My Mir

Какво ни хвана за ушите през първия месец на 2012 – дискоснежна вихрушка от Осло, кросоувър магии в добрия, стар двуетажен Лондон Бас и разходка от каталунската Ла Рамбла до Млечния път и обратно.

Lindstrøm – Six Cups Of Rebel

Six Cups Of Rebel е:

а) фраза на Боб Дилън от книгата му Tarantula

в) псевдоним на Ханс-Петер Линдстрьом, под който издава Arp She Said EP

с) вторият соло албум на Ханс-Петер Линдстрьом

В този космик диско тест и трите отговори са верни, а като се сумират се получава: албум, маскиран като DJ микс, с много синтезаторна вакханалия, с увертюра ала токата и фуга в ре минор от Бах и (за първи път) със собствените вокали/напеви на Линдстрьом. Резултатът – идеално средство за борба с тежки преспи, депресии и други снегонавявания до достигане на магията на партито – Magik, пиковото парче в албума. Останалото е De Javu!

Todd Terje – It's The Arps

Явно освен ски бягането, хокея, викингите, фиордите, сьомгата и космик диското, в Норвегия, на особена почит са и синтезаторите Arp – питай Ханс-Петер Линдстрьом, и най-вече Тод Терйе, който записва, само и изцяло с тях, този миниалбум. Получило му се е и то така, че кръвта ти ще върти суинг из тялото ти дори в сибирския студ навън. А може и да ти се прииска да си спретнеш една одисея в Космоса, като самия Тод Терйе Олсен – кой знае?

John Talabot – ƒin

Някъде там сред звездите и тъмната, обгръщаща красота на Млечния път започва и трипа на каталунския продуцент и диджей Джон Талабот, за да усетиш скоро след това как сякаш стоиш на площада на Парк Гюел, а пред теб, в цялата си прелест, като любовници са полегнали Барселона и морето. Това усещане за нещо красиво и смугло ще те гали, докато слушаш парчета като Destiny, Journeys, So Will Be Now, When The Past Was Present и Missing You. А Талабот, колкото и (като каталунски Burial) да пази анонимност, след този прекрасен дебютен албум, ще се сдобие с ято сталкери.

Benjamin Damage & Doc Daneeka – They!Live

От Барселона хващаме полета за Лондон, досущ като ято брит рейвъри разцепили на фестивала Sonar. Слушаме They!Live и сякаш случващото се всяка година на Sonar оживява – класен хаус, техно и дъбстеп в абсолютната хармония и симетрия на парчета като No One, Battleships, Creeper и Charlottenburg, а докато кацаме на Хийтроу Halo ни подготвя идеално за мъгливата меланхолия на Острова. Жив е той, жив UK bass саунда, лежи и... се пръска в толкова посоки, колкото милиона жители има Лондон.

Bonobo – Black Sands Remixed

Саймън Грийн ни е гостувал три пъти – и трите пъти толкова различно като усещане, колкото различни вариации на неговите парчета има тук, в ремикс албума на брилянтния Black Sands. Всред цялата еклектика и между двете оригинални Bonobo парчета Ghost Ship и Brace Brace, изпод "черните пясъци", блесват преработките на Cosmin TRG, FaltyDL, Mark Pritchard и ARP101. Последният направо пренаписва Eyesdown – най-ремиксираното (4 пъти!) парче в албума, затова сега ще се насладим на сай-фай аниме видеото му към адреналиновия footwork римейк на Machinedrum.

The 2 Bears – Be Strong

Инди-денс свежарите Hot Chip може и да са във ваканция, но неуморния им лидер Джо Годар работи под пара – създаде лейбъла Greco-Roman и спретна винтидж хаус проекта The 2 Bears със стария си авер Раф Рандъл. Идеята е – клубен кич, сатира и забава ала брит есид хауса от края на 80-те и началото на 90-те. Получава им се от сърце в парчета като Church, Be Strong, Take a Look Around, Ghosts and Zombies и Work. Да, уърк, уърк, уърк, всички трябва да работим, но с песен труда е лесен – особено когато има "мечешка" хумореска.

Scuba – Personality

Да, в Пол Роуз живеят много личности. Първо е невръстният тийн, промъкващ се на рейв партита с тонове есид хаус в началото на 90-те, после е осъзнатият денс продуцент, колебаещ се между дъбстепа и техното, познат като Scuba и SСВ и накрая идва просто Пол – зрелият титан на брит бас музиката, който събира всичките си личности и влияния в трети албум. Натам клонеше още миналата година, след страхотното си Adrenalin EP, а сега щом се отвори дума за винтидж есид хаус със солиден бас, рейв носталгиците се кълнат в него – Keep Hope Alive!

