My Mir
Това Не е поредния опит за номериране във възходящ ред на събития от изминалата концертна година, защото и ние като вас мислим, че музиката, също като животът, не е въпрос на състезание, а е въпрос на споделяне... Затова споделяме 10 от най-интересните концерти през 2016, така както изглеждат през обектива (и субектива) на 
– о, да, селекцията е само от лично документирани и проверени събития.
Да, 2016 беше ужасна, във всички аспекти, година... никога повече няма да срещнем наживо нито Дейвид Боуи, нито Принс, нито... по дяволите, списъкът е адски дълъг... Все пак, за баланс, няколко изключителни банди се завърнаха на сцена – Radiohead, LCD Soundsystem, Kraftwerk, The Cure, The XX... дори Aphex Twin разцепи тишината. Уви, засега нямахме шанса да ги срещнем, но времето и 2017 са пред нас, така че...
10. GusGus @ Hippielandia Festival
Защо исландското дискохаус кабаре винаги е добре дошло у нас? Ами, защото, независимо дали се завръщат с един член по-малко или с една-две-три различни песни от предишния им концерт, GusGus правят музика, която те кара да захвърлиш черната кутия на проблемите си и да се пуснеш без предразсъдъци по течението на радостта от живота. Защото Даниел Огуст Харалдсон и Хьогни Егилсон така си играят с поп кич естетиката и drama queen страстите на сцената, че всичко се превръща в шарено хепи-хипи-хаус кабаре, от което днешният, потънал в апокалиптична безнадеждност, свят има нужда... За цвят и усмивка.
9. Skepta @ Melt! Festival
Да, Джоузеф Аденуга прибра Mercury Prize тази година за албума Konnichiwa, но не толкова заради хитовите Shutdown, That's Not Me, Man и Detox всред пълнежа в него... Не и защото за нула време се превърна в Top Bоy на грайма, начело на лейбъл крюто Boy Better Know, и то въпреки или именно заради нихилизма му към поп културата... причината се крие в лайв акциите му – сурови, минималистични (е, не колкото тези на Sleaford Mods, например) с диджей, две емсита и гост-изненади (в случая бе ILoveMakonnen), но винаги напомпани с адреналин, Boy Better Know хъс и социални батъли, така че всичко да звучи просто и ясно: Man shutdown 2016, then I walked home in the rain.
8. Saul Williams @ The Word – Mixtape 5
През тази смъртоносна година светът, повече от всякога, имаше нужда от бийт поемите за социална революция на Сол Уилямс. Концептуалният албум MartyrLoserKing казва почти всичко, за което си струва да си отвориш ушите и очите през 2016, а в пърформанса му наживо Сол и Thavius Beck са като шамани, които знаят как да бъдат проводници на The Message – от класическия List of Demands през Down For Some Ignorance и реверанс към Боуи (неслучайно Сол има албум The Inevitable Rise and Liberation of NiggyTardust!, нали) до ударните Horn of the Clock-Bike и Burundi (а.к.а The Name of the Song is...), след които дълго душата ти ще шепти или крещи: I'm a Candle-вирус, който може да опита да промени Системата, която не харесва.
7. Peaches @ Melt! Festival
Освен всичко друго, 2016 бе и годината, в която transgender културата влезе по-мащабно на фокус, а дискусиите за равноправно присъствие на жените и в музиката, и във всички социални, икономически и политически сфери на живота въобще, получиха заслужения по-широк отзвук – две полета на борба, в които Мерил Бет Нискър е вечен активист и които тя слива натурално и карнавално в хем зрелищното, хем минималистично лайв шоу – от най-въздействащото интро на концерт през тази година (на който сме били) с Four Women на Нина Симон през сексуалните и transgender провокации на танцьорите ù (естествено продължение на неповторимите ù клипове от миналогодишния Rub албум като Close Up, Dick in the Air, Vaginoplasty, How You Like My Cut и I Mean Something) до стейдждайвинга, куфара, с който си тръгва на финала и абсолютната класика Fuck The Pain Away, Peaches диша, играе и живее света, за който се бори.
