My Mir

О, да, знаем, че ви е писнало. И от родната, мила картинка, нали! Но сега говорим за безбройните Best Of класации и Топ 2015 еманации... обаче, това Не е поредния опит за номериране във възходящ ред на събития от изминалата концертна година, защото и ние като вас мислим, че музиката, също като животът, не е въпрос на състезание, а е въпрос на споделяне... Затова споделяме 20 от най-интересните концерти през 2015, така както изглеждат през обектива (и субектива) на (о, да, селекцията е само от лично документирани и проверени събития), а ако се чудите защо повечето от тях са извън България, то нито сега му е времето, нито ни е достатъчно мястото, за да разплетем тази не толкова сложна енигма. Може само да кажем, че ако искаме картинката да бъде различна през 2016, то е време да започнем да мислим извън рамките на класации, системи и далавери на делението, въпреки упоритите твърдения, че живеем свободно и щастливо именно така.

20. Talisco @ Electronic Beats Festival Загреб

Всяка концертна година крие приятни изненади като триото на Жером Аманди – може да не знаеш нищо за групата му, може да не си слушал музиката, която прави или да я познаваш бегло, защото не е в твоята кръвна група, но когато видиш неистовата енергия и желание, с които Talisco се раздават на сцена, когато усетиш как перфектната комбинация от прашен американа рок и епичен инди поп образува кеф тръпки по тазобедрените стави, то не само ще влезеш във филма им с аплаузи, но и като нищо да преслушаш дебютния им албум Run. Само дето на живо Жером Аманди и компания звучат доста по-агресивно-експлозивно-химново, пробват китарни денс стъпки, разменят роли и инструменти и въобще качват адреналина като че няма да има Утре, защото именно това е Концерът – той се случва Днес и Сега, а Talisco знаят как да изживеят Момента.

19. Hidden Orchestra @ Mixtape 5

И Sofa Surfers, и Hidden Orchestra успешно преодоляха трудности (и необичайна театрална прелюдия) при завръщането си у нас – фючър джаз квартетът на Джо Ейксън отмени предишната си визита след нелепа катастрофа на сръбска магистрала, но сега се носеше гладко и уверено по лентите на двата си албума Night Walks и Archipelago, и ремикс изданията им до достигане на крайната цел – кефът на публиката.

18. Dâm-Funk @ Mixtape 5

Когато Деймън Ридик паркира D-Funk кадилака в София, нещата не изглеждаха толкова слънчеви и горещи като в родния му Ел Ей и (може би, затова) започна леко сковано с We Continue, но пък продължи с перфектно синхронизираното си трио да опипва синт фънк почвата с парчета като Floating On Air от актуалния албум Invite The Light, така че когато стигна до O.B.E и Faden Away вече беше намерил G-точката на фънка, а накрая нещата съвсем излязоха от контрол с танци (и от публиката) на сцената, за да се получи това, което Деймън пее: I Suggest We Find a Way to Break All Negativity – а това е целта на всеки хубав концерт, нали!?

17. alt-J @ Melt! Festival

Джо Нюман и компания знаят как да изпълват огромни пространства със своя понякога интимен, понякога епичен саунд. Сценичното осветление и Камерън Найт, новият член на брит инди поп квартета, работят в тяхна полза, както и хитове като Tessellate, Breezeblocks, Fitzpleasure, Taro, Hunger of the Pine, Pusher, Every Other Freckle и Left Hand Free, но ако има нещо, което все още им убягва (с редки изключения) по пътя към славата, то това е градацията на лайв шоуто.

16. José González @ Студио Орфей

Тихо се сипе... Хосе Гонзалес наистина може да изпее непосилната красота на битието, а неговият бенд се е ошлайфал в извеждането на всеки отделен звук до състояние на микрокосмос, така че да се образува вселенската картина на живота и ако изсвириха всичко, което очаквахме от актуалния албум Vestiges & Claws + задължителните кавъри, спечелили слава на Хосе, то (не)изненадата дойде с хитовете на Junip – страничният проект на Гонзалес, с който може да ти пожелае лека нощ, за да се събудиш с Make The Light Lead You Out, а на нас точно такава приспивна песен ни трябваше след едно дълго и изморително пътуване.

