като доматен сок на водка в блъди мерито на емоциите, които си забърква главния герой.

Кресчендото в главата на Данийл ескалира след поредната невинна тайна, която любимата му Софи неволно е скрила от него и той, обременен от лъжите в миналото си, решава, че е крайно време истината да излезе наяве, а премълчаното – казано. С други думи удря го на екзистенц драми, обвинения, паранои, кошмари, халюцинации... в търсене на отговори с неумолимостта, но и успеха на морските вълни, които се разбиват в скалистия бряг на острова. А Софи все повече се ужасява, че не познава своя любим или поне се плаши, че нейният Данийл вече го няма там.

Някъде там и филмът, който гледате вече няма да е същият. Някъде там на Камен Калев му е писнало (все пак работи по сценария от 2000-та година, а оттогава в българското общество са се случили една камара абсурди) да прави поредният арт филм с екзистенц прозрения, метафори и драми, плуващи под повърхността. И е решил рязко (колкото по-неочаквано, толкова по-добре) да те хвърли в локална, гротескна комедия на абсурда. Всъщност това решение не е чак толкова изненадващо или шокиращо – още със страхотния си дебют Източни пиеси, Камен показа, че обича да смесва жанровете. И то да го прави с финес и напипан усет за хумор и ирония. В Островът качествената ирония я има, но усетът го няма, а финесът се е превърнал в самоцелна провокация. Явно Камен е решил, че героят му няма как да бъде чут и разбран в едно общество, което обсъжда измеренията на живота само чрез фрийк шоута и обръща внимание само на идиоти и то единствено, за да се забавлява с техните странности и чудатости.

И така се появява третият Данийл – Глупакът (този от картата Таро) или в случая "идиотът от всяко риалити бг шоу". Данийл напуска острова-затвор (Св. Анастасия навремето е бил ползван за затвор) на своите страхове, предразсъдъци и житейски дилеми, за да отиде на друг остров-затвор – медийният. Този, в който се повтаря като мантра "бъди себе си" и едновременно с това ти се предлага всеки ден да бъдеш някой друг, да живееш чужд живот. Данийл вече знае кой е и какво иска. Той няма голяма нужда да доказва нещо или дори да показва на другите отговорите, до които е стигнал. Просто иска свободата да прави това, което желае, дори то да се струва адски глупаво на другите. И свободата да... обича. А в любовта важи правилото на Глупакът - действията ти може да се сторят глупави на другите, дори на теб самия, ако ги подложиш на анализа на рационалния ум, но по-добре се довери на интуицията си, на чувството за правилност на нещата.

Камен Калев се е доверил на интуицията си, на чувството за правилност на нещата, но ще получи ли филмът любовта на публиката? Проблемът на Островът не е в това, че е рязко разделен на два филма – универсална арт екзистенц драма и тотално локална комедия на абсурда. Нито в това, че една част от публиката ще се подразни на прекалено буквалната, тривиална и необогатяваща с нищо историята на героя гротеска на българското общество във втората част на филма. Нито в това, че другата част от публиката, която ще се смее и припознава в комедията на абсурда едва ще изтрае арт метафорите в първата част на филма. Проблемът на Островът е, че е направен не за/със сърцето (като Източни пиеси), а за/с анализа на рационалния ум.

И все пак, в тази доста смела авантюра, Камен Калев има и резервен план/реплика във филма – "Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност". Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.

Островът е по кината от 14 октомври

Режисьор: Камен Калев

Сценарий: Камен Калев

Оператор: Юлиан Атанасов

Музика: Жан-Пол Вал

В ролите: Туре Линдхардт, Летисия Каста, Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов

Циганското лято тази година беше жежко. Буквално и преносно. И все още има време за ефирни и фриволни летни дрехи. И все още има време да усетим, че от нещо изхвърлено на боклука, може да се роди нещо красиво. Като дрехите в The Green Collection на Tochka дизайнера Антония Пашова. Изработени от бракувани материали и намигащи чаровно с щампирани препратки към флората, фауната, Планетата на маймуните и... Дейвид Боуи, те са тук, за да напомнят, че в природата нищо не се губи – само приема друга форма. Друг живот.

Аз съм... Антония, дизайнер на tochka.         