Мисли глобално, действай локално – харесваме този принцип, затова започваме годината на Дракона със суши от Лондон. Именно този абсолютен миш-маш от културни символи и стилове в музиката е искрата, която гори у Алекс Оксли и го кара вече 14 години да дижейства под името Mister Sushi. Роден в Шефийлд и развихрил се в Лондон под имената Mister Sushi, Smooth Sailing и Дънкан Уайтли, той движи клубната серия партита 44 (телефонният код на Англия, видиш ли) и радио шоуто Nuts'n'Bolts. Напоследък парти графикът му го събира на една сцена с имена като Apparat, DJ Food, DJ Vadim, Sepalcure, затова и специалният му микс е тооолкова еклектичен – от хитови парчета на Death in Vegas и Fever Ray до последните мастер творения на Scuba и Orbital, а между тях с иронична акапела дори се промъква (жив е той, жив) Майкъл Джексън!?!

Защо Mister Sushi? Просто харесваш суши или... ?

Хаха, името Mister Sushi е свързано повече с възхищението ми към Япония и културата там, отколкото със сушито. Дълги години Япония ми беше интересна и мечтаех да я посетя. За щастие, миналия февруари, бях за кратко в Токио – диджействах два пъти там, което ми остави специален, незабравим спомен.

Какво е музиката за теб, как започна твоя флирт с нея и се стигна до това, което правиш в момента?

Музиката винаги е играла главна роля в живота ми, все пак от близо 14 години вече диджействам под името Mister Sushi. Като тийн обаче, страстта ми бяха алтърнатив рок и хеви метъл бандите – опитвах се да пея и да свиря на китара, но хич не се получаваше, затова диджействането дойде като естествено развитие. През 2001 отидох в Лондон и започнах да пускам музика на няколко места в Брикстън. Две години по-късно спечелих и наградата Diesel-U-Music award за най-добър диджей, което доведе до много участия в клубове в Британия и Европа. Дълги години пусках основно брекбийт, но този саунд ме отведе и до техното, хауса, диското и всякаква друга електроника. Просто в сетовете си опитвам да забърквам колкото може повече жанрове – като пътешествие е – на границата между чистото забавление и срещата с нова или пък съвсем забравена музика.

Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса?

Доволен съм, че се получи така – улавя звученето на моите сетове през последните повече от 6 месеца. На моменти е доста интензивен, точно каквото е диджействането наживо.

Имаш и радио шоу – Nuts'n'Bolts, какво го различава от всички останали?

Искаше ми се в това предаване по London Fields Radio да намеря баланса между музиката, с която израснах и тази, която сега пускам в клубовете и слушам вкъщи. Шоуто се излъчва от едно кафене в Хакни, което го прави уникално само по себе си, защото атмосферата и обстановката там оформят и музиката, която пускам в предаването. Дълги години, радиото ми беше голяма страст, особено като бях тийн – слушах шоуто на Джон Пийл, очарован от разнообразието на музиката, която пускаше. Абсолютен пионер – за него нямаше граници.

Има ли въобще нещо лошо в размиването на границите между жанровете, в тоталното им смесване напоследък?

Лоша музика има във всеки жанр, но за мен това размиване на стиловете е хубаво нещо, защото позволява повече експерименти с даден саунд. Естествено, в точните ръце, това смесване на стиловете може да звучи като магия.

Хитовото в електронната музика днес се мени толкова често и бързо, така че възможно ли е, в Лондон например, да имаш дълга и успешна музикална кариера?

Брутално е да работиш в музикалната сфера напоследък – трябва да си доста гъвкав и готов на всевъзможни рискове. Освен като диджей, работя и като промоутър, програматор на клубни вечери, а и на няколко фестивала. Осъзнал съм, че за да вървиш напред понякога просто трябва да се адаптираш. Електронната музика се променя и развива постоянно и именно това я прави вълнуваща и предизвикателна.

Кои са твоите артисти-фаворити за 2011?

Не мога да изброя всички, но все пак - Scuba, Kuedo, SBTRKT, Anchorsong и Gui Boratto. Като концерти наживо адски ме впечатлиха шоуто на Бьорк и особено това на Амон Тобин, чийто аудио-визуален пърформанс е от друга планета.

Какво ново през новата година за теб?

Доста ще съм зает през следващите месеци. Опитвам се да започна серия клубни вечери, които да вървят паралелно под името на радио шоуто Nuts'n'Bolts, както и да работя по общи проекти с други промоутъри за серията партита 44, които правя. Диджей графикът ми се пълни, тази година ще имам доста повече участия из Европа – и като Mister Sushi, и като Smooth Sailing – диско проектът ми с Роксан Рол. Иска ми се и да започна отново да пиша музика – може би е дошъл точният момент, когато Дънкан Уайтли (името под което издавам музика) ще възкръсне.