15. Sofa Surfers @ Mixtape 5

Ако предното гостуване на Мани Обея и компания се увенча с мегазакъснение (поради изпуснат полет), то и сега чакането си заслужаваше – здрачното сърфиране из социалните кризи в актуалния албум Scrambles, Anthems and Odysseys по вълните на виенския електротрип валс си беше среща на високо Sofa Surfers ниво.

14. London Grammar @ Melt! Festival

Тази година концертите на Хана Рийд и компания се броят на пръстите на едната ръка, но истинският бонус дойде със световната премиера на Hell To The Liars = първото лайв изпълнение на парчето (което ще влезе в новия албум на London Grammar) се нареди достойно до хитовете от дебютния албум If You Wait и въпреки, че епичната индъстриъл арена на Melt! Festival не е точно атмосферата, в която вирее замечтаната London Grammar меланхолия, то Wasting My Young Years и традиционното гранде финале с Metal & Dust все още си остават тоталните фестивални класики, с които да изпееш с кеф: Wasting My Festival Years.

13. Seinabo Sey @ Melt! Festival

Да, Сейнабо може и да е родена в снежна Швеция, но невероятният ѝ глас носи африканска страст (не само заради баща ѝ Маудо Сей, музикант от Гамбия и Сенегал) и такава плътност (почти като на Сезария Евора), че може да разтапя ледници – хитове като Pretend, Younger, Hard Time и Pistols At Dawn от дебютния ѝ албум го доказват, но черешката на тортата са акапелните ѝ откровения (едни от no comment моментите на тазгодишния Melt!) в компанията на традиционната ѝ червена рокля.

12. Santigold @ Melt! Festival

Догодина Санти Уайт ще духне 40 свещи, ще издаде третия си албум 99¢ и ще рулира по сцените на не един и два фестивала – и няма как иначе, защото хип-хоп кабаретното ѝ фен френдли сценично поведение и хитове като Creator, L.E.S. Artistes, Say Aha и Disparate Youth провокират масова инвазия на публиката към сцената и раждането на парти девизи като Can't Get Enough of Santigold.

11. Ibeyi @ Melt! Festival

Има йоруба магия когато близначките Лиза-Кейнде и Наоми Диаз се качат на сцената – ефирната им секси серенада за кахон, електрическо пиано и два гласа е толкова семпла и въздействаща, колкото непосилната красота, която се случва между живота и смъртта, а бисът на емблематичния хит River, при който Лиза-Кейнде и Наоми дирижират публиката като оркестър на Емоцията е звукова картина-перла, която да краси всяка фестивална арена по света.

10. Sinkane @ Electronic Beats Festival Загреб

"Това е последния концерт от турнето ни и ще мине доста време преди отново да свирим в Европа" – тези думи на Ахмед Галаб едва ли описват що за екстра бонус ни очакваше, защото афробийт психеделията на Sinkane наистина не е за изпускане. Бенд като фънк машина, джази космична атмосфера, кавъри на Greatful Dead и Уилям Ониабор, вплетени в авторски афробийт на корем и всичко, което може да искаш от един концерт не само на Sinkane.

9. Mogwai @ Melt! Festival

През 2015 шотландските построк воини Mogwai отбелязаха подобаващо 20 години на сцена, а за това време Стюърт Брейтуейт и компания са овладели до съвършенство създаването на стена от звук (буквално и преносно), която издухва всичко по пътя си – питайте публиката и рояците насекоми, привлечени като с магнит от мега осветлението на юбер главната сцена на Melt! Festival. Разхождайки се достолепно и с мощ (като добре смазана машина) из дискографията си с акцент към миналогодишния, осми албум Rave Tapes, Mogwai си спечелиха номинация за най-шумна/мощна група на годината, поставяйки епичния финал с подобаващото My Father, My King, чиито последни акорди, претопени в гига вълна от китарен дисторшън, да отекват юбилейно дълго в главата ти.