6. Bob Moses @ Melt! Festival
Том Хауи и Джими Валънс успяха да стигнат тази година до Essential Mix дебют и Grammy номинация за парчето Tearing Me Up, но по-важното е, че преди това стигнаха до самотните денс сърца с Hands To Hold, It's Gone, Too Close For Comfort, All I Want, Grace и I Ain't Gonna Be The First To Cry. А комбинацията от чувствената им електроника (приятно китарно-агресивна наживо) в дебютния албум Days Gone By със залез слънце е равна на Never Enough кеф. Да, романтичната меланхолия понякога е здравословна!
Както всички идеално знаем Иван Шопов има (пре)много музикални лица, но ако има нещо, което да съчетава всичките му проекти в едно хармонично цяло, то това е триумвирата му с Теодосий Спасов и Иво Христов. Дали заради аурата на смирението на Теодосий на сцената или заради неповторимия му акустичен инструментариум в комбина с тех триковете на Иван, но синергията между тях двамата създава магична картинка, в която няма нужда някой от публиката да подвиква "вдигай, вдигай", за да се извиси душата в реещ се полет високо над гротеската наоколо.
4. Floating Points @ Melt! Festival
Неслучайно, освен виртуозен музикален продуцент, Сам Шепърд е и доктор по неврологични науки – той идеално знае как да провокира невроните на музикалното удоволствие с дебютния си опус на безкрайността Elaenia, в който аксоните на кефа се преплитат (като кабелите на корицата му) или като пипалата на медуза (точно като за Medusa Stage на Melt! Festival), така че по цялото ти тяло да премине парализираща вълна от тих екстаз на сетивата. А в тези смутни времена е наложително да откриваме лични минипортали към паралелна, по-добра реалност, нали!?
3. Jamie Woon @ Melt! Festival
Като заговорихме за портали към една по-добра паралелна реалност, гласът на Джейми Уун отваря такива – вечният герой не прилича по нищо на своите съвременници, не търси евтина слава и нет виралност (въпреки тазгодишната Mercury Prize номинация), не залага на провокации и ексцентрично поведение на сцената, а използва само глас, смислени послания и добрия стар груув, за да постига масово соул поразяване. И въпреки малкото сетлист изненади в сравнение с миналогодишния му концерт, неслучайно Джейми е единственият, който попада за втори пореден път в нашата годишна концерт панорама – винаги е хубаво да срещнеш стар приятел на мощно голяма сцена, с епично добра саундсистема, който да разпръсне облаците (буквално) и слънцето да блесне по залез на Melt! Festival.
2. Nasekomix @ Младежки театър Николай Бинев
Да, повечето хора днес са Великани, а Сърцата им – Джуджета, но при Nasekomix е точно обратното – Андрония Попова-Рони, Михаил Йосифов, Георги Дончев и Александър Даниел не само имат музикално-великански сърца, не само, че не те оставят "сам да се разчиташ между редове и думи", не само обрисуват идеално родния болен пейзаж в тазгодишния си албум, но и създават такава магична атмосфера на концертите си (неслучайно техните в Младежкия театър са специални и дано се превърнат в традиция), че имаш усещането и надеждата, че наистина Идва Ново Време наоколо.
1. Moderat @ Gazi Music Hall, Атина
"This Is Not What You Wanted" приглася тълпата на Саша, Гернот и Себастиан в нещо като вселенски хор на недоволството от това как изглежда Света през 2016 – да, Bad Kingdom от втория албум не само може да бъде химн на изминалата апокалиптична година, не само е епицентър (заедно с вечната класика Rusty Nails с аварийно светещия ù надпис Hell is Above) на технопоп урагана в глобалното Moderat турне през 2016, но и наред с неповторимо епичната Pfadfinderei визия, трите + Moderat албума (тази година берлинските титани издадоха не само последния от трилогията, но и специалния Live албум), изпълнени за два часа, два биса и двойно вътрешно, интимно бийт земетресение на сетивата могат да бъдат описани така: This Is What We Wanted от всеки концерт през 2016.
"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" се казваше в един филм, а френската писателка Ясмина Реза идеално знае, че у всеки човек има бутони, които при натиск го карат да сваля маските на благоприличието и да оголва истинската си същност. Както става в нейната награждавана пиеса Богът на касапницата (написана преди 10 години) в новата ù сценична версия на Антон Угринов в Народния театър.
