My Mir

Холивуд винаги е обичал да рециклира митовете и легендите си, а когато го правят майстори на тънката пародия като братята Джоуел и Итън Коен, то... е, казвали сме, че "ако в един филм хуморът и героите са до болка познати, но винаги звучат свежо, значи това е филм на братята Коен" и Аве, Цезаре! не прави изключение.

Всъщност, Аве, Цезаре! не е нито просто обяснение в любов към фабриката за киноилюзии (в случая, филмите от 50-те), нито просто пародия на механизмите на магическата машина за пари, наречена Холивуд – всичко, по-скоро, намирисва на стилно рециклиране (с много любов и още толкова ирония) на митовете и клишетата, които самите братя Коен са създали във всички свои филми.

Да започнем с Capitol Pictures – филмовото студио, което е на фокус в Аве, Цезаре! е същото за което работи и Бартън Финк в едноименната класика на братята Коен. Дори темите за това как Машината Холивуд експлоатира своите чаркове са същите – може би неслучайно, 25 години след като са заснели първия си общ филм (а именно Бартън Финк) с оператора-класик Роджър Дийкинс, Джоуел, Итън и Роджър отново се връщат към филм за киноиндустрията с ретрошик естетика (дори няма да споменаваме, че братята Коен са от малцината, които държат все още да снимат изключително с аналогови камери).

По-важното е, че освен едни от малцината агенти на абсурдния хумор, които умеят да забъркват тотална жанрова вакханалия (като снимането на 4 различни филма в един Аве, Цезаре!) без да се стигне до фатални трагикомични резултати, Джоуел и Итън са способни да добавят в този стилов мегамикс и клише елементи от всички свои филми.

Всичко в Аве, Цезаре! е брандирано с марката Коен – абсурдни отвличания (като във Фарго, Големият Лебовски, Изгори след прочитане...); култ песни и танци на ръба на пародията (като в О, братко, къде си?, Истинският Люин Дейвис...);

... дебилни герои, които изпадат в още по-идиотски ситуации; закачки с всички видове религии (обсъждането на образа на Христос в Аве, Цезаре! е виц без край); иронични намигвания към всички жанрове, които Коен някога са снимали (е, без историческия епос, но ето ти Аве, Цезаре!) и...

... персонажи (както често се случва при Джоуел и Итън), чийто прототипи са реални лица и събития – от холивудския мениджър по екстремни ситуации Еди Маникс (амплоато на Джош Бролин е абсолютно биографично точно и по име, и по длъжност), през колоритния образ на близначките-хроникьорки Тора и Тесалия Такър (Тилда Суинтън като "светската птица" Хеда Хопър) до холивудските звезди Беърд Уитлок/Джордж Клуни, ДиАнна Моран/Скарлет Йохансон, Бърт Гърни/Чанинг Тейтъм, Хоби Дойл/Олдън Ерънрайх, режисьорите Лорънс Лоренц/Ралф Файнс, Арни Слесъм/Кристофър Ламбер и...

... брилянтното влизане в кадър на Франсиз Макдорманд (не може Джоуел да не гаргари жена си, нали!) като монтажист в здрачната стаичка, където филмите виждат бял свят за първи път – въобще, героите в Аве, Цезаре! не само, че са реални холивудски фигури, но и ако искате да подредите пълната картинка може да гледате новия киноКоенкарамбол в комбина с биографичния Тръмбо, историята, ситуирана именно през 50-те, на прочутия сценарист Далтън Тръмбо, чийто сценарии и афери с комунистическите идеали доста напомнят на случващото се (и с тайните сбирки на сценаристите) в Аве, Цезаре!.

И ако "комунистическата вълна" на братя Коен донякъде се дължи на написването на сценария за Мост на шпиони (претендент за Оскар 2016 и за актуализиране на темата за Студената война), то с Аве, Цезаре! Джоуел и Итън намигват към идеята, че Холивуд в момента прави това, което е правил и през 50-те – бягство от съвременните проблеми, избягване на парещите, щекотливи въпроси и феномени на деня и замяната им с универсално забавление и вечно актуални дилеми за оцеляването и цената на човешкия живот.

Може би неслучайно в Аве, Цезаре! предлагат на Еди Маникс да зареже Холивуд и да пристъпи там, където първите ядрени опити и атомната енергия ще оформят нов световен ред – огледайте света наоколо, а сега огледайте номинациите за Оскар 2016 – но Маникс, също като Джоуел и Итън Коен, отказва да обърне гръб на любимия си, луд карнавал на суетата и шарен цирк на илюзиите, защото (както иронично твърди Аве, Цезаре!) киното е "балсам за угнетеното, отрудено човечество"... защото киното е...

