My Mir

Да, Той отново е тук! Отново с брилянтен глас, отново с превъзходен английски хумор, с чисто нов (алилуя) втори албум Making Time и с нов, втори концерт в България – говорим с Гласът на британския неосоул Джейми Уун за това как се инвестира Време, за това как се влиза в Мача след полувремето и за...

Хей Джейми, помниш ли първия си концерт в София?

О, да, абсолютно. Беше хубав концерт. Необичаен, но хубав – беше в нощен клуб, доста задимен, така че се чувствах като диджей, хаха... като Дейвид (Pearson Sound), който беше с нас. Сега, обаче, няма да е толкова клубно. Идвам с цял бенд, шестима души сме...

Да, може ли да ни опишеш бенда си? Защо избра да свириш точно с тези музиканти?

Въпрос на взаимно доверие, а и аз наистина харесвам начина, по който свирят. Нямам нищо против да прекарвам цял ден с тях, без да ми се прииска да ги убия..., което е много важно, хаха... Барабанистът Дан Сий и басистът Дан Гулино ги познавам от доста отдавна, още преди издаването на първия ми албум сме свирили заедно и е чудесно, че го правим отново заедно. Двамата са намерили и перфектния синхрон, който е много важен за ритъм секцията. Кийбордистът Чарли Плат го познавам още от училище – страхотен приятел и джаз пианист. Нови за мен са двамата беквокалисти, с които работя едва от няколко месеца – Мишак Бродерик и Уилсън Ати, и двамата имат чудесни гласове и добавят нужната по-силна енергия, защото в новия ми албум има доста беквокали, които се чудех как ще изпълнявам на живо, но ето, че сега имам двама страхотни беквокалисти, които пасват идеално на моя тембър и на общия саунд.

Много ми се искаше да взема и Дейв Окуму, който свири в някои тракове от новия албум, но той е зает човек – все пак и с неговата банда The Invisible ще издават скоро албум. Ройс Ууд Джуниър, с когото бяхме заедно предния път, също се включи в албума, но той издаде чудесен дебютен албум и сега се занимава с промотирането му, така че няма възможност да ходи на турнета с мен.

Май се получи, така че You've walked when You shoulda run... защото, днес, всеки, който постигне успех опитва на всяка цена да яхне вълната и кинтите, опитва всякакви трикове, за да запази публичното внимание... Всички освен теб! Защо изчезна в един момент?

Хахаха... Винаги ми се е струвало, че има нещо uncool в това да бъдеш прекалено известен.

Да не би да си олдскул пич, който говори само тогава, когато има да каже нещо?

О, да, не бих могъл да го кажа по-точно. Нямам никаква полза от това да бъда просто известен, заради самата известност. Искам да говоря само чрез музиката, която правя. Опитвам се сам да предизвиквам себе си, за да се развивам музикално, защото ако не поспреш за малко, не се огледаш и не си зададеш някои въпроси, то ще продължиш да правиш едно и също нещо постоянно, а това е доста отегчително за всички.

Хубавото на това да се откъснеш за известно време е, че хората те помнят някак по-добър, отколкото си в действителност, хаха... Все едно си контузен футболист, чието завръщане в отбора, след дълга пауза, всички очакват с голям интерес и не спират да му повтарят: "О, ще бъдеш страхотен!", хаха... Всъщност, щастлив съм, че изобщо на някой му пука, че се завръщам. Благодарен съм, че хората ме помнят и искат да чуят новия ми албум.

Е, все пак не изчезна съвсем... записа парчета за албумите на Disclosure, Paul White, Portico, Darkstar... Не те ли разсея това от записването на втория албум или напротив, даде ти нова гледна точка, нова музикална посока?