Тенденция или не, но както в миналия, така и в настоящия театрален сезон изглежда границите между театъра и киното се размиват, поне що се отнася до избора на заглавия, които живеят както на екрана, така и на театралната сцена. И ако в Ничия земя, например, Стоян Радев взима киносценарий и го превръща в пиеса, то Антон Угринов се придържа повече към оригиналната драматургия на Ясмина Реза, отколкото към филма на Роман Полански Carnage, превърнал пиесата на Реза в камерно кино от висока класа.
Историята е позната: две семейни двойки (Мишел/Юлиан Вергов и Вероник/Радена Вълканова и Ален/ Владимир Карамазов и Анет/Александра Василева) се събират, за да обсъдят "разумно и цивилизовано" причините и последствията от нелеп инцидент в парка, който оставя синът на едните с два зъба по-малко, избити с пръчка от сина на другите.
История, на пръв поглед, с бързо и хуманно решение, но не и когато в нея се замесят изгонен хамстер, непрестанната адвокатска телефония на Ален, плодов пай, бутилка скоч, морални повръщания, букет жълти лалета, гротеска живописта на Франсис Бейкън, военните конфликти в Африка, вечното разделение мъже-жени, семейните прякори, страсти и тоновете лични предразсъдъци в главите на Мишел, Вероник, Ален и Анет.
Наситени с множество малки детайли (неслучайно Ясмина Реза е майстор на диалога) и с ритъм на надграждането (олé за чудесния синхрон и импровизации на квартета актьори) комичните ситуации се сгромолясват една след друга ала ефектът на доминото, а текстът на Реза натиска бутон след бутон у своите герои, карайки ги да свалят маска след маска, да отрязват от себе си като парчета плодов пай пластове фалш подир пластове фалш, докато накрая оголената им същност не започне да се оглежда (о, да има игра на отражения в сценографията на Никола Тороманов) като в криво огледало. Гротеска картинка ала Бейкън, в която обсъждането на проблемните деца се превръща в калейдоскоп на личните проблеми на Мишел, Вероник, Ален и Анет.
"Никой не се интересува от неща извън него самия. Човекът се вълнува само от лични емоции и преживявания" ще каже Ален и ще добави, че вярва в Богът на касапницата... Онзи, когото всички ние обичаме да играем. Онзи в балончето на личния ти свят, в който Ти си единствения и върховен Бог, който коли и беси.
В балончетата на личния ти свят, приличащи на мехурчета от потънал във вода телефон... Скролнете фейсбук фийда си, докато четете това, включете се в коментарна война и ще разберете... че следващия път когато си играете на Богът на касапницата няма да пострада само някой невинен... хамстер.
Богът на касапницата е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 18, 21 и 27 февруари и 1, 2 и 13 март
"Тази Слава не е моята Слава" – да, режисьорският тандем на Кристина Грозева и Петър Вълчанов винаги е успявал да намери точната реплика, която да обобщи съответния им филм, а в случая на Слава, втората част от тяхната трилогия-кинонатурален разрез на социалната ни действителност, думите на кантонера Цанко/Стефан Денолюбов измерват прекрасно тази история, до болка позната у нас, където всичко се представя за това, което всъщност не е...
Когато говорим за Слава, говорим за марката часовници, нали, не за онази ширеща се у нас еднодневна слава, в чиито капани попада наивния и заекващ кантонер Цанко Петров (Стефан Денолюбов), когато намира милиони, пръснати край жп линията, съобщава за тях (е, минус стотина лева) в полицията и впоследствие бива награден за благородната си постъпка от Министерството на транспорта с грамота и часовник-менте – случка от новинарските архиви, която Кристина Грозева и Петър Вълчанов използват само като отправна точка (добре познатата формула от Урок), за да измерят колко сатирично дълбока е черната дупка на фалша и подменените ценности, в която живеем. Защото всички много добре знаем, че у нас всичко се представя за това, което всъщност не е, а неговата стойност се подменя с изкуствена, добавена стойност.
И така, зъбчатото колело на фалша се завърта, а стрелките му започват да отмерват абсурдна ситуация след абсурдна ситуация – Министерството на транспорта търси сред редиците си благороден герой (дори представителни панталони за награждаване му търси), за да замаже пореден скандал, а инициаторът на тази славна ПР акция Юлия Стайкова (Маргита Гошева) дотолкова е свикнала да ражда фалш и лъжи, че дори забременяването ù е изкуствено (епизодите със съпруга ù Валери/Китодар Тодоров и инжекциите за изкуствено оплождане наистина придават колорит и още едно ниво абсурден хумор на историята).
