My Mir

Melformator е пловдивски аудиовизуален колектив с много имена – SAYULKЕ, ATNS, Mironov, waysie, Phlip, nemko-fi, Samakitka & Moralez, които тази събота (2 юли) не само ще открият, но и ще закрият Сцена 1 на фестивала HippieLandia. Затова и ви срещаме със SAYULKЕ (или Самуил Кехайов), който ни забърка летен микс коктейл с марката Melformator, докато си говорим за:

Защо точно Melformator?

Държахме да е измислена дума с добро звучене на български и английски, също така и да се връзва с логото, което разработихме успоредно.

Кой е Melformator и за какво се бори а.к.а най-важното нещо в света на Melformator е...?

Мелформатор тръгна с идеята да създаде общество от хора с взаимни интереси в музиката, дигиталните визии и като цяло аудио/визуалното изкуство. До ден-днешен не се знае дали се получава или не, но продължаваме да се "борим". Важните неща са именно хората и тяхното настроение, докато присъстват на наши участия и прояви. Освен това винаги се стремим да "надскачаме" самите себе си и да откриваме нови предизвикателства по пътя.

Каква е историята зад създаването на проекта – просто SAYULKЕ + ATNS + Mironov + waysie + Phlip + nemko-fi = Melformator или уравнението е малко по-сложно?

САЮЛКЕ и waysie започнаха проекта, като веднага след това се присъединиха ATNS и nemko-fi. Няколко седмици след това направихме и първото си парти, след което лека-полека взехме да приобщаваме още хора в екипа ни. Mironov и Phlip. бяха първите, последваха ги Samakitka & Moralez, а тази година мислим да приобщим още няколко човека.

© Melformator

За вас HippieLandia означава...?

Веднага след обявяването на фестивала решихме да се включим – GusGus и HVOB са сред любимите ни изпълнители и силно се вълнуваме, че ще излезем на една сцена с тях.

Имате ли идеи за създаване на авторска електронна музика или държите Melformator да остане парти платформа с определена естетика на звука?

Идеи за музика винаги има, но времето е силно ограничено. Ние сме от хората, които не могат да правят само едно нещо и често ставаме жертва на разнообразните си интереси. Всеки от нас участва в няколко проекта, а имаме идеи и за още... Платформата остава, тъй че някой светъл ден може би ще направим авторски дебют.

Къде се намира тънката граница между диджеят и хората, които просто редят плейлисти? И къде се намирате вие в тази картинка?

За нас понятието DJ има само един смисъл – човек, който прави парти. Техническите умения също имат значение, но в основата на dj-инга е връзката между музиката и хората. Дали човекът, който стои зад миксера пуска на плейъри или от Spotify не е от съществено значение – важен е контакта с хората и всеобщото настроение. Част от нас в началото редяхме плейлисти, впоследствие задълбочихме нещата, но партито винаги е било на ниво.

Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?

Не крием истории в миксовете си, изграждаме ги според настроението в момента. Обикновено е актуална музика от изминалия месец-два, тъй като преслушваме всичко ново, което излиза и не се застояваме много на едно място. В случая, музиката е съобразена с изпълнителите на фестивала.

Според вас, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И кои са най-големите проблеми, които може да срещне всеки в тази ситуация?

В България всеки е малко или много мениджър. Тук няма развит пазар за алтернативната музика и изпълнителите са често принудени да се промотират сами. Проблемът е най-вече, че липсва мотивация за музикантите – не остава време за много креативност докато търкаш чаши по 8 часа на ден (бел. ред. Самуил се смее). Разбира се, надежда има – излизат нови имена всяка година, качествена музика се прави, а и се появяват нови промоутъри и клубове. Ние се стараем да допринесем както можем за цялостната картина.

© Melformator

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

По-скоро да имаш добри идеи и стратегия, с която да ги реализираш. И винаги да даваш максимума от енергията и уменията си, както и никога да не губиш честността към себе си. Шепотът и крещенето са крайности, трябва да се мисли повече от какво имат нужда хората.