Човек трябва да пробва различни неща, а и аз обичам да работя с други хора, особено когато виждам, че се получава добре. Харесва ми да споделям визията за нещата на други хора, да помагам за нейното обогатяване... А и да бъда по-спонтанен, защото в тези случаи трябва да работиш по-бързо, съобразявайки се с чужд график и начин на работа... Все пак, не мога да очаквам хората да го правят за моите албуми, без да познавам обратната страна на монетата, без да познавам какво е усещането за колаборация... С Пол Уайт, например, записахме доста неща за Making Time, но в албума влезе само Thunder. Обаче, със сигурност, искам да работим и в бъдеще заедно... той е страшен, истински експериментатор... един от най-фриволните духове в музиката, които съм срещал.

В първия сингъл от Making Time пееш: Come back, Body's aching, From the want and the waiting... Never been so inside it... така ли чувстваш завръщането си?

Хаха, Sharpness е любовна песен, нали знаеш... За една жена е, но да, и музиката може да бъде любовница, хаха. Има други песни в албума, които говорят за това завръщане. Всъщност, албумът се казва Making Time поради няколко причини – в него обръщам голямо внимание на груува, на ритъма като лично изразяване на усещането за време и на начина, по който минаваме през него. Естествено, заглавието може и да се приеме като заигравка със забавянето на албума, но отделих толкова време на записите, за да се получат такива, каквито исках. Все пак, времето е най-ценния ни ресурс – когато имаш основните неща, когато имаш покрив над главата и храна на масата, тогава трябва да помислиш как да инвестираш времето, с което разполагаш. Времето се превръща в най-големия лукс, но и същевременно в най-ценния ресурс, с който разполагаме днес и трябва да го използваш добре, за да постигнеш нещо. Да създаваш възможности, да инвестираш добре времето – в музика, в моя случай – с надеждата, че тази инвестиция ще ти се отплати добре един ден.

Тази идея за инвестиране на времето промени ли начина, по който правиш музика?

Спрях да се опитвам да правя всичко сам. Започнах да разчитам на хора, които са страхотни в областта, в която работят. Реших, че е време да оставя техническата част в техни ръце, а аз да се концентрирам върху музикалните идеи. Затова по Making Time работих с Lexx, който е невероятен саунд инженер. Обожавам начина, по който записва и миксира звуците. Оказа се, че споделяме и общ вкус към музиката, която слушаме, към определен тип вибрации в саунда, който търсим, така, че в един момент си казах: "О, боже, точно такъв човек ми трябва, къде е бил през целия ми живот", хаха...

Обложката на Making Time е интересна – сякаш обектите (камъни, листа, дърво...) са замръзнали във времето...?

Да, направихме я с Дънкан Белами от Portico. Искаше ми се по някакъв начин да отразява процеса на създаване на албума – използването на обикновени, семпли елементи, но внимателно подбрани и подредени. А и през цялото време, докато записвах албума, си го представях и исках да звучи като да е част от природата, въпреки, че го записахме в Konk Studios, близо до къщата ми в Северен Лондон. Всъщност, всички тези предмети от корицата ги намерихме в градината на къщата.

Има ли песен от Making Time, с която особено се гордееш?

Няколко са и по различни причини се радвам как се получиха, но съм особено доволен как звучи Dedication. Получи се от един спонтанен джемсешън с моята група, записахме я от първия път... нали знаеш, от онези специални моменти, когато всичко се получава от раз, а след това бързо написах и текста към нея.

На кого или на какво е посветена Dedication?

Посветена е на предците – всички онези, които не са получили признание и сега са забравени, но винаги са правили музика, заради самата музика. Не просто заради слава или пари.

Sharpness, Thunder, Skin, Message, Forgiven, Dedication... продължаваш да държиш песните ти да имат заглавия от по една дума... Защо?

Хм, просто така ми харесва – да са кратки, ясни и запомнящи се. Като медитация върху една дума е. Така повторена, всички различни смисли на една дума добавят ново значение, дори такова подсъзнателно, каквото думата няма първоначално. А и колкото повече думи има в заглавието, толкова по-малко остава за въображението.

Кой е звукът, който влияе най-емоционално върху човека, според теб?

Човешкият глас. Дори и да отнемеш всички инструменти от човека, ще му остане гласа, с който пак може да създава музика. Гласът и ритъмът са тези първични неща, върху които се гради цялата музика.