Нароченият за герой Цанко пък си търси своята Слава (завещана от баща му и точното време), а не онази менте ПР еднодневка предложена му и от Юлия, и от журналистът Кирил Колев (различно амплоа за режисьора Милко Лазаров), който търси всячески начин да се докопа до нова медийна сензация и скандал. Иначе казано, фалшиви хора създават фалшиви герои с фалшива слава за други фалшиви хора, което подменя стойността на истината за нещата от живота – добре позната картинка, в която живеем и ще продължим да живеем всеки ден, докато времето ни не спре да се измерва със славни герои като тези тук.
И ако проблемът с фалша при политиците, обществените институции и медиите (дали е случайно, че някои кинокритици са поели ролята на ПР-и в екипа на Юлия) е пределно ясен и прекрасно онагледен тук (дори епизодичните герои от Урок са в логично като продължение житейско амплоа, като Министърът/Иван Савов), то много интересно е решението на Грозева и Вълчанов да противопоставят дефектите на двамата основни герои (тотално разменили ролите си на изнудвач и жертва от Урок Маргита Гошева и Стефан Денолюбов) – Юлия Стайкова има проблем с казването на истината, дотолкова, че дори създаването на живот при нея е въпрос на лъжа и изкуствено оплождане. Цанко Петров няма проблем с говоренето на истината, но не може да я каже, защото заеква и никой не иска да го чуе, а когато най-накрая бива чут, му се налага да лъже, за да запази живота си.
Единият живее, за да премълчава истината, а другият премълчава истината, за да запази живота си – "Въпрос на манталитет" ще каже Цанко, но ако си припомним премълчаването на истината във финала на Урок и думите на учителката Надежда "Урокът не е свършил", то урокът в Слава гласи: Фалшът, лъжата и дори премълчаването на истината Убиват! Убиват и ще продължат да го правят, докато не си сверим часовника и не спрем да измерваме Живота в минути Слава, а не в часове Чест.
А дотогава Часът ще бъде...
Слава е в кината
Saturated Pixels са Любомир Брашненков и Ангел Додов – двамата преминават през множество музикални проекти преди бийт сатурацията им да ги отведе до Saturated Pixels и дебютното Photons ЕР, но най-добре самите Любо и Ачо да ви разкажат/изсвирят повече за сатурацията на пикселите, за лайв сливането на музика и визия (като това на 2 декември), за Pulse-а на експеримента и...
Защо точно Saturated Pixels? И каква е историята зад създаването на проекта?
Л: Saturated Pixels – наситени звукови картини – не звучи зле май. :) Историята е епична. И двамата с Ачо сме минали през няколко групи с различна стилистика. Минахме през китарния саунд. Когато започнахме да работим с музикални програми нещата зазвучаха по-електронно.
А: Може да се каже, че името е плод от разговор между нас и Марто от The Science, с които задълбочено размишлявахме върху различни екзистенциални въпроси, някои от които засягаха и пикселизирането и сатурацията в различни форми...
Л: Марто също беше за кратко във формацията за импровизирани джемове. А като гост в лайвове – Нино Гомез.
Най-важното нещо в света на Saturated Pixels е...?
Л: Това, което ни движи... Експериментът.
А: Не са едно и две, но са важни :)
Ако Saturated Pixels е жив организъм, каква част/орган от неговото тяло "играе" всеки един от вас?
Л: Ние сме едно в музиката, която правим.
А: При мен работи едното полукълбо на мозъка, а при Любо – другото. Сърцата са две.
Как бихте разказали историята на дебютното Photons ЕР? Защо точно Photons? Как се роди идеята за записване на дебютен албум и върху какви елементи бихте искали да се фокусирате при бъдещи записи?