Аве, Цезаре! е в кината 

джубоксът забавя, но не забравя, а новата година отлепи с:

Alex Smoke – Love Over Will

Кой? – Алекс Минис, шотландски техно герой с много имена.

Какво? – техно мантри за душата – да, Алекс експериментира с гласа си в алтерего амплоато си Wraetlic, но тук постига онова, което не е правил досега – използването на вокали като пълнокръвен, психеделичен инструмент за терапия (вдъхновена от спиритуалното учение Thelema), което придава на техносоул поеми като All My Atoms, Lossgain, Dire Need, Dust и Astar Mara онзи необходим акцент, водещ до вътрешен мир в условията на външния Ад на екзистенца.

Кога? – в здрачните часове на самота, когато светът има нужда от повече Любов и повече Воля за промяна.

Защо? – "Love is the Law, Love Over Will" е мото, което може да замени третия закон на физиката на световната омраза, нали!?

Anchorsong – Ceremonial

Кой? – Масааки Йошида, МРС самурай без господар.

Какво? – бийт поезия без думи – още с първите Eve акорди на втория си албум Йошида подсказва, че е потеглил на афротрип със своя семплер MPC2500 – усещане, което се засилва с фрагментарни поеми като Oriental Suite, Mother, Rendezvous, Butterflies, Last Feast и Ceremony, в които афробийт семпли, вокални изрезки и пръстите на Йошида създават бийт поезия в движение и цвят, превръщайки се в ритуална церемония за възхвала на живота.

Кога? – когато имаш нужда от headbang церемония за рифреш на сетивата.

Защо? – японците владеят до съвършенство ритуалните церемонии, а МРС ритуалите на Anchorsong не са за изпускане.

Junior Boys – Big Black Coat

Кой? – Джеръми Грийнспан и Матю Дидемъс, канадски герои на електросоул меланхолията.

Какво? – неонова електропоп носталгия – да, Джеръми и Матю вече може и да не са нито Junior, нито Boys, може и никога повече да не напишат класики като In The Morning и Like a Child.

Обаче, все още, идеално знаят как игриви синт линии, броукън ритъм, соул фалцето и нео(н)поп естетика може да работят в перфектното цяло на парчета като Love Is A Fire, Over It, M & P, No One's Business, C'Mon Baby, Baby Give Up On It и And It's Forever, така че всички да искат да носят тяхното Big Black Coat, а Jessy Lanza неслучайно да залага отново и отново на Джеръми Грийнспан продуцирането.

Кога? – в нощ на неонови сънища, когато желанията са повече от измамните обещания на утрешния ден.

Защо? – защото всеки иска Big Black Coat през зимата, нали!?

GoGo Penguin – Man Made Object

Кой? – Крис Илингуърт, Роб Търнър и Ник Блака, манчестърско трио, което рисува електронна музика с акустични инструменти.

Какво? – пост-джаз панорама – GoGo Penguin концепцията не е нова, дори е до сладка болка позната, но пианото на Крис, ударните на Роб и контрабасът на Ник сякаш са създадени да говорят помежду си и от живописния им разговор без думи неусетно се оформя емоционален портрет на света наоколо, с всичките му нюанси и ремикс цветове от Матю Хърбърт и Dabrye, така че след като чуеш All Res, Smarra, Unspeakable World, Weird Cat, Initiate, Surrender to Mountain и Protest не остава нищо друго освен да извикаш: "Go! Go Penguins!"

Кога? – от зори до здрач, от Луна до Слънце, както всичко тече, всичко се променя в картинката на Man Made Object света.

Защо? – защото не се описва с думи туй що говори без думи.

Nonkeen – The Gamble

Кой? – Нилс Фрам, Фредерик Гмайнер и Себастиан Сингвалд или трима приятели от детството, чиято любов към записването на звуци ръжда не хваща.

Какво? – пъзел на приятелството – да, 27 години са минали, откакто учениците Нилс, Фредерик и Себастиан са си играли извънкласно на саунд лаборатория в Хамбург, записвайки всичко – от спортни състезания до градски случки и разходки. И ако Нилс израства като реномиран авангард композитор, то нито Фредерик (отговорен за артуърка на албума), нито Себастиан захвърлят страстта към звуците и се събират за спонтанна по детски саунд игра, напомняща реденето на пъзел от различни по емоция ембиънтех парчета с красноречиви имена като Saddest Continent On Earth, Animal Farm, Ceramic People, Re: turn! и Chasing God Through Palmyra.

