My Mir

Кожата, в която живее Алмодóвар е кожа на хамелеон – ту си играе на доктор Франкенщайн с кризите на идентичност в човешката природа с Кожата, в която живея, ту се впуска контрастно в тотално комедийни Свалки в облаците. Пасажерите, които редовно ползват неговата кино(авио)компания El Deseo (основана заедно с брат му Агустин), обаче, са наясно с това и много добре знаят, че когато пътуват по новата дестинация на Алмодóвар Air ще им трябва само ръчен багаж, пълен с кабаре декаденс хумор и няколко ката връхни препратки към ранни комедии ала Жени на ръба на нервна криза.

Гаргарата се закъдря още от самото начало с палава кумбия версия на класиката За Елиза на Бетовен и абсурдната поява на Антонио Бандерас и Пенелопе Круз (първи общ Алмодóвар филм за двамата негови абсолютни любимци) като... двойка летищни работници, които да оплетат за 2 минути тотално конците на историята и да изчезнат.

А историята е пъстра и шавлива като света на Алмодóвар – в бизнес класата на полет 2549 на компанията Peninsula към Мексико сити летят медиум/девственицата Бруна (Лола Дуеняш), която надушва смъртта и се свързва фалосно със силите от отвъдното; бившата кабаретна звезда и настояща маман с три синджира елитни компаньонки Норма (Сесилия Рот - Алмодóвар любимка още от дебютния му филм), която има фикс идея, че е преследвана, заради богатата си тайна колекция от видео секс компромати на свои клиенти; маститият бизнесмен сеньор Мас, който бяга от страната след крупна финансова измама, но не може да избяга от чувството за вина, че не може да открие изчезналата си дъщеря; мистериозният "консултант по сигурността" Инфанте; актьорът от тв сериали Рикардо Галан, който разбива сърца и на екрана, и в живота; и за капак... прясно бракувана двойка, тръгнала на меден месец.

Тази колоритна групичка пътува в не по-малко живописната компания на тримата гей стюарди (ето ти пазарна ниша за лоукост авиокомпании), водена от драматично неспособния да лъже и да не пие Хосера (Хавиер Камара, познат от Говори с нея и Лошо възпитание), религиозно въздържания и диско караоке разкрепостен Фахас, вечният палавник Улоа и двамата пилоти – Алекс (мъж на място с жена, деца и млад любовник) и Бенито, държащ уверено (дали) курса на хетеросексуалността в облаците.

И така обилно забъркан, коктейлът ала Алмодóвар предвещава комедийна оргия (и махмурлук, да) в небето. Добавете към него невъзможността на самолета да кацне поради техническа неизправност и липсата на свободна писта; страхът от евентуална смърт, който кара нашите пъстри герои да оправят бакиите си долу, на земята, през единствено работещия телефон на борда (тук е мястото за самоубийства и падащи от небето телефони ала Жени на ръба на нервна криза).

Разклатете всичко това добре с винтидж диското на The Pointer Sisters, заедно с тонове сексуални фантазии, шотове на макс и щипка контрабанден мескалин и... ето ти абсурден полет на ръба на любовна кич криза, чак да се питаш защо пътуването със самолет не е било толкова забавно досега!?!

Иначе най-добре го казва на финала една от стюардесите: "Винаги знам кога един мъж търси жената в мен и кога – травеститът.". Та, и вие сигурно знаете кога в един филм на Алмодóвар да търсите екзистенц драмата и кога – комедията без граници.

Свалки в облаците е в кината от 19 април

Въпрос на онаниране ли са българските филми? И колко стъпки делят мастурбацията от епилепсията (а.к.а "болестта на гениите")?

Началото на режисьорския дебют на мастер оператора Емил Христов в Цветът на хамелеона залепя за екрана – комедийните размисли и страсти около онанирането в соц тоналността на Мъжът и жената интимно (или в стила на списание Космос) идват с летящ старт като знак, че тегавата тема по сагата соц/досиета/Държавна сигурност/шпионаж този път ще бъде тънко прокарана с хитра ирония, остра сатира и умело жонглиране с клише асоциации. Нещо, което подсказва, че това е от онези крайно редки нови български филми, които владеят тънката част – а именно, да казват много сериозни неща с лек и забавен тон, но без да прекаляват с дебелашки хумор и първосигналност.