Да, ти самият използваш гласа си като инструмент... дори можеш да изпееш женски вокални партии като в кавъра на Try Again на Aaliyah? Защо го направи?

Винаги съм харесвал тази песен. Бях тийнейджър, когато излезе, а аз тогава си падах по китарна музика, не слушах подобни неща, а и като цяло, по онова време, в Англия не се слушаха толкова много и различни стилове, колкото сега... Oбаче, още първия път като я видях по MTV, адски ми хареса, без дори да знам защо... Стори ми се от онези специални песни, които като чуеш за първи път и си казваш "уау". Затова, когато от BBC Radio 1Хtra ме помолиха да си избера някоя песен от последните 20 години, на която да направя кавър, веднага се сетих за Try Again.

А има ли глас в съвременната музика, който особено харесваш?

О, да, много са. Джоно Маклиъри, с когото сме добри приятели... Също така Билал, а това, което Омар може да прави с гласа си е направо невероятно.

Имаш песен, която се казва Message, та кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес – да шепнеш или да крещиш?

Аз вярвам в шепота. Но има случаи, в които трябва и да крещиш. Няма правилен или грешен начин, просто защото колкото и ясно послание да имаш, винаги ще има някой, който ще го разбере различно от това, което си желал. Затова, просто общувай колкото се може по-ясно, опитвай се да бъдеш възможно по-добър човек и това, което искаш да кажеш може и да стигне до хората.

Галерия от Jamie Woon в Sofia Live Club на 31 октомври 2015

За добро или лошо всеки нов филм на Камен Калев е тотално различен от предишния – С лице надолу не прави изключение, но и не изключва прилики с Източни пиеси и Островът, както не изключва и прилики с действителни лица и събития.

Хубавото при киното на Камен Калев е, че винаги, още с първите кадри, те сблъсква фронтално със света на героите, чиято история ще разказва. Така ударно, с дим в очите, мазна пачка в ръцете и още по-мазен чалга бумтеж в ушите, влизаш и в живота на дребния мошеник Сами (Мелвил Пупо) – куриер на фалшиви пари, изработвани в България и легализирани във Франция до момента, в който случаен разговор на летището в Марсилия и последвалият арест не го превръщат в изнудван от френските власти двоен агент, който да се внедри и разследва международен канал за трафик на хора, тръгващ от България.

А всичко това го среща с Елка (Сехер Небиева) – невръстно момиче от ромската махала в Провадия, продадено, за да проституира във Франция. Момиче, което Сами отвлича и отвежда в България с идеята, че когато се представи за неин "ни ма биеш, ни ма пробваш, къв сводник си ти" (търсещ още такива малолетни момичета), това ще му осигури достъп до търсения канал за трафик на хора – история, позната като втора (или трета) сюжетна линия на не един и два филма, но никога разглеждана в толкова едър план в българското кино.

История по действителен случай, на която Камен Калев дава именно това, от което се нуждае (и може би, затова получи наградата за режисура от фестивала Златна роза 2015) – непрофесионални актьори, заснети с камера от ръка (от абонирания за всички филми на Калев оператор Юлиан Атанасов), за да се постигне една натурална и достоверна картина, движеща се в ритъма на живота по ръба на документалното, която да даде и най-важното – човешко лице и сърце на един социален проблем, обречен да съществува докато свят светува.

Всичко това адски напомня на завръщане към дебюта на Калев с Източни пиеси – отново имаме стар, колкото света проблем, който е или пренебрегван, или преекспониран, но рядко показван в същината му. Отново имаме непрофесионални актьори – с изключение на уверено вживяващият се, но непреиграващ Мелвил Пупо (Сами) и френският екип на продукцията, повечето от останалите герои не са професионални актьори като Лидия Колева (в ролята на Снежана, ромската маман на платените услуги) или Сунай Сюлейман (в гангстер амплоато на Ухото), а случайно откритата Сехер Небиева е същото такова разковниче за филма, каквото беше покойният Христо Христов за Източни пиеси.