Кога? – в следобедните часове на залеза, когато е време за this beautiful mess.

Защо? – приятелството е като живота – прилича на пъзел от несъвпадащи на пръв поглед парчета, чието точно място и връзка с другите части откриваш чак след като мине известно време.

Nasekomix – Великани и Джуджета

Кой? – Андрония Попова-Рони, Михаил Йосифов, Георги Дончев и Александър Даниел или великански квартет за терапия на джуджански сърца.

Какво? – екзистенц приказки с поука – "Великан Хей Хей, а Сърцето му Джудже Хей Хей" шепне неподражаемо Рони и ако заслугата за повечето приказки с поука е за фрагментарните нон-ама пълен сенс текстове на Марий Росен, то Насекомикс квартета умее да ги облича в най-подходящия звуков образ, да ги редува (като живота) такива тихи, мъдри като Великан Хей Хей и Грее Нощта с бурни истини като Заспах Дете, Middle Finger Class, Mr God и Тину Нину Пипе, така че да не се чувстваш самотно с разчитането "сам да се разчиташ между редове и думи", а да живееш с надеждата и увереността, че Идва Ново Време по болните родни ширини.

Кога? – в дъждовни следобеди (като концерта им на 11 февруари), когато дъждът разказва чудни приказки в съня на зимата и живота.

Защо? – защото повечето хора днес са Великани, а Сърцата им – Джуджета... Уви!

AKASE – Graspers

Кой? – Хари Еджиъс (или Midland) и Роби Редуей, британски агенти, бродещи по ръба между клубната електроника и поп чартовете.

Какво? – на юг от хауса, на запад от поп границата – "The Borderlines are Lost" пее Роби Редуей и ако Хари Midland досега ювелирно пресичаше границите между хаус, техно и бас в бийт продукцията си, то сега реши да прекрачи и прага на поп музиката, нещо обичайно за електронната музика в последните 5 години.

Някъде се получава брилянтно (Rust и Is It Because), другаде не толкова (Borderlines и Call), но бавно и с Murmur, Хари и Роби може да стигнат и до сърцето, и до краката ти.

Кога? – в залезните часове на зимата, когато Another Day of Your Life Has Turned to Rust.

Защо? – да танцуваш по ръба е несигурно, но и сладко, особено когато го правиш с финес, така че да изглежда като детска игра.

Saul Williams – MartyrLoserKing

Кой? – Сол Уилямс, американо поет на социалния бунт.

Какво? – поеми за социална революция – да, Сол Уилямс винаги е имал активна социална позиция – от дебютните му spoken word творения, през участията в кинопроекти до последния му албум с красноречивото и концептуално заглавие MartyrLoserKing.

Словото винаги е било най-силното му оръжие и тук думите му удрят по-силно от тоталната агресия завладяла целия свят като изричат всичко тегнещо в душата на съвременния човек, борещ се за оцеляване и достоен живот – Horn of the Clock-Bike, Burundi, All Coltrane Solos At Once, Ashes, Roach Eggs, Homes/Dones/Poems/Drums и The Bear/Coltan as Cotton са нищо повече от оди за хакване на гнилото политическо, социално и културно съзнание.

Кога? – когато осъзнаеш спешната нужда от глобална социална революция.

Защо? – защото както казва Сол, всеки от нас е Candle-вирус, който може да опита да промени Системата, която не харесва.

Beacon – Escapements

Кой? – Томас Мъларни и Джейкъб Госет, нюйоркско дуо на задушевната електроника ала съседите им от Bob Moses.

Какво? – бийт екзистенц терапия – ако в дебютния си албум Томас и Джейкъб говореха за The Ways We Separate, то във втория идва време за Escapements – да, тракове като IM U, Running Out, Escapements, Hollow, L1 и Cure водят към изхода от здрачната страна на живота (не без помощта на Tycho барабаниста Рори O'Конър) като мекият баритон на Томас осигурява вътрешен мир и утеха в хармония с лепкавия електросоул бийт за душата.

Кога? – тих, нощен саундтрак за самотни и разбити сърца на дансинга.

Защо? – времето и музиката лекува всичко за Better Or Worse.

Tortoise – The Catastrophist

Кой? – Дан Битни, Джон Херндън, Дъг Маккомбс, Джон Макинтайър и Джеф Паркър или чикагски квинтет за ембиънт одисеи.