Парти философия за финал?

Отнасяй се с другите така, както искаш да се отнасят с теб.

Кешбол е от филмите, които те надъхват да си, за да бъдеш. Хубавото – не те убеждава да си над нещата, а в тях. Светът обича такива истории, а Холивуд обича да ги кичи с Оскари.

Първа база – началото на всяка игра идва със съдийски сигнал, но в света на киното идва със сценария. В случая – с биографичната книга на Майкъл Луис Moneyball: The Art of Winning an Unfair Game, което вкарва щипка чар в историята и я пази от холивудските бонбонени обрати и нелепи диалози. Особено като е в ръцете на двама мастери на адаптирания сценарий, печелили Оскар – Стивън Зейлиън (за Списъкът на Шиндлер) и Аарън Соркин (за Социалната мрежа). Именно те двамата знаят идеално как се хвърля топката когато играеш с най-буквалния и "жив" живот в киното. Топката трябва да е нито прекалено висока, нито прекалено ниска – да не използваш някакви особено сложни метафори и арт похвати, но и да имаш два-три скрити трика за въртене на топката, така че хората да се зарибят (без дори да усетят) по историята на един мениджър на бейзболен отбор и опитите му да спаси поверения му Оукланд Атлетикс. Като направи нещо различно, нещо нетипично, докато всички му показват недвусмислено, че е кръгъл идиот.

Втора база – режисьорът/мениджърът: една добра история "на хартия", за да оживее в класен филм ù е нужно поне тооолкова добър режисьор, колкото вещ мениджър е нужен на Оукланд Атлетикс, за да се превърне от вечно губещ в отбора с най-много последователни победи в американската бейзболна Мейджър лига. Режисьорът е Бенет Милър, прецизен (явно вече) майстор на биографиите, търпеливо изчакал 6 години след брилянтния си поглед към живота на Труман Капоти, за да заснеме живота на... мениджъра Били Бийн – бивш играч с големи заложби, но с никакви реални резултати на терена. Понастоящем – мениджър, без образование, но с много хъс да се справи с Оукланд Атлетикс – второразряден отбор с никакво финансиране, но с големи амбиции да се пребори с гиганти като New York Yankees. И така борейки се срещу Голиат, Бийн поставя началото на смесването на суха математическа статистика с практически успех в игра, която за много хора отвъд океана е религия и като такава до този момент разчита на опит, вяра и много малко наука.

Трета база – играчите: Звездата на отбора безспорно е Били Бийн (на Брад Пит му стана навик с Дървото на живота да играе в копродуцирани от него филми) и в случая се справя перфектно – няма физическа прилика с реалния Бийн, но има тонове емоция в напипаната златна среда между грубия, прям натурализъм на лидера, отдаден на победата и суеверния, един вид ексцентричен мениджър, който никога не гледа мачовете на своя отбор, но винаги е готов за усмивките и песните на дъщеря си. Готов е и за денонощната статистика на Питър Бранд (Джона Хил) – симпатичен нърд, (с реален прототип Пол Ди Подеста) обсебен от цифрите и moneyball теорията в бейзбола – единственият убеден на 100 % в рисковите методи и решения на Бийн. За контраст сложете вечната опозиция, на нож с новото – мрънкащият и пуфтящ, упорит като "царят дава, пъдарят не позволява", треньор на Оукланд, Арт Хау (Филип Сиймур Хофман) и интригата е налице.

Четвърта база – кешбол: Господ да благослови цифрите, компютрите и доверието между хората. Или пък съвсем да опростим – адаптирай се или умри? Спортните филми винаги са били метафора за живота. Клише, но факт. Всъщност moneyball теорията не е просто приложение на Уолстрийт и борсовите игри в бейзбола – това си е перфектен план за измъкване в момент на криза. Трикът е в това да имаш очите и смелостта да видиш нещата от друга гледна точка и така с наличните средства, с минимум разходи да постигнеш максимум резултати. Само трябва да помниш, че никой не е по-голям от играта. Дори парите!