Досие Х – Батко Филипов Стаменов (заслужилия брит дипломата си за народен артист Рушен Видинлиев) е обикновен сирак (с нездраво влечение към онанирането и списание Космос), прясно освободен от военна служба по здравословни причини (все пак епилепсията е на една стъпка разстояние от мастурбацията според вещото лекарско тяло Николай Урумов), докато самотно отгледалата го леля (Светлана Янчева) му признава, на смъртното си легло, че е негова майка, малко преди да отнесе девствената си тайна и истината за произхода на Батко в гроба.

Останал пълен сирак, като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл, на хоризонта пред Батко изгряват студенството и тайнственият агент Чисти ръце (а.к.а Руси Чанев в акция), който е по-наясно с миналото на Батко от него самия и му предлага светлото бъдеще на самотен шпионин, който да слухти какви ги върши "будната студентска младеж" и по-специално кръга от политически мамини синчета и дъщери Спекула (страхотни второстепенни роли на Леонид Йовчев, Самуел Финци, Йорданка Йовева и Касиел Ноа Ашер), които се сбират на тайни обсъждания на псевдофилософския роман Цинкограф (оригиналното заглавие на книгата на Владислав Тодоров, по която е сниман филма) – утопична история за фетиш агент, който през деня работи като печатар в Кралската цинкография, а през нощта се отдава на любовни ласки в тайната си квартира, докато върти своя мощна фантомна мрежа от шпиони, която да оплита конците, дърпани от реално съществуващата тайна полиция.

И ето ти го Батко (името идва от Оруеловия Big Brother, ако се чудиш) – новоизпечен агент с кодово име Марципан, с тайна квартира под наем при живописна вдовица (обсебена от корсетите и препарирането на животни а.к.а портиер в НАТФИЗ/страхотно попадение всред непрофесионалните актьори в каста), докато подслушва секс сесии и пише доклади за техники на шпиониране в открития Космос.

Иначе Батко потъва с всяка прочетена страница в света на Цинкограф, докато романа не стане негова втора кожа/живот – намира си работа като печатар (където се натъква на смъркащия охлюви и тайно печатащ подривни материали пореден филмов чешит на Михаил Мутафов след Дзифт и Островът), среща момичето на своя живот (невинните синьо-зелени очи на Ирена Милянкова компенсират неубедителната ù игра като пристрастената към Казабланка и житейските прозрения девойка, работеща в местното кино), а когато бива отстранен от реалната шпионска мрежа, Батко изфабрикува своя собствена такава – моментите на вербуване по "тънката част" на студентите от Спекула за неговата организация "оперираща в тайните зони на оргазма" са сред силните козове на филма, а сатиричното сексуализиране на органите на властта и тайния шпионаж достигат такива висини, че някои от героите ще възкликнат искрено: "Е, тва го нямаше преди!".

Операция Хамелеон – какъв е цветът на хамелеона? Може да го наречеш изпипана сатирична кръстоска между ГДР-досие драмата Животът на другите и шпионската ала Братя Коен комедия Изгори след прочитане с елементи на екзистенц препратки (червеното и синьото шоколадови яйца на Батко) ала Матрицата и намигания към соцлегенди ("отровният български чадър" и сие). Може да го наречеш и другият абсурдно възможен наш сценарий на Истината (а.к.а "сменете истината) за 24-те години преход и взаимно цапане с "кал" (а.к.а досиета), в който политическият зоопарк сменя цвета си по-често и от хамелеона, за да оцелее.

Може да го наречеш и иронично шпионско упражнение по стил (заснето само за 28 дни) от група приятели и сродни души (сценаристът Владислав Тодоров и режисьорът Емил Христов са и съученици от училище, освен че работиха заедно и по Дзифт) с цел забавно разглеждане на въпроси, които вълнуват всички ни, като сатиричната дискусия е изпипана до последния детайл – перфектен оператор Крум Родригес, перфектни костюми и сценография (с миниатюрни, но простени неточности) от Армавени Стоянова и нейната близка приятелка стилист Сандра Клинчева (жена на Емил Христов) и...

... Истината не е само една (дори в списание Космос), но няма да сбъркаш, ако кажеш, че Цветът на хамелеона е и за теб самия – в онези моменти, в които стоиш като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл. Като Батко. Като самата България. Като българските филми. Или както казва любимата на Батко: "Ти си от тези хора, които са имитация на други хора. Съчинен си от други хора.". Само дето и тя имитира емоциите и живота от киното, от любими филми като Казабланка...