Отново имаме камера, която следва натурално (дори по-сурово от документалния Ром Кихот) ритъма на битието, без да заглажда грозотията и мръсотията на живота. Дори отново имаме епизоди с музика на живо (толкова характерни за Източни пиеси), която този път, макар и необичайна за филм на Калев, е абсолютно автентична и вярна на историята, която разказва.

Най-хубавото от всичко е, че Камен Калев отново се връща към правенето на филми за/със сърцето (като Източни пиеси), а не за/с анализа на рационалния ум (като Островът) – защото именно сърцето, а не разумът превръща социалните проблеми от битието ни в киноистории, които да съпреживяваш и на които да вярваш (неслучайно Елка ще каже на Сами "не ти вярвам", нали).

Защото именно сърцето, а не разумът вярва, че човешката природа може да се промени, вместо да продължи да се върти в спирала от вечно повтарящи се желания, грешки и избори. Защото именно сърцето води разума към онези непознати и неоткрити места в съзнанието, които се превръщат във важните решения, правещи разликата между живота и смъртта.

Проблемът е, че не само "труповете в България не ги откриват" (каквато е репликата на един от героите) – у нас не могат да бъдат открити и сърце и дух, които да искат промяна в ситуацията (с която съзнанието е свикнало) и най-важното – да накарат разума да я извърши.

С лице надолу е в кината

В джубокса ни есента дойде със:..

St Germain – St Germain

Кой? – Людовик Навар, култов French Touch агент, който построи House Of Blues, в която живеят вечни класики като Rose Rouge, Sure Thing, So Flute, Deep In It, Alabama Blues...

Какво? – да си Tourist в Мали – да, 20 години след дебютния Boulevard и 15 години след култовия Tourist, Людовик Навар се завърна от "ваканция" в... Африка, и по-специално Мали. Нещо, което не би било изненада, ако сте запознати с продуцирания от него проект Soel – още там Людовик се заигра с любовта си към африканската музика, но тук афро страстта вече блика в пълно великолепие с помощта на автентични инструменти (балафон, кора...) и музиканти от Мали (китаристът Гимба Куяте и прекрасни вокалисти) в чуден синхрон със семплите и композирането ала запазената St Germain марка – Real Blues, Sittin' Here, Hanky-Panky, Voilà, Mary L и Forget Me Not са като емоционални капсули на времето, които връщат към един позабравен блус хаус кеф, точно какъвто се разливаше по Tourist тялото преди 15 години.

Кога? – когато лятото срещне есента, а слънцето – дъжда – идеално време за малко Real Blues.

Защо? – защото St Germain е емоционална марка за цял живот, която не се влияе от години, трендове и стилове.

Rival Consoles – Howl

Кой? – Райън Лий Уест, британски брат по орбита и звук на Джон Хопкинс.

Какво? – техносоул трип в нощта – подобно на работата на Олафур Арналдс в комбо проекта Kiasmos, Райън Лий тръгва от акустичните инструменти, за да стигне до емоционално броукън техно, движещо се по спиралата на денс удоволствието – Howl, Ghosting, Afterglow, Walls, Low, Morning Vox и Looming не само са идеални наследници на брилянтните Odyssey EP и Sonne EP, но и описват без думи всички синт състояния на душата.

Кога? – от здрач до зори, когато призраците на деня се губят в черните дупки на нощта.

Защо? – понякога инструменталната музика описва по-добре от думите човешките емоции.

King Midas Sound / Fennesz – Edition 1

Кой? – Кевин The Bug Мартин, Роджър Робинсън, Кики Хитоми и Кристиан Фенеш или дрийм тийм квартет с мисия за екзистенц терапия на душата.

Какво? – дъб приказки за лека нощ – случайно или не, през тази година, Кевин Мартин и Роджър Робинсън станаха бащи за първи път и (може би) неслучайно замениха здрачния бас живот с ембиънт приказки (за приспиване на децата) в компанията на австрийския класик Кристиан Фенеш и вярната им KMS дружка Кики Хитоми – Mysteries, On My Mind, Lighthouse и особено Loving Or Leaving и We Walk Together наистина разказват съновидения по ръба на нощта, но не за деца, а за зрели хора, които да лекуват рани и грешки от миналото до достигане на катарзис... и до още три KMS концептуални албума, всеки с различен колаборатор и цвят.