Хоум(кеш)рън: Как се постига ли? Взимате биографичен роман за човек, направил нещо иновативно в някаква област... например в бейзбола. После отговаряте на важните въпроси – кои са другите "герои", подпомогнали случката (да речем, симпатичен умен дебеланко с диплома от Йейл, Питър Бранд) или дъщерята на Бийн, Кейси – 12-годишна чаровна русокоска с китара, певчески талант и невинно обичаща баща си като типично дете на почти прясно разведени родители. След това в никакъв случай не пудрите диалозите и ги оставяте да си текат като спортен коментар на реалността. Не изпускате от очи въртящата се топка на историята! Добавяте малко хумор и чешити за вкус. За финал – пускате приятен саундтрак с песента на Дъщерята като метафора за живота на Бащата и китарата на Джо Сатриани в изпълнение на американския химн; внимавате за това актьорите да са натуралистични и за капак – вмъквате житейски, отвъд бейзбола, поуки като "адаптирай се или умри"! Може да си поиграете и с полезно количество ретроспекции, за да няма скрито-покрито, а с цел да не изгоните спортните невежи – не акцентирате дълго и напоително върху мачовете. Показвате емоциите на човека, за когото изходът от игрите има значение. Колкото живота. Снимате. При това – снимате добре. Не се отказвате от нито една база и така, почти на шега отбелязвате чист кино хоумрън. Печелите играта, печелите публиката, печелите и няколко Оскара в края на февруари... зашо не!? Кешбол ала Холивуд.

Кешбол е по кината

В българската електронна музика няма чак хиляда качествени имена за експорт, но две от тях със сигурност са: Нико 99 mistakes и Маргото Casio Blaster. Познаваш ги като неуморните бийт свежари 1000names, а от днес може да добавиш в плейлиста си и техният трети албум Invisible Architect – записан като шарен електронен дневник на подсъзнателен трип от емоции и гледки между София и Берлин. Част от него може да чуеш и усетиш в специалния им и приятно еклектичен микс, а за начало – тръгни на Paper Trip с видеото към първия сингъл от Invisible Architect.

Трети албум за трети различен лейбъл – случайно ли е, че за всеки албум сменяте лейбъла или просто търсите съзнателно точното място за вашата музика?

Може да кажем, че нещата при нас се случват случайно и не дотам. Никога не сме търсили конкретен лейбъл. Някакси те са се появявали в точния момент, в който вече сме искали да представим нещо различно.

С тази цел ли заминахте за Берлин – как ви се отрази голямата музикомелачка на този космополитен и толкова наситен с електронна музика град?

Да, това бе една от причините да заминем. Нуждаехме се също така от нова атмосфера и среда, да излезем от студиото, да срещнем нещо различно и артистично, което носи този град. В Берлин има сцена за всички. Много сме доволни, че срещнахме сродни души и намерихме своето място сред наистина огромния музикален океан.

В новия албум някак се отдалечавате от бийт вълната, от емотроник хип-хопа – съзнателна промяна на концепцията, на усещането ви за музика ли е или естествено развитие на нещата?

През годините вкусовете ни се променят. Променяме се и като хора, и е нормално това да се отрази на музиката ни. Някак узряваме, добиваме нови впечатления и вълнения и това намира отзвук. Както винаги това се случва естествено.

Албумът се казва Invisible Architect – има ли нещо общо с Архитекта в Матрицата или са замесени други архитекти?

Замесен е, само и единствено, Архитектът Природа. Отдайте се на тази наслада и вижте формите.

Някоя интересна история около създаването му или такава в определено парче от него?

Самият албум си е една цяла история. Създадохме го на път – започнахме в София, развихме го и го завършихме в Берлин. Повече от година време. Сменяхме квартири, стаи, атмосфера и може би това си личи.

Името ви идва от заглавието на творба на Аниш Капур – какво е мястото на скулптурата и на архитектурата в музиката?

Огромно. Когато видиш архитектурата на Филип Джонсън не може да не запееш в удивление от тази магия.

Кой е отговорен за артуърка на обложката?

Good Monday Studio. Те са много близко свързани с нас. Работим с тях напоследък.

В началото графичното оформление на музиката ви беше доста игриво, с много цветове, много детайли и елементи – сега, с всеки изминал албум обложките ви стават все по-черно-бели, все по-минималистични – промени се светогледа ви или...?

Да, то е очевидно. Визията отразява музиката ни винаги. Хората, които са ни правили обложките, са усещали това и се е получавала интересна колаборация.

Къде и кога хората могат да ви чуят и видят тези дни?

На 19 декември презентираме албума в + това. Приготвили сме много интересни неща.

Мото, което следвате, докато правите музика и си живеете живота?

Don't push the string too much.

Tim Buckley - Gypsy Woman

1000names - Paper Trip

1000names - Born with Promise

Mo'Kolours - Drum Talking

Pursuit Grooves - Clueless

B.Bravo – Kiss'n'Tell feat Zackey Force Funk

Pixelord - Keramika

Cokiyu - Drag the Beast (Shigeto remix)

S.Maharba - Nice to Meet U

1000names - Water Resistant Rakete

Beaumont - Midnight

Mafia Lights - West