Какво? – ембиънт походът на костенурката – първият Tortoise (или костенурка на френски) албум от близо 7 години насам намира чикагския квинтет в интересно време за инструменталната музика, която придоби всевъзможни форми и все по-въздействащи измерения на живо – точно като в композициите The Catastrophist, Hot Coffee, Gesceap, Shake Hands With Danger, Gopher Island и At Odds With Logic, които се нуждаят от точните вокални акценти (в епичния кавър Rock On и медитативното Yonder Blue с гласа на Джорджия Yo La Tengo Хъбли), за да опишат непосилната красота на ежедневието.

Кога? – в зимните следобеди, когато ембиънт дъб ритъмът те понася към съновиденията на нощта.

Защо? – понякога животът има нужда само от мелодия и ритъм, за да бъде това, което е.

Erik Truffaz Quartet – Doni Doni

Кой? – Ерик Трюфа, Марсело Джулиани, Беноа Корбо и Артур Натек или джаз квартет за чудо и приказ.

Какво? – афротрип за тромпет, глас и квартет – ако сте били на първия концерт на Ерик Трюфа в НДК през 2003, то добре знаете, че той може да ви отведе с тромпета си до всяко кътче на душата и света – в случая, посоката е Африка, с мекия глас на певицата от Мали Рокиа Траоре (в Comptine, Djiki'n, Seydou и заглавното Doni Doni) и ърбан граматичната акция на Oxmo Puccino в Le Complement du Verbe, но по стара Трюфа традиция именно инструменталните поеми като Kudu, Szerelem и Fat City обират овациите.

Кога? – в следобеда на зимната меланхолия... а защо да не чуем и някои от Doni Doni композициите и на трио концерта на Ерик Трюфа със Зигфрид и Артис Орубс на 13 март в Sofia Live Club.

Защо? – защото Трюфа може да ви отведе с тромпета си до всяко кътче на душата и света.

Adrian Younge – ...Presents Something About April II

Кой? – Ейдриън Йънги, кинематографичен композитор със страст към шейсетарския бигбенд соул, работил с Jay-Z, Bilal и Ghostface Killah.

Какво? – соул носталгия в зимна нощ – ако чуеш първите акорди на композиции като Sea Motet, Sittin' By The Radio, Winter Is Here, April Sonata и Memories of War нищо чудно да помислиш Ейдриън за преродена душа, работила някога като диригент на бигбенд оркестър, озвучаващ класически филми.

Лесно е, обаче, да влезеш в неговия аналогов соул филм, богат на красиви струнни аранжименти и ретрошик естетика, и неслучайно Bilal и Летиция Садиър (от Stereolab) влизат с дует в Step Beyond и La Ballade, Raphael Saadiq оцветява с Magic Music, израелката Karolina изпява Hear My Love, а оди като Psalms и Hands of God поставят акцент, така че накрая да се получи епична ретрошик соул панорама.

Кога? – когато душата ти плаче за соул топлина в зимната нощ.

Защо? – защото Ейдриън Йънги прави музика като на кино.

Nevermen – Nevermen

Кой? – Майк Патън + Тунде Адебимпе + Адам Doseоne Дръкър или славен триумвират за иронична и жанрова забава.

Какво? – бийт вокалпъзел с (не)съвпадащи парчета – мястото никога не стига, ако трябва да се изброяват всички странични проекти на Майк Faith No More Патън.

A колкото и тримата с Тунде TV On The Radio и Адам Doseоne (от cLOUDDEAD формацията) да твърдят, че Nevermen е супергрупа без лидер, в която фронтмени загърбват еготрипа в името на тотално хомогенен и жанров бийт мегамикс (изпълнен на макс в тракове като Hate On, Treat Em Right, Mr Mistake, Shellshot, Non Babylon и Fame II The Wreckoning), то всичко тук напомня на Peeping Tom вакханалията на Майк Патън (където се включва и Адам Doseоne) за разюздана забава с жанрове и клишета.

Кога? – в меланхолични зимни следобеди, когато не очакваш, че музиката може и пак да те изненада.

Защо? – няма нищо по-хубаво от полифонична забава, лишена от еготрип.

Daughter – Not To Disappear

Кой? – Елена Тонра, Игор Хефели и Реми Агийела или интернационално индисоул трио за душата.