Кога? – в мъглив есенен следобед и след залез слънце, когато сенките на нощта разказват приказки за душата и скриват раните от деня.

Защо? – няма по-добра екзистенц терапия от музиката и King Midas Sound и Fennesz го доказват брилянтно.

Darkstar – Foam Island

Кой? – Ейдън Уали и Джеймс Йънг, британски фючър соул агенти с уклон към счупения бийт и счупените социални взаимоотношения.

Какво? – ърбан бийтдневник на битието – и първите два Darkstar албума North и News From Nowhere носеха референции към живота в северна Англия (където са израснали Ейдън и Джеймс), но в актуалния Foam Island картинката вече е най-пълнокръвна и почти документална (с включване на архивни записи и интервюта с хора от региона на Хъдърсфийлд) – така парчета като Stoke The Fire, Pin Secure и Through The Motions се превръщат в истински саундтрак на битието, допълнени от документалните интерлюдии Javan's Call, A Different Kind Of Struggle, Cuts и Basic Things.

А с помощта на Джейми Уун (в Inherent In The Fibre) и завета на екс-Darkstar вокалиста Джеймс Батъри за това как се постига емоционална драма в поп музиката, гласът на Ейдън в хармония с броукън соул бийт превръщат Foam Island, Go Natural и Days Burn Blue в епични оди на декаденса – и социален, и политически.

Кога? – когато искаш да чуеш непосилната лекота на пяната на дните.

Защо? – много важно е да не забравяш, откъде си тръгнал, както и да помниш, че музиката не е само забава, а може да бъде и силно социално послание.

Dâm-Funk – Invite The Light

Кой? – Деймън Ридик, посланик на обединените D-Funk щати по света и у нас.

Какво? – G-точката на фънка – Dâm-Funk я е открил отдавна, още като студиен музикант в златната G-Funk ера на Уест Коуст хип-хопа – намира се в златното сечение между P-фънка на Джордж Клинтън, G-фънка на Уест Коуст рапърите и синтезаторния соул – точно в зоната на удоволствие на парчета като We Continue, I'm Just Tryna' Survive (In The Big City) с Q-Tip, Surveillance Escape, Floating On Air, The Hunt & Murder Of Lucifer, O.B.E., Virtuous Progression и емблематичното Just Ease Your Mind From All Negativity, където Snoop Dogg връща жеста от общия им албум 7 Days of Funk.

Каква е разликата от дебютния Toeachizown, ли – ами, Деймън е овладял пеенето (почти) толкова добре, колкото синтезаторите, а това е гаранция за D-Funk шоу във висока резолюция.

Кога? – когато слънцето залязва на Sunset булевард в Ел Ей или когато D-Funk кадилака паркира в София.

Защо? – I Suggest We Find a Way to Break All Negativity – Dâm-Funk изпява възможно най-добрия отговор на въпроса #Защо.

Visionist – Safe

Кой? – Луис Карнъл, бас революционер от южен Лондон, пренаредил кодовете на грайм музиката.

Какво? – grime-ex-machina – Луис Карнъл никога не е играл на сигурно и силната серия ЕР-та, предшестващи дебютния му албум са неоспоримо доказателство – запазената му марка от манипулиране на вокали до превръщането им в призрачно ехо от човешки емоции, легнали върху студената, метална операционна бас маса превръщат парчета като Vffected, Safe, Let Me In, 1 Guarda, Sin-cere и Sleep Luxury в събудено от криогенен сън грайм тяло с ново ДНК и нов живот като във филм на Arca.

Кога? – в бездната на съня, когато се питаш: "аз ли съм или не съм, кой съм, къде съм и какво от това"...

Защо? – винаги е хубаво да има някой, който не следва познати, сигурни пътеки...