Л: Доста време бяхме в търсене на звука, който да ни допадне. Повечето ни идеи се раждат по време на джем и ги записваме в нашето студио. Когато бъде записана дадена тема след това има дълъг процес на обработка и осмисляне. Интересна е историята на парчето Space Caravan. То се роди за една вечер в един квартал с каравани в Лайпциг. В записа участва и един приятел – Марсел, който също прави музика. Нямаме определен фокус докато записваме, импулсивни сме и си даваме свобода да правим каквото ни се иска. Идеята за ЕР придоби плътност след срещата ни с Иван Шопов, той ни помогна с микс и мастеринг процеса, а след това албумът излезе през неговия лейбъл ABCD.
А: Всеки един трак от Photons е отделна история. Много си личат различните настроения във всяко едно парче. Иван направи така, че албумът да зазвучи по-цялостно, а ремикса който той сътвори наистина обедини албума. ЕР-то отскоро вече е и на физически носител – CD, като има и тениски с дизайн на Спартак Йорданов. Може да се намерят на предстоящите ни изяви.
Ако трябва да използвате думите Nothing и Everybody в едно изречение, то щеше да гласи...?
А: Everybody can do nothing but can someone do everything?
Изглежда музика и визия са едно цяло при вас... как решихте да работите със Спартак Йорданов (SpartArt) и има ли ваша музикална реплика, на която той да няма визуален отговор?
Л: Със Спарто сме приятели. Негово дело е обложката на Photons. Свирили сме също така заедно в две банди Osil Amuk и Cats Under Cars. Той е художник и артист, който не спира да експериментира и това кореспондира много с нещата, които правим. Визиите му са с абстрактно-експресивни сюжети. Използва течности, пигменти, субстанции и различни материали. Експериментира с живопис под камера.
А: Той е част от цялата пикселизация. Пластовете цвят, заедно със звука се превръщат в една обща материя.
Според вас, възможно ли е българските артисти, занимаващи се с електронна музика да се менажират сами? И кои са най-големите проблеми, които може да срещне всеки в тази ситуация?
Л: Възможно е. Но не всеки има такива качества.
А: Със сигурност има доста трудности да се менажираш сам, но има хора, които успяват да го правят с много усилия, за което им свалям шапка.
Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?
Л: Подкастът е ретроспекция на последните 2 години творчески търсения. Включихме парчетата от дебютното ни ЕР и едно напълно ново парче – Pulse – може би ще бъде издадено в следващия ни релийз. Тук са и самостоятелните проекти на двама ни – След Дъжд Качулка, Fragile, както и една прекрасна певица от Хановер – Valeska Jakobowicz. Има и ремикси на приятелските банди The Bedlam Club, Doesn't Frogs и джем бандата, в която участваме – WeAre NoRobots.
А: Мисля, че се получи добра палитра от хитове.
Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
Л: Да мълчиш.
А: Нищо повече.
Къде се намира вътрешния мир според Saturated Pixels? И как се стига до него?
Л: В музиката. Чрез слушане.
А: Само със совалка към станция MIR.
Три неща, които обичате и три, които не харесвате в съвременната електронна сцена?
Л: Нямам наблюдения.
А: Ние обичаме всички пчелички.
В дневника на Saturated Pixels следващите няколко месеца са отбелязани като...?
Л: Работа в студио върху нов материал и концерт на 2 декември в БНР под шапката на Аларма Пънк Джаз заедно с Mytrip и NOCKTERN, които правят промо на своето EP - No Sugar Added.
А: Важното е да сме живи и здрави.
Парти девиз за финал?
А: Everybody's in the Club!
01. Fragile feat. Valeska Jakobowicz - Whisper (Saturated Pixels Remix)
02. Fragile feat. Valeska Jakobowicz - Whisper (Saturated Pixels acoustic Remix)
03. Saturated Pixels - Nothing
04. The Bedlam Club - Flying Underground (Saturated Pixels Remix)
05. Saturated Pixels - Space Caravan (Balkansky Remix)
06. Doesn't Frogs – Heat And Flash (Saturated Pixels Remix)
07. Saturated Pixels - Photons
08. Sled Dujd Kachulka - TIH (Sled Dujd Kachulka Remix)
09. Saturated Pixels - Everybody
10. WeAre NoRobots - Crystallization
11. Saturated Pixels - Space Caravan
12. Fragile - Sensitive
13. Fragile - Sensitive (Fragile Remix)
14. Saturated Pixels - Pulse
15. WeAre NoRobots - So Long, and Thanks for All the Fish