Проблемът с идентичността не е от вчера, особено сега, когато сякаш повечето хора не живеят собствения си живот, а имитират това, което се случва във филми, книги, сериали... И доста български филми имитират чужд киноживот в търсене на Истината, а достигат само до... онанирането. Затова е хубаво всички внимателно да чуем какво казва в Казабланка Хъмфри Богарт на бежанката от България (перфектно вмъкнат кадър от Емил Христов): "Go back to Bulgaria!".

Ta... Go back to българските филми!

Виж Цветът на хамелеона в кината от 5 април

Мелодия на годината Vol.3 – "Саймън каза: Нека душата ти танцува!" с кросоувър Amygdala хаус, шик латекс бас фетиши, Δ машин инвазия, електропоп терапия, дзен поп от Полярния кръг, техно медитация, брит хаус афтърпартитейст, вечното Dirty Bowie момче и Златният ключ на епичната поп приказка без край.

Bonobo – The North Borders

Саймън Грийн го направи отново – точно когато си мислиш, че е достигнал зенита на бийт съвършенството в някой свой албум, Bonobo махва с ръка и качва едно ниво нагоре със следващия си проект. The North Borders се поклаща игриво на границата на garage/дъб-2step вълните в Black Sands (с класа парчета като Cirrus, Know You, Antenna, Ten Tigers), докато нашепва мантри от морски сирени и соул рибари – най-вокално обсебения Bonobo албум зарибява с изпипани вокални семпли (в Don't Wait, Emkay, Jets) и примамливите гласове на Ерика Баду (в грациозното Heaven For The Sinner), на Grey Reverend (подгряващият концерта на Cinematic Orchestra у нас е класен във First Fires), на вокалистката на новата банда в Ninja Tune каталога Szjerdene (чувствените Towers и Transits) и познатата, мъркаща Cornelia (в Pieces). Та, Саймън каза – Нека душата ти танцува!

DJ Koze – Amygdala

Щефан Козала е от тези редки куул агенти, които и да искаш, не можеш да арестуваш в стилови клише рамки – кросоувър хаусът, който реди като пъзел, винаги е бил с нестандартна и крайно интригуваща структура, да не говорим за ремикс шедьоврите му (като в албума Reincarnations или тоталния хит римейк на It's Only), докато Koze персоната лее тънка (само)ирония – като да яхнеш лос на обложката на новия си албум, издаден 8 години след последния и кръстен на мозъчна част, отключваща емоциите ни. В Amygdala има всичко – щастливо-замечтани сюити (Nices Wölkchen с Apparat и заглавното Amygdala с Milosh от нашумялото дуо Rhye), дарк блус серенади (закачливите Magical Boy и My Plans с Matthew Dear), пристрастяващи мантри (брилянтният Kings Of Convenience римейк на Homesick с Ada и Das Wort с Dirk Von Lowtzow), вдигащи инструментали (La Duquesa, Dont Lose My Mind) и класна бийт ирония (като в римейка на Ich Schreib' Dir Ein Buch 2013 с Hildegard Knef и емблематичното Track ID Anyone с Дан Caribou Снейт). Или както казва последното: "We need to eat, We need to sleep, We need... Music..." – и то точно такава!

Lapalux – Nostalchic

Изминалата година беше адски силна за Стюърт Хауърд след двете супер ЕР-та When You're Gone и Some Other Time, но шик хубавото тепърва му предстои – дебютният албум Nostalchic го обещава с парчета като Without You (с галещите Kerry Leatham вокали), Guuurl, Flower, Dance и Straight Over My Head, които фино преплитат зарибяващи дзен мелодии, хип-хоп семплиране и добре оформени бас мускули, така че да се превърнат за дълги дни и нощи в любим саундтрак. Неслучайно Lapalux е единствения нонамерикано (е, като изключим Martyn), допуснат с аплаузи в реномираното Flying Lotus семейство Brainfeeder.

Depeche Mode – Delta Machine

Няма нужда от увъртане – Delta Machine е най-доброто творение на титаничното трио Дейв Гахан, Мартин Гор и Анди Флетчър от години (от Playing the Angel по-точно) насам. Има си всичко, каквото повеляват DМ традициите отскоро – три парчета, написани от Дейв (експлозивните лайв фаворити Secret to the End, Broken и Should Be Higher), класното лирично отклонение The Child Inside (изпято изцяло от Мартин Гор по стар DМ обичай) и химни като Angel, Heaven, Soothe My Soul, Goodbye, Soft Touch/Raw Nerve и Slow, така че накрая да си припяваш "that's how I like it". По всичко личи, че ΔМашината е повече от добре смазана и готова за електропоп инвазия – стискаме палци всичко да е тип-топ и на 12 май да пеем хорово "I found the Peace I've been searching for...".