LV – Ancient Mechanisms

Кой? – Саймън Уилямс и Уил Хоръкс, мултижанрово UK bass дуо, този път в компанията на арменския пианист Тигран Хамасян.

Какво? – есенна соната за бас и пиано – да, LV концепцията е ясна, семпла и въздействаща – всеки нов албум да поема в различна посока, в зависимост от натурата на гост-артиста, с когото е записан. След ърбан поезията на Джошуа Идехън (в Routes и миналогодишния Islands), сега характерно начупения LV бас ритъм се слива органично с пиано импресиите на Тигран Хамасян до достигане на едно хем познато, хем коренно различно усещане – от Carillon и Ruiselede (записано в Музея на пианата в едноименния белгийски град), през сглобените като грууви аналогово-дигитални пъзели Dansaetstraat, Transition, Hammers And Roses, Dar Souiri и Jump And Reаch до ембиънт поемите Infinite Spring и Yarimo (в които Хамасян, освен с клавиши, се включва и с глас), всичко тук преоткрива древните механизми, с които звукът въздейства на душата.

Кога? – в дъждовен есенен следобед, когато капките и клавишите барабанят еднакво силно по дъното на душата.

Защо? – кой не обича пиано и бас в очаквано добра комбинация?!

The Third Man – Monochrome Fantasies – Chapter I

Кой? – Иван Шопов, Антон и Иван Литовченко или дъб задругата за вътрешен мир на Balkansky, Mloski и Litheo.

Какво? – дъб сън в есенна нощ – макар, че общият проект на Иван Шопов с братята Литовченко излезе в края на лятото, ако си пуснете монохромните им фантазии, докато наблюдавате как навън пристъпва есента, не след дълго ще забележите, че листата (и капките дъжд) падат в абсолютен синхрон с леещите се дъб и ембиънт бийтове в парчета като Floating, Monochrome Vision, Burn, Shipwrecked, Run и Way Out.

Да, фантазиите им може да напомнят лиричните ембиънт отклонения на Phaeleh или Changes албума на Synkro, например, но тук става дума за вътрешния мир на трети човек, на The Third Man и ние вече очакваме Chapter II от него.

Кога? – когато денят целува нощта в здрача на мига преди залез/изгрев, когато е нито светло, нито тъмно или точно времето за монохромни фантазии.

Защо? – българските електронни албуми са толкова чести явления, колкото слънчевите и лунните затъмнения, а когато са продуцирани с такава прецизност, хармония и бийт чистота просто не са за изпускане.

Nils Frahm – Late Night Tales + Collaborative Works

Кой? – Нилс Фрам, немски пианист-космолог, открил под клавишите на куп модифицираните си инструменти нови планети и галактики + неговият исландски брат по орбита, душа и звук Олафур Арналдс.

Какво? – нощни приказки от другата страна на Луната – за пръв път си позволяваме да разглеждаме две различни компилации от един артист под общ знаменател и то не защото Нилс Фрам е толкова продуктивен и креативен през последната година, че не можем да му насмогнем, не и защото перфектния му Late Night Tales микс се слива органично с общите му упражнения по стил с Олафур Арналдс в Collaborative Works, от 2011 до лятото на тази година.

Правим го, защото комбинацията от двете брилянтно (и без излишни думи) описва всички състояние и емоции, през които човек преминава на негов концерт – някъде там, където Майлс Дейвис, Джон Кейдж, Нина Симон, Джордж Отри, Boards of Canada, Baka Forest People, Rhythm & Sound и Колин Стетсън живеят заедно на една планета и слушат Trance Frendz (а.к.а Ólafur Arnalds и Nils Frahm) с техните парчета Four, Wide Open, М, А2 и Life Story/ Love And Glory.

Кога? – от зори до здрач и от здрач до зори, докато неусетно се сменят сезоните изпод клавишите на живота.

Защо? – защото пиано вселената е толкова необятна, примамлива и мечтана, колкото един астротрип до Марс и обратно.