8. Erlend Øye & The Rainbows @ Melt! Festival

Ерленд е като Уди Алън на музикалната сцена – концертите му са шарен калейдоскоп микс от стендъп комедийна акция и карнавална фиеста, в която със слънчева ирония и усмивка се редуват хитове от безбройните му проекти (като Kings of Convenience и The Whitest Boy Alive) и култ колаборации (като Remind Me и Poor Leno с Röyksopp), а соло парчетата от миналогодишния му албум Legao като Garota, Estate и особено Rainman (с припева Loving You Is Like Waiting For The Rain To Come, аха) паснаха идеално на проливащия се в този ден дъжд, така че накрая неслучайно (и метафорично) да изгрее дъга (като името на щурата му бенд дружина), а публика, Ерленд и The Rainbows, вкупом заедно, легнаха на земята, за да отнесат Гранде Момента във вечната концертна памет.

7. Dorian Concept + Cid Rim + The Clonious @ Melt! Festival

Лайв триото на Оливър Томас Йонсон свързва пресечните точки между електронната музика и свиренето на живо, както го прави и в албума Joined Ends и то с такава лекота и хармония, че когато Dorian Concept, Cid Rim и The Clonious се качат заедно на сцена всичко заприличва на среща на добри, стари приятели, които си казват най-важното... дори без думи. А ние обичаме такива разговори.

6. Joy Wellboy @ Melt! Festival

Като черен и бял белгийски шоколад Джой Адигоки и Вим Янсенс наистина са родени един за друг, за да създават музика заедно – достатъчно е да видиш обсесията в погледите им и малките скрити жестове, с които общуват на сцената, за да разбереш, че в албумите Yorokobi's Mantra и тазгодишният Wedding няма нищо случайно, а заглавието на втория чудесно описва лайв пърформанса им – свещен съюз, от който е хубаво да си част и Ти.

5. Jamie Woon @ Sofia Live Club

О, да. този Глас...Чакахме завръщането на Джейми Уун не само защото той е важна част от  историята, не само защото лее чуден глас с Making Time елеганс и Dedication смиреност, каквито липсват на съвременните поп изпълнители... Да, нямаше я еуфорията и Spirits атмосферата от първия концерт, но имаше добре смазана груув машина (трябва да чуете лайв сливането на Lady Luck с Thunder) и едно Sharpness завръщане, което доказва, че Джейми знае кога трябва да е Walked When He Shoulda Run и кога да е Ran When He Shoulda Walked.

4. Lamb @ Студио Орфей

Лу Роудс и Анди Барлоу знаят как да дадат на публиката това, което иска – съчетанието между ангелогласната грация на Лу и бийт разюздаността на Анди е досущ като онзи перфектен баланс между стари и нови Lamb хитове, който намират при лайв изявите си, така че всички да искат още и още от онова, което ни прави... хора. А още ще има, защото през 2016 Лу и Анди ще празнуват (надяваме се с нас) 20 години на сцена.

3. Fatima & The Eglo Live Band @ Horizon Festival

"Свирили сме в жега, в дъжд... но никога всред такъв сняг" ни каза Фатима, но не само тя и нейният The Eglo Live Band ще запомнят този концерт насред снежния Пирин. Супер груувът на дебютния ѝ албум Yellow Memories е заразителен във всякакви атмосферни условия и не само че ни остави чудни (в случая, снежни Ridin Round (Sky High) спомени), но и се превърна в най-готиния концерт на подобна надморска височина, на който сме били.