Три неща, които обичате и три, които не харесвате в съвременната електронна сцена?

Харесваме: многообразието, оригиналността, експериментите.

Не харесваме: натискът на индустрията, комерсиализацията, Давид Гета.

В дневника на Melformator следващите няколко месеца са отбелязани като...?

HippieLandia, Pool Party 3, Open Air, планина, море, почивка... на есен с песен – отново партита и събития. И нови експерименти.

Парти девиз за финал?

Взимаме назаем девиза на един познат: "Идвайте!"

Тик-так, тик-так... Времето лети, а ти "Не можеш да промениш миналото, но можеш да се поучиш от него" – този лайтмотив във филма Алиса в Огледалния свят красноречиво убеждава, че в авантюрите на Алиса в Страната на чудесата е дошло време за поуки... и за прошка.

Когато Тим Бъртън адаптира иконичните приключения на Алиса в Страната на чудесата беше пределно ясно, че влизаме в свят, който не съществува съвсем точно по правилата на въображението на Луис Карол, затова не е изненада, че 6 години по-късно в продължението Алиса в Огледалния свят Бъртън (сега само като продуцент) и компания са се впуснали в още по-смели промени – темите и героите от Огледалния свят на Карол са запазени тук дотолкова, доколкото да разкажат съвсем нова история, една магична притча за борбата на Човека с Океана на Времето и сърфиращите из него човешки постъпки, избори и грешки – неслучайно Алиса се завръща след дълго плаване по море в Лондон, за да вземе важно решение.

Заслугата за новия живот (и нови авантюри) на Алиса е на въображението на гения на Дисни сценариите от последните години, а именно Линда Уулвъртън – тя не само умело надгражда работата си по сценария на Алиса в Страната на чудесата (като дори напасва Хроносферично пъзела на двете истории в една обща картинка), но и също като в Господарка на злото използва трикове, които да дават втори шанс на героите, обречени да живеят в капана на вечно повтарящите се действия, избори, грешки и tea time forever от до болка познатия им живот на оригинала. Да, не можеш да промениш историята на Алиса, но можеш да се поучиш от нея.

И поуки има за всички от сърце – за Алиса/Миа Вашиковска, която за пореден път "любопитно, прелюбопитно" влиза в Страната на чудесата точно преди да вземе важно решение за живота и съдбата си; за Шапкаря/Джони Деп, който (за разлика от мимолетната поява в Огледалния свят на Карол) тук е не само главен герой, но и неговата екзистенц дилема е ключ към историята на самата Алиса, както и причина за киносалонните сълзи в очите на хората, които някога са губили/ще загубят част от семейството си.

Поука и за Мирана, Бялата кралица/Ан Хатауей, която знае, че не може да промени миналото, но може да се опита да промени сестра си Ирасибет, Червената кралица/Хелена Бонъм Картър, като само с един жест на признание да накара яростния ѝ вик "Искам главата ѝ/ти" да заглъхне в шепота на прошката.

Поука и за Господин Време (Саша Барън Коен в амплоа сходно до симпатичния му образ в Изобретението на Хюго), с всичките игри на думи, метафори за Време и помощниците Уилкинс и секундите (голямо олé за аниматорите създали техните живописни образи), но най-вече с неговото сърце – Хроносферата, която дава жизнения тик-так на цялата история.

Поука има и за верните приятели на Алиса като Чеширският котарак, Белият заек, Мартенският заек Такъри, мишката Малимкън, хрътката Баярд, близнаците Туидълдъм и Туидълди (отново великолепни гласови образи на Стивън Фрай, Майкъл Шийн, Пол Уайтхаус, Барабара Уиндзор, Тимъти Спол, Мат Лукас...), които може би ще се вслушат (като всички нас) в пророчеството от Отвъдното на Абсолем/Алън Рикман (мир на праха му): "Всичко е въпрос на Време".