Gwilym Gold – A Paradise

Кой? – Гилъм Голд, британски глас и пианист, играещ важна роля в студийни бенд колаборации, но вече и със соло звезда в алеята на поп славата.

Какво? – пиано мантра терапия – дебютният албум на Гилъм носи следи от всички артисти, с които някога е записвал – от дългогодишния му продуцент Lexxx (работил по синт композиции на Darkstar и Wild Beasts, и по новия албум на Джейми Уун) до свежи колаборации с Hyetal (адреналиновото Triumph) и Bullion (хипнотичното I Know, I Know), за да се превърнат парчета като Greener World, Breathless и Flex в калейдоскоп поп компилация, в която вътрешният мир носи личен рай в ада на земята.

Кога? – когато денят се сгушва в леглото на нощта, за да се събуди свеж на сутринта.

Защо? – ако пътят към Ада е постлан с добри намерения, то пътят към Рая е павиран с екипна работа.

Blue Daisy – Darker Than Blue

Кой? – Квес Дарко, задгробният глас на британския трип-хоп.

Какво? – притча за тъмната страна на живота – още в дебютния си албум Sunday Gift, Квес се заигра със смъртта, страховете човешки и мрачните демони, обитаващи най-здрачните кътчета на душата, но сега картинката е още по-контрастна и по-Darker Than Blue Daisy – парчета като Gravediggers, Alone, My Heart, Daydreaming и You & Me бродят по ръба на бездната от светлина и мрак в живота, а участията на Дарко в албуми на Snow Ghosts и Tricky се вият като призрачно ехо в Darker Than Blue, Six Days и We're All Gonna Die.

Кога? – в мрака на нощта, когато зората изглежда по-Darker Than Blue.

Защо? – бездната на живота наистина е необятна като черна дупка, но Дарко знае изхода от нея.

Aïsha Devi – Of Matter And Spirit

Кой? – Аиша Деви или позната преди като Kate Wax, здрачната лейди на техно експеримента.

Какво? – техноар мантра за душата в материалния ни свят – ако има нещо, което най-добре да описва музиката на Аиша Деви, то това е името на собствения ѝ лейбъл Danse Noire, но дори то не може и бегло да обхване калейдоскопичната ѝ амалгама от контрастни звуци и влияния.

Затова пък парчетата от дебютния ѝ албум звучат досущ като екзотичния ѝ швейцарско-непалски произход – Mazdâ, Initiation To An Illusion, Numen J, Aurat (Tool), 1%, Anatomy Of Light и O.M.A съчетават абсурдно техноар бийт с вокали ала непалски мантри, така че душата (и тялото) да стигнат до пълен катарзис или... пълно изтощение.

Кога? – в здрача на вечната борба за надмощие между духа и материята.

Защо? – ако Initiation To An Illusion ти звучи като ноар римейк на Мистерията на българските гласове, то значи духът и бийт материята на Аиша Деви ще ти легнат на сърцето.

Има няколко причини един текст да остане в съзнанието на няколко поколения, но когато е даден нов сценичен живот на писаната от Стефан Цанев преди близо 50 години пиеса Процесът срещу богомилите, то въпросът не е доколко (ако въобще) е актуална днес, а по-скоро дали човекът не е обречен да живее (и да се върти) в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди. Въпросът е дали има достатъчно памет, за да си признае това и тези няколко реплики от Процесът против богомилите може и да дадат няколко отговора...

Човек за цар не става – то това е ясно, независимо дали гледаш скалъпения процес против богомилите на цар Борил през Средновековието или още по-скалъпените изборни дискусии на съвременните ни политици днес – все пак, борбата за Власт и Страхът да не я загубиш винаги са били генетично свързани през вековете. И ако днес всеки човек може открито да играе контра срещу властта във всичките ѝ форми (дори да изпее протеста си на площада под формата на хип-хоп речитатив върху индъстриъл бийт като трите черни демона в пиесата тук), то това дали е достатъчно, за да спечели мача на независимостта и справедливостта?!