Какво? – балада за самотата – след суперуспешният дебютен албум If You Leave Елена, Игор и Реми изиграха всичките си карти при второто раздаване повече от екстра – не само, че не изчезнаха от поп небосклона (повече от чудесен избор на заглавието Not To Disappear), но и опитите за New Ways и No Care им дадоха ноу-How, за да бъдат Made of Stone и To Belong към нещо, към което се стреми самотното сърце на съвременния човек – Doing the Right Thing в объркания ни свят, така че да не се чувства Alone/With You.

Кога? – във времето, когато "I Hate Sleeping/Living Alone" както Елена иронично намира квинтесенцията на съвременния екзистенц.

Защо? – за да дадеш на самотното сърце the Right Thing.

David Bowie – Blackstar

Кой? – Дейвид Робърт Джоунс (8 януари 1947 – 10 януари 2016)

Какво? – реквием за един Starman – когато казахме, че е "най-добре да слушаш какво самият Боуи казва, отколкото някой друг да ти говори за него" не сме и предполагали, че ще ни разкаже и самата си смърт, каквото прави в откровено реквиемни оди като ювелирните Lazarus, Blackstar, Dollar Days и прощалното I Can't Give Everything Away.

И докато светът все още се опитва да разгадае и подреди пъзела, наречен Blackstar, Боуи отвръща иронично със саксофон монолог и реплики като "I've Got Drama Can't Be Stolen, Everybody Knows Me Now" и с планирано (пост-мортем) издаване на записи от сесиите със Sue (Or in a Season of Crime), Tis a Pity She Was a Whore и Girl Loves Me – явно неслучайно предходният Боуи албум носеше името The Next Day, нали!?

Кога? – когато искаш да се срещаш отново и отново със Ziggy Stardust сред звездите.

Защо? – за да може онази свещ, за която пее Боуи в Blackstar, да не изгасва... никога. Love Is Not Lost!

Мъртво-бледа зима. Бял мраз навън, син студ в душата. Някой друг, вместо теб, решава дали ще живееш или ще умреш – хладнокръвна моментна снимка на съвременния ни свят, позната колкото от новинарските хроники, толкова и от филм-претендентите за Оскар 2016 Завръщането и Омразната осморка, в които мастит режисьорите Алехандро Гонзалес Иняриту и Куентин Тарантино гледат на простичкия екзистенц триъгълник О.К.О (а.к.а омраза-конфликти-оцеляване или око за око...) по един доста... сходен начин.

Да, много са пресечните точки между Завръщането и Омразната осморка – не само защото и двата филма очевадно играят по правилата на класическия лют зимен уестърн (о да, безпристрастната бяла пустош на Съзиданието е тотален втори главен герой); не само защото се заиграват умело с расовите предразсъдъци, нетърпимостта и омразата от днешния свят, поставени във времевите граници на Дивия Среден запад; не само защото героите и на двете истории "докато дишат, се борят" (както притчово започва Завръщането) за живота си...

И Иняриту, и Тарантино са абсолютно единодушни във важните моменти – онези мигове, в които правото ти на живот се определя от някой друг. Някой, който решава с един жест дали ще живееш или ще умреш. Някой, който слага цена на човешкия живот (неслучайно и в двата филма той е финансово измерен обект на пазарлъци) – човешки ценоразпис, който може да срещнеш и във всяка новинарска хроника днес. Явно неслучайно тази тема е общ лайтмотив в почти всички филм-претенденти за Оскар 2016.

Всъщност, въпросът за цената на човешкия живот винаги е вълнувал кинематографично и Иняриту, и Тарантино. И ако Омразната осморка е перфектно стилизиран микс от "черно-белия" ад на расова основа в Джанго без окови и камерната (в затворено, изолирано място) култ престрелка с екзистенц метафори в Reservoir Dogs, то освен, че леко се заиграва с теми, познати от 21 грама и Вавилон, и визуално говори на притчовия език на всички Терънс Малик филми, заснети от Емануел Любецки (явно с Бърдмен, Иняриту и Любецки напипаха златната Оскар жилка), Завръщането изобщо не наподобява нито един филм на Алехандро Гонзалес, а по-скоро напомня на... Тарантиновия Убий Бил.

"Отмъщението е ястие, което се сервира студено" се твърдеше в Убий Бил (и се доказва нагледно в Омразната осморка), а в Завръщането "Отмъщението е в Божиите ръце", но и Тарантино, и Иняриту са пределно наясно, че шефът в Кухнята на Живота и Ада е Човекът с неговата любима подправка – омразата. Неслучайно началните кадри на Омразната осморка фиксират в едър план Христово разпятие, затрупано под снега от човешки грехове, а по-късно Маркъс Уорън/Самюъл Джаксън и компания разиграват животи като последна инстанция съдници, които решават кой ще живее и кой (как) ще умре.