2. Nils Frahm @ Melt! Festival

Някаква магия витае във въздуха, когато Нилс Фрам положи пръсти върху 88-те клавиша на пианото. Магия, която може да бъде обяснена с обсесивната му отдаденост към музиката (и на сцената, и зад кулисите), която се изразява и в хиперпродуктивност след като тази година успя да спечели награда за филмовата музика към Виктория, да издаде една от любимите ни микс компилации Late Night Tales, да събере ремикси от свои фенове в Screws Reworked, да продуцира албум с приятели от детството (nonkeen през 2016) и не на последно място да заформи Collaborative Works с исландския си брат по пиано орбита Олафур Арналдс, с когото планират и съвместно турне през 2016. Магия, която никакви думи не могат да опишат, когато епичната индъстриъл Melt! арена се превърне в нещо като космодрум, от който се изстрелва астралната симфония на Нилс Фрам до другата страна на Луната и обратно.

1. Young Fathers @ Melt! Festival & Electronic Beats Festival Загреб

Ако има лайв пърформанс, който диша и движи духа на времето, в което живеем, то това е шаманският ритуал на Алойзиъс Масакуа, Кайъс Банколе и Греъм G Хейстингс. Да, те са шамани и то не защото знаят отговора на въпроса "What you do to feel better, What you do to feel good", не и защото превръщат темите от новинарските емисии в колективна екзистенц терапия, а защото могат да те накарат да признаеш, че "Inside I'm Feeling Dirty, It's Only Cos I'm Hurting..." и след това нелеко признание да намериш пътя към мира в душата си.

"The Third Man е тяло с три глави, гледащи в една посока" казват Иван Balkansky Шопов и братята Литовченко, Антон Mloski и Иван Litheo, които заедно са отговорни за (може би) най-добрия български електронен албум на 2015. Затова в специалния им подкаст (миксиран от братята Литовченко) ще чуете по-голямата част от албума им Monochrome Fantasies – Chapter I в бонус компанията на неиздавани тракове като Believe, Haunted, Mind Sketch, Fields Of Light и Outburst, докато с The Third Man героите си говорим за монохромни фантазии, мултиколорни звуци, Way Out-а за съвременното ни общество и...

Защо точно The Third Man? И има ли нещо общо проектът ви с едноименния филм с Орсън Уелс?

Проектът не е вдъхновен от филма, а от желанието на трима ни да правим музика заедно. Понеже всеки има самостоятелен проект решихме това да е името, с което да издаваме музика, създадена от трима ни.

Най-важното нещо в света на The Third Man е...?

Музиката, Природата, Пътя...

Ако The Third Man е жив организъм, то каква част/орган от неговото тяло "играе" всеки един от вас?

The Third Man е тяло с три глави, гледащи в една посока – да творим заедно.

Когато сънувате монохромни или мултиколорни са ви фантазиите/сънищата?

Различно е за всеки, но музиката оцветява съзнанието и когато не спим.

Как бихте разказали историята на Monochrome Fantasies – Chapter I? Как се роди идеята, как протече процеса на записването, защо решихте да работите по общ проект заедно и... защо точно Monochrome Fantasies?

Решихме да разделим албума на две части, защото музиката в него звучеше като книга, но ако беше излязъл в една част накуп щеше да дотегне с дължината си. Историята продължава съвсем скоро, така че се ослушвайте за Chapter II. Записите са, всъщност, колаборации, създадени в различни градове по различно време. Прехвърляхме си демо проектите през интернет и слушахме кой какви идеи има, а след това ги финализирахме в студиото на Иван Шопов. Решихме да работим по общ проект, за да правим музиката, която ни харесва с влиянията на всеки един от нас. Албумът получи името си от едно от парчетата в него. Решихме, че то е най-подходящо за име и посока на албума, а също така стилът на рисуване на Иван Шопов е графика, което се върза и с обложката, която той нарисува за албума.

Има ли някое конкретно парче от Monochrome Fantasies – Chapter I, с което особено се гордеете?