Въпросът е колко Време е нужно на света, за да осъзнае, че трябва да се поучи от миналото си, за да промени бъдещето си, защото ако възрастните са наясно с гранде последствията, които всяка (и най-дребната) лъжа може да предизвика във Времето, то засега май само Алиса (и Лудият шапкар) знаят кое е редно и кое не, кое е реално и кое не...

Алиса в Огледалния свят е в 3D, IMAX 3D и 4DX кината

Да правиш театър от киносценарий е ситуация сложна, почти толкова, колкото отговора на въпроса "Кой пръв започна войната?", който си задават героите в камерната драма на абсурда Ничия земя, базирана изцяло на филмовия оригинал на Данис Танович, получил Оскар за чуждоезичен филм през 2001.

Тенденция или не, но напоследък по българските театрални сцени шестват един куп адаптации на филмови класики (като половината спектакли, номинирани за Аскеер тази година), което винаги е нож с две остриета – да, адаптирането на киношедьоври привлича повече зрители в театъра, но именно защото са толкова добре познати истории, на тези театрални версии им се налага да се борят с вече наложени образи, налага им се да се борят с неизбежни сравнения и да жонглират с прилики и разлики в търсене на баланса и актуалния прочит.

Също като да попаднеш между огъня от два вражески фронта и да оцелееш. Също като да попаднеш в ничията земя между киното и театъра – там, където се озовава театралната адаптация на Ничия земя от режисьора Стоян Радев, който се измъква успешно от капана след няколко хитри тактически маневри и най-вече благодарение на най-силния си коз – фактът, че драмата в Ничия земя е дори още по-актуална днес, отколкото преди 15 години.

Историята е ясна: война, два вражески фронта (босненски и сръбски) и ивица неутрална, ничия земя между тях, в която босненецът Чики (Филип Аврамов) и полуживия му другар Цера (Йосиф Шамли) се сблъскват по неволя със сръбския новобранец Нино (Валери Йорданов) и циничния му наставник-ветеран (Йордан Петков), след което тесният окоп се превръща в умален модел на войната и на всеки един конфликт по света – взаимни обвинения, изкуствено насаждана омраза и разделение (на християни и мюсюлмани), бойни безумия и куршумени абсурди... и Цера, лежащ върху скачаща мина, което не само обезсмисля вечния спор с променлив успех на вината "Кой пръв започна войната?", но и обединява всички в една обща мисия – Оцеляване.

А дали е възможно? Да, режисьорът Стоян Радев се придържа максимално близо до филмовия оригинал (дори визуално Филип Аврамов и Валери Йорданов напомнят на своите герои от филма, а и те все пак, още в Кецове, заформиха страхотен тандем) – с абсурдния черен хумор и с още по-абсурдните ситуации, които да маркират отчетливо безумието на войната, но може би най-добрата маневра, която прави Стоян Радев тук, е да обогати историите на Чики и Нино.

Да разшири диалозите между тях, да придаде още по-голяма детайлност и универсалност на образите им, така че когато виждаш драмата на тази война през очите на техните лични истории не само да осъзнаеш (за пореден път), че на света има повече неща, които да ни събират, вместо да ни разделят, но и постепенно, гледайки войната в тесния окоп на ничията земя, да започнеш да виждаш как Европа лежи (като Цера) на същата тази скачаща мина, докато наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?".

Въпросът е дали Европа/Цера може да мръдне от скачащата мина... или не!? Именно тук, театралната версия на Стоян Радев (за разлика от филма на Данис Танович) не успява да акцентира достатъчно и иронично върху важността от намесата в историята на "сините каски"/"смърфовете" и съпровождащия ги ТВ екип. Неслучайно, името на водача на "сините каски" е сержант Маршан (или търговец от френското Marchand), както неслучайно и негови думи са: "Не може да има Неутралитет. Дори това, че не правиш нищо пак е вземане на нечия страна."