Неслучайно, в Завръщането, единственият, който говори (и то цинично) за Бог е именно Фицджералд/Том Харди, този, който посяга на божиите функции и се разпорежда безскрупулно с правото на живот.

Неслучайно колкото и камерата на Любецки да се стреми към небето, по-далеч от ада на човешкото оцеляване долу, колкото и Хю Глас/Леонардо Ди Каприо да приема, че "Отмъщението е в Божиите ръце", оставяйки фаталния удар на отмъщението на съдбата, толкова и неговото "докато дишам, ще се боря", неговата епопея на оцеляването (гризли танц със смъртта, леден рафтинг, суровоядство, конско калцоне Ди Каприо) се дължи и захранва само и единствено от... стопроцентова човешка омраза, а не от неистово желание за живот.

Да, и героинята на Ума Търман в Убий Бил бе погребана жива, и тя пое по дългия, леден път на отмъщението, но нейната одисея на омразата спаси живота на детето ѝ, а епопеята на Глас отмъщението няма как да върне сина му, нали!? Нито връхлитащата като снежна буря ненавист може да доведе до по-различен изход от този в Омразната осморка.

Затова и в Завръщането, и в Омразната осморка няма положителни герои и няма друг възможен финал. Защото Иняриту и Тарантино добре наблюдават и познават света наоколо, и идеално знаят, че когато Човек се загуби в екзистенц триъгълника О.К.О (а.к.а омраза-конфликти-оцеляване или око за око...), то това няма да доведе до нещо по-различно от глобално ослепяване или, в най-добрия случай, до оцеляване на един зрящ, но с погледа на Глас в едроплановия финал на Завръщането.

Погледнете през тези очи, огледайте се наоколо и кажете дали Oмразата някога си е тръгвала от този свят. "Всички сме диваци" неслучайно гласи табелата, окачена на обесения индианец, единственият помогнал на Глас в оцеляването.

Ясно е, че когато живеем във времена на постоянни военни конфликти, на бежански кризи, на глобално-безумни политически решения и на зле прикрита универсална омраза и нетърпимост, няма как оцеляването на отделния човешки индивид да е в неговите собствени ръце.

Няма как животът ни да не прилича на екзистенц уестърн с елементи на оцеляване, в който справедливост и наказание са просто думи от монолога (валиден и за двата филма) на "палача" Осуалдо Макбри/Тим Рот в Омразната осморка. Въпросът е дали има по-важни неща от оцеляването, както се твърдеше в Бавен Запад – по-забавният екзистенц уестърн с елементи на оцеляване тази година.

Иначе, пределно ясно е, че докато диша, Леонардо Ди Каприо ще се бори за Оскар (о, да не забравяме и борбата му с климатичния апокалипсис) – нещо до което тази година той е по-близо от всякога, може би защото най-сетне осъзна, че просто му трябват по-добри филми от тези на Скорсезе. Ясно е, че докато диша, Енио Мориконе ще получава признания за работата си, дори да е за претоплен саундтрак (с композиции, отпаднали от Нещото на Джон Карпентър), вместо аплаузите да отидат за смразяващия звуков дизайн на Рюичи Сакамото и Alva Noto в Завръщането.

Ясно е, че докато диша, Куентин Тарантино ще прави един и същ филм отново и отново, но като мастер стилист на жанровото кино идеално ще замаскира (не без помощта на верния си оператор, класикът Робърт Ричардсън) упражненията си по стил и ще създава култови персонажи, които да ги оживяват и вписват в златните архиви на киното.

Ясно е, че докато диша, операторът Емануел Любецки ще разказва невероятно въздействащи визуални истории и то използвайки най-основното (хем най-простичкото, хем най-сложното) нещо в кинематографията – рисуването със светлина, така че като нищо (и съвсем заслужено) за трета поредна година да прибере Оскар у дома. Ясно е, че докато диша, Алехандро Гонзалес Иняриту ще се бори (в компанията на сънародника Любецки) с гризли предразсъдъците към мексиканското кино, превърнало се в най-награждаваното американско кино (след хумора по темата на миналогодишното му Оскар награждаване, какво ли ще е при приемането на тазгодишните награди, особено след закачката с табелата "Забранено за кучета и мексиканци" в Омразната осморка)...