От миналата година насам, режисьорът Маргарита Младенова се опитва да подреди като пъзел пълната картина на съвременното ни общество – първо бяха социалните измерения в опита за документален театър Самолетът закъснява, сега на ред е политическия театър, но и в двата случая сякаш се стига само до сверяване (ала вярно с оригинала) на фактите и странно доволство от това, че вече можеш открито да заявяваш позицията и протеста си. Но картинката е вярна – все пак, българският народ винаги е обичал само да сочи с пръст кое не става, но не и да предлага път за промяна... Въпросът е дали си спомня, че живее именно в това, което е сочил с пръст, че не става?

Този народ не заслужава да бъде управляван – любимата реплика на цар Борил (Деян Донков) и неговите наследници чак до Бойко Борисов. Да, пиесата на Стефан Цанев е изградена като постоянно повтарящо се дежа вю от неслучайните прилики между процесите (от различни епохи), които се въртят като едно цяло в спиралата на непроменливата човешка същност – от Цариградския събор срещу богомилското движение (в свидетелство на Ана Комнина/ Сава Драгунчев), през беседите против богомилите по времето на цар Петър от Презвитер Козма (Христо Петков) и Търновския съд на цар Борил сто години по-късно до актуалната политическа реалност...

"Същото, все същото", както обобщава Палачът (Пламен Пеев), важен персонаж с важни реплики ("да си чувал някога палач да е бил обезглавен") – истинско олицетворение на българския народ, който предпочита да си запази главата, а не принципите и идеалите. Също като Богомилът превърнал се в Инквизитор, избиващ "еретици", също като Отцепникът, симпатизиращ първо на богомилите, а после превърнал се в пръв приятел и съветник в свитата на Царя/Бойко Борисов – все български герои от един народ, който се нагажда според ситуацията, който обича да е със силните на деня, да прилича на тях, докато самият той не се превърне в гротеска на Властта, срещу която преди това е протестирал.

Убихме девет царя, десетият дойде – да, темата за двойниците на цар Борил през вековете е централна в пиесата на Стефан Цанев, но усещането за дежа вю се засилва и материализира най-силно чрез епичната сценография на Никола Тороманов (с когото Маргарита Младенова работи и в Самолетът закъснява) – спираловидните ѝ форми направо крещят идеята, че човек се върти в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди, където, като в омагьосан кръг, повтаря все същите грешки, все същите избори, все същите истории... без дори да си спомня, че вече ги е изживял. Бориловците следват един след друг, защото и народът, като Управляващият го, не се променя въобще.

Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич! – днес в България няма нито цар, нито държава, няма и Църква, с която някой да се съобразява, няма и ограничения в свободата на изразяване, но няма и хора, които да знаят смисъла и стойността на думите, които използват, камо ли да разберат що е обич, така че думите на водача на богомилското движение поп Стефан (Иван Бърнев) изглеждат напълно постижими. Но няма и богомили. Няма кой да бъде морален и духовен коректив, защото няма нито морал, нито дух. Няма и сляпа пророчица (Стефания Колева), която да знае какъв ще бъде края на Властта. Но има насилие, колкото щеш и Власт, която въобще не се страхува от богомили.

Докога нечестивите, Господи, докога нечестивите ще тържествуват? Докога ще произнасят говорения жестоки и ще хвалят всички, които правят беззаконие? – #Докога ли?! Ами, докато Народът не започне да помни, за да не повтаря грешките, допускани в миналото. Докато Народът не промени приоритетите, интересите и нуждите си, докато не промени себе си, няма как да промени и Властта.

И нова песен да запеете, ние три пъти по-силно ще я пеем – светът винаги се е делил, дели се и ще продължава да се дели на управлявани и управляващи. Все пак, едните не могат да съществуват без да ги има другите, затова и проблемът с Властта е като проблемът с Историята – тя се определя от този, който я пише, но се нуждае от някого, който да я чете и да я помни, за да се случи. Най-важното е този някой как я чете и как я помни, независимо кой как я е написал. А вие как ще запомните Процесът против богомилите?

Процесът против богомилите е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 4 май и 16 юни