John Grant – Pale Green Ghosts

Бившият фронтмен на бандата The Czars, Джон Грант изглежда (и звучи) като електропоп версия на Гласа на Големия бариерен риф Чет Фейкър. Приликите, обаче, са на пръв вокален поглед – меланхоле пиано импресиите на Фейкър тук са заменени от дарк електро синтове (може би защото Грант работи по втория си солов албум с Biggi Veira от Gus Gus), а текстовете съживяват интимни драми от живота на Грант. А той никак не е лек – битки с алкохол и наркотици, с диагнозата HIV-позитивен (в парчето-класа Ernest Borgnine), с агарофобия (в I Hate This Town), с любовни драми (в It Doesn't Matter To Him и Why Don't You Love Me Anymore), така че съчетанието музикална терапия да не звучи като плоско клише. Резултатът е чуден (с беквокали на място от Шиниъд О'Конър) и песни като Pale Green Ghosts, You Don't Have To и ироничното GMF (Greatest Motherfucker, демек), които гонят духовете на депресията до пълен катарзис.

Ólafur Arnalds – For Now I Am Winter

Исландия е раждала, ражда и ще продължи да ражда интересни музиканти, които далеч не се изчерпват с гранд дивата Бьорк. 27-годишният мултиинструменталист Олафур Арналдс (класен пианист, екс-барабанист на хардкор/метъл банди и композитор на филмова и театрална музика) е поредното доказателство – третият му албум е изпипан минимъл поп опус за интимни моменти в дългите полярни нощи. Така, на ръба между мрака и светлината, реалността и магията, като епични ледници плуват импресии като Brim (сякаш излязло от албум на Джеймс Блейк), Only The Winds и This Place Was A Shelter, а разтапящите с гласа на Арнор Дан сюити (като For Now I Am Winter, Reclaim и Old Skin) само правят картинката още по-живописна, рисувайки колко жар и страст лежи под ледовете на Исландия.

Brandt Brauer Frick – Miami

Триото на Даниел Бранд, Ян Брауер и Паул Фрик никога не е играло по правилата на техно играта – първо правеха техно с всевъзможни акустични инструменти, после със симфоничен оркестър, а сега "песни" с куп разнородни вокалисти. Добре познатата им електро-акустична формула не е загърбена и в третия албум Miami (за разкош и контраст нямащ нищо общо с асоциации за палми, плажове, бикини хедонизъм и парти коктейли ала WMC) като интригата тук идва от работата с гласовете – веднъж нашепнати (в Miami Theme), като задъхани лозунги (в Plastic Like Your Mother с Om'mas Keith) или мрачни соул мантри (от Джейми Лидъл в Broken Pieces и Empty Words) до изтерзани женски изповеди (от Nina Kraviz във Verwahrlosung и Gudrun Gut във Fantasie Mädchen). Резултатът – техно медитация, напомняща колаборациите на триото с предишни вокалисти, като нашата героиня Emika, например.

Letherette – Letherette

Дебютният албум на Анди Харбър и Ричард Робъртс идва след серия успешни ЕР-та и ремикси за "братята по звук" Bonobo, Machinedrum и Bibio, за да продължи бийт линията на тотален миш-маш от хип-хоп семплиране, вдигащ синт хаус, фънки китари ала Daft Punk и бас избухвания. Тракове като I Always Wanted You Back, Warstones, Restless, The One и D&T обещават чудна компания на дансинга, а Gas Stations and Restaurants, Boosted, Cold Clam и Say the Sun носят приятен даунтемпо афтърпартитейст и усмивка от кеф по изгрев или залез слънце.

David Bowie – The Next Day

Боуи е от онези живи легенди, които най-добре да слушаш какво самите те казват, отколкото някой друг да ти говори за тях. С една дума – "Listen..." както пее Дейвид в ударното The Next Day, откриващото и заглавно парче на първия му албум от 10 години насам. Слушай, защото той се върна с особено симпатичен винтидж гръм и трясък във времена на безкрайни PR и тийзър кампании – изневиделица с пилотен сингъл за 66-ия си рожден ден (някак иронично звучащото Where Are We Now?), последван от много по-доброто The Stars (Are Out Tonight) точно преди излизането на албума. Няма размотаване, няма шест-пет – само Боуи в класическа форма с парчета като Dirty Boys, If You Can See Me, I'd Rather Be High и Love Is Lost, защото Дейвид все още го може – (Не Will) Set the World on Fire.