... Но именно това е киното – игра с лъжи и илюзии (като трансформирането на истинската история на Хю Глас, която разказва за прошка, а не за отмъщение), така че филмът да казва повече истини за живота от действителността... а нека го признаем – Завръщането е орбитата, по която се върти светът днес и всичко онова, което го движи.

А на нас ни остава докато дишаме, да се борим с лавината от омраза, така че да не ни затрупа съвсем, защото в противен случай ни очаква вечно завръщане към... Смъртта.

Завръщането и Омразната осморка са в кината

След като върнахме концертната лента назад сега е време за среща с хората, предефинирали границите на DJ vs Live пърформанса в електронната музика през изминалата година. 5 диджей акции и 10 електрофилма на живо, които маркират паметните дансинг моменти, реколта 2015. Хубаво е, че сред тях има родни герои, които са се доказали, доказват се и ще продължат да се доказват през 2016.

+ 5 DJ

5. One Man Party @ Студио Орфей & ДНК

2015 беше силна година за Иван Шопов – заформи нов The Third Man проект, озвучи не едно и две танцови представления, направи мултимедийна изложба, каталогът на лейбъла му ABCD продължи да расте и не на последно място се завърна от успешно, дебютно Североамериканско турне (в Щатите и Канада) с триумвирата Бalkansky, но (може би) една от най-интересните му идеи бе да събере (почти) всички свои артистични персонажи в All Night Long DJ маратон. Интригуващо, еклектично (може би трябва да намери начин да прелива различните 4 стила по-динамично и не толкова очаквано в бъдеще), но светът на Иван Шопов е голям и хубав трак дебне отвсякъде.

4. Jamie xx @ Melt! Festival

Джейми Смит използва The xx паузата, за да засили соло проекта си и албума In Colour, тийзван и събиран в продължение на година-две, така че всичко да ескалира в претрупан диджей график, при който Джейми дава на публиката това, което иска – соло хитове и The xx ремикси преплетени с (не толкова) апокрифни диско, хаус и техно класики, така че спектралната In Colour картинка да еволюира в live панорама догодина, която да се доближава до епичните The xx концерти.

3. DJ Koze @ Electronic Beats Festival Загреб

Да, DJ-Kicks акцията на Щефан Козала не слизаше от плейлиста ни тази година и ако сетът му в Загреб (в приличащия на Аладинова пещера TeatarTD) далеч не бе толкова авантюристичен и хумористичен, то Щефан пак пласира типични Koze моменти и хитове като ХТС (един от клубните тракове на 2015), така че спокойно да може да кажем: I Haven't Been Everywhere But Koze Is On My List.

2. Robot Koch @ Melt! Festival

2015 ни осигури доста хипермоменти и един от тях определено бе сетът на Роберт Кох на негова родна земя – идеална лятна вечер, перфектна селекция и чудна прелюдия към (неиздадения тогава) нов албум Hypermoment, който през 2016 може да хванете в прекрасно аудио-визуално амплоа на живо.

1. Moodymann @ Horizon Festival

Да започнеш с Portishead, да завършиш с Depeche Mode, а между тях да намериш място за Nirvana, Мерилин Менсън и хип-хоп като цялата тази еклектика се слива и прелива органично и Несамоцелно с детройтски класики и актуални хаус и техно хитове до достигане на хипнотично парти цяло – о, да, Кени Диксън Джуниър е Freeki Moodyfucka, който знае как да намери пресечните точки на всички видове музика, а това е мисията нa всеки диджей, нали!?

+ 10 Live

10. The Orb + SiriusModeselektor @ Melt! Festival

Тази година успяхме да чуем поотделно в диджей амплоа и Герно Бронсер, и Себастиан Цари, но като че ли Monkeytown агентите натрупаха най-много активи с хибридната си лайв акция в компанията на Siriusmo като SiriusModeselektor, разхождайки се из своята дискография, всред мутирал хип-хоп и шарени семпли изненади, а за това същата вечер нямаше по-добра прелюдия от епичната ембиънт панорама на The Orb (перфектната аудио-визуална комбина на Алекс Патерсън и Томас Фелман на снимката), които ни изстреляха от класиката Little Fluffy Clouds до актуалния албум Moonbuilding 2703 AD и обратно.

9. Damian Lazarus & The Ancient Moons @ Melt! Festival

Хубаво е, че Деймиън Лазаръс намери вътрешен мир и баланс в Тоскана, което се отрази и на музиката, която прави, заформяйки своя психеделичен The Ancient Moons лайв бенд, който на живо пръска с шепи мистицизъм, шамански ритуали и карнавална хаус екстраваганца, така че да има забавление както за ухото, така и за окото.