Нямаме конкретно парче, с което да се гордеем. Албумът и идеята зад него се определят от всички парчета заедно. Историята е в това как музиката и фантазията помагат на слушателя да види цветове и в черно-бялото, стига да се заслуша и да послуша подсъзнанието си.

В Monochrome Fantasies – Chapter I има различни техники и методи на продуциране – работа с вокали, различни бийт елементи, семпли, записи на терен... – върху какво бихте искали да се фокусирате при бъдещи записи? Къде виждате силата и еволюцията на звука, който търсите?

Да, в албума използваме различни техники и умения на тримата. В бъдещите ни записи ще използваме повече гост-музиканти, като например тромпетистът Mr.Smiff, с когото вече записахме няколко неща и имахме съвместно участие на фестивала ОРИК. Вълнуваме се от създаване на музика с душа в нея, като за целта не се ограничаваме само с един определен начин за създаването ѝ. Посоката е напред, към безкрайния свят на звука.

Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?

Пътуването на душата в материалния ни свят и вариантите за отлепяне от него.

И тримата имате свои авторски проекти... според вас, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И кои са най-големите проблеми, които може да срещне всеки в тази ситуация?

Възможно е, стига да знаят как и да отделят много време за качествена продукция и концепция. Проблемите са много, но най-големият е страха. Преодолее ли се тази преграда пред твореца, останалото започва да се намества по-лесно.

Какъв е Way Out-а за българската електронна сцена и за съвременното ни общество въобще?

Да си отворен към света и да се чувстваш част от общество от можещи творци. Имайки това съзнание по-лесно намираш общ език с други успели хора и пътищата се отварят.

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да говориш смислено и да има какво да кажеш. Силата зависи от посланието.

Три неща, които обичате и три, които не харесвате в съвременната електронна сцена?

Обичаме безкрайните ѝ възможности...

Не харесваме предубедената и ограничената публика, както и музиканти, които разделят музиката по стилове, а не по качество.

В дневника на The Third Man следващите няколко месеца са отбелязани като...?

Чакаме момента, когато всички да сме по-свободни, за да имаме време да довършим и пуснем втората част от албума.

Парти девиз за финал?

Живей и се смей до финала :)

Sofa Surfers са Волфганг Фриш, Михаел Холцгрубер, Маркус Кинцл и Мани Обея, а малко преди третия им концерт у нас (на 21 ноември), барабанистът им Михаел Холцгрубер записа специално микстейп с парчетата, задали посоката на чисто новия им албум Scrambles, Anthems and Odysseys, докато си говорим за множествени разстройства на личността, за Silver Surfer, за хляб и зрелища, за бежанския поток, за Путин и...

Защо точно Sofa Surfers?

Ха, ами една от първите репетиционни, в която се събирахме да свирим беше фрашкана с дивани (Sofa), а в същата сграда, горе-долу по същото време, заработи и хостинг сървъра Silver Server във Виена. Освен това, някои от нас доста си падаха по комикси и графични новели като Silver Surfer ни беше абсолютен фаворит. Съберете всичко това в едно и получавате Sofa Surfers.

Изглежда обичате да се връщате и свирите в България... Защо?

Хората, които идват на нашите концерти са плътта и гръбнака на нашата музика, а публиката в София се раздава до мозъка на костите си, така че си е направо привилегия да свирим тук. Това му е и най-хубавото на споделянето на музиката.

Каква е историята на новия албум Scrambles, Anthems and Odysseys? Звучи различно, така че какво променихте в начина, по който правите музика?

Работихме по него концентрирано за около 7 месеца. Винаги гледаме да се фокусираме максимално върху идеята, но този път работата беше по-интензивна от обичайно. Все пак, винаги записваме с живи инструменти, които след това семплираме и трансформираме полученото отново към свиренето на живо. Затова пък Scrambles, Anthems and Odysseys беше от самото начало базиран изцяло на електрониката, в буквалния смисъл. Малко или повече, беше предизвикателство за нас да работим по този начин, като същевременно да запазим органичните, човешки вибрации, които много държим да присъстват в нашата музика.