фотография Lubri

Правя... дрехи, които носят етикет tochka. Проектирани и изпълнени са от мен, в смисъл, че не се произвеждат. Харесва ми да си помисля за нещо и да го видя готово на другия ден, а когато мисълта ми протича в една и съща посока за един месец се получава и колекция. Това за мен е близо до свободата. Крие известни рискове по отношение на възприемането от хората, но те са свързани единствено с периода на асимилация. Така или иначе дрехите се купуват много рано или до един сезон. Тези, които се случва да не се изкупят... Мисля, че просто си търсят особен случай.

Tochka е... емоционална марка.

Когато чуя "мода" се сещам за... нещо бързо и външно, по-скоро трик, измислица, лъжа. Свързано е със значението наоколо, с фрустрираните процеси сред младите градски хора. Тези, които консумират модата тук, живеят така и модата е такава. Предполагам, че няма как да е друго. Трудно е да си събираш чарковете на душата, когато тя се разпръсква без да има смисъл и се хаби по-бързо даже от пари.

Материята, която ме кара да настръхвам е... Все още не съм докоснала материята, за която си мечтая. Искам да имам копривени плантации, от които да се правят материи с красотата на коприната и удобството на памука. Такива, които струват малко и хората ги използват за дрехи или домашен текстил.

Най-красивата форма в природата е... естествената, тоест божествената. С това се занимавам в момента – рисувам фрактали или както го усещам, това е енергията на съзиданието.

Птиците, маймуните, конете, вълците са... фрактали, тоест това са божествени създания.

А Дейвид Боуи може да... ни покаже, че човешкото е огромно. Че човекът може да създава своята собствена вселена и да мечтае за нещо по-голямо от бита. Повечето от нас вярват в работното си място, в малкия си апартамент. Оказва се, че това, в което се канализираме, моментално отблъсква всичко останало. Създаваме си филтри, които по метода на отблъскването, прецеждат измислената от нас малка човешка есенция. Това е нашето спокойствие – че сме честни и толкова мънички, колкото трябва да е малко едно човече.

Мъжете и жените са... много различни, имат различна анатомия. Анатомията е толкова важна, колкото и географската ширина примерно или възрастта на хората. Само трябва да го научим това. Когато общуваме с човек с различен пол от нас, не бива да забравяме, че той е друг вид. Това според мен важи и за общуването с децата или с по-възрастните. Хората успяват да визуализират различни мисли, а те зависят от климата, родителите или надморската височина. Това, което най-много не ми харесва в България е, че тук още поне 50 години няма да се отърсим от мисълта и навика на какво точно най-много да робуваме.

По дрехите на Tochka посрещат, по... С дрехите на tochka няма да останеш незабелязан. Само трябва, докато избираш твоята дреха да се настроиш да чувстваш. Съветвам всички, които се интересуват от това какво е модерно или по-точно "тренди" да престанат с тази глупост, защото така се стимулира свръхпроизводството, експлоатацията на децата, а това е и сигурен начин да изчезне собствената им идентичност.

The Green Collection може да намерите на tochkadesign.com, par-a-van.com, ivanasen22.com

5 албума, които ще направят есента ти многоцветна. И 5 видеоклипа с: родилните и житейски неволи на един робот, градът на Кинг Бас Конг, любов с трета степен на изгаряне, Shadowсфери и основният въпрос в любовта... и в живота.

Apparat – The Devil's Walk / Mute

Знаете ли как със завързани очи да познаете, че гледате филм на Алехандро Гонзалес Иняриту – ослушвайте се за натрапчив акорд от акустична китара, чийто струни са пресъхнали от тъга и успяват да прошепнат само откъслечни, сподавени хрипове. Е, филмът (записан в родното на Иняриту Мексико) на берлинския бийт титан Саша Ринг е малко по-различен, но отново потапя в космическата бездна на меланхолията и на онези така интимни чувства, спотаени на дъното на душата. Просто при Саша се ослушвай за: толкова дълбок бас, че да го усетиш с корема си и за реещи се в небето синт мелодии, по чийто криле пълзят нощни духове. Добави "китарата на Иняриту" и шепнещи като полет на птица вокали и ще получиш Ash/Black Veil и Black Water – двата страхотни първи сингъла от новия му албум The Devil's Walk. Те красноречиво описват не само целия албум, но и мига в който Саша се превръща в нещо, което Том Йорк беше в края на 90-те – иконичен имидж на отнесен гений, който не пее, а хипнотично шепти картини и си играе с жанровете, както си поиска. Само дето Том зафлиртува с IDM-а, а Саша "скъса" с него след брилянтната симбиоза Moderat, която заформи с берлинските си авери Modeselektor. Иначе от "дяволската разходка" на Саша не пропускай парчето Candil De La Calle, а сега виж чудното видео към Song Of Los – третият сингъл от албума.