Да, светът днес само търгува истории, съдби, драми и войни или просто ги наблюдава като безучастен зрител, като публика в очакване на финала без да осъзнава, че финалът зависи от него самия. И ако не се променим, историята ще продължи така: Европа (полужива) лежи върху скачаща мина, а наоколо християни и мюсюлмани се обвиняват взаимно "Кой пръв започна войната?"...

Ничия земя е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 10 ноември и 4 декември  

Любовта често няма нужда от думи, но в случая на Маргьорит Дюрас Тя трябва да бъде изговорена, трябва да бъде изписана върху белия лист или да оживее върху белия екран, защото в противен случай значи не е съществувала, не се е случила, не е била изживяна... също като самия живот. Затова и думите са главният герой в хибридния спектакъл Корабът Нощ (в микс амалгама от два текста на Маргьорит Дюрас) на режисьора Стилиян Петров.

Когато през май 1978, в краткия разказ Корабът Нощ, Маргьорит Дюрас описва историята на двама влюбени (Ж.М. и Ф.), които никога не се срещат лице в лице, а романсът им се случва само и единствено по телефона, между гласовете им, тя е пределно наясно, че идеята за това как Думите материализират Любовта, как само вербалното общуване може да изгради физически образ на Любовта, на Живота (нещо което Спайк Джоунз използва перфектно във филма Тя/Тя е глас), та именно тази идея е идеална възможност за превръщане на Думите, на Езика в главен герой и в театъра, и в киното. Затова, година по-късно (през 1979 и то в една и съща седмица, неслучайно), тя премиерно представя продуцираните от нея едноименни пиеса и филм Корабът Нощ – нещо като трипластово/триканално изследване по темата как Думите, Езикът дават 3D физически образ на нещата от Живота... стига да позволите на въображението си да го осъществи.

Нещо подобно правят и режисьорът Стилиян Петров, и неговият екип – сценографията на Венелин Шурелов прилича на инсталация, в която ключови думи (висящи на тъмна завеса, светващи при произнасянето им в текста на пиесата и прожектирани на пода) не само свързват нишките на двете любовни истории използвани тук (Корабът Нощ и писаната 4 години по-късно новела Болестта на смъртта), но и на ребус принципа "свържете точките/думите" рисуват пъзел картинката на една страстна, сложна и невъзможна любов.

Образ, който Маргьорит Дюрас често използва и в книгите, и в пиесите, и във филмите си; образ, който тя често гради само и единствено въз основа на езикови експерименти – да не забравяме, че най-известното ѝ творение Хирошима, моя любов е изградено почти изцяло от наситен диалог, също като "телефонната любов" в Корабът Нощ и безимения (двамата герои в новелата са обозначени като "ти" и "тя"), интимен разговор край морето в търсене на способността да обичаш в Болестта на смъртта.

Да, Думите при Маргьорит Дюрас имат собствен глас, собствено лице и собствен живот, затова и режисьорът Стилиян Петров минималистично оставя двата текста (Корабът Нощ и Болестта на смъртта) просто да бъдат изговорени/изиграни от четири гранд актриси (Татяна Лолова, Цветана Манева, Пламена Гетова и Петя Силянова, събрани заедно на сцена за пръв път) като вид пърформанс, като литературно четене, като репетиция в театъра, като някогашните приказки по телефона, записани на винил или на аудиокасети... Затова и инструменталната музика на Иван Шопов е само здрачен декор върху който да изпъкне главния герой – Думите.

Защото Думите нито са просто гласни и съгласни, накацали като лястовици на желанието по телефонната жица в Корабът Нощ, нито са просто изгубени сигнали в нет бездната на морето от информация в съвременното ни общуване. Защото ако Думите са главният герой, то въображението е режисьорът, който знае как ще свърши тази пиеса.

И ако в пиесата Корабът Нощ липсата на физически контакт засилва желанието и материализира Любовта на двама влюбени, то дали липсата на докосване до хибридни спектакли като Корабът Нощ засилва желанието за среща с тях... или не.

Корабът Нощ е в Театър Азарян на 4 и 11 април от 19:30