Има ли някое специфично парче от Scrambles, Anthems and Odysseys, с което особено се гордеете? Защо?

Много нечестен въпрос, хаха... Има няколко песни, които са посветени на хора, които познаваме лично, така че ги усещаме много интимно и близко до сърцето. Другите парчета са по-скоро наши наблюдения, които отразяват начина, по който се чувстваме в света, в който всички ние живеем днес.

В албума има доста женски вокали, а първият сингъл Beyonder Girl звучи различно от всичко, което сте издавали... защо решихте да работите с женски гласове и как Issi Honi и Soulcat E-Phife се вписват в Sofa Surfers картинката?

Намирането на вокалисти е изцяло щастливо стечение на обстоятелствата – именно така дойде при нас и Мани Обея. Issi Honi, която пее в Woody's Ballad пък е негова дъщеря. Soulcat беше част от една банда, която свиреше съпорт за нас, когато издадохме албума Superluminal и още тогава си я набелязахме за бъдещи колаборации. И двете се вписват идеално в албума и в саунда към който се стремим в него. Всъщност, само в 4 от 12-те трака в албума има женски вокали, а Beyonder Girl... обожаваме това парче – забавно е, енергично е и е страшно изненадващо за хората, които слушат наша музика от по-дълго време. Любопитно е да наблюдаваш реакциите им... феновете може да обичат музиката ти, може да те провокират да бъдеш креативен, но понякога просто не знаят как да се отнасят към такива творчески промени. А ние винаги се променяме, в-и-н-а-г-и, хаха...

Да, очевидно е, че за една банда е хубаво да притежава възможно най-широк спектър от изразни средства, но... трябва да гради и своя музикална идентичност. Кой е звукът, който определя вашата?

Винаги сме знаели, че нашата музикална идентичност страда от множествено разстройство на личността. А животът винаги е по-лек, когато знаеш и приемаш това, което си, хаха...

Кой е Most Dangerous Man Alive, както се казва една от песните в албума?

За жалост, имало е, има и ще има много такива в нашия свят... Абубакар Шекау, Башар Асад, Буш... Но Путин беше главното вдъхновение за парчето. Да, такива хора са опасни, достатъчно е да ги погледнеш в очите и да разбереш, че изобщо не им пука колко много хора ще изгубят живота си в резултат на решенията, които те взимат.

Значи такъв свят описвате в друга песен от албума, наречена Bread and Circuses / Хляб и Зрелища? Всъщност, какво е усещането да живееш в момента във Виена, в центъра на бежанска криза?

Тотално хляб и зрелища! Виена в момента е поле за политически експерименти – политиците се възползваха от притока на мигранти, за да преизпълняват предизборни графици и обещания. Възползваха се от инстинктивния човешки страх пред непознатото, за да въртят машинации и психологически игри, което е крайно отвратително, но и съвсем предвидимо, а и предвидимо ефективно, за жалост.

Кой създаде артуърка на Scrambles, Anthems and Odysseys и как музика и визия могат да се слеят най-добре?

Цялостната арт визия е дело на бразилския графичен артист Бруно Биазото. Той се включи в процеса на създаване на албума още от самото начало и както графичната му работа се влияеше от музиката, която записвахме, така и парчетата придобиваха интересни визуални влияния и облик от неговите рисунки, така че накрая се получи наистина нещо много страхотно.

Ще се доближава ли до тази визия и турнето ви за Scrambles, Anthems and Odysseys?

Идеята е лайв шоуто да има много измерения – да бъде и звуково, и визуално, и адреналиново преживяване. На някои от концертите ще излизат всички вокалисти в албума, на други ще бъдем само с Мани... Зависи от много неща.