Modeselektor – Monkeytown / Monkeytown

Някак естествено, докато говорихме за Саша Ринг и Том Йорк, стигнахме и до берлинските бас мастери Modeselektor. Неслучайно, защото и Саша, и Том са замесени в третото горила бас приключение на Гернот Бронсер и Себастиан Цари. И да, парчетата с Том Йорк (Shipwreck и This) са също толкова добри, колкото и предишната им колаборация The White Flash. И да, отново има цял куп интересни агенти, замесени в горила аферата – абонатът Siriusmo в Green Light Go, неумолимия рапър Busdriver в Pretentious Friends, неглижарите Anti Pop Consortium в Humanized и закачливата Miss Platnum в емблематичното Berlin. И да, това е първият албум, който Гернот и Себастиан издават от прясно създадения собствен лейбъл Monkeytown – логично най-накрая намериха дом за бас обсебената горила (тяхна запазена лого марка). И да, почти звучи като да е града на Кинг Бас Конг, в който стъпките му отекват тежко, тежко, тежко... Но по-добре чуйте сами!

Emika – Emika / Ninja Tune

Берлинската връзка продължава с родената в Чехия, откърмена в Лондон и Бристол, и развихрила се в Берлин, Ема Джоли или просто Emika. Гърл пауъра сред "нинджите", нежната еволюция в дъбстепа, Apparat в женско тяло – наречи я както искаш, по-важното за Ема е да те отведе в света на боровинковите нощи. И успява. Да, самата тя оприличава музиката си на боровинки – тъмни, странно лилави, но опиташ ли ги, усещаш, че са по-вкусни, отколкото изглеждат. Миналата година хитовите сингли Drop The Other, Count Backwards и Double Edge вече погъделичкаха приятно небцето, а сега дебютният ù албум обещава, че сладкото от боровинки ще е на мода в есенните вечери. Ммм...

DJ Shadow – The Less You Know The Better / Island

В новия албум на Джошуа Дейвис няма каба гайди, както се надявахме. Обаче има много жица – явно не ни е излъгал като разказваше, че напоследък слушал много метъл и рок банди. Супер. Още по-хубавото е, че всичко е подплатено с класни брекбийт/хип хоп ритми, с чудни семпли, със страхотни вокални партии на Юкими Нагано от Little Dragon (Scale It Back), на Том Век в Warning Call и на Талиб Куели в Stay the Course. Лошото е, че албумът е толкова хаотичен, колкото идеите в главата на български политик. Обаче всичко му прощаваме: заради ръчно рисуваните, шеговити обложки на албума и съпътстващите сингли, и заради Shadowсферата с парчета като тези...

Ben Westbeech – There's More To Life Than This / Strictly Rhythm

Гласът на Бен е мечта за всеки денс продуцент – прекрасният му есид соул дебютен албум Welcome to the Best Years of Your Life го подсказа, а колаборативните му хитове Squeeze Me и I Can See категорично го затвърдиха. Затова следващата стъпка на Бен бе да изпипа тази формула до съвършенство като покани Висша лига от свои любими продуценти (Хенрик Шварц, Midland, Motor City Drum Ensemble, Redlight, Lovebirds, Георг Левин и Размус Фабер), за да запишат... компилация от класни хаус сингли. Е, да, те са навързани в перфектен ред, така че да разкажат една любовна история, но пак си остават... сингли. Като цяло – получило му се е (къде повече, къде по-малко), но след като миналата година издаде UK funky хита Fatherless под алтер-егото си Breach, като че ли започва да го гризе дилемата – да поема ли всичко в свои ръце или да продължа да давам гласа си наляво-надясно? Do I give or Do I take... като в любовта... това е въпросът в емблематичното за този албум парче Inflections. Отговорът ще научим съвсем скоро наживо от самия Бен!