8. Egyptian Syrup/1000 names @ Fabrica 126

През изминалите 12 месеца добре познатите бийт герои Nikko Names и Margg Names опитаха не толкова да мигрират, колкото да мултиплицират своя 1000 names проект след четвъртия им албум Migration Pads – соло диджей акции, парти платформата Slow Low, прясно-парещата още соло авантюра на Нико, наречена Puma & The Dolphin, но ако има нещо, което ги прави това, което са, то това е лайв импровизацията на двамата заедно зад пулта, а именно това е мисията на проекта им Egyptian Syrup – вакханалия от звуци (едни изсвирени, други семплирани), собствените им гласове, карнавални облекла + щипка мистицизъм и всичко това в името на простата наслада от музиката.

7. Egyptian Lover @ Horizon Festival

"1984 е годината, в която е издадена музиката, която ме вдъхновява" обяснява Грег Брусар генезиса на актуалния му осми албум 1984 и именно там ни запрати Egyptian Lover – адреналиново прото-електро, винилов ретро-футуризъм, сурови вокали, класическа дръм машина и "египетска денс стъпка", с които олдскул да изтанцуваме Egyptian Lover хитове от дебютния On The Nile до Dance 2 My Beat, She's So Freaky и Freaky Deaky Machine.

6. Lone @ Electronic Beats Festival Загреб

Парти на покрива на MSU Музея за съвременно изкуство (с размерите на мол) в Загреб не е за изпускане, особено в екстатичната аудио-визуална компания на Мат Кътлър, Konx-om-Pax и албума Reality Testing – тестът бе повече от успешен, а изживяването почти сюрреално.

5. Romare @ Electronic Beats Festival Загреб

Описахме дебютния албум Projections на Арчи Феърхърст като бийт колаж както за душата, така и за краката, и именно така звучи на живо неговата микс мозайка – семпли от Нина Симон и St Germain, преливащи в афробийт и хаус плетки до пълен хипнотичен колорит и кеф до финала.

4. Howling @ Melt! Festival

Всичко му се получаваше на Ry X тази година – и соло влизания (очакваме соло албумът му през 2016), и трио акциите с The Acid, но най-много активи натрупа с Howling (комбото с Франк Видеман) и дебютния им Sacred Ground. Хипнотични хаус мантри и минимъл бийт сънища, които танцуват като нощни призраци в димната мъгла на ръба между свещената клубна земя и зоната на здрачната лайв психеделия – точно така звучат и изглеждат Howling концертите и неслучайно Signs бе едно от клубните парчета на 2015, каквото бе Howling преди две лета.

3. Funkstörung @ Melt! Festival

Неслучайно Михаел Факеш и Кристиан Де Лука се завърнаха след 10 години с албум именно за Monkeytown – пищната им концертна визия носи белезите на Pfadfinderei мастерите, бийтовете са доволно счупени на ръба между неконвенционалното и поп естетиката, а с тримата вокалисти Anothr, Taprikk Sweezee и ADI не само, че могат да отговорят на въпроса Who Is Who на обилната немска електронна сцена, но и да се доближат до приятелска конкуренция с Moderat през 2016.

2. Jon Hopkins @ Melt! Festival

Да, минаха две години от издаването на албума Immunity, но лайв шоуто на Джон Хопкинс е все така епично и вдъхновяващо – да, може би, по-предвидимо, но все така адреналиново, особено в индъстриъл Melt! панорамата, превръщаща Джон Хопкинс в техно хай-фай шаман.

1. KiNK @ Horizon Festival & Melt! Festival

Не е изненада, че Страхил Велчев събра много признания и челни места във всевъзможни годишни класации. Не е изненада, особено за тези, които са го слушали/гледали преди 10-15 години (в дупки като Три уши, например) – да, Страхил все още диша и живее пулса на музиката, която създава/пуска на сцената; да, той все още по същия начин наблюдава реакциите на публиката и дори ги провокира интерактивно; да, все още именно всичко изброено дотук в комбинация с чистото му електронно сърце превръщат Страхил в онова, което е... и създават паметни мигове както на Horizon Festival (да не забравяме и импровизираната b2b емоционална сесия с Nick Nikolov), така и на всяка друга сцена по света. Дори да казват, че човек не е пророк в собствената си страна!