Интересно е, че сте записали музиката към всички филми по криминалните романи на Волф Хаас... Да не би да познавате лично Хаас или режисьорът Волфганг Мумбергер, или просто думите на Хаас и вашата музика са създадени едни за други?

Всъщност, синът на Волфганг ни е предложил и ние бяхме щастливи, че ни се довери още първия път, а след това работихме с този режисьор толкова много пъти, защото просто се получаваше добре. Бяхме се сработили отлично, знаехме кога с музика просто да подкрепяме случващото се във филма, кога да водим действието в друга посока или със звук да влияем на възприятията на публиката.

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Определено е дошло време за крещене. Усеща се, че светът е на кръстопът, в някакъв съдбовен момент, в който не трябва да позволяваме някой друг да взима важните решения вместо нас, така че... по-добре крещете.

Житейска философия или парти девиз за финал?

Живейте пълнокръвно и... честно.

Неслучайно Роберт Кох получи наградата за най-добър електронен продуцент в Германия за 2014, въпреки че замени родния Берлин за слънцето на Ел Ей – стотиците издания (и соло проекти, и като част от триото Jahcoozi, и ударни колаборации) рисуват брилянтно малките детайли на голямата картина на Robot Koch триумфа, а срещата ни това лято ни осигури един от паметните хипермоменти на фестивала Melt!. Сега, обаче, си говорим с Роберт за онези моменти, които доведоха до новия му албум Hypermoment (излиза на 6 ноември), за смелостта да пее за първи път в песни като Care, Serenade и Fernwood, за киното като флирт между визия и музика и за...

Роберт, какво си спомняш от визитата с Jahcoozi в София преди години?

Промоутърите бяха приятни хора, разведоха ни из града и помня, че София доста ми хареса.

Винаги съм се чудил какво означава Tsuki и беше ли това EP генерална репетиция за албума Hypermoment?

Tsuki на японски означава "Луна", а на санскрит – "Щастие". Мисля, че комбинацията от двете значения описва идеално вибрациите в това първо мое издание за Мonkeytown, което зададе посоката за Hypermoment.

Берлин или Ел Ей? Какво ти даде Лос Анджелис, което Берлин не можеше да ти предложи и обратното?

Всеки от тях има своя магия. В момента, Ел Ей е точното място за мен – намирам се във важен етап на духовно израстване в живота си, а природата на Калифорния е поразителна. Освен това, пред мен се отварят врати, водещи в интересни посоки, като киното, например. Естествено, Берлин си остава страхотното и вечно променящо се място, в което обичам да се връщам – все пак, там имам адски много приятели.

Кои са онези моменти, които определиха създаването на албума Hypermoment? И промениха ли те начинът, по който правиш музика?

О, това е много дълга история. Накратко звучи така: 2013 беше ужасна година за мен и животът ме изрита от зоната ми на комфорт, която в продължение на 13 години беше Берлин. Доверих се на интуицията си, на някакви вътрешни усещания и се преместих в Ел Ей без изобщо да познавам някого там, наистина. Беше си абсолютно ход на сляпо и това промени и начинът, по който работя. Сега съм по-малко предпазлив, вече не премислям излишно нещата по хиляда пъти. Нямаше да мога да издам песен като Сare, ако не се бях преместил в Ел Ей.

Да, има ли песен от Hypermoment, с която особено се гордееш? Защо?

Мисля, че това именно е Сare – първата песен евър, в която пея. Не съм планирал да пея в албума или изобщо в някоя песен, но една вечер тази мелодия просто изплува в главата ми и поисках да я запазя. Мислех да заменя по-късно вокалите с тези на някой "истински" певец, но осъзнах, че песента си беше завършена, че си има всичко, от което се нуждае и я оставих така, с моите вокали.

В Hypermoment работиш с много гост-вокалисти и музиканти като Delhia De France, Julien Marchal, Schwarzmodul, Stephen Henderson... Как избираш с кого искаш да записваш и как протича процеса?