Woodkid – The Golden Age

Йоан Льомоан (а.к.а "дървеното момче" Буратино/Пинокио) още преди две години намери Златният ключ на попа – татуира си го на ръцете и закова погледите на всички с шеметното Iron (пробивният хит, присъстващ и тук, естествено), но му трябваше цяла година да завърши епичната си авантюра в търсене на царството на химновия, мегаоркестров поп. За това време мина през Страната на глупците с верната дружка Малвина (а.к.а Лана Дел Рей), засне прелюдията Run Boy Run към Iron, за да стигне най-накрая до The Golden Age – дебютният албум, в който гранде епичната сага завършва подобаващо с творения като I Love You, Conquest of Spaces, The Great Escape, Where I Live и The Other Side. Там, отвъд, в приказката без край.

Шефе... има ли пресечна точка между хардкор бандата Vendetta, рапърът 100 Кила и дъбстепа? Отговорът идва с диджея и продуцент Diamondz (а.к.а Стефан Величков), част от платформата за бас музика True Badness, която ще участва със собствена вечер на първото издание на фестивала Horizon (23-29 март, Банско). Затова, докато стягаме борда и ваксата за малко бордърбийткрос адреналин, загряваме на 6 с Diamondz и... всичко що е бас.

Защо точно Diamondz или как Стефан Величков стана Diamondz?

Ами, до този момент се подвизавах под друго име, а вече бях открил себе си в други насоки, в които искам да се развивам и трябваше да се преоткрия и откъм псевдоним. А Diamondz, защото навсякъде драсках диаманти.

Какво или кой натисна бутона Play на твоята авантюра с Музиката?

Още като малък барабанях на разни кутии и тенджери с моливи и го записвах на двукасетъчен касетофон. Първо една линия барабани, после втора... Исках да ставам барабанист и да имам много диви рокендрол фенки.

Идеята за издаване на собствена музика дойде когато...?

Ами... винаги я е имало. Доколко съм издавал може да поспорим. Нищо официално до този момент, но тази година най-сетне предстоят малко релийзи.

Наред с дъбстеп продуцираш бийтове и за попрап артисти като 100 Кила... или колаборираш с хардкор банда като Vendetta... как се съвместяват толкова различни неща и къде е тръпката в миксирането им?

Да, всичките тези неща са много различни, но ми допада предизвикателството да направя нещо от тях. Забавно ми е да си играя с музиката... там е тръпката.

Има ли цел, която оправдава всички средства? Какво търсиш в Музиката?

За мен музиката оправдава всички средства. Доста жертвам заради нея и знам, че един ден това ще ми се отплати. Най-малкото ще съм доволен от себе си. Най-важното е да се забавляваш. Ако е забавно – всичко е както трябва.

Какъв е срока на годност на trap саунда? Може ли да надживее Harlem Shake манията или всичко ще продължи, колкото Макарена танца навремето?

Срокът на годност е доста относително нещо. В момента електронната музика се развива с много бързи темпове и нещата постоянно еволюират. Скоро ще има нещо ново, по-модерно.

Участвал си на фестивали като Outlook – какви ще са приликите и разликите с предстоящия Horizon фестивал? Може ли този вид "чартър фестивали", организирани отвън да доведат до развитие на локалната сцена?

И зад двата фестивала стои една група хора. Всичко е движено от бас музиката. На Horizon ще има много повече хаус и техно, докато Outlook е насочен към по-твърдата бас музика – дъбстеп, дръмендбейс, както и към доста хип-хоп и реге напоследък. Horizon напомня на Dimensions, който се случва 2 дни след Outlook на същото място.

Вашата True Badness вечер на Horizon фестивала ще е...?

Ще бъде в Happy End Après Ski бара. Ще пускат Cheeba, който има страхотен Audio/Video сет, Planas от GDC, Tommy Gun и моя милост. Ще има доста дъбстеп, трап, брейкс, дръмендбейс.. Oбщо взето, всичко що е бас.

Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?

Ами... бях се зарекъл, че ще включа Тигре, тигре...

Да крещиш или да шепнеш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Винаги да крещиш. Ако шепнеш има вероятност да не бъдеш чут.

Кое убива повече – тютюнопушенето или простотията?

Ами, доста живи простаци има за пример... тютюнопушенето е готино.

В Diamondz графика за следващите месеци пише, че...?

Предстоят ремикса ми за Vendetta, 3-4 парчета със 100 Кила, още една-две колаборации, може би, самостоятелно EP за един английски лейбъл и така...

Парти девиз за финал?

Мързелът е тъпа работа.