Много внимателно подбирам хората, с които колаборирам, защото в миналото съм си патил от грешни избори ... Просто трябва да харесвам това, което правят и ако интересът е взаимен – ето ти колаборация. Понякога е въпрос на случайни съвпадения, на сходни търсения в саунда, друг път на срещи в soundcloud или по фестивали...

Очевидно е, че един музикален продуцент трябва да притежава широк спектър от изразни средства, за да се изразява по-добре, но как тогава постига музикална идентичност? Ти постигнал ли си я и кой е саундът, който я определя?

Да, мисля, че постигнах една характерна хармония между органичното и електронното в продукцията си. Саунд, който притежава soulful елемент, но не е и не се нарича "соул музика". Мисля, има и един такъв емоционален и кинематографичен елемент в музиката, която правя, затова пасва добре и на визуални разкази като в киното, например – доста тракове бяха лицензирани за TV сериали, а наскоро и за филма San Andreas – хем дарк, хем красиво или поне така казват хората, че звучи моята музика, хаха...

Кой създаде артуърка на Hypermoment и как, според теб, музика и визия могат да се слеят най-добре – все пак имаш подобен опит с аудиовизуалните експерименти в музикалния филм Unpaved?

Самият аз не съм визуален артист, но мисля доста визуално, когато композирам, така че още тогава в съзнанието ми изниква определена картина и състояния, които искам да изразя. За щастие, досега съм работил все със страхотни визуални артисти, които съм открил за себе си, защото работата им резонира с моята, а има и такива, които са се свързали с мен поради същите причини. Визията за Hypermoment дойде от Микаел Льо Гоф, който работи като програмист за добре известна компания за музикален софтуер, но истинската страст са му визуалните изкуства. Беше направил видео към едно от моите парчета, изпрати ми го, аз му казах, че вече има заснето официално видео за него, но толкова много харесах неговата естетика, че решихме да работим заедно по цялостната визия на Hypermoment – той направи обложката и двата видеоклипа досега, а и за мен беше важно цялата стилистика да бъде подчинена на една идея.

Самият аз правя доста записи на терен или първо записвам звуци от аналогови машини и истински инструменти, които след това обработвам или комбинирам с по-дигитален, по-електронен саунд, но така че да се запази органичния звук, за да имаш усещането за нещо живо, което можеш да пипнеш.

А начинът, по който Микаел Льо Гоф създаде визуалната страна на Hypermoment е абсолютно подобен на това, което правя със звука – много практичен и аналогов подход, защото образите, които някои хора оприличават на свръхтехнологична анимация, всъщност са постигнати много просто – боя, която се смесва с вода, заснето в изключително едър план с големи макро лещи на бавна скорост. Колкото простичко, толкова и ефектно.

Сега работя с Микаел и по новото аудиовизуално лайв шоу за Hypermoment турнето като част от новия начин за представяне на живо на музиката ми – визия, вокалисти, струнни секции...

Според теб, като продуцент, кой е звукът, който влияе най-емоционално върху Човека?

Тишината.

А какво намираш все още за вдъхновяващо в дъб музиката? И кой е най-добрият начин да Не прецакаш някое бас парче при продуцирането?

Простотата ме вдъхновява. Басът има нужда от пространство и време, за да диша. Така, че най-добре е да не претрупваш излишно парчето с прекалено много елементи.

Нещата, които харесваш и които не понасяш в електронната музика днес са...?

Харесвам креативността на хора, които откриват начини музиката, в който и да е жанр, да звучи все още вълнуващо и вдъхновяващо.

Не харесвам липсата на оригиналност и всичко да звучи като по калъп.

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Мисля, че вече има толкова много шум около нас, че най-добре е просто да формулираш своето изкуство спокойно и уверено, и с вярата, че ще бъде чуто от точните хора, така че няма нужда да набиваш каквото и да е в очите и ушите на когото и да е.